Единъ Заветъ Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла! Ангелина байрактарка



страница1/5
Дата19.07.2018
Размер0.64 Mb.
  1   2   3   4   5
Единъ Заветъ

Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла!



Ангелина байрактарка:

АНГЕЛИНА БАЙРАКТАРКА

Да идеме, мамо, горе на планина.
На планина, мамо, у Стара планина!
Камен да разбием, война да помине.
Най-напред си иде мома Ангелина,
в лева рака носе тове алов баряк
и по нея връве бугарската войска
и са поминале турската граница
и ги е отвела ю поле широко,
па тамо найдо’а чешма ми шарена,
чешмата шарена, водата студена,
ю водата има тая риба морска,
па ми извади’а тая риба морска,
тая риба морска сос три криля златни,
па я изпеко’а. Сите делба зеле,
Ангелина най-после дел е замала.

Тази песен е известна от района на Североизточна Македония. Записана е навремето от българския фолклорист, офицер и войвода на ВМРО Панчо (Панче) Михайлов Апостолов (1891 – 1925). Той я помества под № 390 в дял VІІІ (хайдушки песни) на своя сборник, а не например в следващия дял ІХ (революционни песни). Последният факт идва да подскаже, че песента е възникнала много преди революционните 50 – 60 години на ХІХ в. и няма нищо общо с новите политически условия на епохата. Освен това текстът е необичайно кратък и поражда съмнение, че част от него безвъзвратно липсва. Но дори и народната памет да не е съхранила изцяло всички стихове, песента все пак има своя завършен вид. В нея Ангелина се споменава като мома-байрактарка, която повежда българската войска отвъд Стара планина на решителен бой срещу турците. Неслучайно героинята е жена и е представена като изключителен водач – знаменоска, също толкова смела, колкото и мъжете, които вдъхновява за борба в защита на отечеството.


Както е известно всяка епоха ражда своите необикновени и юначни личности. В този смисъл песента за Ангелина байрактарка е като едно далечно ехо от смутния ХV в. (поне според мен), когато българският народ и последните остатъци от неговата войска се хвърлят в отчаян опит да спрат опасния османски нашественик. По същото това време Франция вече си има своята Орлеанска дева. А не е ли Ангелина байрактарка българската Жана д`Арк?
Всяка легенда е хубава, истината – още повече.
Богдана войвода.
Тази хайдутка е трудна за идентифициране единствено според представената по-долу песен за нея. Ако може да се разчита изцяло на текста, то районът й на действие вероятно е някъде из Централна Стара планина. Кога и къде е родена, както и докога продължава да хайдутства – остава неуточнено.

БОГДАНА ВОЙВОДА



Богдано, юнак войводо!
Тя нашироко гледаше
и надалеко видеше –
за седемдесет дружина!
Богдана рипна на крака,
запаса сабя френгия,
па събра верна дружина
и на юнаци думаше:
– Дружино верна, сговорна!
Хайде да идем на Троян,
тежка ще хазна да мине.
Кога са биле на Троян,
дружина й са уплаши,
скокнала, та побегнала;
сама Богдана остана,
Богдана юнак войвода!
Засече тесна клисура,
па викна и са провикна:
– Нема ли нийде никого?
А татари си идеха
през тая темна клисура.
Богдана грабна сабята,
па си удари татаре;
изсече седем татаре,
остана едно татарче,
татарче й се молеше:
– Богдано, юнак войводо!
Недей си мене погубва,
че съм едничко на майка,
па ма е дала майка ми
младо пастирче да ходя,
на паши измет да чиня.
Дето поискаш, Богдано,
тамо ще хазна да карам.
Покарала го Богдана,
кам това бело Филибе,
закарала го Богдана
вов марашките механи.
Кога си хазна стовари,
то си Богдана заражда –
роди ми мъжко детенце,
със цървулите на крака,
със мустаците до уши,
със мъздрачето вов ръка,
с калени стрели на рамо.
Щом се родило, продума
и на майка си казваше:
– Мамо ле, юнак войводо!
Я хайде хазни да делим,
па тогаз, мамо, да идем
на Троянската планина,
тамо е за нас по-добре.
Бойка войвода - това е една от най-често споменаваните жени-хайдутки.
Сведенията за тази жена-войвода изцяло почиват на легендарна основа. Единственото, с което разполагаме за нея е прочутата епическа поема „Бойка войвода”, оставена ни от възрожденския майстор на перото Петко Р. Славейков. Самородният и всестранен български талант възпява в това свое произведение свободолюбието на младата българка, предпочела да я застигне геройска смърт пред участта да си остане робиня. Според споделеното в неговата преписка, Славейков замисля поемата още през 1852 г., но под друго заглавие. „Бойка българска войница” – пише той в писмо до Никола(й) Христофорович Палаузов, – която списвам за разтуха на сопругата си от лятос насам, може да я видите в подлистника на Цариградски вестник някога.”
Дали името на въпросната героиня е измислено или не, може само да се предполага. Познавайки добре обаче характера и стила на автора, трябва да приемем, че той или се позовава на достоверни исторически факти и проверени източници, или най-малкото поне черпи информация от непресъхващия извор на народното творчество. Това е достатъчно за да бъдат превъплътени в един художествен образ изключителния кураж, вътрешната сила и готовността за смели подвизи на българската жена.
В бележките към Славейковите „Избрани съчинения” (С., 1901 г.) синът на поета – Пенчо Славейков, пояснява: „Тая поема не е цяла. П. Р. Славейков е казвал на мнозина, че цялата поема я е бил дал в Цариград някому за препис, но не я е получил вече назад... По-нататък в поемата се разказвало как Бойка е отишла със своя драг на война, нейните подвизи като войвода на Стояновата дружина след неговото убиване и как тя се завръща дома с негова труп и го погребва на брега, гдето е описана тяхната среща. Сюжетът на „Бойка войвода” е взет из легендарните разкази за някаква си жена-войвода, върлувала из Търновско в началото на миналото столетие.”
Славейков, Петко Р. Съчинения, т. І (Стихотворения), Изд. „Български писател”, С., 1978 г., стр. 345.
Днес вече е известно, че прототип на героинята от поемата е прославената през онова време из Търновския край хайдутка Рада Барачкина. Всъщност, според някои други твърдения, Рада и приятелката й Пенка постъпват в дружината на Вълчан войвода съответно под мъжките имена Радю и Пеню. След залавянето на Вълчан войвода именно Радю (Рада) става предводител на хайдутите, но сред тях се появява съмнението, че е жена и подлагат водача си на поредица от изпитания. В крайна сметка се съгласяват тя да ги води, а пък в памет на убития си баща Рада приема неговото име – Бойко, и така се превръща в Бойка.
Райков, Цвятко. Легенди, Русе, 2005, стр. 5-8.

БОЙКА ВОЙВОДА

Мина ся късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря й в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира...
Бойка саминка излезе,
тя ся към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък –
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.

Бурята тихна, утихна


и дъждът сякна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката –
бряг ся над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшни ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли ся беше вглъбила;
нейните тежки въздишки
сливат ся с речно шумтенье.
Вече петлите пропяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка ся дигна, та стана,
в мрак ся наокол уникна,
уникна и ся ослуша.
Нийде ся нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка ся жално нажали,
от очи сълзи пророни,
тръгна, назад ся повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак ся ослуша.
Стъпки ся чуха надясно –
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник –
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно подума:
– Видиш ли, драгий, чакам тя...
– Бойке ле, мило байново,
прошка, задет ся забавих.
Снощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
-------------------------
Бойка ся беше вглъбила
в мисли широки, дълбоки
и черна земя гледаше.
А щом Стоян издума,
тя ся от мисли завърна
милно в очи го погледна,
та че му дума продума:
– Що са тез пречки, що казваш?
Що ли са тези плашилки?
Ти ли не знаеш, Стоене,
аз от кого сум родена?
Що сърце носи баща ми?
Що ми разказваш надълго
и мя раздумваш напразно?
Ти откак си мя залибил,
дали не си мя угадил,
че под таз лика моминска
сърце юнашко почива...
Нима не помниш, Стоене,
когат водата дохожда,
стара ти майка поднесе;
по лов ти беше далеко,
баща ти беше на Търнов,
нямаше никой при нея.
Аз сама скочих в реката,
буйни талази пресякох,
насред река я настигнах,
жива на брега я извлякох...
Или забрави, Стоене,
теб когат тя тресеше,
че ви ся къща запали;
Кой скочи в страшни огневе,
че на ръце тя изнесе,
каквото агне гергевско?...
Страшно е, казваш, Стоене,
страшно е войска на удар –
страшно е само да гледаш
как ся там борят юнаци;
още по-страшно да мислиш
отдалек как ся те трепят...
Вътре в войската кога си,
сам на борбата отгоре,
мъст у гърди ся разпаля,
сърце ся в кърви запеня,
в жили ся дързост разлива,
ръце от ярост потрепват,
сами ся теглят към сабя;
очи от огън тъмнеят,
нищо пред себе не видят:
страшен противник – муха е.
Смърт ли настреща излезе,
гледаш на нея безстрашно,
сам ти връз нея политаш...
Час дошъл мъртъв да паднеш:
де ся по-лесно умира,
ако не тамо, в войската?
Кога тя болест снамери
вкъщи, на мирна постелка,
и да н'си еще за мрене,
гледаш, че всички из къщи,
скръбни и желни за тебе,
ником поникли, не шават.
Ако поискаш водица,
треперят и ти подават.
Роднини, виж, ся изреждат
да идат да тя наглеждат,
гледаш ги все ся припазват,
за тебе кога приказват,
ниско тя гледат и шушнат.
Сепваш ся и ти тогази,
трепнуваш пред смърт пред време.
Имаш и време дожолно
светът по-тънко да смисляш,
да тъжиш, да го милееш.
Страшна е смъртта, Стоене,
кога я чакаш на легло:
буден я гледаш наяве,
дремеш ли – нея сънуваш,
а то е сто пъти по-тежко,
по-грозно от смърт на войска.
С войската на бой кога си,
щом чуеш да екне тръбата,
кипва кръвта ти, възвира,
смърт ни на ум ти не иде;
мислиш ти само за мщенье...
Рана ли враг ти нанесе,
кръв ли ти виде да блюкне,
по-силна жажда за мщенье
в теб тогаз ся възражда.
Смъртна ли бъде таз рана –
ясна, засмяна душата
отведнъж тяло оставя
мъртво, но с слава покрито...
Всякога й било, ще бъде –
от живот слава по-честна.
От такваз участ блажена
що аз да бъда лишена?
Ако жена съм, не съм ли,
както мъжете родена?
Що да не мога, кат искам,
както тях и да умирам?
Само мъжът ли обича
домът си, още родът си?
Той ли само е тъй длъжен
за тях да лее кръвта си?
Богу съм длъжна кат тебе,
Роду си длъжна не сум ли?
Що да ся крия от смърт аз,
ти като на смърт отиваш;
и кат ся крия, ще л'мога
някъде да ся укрия?

На войска ако не ида,
вечно ли жива ще бъда?
Ако на село остана,
ще ли безсмъртна да стана?
Смъртни сме всинца еднакво,
мъж ли, жена ли веднъжки,
в бойно поле ил'вкъщи,
рано ли, късно, ще мреме.
А като без смърт не може,
де ся по-сладко умира,
ако не на бой с дружина?

Смърт било страшно, ти казваш:
робство от смърт е по-страшно.
Свиден и мил е животът,
но дали няма от него
нещо по-мило, посвидно?...

Тежко е, казваш, войнишство!
Как ще е тежко за мене?
Аз не съм в Търнов родена,
ни цариградски учена.
В път мя е майка родила,
в остри пелени повила,
на студен извор къпала,
с своя си кърма доила...
Ази съм расла, порасла
по дъжд, по вятър с овцете,
по буйно слънце на нива,
често и гладна, и жедна!
На какво не съм учена?
От какво свяна да имам,
та да не дойда със тебе
на войска, дето отиваш
с твоите отбор дружина,
другар най-малък, най-верен?...
Ако ти либиш, ще знаеш
жива раздяла какво е
и не ще искаш от мене
сам да тя пусна да идеш
на войска в явни премежди...
От любов нищо по-силно,
ни от раздяла по-тежко!...
Ако съм твоя до гроба,
що и там с тебе да н'дойда?
Ей ще да дойда със тебе;
ти дето бъдеш, и аз там...
В кървави битки при тебе
нека стрела мя умери,
нека мя копье промуши,
нека мя сабя премахне;
на твойте ръце юнашки
аз ще издъхна със радост,
пълна със сладки надежди,
че ще отмъстиш за мене...
Да стоя тука на село,
само за тебе да мисля;
ветрец дръвя ли разклати,
птиче ли пръпне меж'листье,
ази да трепвам, горкана!
Всякога все в страх да бъда
от жални вести печални.
Не мога, мило, за бога,
и недей иска да стане,
от войска кат ся завърнеш,
гробът ми само да найдеш...
Туй доде Бойка думаше,
ронеше сълзи два реда,
Стояну в поли падаха;
жално я Стоян гледаше...
Когато Бойка издума,
и двамата са мълчели –
що веч да думат, не знаят...

Славейков, П. Р. Избрани творби, Изд. „Български писател”, С., 1976 г., стр. 104 – 114.


Бойна войвода е хайдутка с интересно и древно българско име. Ако трябва да съдим единствено по него, отива му да го носи силна, буйна и енергична девойка. Или поне такава тя е изглеждала още от малка в представите на родителите си, щом са я нарекли по подобен начин. Действително, всеки идва на този свят с името си и в това няма нищо случайно. Предвид нестабилността на началното „Б”, характерна за някои древнобългарски думи, очевидно тази дума дава началото на такива производни като „воин”, „война”, „войно”. Ако смисълът на първите две не се нуждае от коментар, то за последната – „войно”, можем да добавим, че според поясненията на филолога и фолклориста проф. Анчо Калоянов тя означава „юнак, ерген, съпруг”. Следователно, в женския вариант на думата, зад името Бойна се крие една непокорна, юначна българка. Ако не бе такава тя трудно би поела пътя на хайдутството по своя вътрешна подбуда, както се намеква и в песента за нея, известна от някогашното българско с. Бейдаут в Северна Добруджа (дн. Румъния). Кога и в кой район се подвизава Бойна войвода остава неизвестно, както и родното й място.

БОЙНА ВОЙВОДА

Събрали ми са, събрали
дор тристамина дружина
навръх на Стара планина,
на високата могила,
заклали крава ялова,
пробили душна бъчова,
натокли вино чървено,
послали златна трапеза.
Сичките наред сеннали,
сичките ядат и пият,
и са сичките веселят,
Тодорчо, млада войвода,
не яде Тодор, не пие.
Дружина думат Тодорчу:
– Тодоре, наша войводо,
защо не ядеш, не пиеш,
дали ти й ясте пресолно,
дали ти й вино горчиво?
Тодор дружина думаше:
– Дружина вярна, събрана,
ша стане девят години,
откак съм тръгнал хайдутин,
млого съм майки разплакал,
млого съм булки юдовил,
аз ша са веке юставя
от този пусти хайдутлук!
Бойна са мома прочула,
викайте я, калесайте
и тя със вази да доде,
син-зелен байрак да носи
и тристамина да води.
Стоянчо Хаджииванов,
дорде си дума продума,
наточи вино чървено,
напълни желта бъклица
и той при Бойна отиде,
и си на Бойна думаше:
– Бойно ле, моме хубава,
млого ти здраве от Тодорча,
искаш ли, Бойне, рачиш ли
и ти със нази да додеш,
син-зелен байрак да носиш?
Бойна ми мома хубава
на висок чардак седеше,
бяла къделя предеше,
Бойнина мама думаше:
– Бойно льо, къзъм Бойно льо,
мър преди, Бойно, мър тъчи,
че ша та мама ожени
в селото за баш момчето!
Бойна мама си думаше:
– Мале мо, стара мале мо,
опустяло ти й фурката,
фурката, мале, вретено!
Гора са, мамо, развива,
развива, раззеленива,
мойто са сърце налива
със ясни кърви горещи,
аз със хайдути ша ида!
Дорде си дума предума,
и са дружина зададе,
Бойна с дружина отиде.
Ходили мало ни млого,
ходили девят години –
не можле да ги изловят.
Царска са хазна обрали,
царю потеря подигна
и са сичките предали.
Бойна ми мома хубава,
дърво и камък фъргала –
пак не са Бойна предаде.
Тя си във село отиде
и на майка си думаше:
– Жени ма, мамо, годи ма
в селото за баш момчето!

СбНУ XXXV, № 239, стр. 232 – 233:33


Боряна (Борянка) войвода - и за тази хайдутка остават неуточнени родното й място и времето на нейното хайдутуване. Възпята е в една народна песен от Разградско, записана още през средата на ХІХ в. от възрожденския деец, педагог и пръв български литературен критик Нешо Б. Бончев (1839 – 1878). В песента откриваме не само едно рядко срещано подробно описание на изключително богато хайдушко бойно одеяние, но и научаваме някои любопитни факти от живота на девойката. В продължение на три години Борян(к)а води живот съвсем различен от хайдушкия и е в трепетно очакване на дете. Непритесняван от това обстоятелство, брат й Стоян я убеждава да му помогне и тя се връща към хайдутството. Докато действат заедно Боряна се сдобива с мъжка рожба, която още с раждането си намеква, че притежава същите заложби като тези на майка си и вуйчо си. Детето претендира да е било ярдъм на майка си и настоява за свой дял от хайдушката плячка. Интересно е използването в самия край на песента на тази дума – ярдъм (тур. „помощ”, „помощник”). Тя е характерна за Североизточна България, където и до ден днешен има село с това име. Село Ярдъм (или Ярдъм кьой), Търговишко, се появява в османотурски данъчен регистър още през 1541 г., по-късно в него се заселват български семейства от Разградско, а през 1934 г. то е преименувано на с. Помощица. Така, макар и не толкова категорично, данните от самата песен плюс тези за произхода й ни подсказват предполагаемия район, из който е бродила някога Боряна войвода – Разградско, Търговишко и близкия Източен дял на Стара планина.
Към горния извод ни насочва още нещо. За „Боряна млада войвода” се пее и в една трапезна песен от с. Крушари, Добричко. Тя е известна под заглавието „Либе хайдутка”, по-кратка е и с различно съдържание, но текстът й не ни дава основания да смятаме, че визира образа на друга хайдутка със същото име. Напротив, сравнявайки двете песни, които произлизат от една и съща фолклорна област – Добруджанската, оставаме с впечатлението, че те като че ли взаимно се допълват в смислово отношение.

БОРЯНКА ВОЙВОДА

Стоян Боренки думаше:
– Боряно, сестро Боряно!
Ти ма си много слушала
и сега да ма послушаш:
байряка да ми подигнеш,
юнаци да ми преведеш
през зелената морава;
царска се й хазна зачула,
хазната да превариме,
имане да си наземем –
кой колко може да носи!
Борянка дума Стояну:
– Байно ле, бачо Стояне,
не мога, байке, да дойда,
че съм си тежка разпета;
по пътя да не добия,
бела ще да ти направя,
бела, байке ле, холума!
Стоян Борянки думаше:
– Не бой са, сестро, не бой са,
нали е брат ти със тебе,
не щем се много забави,
я щем за три дни да идем,
за три дни и за три часа!
Борянка дума Стояну:
– Банке ле, да ме почакаш,
кончето да си оръжа,
премяна да си преблека!
Стоян Борянка почака,
та си премяна облече,
та си кончето оръжи;
обула сини шалвари,
обула черни ботуши
и капаклии калцуни;
приплещи пушка бойлия,
приплещи сабя френгия,
опаса силях сребърен,
запъхна чифте пищови,
запъхна остри ножове;
наложи калпак самурен,
завила бяла пушия.
И си кончето оръжи:
със синю седло алено,
със позлатени зингии;
и си байряка подигна,
и си юнаци поведе.
Че ги Борянка поведе
през широката поляна,
през зелената морава,
че ги Борянка заведе
на връх Стара планина,
на хайдушката равнина,
на хайдутското падало.
Царска се й хазна задала
със триста млади сеймени;
като ги видя Борянка –
кой зад туй дърво избяга,
кой пък избяга зад онуй,
сама Борянка остана
с нейниго брата Стояна.
Борянка дума Стояну:
– Байно ле, бачо Стоене,
я ми дай, банке, сабята,
мойта е сабя раждава:
три годин не е точена,
твойта е сабя френгия;
страх ма е, бате, страх ма е
дан ма сабята засрами.
Стоян и даде сабята;
тя се налево завъртя,
доде се сключи надясно,
току Борянка остана
и брат й Стоян въз нея.
Таман са хазна презела
и детето са намери;
как са намери и продума:
– Уйчо ле, уйчо Стоене!
И за мен дялба да делиш,
и аз бях ярдъм на мама!

Разградско (Бончев, № 52)

ЛИБЕ ХАЙДУТКА

Мама на Динчу думаше:


– Динчо бре, синко, Динчо бе,
хай да са синко ожениш
за Недка – нашта комшийка,
че е болярска дъщеря
и е работно момиче,
млого ща дари донесе:
дур триста жълти жълтици,
дур триста вакли овчици,
дур триста кила баири,
дур триста кила чеири!
Динчо мама си думаше:
– Устъй са, мамо, не думай
за Недка да са оженя!
Аз имам либе хайдутка –
Боряна млада войвода.
При нея, мамо, ша ида,
във тая гора зелена,
байряка ша си развея,
дружина ша си поведа!

с. Крушари, Добричко


Бояна (Боянка) войвода. Две от тях поместваме по-долу. Първата песен е по-известна като „Боянка войвода”, независимо че още в средата на ХІХ в. е публикувана от руския учен Пьотр Алексеевич Безсонов (1828 – 1898), а по-късно и от Димитър Осинин под друго заглавие – „Мирче и Бояна”. В нея се описва живота на момата-войвода след като вече уж се е отказала от хайдутството. Това се случва на 10-та година от буйния й хайдушки живот. Тогава Бояна се сгодява и омъжва за Мирчо войвода. Но веднъж участвала в хайдушката борба, жената трудно се отказва от нея и не може лесно да свикне с обикновеното ежедневие. Така става и в случая. Според песента, докато Боряна си седи мирно и тихо вкъщи и преде – съпругът й Мирчо е заловен от потеря. Той успява все пак да проводи хабер на жена си и... „ето я нея, не жена, а разярена вълчица”, както я описва Н. Хайтов – за да спаси живота на мъжа си Бояна загърбва всичко, принуждава се отново да препаше „сабя френгия”, да „забучи чифте пищови” и да освободи Мирчо от турски плен. С това убедително си спечелва и войводството над дружината.
Хайтов, Николай. Жени-хайдутки, изд. на Националния съвет на ОФ, С., 1962 г., стр. 4.

БОЯНКА ВОЙВОДА

Де се е чюло, видяло,
мома войвода да бъде,
като ми мома Бояна!
Девет е годин ходила
на десетата година
Бояна се е годила
за Мирча, млада войвода.
Много й придан дадоха:
дванайсе върви алтъни,
тринайсе върви рупове
и десет оки коприна.
Като се е оженила,
Мирчо Бояни направи и
тънка ми хурка сребърна
и добро златно вретенце,
тънки дарове да преде,
юнаци да си дарува.
Седна Бояна да преде
копринени, бре, дарове,
а Мирчо в гора отиде.
Там са го турци хванали,
ръце му назад вързали,
синджир му на врат турили,
на крака – тежки букаи,
че го към Търнов водяха.
Отде ги срещна търговче,
Мирчо търговчи думаше:
“Търговче и базиргенче!
Скоро у дома да идеш
Бояна да кажеш,
че ма са турци хванали,

  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница