Един важен въпрос

Ще стоя будна, докато баба и дядо заспят. После ще стана, ще извадя писмото от чекмеджето и ще го прочета. Ще видя адреса на татко и най-после ще знам къде се намира и какво е загадъчното в тази история. Естествено, беше ми пределно ясно, че баба не би простила на никого, който тайно рови из нейните вещи. Но този път трябваше да го направя, за да знам най-после нещо повече. В края на краищата, втълпявах си аз, това писмо принадлежеше на мен, тъй като беше от моя баща.

Изведнъж установих, че слънцето е почти залязло. Бързо скочих и се втурнах през влажната ливада. Уплашените овце се пръснаха на всички посоки. Дядо вече стоеше на портата и ме търсеше с поглед.

Вечерите навън в двора обикновено бяха много приятни. , През зимата седяхме около външната камина, а през топлите пролетни дни - на отворения прозорец. Аз плетях или подреждах пощенските си марки, докато баба ми четеше някоя история, най-често от старите книги, които някога като дете е обичала. Бяхме стигнали точно до средата на „Дейвид Копърфийлд" и едва дочаквах вечерите, за да разбера какво ще се случи по-нататък.

Тази вечер обаче не ми се искаше да седна до баба и дядо, като че ли нищо не се е случило. Проблемите в тази история ми се струваха маловажни в сравнение с моите собствени и освен това се чувствах като измамница. Чувството на самота, което изпитвах беше почти непоносимо. За учудване на баба и дядо се престорих на смъртно уморена. Прибрах се в стаята си много нещастна.

ЕДИН НОЩЕН РАЗГОВОР

Как да остана будна? Това беше големият ми проблем. Ако не трябваше да се съблека и да легна в леглото, щеше да е по-лесно да остана будна. Но баба винаги идваше да каже: „Лека нощ!" и да провери дали добре съм си сгънала дрехите и дали съм се помолила. Аз се молех винаги или с „Отче наш" или със стари детски молитви, които бях научила от баба, когато бях четиригодишна. Бях свикнала всяка вечер да казвам една от тези молитви, които за мен не означаваха нищо.

Но когато тази вечер коленичих, нещо не беше наред. За пръв път се замислих над думите, с които се молех. Можех ли да ги кажа: „И прости ни дълговете", когато точно сега възнамерявах да извърша нещо непозволено. Опитах с друга молитва, но също така безуспешно.

Тогава се предадох и легнах без да съм се помолила. Скоро след това дойде баба. Тя не обърна внимание на сгънатите ми дрехи, нито ме попита дали съм се молила. Сложи ръка на челото ми и запита да не би да съм болна.

— Не, добре съм — отговорих аз.

— Наистина ли, Люси? — не беше убедена тя. — Главата ли те боли? Искаш ли да пиеш горещо какао?

Това беше съвсем специално предложение. Но стомахът ми се беше свил на топка, затова само се усмихнах, поклатих глава и затворих очите си. Тя бавно излезе от стаята и бях Сигурна, че на вратата още веднъж се е обърнала да ме погледне. Най-после чух как затваря вратата и слиза по стълбите. ^Изправих се в леглото и се огледах. Може би някоя интересна приключенска история би ми помогнала да остана будна. Не се осмелих да запаля лампата, но имах едно джобно фенерче, с което си светех, докато на пръсти отидох до библиотеката. Вземах книгите една след друга, но не можах да се спря на никоя. Мислите ми бягаха все към писмото в шкафа. Всякакво приключение ми изглеждаше скучно в сравнение с това да сляза по стълбите и да разкрия тайната на собствения си живот. И така седнах до отворения прозорец и се подпрях на лакти. Уханието на разцъфтващите растения се носеше като тамян в нощта, ухание на млади пъпки, които се стремяха към небето, затваряха се нощем, а светлината ги караше отново да се отварят — и сърцето ми стенеше. Високи дървета като стена ни пазеха от ветровитите хълмове, а нощта като че бе наметнала покривало върху нашия сигурен малък дом. Досега баба, дядо и аз се чувствахме напълно добре и щастливи в нашия малък дом. Защо между нас трябваше да се изпречи тази тъмна тайна и да развали всичко? В мен се разиграваше борба — трябваше ли да забравя за писмото и да се върна в леглото и да заспя. Не! Трябваше да знам. А това можеше да е последната ми възможност. Обърнах се към стената и дремнах малко. Изведнъж се събудих — баба и дядо се качваха по стълбата.

Изстрелях се в леглото и както предполагах, баба влезе и застана до мен с фенерчето в ръка.

— Спи — прошепна тя. — Но повярвай ми Херберт, с детето нещо не е наред.

Чух тъжния глас на дядо. След това вратата се затвори.

Трябваше да чакам дълго и кръстосвах стаята нагоре и надолу. Най-после светлата ивица под врата изчезна. След още десет минути чух равномерното хъркане на баба. Най-после можех да започна.

На пръсти слязох по стълбата. Внимателно светнах във всекидневната. От възбудата цялото ми тяло трепереше. Угризенията на съвестта ми ставаха все по-силни, когато отварях чекмеджето. Писмото, което търсех не беше отгоре. Тъй като нямах представа как изглежда, трябваше да преровя цялата купчина, като проверявах адресите. Имаше най-вече разписки или писма от сестрата на баба в Бирмингам или от племенниците на дядо в Стоктън, нищо особено, докато не достигнах почти до дъното на чекмеджето. Тогава, най-отдолу открих едно необикновено писмо. То изглеждаше съвсем различно от другите. Отгоре беше написан подателят: Кралският затвор, Грининг.

Стоях като вцепенена. Учудена и невярваща, вперила поглед в адреса. Трябваше да мине доста време, докато започна да чета писмото: „Мили господин и госпожа Ферпосън", пишеше там. „Тъй като времето на присъдата ми скоро изтича, Ви пиша относно настойничеството на моята дъщеря Люси. Много съм Ви благодарен..."

Бях се задълбочила дотолкова, че не възприемах нищо от това, което ставаше около мен. Не чух дори и неочакваните стъпки. Вратата се отвори и едва тогава забелязах дядо. В следващия момент ми стана ясно, че съм заловена на местопрестъплението. Скрих писмото зад гърба си и отчаяно и нервно избухнах в плач.

— Люси, Люси, мило дете, какво става с теб? — прошепна дядо и внимателно затвори вратата, като че ли двамата имахме някаква уговорка. Въздъхнах и го погледнах умоляващо. Тогава почувствах, че няма от какво да се боя. Това не беше полицай, който иска да ме накаже, а един потиснат малък възрастен човек в един износен халат, който дори не можеше да разбере какво става, тъй като беше оставил очилата си на горния етаж. Той с усилие се взираше в мен, а после ме хвана за ръка и заедно седнахме на дивана.

— Ти трепериш, детенце, — каза той приятелски. Ще се кача в стаята да ти донеса одеало. Сложи една тенджера с вода на котлона. Ще пийнем по чашка чай заедно.

Такъв си беше дядо. Като лекарство срещу всякакви злини той предписваше на първо време чаша чай. Няколко мига по-късно той тихо се върна във всекидневната и ме прегърна топло. Спрях да треперя и се настаних удобно. Усещах, че се старае да не събуди баба. Едва когато с удоволствие си пиехме чая, той ме попита какво правя тук.

Изобщо не беше видял писмото. Забелязал, че във всекидневната свети и слязъл да загаси. Тайната ми беше прекалено тежка, за да продължа да я нося сама. Имах нужда от помощта на дядо. Облегнах се на него и му разказах всичко.

— Знаеш ли, дядо, знам, че не бива да чета вашите писма. Но трябваше най-сетне да съм наясно! Все пак той е мой баща и аз винаги съм го търсила. Но баба никога не искаше да ми разказва за него.

— Не, ти нямаш право да го направиш — каза дядо. — И аз се радвам, че станах. Може би много по-рано трябваше да ти разкажем всичко. Или пък е трябвало още веднъж да запиташ, вместо да се опитваш сама да достигнеш до истината. Във всеки случай е крайно време да я узнаеш. Не трябва да се страхуваш. Има още много време, докато той излежи цялата си присъда. Дотогава ще бъдеш почти на четиринадесет и сама ще имаш право да избираш при кого да отидеш. Вярвам, че никакъв съд не би могъл да те принуди да отидеш с баща си, ако ти не искаш. Не можем да му забраним да те посещава, но той може да го прави, като идва тук.

— Но той иска ли да съм при него? — запитах аз. — Аз прочетох само началото на писмото.

— Да, изглежда иска да те вземе — отговори дядо любезно и взе писмото от ръцете ми. — Все пак ние говорихме вече с адвокат, Люси. Той би могъл да те вземе, само ако ти искаш, но ти не искаш, нали? Той освен това не би бил подходящият опекун за теб. Мисля, че за съжаление той е един много лош човек.

— Какво е извършил? — попитах аз. — Тогава имало ли ме е

мен?

— Да — отвърна дядо тъжно, — всичко се случи след като ти се появи на белия свят и нашата мила дъщеря Алис почина. Тя се беше запознала с него при приятели и той й направил предложение. Баба ти не одобряваше това и в никакъв случай не искаше да даде съгласието си. Той изглеждаше голям немирник. И така, те заминаха за Испания и се ожениха без наше съгласие. Той имал там някакъв пансион или нещо подобно. Повече никога не видяхме дъщеря си. Тя почина при твоето раждане.

— Съжалявам, дядо! А какво се случи след това? Искам да кажа какво стана с мен?

— Помолихме го да те изпрати при нас, но той не отговаряше на писмата ни. Мисля, че много обичаше майка ти и нейната смърт го извади от равновесие. Той не можа да приеме смъртта й. Второто ни писмо до него се върна обратно. Не беше оставил никакъв адрес и никой не знаеше къде се намира.

— А къде бях аз през това време, дядо? Беше ли ме взел той със себе си?

— О да, но за следващите три години ние не знаем почти нищо. Мисля, че е пиел много и се е замесил в търговия с наркотици — помагал е при пренасянето на наркотици от Испания във Франция. След това се върнал в Англия и полицията го заловила. Всичко беше написано във вестниците. Но честно казано, Люси, аз така и не можах да разбера цялата тази история. Около това време той те изпрати при нас.

— Но тогава ти си го виждал!

— Разбира се. Дойде с такси. Бяхме страшно изненадани. Държеше те на ръце и ни помоли да те пазим. Предполагам, много добре е знаел, че го очаква затвор, но тогава не стана въпрос за това. Виждахме го за първи път, но бяхме сигурни -малкото весело момиченце трябваше да си ти. Толкова много приличаше на майка си - имаше същите гъсти коси и същите сиви очи.

— А баща ми, дядо? Обичаше ли ме той?

— Вярвам, че е така. Добре се бе грижил за теб. Ти говореше един смесен английско-испански език. Той каза, че си имала испанска бавачка. Не остана дълго и не разказа много неща. Просто те остави в ръцете на баба ти. В първия момент ти се вкопчи в него и се разплака, но после заспа. А когато се събуди на другата сутрин, беше станала част от нас, като че ли цял живот си била наша. Тогава беше на три години и половина.

— Разкажи ми още за моя баща, дядо. Той никога ли не се върна?

— Не. Няколко дена по-късно вестниците публикуваха всичко за него. Осъдиха го на десет години затвор. Помоли ни през това време да се грижим за теб. Баба, естествено, не се изненада. Каза, че от самото начало си е знаела, че той е негодник. Затова и не искаше ти изобщо да научиш нещо за баща си. Но когато излезе от затвора, ти трябва да знаеш истината, Люси. И може би сега е моментът. Понякога си мисля, че трябваше по друг начин да постъпим с Алис.

— Каква беше тя, дядо? Искам да кажа, моята майка.

— Приличаше на баба ти, детето ми. Баба ти беше селска учителка, когато се ожених за нея. Много хора казваха, че взема човек от по-долна ръка. Имаха право — аз не притежавах особени научни познания. Но тя изглежда се задоволяваше/ с мен. Освен това, ние вече не бяхме съвсем млади. Алис беше единственото ни дете. Тя беше копие на баба ти. Баба обичаше да чете, но Алис просто имаше страст към четенето и образованието. Тя танцуваше в градината и рецитираше стихотворения или лежеше под скорушата и пишеше. Посещаваше гимназията и имаше хубави оценки. След това отиде да следва, но не издържа дълго да бъде отделена от двора и хълмовете. Връщаше се отново и отново — докато го срещна. Ти много приличаш на нея, Люси. И не ни се иска ти да ...

— Херберт, какво правиш тук долу? — прекъсна го баба изведнъж с високия си шепот. Беше се спряла на върха на стълбата. Ние гузно скочихме и преместихме чашите си в другия ъгъл на масата.

— Идвам, Елзи — извика дядо. Аз стиснах ръката му.

— Ще й разкажеш ли всичко? — попитах изплашено аз.

— Сигурно — промърмори дядо и забърза към вратата. В този момент осъзнах, че той никога е нямал тайни от нея. Останах съвсем близо до него, докато изкачвахме стълбата.

— И мога ли да запитам какво прави Люси тук? — попита баба разгневена. С ролките на главата си не изглеждаше много приветливо. — Има ли някаква причина ?

— Да, да. Ще ти разкажа всичко. Люси, иди да си легнеш.

За мое голямо учудване видях как баба безмълвно се прибра в спалнята. След това вратата се затвори.

Треперейки, легнах в леглото си. Трябваше да мине много време, за да заспя. Учудване, шок, възбуда, съжаление и един странен, непознат страх от бъдещето, не ми даваха сън. Някой ден този човек отново ще се появи и аз ще трябва да знам как да постъпя. Въртях се в леглото цяла нощ, докато в далечината се чу кукуригането на петел и овцете заблеяха от хълмовете. Една птичка зачурулика първите звуци на утринната си песен. Настъпваше новият пролетен ден, макар звездите още да блестяха на небосвода. Най-накрая ми се доспа и обърканите ми мисли се успокоиха. В съзнанието ми остана само образът на един угрижен мъж, чиято жена бе починала. Той подари на малката си дъщеря една целувка за сбогом за през следващите десет години. Сега лежеше самотен в някой тъмен затвор, а аз никога не бях чувала за това. Може би бих могла да го утеша, дори и ако наистина е такъв лош човек. Зарових лице в ръцете си и заплаках.

Следващото нещо, което възприех беше слънцето, което изпращаше светлите си лъчи в стаята ми и баба, стояща със закуската до леглото ми.

— Събуди се, Люси — каза тя. — Оставих те да си поспиш. Трябва да побързаш, иначе автобусът ще замине без теб.

Следобед нямахме занятия. Ваканцията беше започнала. След като измихме съдовете, баба и аз седнахме в градината.

Изслушах мнението на баба за деца, които стават посред нощ тайно, за да четат чужди писма и се преструват, че им се спи, когато съвсем не е така. Когато най-после приключи с проповедта, бяхме се отдалечили доста от първоначалната си тема. Бях прекалено засрамена, за да задавам други въпроси, макар че на всяка цена трябваше да знам още някои неща.

— Съжалявам, бабо —извиних се аз, защото знаех, че очаква да го направя. За собствено учудване обаче добавих — Но все някога трябваше да го науча, бабо, не е ли така? В крайна сметка той ми е баща, а аз съм вече на дванадесет години. Тя впери поглед в мен и все пак не последва остър отговор, какъвто очаквах.

— Люси — каза тя и за моя изненада забелязах, че гласът й трепереше, — надявам се, че никога няма да имаш нещо общо с този мъж. Той никога няма да може да те отнеме от нас - не и след всичките тези години.

Видях уплахата в очите й. Страхуваше се, защото ме обичаше и защото мисълта, че един ден може да ме загуби, я преследваше като сянка от осем години — ден и нощ. Обгърнах шията й с ръце и се притиснах към нея. След това избягах в гората, следвана от Шедоу.

В гората беше тихо и след като първият шок бе отминал, исках да бъда сама, за да размишлявам. Съвсем нови, необичайни мисли се надигаха в мен. Тичах през полета с горски анемонии и иглика, като излязох на края на гората, където кротко си течеше едно поточе и хвърляше златисти отблясъци върху\ издадените скали. Покрай брега диви камбанки надигаха \ главички над сухата дъбова шума, а върбовите реси сипеха прашец по косата ми. Седнах на един камък край потока и опрях брадичка на колената си. Знаех, че съм се променила. През изминалите двадесет и четири часа бях започнала да ставам възрастна.

Баба беше справедлива жена. Винаги ме изслушваше. А когато ми се караше, в сърцето си знаех, че има право. Но днес не бях сигурна. Не се срамувах от тайното си разследване толкова, колкото изглежда беше необходимо. Все ми се струваше, че това писмо, всъщност, принадлежи на мен. Това беше моят баща и известията засягаха мен. Аз сама трябваше да реша какво да правя в този случай.

ЕДИН НОВ ПРИЯТЕЛ

Около мен беше топло и спокойно. Чуваше се само кроткият ромон на течащата вода и възторженото цвърчене на птиците, които си строяха гнезда по дърветата. Изведнъж Шедоу вдигна глава и изръмжа. Извърнах се и забелязах едно момче, което куцаше покрай брега. То беше може би колкото мен на години и изглеждаше приветливо. Имаше гъста тъмна коса и зеленокафяви очи, които бяха разположени далеко едно от друго върху сърцеобразното му лице.

— Здравей! — поздрави ме то приятелски. — Случайно да ти се намира някаква носна кърпа?

Затършувах в ръкава си и извадих една доста мръсничка. Той седна до мен и протегна крака си, който беше наранен лошо и облян в кръв.

— Иди на потока и първо подръж крака си в студената вода — казах аз и си спомних за курсовете по бърза помощ. Той ме послуша, седна на един дънер и потопи крака си във водата. След това здраво превързах раната с моята носна кърпа. Заедно наблюдавахме дали кръвта ще попие през кърпата. От началните класове на училището почти не бях общувала с момчета и най-често бях много затворена в тяхно присъствие. Но едно момче, което се нуждае от помощ, беше нещо съвсем различно.

— Как се случи това? — попитах аз.

— Стъпих върху начупени стъкла в потока, докато шляпах из водата.

— Изобщо не е трябвало да се навърташ насам. Това е фазанов резерват и е частна собственост.

Той се усмихна победоносно:

— Какво правиш тогава ти тук?

— Аз живея тук — отвърнах важно. — Дядо ми е бил тридесет години главен градинар в замъка. Собствениците все още му изпращат фазани, когато се връщат от лов.

— Наистина ли? — запита момчето. — Но не е ли доста скучно да играеш само в това голямо имение? Няма ли да е по-весело, ако имаше още някой?

Никога не се бях замисляла за това.

— Да, може би — отговорих аз бавно. — Може би наистина би било много по-интересно. Ти често ли идваш насам?

— За първи път. Току-що се преместихме да живеем тук. Аз не влязох през предната порта, а дойдох откъм долната и пропълзях под градинската ограда. Любимият ми предмет в училище е природознанието и ми се иска да опозная дивите животни в околността. Тук в горите могат да се наблюдават най-добре, а на фазаните смятам да отделя специално внимание. По-надолу ми се иска да построя бент в потока, за да направя езерце. Тогава там ще идват много животни, за да пият вода, особено рано сутрин. Ах, не! Погледни крака ми!

Носната ми кърпа беше прогизната от кръв. Трябваше да се предприеме нещо.

— Къде живееш? — попитах аз.

— В града. До там обаче не мога да се добера пеша. Ще ми изтече кръвта.

—Тогава идвай с мен вкъщи. Баба ще превърже крака ти както трябва и ще повика такси. Ние живеем до главната порта на замъка. До там има не повече от десет минути.

— Няма ли да се ядоса? Аз все пак нямам право да влизам тук.

— Какви ги приказваш! Тя не се интересува от фазани. Виж, дядо — да, но той сигурно е още в оранжерията. Толкова е зает с доматите, че изобщо няма да се запита какво правиш тук. Хайде, идвай!

Изминаха двадесет минути, докато се доберем до къщи, тъй като нараненият крак много го болеше. За щастие момчето имаше нож, с който си отсече дебела пръчка, на която можеше да се подпира. Куцайки смело, измина дългия път. През това време научих доста неща за него, тъй като беше много разговорлив.

Казваше се Доналд и каза да го наричам Дон. И той беше дванадесетгодишен. Баща му беше наел хотела „Роял Мидланд" малко преди Коледа и имаше планове за бъдещето. По всичко личеше, че Дон е много горд с баща си. Нямаше братя и сестри и учеше в един интернат. Затова нямаше все още много приятели в града.

~ А ти? Какво правеше там съвсем сама?

— Размишлявах.

— Размишляваше? Често ли седиш така и мислиш? Над какво разсъждаваш толкова?

— О, нищо особено. Ето, че стигнахме. Това е нашата къща.)

— Каква чудесна градина! Ти при баба си и дядо си ли живееш?

-Да.

За миг той спря и вдиша чудесните аромати на камбанките и натежалия от цвят бадем и тогава се уверих, че и той се възхищава като мен на резервата. Най-после проговори и каза учудено:

- Нямам, а-а, искам да кажа нямам истински. Майка е починала. Именно за това мислех преди малко. Погледни, ето там работи дядо, а баба прибира прането. Бабо, доведох ти едно момче, което си е наранило крака.

Баба бързо прекоси ливадата. Беше много загрижена. След малко Доналд вече седеше на един стол в банята и миеше крака си. Баба пое грижата за всичко.

— Струва ми се, че трябва да се зашие, — каза тя след като прегледа раната. — Можем ли да телефонираме на баща ти да те вземе? Дядо може да отиде до телефонната кабина. Люси, свари моля те, чаша чай.

— Разбира се, татко е вкъщи и ние имаме кола — каза Дон. — Ще ви напиша телефонния номер. Кажете му къде съм — при желязната порта на замъка. Ще седна да го чакам на стената.

И така, дядо замина, баба превърза крака, а аз сервирах чая в слънчевата кухня, тъй като Дон не беше салонен гост. Скоро, накуцвайки, той слезе по стълбата и пи чай. Набързо изгълта и две големи парчета от бабиния шоколадов кейк, след което тръгна, тъй като не искаше да изпусне баща си. Аз седнах до него на стената и зачакахме в светлината на залязващото слънце.

— Много ти благодаря, Люси, — каза той. — Какво щях да правя без теб! А баба ти и дядо ти не казаха нищо за това, че без позволение съм влязъл в парка.

— Но той не е и техен, — отвърнах аз. — Притежателите обаче могат наистина да се скарат. Точно това си мислех, докато те водех

— Ако кажа, че съм твой приятел, тогава ще ме пуснат ли? — запита бързо Дон. — Наистина ми се иска да построя бента и да направя едно голямо езеро. Можеш ли да ми помогнеш, Люси? Когато кракът ми се оправи О, ето го и татко.

Една кола спря точно пред нас. Човекът вътре натисна клаксона за поздрав и излезе.

— Дон, какво стана? — запита той разтревожено. — Можеш ли да ходиш? Къде е любезната дама, която ти е помогнала?

Баба дойде до портата и каза, че го е направила с удоволствие и че кракът трябва да бъде зашит. Дон стоеше ухилен и тайно се радваше на приключението и на баща си. Дядо донесе един букет цветя и ние доволни се разделихме.

— Чао, Люси, — викна Дон и закуца към колата. — Ще ти дойда на гости!

След няколко мига вече се бяха изгубили. Гледах махащата му ръка, докато се скри от погледа ми. След това бавно тръгнах към къщи. Баба стоеше на вратата и изглеждаше наистина доволна от себе си.

— Люси, — каза тя, — днес следобед се обадих на учителката ти. Мислех, че може би с радост би прекарала някъде другаде великденската ваканция. Тя каза, че можеш за една седмица да отидеш на лагер по туристическо ориентиране. Искаш ли?

Учудена и разочарована вперих поглед в нея. Ако ми го беше казала вчера, щях да полудея от радост, но днес — ако замина, никога няма да можем да построим бента и езерото заедно с Дон и сутрин няма да наблюдаваме катериците. Освен това, ако ме няма, той не би могъл да каже, че е мой приятел.

— Не знам, бабо — казах бавно. — Не е както, ако има съученички. Последния път бях в една палатка с Мери. Този път няма да познавам никого.

— За една седмица ще се запознаеш с всички — възрази баба.

— Но, както искаш. Нашата цел, разбира се, не е да се отървем от теб. Просто си мислех, че тук, вкъщи, ваканцията може да ти се стори скучна и да се чувстваш самотна. Но ти би могла да поканиш някои приятели да ти дойдат на гости.

— Не се чувствам самотна, бабо, — побързах да отговоря аз\

— Предпочитам да прекарам тук великденската ваканция. Нямам голямо желание да замина.

И така аз си останах вкъщи и зачаках Дон. След пет дена той се появи на колелото си, с дебела превръзка на крака. С баба бяхме ходили в града и той ни завари да пием чай. Дойде и седна при нас. Той се разбираше чудесно с баба и дядо. Както сам обясни, никога не е имал баба и дядо. Баща му бил сирак, а майка му била от Южна Африка. Така че сега беше доволен, че може да бъде с моите баба и дядо. Той яде много, а след това предложи да отидем на потока.