Един важен въпрос

— Но защо, Люси? — попита той. — Мислех, че искаш да си купиш стихосбирка. Не продавай наградата си!

— Прав сте. — Повече от това не можех да кажа. — Но разберете, тези пари ми трябват много спешно поради една причина. Моля Ви, Господин Смит, наистина имам нужда от тях!

— Не можеш ли да ми кажеш за какво? Отчаяно поклатих глава.

— Баба ти и дядо ти знаят ли?

— Още не. По-късно ще научат.

— За теб ли са или за някой друг?

— За друг.

— За подарък?

— Нещо подобно, но не точно.

— Люси, не можеш ли да ми кажеш?

— Още не. По-късно. В понеделник след Петдесятница ще Ви разкажа, Господин Смит. Честно не е за нещо лошо.

— Дон знае ли?

— Да, той също смята, че не е лошо. Той мисли, че трябва да го направя.

— Значи така! — господин Смит явно уважаваше мнението на Дон. — Дон е добро момче. Затова ще ти се доверя. И да не забравиш, в понеделник да ми разкажеш всичко. Ето твоите пари. Талонът за книги ще запазя в чекмеджето си. Ти си го получила, за да си купиш книги, а не за да го продаваш.

Изтощена, но с олекнало сърце се отпуснах в креслото, стискайки здраво парите в ръка. Господин Смит ми разказа за древна Гърция и ми прочете една история. След около десет минути затвори книгата.

— Ти не слушаш, Люси, — каза той любезно. — Мислите ти са на съвсем друго място. Питам се каква ли е тази голяма тайна.

Вече не можех да се съсредоточавам и в училище, и по всички предмети наредих слаби оценки. Когато учителката срещнала баба в четвъртък, я попитала да не би да съм болна. Заедно решили, че може би прекалено много се тревожа за предстоящите изпити, че лагерът ще бъде добро разнообразие за мен и че трябва да пия витамини.

Аз обаче знаех, че нищо няма да ми помогне и че времето наближава. Когато в петък вечерта се върнах в къщи, всичко беше приготвено, подредено в моята стая: дрехи, бански, пари, сладкиши. Сладкишите щях да дам на татко, но какво можех да направя с целия останал багаж? Трябваше да го разнасям навсякъде с раницата, докато се върна отново вкъщи. Това отежняваше още повече ситуацията.

Дълго лежах будна и обмислях какво ще кажа като се върна. Знаех, че баба не мрази нищо така силно, както нечестни деца. Никоя „печена" лисица не можеше да бъде по-нечестна от това, което бях аз сега. Само една мисъл ме възпираше да зарежа целия този план: когато се върна обратно, вече ще съм виждала баща си. В сравнение с този факт, всичко останало ще бледнее.

Спах неспокойно и сънувах много неща. В съня си бях отишла в затвора, а баща ми не бе пожелал да ме види. Върнах се, влязох през вратата, но дядо дори не ме погледна. Събудих се обляна в пот. Птиците пееха и слънцето вече изгряваше. Нямаше връщане назад! Колкото по-бързо тръгнех, толкова по-добре.

С униформата за лагера и раница на гръб нервно изгълтах закуската си. Обясних, че съм се уговорила с Мери рано сутринта да мина покрай тях, за да тръгнем заедно. Откакто започнах да си служа с лъжи се чувствах ужасно. Прегърнах баба. Дрехите й миришеха на лавандула и нейната близост ми се отразяваше неописуемо утешително. В този момент си спомних колко лицемерна съм и че може би тя никога вече няма да ме обича така, след като научи всичко, освен ако никога не узнае истината. Обърнах се и тръгнах надолу по улицата без да се оглеждам. Започваше най-голямото приключение.

Сърцето ми биеше лудо. В един момент чух някой да вика името ми! Обърнах се и видях дядо, който тичаше след мен, колкото му сили държат. Задъхваше се ужасно. Какво искаше? Цялата треперех, но той само сложи в ръката ми една монета, която баба не биваше да види, защото му беше намеквала, че ще ме разглези.

— За един сладолед, Люси! — каза той задъхан. — Или за семки, или каквото искаш! Забавлявай се хубаво, детенце!

Това беше прекалено много. Сълзите потекоха по бузите ми, така че трябваше да се извърна, след като бързо уредя още една единствена подробност и всички опасности щяха да са вече зад гърба ми. Още снощи бях написала едно малко писмо на Мери да каже на ръководителката, че неочаквано ми се е наложило да отида на друго място, и че няма да мога да отида на лагера. Беше написано кратко и неясно, но докато ръководителката го получеше, аз щях да съм вече през девет планини в десета.

Отворих вратата на Мери, пъхнах писмото в пощенската кутия и изхвърчах през градинската порта. Но не успях да се изплъзна. Мери ме беше видяла от прозореца и изскочи навън.

— Люси, Люси, почакай! — извика тя силно. — Защо бягаш? Нали щяхме да ходим заедно!

— Не мога да дойда — извиках аз отчаяно. — Прочети писмото и кажи на ръководителката.

— Не можеш да дойдеш? — изкрещя Мери. — И защо? Каза, че ще дойдеш. И ако ще ходиш другаде, защо си с униформата за лагера? Люси, Люси, чакай!

Нямах какво да отговоря и изхвърчах надолу по улицата. Мери, която никога не можеше да ме стигне, продължи да мърмори на вратата. „Оплесках я! — помислих си аз. — Ще разкаже всичко на ръководителката и всички ще забележат, че нещо не е наред. Може да стигне дори до баба." На спирката зачаках автобуса, който дойде веднага. Скочих вътре и без други прехвърляния се озовах на гарата. Там си купих билет за отиване и връщане. Тъй като никога до сега не бях вършила нещо подобно, бях много смутена и започнах да шепна.

— Гласът ли си загуби, малката? — каза мъжът и едва не подаде глава извън гишето. Аз повторих молбата със страшно прегракнал глас. — Трети перон — каза мъжът. — Внимавай да не изгубиш билета и приятно пътуване!

На перона трябваше да чакам почти четиридесет минути. Скрих се зад един голям кош за отпадъци, тъй като се боях, че може да мине някой от учителите. Но никой не мина. Най-после и моят влак потегли и аз седнах до прозореца. Знаех, че ще пътувам два часа и половина, но тъй като нямах часовник, нямах представа колко бързо тече времето. Затова доста досадих на спътниците си, а същевременно и ги разсмивах, тъй като на всяка спирка грабвах раницата си и питах: „Извинете, това Грининг ли е?"

— Успокой се, малката, — каза ми една любезна дама след четвъртото ми запитване. — Аз ще те предупредя достатъчно рано, кога трябва да слезеш.

След това явно съм заспала, защото следващото нещо, което възприех беше внимателното потупване на жената, малко преди да спрем на една гара, която ми се стори необикновено голяма. Тя ми помогна да сложа раницата си и ми отвори вратата. Аз слязох и се влях в потока от хора, насочен към изхода.

ПОСЕЩЕНИЕТО В ЗАТВОРА

Едва когато се озовах на оживената улица пред гарата, забелязах, че нямам никаква представа, накъде трябва да се запътя. Нямах особено голямо желание да попитам някого за пътя към затвора. Мислех, че хората ще разгадаят тайната ми или ще си помислят, че съм извършила нещо лошо. Това толкова ме измъчваше, че ми трябваше половин час да събера кураж. Накрая засрамено попитах една жена, която пък за нещастие нямаше никаква представа, накъде се намира затвора. След това се престраших с едно момче на моя възраст, което изглеждаше добре настроено, но то се изсмя и попита какви съм ги забъркала и колко години са ми закачили. После си засвири с уста и замина.

Между другото вече минаваше един часа и аз постепенно изпадах в отчаяние. Тълпата непрекъснато ме блъскаше и тласкаше насам-натам и въпреки всичко, никога не се бях чувствала по-самотна. Огледах се и видях една възрастна жена, която продаваше цветя. Събрах целия си кураж и срамежливо прошепнах:

— Бихте ли ми посочили пътя към затвора?

— Затвора ли, дете? — запита тя. — Не е далеч оттук. Пресечи улицата и вземи автобус №8. Той ще те отведе съвсем наблизо. Там ще попиташ още веднъж.

Отидох на спирката и се качих в автобус №8, който дойде веднага. Беше препълнен и трябваше да чакам дълго, докато успея да си купя билет.

— Затвора, казваш? — попита шофьорът. — Но тогава ти пътуваш в обратна посока! Слез на следващата спирка. Иди на съседната улица и вземи автобус №8, който е в обратната посока. Минава близо до затвора. Там попитай пак.

Само до този момент вече имах материал за книга, описваща преживяванията ми на път за Грининг. Тръгнах по пътя, който ми посочи шофьорът. Полутах се малко, докато намеря спирката. Когато пристигнах ми казаха, че автобусът току-що минал. Докато стоях и чаках, усетих как гладът ми се обаждаше. От сутринта не бях яла нищо. Отидох до един магазин и си купих сандвич, шоколад и семки. Позабавих се там и когато се върнах видях само гърба на автобуса.

Вече знаех, че няма да мога да хвана влака, който ми бе избрал Дон. Но това не ме обезпокои, защото преди да взема някакво решение щях вече да съм видяла татко. Когато дойде следващият автобус, аз се бях подсилила със закуската и се чувствах странно спокойна. Нямаше да мине дълго време, докато прехвърля отговорността за тази дълга експедиция върху татко. Той щеше да ми каже какво да правя по-нататък.

— Затворът — извика шофьорът и аз разбрах, че трябва да слизам на следващата спирка. Той вече ми беше обяснил как да стигна до там. Радвах се, че слизам, защото чувствах как всички погледи ме следят. Колко леко ми беше на сърцето. Бях успяла, бях тук! Мислех за Дон. „Все ми е едно какво си направил, татко, — прошепнах сама на себе си. — Аз съм все още твоя дъщеря и сега съм дошла при теб!"

Входът не можеше да остане незабелязан - огромна порта в една висока каменна стена, която обкръжаваше двор с други сгради и една малка врата с решетка на прозореца. Звънецът бе поставен толкова високо, че не можех Да го стигна. Затова заблъсках с юмруци, колкото мога по-силно. Отначало не получих отговор. Продължих да чукам, а сърцето ми заби по-силно. Ако времето за свиждане е свършило? Започнах като обезумяла да ритам по вратата. Накрая малкото прозорче във вратата се отвори над главата ми и един глас извика: „Ало?"

— Да! — извиках аз и отстъпих назад, за да могат да ме виждат. — Дойдох да се видя с баща си Господин Мартин. Той лежи тук вече девет години, а аз съм Люси Мартин, негова дъщеря.

— Съжалявам — каза гласът, — днес не е ден за посещения, а деца без придружител не се допускат. Следващият път помоли майка си да дойде с теб.

Не можех да повярвам на ушите си. Вперих поглед в прозорчето, което отново се затвори. Обхвана ме паника. Затичах се към вратата, започнах да ритам срещу нея, да блъскам с юмруци и да крещя с все сили: „Почакайте! Не си отивайте. Моля, моля Ви! Нямам майка и съм дошла сама тук. Моля Ви, пуснете ме вътре! Той ми е баща."

Не обръщах внимание на минувачите, които се спираха и гледаха учудено. Само една жена, която явно мислеше, че току-що са затворили баща ми, се опита да ме убеди да си тръгна. Тласнах я настрани и продължих да викам, докато най-сетне тя позвъня. Прозорчето се отвори още веднъж.

— Нека някой поговори с това момиченце. Тя изглежда не е на себе си и е съвсем сама.

Чух стъпки, приближаващи към вратата. Жената сложи ръка на рамото ми и се опита да ме успокои. Чу се превъртане на ключ и вратата се отвори. Един мъж в синя униформа се появи пред мен и ме погледна отвисоко.

— Е, — каза той, — какво трябва да означава всичко това?

— Става въпрос за баща ми — казах с беззвучен глас. — Той е тук. Изминах дълъг път, за да го видя, а сега не ме пускат и не знам къде трябва да отида, а сигурно съм изтървала последния влак за вкъщи и, о, моля Ви! Дойдох съвсем сама трябва да го видя. Моля Ви, моля, пуснете ме при него!

Надзирателят ме погледна озадачен. Сигурно съм предизвиквала състрадание.

— Хайде, ела с мен — каза той любезно. — Ще видим какво може да се направи.

Минах след него през вратата без да се обръщам. Въведе ме в малка канцелария и ми посочи един стол.

— Така — каза той, — разкажи ми сега всичко. Как се казваш кой е баща ти?

Разказах му всичко. Не пропуснах нищо, защото си мислех, че не може да ме изпъди, ако узнае всичко. Той ме изслуша до край без да ме прекъсва.

— Знам, че е лош човек — завърших аз с въздишка. — Иначе нямаше да е тук. Но в края на краищата, той е мой баща и сега, от осем години не сме се виждали, но той казва, че искал да ме вземе при себе си...

Надзирателят седна зад писалището си и извади една дебела книга.

— Джон Мартин — промърмори той и започна да прелиства страниците. След това известно време, потънал в мисли, съзерцаваше книгата сякаш се чудеше какво да каже.

— Баща ти не беше лош човек — каза той накрая. — Всички го обичахме. Винаги беше много любезен. Само че вече не е тук. Имаше толкова добро поведение, че го освободиха преждевременно отиде си в началото на април! За един момент седях сякаш е паднал гръм, докато схвана смисъла на тези думи. Всичкият напразен страх и разочарование, пропилените пари и трудните за вземане решения — всичко това нямаше значение. Едно нещо обаче ме гнетеше — баща ми беше свободен вече два месеца и още не ме беше потърсил. Значи, в крайна сметка, не ме искаше. Значи нямах баща. Отпуснах се безсилна в креслото и заплаках сърцераздирателно.

Любезният пазач беше доста наскърбен, но не знаеше какво да направи. Тръгна нанякъде, а после пристигна с чай и сладкиши. Донесе ми и едно списание и каза, че трябва да се успокоя. Щял да повика една жена да се погрижи за мен. Исках да пийна чай, но сълзите ми продължаваха да се леят, така че плаках, докато не пресъхнаха съвсем. Когато жената в синя униформа се появи, аз спокойно си седях в стола и се бях унесла. Жената беше социален работник и се казваше госпожица Диксън, както по-късно разбрах. Бях решила да не мисля какво ме чака по-нататък.

Жената знаеше по-добре как да се държи с мен, отколкото пазачът. Зададе ми няколко въпроса. След това реши, че се нуждая от храна и сън. Затова щяла да ме вземе при себе си през нощта. Естественото й държание и здравите й разсъждения ме успокоиха. Отидох с нея в колата. Радвах се, че има кой да се погрижи за мен и че нямаше да скитам безцелно по улиците на този град до сутринта или да пренощувам в някоя от чакалните на гарата. Какво друго можех да направя сама?

— Ще се обадя на баба ти и дядо ти, Люси, — каза тя, докато пътувахме към тях. — Те непременно ще те посрещнат тук утре рано.

Като чух това, започнах отново да плача неудържимо и казах на госпожица Диксън, че баба и дядо и без това нямат телефон, че вече съм си купила билет за връщане и че мога сама да се прибера. Само мисълта за появата на разгневената ми баба тук, в Грининг, ме объркваше още повече — пазачът и госпожица Диксън ми стигаха. Госпожица Диксън се съгласи с мен и скоро пристигнахме у тях.

Спомням си, че при нея беше приятно и уютно и че ми сервира много вкусна вечеря, но бях твърде уморена, объркана и нещастна, за да възприемам подробности. Спомням си още, че почти бях заспала по време на вечерята и може би тя е извадила пижамата от раницата ми и ми е помогнала да си легна. Спомням си само как преди да заспя ми каза:

— Люси, много лесно можем да намерим баща ти. Имаме информация за всички затворници — какво работят и къде живеят след напускане на затвора. Така че бързо ще намерим баща ти. Обаче трябва да ми кажеш къде живееш, за да знае той къде да те търси.

Веднага се хванах на въдицата. В просъница назовах адреса ни. Освен това си мислих, че не си заслужава да търся баща си, защото ако искаше да ме види, той щеше да дойде. Сега аз вече не исках да го видя. Нямах баща И после заспах.

Когато късно на другата сутрин се събудих, не знаех къде съм. Вместо птичи песни и шумолене на листа чух автобуси и коли и една непозната госпожица стоеше до леглото откъм краката ми. Беше облечена в лятна рокля, а дългата й коса падаше свободно на раменете. Едва когато вече привършвах закуската, забелязах, че това е госпожица Диксън, която вчера ме доведе тук в синята си униформа. Каза ми, че вече избрала влака, с който да си отида вкъщи. Следващият тръгвал в дванадесет часа. След това се замисли и каза предпазливо:

— Люси, снощи ми се искаше да поговоря с баба ти и дядо ти. Затова им се обадих

— Не бихте могли да го направите! — извиках аз. — Те изобщо нямат телефон.

— Знам. Но аз изпратих един полицай, който им предаде, че трябва да се обадят тук, — отговори госпожица Диксън спокойно. — Говорихме дълго. Те ще те посрещнат на гарата. Но не се тревожи. Те разбират защо искаш да видиш баща си.

— Аз не искам да виждам баща си — казах тихо. — Нито пък се тревожа. — Тъй като сълзите заплашваха всеки момент да се появят отново, изпих чая на един дъх и грабнах раницата. За щастие госпожица Диксън ме остави сама. Седнах тихо в един ъгъл и започнах да разглеждам една книга, докато дойде време да тръгвам за гарата. Едва когато влакът навлезе в гарата, ми стана ясно, че госпожица Диксън всъщност е постъпила много, много мило. Опитах се да благодаря и да кажа, че съжалявам за всичко. Тя се усмихна и изглежда разбираше, че не бях могла да се овладея. Аз й махнах за последен път от прозореца и след това се настаних удобно в моето ъгълче.

Но зеленината и червените проблясъци на пълзящите рози по старите сиви стени не разведриха настроението ми. Моето пътуване претърпя провал и от смелата пътешественица не беше останало нищо повече от едно засрамено, изморено момиче, което се връщаше вкъщи, за да изслуша упреците на баба си. Уморено гледах през прозореца, докато влакът достигна целта си. Баба и дядо вече чакаха и веднага тръгнаха към мен. Направи ми впечатление, колко бледи изглеждат и какви тъмни кръгове около очите има баба.

Вътрешно се подготвях за нападението, но то не дойде. Разговорът с госпожица Диксън беше оказал странно влияние върху тях, защото те се отнасяха с мен почти като с някой гост и разговаряха за всичко друго, но не и за моето пътуване. Дядо изглеждаше много зле и постоянно си чистеше носа. Въпреки това разговаряше радостно, а баба беше направила специално за мен един сладкиш. Всичко беше доста странно, дотолкова, че едва ли не ми се прииска да ми се скарат.

Дон дойде след следобедния чай. Изглежда се боеше от срещата с баба, защото звъня с колелото си пред къщи, докато го забелязах и заедно с доволния Шедоу изхвръкнахме при него. Дон едва не се пръскаше от любопитство и попита напрегнато:

— Какво се случи? Аз пренесох в обора нещата за спане под носа на майка ми, а тя не забеляза нищо. След това сигурно най-малко сто пъти съм изкрещял като кукумявка.

— Да, ходих там — започнах аз. — Ела с мен в гората, ще ти разкажа всичко.

Той остави колелото до портата и заедно изкачихме хълма до моето любимо място — една издадена скала, заобиколена от тамян, киселец и детелина, като в градинка. Там се настанихме и аз му разказах всички подробности на моето приключение.

— Баба ти сигурно е побесняла! — каза Дон и замислено задъвка един стрък папрат.

— Не, нищо подобно, — отговорих аз бавно и погалих Шедоу зад ушите. — Не каза абсолютно нищо. Струва ми се, госпожица Диксън й се е обадила да не казва нищо. Но всичко беше на вятъра, Дон. Той е на свобода от два месеца и още не е дошъл. Не желае да има нищо общо с мен.

Дон бавно поклати глава.

— Той ще дойде — каза Дон убедено. — Може би е болен или иска предварително да спечели малко пари или да намери квартира. Всички бащи искат да бъдат с децата си. Сега се сещам, че татко щеше да ми помага тази вечер по латински.

Трябва да побързам.

Ние се спуснахме по хълма надолу и той замина с колелото^ като си свирукаше. „Блазе му на Дон, си мислех аз, че може така да бърза към любимия си татко." Прибрах се вкъщи и бях радостна, че скоро ще си легна. Баба, както обикновено, дойде да си кажем лека нощ. Все още не беше споменала нищо за моето пътуване. Целуна ме и се позабави още малко, като че ли имаше нещо да ми каже. Струваше ми се, че не може да намери подходящите думи. Доста необичайно за баба!

—Люси, — каза тя най-после, — мъчно ми е, че не можа да ни го кажеш предварително. Но забрави вече за това. Искам да знаеш, че никога няма да ти пречим да се видиш с баща ти, ако той иска да те посети. Ти си свободна сама да вземаш решения. Ние ще се молим, Бог да ти помага тези решения да са правилни.

Тя се обърна и припряно тръгна към вратата, като ме остави безмълвна и потресена. Какво означаваше това? Толкова лоша ли бях, че те вече не ме искаха? Бях ли загубила дълбоката им обич, като се бях втурнала да гоня обичта на баща ми, която може би не бе толкова голяма? Целият ми малък свят като че ли бе тръгнал към пропаст и ме нападна ужасен страх.

— Бабо, бабо! — извиках аз, скочих от леглото и на пръсти се спуснах по стълбата към тяхната стая. Не знаех какво да им кажа. Но трябваше да отида при тях.

На последното стъпало застанах като вкаменена. Никога досега не бях чувала подобно нещо! Баба плачеше и чух как хълцайки с треперещ глас казва: „О, Херберт, Херберт, какво ще правим без нея?"

Обърнах се и затичах нагоре. Сега знаех отговора. Проврях се в леглото и потънах в дълбок, спокоен сън.

ЕДНО ВАЖНО РЕШЕНИЕ

В понеделник не бяхме на училище и аз отидох при Господин Смит. Намерих го в обичайната поза — наведен над един ръкопис. Изглеждаше уморен и загрижен, но винаги се радваше, когато го посещавах и всеки път намираше време за мен, за да ми прочете някоя нова история или стихотворение, които са му харесали.

— Е, Люси, — запита той приятелски, — вярвам, че си дошла да ми разкажеш голямата си тайна.

Той се настани в един голям фотьойл, а аз седнах на страничната му облегалка. С Господин Смит разговарях съвсем по различен начин, отколкото с другите възрастни. С него можех да съм напълно откровена.

— Да, — отговорих аз. — Ще Ви разкажа всичко сега след като вече отмина. Трябва обаче да започна съвсем отначало и да Ви разкажа всичко за баща ми. Знаете ли, когато съм била тригодишна, той е извършил нещо много лошо и след това е попаднал в затвора.

Страхливо го погледнах, за да видя дали е много ужасен, но той само каза: „Продължавай. Разкажи ми повече." Така му разказах цялата история, както вече я бях разказала на Дон и на надзирателя в затвора. Както другите и той ме изслуша съвсем спокойно, докато стигнах почти до края. Той бе толкова спокоен и седеше с наведена надолу глава, че аз започнах да се съмнявам дали не е заспал. Затова спрях да разказвам.

— Заспахте ли? — попитах аз тихо. Той кротко ме погледна.

— Не, не спя — каза той. — Слушам. Но, Люси, кажи ми едно. Ако е бил толкова лош, защо искаш да го намериш? Чувстваш се добре при баба си и дядо си? Няма ли да е по-добре да забравиш за него?

Очите ми се напълниха със сълзи. Моят здрав разум също вече ми беше дал такъв съвет, но Дон и сърцето ми казваха, че тези разумни разсъждения са погрешни. Затова и предприех такива неща, но всичко излезе напразно. Стиснах юмруци.

— Той все пак е мой баща! Или не е? — почти извиках аз. — И дори ако наистина е бил толкова лош, аз все още съм...

Гласът отказа да ми се подчинява, а сълзите обливаха лицето ми. Господин Смит извади една носна кърпа и ми я подаде. След известно време можах да продължа.

— Не съм го забравила. Отидох и беше много трудно, но той ме е забравил. Вече два месеца е свободен, а още не ме е потърсил. Ако искаше да ме вземе, щеше да дойде веднага, не е ли така?

Господин Смит се наведе напред и сложи ръка на коляното ми.

— Той ще дойде, Люси, — каза той тихо. — И ще бъде много щастлив да срещне една такава смела и вярна малка дъщеря, която го очаква. Знаеш ли, когато хората излязат от затвора, те често се боят от останалите хора и изобщо се страхуват от много неща. След всичко, което разказваш, баба ти и дядо ти нямат превъзходно мнение за него. Какво биха направили те, ако той дойде?

— Казват, че сама трябвало да реша — казах аз, подсмърчайки. — Но съм сигурна, че не искат да ги напусна. И сега той е бил лош човек, иначе нямаше да го държат толкова дълго в затвора? А те искат да получа добро възпитание не бих могла да ги напусна. Наистина не знам какво ще правя, ако той дойде.

Сълзите продължаваха да се изливат, тъй като целият този проблем беше прекалено сложен за мен и не знаех кой би могъл да ми помогне. Но и Господин Смит не можеше да ме посъветва как да постъпя. Той каза само:

— Люси, той е бил лош човек преди осем години. Но осем години са много време. Хората понякога се променят, особено ако имат малки момиченца, които ги очакват. Не се тревожи; вярвам, че когато трябва, той ще се появи и когато дойде, ти ще знаеш как да постъпиш.