Е л е к т р о н е н в е с т н и к 2014, ноември/ бр. 3 Д р у ж е с т в о н а ж у р н а л и с т и т е н а

За пренасянето на костите на Самуил от Гърция в България се правят опити повече от 10 години, държавата обаче стана по-активна от година-две, когато започва да подготвя мащабното честване за 1000 години от смъртта на българския владетел.

През септември 2013 г. малка делегация посети Византийския музей в Солун. Целта е да видят лично пазените в сейф във фонда на музея кости на цар Самуил, сина му Гаврил Радомир и племенника му Иван Владислав.

Тленните останки на Самуил, сина му и племенника му са открити през 1969 г. в саркофази сред руините на средновековна базилика на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро в Северна Гърция.

"Уверихме се, че наистина това са костите на цар Самуил", коментирал за "Стандарт" Божидар Димитров. За това има както косвени, така и преки доказателства. Съвсем сигурно е, че базиликата, където са намерени трите саркофага, е построена от цар Самуил. А традицията е била вледетели да се погребват именно в църкви, съградени от тях. Това място е било и любимо на цар Самуил. На този остров е бил летният му дворец.

Още по-показателен е начинът, по който са погребани владетелят, синът и племенникът му. Саркофазите са положени на представително място до стената на църквата. По всичко личи, че това е било фамилното гробище на владетеля, смята Димитров. Най-големият коз обаче черпим от писмени византийски източници. Според аналите през 996 г. в битка при р. Сперхей цар Самуил е ранен лошо в ръката и тя зараснала накриво. Проф. Йордан Йорданов прегледал костите на владетеля и се уверил, че наистина има белег от удар и зарастване накриво.

Според Димитров не само Самуил, но и останките на Гаврил Радомир и Иван Владислав, които също за кратко са били български царе, трябва да бъдат погребани в "Света София". Това е църквата, в която е бил кръстен Самуил, убеден е Божидар Димитров. Няма къде другаде бащата на Самуил - комит Никола, който е бил управител на Средец, да кръсти сина си. Димитров е категоричен, че България не поставя въпроса само за временно връщане на останките на цар Самуил. "Това не са мощи на светец, а кости на български владетел и е време той да намери покой на българска земя", казва Димитров.

Очаква се прибирането на тленните останки да бъде кулминацията в мащабното отбелязване на годишнината от смъртта на цар Самуил на 6 октомври 2014 г.

Хиляда години от гибелта на цар Самуил, които ще отбележим на 6 октомври, са добър повод да строшим на клеветата зъба, че великия самодържец бил убиец на брат си Арон и цялото му семейство – един връх на византийската лукавост в постоянния стремеж за изопачаване на българската история.

Оклеветявайки този „благовеен и благополучен цар... славен и прочут", както го нарича Паисий, хронистите скриват истинските убийци - ромеите. Извършеното е отмъщение за позора на Византия в незаслужено забравената от нашите историци битка при Траянови врата (край дн. Ихтиман) – един връх на българско бойно изкуство, което принуждава заклет враг да се поклони с една удивителна метафора на придворния поет Лъв Геометър: „България грабна венеца на Рим”!

***

КОГА СЕ СЕТИХМЕ ЗА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ?

ЩЕ СЕ ЗАГУБИМ, АКО ВСЕКИ ДЕН НЕ ЧЕТЕМ ПОЕТИ КАТО НЕГО
КРИСТИНА ПАТРАШКОВА

в. „Галерия“ 4 – 10 септември, 2014

Варно е, че имаше гадни и потресаващи коментари на хора, загубили човешката си същност. Те квалифицираха най-големия ни поет с обидни епитети, наричаха го комунист и едва ли не злорадстваха, че си отива от този свят.

Убедена съм, че те не са прочели и ред от Валери. Въобще нищо не са прочели, а отдавна са се превърнали в душевни изроди.

Не за тях става дума, защото не бива да бъдат коментирани, когато говорим за толкова светла личност като Валери Петров. Човек, който живя скромно, не обичаше суетата, не измени на идеите си.

С миниатюрната си, станала още по-крехка от възрастта, фигура внушаваше невероятен респект. Караше те да се чувстваш жалък, че нямаш силата да не превиваш гръб. Вдъхваше кураж, че духовността не е изгубена, интелигентността е сила, а моралът е вечен.

Да ме извинят младите модерни поети, но нито един от тях не може да извади ангелите и демоните ни, както го правеше Валери. Защото са претенциозни, често неискрени. Пишат маниерно, за да направят впечатление в снобските си кръгове, в които дори стихотворенията вече се наричат проекти.

Става дума за другите. Тези, които се почувстваха наистина ограбени след смъртта му. Защо обаче се сетихме колко мъдрост и топлина има в творчеството му и заляхме Фейсбук с любими стихове чак когато стана ясно, че вече няма кой да напише нови такива?

Не трябва ли всеки ден да препрочитаме творбите на Валери Петров? Пък и не само неговите?

Навремето имаше чудесна инициатива, с която се рекламираше българска банка. Тя се казваше: “Да бъдем хора за пет минути“. Беше направен великолепен подбор от стиховете на най-добрите български поети, които се отпечатваха в популярен всекидневник. Ефектът беше поразителен, а много читатели за първи път научаваха какви бисери има в литературата ни.

Самият призив да бъдем хора за пет минути е тъжен. Това е диагноза, че през останалото време сме забравили всички ценности в името на някакъв фалшив успех. И все пак е доказателство, че поезията и въобще изкуството облагородяват.

Карат те да се спреш, когато си се увлякъл в кариеризма. Спират те, преди да извършиш поредното предателство. Карат те да се обадиш на приятел. Припомнят ти, че животът е кратък и трябва да го изживееш смислено. Дават ти посоката, когато си я загубил. Единственото ни спасение е да препрочитаме Валери и другите големи поети всеки ден. Не само когато тези талантливи мъдреци си отидат. Иначе ще се погубим. Безвъзвратно!

РЕЧТА НА ПОЛИТИЦИТЕ НИ – НЕГРАМОТНА

И НА ДИАЛЕКТ

Нова власт, стари езикови мъки. Такава диагноза постави върху словата на властта изследователят на политическа реч Владислав Миланов от СУ. Още в първите дни на новата година (2014 г. бел. р.) от Алма матер ще пуснат сборник с езикови портрети на родните управници. Отсега обаче се знае, че изводите няма да са ласкателни. Вместо място за най-висока реторика парламентът най-често е арена на обиди и скандали, изобилно поръсени с диалект и липса на правоговор. Новите попълнения в Народното събрание и министерствата не се различават от предшествениците си по бедни речеви умения. „Няма езикова норма, която политиците ни да не нарушават“, заяви Миланов. С говоренето си властта масово създава усещането за едно и също празно съдържание, много думи, зад които обаче трудно се долавя нещо съществено. И в този парламент надделяват елементите на обидата, на езиковата агресия, която е резултат от езикова безпомощност.

Така например народните избраници гордо твърдят, че разполагат с още „пленарнУ времИ“ или се хвалят за доброто си сътрудничество с някое „министерствУ“. „Лидерът на БСП Сергей Станишев често допуска отклонения, свързани с така нареченото променливо „я“. Той казва „Две голЯми групи.“ При Бойко Борисов се среща противоположната тенденция - екане, което е характерно за западните диалекти: „Увеличаване на тЕхното застраховане; беха, щеха, се смеха“, обясни Миланов.

Масово политиците заменят и окончанието -ох за образуване на минало свършено време с окончанието - ах: „доведаха“, „отведаха“, „донесаха“. В такава грешка езиковедите най-често улавят една от най-изявените парламентарни ораторки: соцдепутатката Мая Манолова. Заместник-председателят на парла мента търпи критики не само заради изговора, но и заради стила си на говорене и словесните схватки с ГЕРБ-ерката Цвета Караянчева. „Речевото поведение на някои депутатки прилича на семейно-битов скандал, на цирково представление“, смятат още специалистите по словото. Заради пренасянето на реториката от дома в парламента дамите в родната политика често звучат като „сърдити домакини към сгафил съпруг, отколкото като сериозни политически опоненти“.

Спортният министър изпадна в интровертност

Министърът на спорта Мариана Георгиева бързо се превърна в най-атрактивния оратор на кабинета „Орешарски“. За професора по синтаксис колегите й от СУ вече са подготвили отделен аналитичен труд.

Георгиева попадна под светлините на прожекторите веднага щом пое ведомството и свика ресорните журналисти на брифинг, на който представи приоритетите си. „Не съм се запознала с всички ужаси, защото се дозирам и ще изпадна в интровертност на духа, а нямам отпуск за медитиране“, описа тя образно заварената тежка ситуация в спортното министерство. С израза „дозирам се“ Георгиева даде принос не само към спорта, но и към лингвистичното богатство на България.

Проф. Георгиева обяви, че разговаряйки с шампионката Екатерина Дафовска е изпаднала няколко пъти в „конфуз“. Срещата си с бившия директор на дирекцията за елитен спорт Асен Марков описа по следния начин: „Беше вторник, между 15 и 15,15 ч., когато дойде при мен. От обясненията му се умалих, разтресох се.“ На същата среща с журналисти в характерния си стил тя зададе и бъдещия си маниер на работа: „По маниера на концентричните кръгове ще наслагвам и наставям.“

Президентът употребява клишета

Президентът Росен Плевнелиев явно бърка електората си с малки деца, защото понякога им говори точно така, смятат езиковедите. „Струва ми се, че президентът трябва да работи още много върху изказа си. Това не става за година или две. На първо място е важно да разбере, че езикът е като човека. Да стои зад всяка своя дума, думата да идва от ума и да минава през сърцето“, коментира Владислав Миланов.

Специалистът от СУ има и друга забележка към държавния глава. „Крайно време е политиците ни да спрат да се доверяват на хора, които клиширано подготвят изказванията им, това е предателство към човека и към езика ни. Кой стои зад написаните предварително думи - човек с добра словесна култура, но не и политикът, не и неговата личност, не и неговата ценностна система. Иска ни се чрез словото президентът да открие себе си, тогава думите ще бъдат силни и ще тежат на мястото си“, посъветва филологът Плевнелиев.

Според наблюденията на анализаторите предварително подготвяните от екипите на политиците изказвания са направили родните управници до голяма степен мързеливи и неспособни да работят със слово, което най-ясно личи по време на редовния парламентарен контрол.

Бягат от отговори

Учените от Алма матер са анализирали и комуникацията на политиците с журналистите. Изводът е, че не само в общуването с избирателите и колегите, но и при разговорите с медиите управниците ни са далеч от желаното ниво.

Една от най-характерните черти на политиците е бягството от конкретни отговори. Вместо да обяснят ясно, точно и кратко, депутати и министри масово използват чиновнически термини или псевдонаучен стил. Ясно личат и опитите на политиците да определят сами темата на разговора и да кажат това, което предварително са си подготвили, вместо това, от което обществото се интересува.

Друга негативна тенденция, уловена от езиковедите, е често снизходителният и обиден маниер на говорене, който управниците си позволяват да използват при общуването с медии. „Това е негативен феномен, който за съжаление все по-често се наблюдава“, коментираха от СУ.

Депутатка пита: „Как не вЪ е срам?“

Ако депутатите се явят на матура, има сериозен шанс да не я изкарат, смятат специалистите по българска филология. Голяма част от народните представители не познават правилото за съгласуване при изразяване на учтивост, не се познава бройната форма при съществителните имена от мъжки род.

„А това все пак са правила, които проверяват знанията на учениците на изхода от средното училище“, припомниха изследователите.

От депутатска неграмотност езиковедите от Центъра за изследване на журналистическата и политическата реч в Алма матер успели да се сдобият с мото. Вдъхновението дошло от народна избраница, употребила конструкцията „Как не вЪ е срам?“. Оттогава учените си я присвоили за „знаме“ всеки път, когато анализират политическата реч.

Хафъзов отказа да „ваканцува“

Не само министрите, но и парламентаристите са езикови новатори. Автор на култовия глагол „ваканцувам“ стана депутатът от ДПС Хюсеин Хафъзов, който е завършил българска филология.

Народният избраник роди новия езиков шедьовър, докато громеше от парламентарната трибуна бившия премиер Бойко Борисов. Лидерът на ГЕРБ разкритикува БСП и ДПС за гласуваната лятна ваканция на депутатите при наличието на много належащи задачи. „Аз никога не съм ваканцувал“, изригна в отговор Хафъзов.

От „надцакване“ до „познат репертоар“

Българските политици най-често използват метафори от сферите на музиката и войната, за да громят опонентите си. „Играе ролята на първа цигулка“, „опитва се да дирижира“, „познат репертоар“ са сред най-често употребяваните клишета. Когато спорът се разгорещи, на помощ идват „политически фронт“, „стратегия“, „политическо оръжие“, играта и забавлението - „скрити козове“, „надцакване“, „промяна на правилата“. Държавниците ни не прощават и на театъра: „политическа сцена“, „сценарий“, „постановка“ са други от основните им фрази. Почти не минава изказване, в което да липсват думите „ресурс“, „визия“, „случва се“, „приоритети“.

Буш-син беше голямо изключение

Умението да се говори публично е задължително условие за политиците в развитите демокрации. От средните училища в страни като Великобритания, Германия, Франция публичното представяне на идеи е основна част от образователната програма. В допълнение има клубове по дебати, откъдето тръгват кариерите на млади политици и публични фигури. Случайно попадане в политиката на човек, който има проблем с публичната реч, е много рядко.

Най-голямото изключение от това правило беше американският президент Джордж Буш-младши (2001-2009). Неговият провлачен тексаски акцент забавляваше и възмущаваше целия англоезичен свят. Медиите събираха колекции от „бушизми“ - безсмислени изказвания, смехотворни измислени думи, грешки на езика, обидни за цели нации. Буш рецитираше с апломб пред хиляди хора откровения като „Нашите врагове не спират да измислят нови начини да вредят на страната и народа ни, но същото правим и ние“.

Според анализатори при Буш това се дължи и на преднамерено граден образ, че президентът не е някакъв превзет интелектуалец, а по-скоро тексаски каубой, близо до обикновените американци. Ако е било образ, то той проработи за Буш-младши два мандата, но толкова дотегна на американците, че през 2008 г. те масово гласуваха за талантливия оратор Барак Обама.

(в. Преса, печатно издание, брой 355 (30 декември 2013)

(Наблюдеията над новия парламент предстоят – бел. ред.)



ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на преподавателка по френски език в столични гимназии и професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат – посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов.

През 1944 г. Валери Петров завършва медицина в Софийския университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 – 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991). Умира на 27 август 2014 г

Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца.

Валери Петров превежда от английски, немски, руски, италиански и испански, като най-известен е с преводите си на произведенията на Шекспир.

Автор е на много пиеси като: „Когато розите танцуват“ (ДТ – Хасково, 1961), „Честна мускетарска“ (Театър „Българска армия“, 1976), „Театър, любов моя“ (Театър 199, 1981) – написана специално за големите актриси Таня Масалитинова и Славка Славова, „Копче за сън“ (Народен театър за младежта, 1968) и много други.

и ми идва наум старостта

Нищо! – нека се смесват на плочника

жълто слънце и жълти листа.

Още пръстите търсят писалката,

още радва ме топлият ден,

само дето смущава ме малката

аналогия с други край мен.

Млади хора, на помощ елате ми

в една есен подобна на таз,

щом напуснат ме сетните атоми

на живеца, заложен във нас.

Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,

всички стихове вече да спрат.

Докажете ми с точна анализа,

че е правилен вашият съд.

Това дело е дело обществено

и вий строги бъдете съвсем.

Аз не ще ви послушам естествено,

но това е отделен проблем.

Марко Марчевски е български публицист, писател и преводач. Известен е като автор на детско-юношески партизански, приключенско-фантастични произведения и народни приказки.

Марко Марчевски е роден на 1 октомври 1898 г. Сътрудничи с хумористични стихове на вестници и списания: „Българан”, в. „К’во да е” (1918). "Поглед", "Свят", "Ехо", "Село", "РЛФ" Като новобранец участва във Владайското въстание. След Първата световна война е в София и се сближава с Цанко Церковски, Георги Бакалов, Антон Страшимиров, Христо Смирненски, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Крум Пенев, Людмил Стоянов, Гьончо Белев и др. През 1923 г. заедно с Николай Хрелков и Стефан Мокрев издава литературен седмичен вестник „Възход”. В края на януари 1924 г. излиза списание "Пламък". Марко Марчевски е издател на списанието, главен редактор е Гео Милев, а членове на редколегията са Марко Марчевски, Николай Хрелков, Христо Ясенов и Антон Страшимиров. След поместването на поемата "Септември" списанието е спряно от полицията. Като негов издател Марко Марчевски е арестуван и осъден на една година строг тъмничен затвор с лишаване за три години от граждански права. По пътя за Хасковския затвор успява да избяга и нелегално бяга в Гърция. Тук е интерниран в концлагер на остров Сирос и работи в мини. През септември 1925 г. нелегално го прехвърлят в Съветския съюз, където живее 8 г. като политически емигрант. Работи като журналист в Ленинградс ката редакция на в. „Вечерняя красная газета”. След това е редактор в Държавното издателство за национални малцинства, секция българска литера тура в Харков. Издава книги на български език за местни българи, в които описва живота в България, и някои от тях се превеждат на руски и украински. След амнистията от 1932 г., през 1934 г., се завръща в България. Арестуван, попада на разпит при полицая Гешев. От въпроси, задавани му при разпита, разбира, че Гешев получава информация директно от КГБ в Москва. Излязъл на свобода, редактира в. „Известия”, сътрудничи с разкази, репортажи и статии на сп. „Звезда”, сп. „Нова литература”, в. „РЛФ”, „Литературен преглед”, „Ехо”, „Поглед”, „Щит”, „Вик”. През 1936 г. посещава отново за кратко време СССР и разбира, че жена му и детето му са в ГУЛАГ. След повторното си завръщане в България няколко пъти е арестуван. Интерниран е в Смолян. През 1941 г. е изпратен в концлагер „Кръсто поле” („Еникьой”), оттам в „Свети Кирик”. След освобождаването му през 1943 г. минава в нелегалност. След 9 септември 1944 г. отново създава свое издателство, но новото правителство му го затваря. След 9 септември 1944 г. работи като редактор в различни периодични издания и издателства – сп. „Весело Другарче“ (1944), в. „Лост“ (1946), издателство „Народна младеж“ (1947-1948), сп. „Септември“ (1952-1954). Сътрудничи на сп. „Българо-съветска дружба“, „Пламък“, „Септември“, „Дружинка“, „Славейче“, в.„Септем врийче“, всекидневния печат. Доцент е по история на руска класическа и съветска литература във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1951-1962). В Съюза на българските писателите завежда отдел „Детска литература“.

Почива на 63 г. през 1962 г. в София.

ПРАЗНИК НА

БУДИТЕЛИТЕ


СКЪПИ КОЛЕГИ, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА

ДУХОВНОСТТА, БЪДЕТЕ ЗДРАВИ,

ТВОРЕТЕ, ДАЙТЕ СВОЯ ПРИНОС ЗА СКЪПИТЕ БЪЛГАРСКИ СЪДБА, ИСТОРИЯ И БЪДНОСТ.

НА ДОБЪР ЧАС.

РЕДКОЛЕГИЯТА

На 1 ноември отбелязваме Деня на народните будители. В този ден се отдава почит на делото на книжовниците, просветителите, борците за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията и нейния морал.

Сред имената на най-почитаните народни будители са Свети Иван Рилски, Владислав Граматик, Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Васил Левски, Христо Ботев, Хаджи Димитър, Иван Вазов, Любен Каравелов и други.

Славата на пръв будител на нацията заслужено носи Паисий Хилендарски. За първи път е честван в Пловдив през 1909 г., а от 1922 до 1945 г. е общонационален празник. От 1945 година празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника.

***

Нови

С изследването си „Векът на цар Самуил“ проф. д-р Пламен Павлов си поставя за цел да припомни „най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития“, т.е. да проследи детайлно и задълбочено събитията от последните десетилетия на Първото българско царство. Изследването включва обширна библиография и богат илюстративен материал – книгата започва с управлението на царете Петър и Борис II. Акценти са отслабването на държавата, отношенията с унгарците и византийците, както и нападенията на киевския княз Светослав. Обърнато е специално внимание на управлението на комитопулите и заставането им начело на българската държава. В детайли е разгледано управлението на Самуил и сблъсъкът с Византия по времето на Василий II. Авторът обръща внимание и на наследниците на Самуил и настъпването на края на Първото българско царство. Във „Векът на цар Самуил“ Павлов се позовава на всички достъпни исторически извори – български, византийски и западноевропейски, което е един своеобразен преглед на българската и чуждата историография, посветена на управлението на славния български владетел. За значението, което имала фигурата на Самуил в паметта на народа ни, можем да съдим от съчинението на византийски автор от XIII век: „оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ Константин Иречек, автор на първата научна история на българския народ, пък го описва като „енергичен, мъжествен и хуманен господар, който успял с победи да издигне Българското царство отново на онази висота, която то достигнало при Симеон“. Гръцкият византолог Йоанис Караянопулос пък допълва: „По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били подчертано български.“ Образът на Самуил остава трайно и в историческата памет на българите – успял да победи характерните за нашия народ безразличие и забрава. Освен че проследява героичното време на цар Самуил и епичния му сблъсък с Византия, трудът „Векът на цар Самуил“ съдържа богат снимков архив.

***


Тавански спомен

С есента и дните станаха студени,

а балтонът беше горе на тавана,

в дъното на стария лелин гардероб.

Бяха му ръкавите късичко скроени

и като го сложих, недобре ми стана,

та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена

(двама млади влюбени на два стари стола,

кавалерът аз бях, в същия балтон),

после два бонбона в книжчица зелена,

два билета филмови, стари, без контрола,

и едно шишенце със одеколон.

„Тез билети — казах си — са от кино «Глория»,

прости са бонбоните, смешен е портрета

и шишето пълно е с разводнен парфюм.“

Казах, но си спомних ланшната история

влезе нещо тъжно тука, във сърцето,

име едно нежно дойде ми наум

и видях я, същата, в розово облечена,

същата усмивка и ръката същата,

и от ваксинацията малката следа.

„Панта рей! — помислих си. — Всичко е далече!

Миналите мигове вече се не връщат,

както се не връща речната вода.“

Но все пак останах в здрача на тавана.

В здрача на тавана, във балтона смешен,

любовта преминала си припомних аз.

В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,

сладък бе бонбонът, снимката шумеше

и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.

2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,

само като видех вашата врата,

саксофони свиреха, облаци хвърчеха

и тролеят движеше се помежду звездите,

и сънувах всяка нощ твоите уста.

След това писмата. Ах, писмата стари,

писани небрежно сред черновки четири,

с хиляди целувки върху всеки лист,

със цветя безбройни като във хербарий,

с нежни обяснения цели километри,

с послепис и после с послепослепис!

След писмата — помниш ли? — първите ни срещи,

твоите родители, мразещи ме искрено,

бялата ти шапка, белите брези.

И писма отново: „Ще ли разбереш ти?

Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…

Строфи и любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени.

Помниш как мечтите ни тихо се намериха

в малката ми стаичка, цялата във прах?

Помниш как във всичко мислехме се първи,

а пък все откривахме старата Америка?

Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в „Бивша орхидея“?

Помниш ли пейзажите (морски и планински)?

Помниш как разсмиваха ни стенните рога,

как един до други ний седяхме в нея

и четяхме с трепет книги медицински

и шептяхме бледи: „Ах, ами сега!“

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,

сигурно ще вземеш оня зъболекар

и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.

Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.

Като стар часовник, тихо и полека,

любовта в сърцата, изхабена, спре.

Дните се редуваха все едни и същи,

люшкаха се кожените дръжки във трамваите,

никнеха и вехнеха горските треви,

а пък ний се срещахме в слънце и във дъжд и

сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите

и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави — алеите,

стаята ми — хладна, пастите — безвкусни,

и дори ядосващи — стенните рога;

и по жици вече бягаха тролеите,

и сънувах вече други, чужди устни,

а по твойте устни лепнеше тъга.

3

Неделята е тъжен ден за хора,

държещи се един за друг едва.

В една неделя срещнахме се двама.

„Не закъснявай!“ — бях й казал. „Няма!“

И дойде в три без четвърт вместо в два.

И тръгнахме по улиците стари

по пролетните сухи тротоари,

извити без начало и без край.

Вървяхме все по същите маршрути

със същи спирки, в същи брой минути

като квартален остарял трамвай.

До днеска още къщите аз помня:

най-първо беше надписът огромния

с показващ пръст „Бръснарница Багдад“;

след туй гаражът, малката градина

и железарят, с ключ от ламарина,

и киното, и въглищният склад.

И ний вървяхме и не си говорехме,

каквото да говорехме и сторехме,

говорено и сторено бе веч;

познавахме си шапките, костюмите,

познавахме си мислите и думите

и бе излишна всяка наша реч.

И аз си мислех: „Вече сме към края.

И тъжно ми е, а защо, не зная.

Носът й бе по-тъничък преди.

Туй копче скоро май ще се изгуби.

Оградите са пълни с думи груби

и тази шапка лошо й седи.

Оградите са пълни с думи мръсни.

Туй копче по-добре да се откъсне.

А ний да скъсаме е най-добре.

Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.

Какво ли е да плаваш с параходи

в изпъстрено със рифове море?…“

И виждаха се негърските лагери,

и чуваха се негърските шлагери,

и лових риба в синята вода.

Тогаз тя каза: „За какво мечтаеш?“

„За теб! — отвърнах аз. — Нима не знаеш?“

„Обичаш ли ме?“ — каза. Казах: „Да!“

И както тъй вървяхме неусетно,

достигнахме до спирката ни сетна,

поспряхме се и тръгнахме назад.

Най-пръв бе складът, после киното,

ключът от ламарина и градината,

гаражът и „Бръснарница Багдад“.

4

Облачета плуваха в небесата чисти

в парка, дето водеше тъжният ни друм.

Велосипедистите бягаха по пистите

и внезапно качваха се горе по наклоните,

като шумолеха с нежен гумен шум.

Бяха снизходителни и добри пазачите,

хората се чувстваха леки без галоши

и вървяха с кухи вафли във уста.

Футболните зрители биеха играчите,

не че тез последните бяха толкоз лоши,

а защото, тъй на, просто пролетта…

Само ний се чувствахме, сякаш беше есен.

Бяхме си дотегнали, казано накратко.

Краят беше близък и бе сто на сто.

Хороскоп извадихме, но не беше весел,

ядохме бонбони, но не беше сладко,

искахме да седнем — нямаше место.

После на чорапа й бримка се изнищи.

Детската градина беше пълна с крясъци.

Хвръкна в стратосферата изтърван балон.

След това аз стрелях на едно стрелбище,

три железни тигъра паднаха със трясъци

и получих премия цял одеколон.

Дъх водеколонен, тъжен и далечен,

дъх от любовта ни, от мечтите мирис,

на тавана носиш ти спомен оттогаз!

„Панта рей! — си казвам аз. — Всичко веч протече,

есента е тъжна и там долу свири

като бормашина оня глупав джаз!“

5

Тъй както го рисуват по картините,

и празен беше празничният ден;

и ние се погледнахме печално,

и влязохме във киното квартално,

където даваха „О, ти мой блен!“.

О, ти мой блян със пожарогасители,

о, зрители със външности съмнителни,

афиши с отлетяло вече „Днес“.

И тъмно, и плювалници нечисти,

и снимки на забравени артисти —

Мачис и Хари Пил, и Мае Уест…

Бе почнало. Едно хлапенце мина

в салона с нас под форма на роднина.

Бе почнало и вътре беше мрак.

Върху екрана смееха се двама,

след туй при тях пристигна една дама

и каза с надпис: „Той ще дойде пак.“

И знаехме ний филма чак до края

(и как ще я съгледа той в трамвая,

и как бандита ще го сгази трен),

защото бяхме го видели двамата

със мъничка промяна на рекламата,

тогава беше май „Ела при мен!“.

И ний седяхме близо до кабината,

и слушаше се как шуми машината,

и снопът бе тъй ниско при това,

че трябваше ми мъничко да стана,

за да израсне мигом на екрана

една ужасна рошава глава.

И аз седях и мъчех се да гледам,

и скърцаше креслото на съседа,

и аз се чувствах уморен и стар;

и тъжно бе, и чувах как сред мрака

един часовник във гръдта ми трака

и се нуждае от часовникар.

А после дойде „Край“ и вентилатора

със гръм наблъска вятър във театъра,

и светна, и платното избледне;

и ний видяхме тъжни и посърнали,

че всички двойки бяха се прегърнали

и само ние, само ние — не.

И си излязохме. „На мене струва ми се —

аз казах, — че достатъчно преструвахме се.“

Тя каза тихо: „Също и на мен.“

Врабчетата шумяха във градините,

небето беше бледо над комините

и празен беше празничният ден.

6

Когато ни дотегна вече всичко

— ах, вече ясно бе! — излезе прав,

отидохме — така, зарад шегичката —

тя с нова рокля, аз със роза бяла,

при стария крайпътен фотограф.

Той сложи във петлицата ми розата,

разгъна фона с бясна Ниагара

и погледа ни точно нагласи;

ала за нас бе малко мъчна позата,

аз мръднах, той капачето изкара,

тя мигна и той каза ни: „Мерси!“

И почна се играта на среброто,

на солите пълзенето неравно,

безшумният молекулярен взрив;

и ето че във ваната, в живота,

от Нищото изплава бавно-бавно

невижданият мокър негатив.

А пък отвред ни гледаха портрети,

прекрасни мигове, навеки спрени,

фиксирани човешки младини,

намръщени младежи със каскети,

от зли роднини двойки разделени,

деца в ковчези, бременни жени.

И всичко стана жално моментално:

и хората, и бледното предградие,

и снимката, излязла тъй добре,

и двамата се гледахме печално,

и нейде се обади едно радио:

„Вероника, животът е море!“

Една зарзаватчийка се разчувства

и каза, че блазя ни, че сме млади,

и че момата е таман за мен;

а фотографът каза за изкуството,

че то е вечно, снимките извади

и ни ги даде в плик един зелен.

И тръгнахме ний в пътя си полека,

и влажни бяха снимките и двете,

и в плика залепиха се така,

че колкото и да ги дърпах леко,

във нейната остана мойто цвете,

а в моята — едната й ръка.

Тогаз си казах: „Туй са явни знаци,

че ще се срещнем пак и не след много.“

Ала гласът, гласът ми беше нов

Във входа на една кооперация

целунахме се, казахме си „сбогом!“

и тъй завърши нашата любов.

Но дали наистина туй бе вече края?

Горе от тавана слушам как тромбона,

та-та-ра, печално в есента звучи.

Нещо ме ядосва, но какво — не зная.

Може би балтона? Може би бонбона,

който тъй е сладък, че почти горчи.

Ах, защо ни трябваше да се разделяме!

Аз тогаз си мислех, че ще те забравя,

но сега си мисля, че съм бил глупак.

И усещам, нещо зъб един боли ме,

и ако не мине, трябва да го правя,

и как мислиш, може да се срещнем пак?
***

Интелектуалният кръг ”Кръжец - 30” е учреден през март 2014 г. от журналисти, писатели и езиковеди по повод 120-годишнината от създаването на СБЖ и за подкрепа на инициативата Парламент на духа, подета от Съюза. Той е отворен за всички български интелектуалци, независимо от тяхната принадлежност към творчески и професионални форми на сдружаване. Основната му цел е да се поставят на общественото внимание проблемите за чистотата на българския език и неговото развитие в настоящата обществeно-историческа обстановка, както и проблема Духовност.

Без да ограничава творческата свобода на своите членове в професионалните им изяви, кръгът ”Кръжец - 30” ще обединява автори, които имат активно отношение и чието художествено творчество и публицистика носят послания за утвърждаването на българската духовност, съхраняването и развитието на автентичния български език.

Намеренията са чрез различни норми и инициативи тези проблеми да бъдат дискутирани, обсъждани и популяризирани, за да достигнат до широк кръг от обществото и най-вече до онези, които са оторизирани да вземат решения по тях на държавно равнище и до законодателните институции. Неотложно е приемането на Закон за българския език като фундамент за изпълнение на основната роля, място и значение на родния език за оцеляване на българската нация.Времето и хората ще подскажат какви други форми и инициативи ще се родят, за да се създаде активна обществена атмосфера за изработване стратегия по тази важна роля на езика за всеки уважаващ се народ.

Кръгът „Кръжец – 30“ започва дейността си с настоящия електронен вестник, който ще пишем заедно. Очакваме мнения, публицистични материали и други творби, предложения за срещи и дискусии с тематика, заложена в целите ни. Чрез вестника на кръга „Кръжец“ се търсят форми на творческо и организационно единение на разпиления днес потенциал на нацията в името на бъдността на святото българско число 30. Към това призоваваме всички български журналисти, писатели, дейци на образованието и културата и всички български интелектуалци.

Лиляна Кънева

Павел Боржуков

***

Очакваме да ни изпращате вашето творчество, творчеството на класици и автори, избрани от вас, набелязани теми извън рубриките ни и др. Кръгът ще организира срещи, на които ще кани мастити лектори, ще се бори срещу обезличаването на българския език, срещу клишетата и вредните заемки, ще ратува за дълбока емоционалност и задълбоченост на изказа, ще търси възпитателния ефект, обменa на опит между млади и опитни журналисти.

***

Съставители

Лиляна Кънева, Атанас Начев,

Красимира Борисова

Редактор на броя Красимира Борисова

Адрес за връзка

СБЖ ул. Граф Игнатиев 4, 4 ет.

e-mal: xxlkrasi@abv.bg;

krazhets@abv.bg