Един важен въпрос

Когато мислено се връщам към миналото, не мога да разбера, защо по-напред не съм си задала този въпрос. Усещах, че животът ми от най-ранно детство е забулен в някаква тайна. Никой не ми беше казвал, и въпреки това бях съвсем сигурна, че не винаги съм живяла в къщата на градинарите при входа на имението „Иствуд". Преди много години бях другаде, под синьо, безоблачно небе. Един висок мъж ме носеше тогава на ръце, и още си спомням добре, как веднъж пълзеше на четири крака, и ми беше позволил да го яздя. Когато пораснах, често се питах дали това не е бил баща ми. Но странно, никога никой не заговори за това.

Спомням си дори, кога за първи път се замислих над този въпрос. Беше една сутрин през май в единадесет часа. Тогава бях в първи клас. Онази сутрин седях със съучениците си на поляната за игра под едно ябълково дърво; пиехме млякото си през голямото междучасие. Полъхваше топъл вятър и лепеше по косите ни розовите листенца на ябълковите цветове, а от другата страна на улицата по полянката цъфтяха парички, като малки звезди. Всичко беше чудесно, докато Томас, синът на директора на банката, изведнъж облещи любопитните си кръгли очи над ръба на чашата и попита силно:

— Люси, защо живееш при баба си? Защо нямаш собствена майка и собствен баща като всички нас?

Безпомощно отправих поглед към учителката, защото знаех, че би ми помогнала. Но в този момент тя беше отишла да търси едно момче, което се скри в гардероба, за да си похапне на спокойствие сладкиши. Така че се оказахме сами. Всички деца гледаха към мен и аз бързо трябваше да съчиня някакъв отговор. Упорито се бях вторачила в Томас и си мислех, че той прилича на една дебела риба, даже много по-безинтересен и от нея.

— Защото нямам — отговорих аз. — Изтрий си устата, Томас. Целият си оплескан с мляко! - Баба ми казваше така почти всеки ден. Когато сега аз говорех така на друго дете, се чувствах сигурна и пораснала. Но Томас не го беше грижа за това.

— А защо нямаш? — заяде се той. — Къде са? Всички имат майка и баща. Все някой трябва да те е родил.

Всички мълчаха. Ако кажех: „Не знам", щяха да ми се присмеят, а аз щях да се разплача. Всички очи гледаха към мен. Чувствах как сълзите ми напират.

— Може би са умрели — каза Мери Блосъм доволно.

— Може би са заминали нанякъде и са те оставили — реши едно друго момиче.

— Или пък може да са разведени — каза накрая Боби, сякаш знаеше със сигурност.

Отчаяно се огледах наоколо и въздъхнах облекчено, когато видях учителката да се приближава със засраменото, омацано момче. Това отвлече вниманието на другите от мен. Аз отидох при нея, хванах ръката и и се почувствах защитена. Но Томас не беше забравил въпроса си. Беше решил твърдо да изясни нещата до край.

— Госпожа Уонър — извика той. — Защо Люси живее при баба си? Искам да кажа, защо няма баща и майка?

Глас%1 на госпожа Уонър прозвуча ясно:

— Ако имах баба като госпожа Ферпосън въобще нямаше да ме е грижа дали имам родители. Тя е толкова ценна, колкото майка и баща взети заедно. Ти си щастлива, Люси. Моята баба умря, още когато бях малко бебе. Изтрий си устата, Томас. Целият си оплескан с мляко. А сега всички слушайте. Тъй като е първи май

Тя нарочно спря за момент, за да се наслади на нарастващото ни любопитство. Въпросът за моите родители вече беше забравен.

Каква ли изненада ни чакаше за първи май?

— Тъй като днес е първи май — повтори учителката, — сега няма да се върнем в класната стая, за да смятаме, а ще се поразходим, за да потърсим блатничета.

Проехтя радостен вик. Шестнадесет седемгодишни хлапаци заподскачаха, затанцуваха и избягаха навън от училищния двор. Учителката не каза нищо, защото знаеше, че лесно ще ги събере на едно място, щом баирът стане по-стръмен. Тихо вървях до нея. Все още държах нейната ръка и бях много развълнувана. Сега знаех, че отдавна съм усещала този въпрос дълбоко в себе си, без някога да съм го формулирала. Ето че сега, всички останали ми го зададоха, а аз не знаех какво да им отговоря.

„Днес ще попитам баба", реших аз. Затова се отказах да мисля повече за него и тръгнах радостно да се разхождам. Учителката беше застанала на върха, тъй като хълмът беше стръмен за късите ни крачета. Тя приличаше на мишеловец с пълзящия клас след себе си. Постоянно ни задаваше насочващи въпроси и даваше наставленията си: „Погледнете колко много и различни видове растения можете да откриете Различни сортове казах, Сали. Не събирайте само глухарчета! Погледнете и в трънака. Може да намерите някое гнездо Томас, престани да бърбориш. Искаме да послушаме птичките, но ти ги плашиш. Запазете за миг тишина . И ти, Бетси! Стойте мирно. Някой може ли да чуе песента на дрозда?"

След това навлязохме в дъбовата гора. Изведнъж зърнах някаква златна искрица в сянката и викнах силно, че съм открила блатничета.

Всички започнаха да си проправят път през трънака. Но учителката ни извика обратно на пътя и ни обясни, че миналата година едно момче е загубило обувката си в блатото и майка му много се карала. Въпреки това имаше достатъчно цветя, които можеха да се наберат край пътя. Върнахме се с влажна пръст по обувките и тичинков прашец по носовете. Учителката беше с най-мръсни обувки, тъй като трябваше да снове от единия край на блатото до другия, за да внимава някой да не падне вътре.

На входа на училището вече ни очакваха много родители. Децата едно по едно се разотиваха с жълтите букети в ръце. Аз не живеех много близо, затова обядвах в училище. Чак към 16 часа учителката ме заведе до спирката на рейса. Докато чакахме рейса, тя махна няколко листенца от косата ми и отметна къдриците от челото ми. Тогава неочаквано се наведе към мен и ме целуна. Изненадах се много, защото никога досега не го беше правила. Може би го направи заради въпроса, който ми бяха задали децата. Сигурно ме съжаляваше. Баба ме очакваше на спирката заедно с Шедоу, нашия голям нюфаундландец, който от радост, че ме вижда отново, лаейки се нахвърли върху мен. Обикновено с него се състезавахме кой ще дотича първи до къщи, само баба с умерена крачка, изправена вървеше след нас. Но този следобед Шедоу сигурно беше разочарован от мен, защото нямах никакво настроение да се надбягвам с него. Безмълвно вървях редом с баба и притисках цветята към себе си. После неочаквано й зададох въпроса:

— Бабо, защо живея при теб и дядо? Никога ли съм нямала майка и баща? Всички други деца имат родители.

Последва дълго мълчание. Чух бръмченето на една пчела и подсвирването на кос. Най-после баба отговори: — Твоята майка беше нашата мила дъщеря Алис, Люси. Тя почина, още когато ти беше малко бебе и освен дядо ти и мен нямаше никой, който би могъл да се погрижи за теб. Затова дядо ти и аз те взехме като наше собствено дете.

— Но нямала ли съм баща? — продължавах да се интересувам аз. — И защо той не се е погрижил за мен. Той също ли е починал?

Последва дълга пауза, през която доверчиво очаквах отговора, защото знаех, че баба винаги казва истината.

— Той си отиде — каза баба бавно. — Оттогава не сме го видели повече. Той не беше добър човек, Люси. Не би могъл да те възпита. Ти сега и завинаги принадлежиш към нас, все едно че си наша собствена малка дъщеря. Погледни, дядо ти ни видя.

Бяхме пристигнали до нашата градина. Баба заговори за нещо друго, после стисна устни, като с това искаше да ми даде да разбера, че не желае да чува други въпроси на тази тема. Аз се подчиних.

Зад потъналите в жълт шибой и незабравки градински лехи вратата на нашия малък двор беше отворена и един примамващ мирис достигаше от кухнята до нас. Дядо, махайки с ръка, ни поздрави от картофената нива. Малката къща се губеше сред буковете, които ограждаха имението и аз знаех, че под тях се разстилат хладни сенчести килими от диви зюмбюли. Харесваше ми тук, при моите добри баба и дядо. Какво повече исках? За какво ми трябваше баща? И то лош?

Въпреки всичко този въпрос продължи да ме вълнува. Колкото повече растях, толкова повече се обърквах. Защото ако онзи висок мъж беше моят баща, той в никакъв случай не можеше да бъде лош. Иначе нямаше да ме носи на ръце и да ме слага да яздя на гърба му. Но това си оставаше загадка без разрешение. В продължение на пет дълги години аз не заговорих повече никого на тази тема.

ЛАГЕРЪТ НА ПЕТДЕСЯТНИЦА

Тези пет години отминаха бързо. На някого биха могли да се сторят скучни, но за мен те бяха изпълнени с великолепни преживявания. Тръгнах на училище, приеха ме в баскетболния отбор и станах най-добрата по английски в класа. Открих красотата на поетичното изкуство и написах първите си разкази. Дядо се разболя от бронхит и постъпи в болница, а аз се заразих от шарка. Котката ни няколко пъти роди котенца. Започнах да се занимавам с туристическо ориентиране и на единадесет години за пръв път отидох на лагер.

И все пак, всички тези интересни и приятни преживявания не бяха така важни, както моят скрит вътрешен живот. Той не се определяше от ваканциите или учебните години, а от появяването на първата иглика на речния бряг или от пъпката на първата дива камбанка, която си пробива път между изсъхналата дъбова шума. Лятото пристигаше с първата песен на кукувицата и разцъфналите шипкови храсти. Есента оставаше своя отпечатък с искрящите багри на листата и уханието на печени на жар картофи, а зимата — със самотните ми следи в снега. Това беше моя истински свят. Той бе така важен за мен, поради това никога не съм съжалявала особено много, че съм израснала без братя и сестри, и не съм имала възможността да правя много от нещата, които са правили другите деца.

Понякога, когато другите момичета от училище ми се присмиваха, че още не съм виждала морето, в мен се надигаше недоволство и започвах да си мисля дали изобщо някога ще мога да попътешествам или по някакъв друг начин да изляза от еднообразието — в училище, вкъщи и на църква. Не можех да си представя, как това желание би могло някога да се осъществи, защото баба и дядо всяка година остаряваха повече и повече, а дядо, който над тридесет години е бил градинар в замъка, не получаваше висока заплата. Но баба и дядо се чувстваха добре в двора. Не изпитваха нужда от отпуска, освен когато искаха да посетят някои роднини. А не биха и могли да се отделят от градината заради птиците. И аз се чувствах щастлива и доволна, стига съучениците ми да не ми се присмиваха. Обичах да играя в гората, изкачвах хълмовете, четях и пишех историйки за деца, които предприемат дълги пътешествия, странствуват с кораб, летят със самолет и посещават всичките интересни страни, за които четях в учебника по география. Освен това и аз имах вече своите малки задължения в двора и градината. Така че дните никога не ми се струваха дълги.

Понякога ме посещаваше моята приятелка Мери Блосъм. Тогава излизах с нея на разходка. Но Мери беше едно яко и дейно момиче, което предпочиташе да се насочи към определена цел, отколкото да се мотае. Нейният постоянен въпрос: „Люси, къде отиваме?" ме ядосваше; затова обичах да й отговарям: „Никъде не отиваме; просто се шляем!" После се връщахме и играехме в градината или вкъщи. Обичах Мери и все пак, тя принадлежеше към моя училищен свят — моите гори я отегчаваха. От всички хубави спомени един се откроява особено ярко — лагерът по ориентиране сред природата на Петдесятница в Котсуолдс. Тогава бях на единадесет години.

Когато баба ми позволи да замина при условие, че не се къпя в реките и не събличам якето си в студено време, аз бях в такова трескаво очакване, че две нощи не можах да мигна. Когато най-сетне потеглихме с раниците и спалните чували, в автобуса аз не можех да говоря от възбуда. Притисках сключените си ръце между колената, за да потуша по този начин огромната си радост. Тъй като бях израснала сред възрастни хора, бях сравнително тихо момиче. И все пак, през часовете, докато пътувахме сред алеите, окъпаните в слънце местности и селата с каменните къщи със сламени покриви, аз постепенно се отпуснах.

Пеехме, разказвахме си всевъзможни истории, смеехме се, ядяхме сандвичи и пиехме от манерките си. Най-накрая пристигнахме. Нашият лагер се разполагаше на едно възвишение, от което можеше да се гледа надалеч в равнината. Ръководителите ни показаха къде можем да разпънем палатките си и да запалим огън.

Очакванията ми бяха удовлетворени във всяко отношение. Спях в една палатка с Мери. Всеки час, в който не спяхме, беше вълнуващ. От момента, в който се събуждахме и изпълзявахме от нашите удобни спални чували, всичко беше зашеметяващо. Когато кукумявките се обаждаха от гората зад нас, ние се вкопчвахме една в друга с престорен ужас. Най-дълго ще запомня онези утринни часове, когато се събуждах първа, навличах един пуловер, обувах обувките си и се измъквах от палатката да наблюдавам пробуждащата се природа. Слънцето едва надникваше от хоризонта, когато вече се обаждаха първите кукувици от близката букова гора. Учителката по халат обикаляше наоколо и ме откри.

— Люси, — каза тя. — Ще се облечеш ли, за да занесеш едно известие от мен до селскостопанския двор? Трябва да минеш през гората, да изкачиш хълма и да прекосиш ливадата. Сигурно ще свариш селяните точно при доенето. Кажи им да запазят за нас петнадесет яйца. По-късно ще дойдем да ги вземем.

Бързо се облякох, докато Мери ме гледаше сънена.

— Къде отиваш? — попита тя, прозявайки се. — Трябва ли да дойда с теб?

— Не, не — побързах да отговоря. — Няма да се бавя дълго. Трябва да предам нещо в селскостопанския двор и веднага се връщам. Можеш да ме пресрещнеш, ако искаш.

Излетях от палатката, защото това беше моята специална задача и исках да я изпълня сама. Слънцето поглеждаше точно над върховете на буковете и светлината му обливаше гората с толкова ярки лъчи, че не виждах нищо друго. Имах чувството, че навлизам в море от светлина. Когато гората свърши, се заизкачвах по възвишението. Ливадата беше осеяна с цветя, парички, жълтурчета и киселец, които блестяха от росата.

Фантастично! Събух обувките си и заподскачах и затанцувах боса, а цветята галеха краката ми. Радвах се на живота, смеех се и плясках с ръце и се наслаждавах да стъпвам боса по хладната трева. На връщане прекосих ливадата по-бавно, за да удължа колкото може повече великолепното преживяване. Но за съжаление насреща се зададе Мери. Щом видях лицето й, веднага отгатнах, че има да ми съобщи някаква тайна.

— Люси — започна тя загадъчно, — знаеш ли какво?

— Какво? — попитах аз.

— Идвах към теб през гората, а двете учителки стояха на края на гората.

— И какво?

— Видяха те!

— И какво от това?

— Но Люси, те говореха за теб. Чух ги. Те не ме видяха, защото се скрих зад едно дърво. Затова можах да ги чуя какво говорят.

Мълчах. Беше ми любопитно, но не исках Мери да разбере.

— Люси, да ти кажа ли какво говореха за теб?

— Какво?

— Учителката каза, — глъсът на Мери подражаваше нейния висок и провлачен начин на говорене. — Странно, как послушната малка Люси може да е толкова дива! В това дете е заложено много повече, отколкото може да се предполага!

Другата учителка каза: „Люси има големи заложби. Учителката й разказваше, че пише изключителни съчинения.

Трябва да се отдели от баба си и дядо си и да започне нормален живот." Така казаха, Люси. Другото го забравих. След това се обърнаха и ме видяха.

— Нищо подобно! — ядосах се аз. — Живея не по-лошо от тях. И все пак радостта ми през този ден така и не пожела да се завърне. Цяла сутрин мислих върху тези думи, докато закусвахме, подреждахме стаите си и се къпахме в реката. Какво неправилно имаше в това да си послушен и да живееш при баба си и дядо си? И какво друго бях правила през изминалите единадесет години, освен да живея. Може би го казвах, само защото не бях преживяла всичко, което другите деца на моите години вече бяха преживели и защото още не бях ходила на море. Но какво знаеха те всъщност за моя истински живот? Не бяха идвали никога у нас. През целия ден си останах ядосана.

Сигурно се учудваха, че нямам настроение; защото едва надвечер малко се поободрих, когато започнахме да печем салам на огъня. Тогава забравих всичко.

И все пак, тези забележки събудиха отново в мен всички въпроси и предположения. Аз бях по-различна от тях.

През нощта дълго не можах да заспя, докато Мери хъркаше до мен. Слушах кукумявките, шумоленето на дърветата и се опитвах да си припомня чертите на високия мъж, който пълзеше на четири крака. Но напразно. Образът му се беше изличил завинаги от съзнанието ми.

ТАЙНСТВЕНОТО ПИСМО

Лагерът свърши. Времето отминаваше така бързо, че аз рядко поглеждах напред или назад, просто се наслаждавах на всеки нов ден. Лятото отново премина в есен и аз постъпих в

прогимназията.

Отново дойде зимата, падна сняг и покри всичко в бяло. Отново започнах да търся елови шишарки, печах кестени и тайно приготвях коледни подаръци. Отново слушах блеенето на новороденото агънце и вдишвах топлия южен вятър, който караше пъпките на дърветата да набъбват. Знаех, че пролетта е вече напът.

Оставаха два дена до лятната ваканция. Навън всичко цъфтеше и зеленееше. Часовете свършиха. Учениците палуваха и трескаво очакваха да ги разпуснат. Учителката по английски ни прочете едно стихотворение, но прозорците бяха широко отворени и ние можехме да слушаме чукането на гривака и блеенето на овцете, които викаха своите малки. Вниманието ни беше изцяло навън.

Учителката затвори книгата си, отиде до дъската и написа с големи букви: „Лятна ваканция". По редиците се понесе шепот и погледите се насочиха отново към учителката.

Тя самата приличаше на лято, стояща с жълтия си пуловер, обляна в слънчева светлина.

— Скоро ще започнете да планирате лятната си ваканция, — обяви тя. — Имам да ви предложа един конкурс, върху който можете да работите през ваканцията. През следващата учебна година най-хубавото съчинение ще получи награда. Можете да напишете една история или да разкажете какво сте преживели през ваканцията миналата година или какво планирате за идващата. Пишете каквото искате, но се опитайте да опишете особеностите на лятото.

Тя се огледа наоколо и срещна безизразните ни лица.

— Лятото май е много заспала работа — каза тя, подсмихвайки се. — Нека все пак да формулираме някои идеи и да ги запишем на дъската. Мери, за какво се сещаш, когато споменаваме лятната ваканция?

Мери се замисли:

— Ами — запъна се тя, — ами жега и сладолед.

— Добре. Някой друг? Дженифър?

— Плуване, плаж, магарета...

— Куклен театър.

— Тенис.

— Яздене на пони.

Учителката написа всичко на дъската. След това се обърна към напълно разбудилия се клас:

— Всичко това е вярно. А кои места посетихте през последната ваканция? Анна, къде прекара последната лятна ваканция?

— С колата посетихме Шотландия.

— И как изглеждаше Шотландия през лятото?

— Имаше планини, езера, валеше дъжд и колата се повреди един път. Посетихме замъци и бойни полета, търсихме бърлогата на чудовището Неси, но не можахме да я открием.

Учителката въздъхна леко и ме погледна.

— Люси? — попита тя.

Някой се изкиска, а Мери Блосъм се опита да ми помогне:

— Люси никога не пътува, — обясни тя. — Баба и и дядо и не могат да ходят на почивка заради...

— Достатъчно, Мери, — прекъсна я учителката. — Лято има и тук, не само на курортите. А между другото Люси беше вече веднъж на почивка. Нали отиде на лагера. Можеш ли да ни разкажеш нещо за лятото в Котсуолдс, Люси?

Стиснах устни и изгледах гневно учителката. Защо трябваше да ме пита? Знаеше много добре, че не ходя никъде. Когато обаче видях лицето й, разбрах, че съвсем не ме е вземала на подбив. Тя наистина се нуждаеше от моята помощ. Ние двете възприемахме по подобен начин лятото и тя имаше нужда от моя отговор. Загледах се навън през прозореца и се опитах да събудя спомените си. Лято в Котсуолдс!

— Сещам се за аромата на орловия нокът и на прясно окосена трева — започнах аз бавно. — За меката светлина, която на залез слънце свети през буковите листа, така че всеки лист се откроява самостоятелно и за звездите, които наблюдавах през една дупка в палатката, за блестящата роса по цветята сутрин, за къпането в реката и как се люлеехме на клоните на върбата.

Изплуваха и други спомени, и аз с часове можех да продължа да разказвам. В един момент забелязах учудените лица на всички деца. Изчервих се и замълчах. Учителката ни обърна гръб и започна да пише толкова бързо, както никога до сега. Тишината бе прекъсната от звъна на училищния звънец. Вдигна се радостна глъчка. Започваше междучасие.

— Ти спаси всички — каза Мери с възхищение, докато пиехме млякото си. — При най-добро желание бих се сетила само за фруктовия сладолед. Не знам как може да имаш такава поетична душа, Люси. Сигурна съм, че ти ще спечелиш

наградата.

Аз много се съмнявах. Как моите преживявания в Котсуолдс можеха да устоят на конкуренцията на едно пътешествие през Шотландия или една почивка на море?

Този следобед се върнах вкъщи много въодушевена. Наскоро бях прочела едно стихотворение за морето. Щях ли някога да го видя?

Как изглеждаха приливите и отливите? Кой ги предизвикваше? В мен се надигаше силно недоволство. Така ми се искаше да преживея нещо по-различно от ежедневните случки. Отворих вратата, и потънала в мисли, тръгнах през градината, като дори забравих да извикам обичайния си поздрав. Тихо влязох в къщата. Тъкмо когато щях да пристъпя във всекидневната, където седяха баба и дядо, ги чух че разговарят. Можех да разбирам какво си казват. Застинах на мястото си, като че ли изведнъж се вкамених.

— Но Елзи — каза дядо мило, — тя скоро трябва да го научи. Вече е дванадесетгодишна, а той все пак й ебаща.

— Още не, още не — извика баба. — Има още почти две години. Какво ли не може да се случи през това време. Тихо отстъпих назад и излязох през вратата. Не трябваше да знаят, че чух разговора им. Исках да избягам, да се скрия в гората и дълго да размишлявам, но Шедоу ме откри и се затича срещу мен, започна да ближе краката ми, размаха опашка и лаейки заподскача около мен. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна вкъщи. Успях да видя как баба пъхна едно писмо в най-горното чекмедже на бюрото. Поздравиха ме както обикновено, а аз помогнах при приготвянето на масата за следобедния чай. Слънцето светеше през прозореца на всекидневната и хвърляше лъчи върху стената. Всъщност, трябваше да бъда щастлива, но някак си всички бяха по-тихи от обикновено. Нещо хвърляше сянка помежду ни. Затова се зарадвах, когато можах да отида в стаята си.

— Имаш ли домашни? — запита баба.

— Не, бабо — отговорих аз. — Та утре е последният учебен ден, затова вече нямаме сериозни учебни занятия. Ще ме пуснете ли да изляза още малко, след като измия съдовете?

Тя ме погледна особено нежно:

— Днес дядо ти и аз ще се погрижим за това, миличко, — отговори тя. — Спокойно можеш да излезеш с Шедоу. Вечерта е чудесна. Но се върни преди залез слънце.

Дядо ме изпрати до входната врата и ме попита къде искам да отида. Аз посочих неопределено към хълма. Исках да бъда сама. С бързи крачки изкачих хълма, който се издигаше вляво от нашата къща и легнах в един стар, обрасъл с трева окоп, в който някога британците са се опитвали да окажат последна съпротива на римляните. Шедоу сложи муцунката си в ръката ми. До мен растяха папрати, а малките им перести листа се отваряха като детски ръчички. Над мен около окопа се простираше равнината, окъпана в последните слънчеви лъчи. Всички улици блестяха на слънчевата светлина, а краят им се губеше чак някъде на хоризонта. Всяка река приличаше на блестяща верига. Всичко изглеждаше като една светла, чиста географска карта. Изведнъж осъзнах колко голям е светът. Толкова много улици водеха от моя сигурен дом в безкрайната

далечина.

Какво трябваше да направя. Ако попитах баба и дядо за писмото, сигурно нямаше да получа никакъв отговор. А те и нямаха никакво желание да ги питам за него. Но аз трябваше да знам какво се е случило с баща ми. Та нали в края на краищата беше мой баща, а аз — негова дъщеря. Освен това, вече бях дванадесетгодишна — достатъчно голяма, за да ми се гласува доверие. Дядо сам го признаваше, но баба винаги имаше последната дума. Така че от дядовото мнение нямаше голяма полза. Както си лежах и дъвчех едно папратово стъбло, наблюдавайки залязващото слънце на хоризонта, ми хрумна изключителна идея.