Е-списание в областта на хуманитаристиката

Първите три дни на февруари се наричат: Куцуланска Богородица Кривно, Кривчо, Куцалан (Пловдивско), Куцулан (Софийско, Ботевградско, Казанлъшко, Сливенско, Троянско, Карнобатско); Трифонци, Симеоновци (Източна България); Резан (Родопите и Странджа). В тези дни се открива обредно-митологичен комплекс, в който се пресичат редица вярвания за влияние на определени зли сили и действия-забрани, предпазващи хората от тези сили. Диалектното название Куцулан, което се употребява обикновено за първи февруари и по-рядко да останалите два дни, не може да се разглежда изолирано от останалите названия на месеца (Китанова 1996: 33-34). Й. Заимов свързва названията Сечко и Резан не толкова с народната етимология ‘реже от студ’, колкото с пролетното подкастряне на дърветата и лозята. И в гръцки език се среща глаголът кастря. На българската етническа и езикова територия голямо разпространение има легендата за свети Трифон, който, проклет от Богородица си отрязва носа. Периодът от 1 февруари се характеризира с раждането на малките вълчета. Вълкът, според народните вярвания, е свързан с хтоничните сили и дявола. Най-характерният представител в народните вярвания е самият Куцулан (Куция, Кривия) вълк, който се движи последен в глутницата, но е нейният водач. Куцотата е типичен белег на хтоничните божества. Освен за дявола, тя е характерна и за вълка и мечката, както и за Бог Велес. У всички славяни са познати вярванията за куция вълк. Той се възприема като антропоморфно същество – човек, който чрез различни магии може да властва над вълците и да бъде техен пастир. Според някои автори вълчият пастир в демонологията на българите предшества върколака, който наследява неговите основни черти и придобива нови, например способността му за метаморфоза от вълк в човек. Срещат се редица по-късни легенди за куция вълк-водач, който при определени условия се превръща в човек (Zеlze: 1913: 110-113; Попов: 1985: 214). В БЕР диалектното название Куцулан се извежда от румънското cuţulan със значение ‘куче’ (БЕР 3: 167). Ст. Младенов го свързва с куц (Младенов 1941: 126). На същото мнение е и Иван Добрев, за когото названието е образувано от куц със суфикса –у-лан, Тази наставка в повечето славянски езици се характеризира с демонологичната си семантика (Добрев 1977: 79-82). В руски език тя се употребява за лица, които се отличават с някакъв недостатък от другите така, че срещата с тях се смята за поличба. Народната етимология от куц извежда и Д. Маринов (СбНУ т. 28: 524-525). В българските диалекти в Троянско се среща глаголът куцоля със значение ‘куцам’.

Според народните вярвания кучето е творение на Господ, а вълкът – на дявола. Бог направил кучето, за да настигне дявола и да го захапе за крака. Според друга легенда, дяволът направил вълка, за да захапе Господ за крака, но не могъл да му вдъхне душа. Господ му вдъхнал душа и му казал: „Хапни, вълчо, врага за крака!” Оттогава дяволът е куц (Българска митология 1994: 48). В някои белоруски диалекти дяволът се нарича Куцан. Трубачев свързва българският глагол куцам със сръбския куцати със значение ‘удрям, чукам’ и словенския kucati със значение ‘оплождам’ за животни. В обредността на вълчата Богородица редица забрани са свързани със стремежа да не се допусне прекомерно оплождане на вълчиците. Вярва се, че дори изхвърлената пепел може да ги оплоди. Има табу за сексуални контакти, за да не се роди дете, свързано с хтоничните сили или с недостатък - кусурлия. В имената на месец февруари се откриват две значения ‘по-млад’ и ‘по-кратък, по-къс, лишен от нещо’. Имената Сечко и Зарезан за февруари могат да се разглеждат в контекста на митологичния акт сечене / рязане. Порязването в народните представи се свързва с оставянето на белег, нишан. Не случайно свети Симеон зимни се нарича Симеон Бележник,Симеон Забележник. Самият месец февруари, на който липсва последния ден, се възприема като същество с отрязана опашка. Обредните действия в тези дни категорично забраняват пипането на режещи предмети. Като свържем двете семантични линии ‘къс, кратък, лишен от нещо’ и ‘куц – кусурлия – същество, свързано с хтоничните сили - дявол’, можем да получим пълна характеристика на названието Куцулан в неговото миторитуално ядро, разбирано като неразчленимо единство между взаимно-съответстващи си обредни действия и митове (Иванов, Топоров 1975: 44-48, 50-51). Глаголът куцам има и преносно значение ‘непълноценен съм’. „Най-вероятно названието куц възниква със значение ‘който е с по-къс крак’ и възможно е куц да е трансформация на къс (Мичева-Пейчева 2013: 117; БЕР 2 1986: 166).

Куцутата е характерна и за маскираните по време на Сирни Заговезни – гърбава старица и куц или крив старец (Агапкина 2002: 35; Ивлева 1994: 104).

Семата куц се среща и при названието на петъка от Тодоровата седмица – куц петък, който е един от най-лошите дни на Тодоровата неделя (БМ 1994: 361). Наричат го още глух, луд, сух, черен петък. Ден, в който нищо не е добре да се започва.

КРИВ

Хрононимите на *kriv-означава в славянските езици – ‘неправилен, едноок, куц, гърбав’. В речника на Н. Геров е отбелязано прилагателното криво със следните значения: 1. Кривда. 2. Нещо изкривено (Геров 2: 417). В Български тълковен речник (БТР 1973: 391) се срещат следните значения: 1. Който не е прав, извит. 2. Неправилен, несиметричен, изкривен. 3. Който има очевиден телесен недостатък. 4. Полегат, наклонен. 5. Виновен. 6. Погрешен. 7. Който не води към добро. 8. Сърдит, опак.

В БЕР (БЕР 3: 5) за крив – ‘който не е прав, извит’ ‘куц’. Вероятно семантичният развой е от конкретното към абстрактното, т. е. първоначалното значение е било ‘срязан, изкосен’, а по-късно се добавя и ‘полегат, крив’. В Чирпанско и Старозагорско се среща думата кривуцам – ‘куцам’. А названията Кривулан (Белоградчишко), Кривчо и Кривно (ЗБ) са семантични еквиваленти на Куцулан. Видно е, че семантиката на лексемите къс, куц и крив се пресича. Става въпрос за нещо, което е извън нормите, за недъг, характерен за същества, свързани с хтоничните сили. „Традиционно куц се възприема като синоним на крив. М. Младенов отбелязва и значението на крив – ‘ляв’ – крива ръка (Младенов 1980: 100). Ляв принадлежи към негативно възприеманата втора част на опозициите мъжки – женски, десен – ляв, добър – лош.

Значението на корена *kriv- се открива в названията на срядата и петъка на Сирни заговезни - Крива сряда, Криви петък, Кривата неделя – Заговезни (БМ: 328, Пазарджик), защото се блажи срещу петък (Еленско); Тодоровата седмица – Крива неделя, Крив вторник, Крив петък, Крива сряда тези дни от 1 седмица на Великия пост (Пловдивско, Софийско, Пирински край : 437), Кривата неделе – Третата седмица от Великия пост (Банат). Последните две са наречена така, защото в този период се яде блажно. Страхов обяснява подобни хрононими с корелацията крив – неправилен (Страхов 1988: 106; Агапкина 2002: 35).

Лексемите Кривно вълк, Кривулан (Попов 1997: 88), Клекучан (Плевенско) – за вълчият пастир Куцулан. Крив, гърбав, куц, кривоглед също са белези, свързани с хтоничния свят и дявола и затова се свързват с нечистотата и хаоса. Тези хрононими означават недостатък, нещо, което е извън определения ред и поради това се възприема като чуждо, опасно и нечисто.

От корена крив се образуват чрез вторична номинация следните лексеми (Мичева-Пейчева 2013: 144): кривулец – ‘човек, който лъже’, кривулица – ‘нечестен човек’, кривиндел – ‘опасен човек’, крив – ‘виновен’, крив – ‘нередовен’, крив – ‘недобър’, крив – ‘неморален’, кривото – ‘безнравствени дела’, кривоверец – ‘човек от чужда вяра’, криворечие – ‘лъжливи думи’ и фразеологизмите криввам от пътя, вземам лошия път – ‘върша лоши неща’, криви дърва имам – ‘имам недостатъци’, из кривия път съм – ‘постъпвам погрешно’.

Съчетанието крива година означава ‘четири или девет месеца след погребението’, т. е. не е завършена една година.

Видно е, че с лексемата крив и нейните производни се обозначават различни недъзи, физически и духовни. Вече беше отбелязано, че аномалията е негативно осмислена от носителите на традиционната българска култура.

В приведените номинации се пресичат семантичните опозиции бог – дявол, добро – зло, нормално – анормално, свое – чуждо, чисто - нечисто.

СУХ

В българския народен календар се срещат следните хрононими с корен сух:

В БТР (БТР 1973: 980) като второ значение срещаме значението ‘който не съдържа влага’, а като дванадесето - ‘постен, не блажен’. В семантиката на посочените хрононими се пресичат и двете значения. Това са дни, в които се спазва пост. Беше посочена по-горе легендата за Сухото Тодорче, починал от строго спазван пост. В народната култура на славяните влагата е живот, а сухотата – смърт. Опозициите в случая са живот – смърт, сух – влажен, постен – блажен.

В книгата си „Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в български език и култура” К. Мичева-Пейчева подчертава, че „глухотата в семантична корелация с хтоничното време, нечистите същества, мрака, злото и съответно в семантична опозиция с деня, чистото, светлината и доброто (Мичева-Пейчева 2013: 121). Глуха доба е времето от полунощ до първи петли, което се нарича още зло време, потайно време, нихно време (тяхно време), през което се появяват демонични същества, които вредят на хората.

С корен глух се образуват следните лексеми, които са негативно натоварени: глухарка – ‘змия, глух’, глушец – ‘мишка, плъх’. И змията, и мишката, и плъхът са нечисти животни, свързани с хтоничния свят.

По-голямата част от посочените хрононими означават първата седмица от Великия пост, Тодоровата седмица или отделни нейни дни. В някои райони се използва за вторник и сряда от Русалската седмица. Използват се и хрононимите Бесни понеделник (Кюстендил) за Чисти понеделник, в който се извършва символично бесене на кучетата против болестта бяс. В БЕР значението на луд е ‘умствено болен, умопобъркан, безумен, смахнат, налудничав, немирен, буен, палав’ (БЕР 3: 486). В старобългарски се среща лексемата ëîyäú ‘буен, сприхав’. В тези дни се срещат редица забрани, за да се предпазят хората от лудост, например не бива да си мият косите, не бива да извършват каквато и да е работа и т.н.

Значението на лексемата бяс в БЕР е определено като ‘дива ярост, злоба, смъртоносна болест у животни, особено у кучета, зъл дух’ (БЕР 1: 109). Тя е регистрирана и в старобългарски бѣсъ (Зогр. Мар. Асем., Син. тр., Супр.), а също и бѣсьнъ. В словенски и руски език значението е ‘зъл дух’. По принцип опасните болести вбългарската народна култура се възприемат като резултат от вмешателство на зли демонични същества. Интересно е, че всъщност бяс е болест по дивите животни и само при досег с тях кучетата се разболяват. Така че тук отново се реализира опозицията питомен – див.

Петъкът от Тодоровата неделя се нарича Шамотен петък (Пирински край) и се спазват редица забрани, за да се предпазят от болестта шемет. Омесен и прекаден хляб раздават на съседите, слагат го в кърмилото на добитъка и една част прибират, за да лекуват с нея през годината „шемет". Шамотен петък се смята за един от дванадесетте най-лоши петъка през годината. Жените не се мият, не се решат и не похващат вретена срещу болестта шемет. В названието се наблюдава народна етимология по принципа на паронимията. Н. Геров (Геров 5: 576) определя лексемата шемота като болест, въртеж на главата. Шемота имела.

На Въртоглав четвъртък или Въртолома жените не навиват прежда, не мотаят мотовилка, не въртят чекръка, за да предпазят хората и овцете от врътоглавие. Тук определено се наблюдава народна етимология като принципът е отново паронимията.

Първият вторник от Великденските пости, вторият ден от Тодоровата неделя се нарича Черен вторник (ЕБ, 3: 114), Чрън вторник (СЗБ), Чърн вторник (Видин, Ресен, Търново, Ямбол, Белоградчишко, Плевенско). Наричат го още Арджав вторник, Глух вторник, Лош вторник, Сух вторник, Усовски вторник.

Като ден от седмицата вторник се смята за лош, тежък ден. Нищо не се започва във вторник, защото няма да завърши успешно. Според народното вярване от всички вторници този е най-лошият. Приемат го като главатар на останалите вторници. Не се женят във вторник, за да не повторят. Не започнат работа, защото тя няма да бъде успешна и ще трябва да се върши втори път. По принципите на народната етимология и паронимията вторник се сближава с повтарям. Родените във вторник деца нямат добър живот. Родила ме е мама у чрън вторник (Видинско). Той се празнува, за да няма суша. Забраните се спазват и срещу глухота. Спазва се пост и това също е една от мотивациите на названието Сух вторник, другата е превантивните забрани срещу суша. Не се върши домашна работа и има забрана за сексуално общуване. В Плевенско (Тръстеник) се нарича Усовски вторник. На този ден се взема трикрако столче, на което единия крак се намазва с лой, увива се в парцали и се връзва с червен конец, като се пожелава да изсъхне кракът на стола, а не на добитъка. Това се прави заради болестта Усов, която „изсушава“ краката на домашните животни. Видно е, че отново става въпрос за народна етимология на принципа на паронимията. Според Н. Геров болестта Усов е силен бодеж като от шип, придружен с оток. Понякога тя се идентифицира с болестта Устрел, която в някои райони на българската етническа територия също е болест по говедата, от която те умират.

Черна сряда – Срядата от Тодоровата седмица.

Черен петък – Това е петъкът, когато е разпънат Христос, Разпети петък. Така се нарича в СИБ и петъкът преди Гергьовден, когато се берат билки (СИБ, Средна България, Банско).

В Тракия и Сакар Летният Атанасовден и денят след него носят името Света Черна, Баба Черна, Черен ден и Черняй. Според народните представи Баба Черна се крие подобно на чумата във вълната. Ако жените работят на нейния празник, децата им ще се разболеят от черната болест, Света Черна ще почерни къщата им. Затова на този ден стопанката на дома принася в жертва на къщния праг черна кокошка за Баба Черна. Обичаят се нарича Кокоша църква. Готвят кокошката с ориз и я раздават на съседите, а с перата бабите кадят урочасани деца.

Н. Геров (Геров 4: 576) определя следните значения на черен: 1. Има много тъмен цвят. 2. Потъмнял от нещо. 3. Мургав. 4. Тежък, труден. 5. Лош, зъл. Черна чума. 6. Горчив черни сълзи.

РЪЖДИВ

Ръждав// Арджав вторник (Самоковско) – Вторникът от Тодоровата неделя

При Н. Геров (Геров 5: 95) ръждивый – ‘нещо, което има ръжда’. Диалектните названия на ръжда са ржа, ржавина.

В БТР (1973: 889) значенията на ръжда са следните: 1. Окислен пласт на повърхността на метал. 2. Болест по житните растения, Puccinia, гъбички.

И в двата случая става въпрос за нещо, което е повредено, накърнено, негодно.

Цикли от три, пет или седем дни са посветени на животни, към които има негативно отношение. В повечето случаи това са вълците, мишките и зайците. Обикновено те се отбелязват в преходния период между есента и зимата, в дните на света Петка и свети Димитър или на границата между зимата и пролетта, в началото на февруари. „В митологията на ранната пролет основно място заемат календарно детерминираните поверия за появата на хтонични животни на земята (вълци, мишки, червеи и др.) тази тема е актуална особено за хрононимите и за различните забрани, които ги превръщат в безопасни за човека” (Агапкина 2002: 53).

Така се наричат три, пет, седем, девет или дванадесет дни, които се отбелязват, за да не нападат вълци хората и добитъка (ИБ, Карл., Чирп., Плев., Чепин., Павлик., Елен., Пазар., Г. Орях.). Влъчки празници (Белослатинско), Вучкови празници, Вучляци (ЗБ, Дупнишко), Въчляци, Вълчите дни, Волкови дене (Пирин), Вълчешки празници (Родопи), Вълчи дене (ИБ, ЮИБ), Въчи празници (Софийско), Вълчешници (ЗБ), Вълчите дни (Белогр., Г. Орях.), Дзверини дни (Софийско), Зверин ден (Троянско), Лихви дни (Бургаско), Архангеловите празници, Рангеловите празници (Ср.СБ), Ромелан (Смолянско), Цвурки (Свиленградско), Цьвурки (Ардинско, Смолянско).

В някои райони този период е около Арахангеловден, другаде съвпада с Мратинците (ЗБ), с Мръсните дни (ЮБ) или с Трифунците. Според демонологията последният ден винаги е посветен на най-стария и най-злия вълк, наречен Куцолан или Кривулан. Това е времето, през което вълчиците зачеват малките си. По тези причини последният ден е известен и с названието Вълчата Богородица. В Белоградчишко последните два дни се наричат Кривулан и Разтурняк по имената на двата най-страшни вълка в митичната вълча глутница. През тези дни се спазват най-строги забрани за предпазване от вълци и за здраве на добитъка. Не се извършва никаква женска и мъжка работа, не се докосват до остри предмети и сечива, ножиците се връзват, което символизира затварянето на челюстите на вълците. Нощвите се обръщат. Забранено е сеченето на дърва и готвене на огън.

Вълкът в народните вярвания е древно хтонично същество, което осъществява връзката между този и отвъдния свят. Очевидна е връзката между вълка и върколака (връколак, враколак, фраколак). Това е вампир, за който е характерна метаморфозата вълк – човек. Етимологията се извежда (БЕР 1: 206) от вълк и длака ‘козина’, а персонажът с подобно название е известен във всички славянски езици. Според една етиологична легенда вълкът произхожда от кръвта на Каин, а според друга – от самия дявол. Вярват, че децата, родени през Мръсните дни и Вълчите празници след смъртта си се превръщат във вълци. Според И. Георгиева (Георгиева 1993: 56) дяволът се явява като вълк, коза или черна котка. Вълкът живее на границата между усвоеното от хората пространство и гората – неусвоеното пространство, в досег със света на мъртвите. Фразеологизмите: Вкарвам някого в устата на вълка – ‘причинявам неприятност на някого’, Влизам в устата на вълка – ‘излагам се на опасност’ и Вълк в овча кожа – ‘лицемер’ също го определят като опасен. Подобно значение има и пословицата Вълкът кожата си мени, но нрава никога. С лексеми от корена вълк се назовават и редица болести: вълчи обрив, вълците, вълкоедина (Мичева-Пейчева 2013: 193).

В българската народна култура отношението към вълка е амбивалентно. Срещат се лични имена Вълчан, Вълкана, Вълка, Вълчо, които по същността си са пожелателни.

Названия на дните от Вълчата седмица:

Първи ден – Зверин ден (ЗБ)

Трети ден, който се празнува от бездетните жени – Божа майка (Смолянско), Вълча Богородица (ЗБ), Вуча Богородица, Света Богородица зимна, Натлап (ЗБ), Натлапан (ЗБ).

Седми ден, когато се прогонват вълците – Вълчи ден (Монтанско), Вълча Богородица, Кривно, Кривчо, Кацулан, Куцалан (Пловдивско), Куцулан (Софийско, Ботевградско, Казанлъшко, Сливенско, Троянско, Карнобатско), Ромелан, Румулан (Троянско), Кривно вълк (Попов 1997: 88), Клекучан (Плевенско), Клекуцан (Попов 1997: 89).

В някои райони на България (ЗБ) вярват, че пастир и господар на вълците е свети Мина. В иконографията на Самоковската школа той е изобразен на бял кон, в едната ръка с копие, а в другата държи два завързани вълка (Попов 19 : 79-88). Известна е легенда от с. Доситей, Самоковско, в която се разказва за човек, застигнат от вълци в гората. Той се качил на едно дърво. В това време дошъл свети Мина и започнал да храни вълците. След като раздал храната, се появил пастирът на вълчата глутница – куцият вълк. Свети Мина му казал, че за него останал само човекът на дървото. Когато вълците и свети Мина си тръгнали, човекът слязъл от дървото и тръгнал към селото. Но пред дома му го чакал куцият вълк и го изял.