Един век от рождението на Неделчо Бончев – втората българска жива торпила през Втората световна война



Дата15.09.2017
Размер105.04 Kb.
Един век от рождението на Неделчо Бончев – втората българска жива торпила през Втората световна война
През 2017 г. се навършват 100 години от рождението на Неделчо Бончев от славното крилато семейство български летци, защитавали небето на родината ни през Втората световна война от англо-американските бомбардировки. Той е втората жива торпила в историята на българската военна авиация.

Драматичната съдба на този славен български летец и 100 годишнината от рождението му ни задължават да го извадим от забравата и го покажем на днешното поколение българи с целия му блясък на герой.

Вървя по улица Неделчо Бончев в столичния район Искър и срещам група ученици, които весело споделят факти от социалните мрежи. Питам ги: „Момчета, как се казва вашата улица? Неделчо Бончев май, че беше отговори небрежно едно от тях. А защо? Кой е този Неделчо Бончев и с какво е заслужил да носи неговото име? Следва гузно мълчание… Продължавам по улицата и срещам група младежи, видимо на гимназиална възраст. Задавам същия въпрос. Следва отговор – ами мисля, че е бил летец, но точно с какво е заслужил не зная, отговори един от тях. По-нататък, по улицата, срещам мъж в напреднала възраст. Последва отговор – мисля, че е един от бранителите на небето на София през Втората световна война. Аз бях дете, чувах за друг летец – Димитър Списаревски, когото наричат живата торпила, но за Неделчо Бончев не зная нищо повече.

Спомням си разговора си с един юноша от село Мирково на честването 80-годишнината от рождението на техния земляк Неделчо Бончев. До мен се приближи младеж на възраст около 15 години и ми зададе следния въпрос: „Чичко, този наш земляк като Димитър Списаревски ли е велик летец?“ Отговорих му съвсем непринудено: „Да, млади момко, като Димитър Списаревски и нещо повече!“

За този велик летец като Димитър Списаревски и нещо повече ще се опитам да разкажа по спомени на негови бойни другари, по материали на изследователите на историята на бойната авиация на България и на негови близки. И така:
Кой е Неделчо Бончев?

Неделчо Бончев е български летец, участвал в отбраната на небето на България през Втората световна война от нападенията на англо-американската авиация и в заключителния етап на войната срещу фашистка Германия. Роден е на 21 юни 1917 г. в град София, но родът му е от село Мирково, в който живее възрожденската любов към родината и решимостта за осъществяване на националните идеали на България. Расте в многодетно семейство с подчертан стремеж за знания (братът Иван е професор по мостово строителство, другият брат Анани е флотски офицер, сестрата Йорданка – експерт счетоводител, а той – летец). Завършва 2-ра мъжка гимназия, заедно със своя събрат по таран Димитър Списаревски. Сестра му Йорданка си спомня: „Бате Делко искаше много да следва химия, но в българските учебни заведения тогава нямаше такава специалност, за чужбина нямаше средства. За това се отдаде на другата си страст – авиацията. През 1937 г. постъпва в във военното на НВ училище… Всяваше респект в нас, по-малките, беше най-голямата опора на мама.“

Сега вече Неделчо Бончев е курсант-летец от 58-и випуск. Първият му полет е на 17 септември 1938 г. Учи се отлично и взема успешно първи пилотски изпит. Впоследствие, с група юнкери-летци, е изпратен в Италия, където взема втори пилотски изпит. Произведен е в офицерско звание подпоручик и получава назначение в изтребителната въздушна школа в Карлово. По-късно като боен пилот, той е командир на крило, а след това на 652-ро ято във 2/6 изтребителен орляк. Тук отново се събират със своя събрат Димитър Списаревски.

Неговият подвиг с тарана е предшестван от 4-месечни въздушни боеве и се явява лавров венец на храбрия въздушен боец. Изтъкнатият изследовател на бойните действия на българската авиация през Втората световна война, генерал Йордан Миланов, разглежда три случая от отбраната на небето на България, така:

„Първият случай, на 20 декември 1943 г.: Въздушен бой над района на Кюстендил и Босилеград, в който поврежда тежко един американски четиримоторен бомбардировач (с улучващ изстрел), който започва да пуши и напуска боя. За този въздушен бой са му признати две точки. Втори случай, на 30 март 1944 г.: Въздушен бой над Перник срещу един „Фортрес“ с унищожителен изстрел, който пада западно от Перник. За него получава три точки. Трети случай, на 17 април 1944 г., атакува над село Крапец, Пернишко, един противников четиримоторен бомбардировач, в съединение. Блъска се със самолета си в бомбардировача. Последният експлодира, разпръсква се на парчета и пада в землището на село Крапец. Самолетът на поручик Бончев също е разрушен. Летецът е останал само със седалката и впоследствие се освобождава от нея и скача с парашут. Признати са му три точки. Това вторият таран в българската авиация.“

В оперативното дело на 2/6 изтребителен орляк, този въздушен бой е описан така: „Поручик Бончев продължава боя сам. Прави няколко самостоятелни атаки срещу една крепост, която се откъсва от строя. При последната атака той я настига и се блъска в нея. Свестява се от удара във въздуха като свободно падащо тяло. Тегли ръчката за отваряне на парашута, но безрезултатно. Оглежда се и вижда, че е вързан за седалката, която лети към земята, заедно с него в бездната. Отвързва се, отваря парашута и каца благополучно на земята с няколко натъртвания и драскотини, без ботуши, които по необясним начин са се събули от краката му. При отблъскването е необяснимо въобще неговото оживяване. С този подвиг Неделчо Бончев си спечелва името жива торпила.“

Изследователите описват въздушния бой така: „В разгара на битката се озовава сам. Към него се задава четвъртата вълна от летящи крепости, поддържана от изтребители. А той е сам. Хвърля се храбро в сражението и с перфектно насочване се отправя към един от въпросните самолети. Открива огън по десния краен мотор. След серия от маневри се отзовава на перфектна стрелкова позиция, но… оръдието засича, точно когато, за да свали летящата крепост е нужно да изстреля снарядите. Неделчо Бончев се врязва в него, за да не допусне да се измъкне. Започва епичната битка за оцеляване на нашия герой. В последния момент експлодира бензиновия резервоар, в резултат на което той е изстрелян във въздуха.

Ето какво си спомня и пише неговият боен другар Веселин Тенев, „при развихрилото се сражение поручик Бончев се насочва за стрелба отзад на летящата крепост и се врязва в опашката й. При ужасния сблъсък тежкият бомбардировач и „Месершмита“ на Неделчо Бончев експлодират и политат към земята. Една от отломките е самият той, стремително свободно падащ, но при експлозията е изхвърлен, завързан за седалката. Летецът се освобождава от седалката и в последния момент успява да отвори парашута и пада жив на земята, върху една снежна преспа.

Стоян Стоянов, в своята книга „Ние бранехме тебе София“, описва така въздушната драма: „Тази въздушна драма се разви на 6000 метра. Неделчо Бончев започва да се премята надолу с прикрепената към тялото му седалка, в която е вмъкната парашутната торба. Съзнанието му се възвръща щом студената въздушна струя започва да го шиба в лицето. Той отваря очи и вижда, че лети към земята. В първия момент не може да проумее какво се е случило и къде се намира, но виждайки, че пропада към земята се сеща за парашута. Но защо той не се отваря? Механично напипва ръчката и я изтегля, но парашутът не се отваря. Оглежда се, опипва под себе си торбата на парашута и разбира, че пада привързан към седалката. А баирите набъбват ли, набъбват и се приближават застрашително. Тогава бързо напипва ключалката на коланите на седалката, изтегля я и смята, че се е освободил от седалката. Тя продължава да стои плътно прилепена към торбата на парашута и пречи да се изтегли и отвори. Ако така продължи – сигурна гибел. Неделчо Бончев не губи самообладание, свива се като котка и се мъчи да хване седалката с ръце, но не успява. Премятайки се във въздуха, той се опитва с крак да я изрита и да се освободи от коварната си спътница.Пак неуспешно, а секундите летят и височините под него се очертават. При едно по-силно ритане, коланите на седалката се заплитат за левия ботуш и като издърпва крака си, ботушът полита към земята. Това е всъщност щастливата случайност за неговото спасяване, защото с босия крак, с голяма мъка успява да напипа оплетените колани и да ги притегли към себе си. Най-сетне, целият облян в пот, Неделчо Бончев успява да улови с ръце парашута и да се отлепи от седалката. Миг след това този спасителен копринен купол изплющява над него и в последните фатални секунди увисва във въздуха на десетина метра над една снежна преспа. Спасен е, жив е.“

А ето какво си спомня Атанас Неделчев, ученик, очевидец на случая: „Един изтребител излезе от кълбото, спуска се светкавично и достига една от последните в групата крепости. Откри по нея огън и след секунди се вряза в опашката й. Последва експлозия и бомбардировачът и изтребителят се разпаднаха на едва виждащи се части. Потопени бяхме в един гръмотевичен тътен от стотиците самолети над главите ни, които бяха на 4000-5000 метра над нас. Ниско над отсрещните хълмове внезапно блесна бяло памучно топче. Отвори се парашут и след секунди хълмовете го скриха. Гадаехме противник или наш е спасилият се. Докато разменяхме помежду си впечатления от видяното и преживяното, откъм пощата се дочуваха ликуващи викове и „ура“. За рекордно време взех 200 метра, които ме отделяха от там. Облечен в тъмнозелен комбинезон, явно летец с буйни черни по разрошени коси, широкоплещест, среден на ръст, неловко усмихващ се, стоеше според моите представи, спасил се противников летец. Секунда и погледът ми падна върху българските бойни пагони, върху летателния комбинезон. В този момент нов бурен прилив на възторг от наобиколилите го ученици, селяни и евакуирани граждани го вдигнаха на ръце и с викове „ура“ няколко пъти обиколиха малкото площадче. Така видях за пръв и последен път героя летец-изтребител Неделчо Бончев – живата торпила.“

Това е върхът на епопеята на смелия бранител на българското небе. Последва лечение със забрана за полети, но идва оня повратен септември 1944 г. и храбрите бранители на небето на България влизат във въздушен бой с довчерашните си съюзници.

След години Веселин Тенев по време на пресконференция през 1996 г. сподели: „В края на дебатите, които се развиха един от журналистите постави въпроса, „Какви бяха мотивите вие до 9 септември 1944 г., да сте съюзници на Германия и буквално на 10 септември да започнете бойни действия срещу бившия си съюзник?“ Взех думата и казах следното, дните в началото на септември 1944 г. бяха тревожни, но ние изпълнявахме нашите рутинни задачи. В орляка ни бе командирован германският майор Кюле, като консултант във връзка с новостите по воденето на въздушния бой. На 6 септември 1944 г. майор Кюле излетя със самолета си и следобед се завърна. Събра пилотите и ни каза следното: „Господа, моето отечество загива и аз трябва да се върна в Германия. Но ако се срещнем във въздуха изпълнете вашия дълг, защото аз също ще изпълня своя дълг!“ Обясних на аудиторията, че ние сме се подготвяли във военните институции шест години и възпитавани в дух на родолюбие, дълг към отечеството и нашето единствено задължение е да изпълняваме отечествения си дълг в посока където той ни нареди. Ето това бяха мотивите.“

` На същия въпрос Петър Манолев отговори на Слави Трифонов така: „Когато аз се биех срещу англо-американските крепости, аз не се бих за германците, а за България, а когато се бих срещу германците, аз не се бих за англо-американците, а за моята родина България. Това драги млади момко честта и дългът на бойния летец.“

Неделчо Бончев е на лечение, но неговото летешко сърце не трае, когато неговите бойни другари излитат. Но той ще влезе в боя въпреки забраната. За тази негова решителност разказват много възторжено неговите бойни другари Петър Киров Петров и Христо Недялков. Идва и денят на фаталния му полет – 5 октомври 1944 г. – за който в бойния дневник на 2/6 изтребителен орляк е записано: „5 октомври 1944 г. нападнати са противникови моторни коли по шосето Крива Паланка-Куманово. Атакувана е една противникова противовъздушна батарея на Страцин. Поручик Неделчо Бончев е свален от противовъздушната батарея при Страцин. Скача с парашут.“ И така скача с парашут в противникова територия и попада в плен. До тук са документите и записаните спомени на участниците в боя. По-нататъшната съдба на Неделчо Бончев не е официално документирана. Съществуват различни версии, разказани от подпоручик Георги Георгиев, също свален и пленен и от един артилерийски офицер, който е бил в същия конвой на военнопленниците с Неделчо Бончев и след разказва своята версия за гибелта му.

Преобладава мнението, че той е убит при конвоирането от конвоиращата ги германска надзирателка. И до днес не се знае къде е гробът му и има ли такъв? Но това не хвърля сянка върху героизма на Неделчо Бончев. Та нали и до днес все още не се знае къде е гроба на Левски и Ботев, но това не намалява техните величие и слава… Сега, когато честваме 100-годишнината от рождението на Неделчо Бончев и 72-рата годишнина от края на Втората световна война, подвигът на Неделчо Бончев и неговите бойни другари не трябва да бъде забравен. В днешното тревожно, забързано и техническо ежедневие примерът им е необходим за нашето оцеляване като народ и авиационна история. Сега 72 години по-късно пред нас се изправят със страшна сила въпросите:

1. Какво е дало сили на Неделчо Бончев да победи смъртта? От къде е черпил сила в тези секунди между живота и смъртта?

2. Какво го е накарало след тарана, раняването и забраната да полети до излекуването, да избяга от лазарета и се хвърли във вихрена атака срещу германските колони? Та той можеше да се радва на признателността на родината след онзи 17 април 1944 г. Как така от 17 април до 5 октомври 1944 г. стана тази пренастройка или 5 октомври е продължение на 17 април?

3. Кои са движещите сили за неговото поведение, рискувайки живота си в защита на отечеството и участието в окончателното унищожаване на фашизма в Германия?

Отговорът ще намерим във великия патриотизъм на българските летци, източник на героични дела; в моралния облик на българския летец, за който свещеният завет е защитата на отечеството и той го мотивира за героични подвизи и всичко това е в основата на високия професионализъм.

Той българският летец, венчан за България, няма място за никакво отстъпление. Това не са празни високомерни думи. Това е съдба, обреченост и тя съпътства живота му до самия край, даже и тогава, когато по конюнктурни причини някои от бранителите на българското небе станаха жертва на клевета, недооценка, страдания. Дори тогава те не казаха и дума срещу своята родина.

Тези мисли са особено важни в този глобалистичен век, когато паметта на героите е източник за оцеляване на нацията ни. Не всичко е забравено. Жива е паметта за Неделчо Бончев. Неговото име носят улици в София и Мирково, има паметници и паметни плочи, името му стои сред имената на по паметниците на бранителите на София. Има и написани спомени и изследвания, но живи свидетели на тази епопея вече няма и тя трябва да оживее в „Нова епопея на забравените“.

И тук си позволявам да изкажа своето мнение как да съхраним жива, нашата славна обща и авиационна памет за днешното поколение, което живее в ХХІ век, за да може то отново да запее „Един завет оставили са дедите ни!“ Смятам, че работата ни трябва да продължи в следните направления днес и утре:

1. Героизмът на бранителите на небето на България от Втората световна война да влязат в учебниците по истoрия на българските училища. В написването им да участват изтъкнати изследователи на авиационната история.

2. Във всички учебни заведения в страната, където се обучават летци да се включи раздел „Славната авиационна история на България – в бой и в мир“. За преподаватели да се включат и ветерани от българската авиация.

3. Да продължи изследванията на авиационната ни история, както и очакваната книга за Неделчо Бончев от изтъкнатия авиационен журналист Иван Делчев. Към темата да бъдат привлечени за участие дейци на литературата и изкуството.

5. Да се поддържат паметниците на героите като се поемат грижите за тях от младежки и ученически колективи.

6. Имената на героите да станат патрони на ученически и авиационни формирования

7. На тържествените вечерни проверки наред с имената на Димитър Списаревски и Георги Кюмурджиев да звучат и имената на Неделчо Бончев и други летци, загинали за родината.

И още неща, сега когато вече няма свидетели на събитията от Втората световна война, когато един по един си отиват и основоположниците на българската авиация след Втората световна война се обръщам към държавните ведомствени и обществени органи и организации за активна работа за превръщане Алеята на летците в централните софийски гробища в мемориал на българската авиационна слава. Там са погребани достойни мъже от цялата национална авиационна история. Алеята не се поддържа. Наш дълг е, пред предците и следващото поколение, да преодолеем този нихилизъм и да покажем, че знаем, искаме и можем да тачим паметта на поколенията, която е съхранена в Алеята.

И така нищо не е забравено, никой не е забравен. Вечна слава на Неделчо Бончев!


Автор: Иван Петков






Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница