- Най-важното от всички призвания

Един човек от ръководството се приближи до мен с приблизително такова предложение: „Синко, ние ще ти утроим заплатата, ще те излъчваме по телевизията и ще те направим богат и известен. Ти само ще проповядваш проповеди, които ще довеждат хора по църквите, и ще играеш картите си правилно, а ние ще те направим да успяваш.”

Това беше друг от тези разговори очи в очи, на които бях свикнал, така че повдигнах рамене и отговорих прямо: „Господине, аз спрях да играя на карти, откакто бях спасен.”

Е, това ми купи билет обратно за Килгър.

Въпреки че бях учил в Библейски колеж и че по онова време с жена ми имахме три малки деца, аз се върнах да живея в същата стая, където спях като юноша в средното училище. Моето бъдеще изглежда се сгромолясваше. Бог знае как да ни стимулира да се молим, нали?

По това време срещнах Боб Уилхит, пастор на Първа църква на Божието събрание в Килгър, Тексас, и той ме покани да ръководя едно мисия в неговата църква. Нещо в този тих човек с посивяла коса плени моето внимание. Аз веднага разбрах, че той ще бъде мой пастор, и му казах това.

Ръководех мисията за него и неговите молещи се хора. Изминаха седем седмици и ние видяхме 500 юноши да се спасяват. Спечелихме спасението на целия най-горен клас в една от местните гимназии. Но най-голямото нещо, което се случи по време на съживлението, беше моето лично обръщане от проповедник на амвона в човек, който се интересува от молитвата повече от всичко друго в живота.

Това стана така. Една вечер аз се обърнах към пастора: „Пастор Уилхит, разбирам, че ти си човек на молитвата.”

„Да - каза той, - аз се моля. Повече от тридесет години ставам рано сутрин и се моля.”

Моят пулс се ускори и си казах: „О, Исусе, ето това е човекът.”

Прикривайки вълнението си, го попитах: „Ще ми позволиш ли да идвам и да се моля с теб сутрин, докато функционира мисията?”

„Разбира се - съгласи се пастор Уилхит. - Аз ще минавам да те вземам сутрин в пет.”

Мога да си призная, че когато се изтърколи 4:15 часа на следващата сутрин и този креслив будилник иззвъня, аз не чувствах нито капка помазание за молитва. Нямаше ангел до страната ми, който да ми заповяда: „Ела, сине мой, нека отидем на мястото за молитва.” Всичко, което ми се искаше да направя, беше, да си пъхна главата под завивките. Но воден от здрав разум, си взех душ и се облякох. Колата на пастор Уилхит спря на улицата.

Докато пътувахме за църквата тази сутрин, аз нямах никаква представа какво щеше да извърши Бог в моя живот, но бях абсолютно убеден, че бях откликнал на най-важното призвание на моето служение - призванието да се моля.

Това призвание ще преследва всеки един от нас, докато откликнем на него. То ме преследваше шест години. Но когато се покорих, този избор отбеляза повратната точка в моя живот. От този ден нататък аз ставах рано всяка сутрин да се моля. Разбира се, когато се молех, търсех Божията ръка: „Господи, помогни ми в това, помогни ми в онова.” Но все по-често се улавях, че търся Божието лице, жадувайки за Неговото приятелство и общение и гладувайки Неговото свято, любящо и съчувствително естество да бъде формирано в мен.

Чувствах се като малко дете, което не знаеше коя е дясната и коя е лявата му ръка. Знаех, че имам да научавам толкова много неща за молитвата и общението с моя Баща. Викът на сърцето ми стана: „Научи ме да се моля, Отче. Научи ме как да се моля.”

Една сутрин през този двугодишен период на пътуване като евангелизатор, докато бях в молитва, Святият Дух започна да ми открива истини относно Господната молитва, които искам да споделя с теб по-нататък в тази книга.

Аз бях в Канада, където ръководех една мисия, когато Господ ми говори: „Иди в Рокуол и проповядвай Моето Слово.” Рокуол, един град с население 11 000 души, е кацнал върху хребета, надвиснал над езерото Рей Хубард, на около 25 мили източно от Далас. Това е малко градче в най-малката Тексаска област.

Ако Бог беше заповядал: „Напусни лицето на земята”, не мисля, че бих се изненадал повече.

Но аз преместих семейството си в Рокуол и започнах да прилагам принципите за израстване на църквата, на които Бог ме беше научил. Ние започнахме Църквата на канарата през 1980 г. с 13 човека. Бързо напълнихме къщата, в която се събирахме и се преместихме в Рокуол Скейтинг Ринг, където имахме около 200 посетители през първата неделя.

Скоро залата ни стана тясна, затова църквата започна да провежда събранията си в кафетерията на гимназията в Рокуол. Нараствайки бързо, ние знаехме, че отчаяно се нуждаем от наша собствена сграда, така че започнахме да спестяваме всеки долар, който можехме.

Един ден П. Титус, дългогодишен приятел от Индия с доказано служение, влезе в кабинета ми с една належаща нужда. Бог беше вложил в сърцето му да започне Библейско училище в Индия и за изпълнението на тази задача бяха нужни 20 000 долара.

Мислите ми веднага се прехвърлиха към 20 000 долара в църковната сметка, които бяха предназначени за нашата нова сграда и в мен започна борба. Осъзнавайки, че трябва спешно да се моля, аз помолих Титус да дойде на следващия ден за отговора ми.

Когато търсехме Господната воля, Святият Дух ни напъти не да спестяваме, а да посеем нашето последно семе. Но аз не бях подготвен за реакцията на Титус. На следващия ден, когато се върна в кабинета ми и аз му връчих чек за 20 000 долара, той избухна в сълзи и хълцане, разтърсващи неговото малко тяло.

Когато беше в състояние да говори, той ми каза защо чекът означава толкова много за него. „Аз обещах на Господа, че ако ти ми дадеш 20 000 долара, за да започна Библейския колеж, ще се върна в Индия и ще прекарам остатъка от живота си, служейки на моите сънародници.”

Сега Титус прави точно това. Тъй като ние дръзнахме да посеем нашето скъпоценно семе, вместо да го изядем или складираме за себе си, Господ даде на Църквата на канарата втория по големина Библейски колеж в цяла Индия и Титус обучава мъже и жени, които да спечелят нацията си за Бог.

Но когато той излезе от моя офис с последните ни 20 000 долара в ръцете си, аз не си представях как това би могло да ни се върне. Ние все още имахме църковни събрания в наета кафетерия и сега отново се върнахме финансово на нулата. Вярвах, че Бог щеше да промисли, но не бях подготвен за инструмента, чрез който Той е избрал да работи.

Една неделя след службата, един истински тексаски каубой се промъкна боязливо към мен и промърмори: „Ти си или направо от небето или направо от ада. Аз не харесвам много проповедници, но ти ми харесваш. Бог ми каза, че ти трябва да ми бъдеш пастор.”

Тогава ме заведе вън до джипа си, където напъха в ръцете ми един стар ботуш. Забелязвайки объркването по лицето ми, той обясни: „Аз съм християнин от дълго време, но тъй като през последните две години бях на обиколка по родео, нямах свой църковен дом. Събирал съм десятъка си в този стар ботуш. Сега Бог ми каза, че трябва да го дам на теб.”

В този ботуш имаше повече от хиляда долара. Когато погледнах вътре, Господ веднага ми показа, че ще използва случая за Своя слава.

Вземайки ботуша със себе си на следващата служба, аз споделих пред събранието какво се беше случило. Всички спонтанно започнаха да прииждат напред и да пускат в ботуша пари за построяване на сградата, от която така се нуждаехме. Неделя след неделя, чудото продължаваше.

Сградата беше завършена, без да сме вземали пари на заем за построяването й: ние бяхме свободни от дългове.

Тъй като хората препълниха новата зала още първата неделя, когато се събрахме там, веднага преминахме към две неделни служби - след това на три, четири и пет, за да поберем посетителите. Трябваше да прибавим допълнителни служби през седмицата във вторник и четвъртък, защото в сряда вечер не можехме да приютим вярващите.

Нашата статистика показва, че църквата е нараснала от 13 на 8000 души с 32 членове персонал и повече от 460 домашни групи. За да приберем тази феноменална жетва, беше нужно да построим църковна сграда, която да подслони 11000 души.

И ако всичко това не беше достатъчно да развълнува сърцето на един 36- годишен пастор, през пролетта на 1986 година Орал Робъртс ме помоли да стана вицепрезидент на неговия университет и да служа като декан по теологическите и духовните въпроси. Когато възразих, че не мога да напусна моята църква, този шестдесет и осем годишен американски индианец се наклони напред и каза: „Аз не искам да напускаш църквата си. Искам да донесеш духа и живота на твоята църква в нашия университет.”

Моите стареи ме освободиха от административните и съветническите задължения, които отнемат много от времето на един пастор, и от мен се очакваше да се моля, да проповядвам в църквата, да ръководя националното молитвено съживление, към което Бог ме беше призовал и да подготвя духовното ръководство в университета на Орал Робъртс.

Някога поставял ли си под съмнение важността на някое просто и все пак повратно решение, което си вземал преди години? Аз често мисля за решението, което направих, и винаги благодаря на Бог, че откликнах на това призвание, което е по-важно от призванието ми да проповядвам - и това е призванието да се моля.

Може би не всеки вярващ ще бъде призован да проповядва, но всеки християнин е призован да се моли. Молитвата е наше задължение. Молитвата е наша привилегия. Молитвата - както въздуха, водата и храната - е необходима за нашия живот и растеж. Но много вярващи считат молитвата за дейност по избор.

Кори Тен Бум, авторката на The Hiding Place, често поставяше на вярващите този въпрос: „Какво е молитвата за теб? Нещо, без което можеш или твой щурвал?”

Размишлявай по този въпрос и помни: има едно по-велико призвание - призванието да се молиш. Откликнал ли си на това призвание?

Днес Святият Дух говори на църквата. Бог призовава църквата Си да се моли и ние трябва да слушаме, защото в основата на всичко, което ще се случва от сега нататък, е това: „Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми - казва Господ на силите” (Захария 4:6).

За нас е важно да разберем, че желанието да се молим не е нещо, което можем да изработим в нашата плът; то е родено в нас от Святия Дух. Ако Той вече е посадил това Божествено желание в сърцето ти, благодари Му. Ако не, искай да го вложи в теб и тогава се моли Бог да ти помогне да прерасне от желание за молитва, във всекидневна необходимост. Когато в теб бъде формирана дисциплината за редовна молитва, тя ще задвижи духовните механизми. Молитвата няма да бъде вече задължение и скучна работа. Тя ще стане свята наслада. Бог очаква да види сърцето ти превърнато в дом за молитва. Защо? Защото Той иска да направи толкова много за теб и чрез теб. Затова, когато започнеш да се молиш, в теб ще започне една Божествена прогресия. Нека обясня какво имам предвид.

Търговията беше нещо нормално за храма на Йерусалим до момента, когато Исус отиде там. Неговата скръб беше примесена със свят гняв. Като направи бич от върви, Исус се устреми към среброменителите, купувачите и продавачите на волове, овце и гълъби, прогонвайки вън от храма тях и тяхната мучаща, гукаща и блееща стока.

Преди смаяните присъстващи да могат да реагират, Исус вече беше прекатурил масите и пейките на търговците. Разпилените монети още се въртяха и търкаляха по земята, когато Той провъзгласи: „Моят дом ще се нарича дом на молитва, а вие го правите разбойнически вертеп” (Матей 21:13).

Съзнавайки, че единствено виновните имат защо да се страхуват, слепите и куците се стълпиха около Него в храма и Той ги изцели сред смеха и радостното „осанна” на децата. Когато главните свещеници и книжниците ядосано заповядаха на Исус да усмири щастливите детски викове, Той спокойно им възрази: „Не сте ли чели някога: „От устата на младенците и сучещите приготвил си хвала”? (вижте Матей 21:12-16).

Нека за момент разгледаме чудесната прогресия в тези стихове. Първо, Исус очисти храма, като го превърна в дом на чистота (ст. 12), обяви го за дом на молитва (ст. 13). След това, когато слепите и куците дойдоха при Него и Той ги изцели, храмът беше трансформиран в дом на сила (ст. 14). И накрая, храмът стана дом на съвършено хваление (ст. 16).

Не трябва ли същата прогресия да намери място в църквата и у индивидуалния вярващ днес? Ще повторя думите на апостол Павел: „Не знаете ли, че сте храм на Бог и че Божият Дух живее във вас?” (І Коринтяни 3:16). Ти и аз сме част от църквата, която чрез Духа е Божието обиталище (Ефесяни 2:20-22). Но за съжаление нашите храмове често са омърсени от ненаситна алчност и егоизъм.

Непристойно е за вярващите да говорят по един начин, а да живеят по друг. Бог няма да благослови една нечиста църква. Неговата църква няма да стане дом на сила и съвършена хвала, докато не позволи на Святия Дух да очисти престорената й набожност и не я превърне в дом на молитва.

Чуй Божието предупреждение до църквата: „Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си, както в бунта през време на изкушението в пустинята” (Евреи 3:7-8). Тези стихове отбелязват как поръката от Бог към народа на Израел да завладее Ханаанската земя беше осуетена, тъй като те чуха Божия глас, но не Му обърнаха внимание.

Бог им беше обещал тази земя. Но когато десет от дванайсетте мъже, изпратени от Мойсей да огледат земята, се върнаха с изплашени и примрели сърца, тъй като тя изглеждала непревземаема, цяла една генерация измря в пустинята. Въпреки че двама от съгледвачите, Исус Навин и Халев убедено заявиха: „Да вървим напред незабавно и да я завладеем, защото можем да я превземем” (Числа 13:30), гласът на десетимата надделя.

Бог не действа според нашето разписание. Той беше готов да ги преведе през река Йордан, но те бяха увлечени в дребнави ежедневни занимания.

Един от водачите, търсещи собствена изгода, отбеляза самодоволно: „Забелязахте ли? Мойсей не е вече помазан.”

Недоволна жена занарежда на измъчения си мъж: „Трябва да събереш повече манна за децата ни.”

Здравомислещ старей предупреди: „Исус Навин и Халев са в състояние на „хипер-вяра”. Как могат да твърдят, че ще победим, когато всеки знае, че врагът е по-силен от нас.

Всички те имаха респект от гигантите, вместо от Бог. Фокусираха вниманието си върху проблемите, вместо върху обещанията. Виждаха укрепените градове, вместо Божията воля. И понеже пропуснаха това, което Духът беше казал, те се скитаха в пустинята четиридесет години, умряха и костите им изгниха там.

Днес не е по-различно. Ние сме тук, за да завладеем земята, приятелю мой, но вместо това сме заети да преобзаведем къщите си, да гледаме футбол в събота вечер, опитваме се да платим дълговете си и се безпокоим за нашите дребни проблеми. През цялото това време Святият Дух, ходатайстващ, ни призовава да се молим, а ние не чуваме.

Съвременната църква е далеч от библейското християнство. Христовото тяло е завладяно от посредственост и считаме това за нормално. В тези последни дни Бог ускорява всичко, а деветдесет и девет процента от нас забавят Неговата работа. Искаме да видим Божията сила, но преди да стане това, трябва да развием нашата дисциплина в молитвата.

Не зная дали някога си произнасял молитва като тази, но аз съм се молил: „Боже, искам да премахнеш от живота ми всичко, което не Ти е угодно. Не желая в мен да има нещо, което да не прославя и да не възвеличава Исус Христос като Господ.”

За да стане тази молитва реалност, е необходимо да бъдат разклатени ония неща, които се клатят, за да останат само тези, които стоят здраво (Евреи 12:27).

След като споделих тази мисъл в една проповед, момиче от църквата ми каза: „Струва ми се, искахте да кажете, че ще има голямо раздвижване.”

Това момиче беше право. Трябва да има голямо раздвижване.

Ако можеш да разговаряш с мен, би ли признал: „Лари, през последните няколко години в моя живот стана голямо раздвижване.” Някои от вас могат да кажат същото за църквите, които посещават. Стават големи промени! Защо? За да можем да направим следващата стъпка в тази Божествена прогресия.

Днес, ако чуеш Неговия глас, призоваващ те за молитва, не закоравявай сърцето си. Моли се Святият Дух да не ти дава почивка, докато молитвеният ти живот не се превърне от обикновено желание в ежедневна дисциплина и по-нататък в свято наслаждение. Нека Исус дойде и преобърне нещата, които пречат твоят храм да стане дом на молитва. Миризливите волове, блеещите овце, гукащите гълъби и потъмнелите монети са бедни заместители на удовлетворяващото Божие присъствие.

Погледни фактите. Ако не започнеш да се молиш, ти няма да стигнеш в отношението си с Господ по-далеч, отколкото си сега. Всичко зависи от теб. Какво ще предпочетеш: търговия, както другите, или готовност да направиш следващата стъпка с Бог?

Исус чака да се молиш: „Господи, направи моя храм дом на чистота, молитва, сила и съвършена хвала, за да се прослави името Ти.”

Той е готов да започне тази Божествена прогресия в твоя храм точно сега. А ти готов ли си?

6 - Господи, научи ни да се молим!
След погребението на баща си, моят приятел Боб Тиндейл прелистваше старата Библия, която беше една от най-близките спътници на баща му. Неговият поглед попадна върху написаните на ръка бележки в полето: „ИСУС НЕ НИ УЧЕШЕ КАК ДА ПРОПОВЯДВАМЕ. ТОЙ НЕ НИ УЧЕШЕ КАК ДА ПЕЕМ. ТОЙ НИ УЧЕШЕ КАК ДА СЕ МОЛИМ.”

Роберт Тиндейл бе прав. Молитвата беше приоритет за Исус. В Евангелието на Марко се казва по отношение на Христовото Служение: „И сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде на уединено място и се молеше” (Марк 1:35). В средата на Исусовото служение след удивителното нахранване на петте хиляди души, Матей казва, че Исус отиваше сам в планината да се моли (Матей 14:23). Лука свидетелства, че в края на Своето земно служение, Исус отиваше по навик да се моли (Лука 22:39-41).

Исус направи молитвата навик и Той учеше другите да се молят по Неговите думи и пример. В Евангелията откриваме, че най-вълнуващата работа, която Исус вършеше, беше да се моли; тогава, преливащ от помазание и съчувствие, Той излизаше от тези места на ходатайство, за да прибере плодовете от битките, които беше спечелил в молитва - мощни чудеса, авторитетни откровения, чудесни изцеления и освобождения.

Тъй като молитвата беше постоянен спътник в Неговия живот, не е учудващо, че дори, когато срещна присмеха и проклятията на подигравателите при кръста, първите думи, които Той произнесе, докато висеше там, бяха молитва (Лука 23:34).

Исус срещна смъртта, както беше срещнал живота - без страх. Когато умираше, предаде Духа Си в ръцете на Отец и каза: „Свърши се” (Йоан 19:30).

Но ние не бива да считаме, че Христовата смърт отбеляза края на Неговото молитвено служение. Авторът на Посланието към Евреите казва, че Исусовото служение в Небето днес е ходатайство: „(Той)… може съвършено да спасява тия, които идват при Бог чрез Него, понеже всякога живее, за да ходатайства за тях” (Евреи 7:25). Настоящото служение на Исус в Небето е молитвата. Аз съм в Неговия молитвен списък и ти също си там.

Исус никога не правеше нещо безсмислено или нещо, което нямаше никаква стойност; нито пък изисква ти да правиш това. Точно сега Той ти предлага най-високото от всички призвания. Повтаря ти думите, които отправи към учениците Си в Гетсиманската градина: „Не можахте ли да бдите с Мен един час? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото немощно” (Матей 26:40-41). Исус иска да се научиш как да прекарваш определено време с Него, как да прекарваш един час в молитва.

Мисля, че зная как се чувстваш. Аз съм Му казвал „да” много пъти. Имал съм желание, но не и дисциплина.

Спомням си една вечер, когато проповядвах на едно място, наречено Бронко Боул в Южен Далас. (Това беше игрището за боулинг, където се събирахме, след като Баптистката църква в Бевърли Хилс ни стана тясна.) Три хиляди юноши бяха в залата тази вечер и когато отправих покана, видяхме петстотин души да излизат напред за спасение.

Никога няма да забравя това. Както стоях пред това море от искрени лица и ги наставлявах за необходимостта от постоянен молитвен живот, нещо вътре в мен заговори: „А ти познаваш ли тази необходимост?” Когато напуснах платформата, другите помислиха, че отивам да разговарям с новообърналите се, но аз отидох в една странична стая, където паднах по лице пред Господа.

Бях объркан. Поглеждайки назад, считам, че това объркване беше навременно. Духът на Бог просто не ме оставяше да се захвана с нищо друго, освен с молитвеното служение.

Не искам да добиеш грешно впечатление. Ние се молехме в Бевърли Хилс. Често се молехме цяла нощ. Молехме се и имахме богата жетва. За четири години църквата нарасна от четиристотин до над три хиляди души. Но Бог искаше от мен да започна да практикувам ранно ставане сутрин, молитва до победа и ходене във властта и помазанието на Бог. Аз се нуждаех от всекидневно ходене, а не от лудо надбягване, за да наваксам в молитва поради някой специален случай.

В дните, когато бях младежки ръководител в Бевърли Хилс, бях поканен да проведа една младежка евангелизация в Хирфорд, Тексас. Винаги съм копнеел да бъда евангелизатор и се зарадвах на предложението. Поради това, че нито една деноминация в града не си сътрудничеше с другите, всяка служба в града трябваше да се провежда в различни църкви.

Евангелизацията не започна много добре. Първата вечер отидохме в Божията църква. Навън беше студено и вътре също беше студено. Аз проповядвах, колкото можах и отправих покана, но никой не излезе за спасение.

Следващата вечер отидохме в църква на Божието събрание. Имахме добро хваление и поклонение, но резултатите бяха като тези от предната вечер. Имах чувството, че всеки се питаше: „Кога той ще направи нещо? Кога ще стане това?”

Третата вечер бяхме в Методистката църква. Аз се постарах да пристигна по-рано, за да мога да остана насаме с Бог. Точно, когато търсех място да се моля, две монахини католички влязоха с една китара през задната врата. Те се насочиха право към мен и ме попитаха: „Брат Лий, би ли ни настроил китарата?”

Сепнат от странния въпрос, аз се вторачих в тях и казах: „Добре… аз… да, ще я настроя.” (Как да кажеш „не” на две монахини католички?) Ние отидохме в една странична стая, където настроих китарата.

Доловила моята нервност поради това, че времето ми за подготовка преди службата отлиташе, едната от монахините постави ръката си върху моята и каза успокояващо: „Не се тревожи, брат Лий, днес ние сме се молили за теб осем часа.”

Аз трудно можех да повярвам на това, което тя каза, но все пак почувствах признателност, дори облекчение. Тя положи ръце върху мен и започна да говори на езици. За няколко секунди аз не знаех дали съм земен или небесен жител, но знаех, че бях с две жени, които истински познаваха Бог!”

Когато свършиха, едната от тях ми каза: „Означава ли нещо за теб фразата „свърши се”, брат Лий?”

Тръпки преминаха през цялото ми тяло, защото това беше моята тема за тази вечер.

Службата започна и аз проповядвах на един от тези поставени от дясно и високо, методистки амвони. В края на проповедта отправих покана и стотина млади хора излязоха напред.

Следващата вечер трябваше да проповядвам в Католическата църква. Отидох там рано и въздъхнах с облекчение, когато видях двете монахини да влизат от задната врата, носейки със себе си тяхната китара. Този път аз изтичах при тях и попитах: „Мога ли да ви настроя китарата?” Предишната вечер никак не ми беше до нея, но този път истински бях готов да я настроя.

Минахме ритуала по настройването на китарата и аз се приготвих за работа. Без да мигна с очи, казах: „Нека направим отново това, което правихме вчера.”

Те положиха ръце на мен и се молиха. Тогава сестрата, която не беше проговорила дума английски в мое присъствие, неочаквано попита: „Брат Лий, спомняш ли си жената с кръвотечението, която се допря до края на Исусовата дреха?” (Досещаш се, че това беше текстът, който бях избрал за моя проповед.)

Аз проповядвах и още сто души намериха Бог. В края на седмицата в този малък град бяха спасени петстотин човека.

Докато летях обратно за Далас, аз се опитвах да измисля как по най-смирен начин бих могъл да известя на моя персонал онова, което Бог беше направил чрез мен. „Как мина младежката евангелизация?” „О, не много лошо - имахме петстотин спасени. Беше добра седмица.”

Аз винаги съм искал да бъда евангелизатор. Сега знаех, че бях евангелизатор и това беше чудесно. Представях си множеството спасени хора и мислех как по-меко да съобщя за това, когато внезапно Святият Дух прекъсна размишленията ми:

„Сине - каза Той, - бъди честен. Ти въобще не си направил нищо в тази мисия.”

Моята уста остана отворена от изненада.

Гласът вътре в мен продължи: „Всичко, което се случи, беше в резултат на това, че някой друг беше платил цената.”

Тези думи кънтяха в ушите ми години след това. Платил цената! Някой друг беше платил цената.

През 1978 година, когато пастор Конатсер премина и Бог не ми позволи да стана пастор на Баптистката църква в Бевърли Хилс, моето объркване достигна кулминационната си точка. За мен не съществуваше нищо друго, освен повикът за молитва. Аз трябваше да отговоря на този повик, на това призвание, което беше по-високо от призванието да проповядвам. Взех моето малко семейство и се върнах обратно в Килгър, Тексас. Тогава срещнах В. Уилхит и силното ми желание за молитва се превърна в свята дисциплина.

В онези дни, когато търсех мъдрост, както човек би търсил загубени пари или скрито съкровище, Господ започна да ми открива нови неща за молитвата, които не съм знаел преди. Като продължавах да викам към Него, Той изливаше в духа ми откровение след откровение.

Междувременно, след като Той ми заповяда да отида в Рокуол и да събера Неговите деца там, аз бях освободен от теологията, според която „голямото е по-добро”. Отидох в Рокуол с една единствена мисъл в ума и тя беше, да науча няколко човека как да се молят. Не знаех, че бях движен точно към корена на същото нещо, което разцъфна в изливането на Божията сила през първото столетие. Знаех само, че трябва да се моля и да науча другите как да се молят.

През 1981 година нашата църква беше на около една година, когато отидох в Ню Орлеанс да слушам Пол Йонги Чо, пастор на Църквата на пълното благовестие в Йоидо, Сеул, Южна Корея - най-голямата църква в света. Господ ми помогна да се срещна с него в една малка стая на църквата, провеждаща семинара. Когато моите очи срещнаха неговите, аз се почувствах така, сякаш гледах дълбоко в човешката душа.

Знаех, че имаме само минута, затова изговорих напосоки нещо като: „Д-р Чо, как изградихте такава голяма църква?”

Той ми се усмихна и без колебание отговори: „Аз правя две неща - моля се и се покорявам.”

Усмихнах се заедно с него, но вътре в себе си повтарях думите му: „Това е ключът - размишлявах вътрешно. - Точно това е. Молитва и покорство, Лари. Молитва и покорство.”

Никога няма да забравя тези думи. Има много хора, които искат да се покоряват, но те не се молят. Има също хора, които се молят, но нямат смелост да се покоряват. Обаче, ако искаме да навлизаме в силата и помазанието на Божия Дух, молитвата и покорството трябва да вървят ръка за ръка.

Убеден съм, че учениците не са били много по-различни от теб и мен. Също като нас, те трябваше да си ударят главите в стената, преди да дойдат при Исус и да Му кажат: „Господи, научи ни да се молим.”

Такъв беше начинът и за мен. Опитвах се да се моля със собствени сили, но знаех, че нещо липсваше. Продължавах да викам към Бог: „Господи, научи ме как да се моля. Научи ме как да се моля.” И един ден, след като тези думи бяха излезли от устата ми, уроците започнаха.