Един важен въпрос

Чичото ни остави сами и ние с Розита започнахме да търсим в езерцата между скалите съкровища. Педро и Пепито се спуснаха надолу по пясъчните дюни. В това тясно заливче беше толкова тихо и спокойно и тъй като беше точно по обяд, ние бяхме единствените, които спряхме тук. Езерцата бяха много интересни и аз съвсем загубих представа за времето.

Изведнъж Педро и Пепито започнаха да крещят силно и пронизително сред приспивната тишина. С Розита се втурнахме да видим какво се е случило. Но те тичаха към морето и крещяха все по-силно.

Какво сочеха? Обърнахме се и го видяхме. Навътре в морето, на сребристите вълни се носеше гумената лодка, а в нея, все още безгрижна седеше тригодишната Конча и се наслаждаваше на пътешествието си.

Всички се затичахме, закрещяхме и се хвърлихме в морето, но Розита скоро забеляза, че няма да можем да догоним малката лодка, защото тя се отдалечаваше от брега по-бързо, отколкото ние можехме да плуваме. Тя измъкна братята си на брега и крещейки даде заповедите си. Те трябваше бързо като светкавица да изтичат до кафенето и да извикат чичото, а аз със скоростта на вятъра трябваше да хукна в обратна посока към мястото, където видяхме рибарите, които чистеха лодките си и кърпеха мрежите. Трябваше да помоля един от рибарите да побърза с лодката си да се притече на помощ на Кончита. Розита щеше да остане там, да не би Кончита да изпадне в паника.

Никога не бях тичала така бързо, както този ден. Трябваше да измина доста голямо разстояние, но достигнах следващия плаж преди момчетата да открият чичо си, защото зад дюните те трябваше да потърсят и пътя по улиците. Но как да обясня на рибарите всичко това на испански? Дали щяха да бъдат още там? Щяха ли да тръгнат? А дори и да дойдат можеше пак да се случи нещастие, тъй като Конча беше едно малко дете — ако намерехме лодката празна? „Моля те, Исусе, помогни ни, моля те!" — извиках аз и изведнъж се сетих, че Той всъщност е съвсем близо до мен. Той беше мой приятел и винаги трябваше да е близо, освен това някога бе ходил по вълните. Той и днес можеше да ходи по вълните и навреме да достигне несигурната малка лодка със скъпоценния товар в нея. „О, моля те, моля те!" — шепнех аз, докато бягах по пясъка.

— Миличка Люси, за олимпиада ли се подготвяш?

Бях така облекчена да чуя един глас, че в първия момент помислих, че Приятелят ми е проговорил, но след това забелязах, че съм достигнала до татко, който спокойно се разхождаше край брега, връщайки се към нас. Прегърнах го и тъй като не ми беше останал дъх, просто посочих зад себе си.

Изплашеното ми изражение му подсказа, че се е случило нещо сериозно. Засенчи очите си с ръка и погледна в далечината. След това извика силно: „Доведи рибарите и една лодка", остави ме и се спусна да бяга с такава скорост, каквато никога не бях очаквала, че може да развие. Изтощена и задъхана останах за миг на това място, но после някак си тръгнах и открих зад скалите двама рибари, спящи на пясъка, под сянката от носа на един кораб. Дотичах до тях, разтърсих ги, а те скочиха и започнаха ужасно да крещят нещо на испански. Но по някакъв начин успях да ги убедя, че съм в затруднение и че трябва да ми се притекат на помощ. Те ме последваха в залива, но още когато зърнахме отдалеко гумената лодка, забелязахме, че няма нужда от помощ. Тя вече беше оказана.

Татко беше достигнал лодката и сега бавно плуваше обратно, буташе я с една ръка напред, докато Кончита се смееше безгрижно и се радваше на разходката. Момчетата с чичо си също бяха дошли и бяха обкръжени от много хора, които се надвикваха един друг. Само Розита стоеше тиха и вцепенена, с широко отворени черни очи на пребледнялото й лице. Затичах се и хванах ръката й, но тя не ме забеляза.

Те достигнаха плитчините. Баща ми за последен път тласна лодката напред, след което вълните я изхвърлиха на брега и Кончита затича през водната пяна като малка тъмнокожа и къдравокоса русалка право в прегръдките на Розита. Тогава няколко неща се случиха едновременно.

Първо, Розита едва не изгуби разсъдъка си от радост и смеейки се през сълзи падна на пясъка, притискайки до себе си малката си, изплашена сестра. Педро и Пепито избухнаха в радостни викове и цялата тълпа изрази голямата си радост. Всички се втурнаха към децата и никой освен мен не се запъти към мъжа, който излизаше от морето.

Колко бавно се движеше! Беше втренчил поглед в мен без да ме вижда, а лицето му беше придобило странен синьосив цвят. Затичах през водата с протегнати към него ръце. Той слепешката се хвана за тях и едва се довлече до брега. Там падна на пясъка с цялата си дължина и с лице, обърнато надолу.

Мъчително се бореше за глъдка въздух. Шумната тълпа моментално го наобиколи и за миг го изгубих от погледа си. Струва ми се, че един от рибарите се опита да му прави изкуствено дишане, а вуйчото хукна нанякъде. Чувах думите „policia" и „ambulancia", a хората ставаха все повече и повече. Опитах се да си проправя път през тълпата, но ме спряха, защото имало нужда от свободно пространство в средата. Розита, плачеща, стоеше до мен. Все още държеше в ръцете си малката Конча. После стана по-тихо и около лежащия на земята татко се възцари мълчание. Хората клатеха глави и въздишаха дълбоко, а за мен всеки миг беше цяла вечност. Най-после чухме сирената на линейката и няколко униформени мъже затичаха към нас, следвани от двама полицаи.

Разпръснаха хората бързо и отнесоха татко на една носилка. Откъснах се от тълпата, хукнах след тях и ги помолих отчаяно да ми позволят да го придружа. От обяснението ми на испански разбрах, че това е невъзможно. Вратата се затвори под носа ми и отнесоха татко неизвестно къде.

Наскърбени тръгнахме към къщи. Вуйчото явно се упрекваше, а момчетата бяха съвсем тихи. Розита се опитваше да ме утеши и да ме насърчи, че всичко ще се оправи и че „ambulancia" ще се погрижи за татко. Но аз бях видяла, че лицето му и в линейката си остана с цвят на пепел. Затова клатех глава и не вярвах на никакви утешения.

Когато дойдохме в гостилницата, децата веднага разказаха на Лола цялата история, а тя започна да плаче, да притиска към себе си Конча и същевременно да й се кара. Скара се и на другите деца, и се разплака още по-силно. Когато обаче чу какво се е случило с татко, остави Конча на леглото и ме прегърна. После изпрати все още уморения си брат в болницата, откъдето той по най-бързия начин трябваше да донесе информация.

Той доста се забави, а ние всички го чакахме, събрани в ниската и тясна кухня. Конча играеше и пееше на куклата си една песен, а Розита не откъсваше поглед от нея. Лола се опита да ме разсее с лакомства, но аз не можех да правя нищо друго освен да чакам — с напрегнато внимание да очаквам новини от татко. Най-после дочухме бързи, тежки стъпки от улицата и влезе вуйчото. Всички се блъскаха край него в средата на стаята и говореха ли, говореха! Наблюдавах лицата им и от кимането и жестовете им разбрах, че татко е все още жив. После Лола загърна главата си с един шал, подаде ми ръка и ми направи знак, че трябва да изкачим хълма. Предположих, че отиваме в болницата.

Болницата се намираше в най-високата част на града и пътят до там минаваше през много тесни улички, докато най-сетне достигнахме желязната порта. Позвънихме и ни отвори една възрастна монахиня. Тя и Лола поговориха тихо и бързо, докато аз чаках на една пейка. Следобедното слънце не проникваше в болницата и хладният коридор миришеше на дезинфекционен разтвор. Къде ли лежеше татко? Как изглеждаше сега? На стената срещу мен имаше кръст — не каменен, както край селскостопанския двор, а с един повесен на него мъж. Изтръпнах при тази гледка, защото това беше моят приятел.

Тогава се сетих, че разпъването се е случило преди почти две хиляди години. Тези събития бяха отминали и смъртта не се оказа край на всичко. Моят приятел беше дошъл отново и живееше, и беше силен, и можеше да ми помогне. Отвърнах лице от разпятието и си спомних за татко, за последните му отчаяни усилия в морето и за малката Конча, която жива и здрава седеше в кухнята и си пееше, докато татко едва не умря вместо нея. Той беше дошъл тъкмо навреме, за да я спаси. Може би татко би го разбрал, ако само можех да го видя и да му кажа!

Монахинята дойде при мен. Тя беше мила възрастна жена с все още младо лице. Слава Богу, че знаеше малко английски.

— Баща — каза тя, — много болен, лошо сърце, идва, но не

разговаря дълго!

Тя сложи пръст на устните си. Последвах я нагоре по стълбите и чувах шумоленето на роклята й. Отвори вратата на малка единична стая и надникна вътре. После ме хвана за ръка и ме заведе до леглото.

Татко седеше изправен в леглото, подпрян с много възглавници. Имаше една тръба в носа, която водеше до един съд. Все още цветът на лицето му не беше хубав, но шумното му дишане беше престанало, а очите му бяха отворени и ме гледаха. Целунах го нежно и седнах, колкото може по-близко до него. Монахинята чакаше на вратата.

— Люси, миличка, — прошепна татко и думите му излизаха със затруднение, — добре ли си?

— Да, татко, а ти? Ти малко по-добре ли се чувстваш?

— Малко, Лола тук ли е?

— Да, чака ме долу. Да я повикам ли?

— Почакай за момент. По стой още малко. Искам да й кажа, че трябва да изпрати телеграма на дядо ти. Той трябва да дойде веднага...

Лицето ми се просветли.

— А като дойде, ти ще разговаряш ли с него?

— Да, да, искам да говоря с него. Конча добре ли е?

— Да, много е добре. Пее и всички се радват, че е жива. Поколебах се, защото не знаех как да кажа онова, което така напираше в мен.

— Татко, ти едва не умря, за да спасиш Конча, за да не се удави. Татко, мисля си, че това е почти като Исус на кръста. Нали знаеш, Той умря на кръста заради нашата вина. Ако ти не се беше хвърлил във водата, ако не беше пожертвувал живота си, течението щеше да я завлече или тя щеше да падне във водата. Ти дойде точно навреме, за да я спасиш.

Той затвори очи, а монахинята дойде и сложи ръка на рамото ми.

— Малко момиченце, идва — каза тя. — Твой баща много болен, затова сега отива. Утре той по-добре. Утре ти идва.

Тя ме изчака да го целуна. Той задържа ръката ми между своите длани и отвори още веднъж очи.

— Точно навреме — прошепна той. — Лодката вече се беше наклонила и тя всеки момент щеше да се подхлъзне надолу. Не е ли чудесно, Люси, че стигнах точно навреме?

В БОЛНИЦАТА

Следващият ден ми се стори твърде дълъг. Не ме пускаха при татко преди пет часа след обяд. Аз не се притеснявах вече много за него, тъй като беше жив, можахме да разговаряме и си мислех, че щом болният се чувства малко по-добре, нещата непременно трябва да се развият положително. Освен това, монахинята каза: „Утре той по-добре". А тя не можеше да греши.

Ако татко не се беше разболял, молитвата ми баба и дядо и татко да се обикнат може би никога нямаше да се изпълни. Но сега всичко, което желаех, щеше да стане. Дядо ще дойде — почти бях сигурна, че ще дойде той, защото не би оставил баба да пътува сама, а някой трябваше да остане при птиците. Ще разговарят с татко и ще се сприятелят. Бях почти сигурна. Всички обичаха дядо, а той веднага щеше да установи, че татко е един добър човек. Как би могъл да мисли иначе за него, когато той едва не умря, за да спаси Конча? След това, естествено, татко ще дойде във фазановия резерват, когато оздравее и ще станем едно щастливо семейство!

Не знаех как ще дочакам отговора на телеграмата. Ами ако се загуби? Или пък, ако дядо, който никога до сега не е бил в Испания и не говори испански, се загуби? Или ако има бронхит и баба не го пусне сам?

Нашето малко жилище изглеждаше съвсем пусто без татко. Затова не исках повече да спя там и предната нощ спах при Розита. Шумната кухня също не беше за неспокойното ми състояние. Затова взех Конча и Франциско и отидох с тях на разходка по плажа. Но детската количка беше толкова тежка за бутане в тази жега, а Конча вървеше толкова бавно: Между другото вече можех да разбирам една част от разговорите на децата, но копнеех за някого, с когото да мога да разговарям и мислите ми се отправяха към възрастната жена. Още не бях ходила да й разкажа какво се беше случило, а знаех, че това ще я заинтересува. Изчаках да мине времето за следобедна почивка и се запътих към нея.

Както обикновено уханието и шумоленето на гората ме успокоиха. Нарочно вървях бавно и си мислех, че като се върна, може би ще намеря дългоочакваната телеграма. Предполагах, че възрастната жена може още да почива, но тя беше при маслиновата горичка и пазеше козата си, която все още намираше тук-там в сянката някоя зеленинка. Запътих се към старицата и когато тя ме забеляза, набразденото й лице се просветли, като че ли много ми се зарадва. Започна бързо да говори и макар да не можех да разбирам всичко, знаех, че говори приятелски, мили думи. Погледнах я в очите.

— Mi padre — казах аз, — muy malo.

Тези думи, „Баща ми, много болен" ги бях чувала вече много пъти - на плажа, в гостната, в болницата. Те веднага оказаха страшно влияние. Изпълнена със съчувствие, тя ми предложи „pan" и „leche", т.е. хляб и мляко. Тъй като от притеснение не бях обядвала, сега наистина бях гладна. Усмихнах се, кимнах и подадох ръка. Така отидохме у тях, а козата подскачаше зад нас и ме бодеше отвреме-навреме закачливо по гърба.

Къщата беше чиста както винаги, а внучето не се виждаше никъде. Това ме зарадва, защото исках да остана насаме със старицата, която познаваше моя приятел. Отначало тя не каза нищо; зае се да ми стопли козе мляко. Отряза ми няколко филии от един пресен хляб. С радост изядох храната и отново се огледах в стаята. Библията и този път лежеше върху скрина. Тя ни свързваше, беше допирната ни точка. Жената ме гледаше с любов как се храня. Чудех се, защо ме обича толкова много. Испанците имаха по много деца, а аз не бях по-различна от останалите. Но каквато и да беше причината, аз се чувствах много добре при нея. Щом свърших с яденето, отидох до скрина, сложих ръка върху Библията и повторих думите, които тя някога ми беше казала бавно и ясно: „Jesus es mi amigo".

Лицето й засия и тя кимна няколко пъти с глава. После посочи нагоре към небето, сложи другата си ръка на сърцето и каза: „Jesus en mi corazon".

Погледнах я, защото бях разбрала и това. Corazon означаваше сърце. През последните часове бях чула тази дума най-малко двадесет пъти. Мъжете на плажа я шепнеха, докато слагаха ръце на гърдите на татко и клатеха глави, Лола я беше казала през сълзи в гостната и старата монахиня я беше споменала, клатейки умно глава. Баща ми беше получил сърдечен удар. Бях чувала за това още преди. Веднъж го бях попитала защо пие толкова таблетки, защо върви толкова бавно и не плува с мен. Тогава той ми обясни, че е имал сърдечен удар и трябва да внимава. Но когато видя безпомощната малка Конча да отива навътре в морето, беше забравил да внимава. Затова сега лежеше в болницата и затова дядо трябваше да дойде. Събрах отново мислите си и се постарах да разбера какво иска да ми каже старицата.

„Jesus en mi corazon." Това описваше какво чувствам. Изведнъж се сетих за Библията си вкъщи и за картината върху нея: Исус, хлопащ на една обрасла с бурени врата. Един ден бях попитала баба какво означава тази врата и кого иска да посети той, а тя ми обясни, че това е една известна картина на нашия Господ Исус, Който хлопа на вратата на човешкото сърце. Тогава това не ме заинтересува много, но сега изведнъж разбрах смисъла на тази картина.

99

„Влез, прошепнах аз, о, моля те, влез!" Тогава открих, че Той винаги е бил там, откакто Го помолих да стане мой приятел, че Той ме научи повече да се грижа за другите хора, че Той ми подари срещата с тази жена, за да мога да науча повече за Бога и че ме прави по-щастлива и доволна. Не беше чакал да се науча да се изразявам правилно. Беше влязъл в сърцето ми още щом закопнях за Него и Го повиках. Може би беше едно и също да искаш да Го имаш или да Му отвориш вратата, когато още не разбираш много от тези неща и не можеш да се изразяваш добре. Изведнъж се почувствах силна и радостна, изпълнена с жизнерадост и ми се прииска да бягам, и да скачам, въпреки горещия сънлив следобед. Но не направих нищо. Седях си тихо и слушах възрастната жена, която си говореше на испански и макар нищо да не разбирах, всичко ми звучеше много успокоително и даваше мир в сърцето ми. След известно време я целунах и си тръгнах, тъй като може би телеграмата беше пристигнала. Освен това вече беше време да отида при татко. Телеграмата наистина беше пристигнала. Всички деца хукнаха срещу мен, а Пепито ме видя и пръв дотича до мен с развети черни къдрици и светещи тъмни очи. Сграбчи ръката ми и ме заведе в кухнята. Там Лола ми даде плика, който беше прибрала под престилката си. Всички ме наобиколиха, докато отварях телеграмата.

— Добре се грижиш за себе си, Люси! — каза той. — За какво

разговаряхте този път с възрастната жена. Погледнах смутено пред себе си.

— Кажи ми, Люси. Обичам да ми разказваш за тази жена. Погледнах го.

— Тя каза: „Jesus en mi corazon". Разбрах какво иска да каже, защото всички говорят за твоето corazon. Това означава сърце, нали?

— Правилно. Но може би не същото сърце...

Исках да го попитам какво има предвид, но той отново се задъха, затова реших да му разкажа как отворих телеграмата в присъствието на Лола и децата. После му казах и за пристигането на дядо утре. Той наистина се радваше, че скоро ще го види. А когато монахинята дойде да ме вземе, аз си тръгнах безгрижна, защото всичко вървеше на добре. Преди да вляза вкъщи, отидох за малко на плажа, седнах на една скала и наблюдавах багрите на отразяващото се във водата залязващо слънце. Молех се сърцето на татко скоро да оздравее и те да се сприятелят с дядо, за да можем всички да живеем щастливи заедно. В увереността, че молитвата ми е била чута, отидох в кухнята за вечеря и прекарах с Розита и Пепито една чудесна вечер. Играхме и чоплихме слънчогледови семки.

Спах отново при Розита, но се събудих посред нощ, защото Кончита сънуваше някакви кошмари, беше се изправила в леглото си и крещеше ужасно. Не говореше обаче нищо. Може би все още спеше, защото само крещеше. Лола дойде веднага. И тя не каза нито дума, за да не събуди Кончита. Просто взе малкото треперещо и крещящо момиченце на ръце и го отнесе в своето широко месингово легло. Кончита спря моментално да плаче.

Розита не се събуди, сигурно беше свикнала с тези кошмари. Но аз дълго не можах да заспя. Толкова мисли ме тревожеха. Мислех за татко в болницата, за дядо, който вече трябваше да е на път и за моя приятел, който беше в сърцето ми. Както малката Конча и аз не разбирах много неща, и не можех да изразя с думи онова, което исках да кажа. Но това нямаше значение. Исус беше чул вика ми в тъмнината и беше дошъл, както Лола при Кончита — веднага, за да ми даде любов и сигурност.

СБОГУВАНЕ С ИСПАНИЯ

Отидохме доста рано на пазара, за да посрещнем дядо. До този момент дядо не беше напускал Англия и аз се боях да не би тук, в Испания, да му се случи някоя неприятност. Бях заразила цялото семейство с възбудата и загрижеността си, и сега всички тичахме нагоре-надолу, махахме и викахме след други автобуси, които завиваха зад ъгъла и така привличахме всички погледи върху себе си. Бяхме станали рано, почистихме татковата стая, напазарихме и сготвихме празнично ядене. ^ Макар да ми се искаше всички заедно да се храним в кухнята, Лола държеше първия ден аз и дядо да се храним отделно. Едва по-късно разбрах, че котлети, пресни картофи и ранно грозде щяха да струват много скъпо за цялото семейство.

Най-после пристигна дядовия автобус, а не след дълго се появи и дядо в най-хубавия си неделен костюм и с панамена шапка на главата. С късогледите си очи той се оглеждаше на всички посоки, само не и към нас! Имах достатъчно време да констатирам колко английски изглеждаше той тук в Испания и се озовах в обятията му още преди той да ме види, а Лола и децата се притискаха около нас, смеейки се, покланяйки се и се здрависваха с дядо. После поведоха дядо надолу по улицата към къщи. Всички в един глас разговаряха с него и то на испански. А запотеният и усмихнат дядо кимаше непрекъснато при това не разбираше нищо!

Едва след като се настани удобно под лозата, ние се поздравихме както трябва. Той свали шапката си и съблече сакото си, изми се, а Лола му донесе освежаваща студена бира. Той се почувства по-добре и се огледа наоколо.

— Тук, наистина, е доста топло, Люси, — установи той. — Изглеждаш добре, може би само малко си отслабнала. И колко си почерняла, миличка! А как е бедния ти баща?

Седнах до него и дълго разговаряхме за татко, за добрината му, приятния му характер, смелостта му и как едва не загуби живота си, за да спаси малкото момиченце. Дядо ме гледаше със сините си загрижени очи, но не ме прекъсна, докато аз не спрях, за да си поема въздух.

— Баба ти, Люси, — добре е, но много тъгува по теб. Вече брои дните до твоето завръщане.

— Малко остана — отговорих аз. — Татко е по-добре, а и училището започва скоро. Разкажи ми за вкъщи, дядо. Какво става с градината? Как е Шедоу?

Той разказва дълго, а аз седях до краката му, жадна за подробности. Не бях забелязала колко ми липсва моят дом, но сега го почувствах. Мислех за баба, как простира прането под ябълковите дървета (сега ябълките трябваше да са почти узрели); за аромата на английски курабии; за плодовете на калината, които сигурно вече се червенееха; за пеперудите по астрите; за Шедоу, който обичаше да се валя по сочнозелената трева; за уханието на летния дъжд по папратите. Испания изведнъж ми се стори суха и гореща. Пепито и Педро продължаваха да надничат през задната врата, но Лола всеки път ги гонеше. Аз почти не им обръщах внимание. В мислите си бях у дома сред високите треви.

Дядо обаче ги забеляза. Отвори багажа си и им подари голяма кесия с най-различни лакомства от магазина. Те, на върха на щастието, започнаха да му благодарят с уста, ръце и очи и дълго ги чувахме как се радват. После се появи Лола с обяда и всички деца носеха чинии и шишета. За учудване на дядо аз използвах малкото испански изрази, които бях научила. Той колебливо посегна към приготвеното с много мазнина и подправки ядене, но аз ядох и заради него, и бях страшно щастлива.

След храната дядо спа доста време, тъй като в хотела в Лондон не можал да мигне и за минутка — било страшно шумно, а към това се прибавяше и горещината. В пет часа се запътихме към болницата. Почти през целия път мълчахме; дядо явно беше напрегнат, прокашляше се често и мърдаше вежди. Не ми се говореше, тъй като приближаваше един съдбоносен момент в живота ми. Вътрешното ми раздвоение щеше скоро да изчезне и молитвата ми да бъде изпълнена. Татко и дядо щяха да се срещнат.

Надявах се, че монахинята няма да ни заведе до горе и да ни остави да чакаме на вратата, защото ми се искаше сама да направя това. За мое облекчение нея изобщо я нямаше. Портиерът ни пусна и ни показа стълбата. Дядо вървеше съвсем бавно, като че ли се боеше, но аз нямах търпение. Изпреварих го, втурнах се в стаята без да чукам и заех любимото си място до татковото легло.