Е-списание в областта на хуманитаристиката



страница1/3
Дата23.01.2017
Размер353.9 Kb.
  1   2   3

е-списание в областта на хуманитаристиката

Х-ХХ в. год. IIІ, 2015, брой 5; ISSN 1314-9067 http://www.abcdar.com





Maria Kitanova

(Sofia, Institute for Bulgarian Language (IBL), Bulgarian Academy of Sciences)

Evil Time” in the Bulgarian Folk Calendar
Abstract: Traditionally, calendar time is viewed as a cyclic notion, which predetermines the existence of transitional periods serving as mythological and factual boundaries. In the majority of cases these periods have negative symbolism as they are characterised by disturbance in the balance between heaven and earth, between the forces of cosmos and chaos. For these reasons, the periods of transition are regarded as dangerous and impure.

The study titled “Evil Time in the Bulgarian Folk Calendar by Maria Kitanova deals with a group of terms in Bulgarian calendar terminology – chrononyms denoting those periods and days in the Bulgarian folk calendar which represent the most unfavourable time of the year according to folk beliefs.

The paper addresses chrononyms formed with the roots къс- (short), куц- (lame), мръс- (dirty), сух- (dry), глух- (deaf), ръжд- (rust), etc. The semantic analysis studies each chrononym in the context of the system of holidays, prohibitions and preventive actions.


Мария Китанова

(София, Институт за български език, БАН)

Лошото време” в българския народен календар

УВОД

В традиционните представи календарното време е циклично, което предопределя съществуването на преходни периоди, изпълняващи функцията на митологична и практическа граница. В повечето случаи тези периоди са натоварени с отрицателна символика, тъй като се характеризират с нарушение на равновесието между небето и земята, между силите на космоса и силите на хаоса. По тези причини те се възприемат като опасни и нечисти (Попов 2002: 86). Всъщност за митологичното мислене това е преход от непринадлежащото на културата към принадлежащото на културата, от деструкцията към създаването на новата реалност, от хаоса към новия ред.

В книгата си „Мифопоетические основы славянского народного календаря” Т. А. Агапкина отбелязва, че голяма част от изследванията през ХХ в. са посветени на въпросите за концепта „календарна граница – преходен период” (Агапкина 2002: 31-32).

Още през 1909 г. А. ван Геннеп пише своята книга „Les rites de passage”, в която включва определени календарни и семейни обреди в категорията обреди на прехода, в която особено място заемат обредите при зимното и лятното слънцестоене и при пролетното и лятното равноденствие (ван Геннеп 1999: 161-166). Концепция за календарния преход намира отражение и в изследванията на Мирча Елиаде, в неговото виждане за „мита за вечното завръщане”. Анализирайки народния календар и преходните обреди в него, той формулира проблема за т. нар. „календарна граница”, свързана с периодично повтарящите се ритуални действия (Елиаде 1995: 440-441). Краят на старата година и началото на новата се характеризират според него със следните обреди: 1) пречиствания, изповядване на греховете, прогонване на злото извън селището, отблъскване на демоните; гасене и повторно запалване на огнищата; 2) маскирани процесии и церемониално посрещане и угощаване на мъртвите; 3) борби между две враждебни групи; 4) карнавални оргии.

Календарното време в българската народна култура има цикличен характер и се възприема от носителите на тази култура като нееднородно. То е „натоварено с положителна или отрицателна оценка, включва се в ритуалната и магическата практика, получава символична интерпретация и благодарение на това се превръща в един от най-важните културни инструменти на подредения свят и на регламентацията на човешкия живот” (Толстая 1997: 78).

Т. Агапкина (Агапкина 2002: 32) предлага да се използват определени базови критерии, чрез които могат да се идентифицират граничните преходни периоди: календарни вярвания и паремии, които маркират настъпването на преломния период; навлизане на хтонични същества в земния живот; силно развита система на забрани; нарушение на социалната структура на обществото, която трябва да се възстанови чрез обредни действия; гадания, предсказания и пречистващи обреди.

За архаичното световъзприемане самостоятелната абстракция „време” въобще не съществува, времето – това е неразделим елемент от битието, който не се усеща отделно от неговото конкретно съдържание (Гуревич 1981: 170).

В българската етнография въпросът за времето на прехода е сравнително добре разработен (Попов 1987, 1989, 1990 и 2002; Гребенарова 1989; Габровски 1989; Вълчинова 1994). В тези трудове граничното календарно време се възприема като един макрообред, в който се съдържат както положителни, така и отрицателни елементи: нов – стар; живот – смърт, ден – нощ, пролет – зима и т.н.



Обект на студията е тази част от традиционната култура на българите, която е включена в народния календар. Тук влизат: а) митопоетическите вярвания, които носят определена етнокултурна информация; б) календарната терминология (хрононими, определени дни и периоди); в) описание на онези празници и обредни действия, които влизат в т. нар. преходни периоди на годишния цикъл.

Предмет на изследването е народната терминология (хрононимите) в тяхното миторитуално ядро.

Задачи – чрез семантичен анализ на хрононимите да се направят изводи за определени културни доминанти, характерни за българската картина на света.

В работата са използвани следните методи: описателен метод, семантичен анализ, извършен на базата на лексикографското представяне на материала, лингвокултурологичен и етнолингвистичен анализ.



    1. Преходните периоди в българския народен календар.

В българския народен календар има три преходни периода, три седмици, „които се отличават от останалото време със своята своеобразна митология, обредност, с особените стереотипи на поведение, отразени главно в забраните за работа, употребата на определена храна и социалното общуване (Попов 2002: 86-87). В Северна България ги наричат Лудите седмици. Това са Нечистата, Тодоровата и Русалската седмица. Според народните вярвания първите три седмици са сестри, при което Тодоровата е най-старата и злата от тях. Според Р. Попов към тях в различни локални варианти могат да бъдат присъединени и Средопостната, Великата или Празната седмица.

Мръсната седмица (т. нар. Мръсни дни) е граничен период между старата и Новата година. В различните райони на българската етническа територия те обхващат различен период – от Игнажден (20.12.) до Коледа (25.12), от Коледа (25.12) до Йордановден (06.01), от Коледа (25.12) до Василовден (01.1). При българите-католици това са дните от св. Луций (13.12) до св. Тома (21.12).

Седмицата от Игнажден до Коледа е известна с родилните мъки на Богородица и дните са известни с названието си Мъчениците или като Поганите родилни дни, Леуско погано, а мъките на Богородица са отразени в коледните песни.

Замъчи са куладе, куладе, ле

Божа майка, куладе, куладе ле,

От Игнажден до Коледа

да си роди Христа бога.

Че го роди на Коледа,

в Витлеем пещерата.

В пещерата, в яслите.

И се не нае ни един светец

да си увери Христа бога.

Най си нае свети Иван.

(Народна песен от с. Цар Крум, Преславско)

Тази седмица много строго се спазват редица забрани за бременните жени. През целия период те не бива да изпълняват никаква работа, за да родят леко и детето да бъде здраво.

В Северна България се срещат следните названия: Мръсната неделя, Мръсните денове, Мръсниците. В Южната и в Югозападна България – Поганото, Поганите дене, Буганците, Буганата неделя (Родопи), Криви дене (Ямболско) В Западна България, в някои части на Македония: Некръстени дене, Глухи дене (Кюстендилско), Караконджови вечери (Разложко), Дяволски деня (Странджа и Пирин), Въркулачеви дене (Тетевенско). В традиционната българска култура съществува вярване, че през тези дни се появяват различни демони, свързани с хтоничния свят (вонкашни, погани). Словосъчетанието вонкашни погани (Плевня, Драмско) означават ‘външни чужди същества, с едно око или с един крак’. Лексемата вънкушлива означава ‘сила, която мисли само зло’ (Кукуш), а вънкашлив ‘зъл дух’ (Кукуш). Вънкашното означава ‘зъл дух, явяващ се нощем през Мръсните дни’. Според Мичева-Пейчева (Мичева-Пейчева 2013: 68-69) от съществено значение в тези названия е коренът вън-, който разкрива, че тези същества са чужди за света на човека, за вътрешното усвоено пространство на дома.

В Странджа този период се нарича Влъчко погано и се свързва с бесуването на зверовете. За българите от Южна Тракия има строга забрана за произнасяне на думата вълк. Табуто има превантивна функция. Жените през цялата седмица събират пепелта от огнището и я наричат поганска пепел. Тя не се изхвърля навън, защото, ако я лижат вълците се размножават още повече (Гребенарова 1996:316; Попов 2002: 88-89).

Освен това жените не бива да извършват никаква дейност, свързана с обработка на вълна, а също и не трябва да докосват режещи предмети за предпазване от вълци.

Задължително е да се спазва въздържане от сексуални контакти, характерно за цялата българска етническа територия. В Ловешко вярват, че децата родени през Мръсните дни, всяка година се превръщат в кучета или вълци, а след смъртта си – в зли духове. Метаморфозата човек – вълк е характерна за определено демонично същество, наречено вълколак/ върколак. Според някои автори той е идентичен с вампира, а според други стои по-високо в йерархията от него, тъй като се свързва със страховития вълчи пастир Куцулан.

В Луковитско дете, родено през Мръсните дни се нарича мръскул, в Странджа – поганче, а във Видинско – караконяк (Попов 2002:90).

В Странджа названието е Дяволски деня, което директно отпраща към дявола.

Последната особеност на тази седмица са карнавалните групи – коледари, сурвакари (Западна България), русалийски дружини (Македония).

Характерно за периода на Мръсните дни е пресичането на редица опозиции: чистомръсно, свое – чуждо, питомен – див, опасно – безопасно, добро – зло, ред – хаос.



Тодорова седмица

Тодоровата седмица маркира началото на Великия пост. В българския народен календар тя обхваща периода от Сирни заговезни до Тодоровден. Наричат я Тодорова неделя (Ту̀дурица, Ту̀дурска неделя, Суха неделя, Луда неделя) (Кюстендилско), Трѝмирна неделя, Гладна неделя, Кукерска неделя, Черната неделя (Маринов 1994:507). Схваща се като лош и опасен период — В Източна и Югоизточна България се смята за лоша „хаталия“ седмица, вярва се, че който се разболее през тази седмица не може да се излекува и че „глухият Тодор“ причинява глухота и изсъхване на растения и хора (Странджа). В Ловешко и Плевенско вярват, че през това време нощем ходят таласъми, караконджули и др. подобни. Спорадично се среща и вярването, че ако пиле, излюпило се от яйце, което е снесено през Тодоровата неделя, прескочи мъртвец, то той ще вампиряса. Във вярванията Тодоровата неделя е една от трите „сестри“ - Тодоровата, Русалската и Мръсната неделя.

Тадоровата седмица е свързана с представата на българите за демоничния нощен конник. В Белослатинско вярват, че свети Тодор е повампирчен, вкаракончен покойник. Светецът-демон забива в земята горяща главня, нажежена желязна пръчка или зелено клонче и по този начин я затопля и оплодотворява (Попов 2002: 92). В някои случаи свети Тодор се появява в своята женска хипостаза – света Тғдоричка, за която вярват, че е сестра, съпруга или майка на свети Тодор.

През тази седмица съществува строга забрана за работа – домашна или земеделска. В Родопите мъжете не се докосват до режещи предмети. Разрешено е само да се садят цветя и овошки. Във Варна разказват как една жена не спазвала забрана за сушене на дрехи и сложила прането си да се суши. Зад нея се раздал глас: Или го прибери, или аз ще те прибера. Това показва че като редица демони свети Тодор е невидим за човешкото око. Той може да се превръща в млад мъж със златен зъб или дупка вместо нос, а също и да се представя като куц човек. В Странджа Глухото Тодорче предизвиква глухота на провинилите се. Сексуалното табу е характерно и за тази седмица, за да не се родят увредени деца или деца, които ще се превърнат след смъртта си в демони. Хтоничните признаци на свети Тодор са куцота, глухота, бял цвят на коня и наметалото, което придава единство на коня и ездача. В някои български говори в Румъния празникът се нарича Тодоркон.

В Странджа вярват, че Сухото Тодорче е човек починал от глад по време на тримерене. Оттук и названието сух. Сухи дни са дните, в които се спазва строг пост.

Понеделник от Тодоровата седмица: Чисти понеделник (Драмско, Велес, Щип, Добричко, Софийско); Чис понеделник (Ботевградско); Песи понеделник, Кучи понеделник, Бесни понеделник (БМ 1994: 189); Кукеровден (Пловдивско); Кукувден (Сливенско, Ямболско, Бургаско, Хасковско, Лозенградско); Рогач (Панагюрско); Старцевден (Източна България).

На този ден в редица райони (без Северозападна България) се организират шествия с маскирани персонажи, наречени кукуве, кукери или старци. Оттук и съответните названия, които са прозрачни.

Вярват, че „на тоа день си отвръщат за всякое зло, сторено по-напред” (Геров 2: 428). Според редица историци и етнографи тези шествия водят началото си от култовите игри в чест на Дионисий. Действията на куковете се доближава до т. нар. „смехови култове”, които се свързват с общата десакрализация на митовете (Дяков 1993: 48). Вероятно, свързан с развитието на народната смехова култура, която заема важно място в обредността на Тодоровата седмица, е и произходът на фразеологизмите на Куковден, кога дойде Куковден със значение ‘никога’. В Щипско и Странджа се среща само думата Куковден със същото значение (Китанова 2000: 49-50).

Вторник: Чрън вторник (Видинско, Търновско); Арджав вторник (Радуил, Ихтиманско); Усовски вторник, Сух вторник (Дяков 1993: 44).

Сряда: Луда сряда (Геров 3: 224); Куца сряда, Крива сряда, Черна сряда (БМ 1994: 361); Тримерна сряда, Преговяла сряда (Източна България).

Тази сряда се почита за предпазване от лудост и е в пряка връзка с вярването, че всеки човек има на дясното си рамо ангел, а на лявото - дявол, които го напътстват. Ако дяволът вземе превес, то за такъв човек се казва, че му е слаб ангелът и точно този дявол помрачава ума му и той полудява. За предпазване от него (т. е. от демоните, причиняващ лудостта) се почита Лудата сряда.

В Тръстеник, Плевенско този ден е известен като Разполовена сряда, защото през него умът на човек можел „да се разполови“, т. е. да полудее.

В Котленско (Медвен) денят е познат като Преговяла сряда, тъй като този, който е тримирил на този ден вечерта отговява и може да започне да се храни.

Четвъртък: Въртоглав четвъртък, Въртоломей, Зимен Вартоломей. Четвъртъкът от Тодоровата неделя е наричан Въртоглав четвъртък, Въртолома̀ (Плевенско, Габровско) и също се приема за лош ден. Не се работи, за да се предпазят хората от врътоглавост (виене на свят) и не се варят вода и чорби. Меси се обреден хляб, от който дават на хората и домашните животни, като част от него се запазва за лек през годината.

Петък: Шамотен петък, Черен петък, Куц петък, Глух петък, Луд петък.

Петъкът от тази седмица е известен и като Шамотен петък (шеметен петък). Смятан е за един от дванайсетте най-лоши петъци в годината, на този ден жените не се мият, не се решат и не работят с вретено.

Събота: Тази събота е наричана още Тодорова събота, Тодорица и др. Това е самият празник Тодоровден, който дава името на предходната Тодорова неделя.

Русалска седмица

Тази седмица започва от деня на св. Дух, от понеделника след Петдесетница и отбелязва преход към летните горещини. В Северна България се нарича Самодивска неделя, а в Южна – Русалцка неделя, Русална неделя, Лусарска неделя, Русаля. Първият ден от тази седмица носи името Русалин (Попов 2002: 95; Вакарелски 1935: 440; Стаменова 1986: 274). За цялата българска етническа територия е характерно вярването, че най-опасните дни от тази седмица са сряда и петък. Наричат ги черни, луди, криви, а също и сладки, благи. Вторникът и четвъртъкът са въртоглави или щури дни.

Русалската седмица се свързва в народните вярвания с появата на женски демони, наречени русалийки, русалии, русале, русарци, русанки. Те прелитат като пеперуди от другия бряг на р. Дунав и остават при хората цяла седмица. Появата им се свързва с представата за душите на мъртвите, които често се връщат като пеперуди, мухи, пчели или птички (Беновска-Събкова 1986: 274). В Южна България се среща представата за друг женски демон самодивата. Особено разпространен е мотивът за самодивската сватба (Стаменова 1986: 274; Попов 2002: 95). Тези женски демони имат амбивалентна природа – те могат да вредят на хората, но и да им помагат. Тяхното любимо цвете е росен – русалийче, русалче, русанчу, роксан. Освен това, седмицата е свързана с вярването, че Бог пуска душите на починалите на Велики четвъртък и ги събира отново на Св. Дух. Преди началото на Русалската седмица е т. нар. Черешова задушница – една от трите големи задушници през календарната година. Връзката на русалките със света на мъртвите е очевидна, което обаче не се отнася в такава степен за самодивите и юдите. В Провадийско вярват, че през Русалската седмица се появява друг женски демон – чумата, който е пряко свързан със смъртта. Тя се къпе в реките. Съществува забрана за миене, пране и къпане специално за жените. През цялата седмица, особено в сряда и петък съществуват забрани за всякаква работа с превантивна цел. Хората не могат да излизат сами на полето, а също и да спят до късно. Вечер след залез слънце не трябва да излизат навън. Съществува забрана за приготвяне на ястия от коприва и киселец. Русалките и самодивите наказват със самодивска болест или природни бедствия. За предпазване момите и жените носят в дрехите си чесън.

1. 2. Образът на „лошото време” в езика

Езиковият образ на „лошото време” в българския народен календар се свързва със следните характерни за хрононимите семи: мръс-, къс, куц, крив, сух, луд, бес-, чер-, ръжд-, а също и с названия на демонични същества и животни, свързани с хтоничния свят.



МРЪСНИ ДНИ

Бугани (Родопи, Странджа, Одринско, Тракия); Бугански дни (Западна България); Буганците (ЗБ); Вампирови дни (Карловско); Глухите дни (ЗБ); Дяволски деня (Странджа); Караконджерови дни (ЮЗБ); Караконджови дни (Разложко); Каракончови дни (ЮБ); Криви дни, Лоши дни, Мачни дни (Ботевградско); Поганото, Поганите дни, Пепелни, Некръстени нощи (БМ 1994: 269); Погано време (Бургаско); Русалска неделя – от Коледа до Ивановден; Черна неделя (ЮБ); Миши празници (ЗЮТракия); Мъчни дни (Тетевенско); Мръсни дни (ЦБ, ИБ); Мръсни среди (Харманлийско); Мръсни петъци (Харманлийско); Мръсната неделе ‘седмицата преди Заговезни’ (Банат); Мръсници (Русенско, Бургаско, Троянско, Севлиевско, Павликенско, Горнооряховско, Царибродско); Некръстени дни (ЗП, българите от Македония).

Хрононими от корен мръс-: Мръсни вечери, Мръсници (СБ, Тракия, банатски българи; Русенско, Бургаско, Троянско, Севлиевско, Павликенско, Горнооряховско, Царибродско) Мръсни дни (ЦБ, ИБ); Мръсни петъци (Харманлийско).

Лексемата мръсен има следните значения: 1. Изцапан, окалян, нечист. 2. Неприличен, безпътен, долен, низък. 3. Който е приготвен с хранителни вещества от животински произход, блажен. В черковнослявански мръсьнъ – означава ‘отвратителен’. През тези дни постът е завършен и хората могат да ядат животински мазнини и храни. В БЕР е отбелязано, че връзката с латвийското apmulst ‘разбърквам, обърквам’, която прави Matzenauer (БЕР 4: 291) e неубедителна. Но все пак тези дни се характеризират с нарушен космически ред и с хаос, който трябва да бъде преодолян в битката между доброто и злото.

Караконджолови дене – от караконджол, караконджо, каракончо, каракондзол, караканзал, караконь (Троян), караконяк (Ломско, Белоградчишко) – ‘зъл дух, който според народните вярвания броди по време на Мръсните дни’ (БЕР 2: 234). Според Р. Бернар думата е от новогръцки, преосмислена след това с турското kara ‘черен’. Според Ст. Младенов думата е от турското korkunç ‘страшен’.

Вампирови дни – Мръсни дни (Карловско). Названието идва от вампир – ‘мъртвец, който се е превърнал на зъл нощен дух и пие кръвта на хора и животни’ (БЕР 1: 116). Вампир вероятно е от праславянското *ǫpirъ.

Поган произхожда от латински paganus и означава ‘езичник’. Съществува и лексемата однадворните (Кукуш), означаваща ‘отвъд пределите на двора’. Тя се свързва и с хрононимите Некръстени нощи, Некръстени дни, което означава, че периодът се характеризира със същества, чужди на християнството.

Посочените названия са свързани с демоните, които се появяват в този период, в който редът е изцяло нарушен.

Хрононимът Мъчни дни, регистриран в Тетевенско е пряко свързан с легендата за родилните мъки на Богородица. Глаголът мъча, стб. мъчити има значение ‘мъча, измъчвам, подлагам на мъчение’, а мъча се ‘страдам, правя усилие’ вероятно от праславянското *mąčiti (БЕР 4: 437), характерно и за други славянски езици.

Дяволски дене кореспондира с названието на самия дявол, а Пепелни дни със забраната да не се изхвърля пепелта от огнището навън.

Във всички тези хрононими семантичната опозиция чист – мръсен корелира с опозициите ред – хаос, свое – чуждо, светло – тъмно, духовно – плътско, сакрално – профанно, праведно - грешно.



КЪС, МАЛЪК

В народното отношение към месеците на годината се забелязва силно негативно отношение към месец февруари. Това намира отражение в различните хрононими, разпространени на българската етническа територия. Между тях са Малък Сечко, за разлика от януари, който е Голям Сечко - Сечко-дечко, Малкин, Малкушан, Малкоман, Малкошит (Странджа). Някои автори (Агапкина 2002: 33) правят аналогия с турската дума кючюк ‘малък’. За лексемата къс в речника на Н. Геров е отбелязана със следните значения: 1. Кратък, не дълъг. 2. Част от нещо. 3. Дявол, вражле, нечестив, бяс, сатана (Геров 2: 417). По метафоричен път краткостта на месец февруари е натоварена с отрицателна конотация.

Този признак (кратък, малък), е приписван и на свети Касиан – кутриот светец Касиан, чийто ден се отбелязва на 29 февруари (Родопите).

Малък или къс означава също и лишен от нещо. В българските говори в Смолянско срещаме думата флишено със значение ‘повредено’, а също и глаголът флишеава – ‘поврежда’. В традиционната култура на българите едни от важните противопоставяния, определящи отношението на социума към някои негови членове е противопоставянето накърненостненакърненост. Хората, лишени от нещо, се противопоставят на онези, в чийто живот има пълнота и цялостност. Много често те са изключени от социума. От корена къс се образуват следните лексеми: късоум – ‘глупав’, късоглед – ‘който не вижда добре’, късокрак – ‘с къси крака’, късият – ‘дявол’.

В някои български диалекти се среща субстантивираното прилагателно Късият, което според У. Дукова (Дукова 1985: 28) е евфемистично название на дявола. То има своите паралели в хърватски kŷcu със значение ‘дявол’. В чешки език kusy означава ‘окастрен’ и се използва като епитет на дявола. В някои полски диалекти kušy е със значение ‘с подрязана опашка’. В белоруски език се среща лексемата карнахвощик, която означава ‘къс или с подрязана опашка’ и има съответствие и в гръцки език. В БЕР (БЕР 3: 228) долнолужишкото kušy – ‘животно без опашка’.


  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница