Един важен въпрос

Това беше първият от многото хубави дни. Сутрините и вечерите били най-подходящото време да се наблюдават дивите животни, казваше той. Иначе по цял ден трябваше да работи за баща си, тъй като спестяваше пари за ново колело. Винаги трябваше да се връща в девет часа сутринта и той стриктно внимаваше за това. Все пак имахме достатъчно време, за да изкопаем един голям басейн, когото снабдихме и с бент за заприщване на водата. Често дочувах звънеца на колелото му рано, след изгрев слънце. Ставах бързо, обличах се и тихо слизах при него. Всеки път трябваше да обяснявам на тъжния Шедоу, че не може да дойде с нас. Тогава се гмурвахме в морето от светлина, разцъфнали цветове и птичи песни. Провирахме се в храсталаците, за да търсим птици, катерички и зайчета. Една незабравима сутрин, когато току-що се бяхме покачили на едно дърво, неочаквано открихме една лисица, която играеше с палавите си лисичета. Те се опитваха да захапят опашката й, но тя ги удряше лекичко при всеки опит. След това те лягаха по гръб, протягаха малките си лапички във въздуха и започваха да се боричкат. Накрая се уморяваха и майка им лягаше до тях да ги кърми. Седяхме неподвижни и наблюдавахме отгоре, докато се нахраниха и лисицата с малките си замина нанякъде.

С Дон рядко разговаряхме за лични неща. Той ми разказваше за птици, лисици, вкаменелости, за баща си, а аз — за любимото си стихотворение, за книгите и за съседите. Половината ваканция беше изминала, когато Дон ми зададе въпроса, от който се страхувах през цялото време. Беше същият този въпрос, който ми задаваха накрая и на когото до сега никога не бях могла да отговоря. Вече знаех отговора. Това обаче като че ли беше още по-лошо. Бяхме на път за вкъщи в една мрачна априлска вечер. Както винаги се взирахме във всичко наоколо. Току-що бях наблюдавала цветчетата на един кестен, а Дон се оглеждаше наоколо с бинокъла.

— Мога да видя дроздовете съвсем отблизо — радваше се той. — Мога дори да преброя петната по шийките им. Татко знаеше колко много искам да имам бинокъл. И ми подари един наистина чудесен. Люси, а какво се е случило с твоя баща? И той ли е починал?

Изведнъж открих, че вече не се боя от този въпрос. Искаше ми се най-сетне да споделя гнетящите ме мисли с някого, с когото мога да говоря откровено, без да се боя да не нараня чувствата му.

— Седни, Дон — казах аз. — Ще ти разкажа всичко. Разказах му наистина всичко — за миналото, за писмото, за

тайното издирване, всичко за баба и дядо и техните проблеми и за въпроса, който нощем не ми дава сън: какво ще направя когато той дойде.

— Как ще постъпиш ти, Дон, ако твоят баща е толкова лош, лежи в затвора и въпреки това иска ти да си с него?

Дон отговори без да се колебае като отметна от челото си гъстата си тъмна коса:

— Ще го намеря на всяка цена, където и да е и ще му кажа: „Все ми е едно, какво си направил, татко; аз си оставам твоето момче!"
ЛЮСИ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЕДИН ПИСАТЕЛ

Върнахме се вкъщи. Дон пи още чай и изяде един сандвич преди да си тръгне с колелото. И днешният ден беше забележителен. Откакто Дон ми каза какво би направил той, вече и аз знаех ясно какво трябва да направя. Всичките ми объркани мисли, кое е правилно и кое не, се бяха подредили. Изречението на Дон ми посочи пътя, по който трябваше да тръгна. По някакъв начин трябваше да намеря татко или да чакам, докато той ме открие. Тогава ми се искаше да му кажа, че независимо от всичко, което е направил, аз все още съм негова дъщеря. За първи път почувствах, че тръгвам напред и вече не се въртя в омагьосания кръг. За първи път, откакто прочетох това изключително важно писмо, аз можах да заспя веднага, след като главата ми се отпусна на възглавницата.

Два дена по-късно беше Разпети петък. Дядо, баба и аз отидохме на богослужение в малката църква на склона на хълма, която като стара, сива скала бе заобиколена от море от камбанки. Обичах да ходя на църква. Обичах да нося неделни дрехи и с удоволствие пеех църковните песни, допадаше ми специфичната миризма, харесвах семплата красота на сводовете и колоните. По време на проповедта обикновено съчинявах малки историйки, докато дядо подремваше, а баба слушаше.

Сега богослужението беше по-особено. Нямаше проповед, а само песни и молитви. За първи път слушах наистина внимателно. След това изпяхме една песен, която знаех от най-ранно детство. Този път се замислих какво означават всъщност думите й: „Спасителят умря за мен на кръста и направи всичко да стане отново добро".

Ако това беше вярно, то лоши хора биха могли да станат отново добри и дори и на затворници би могло да се прости. Продължавах да разсъждавам върху това, когато богослужението свърши. Ние се изсипахме от хладната сграда навън в златнозелената априлска утрин. Какво ли изпитва човек, който е освободен от затвора? На когото му е простено? Мълчаливо се прибрах вкъщи, мислейки върху тези неща.

На другата сутрин помагах на дядо при разсаждането на млади растения и окопавах лехите наоколо. Исках да знам всички подробности, които той изобщо можеше да ми даде. Обичах да разговарям с дядо.

— Майка обичаше ли да работи в градината, дядо? — запитах аз съвсем непринудено.

— Не мога да си спомня някога много да се е интересувала от това. Тя обичаше диворастящи растения и дървета, и с удоволствие се разхождаше сред зеленината, но определено предпочиташе четенето пред работата в градината. Тя учеше много от книгите си, нашата Алис.

— Наистина ли много приличам на нея, дядо? Той се усмихна нежно:

— Наистина си като нея. Уж започваш да окопаваш, а спираш и започваш да говориш. Също като нея! Тя казваше винаги: „Татко, това, татко, онова". Никога не можех да си свърша работата, когато тя беше край мен.

— А от баща ми нищо ли не съм взела? Човек не може да прилича само на единия си родител.

Усмивката му изчезна.

— Мисля, че изобщо не приличаш на него, Люси, а дори и да беше така — той направи пауза, търсейки подходящи думи. — Така е ,или поне на мен ми се струва, че е така: когато се вземат семена, от които трябва да поникнат кълнове, е важно те да бъдат торени и поливани, и плевелите да се отделят настрана. Само така семената ще се развият в здрави растения. Виж, Люси, ние се постарахме да ти осигурим много слънчева светлина и защита.

— И сте ме опазили от плевелите — засмях се аз. — Но, дядо, лошите хора никога ли не могат да станат добри? Искам да кажа, хората никога ли не се променят?

Дядо дълго обмисля отговора си.

— Виж — каза той накрая и се облегна на лопатата си, — дори в Библията се казва, че от тръни не може да се събира грозде* . Цветята са цветя, плевелите си остават плевели. Но хората могат да се променят, защото Бог ги обича. Но затворът е твърде неплодородна почва, Люси. Болшинството, излизащи оттам, са по-лоши, отколкото са били на влизане. Но Бог продължава да ги обича. Питай и баба си.

Той въздъхна и се наведе над посевите си. Аз също въздъхнах и започнах да плевя, тъй като дядовият отговор не ми даде голяма надежда и утеха. Вдигнах поглед и до бараката за инструменти съзрях купчина естествен тор. Извиках от радост. Два бели нарциса бяха изникнали изпод нея и скоро щяха да разцъфтят. Как бяха успели през тора да пробият към светлината. Не можех да си го обясня. „Такива красиви цветя са поникнали от тази мръсна, миришеща противно, купчина тор!" — си казах сама на себе си. „Това е като любовта на Бога. Грозни неща могат да станат красиви. Вярвам, че лошите хора могат да станат добри."

До Възкресение Дон въобще не се появи, тъй като трябваше много да помага на баща си. Парите за новото колело вече бяха почти събрани. През ваканцията той печелеше добре — носеше багажа на гостите, работеше в градината, миеше колата и изпълняваше поръченията на господин Смит.

— Но кой е този господин Смит? — попитах аз един ден. Беше топъл, приспивен следобед. Седяхме край езерцето и бяхме потопили краката си във водата. Пиехме лимонада и обменяхме последна информация. Нарцисите бяха почти прецъфтели, но сините искрици в сянката предизвестяваха разцъфването на дивите зюмбюли.

Господин Смит, както ми обясни Дон, беше засега единственият постоянен гост в техния хотел. Преди десет дена наел една таванска стая и искал да остане до лятото. Бил много мил човек, преживял много неща, бил затрупван от лавина, присъствал на борба с бикове, но сега бил болен и кашлял много. Дон обичал да разговаря с него, но това не му се отдавало често, защото господин Смит бил много зает.

— И с какво се занимава той? — попитах аз.

— Пише книга — отговори Дон. — Има цяла лавица с книги, написани от него. Но не ми дава да ги чета. Казва, че...

— Пише книги! — възкликнах аз. — Това означава ли, че пише; истински книги? Които се печатат, хората ги купуват и ги четат?

— Разбира се! Какво друго би могъл да прави с тях? Да ги яде? Изумена гледах Дон. Той беше помощник на един истински

писател, чийто книги се печатаха. Сетих се за тетрадките в стаята ми, изписани с моите истории. Ще напиша ли аз някога нещо, което да бъде отпечатано? И кой ще ме научи как да го правя?

— Искам да се запозная с господин Смит — рекох аз смело.

— Той ми каза — отговори Дон, — че с удоволствие би се запознал с теб. Разказах му, че пишеш истории и стихотворения, а той каза, че се интересува от деца, които пишат. Иска да види тетрадките ти. Може би някой ден, когато се чувства по-добре, ще дойде с мен. Татко предполага, че в един гъсталак край пътя живеят язовци. Искаме да отидем там и да ги наблюдаваме. Излизат като се стъмни.

— Много искам да дойда с вас — казах аз.

— Доколкото зависи от мен — отговори добродушно Дон. — Но ти можеш да дойдеш, едва когато се убедя, че наистина са там. Аз ще ти се обадя. Язовците са рядкост и си заслужава да се видят.

Той държеше на обещанията си. След около пет дена долетя с колелото от склона на хълма и беше много въодушевен. Втурна се в кухнята, където с баба приготвяхме един сладкиш за празника на милосърдието в църква.

Извинете, госпожа Фергюсън — помоли се той. — Може ли Люси да дойде с мен? Майка каза, че може да остане у нас за вечеря, а после да дойде с нас да види язовците. Видяхме стотици от тях, госпожа Фергюсън! Е-е, исках да кажа, видяхме седем. Беше тъмно като в рог и ги видяхме как си играят заедно.

— Мога ли да попитам как сте ги видели, като е било тъмно като в рог? — попита баба сухо.

— Стана тъмно като в рог, докато ги гледахме — обясни Дон. — Беше тъмно като в рог и като се връщахме с колата. Когато ги открихме, слънцето току що бе започнало да залязва — небето беше съвсем червено и трябваше да чакаме дълго, докато се покажат навън.*Трябва да пазиш абсолютна тишина, Люси. Най-малко един час не бива изобщо да се движиш.

— Няма да ти е лесно — каза баба, наблюдавайки Дон. — Кой ще дойде с вас? Баща ти ли ще ви закара до там и после ще придружи ли Люси обратно?

Дон поклати глава:

— Татко е зает тази вечер — обясни той. — Има много гости. Господин Смит ще ни придружи. Той има кола и ще върне Люси към девет часа. Така добре ли е, госпожа Фергюсън? Ах, какви чудесни сладкиши! Празник ли ще устройвате, госпожа Фегюсън?

— Не, — отговори баба, — но защо да не опитаме сега един от тях. Седнете, яжте сладкиш и пийте лимонада. Аз ще поговоря с дядо.

Тя не се бави дълго. После разбраха, че пратила дядо да се информира по телефона за господин Смит. Той изглежда бе доволен от информацията, така че баба ми даде съгласието си. Бях много въодушевена, не знам от какво най-много — дали от възможността да се срещна с истински писател, или заради язовците.

Тогава потеглихме с колелата все по-бързо и по-бързо под надвисналите клони на големите дървета, растящи на високия бряг и аз си спомням незабравимото удоволствие да се спускаш надолу по склона и вятърът да свисти край теб, и да развява косата ти. В подножието на хълма поляните бяха по-широки. Там започваше градът. Колелата ни заподскачаха по паважа на стария пазар, заобиколен от надвиснали над него къщи. Хотелът на Дон се намираше на другия край на града. Вкарахме колелата зад къщата, където живееха неговите родители.

— Това е Люси, мамо, — каза кратко Дон и ме остави при майка си. Срамежливо се усмихнах на симпатичната жена, която ме поздрави със същата пленителна усмивка, както го беше направил и Дон. Покани ме да седна, докато тя приготвяше храната. Заради язовците вечеряхме по-рано, защото не биваше да закъсняваме. Седях на дивана, докато Дон сновеше насам-натам, за да приготви всичко за излета. Като че ли отивахме едва ли не на Северния полюс, ако се съди по багажа, който Дон беше натрупал. В един момент вратата\се отвори и един спокоен глас каза: \

— Значи това е Люси, която пише стихотворения. Добър вечер, Люси. Аз съм господин Смит.

Аз скочих и се опитах отчаяно да скрия разочарованието си. Не знаех какво точно очаквах и как трябва да изглежда един писател, но не си го представях като мъжа, застанал на вратата. Той беше висок и строен с отпуснати рамене, полуплешив и изглеждаше уморен и болен. Съвзех се обаче бързо, тъй като ме гледаше приятелски и си личеше, че се интересува от мен. Аз се усмихнах, подадох му ръка и казах, че наистина аз съм Люси и пиша стихотворения и историйки, но те не са много добри.

— Ще станат по-добри, ако продължиш да пишеш — ме насърчи господин Смит. — Покажи ми ги. Искам да ги прегледам. Май вече е време за вечеря. И аз съм поканен — ще отпразнуваме откриването на язовците.

Беше истински празник с шунка и салата, плодове, сладолед и сладкиши. Бащата на Дон разказваше весели историйки и ние се смяхме толкова много, че когато с Дон и Господин Смит се отправихме на път, вече беше притъмняло.

Взехме фенер, бинокъл, дъвки и едно вълнено одеяло за Господин Смит, тъй като много лесно можеше да се разболее. Трябваше да пътуваме около двадесет минути. От околността не можах да видя почти нищо, тъй като господин Смит говореше с мен за книги и стихотворения, които съм чела, като че бяхме връстници. Той знаеше всичко за Дейвид Копърфийлд и други познати за мен произведения. Говорех без притеснение, както никога до сега не бях говорила с възрастен човек, докато Дон непрекъснато се опитваше да ни просвещава за язовците.

— Раждат малките си през февруари — започна той, когато най-сетне му обърнахме внимание. — Тук трябва да спрете, Господин Смит, на този тесен път. Оставете колата пред селскостопанския двор. През полето ще навлезем в гората. Трябва да се скрием там до копривата. Язовците живеят под онези храсти. Вземете одеялото, господин Смит, заради кашлицата ви.

Дон бързо прекоси полето, където паричките бяха започнали да затварят цветовете си. Небето над нас светеше в бледозлатисти оттенъци. Когато приближихме копривите, той запълзя на четири крака и ни направи знак да направим същото. Освен това вече трябваше и да млъкнем.

Струваше ми се, че господин Смит не бе свикнал да пълзи на четири крака през трънаци и коприви и като индианец да дебне жертвата си. Въпреки всичко, той се подчиняваше. Накрая се озовахме в една малка, неудобна долчинка, в която се спотаихме и се стараехме да не се чешем много; копривата жестоко ни беше нажулила. Стана студено и падна роса. Бях сигурна, че Господин Смит с удоволствие би запалил една цигара, но Дон предварително беше обяснил, че това е напълно изключено, тъй като най-вероятно язовците ще подушат дима и ще решат да прекарат вечерта вкъщи.

Виделината зад дърветата постепенно се стопи и последните дроздове замлъкнаха. Стояхме толкова тихо, че около нас се чуваха всякакви шумове: пърхането с крила на някаква птица; пъргавите стъпки на някакво зайче, което зад нас се стрелна в полето. Стана тъмно и аз изведнъж се зарадвах, че Господин Смит беше до мен в долчинката. Преместих се още по-близо до него. Дон излезе напред и напрегнато зачака, затаил дъх. И ето, че се случи. Шумолене на мъртви листа, черна муцунка с бяла ивица — и ето, че се появи един голям язовец и затършува в тъмнината. Направи няколко крачки и след него се появи втори язовец. Видяха се, застанаха на задните си лапи и затанцуваха нещо като бавен танц. Излезе още един и още един. Един дебел стар и два малки кръгли ниски язовци се заклатиха тромаво напред-назад, изкачваха малките височинки, а след това се търкаляха надолу — ние наблюдавахме неподвижни, докато накрая можехме да възприемаме само призрачни сенки, странното, тихо шумолене и тършуване из мъртвите листа, и самите себе си като част от тази компания.

Но Господин Смит кихна и секунди след това ние бяхме сами в хладната нощ, сред влагата и жулещата коприва.

— Ужасно съжалявам — извини се той.

— Няма нищо — отвърна великодушно Дон. — Тъй или иначе| нямаше да можем да видим повече нищо. Ах, схванал съм се! Не беше ли страхотно, господин Смит, Люси? Сигурно не сте виждали нещо по-впечатляващо. Някой иска ли дъвка? Тя ще ви позатопли. Внимавайте къде стъпвате, Господин Смит! Люси, хайде да се надбягваме до колата!

Той беше във върховно настроение и не спря да бърбори през целия път. Слушах го с половин внимание, тъй като тази вечер за мен беше едно тайнствено преживяване. Предчувствах, че цял живот няма да я забравя: тази муцунка с бяла ивица, първо един единствен язовец, след това още един. Между другото бяхме стигнали у дома.

— Лека нощ, Люси — каза мило господин Смит.

— И утре да опишеш днешното преживяване. Пиши за птиците, които се прибираха у дома и за уханието на влажната трева. Пиши какво изпита, когато се появи първия язовец. Пиши за обляните в лунна светлина лалета, опиши всичко и ми покажи написаното.

- Съгласна съм - казах аз и скочих от колата. - Ще опитам.

Лека нощ и много благодаря!

Те заминаха, а аз им махнах за сбогом. Откъде този човек знаеше какво изпитвам?

Дните отлитаха неусетно и новата учебна година сложи край на посещенията на Дон. Една лъчиста, пролетна вечер в гората си казахме довиждане. Вечерната заря блещукаше през листата по младите букове и хвърляше светли петънца върху сините цветчета на дивите зюмбюли. Дон седеше на един повален дънер и размахваше краката си насам-натам, когато направи едно неблагоразумно предложение. През последните дни доста бяхме говорили за моя баща и фантазията на Дон доста се бе развихрила. Непрекъснато обсъждаше какво би направил, ако неговият баща е в затвора.

— На твое място, Люси, — отбеляза той, — бих тръгнал да го търся. Защо не го направиш, Люси? Ти знаеш къде е затвора. Не е далеко. Мисля, че се намира край линията за Лондон. Предполагам, би могла за един ден да отидеш и да се върнеш, ако планираш всичко добре. Никой не може да те спре. Всички затворници имат право на посещения. Питах татко.

— Не мога да го направя — отвърнах аз. — Баба никога няма да ме пусне.

— Кой те кара да й разказваш за това, глупаче! Когато някой път трябва да отидеш някъде, вместо там, просто иди в затвора. Ще си измислиш някакво оправдание. В края на краищата, той ти е баща. Ако беше мой баща, никой нямаше да може да ме спре.

— Но аз никога не тръгвам за някъде. Освен това, нямам достатъчно пари. А и да се лъже не е хубаво. И откъде мога да знам пътя?

Дон повдигна рамене: — Сигурно ще се уреди някак — каза той. — Помисли си. Ще те навестя, когато след три седмици се завърна вкъщи. Чао, Люси. Всичко хубаво!

Той ми се усмихна насърчително и обнадеждаващо, и си тръгна през гората, докато аз се стараех да забравя този обезпокоителен разговор. Но семето бе посято и нито страх, нито разум, нито съвест биха могли да го спрат, за да не поникне.

Отначало успях да не мисля за това, защото училището започна и винаги имаше много други неща, които бяха важни. Още първата седмица обявиха най-добрите съчинения и за мое най-голямо учудване, аз, която никога не бях пътувала през лятната ваканция, бях спечелила наградата. Трябваше да изляза напред и да получа безплатен талон за книги. След това учителката прочете съчинението ми пред всички. Бях много развълнувана, баба и дядо - също. Едва дочаках съботата, за да го покажа на Господин Смит.

Бях започнала да посещавам Господин Смит в края на седмицата, за да му показвам какво съм написала през това време, а той ми даваше нови книги или стихотворения за четене. Критикуваше ме често и рядко ме хвалеше, но този път изглеждаше много доволен. Два пъти прочете съчинението ми и се усмихна.

— Хубаво е, Люси, — каза той. — Наистина ли си го преживяла? Пиши винаги само онова, което лично си видяла и чула. А какво ще си купиш с талона за книги?

— Не зная още — отговорих аз. — Баба каза да попитам Вас. Имате ли предложение?

— Какво ще кажеш за един сборник с произведения на млади автори? — каза Господин Смит след като размисли. — С удоволствие ще те запозная с някои млади писатели. Скоро самият аз ще отида до града, за да си купя някои книги. Мислиш ли, че баба ти и дядо ти ще те пуснат с мен?

— Надявам се — казах въодушевено аз. — Ще ги попитам. Благодаря, Господин Смит. С удоволствие бих дошла.

Идеята на Дон узряваше все повече в сърцето ми и аз все по-често мислех над нея. През деня бях заета с уроците, но щом баба загасеше светлината в стаята ми и отвореше прозореца, мислите ми се връщаха към предложението на Дон. Често будувах до среднощ и ковях планове. Тогава се случи нещо, което спомогна за осъществяването на плановете ми. За Петдесятница се организираше отново лагер по ориентиране. Трябваше да тръгнем рано сутринта в събота и да нощуваме на палатки. В неделя следобед трябваше да се приберем. Баба би ми дала сама да занеса парите за екскурзията на ръководителя, но те нямаше да ми стигнат за влака. Имах съвсем малко джобни пари, а касичката ми стоеше заключена в писалището на баба. И къде щях да пренощувам? Тези две препятствия изглеждаха непреодолими. Затова отново се опитах да забравя всичко. С наскърбено сърце се записах в списъка на участниците. Помолих да бъдем в една палатка с Мери Блосъм.

След три седмици Дон се върна у дома. Той веднага намираше разрешение за всичките ми проблеми. Пари щели да се намерят. Щял да ми даде от спестяванията си за колело. Дори веднага ми ги подаде. Ако помолех учтиво Господин Смит и той сигурно би ми дал. Заедно с моите джобни пари те щяха да ми бъдат достатъчни. Нощуването също нямаше да представлява проблем. За Петдесятница той щял да си бъде вкъщи. Аз трябваше само да се върна с влака в града и да чакам в храстите зад хотела. На всеки половин час той щял да излиза и да крещи като кукумявка. После щял да ми донесе едно вълнено одеало и възглавница в плевника зад къщата. Никой не минавал нощем оттам. Имало достатъчно слама. Така бих могла да прекарам една чудесна нощ сред конете и на другия ден да се прибера през хълма у дома. Щял да ми донесе и храна, и всичко да бъде наред.

Той се люлееше на вратата, докато говореше. Вятърът отвяваше гъстата му коса от челото, очите му светеха от въодушевление и всичко изглеждаше много просто. И все пак, аз се страхувах и се чувствах зле. В храстите ще бъде тъмно и докато Дон се обади ще трябва да стоя там съвсем сама; досега никога не бях спала до някой кон. И какво щях да кажа, като се върна вкъщи и баба, и дядо ме попитат дали лагерът ми е харесал?

Даже и Дон призна, че това е най-големия проблем.

— Струва ми се, че трябва да им кажеш, Люси, — предложи той съвсем сериозен. — В края на краищата, няма нищо лошо в това, че искаш да посетиш собствения си баща. Не е хубаво да се лъже много. Ако накрая им кажеш истината, лъжите преди това няма да са толкова лоши. Изобщо...

— Какво? — попитах аз.

— Може учителката да срещне баба ти и да й каже, че изобщо не си била в лагера. И тогава, тъй или иначе, всичко ще излезе наяве.

— Невъзможно е да им разкажа — извиках отчаяно аз.

— Виж, — каза Дон търпеливо,—ти трябва да си решиш, Люси. Повече от това не мога да направя за теб. Признавам, не е лесно, но щом става въпрос за моя баща, бих се осмелил да опитам.

До Петдесятница останаха две седмици. Не си спомням вече с подробности какво се случи през това време. Помня само как лежах в леглото и слушах един след друг ударите на църковния часовник. Всяка сутрин се събуждах с натежала глава. С усилие се опитвах да хапна нещо. Но нямах никакъв апетит. Петдесятница приближаваше с всеки изминал ден, а аз все още не знаех какво да направя. Имах пари или щях да имам, щом баба ми даде таксата за лагера. Дон ми беше извадил разписанието на всички заминаващи влакове и ми обещаваше парите за обратния билет. В неделята преди Петдесятница занесох талона си за покупка на книги на Господин Смит и го помолих да го купи от мен, тъй като самият той имаше нужда от книги. Той ме погледна изненадано и в погледа му забелязах разочарование.