Единъ Заветъ Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла! Ангелина байрактарка



страница4/5
Дата19.07.2018
Размер0.64 Mb.
1   2   3   4   5

Мария – „Козият рог”

Мария е дъщеря на Кара Иван – овчар от района на родопското с. Куклен (Куклена, Кюклине; от 2006 г. гр. Куклен, Асеновградско) и прочутата с ненагледната си хубост негова съпруга Караиваница. Привлечени именно от красотата на жена му, веднъж, докато Кара Иван е из планината с овцете и козите, турци нахлуват в дома му и изнасилват беззащитната Караиваница. В следствие на гаврата с нея жената полудява. Мъжът й я отвежда в близкия Кукленски манастир „Св. Врачове” („Св. безсребреници Козма и Дамян”) с надеждата, че лековитата вода на тамошното Аязмо ще й помогне да се изцери.
Уви! Нещастната жена в скоро време умира, а озлочестеният и озлобен съпруг заживява единствено с мисълта за разплата, която предава и на дъщеря си Мария. Двамата се превръщат в яростни защитници на угнетената рая и започват да „раздават правосъдие” из северното подножие на Родопа планина (Асеновградско и Хасковско). Следва поредица от кървави покушения над турски насилници и прочули се с жестокостите си местни сановници. Властта се стъписва от убийствата и наличието на едно и също знаково оръдие при извършването им – кози рог, но така и не успява да залови отмъстителите. Всъщност отмъстителят е един – дъщерята на Кара Иван, известна според народното предание като „Мария от Загоре” или „Мария – козият рог”. Заедно с уникалното си оръжие тя остава в паметта на поколения българи като свещен символ на очакваното възмездие. Ала трагичен е и нейният край. Дълго издирвана, хайдут Мария попада най-сетне в обкръжението на турските преследвачи и за да не я заловят жива се хвърля от една скала в пропастта. Предполага се, че е погребана близо до или в самия Кукленски манастир, където в края на дните си намира убежище и баща й Кара Иван. Преди да умре той изповядва мъката си пред игумена на манастира, като му разкрива цялата си драматична и трагична житейска история.
Доста години по-късно тази история достига и до писателя Николай Хайтов, който е родом от близкото с. Яворово, Асеновградско. Както сам споменава в края на разказа си „Козият рог” („Диви разкази”, 1967 г.), Хайтов я научава от един изгонен на времето от Кукленския манастир монах на име Аврики (Аверки). Същият е въведен в монашество от свещеника, изповядал някога и Кара Иван. Колкото и да се съмняваме, че двамата божи служители са нарушили обязаността си да пазят тайната на църковната изповед, благодарение на тях все пак узнаваме за тази драматична човешка съдба идваща от дълбините на робството. Граничеща между истината и легендата, тя заляга в основата на упоменатия вече разказ „Козият рог”. Пет години по-късно, през 1972 г., режисьорът Методи Андонов на свой ред я прави достояние не само на целия български народ, но и на света чрез едноименния си филм, заснет по разказа на Хайтов. През 1994 г. на екран излиза и римейк на филма на режисьора Николай Волев.
Кървавата история за Кара Иван и дъщеря му хайдут Мария продължава да вълнува българина и в по-ново време, като същевременно повдига и нови въпроси. В края на 90-те години на миналия век популярният в Дряновския регион агроном, литератор, изобретател, културен и обществен деец Йордан Чуховски (брат на графика проф. Петър Чуховски) от с. Гостилица, Дряновско, в кореспонденция до Хайтов описва мнението и претенциите на местните хора, че събитията от разказа „Козият рог” и филма със същото заглавие са се случили в техния край, а не в Родопите. В потвърждение на това Чуховски излага устно събрани сведения от „втора ръка” и изрежда няколко съществуващи и до днес села, западно от гр. Дряново (обл. Габрово), чиито названия са като ехо от някогашната трагедия и загатват да имат връзка с нея – с. Караиванца, с. Пейна, с. Плачка и... с. Кози рог. В отговора си, носещ дата 3. ІV. 1999 г., писателят Хайтов, очевидно нежелаещ да влиза в полемика по случая, пише на Чуховски: „Истината е проста..., а тя е, че идеята за написването на разказа възникна след едно прочитане на вестник „Поборник – Опълченец”, издаван в Русе в края на миналия век. Там търсих материали за Ангел войвода и попаднах на твърдението, че този бележит хайдутин преспивал понякога в колибата на „КАРАИВАН И ХАЙДУТ МАРИЯ”. От тези две думи се разплете целия чорап, от възникналата интрига, защо жената е хайдутка, а не мъжа, какво е станало и т. н. Всичко останало в разказа е измислица от корен до върха. Всички допирни точки на тази измислица със съществуващи предания, наименования и прочие са чиста случайност.” Чуховска, Райна. Козият рог: между истината и легендата. В: http://drynovo.net/страната/култура-...а-и-легендата/
Означава ли това, че е измислица и начинът, по който писателят е разбрал за случката? Както бе посочено по-горе, по този повод Хайтов пише в разказа си едно, а в цитираното писмо твърди съвсем друго. Отговорът на така поставения въпрос обаче не е от особено значение. По-важното е, че под името Ангел войвода са известни поне двама български хайдути, подвизавали се из района на Хасковско и Пловдивско – Ангел Зотев (Стария Ангел) от с. Дрипчево, Хасковско, и Ангел Стоянов Кариотов от с. Драгойново (до 1906 г. с. Козлук), Пловдивско. Първият хайдутства през втората половина на ХVІІІ в. – началото на ХІХ в., а вторият от 30-те до към 60-те години на ХІХ в. Това до известна степен потвърждава казаното от Хайтов в писмото му от април 1999 г., но в никакъв случай не изключва и другата версия – къшлата на Кара Иван да е била не в Родопите, а другаде. Защото, освен че тези хайдути действат основно из Тракия и Родопите, при отделни свои набези те достигат и до Беломорието, Македония, част от Северна България и пр.
Независимо от така породения спор за мястото, където са се разиграли описаните кървави събития, повечето податки сочат, че те наистина са достоверни и действително са се случили. Въз основа пък на твърдението, че Ангел войвода се е познавал с Кара Иван и хайдут Мария и предвид времето, по което са действали хайдути с това име, може да се заключи, че развоят на драмата попада някъде в периода между последните десетилетия на ХVІІІ в. и средата на следващото ХІХ-то столетие. Към това време трябва да се отнесе и хайдутството на Мария – „Козият рог”.
Мария хайдутка - тази хайдутка е родена ок. 1844 г. в Белоградчишко. Дъщеря е на хайдушкия войвода Кара Стоян (първата четвърт на ХІХ в. – след 1862 г.) от Белоградчишкото с. Орешец (днес почти напълно обезлюдено). Той действа с голяма чета в Западна и Северозападна България. Когато израства Мария се присъединява към дружината на баща си и хайдутства заедно с него през втората половина на ХІХ в. Четата на Кара Стоян се споменава в изследванията на Димитър Маринов за народноосвободителните борби и движения на българите в Северозападна България, където авторът визира тази и останалите други чети в региона (на Иван от с. Лехчево, на Точо войвода от Чипровци и др.) като типично „хайдушки чети”. Схващането на Д. Маринов обаче се отрича от юриста и историка проф. Петър Ив. Чолов. Той поставя въпросните чети на съвсем различно класификационно ниво, разглеждайки ги като „народни”, „доброволчески” и дори „революционни” по същността им, поради обстоятелството, че те тръгват и/или се връщат в Сърбия „винаги във връзка с политическите движения и въстания в тези области на България през посочения период.” В подкрепа на горното твърдение е и фактът, че през 1862 г. Кара Стоян се включва с дружината си в Първата българска легия на Раковски в Белград. Няма категорични данни, които да намекват, че тогава той се разделя с дъщеря си и не я взима със себе си в легията. Някъде след тази година се отнася смъртта и на двамата. Предвид изложеното, Мария може да се смята за една от последните български хайдутки, както и за една от първите българки, включили се с оръжие в ръка във вече организираното революционно движение на народа ни.
Нед(к)а войвода - податките за Недка (Неда) войвода са няколко и при това доста противоречиви. Съдейки по първоначални фолклорни сведения, тя хайдутства вероятно в Софийско – около Витоша и съседните планини. Подвизите й се свързват с действията на хайдушките войводи Кузма (Козма, Кузман) и Дамян. Последните са открити и обградени от турска потеря. Когато разбира за това, Недка – „жена лехуса (току-що родила), с дете некръстено... взима детето си от люлката, посича го със сабята...”, събира вярна дружина и спасява двамата войводи. Тя залавя предводителя на потерята – софийския кадия, развежда го за поругание и назидание из околните села и накрая го убива.
Според други данни Недка е родом от „града на 100-те войводи” – Сливен. Така в своя тритомен труд „Опит за история на град Сливен” (1911 – 1929) видният сливенски краевед, юрист и дипломат д-р Симеон Табаков (1880 – 1918) помества списък на по-известните сливенски войводи, в който под № 75 фигурира и Недка войводка. Подробности обаче за нейното хайдутстване липсват, поради което отново опираме до фолклора.
В песента „Войвода бела Неда”, записана от същия Сливенски край (Котел), не само че се повтарят отделни художествени моменти, характерни като цяло за хайдушкия ни фолклор, но, както и ще видим по-нататък в песните посветени на друга една хайдутка – Мерджан Рада войвода, имаме почти сто процентово съвпадение на някои елементи. Песента е от Сливенско и при все това не можем да сме сигурни, че Нед(к)а е от този край, след като събирането на четата й се споменава да е станало в „Ирин – Пирин планина”.

ВОЙВОДА БЕЛА НЕДА

Провикна се бела Неда
от Ирин-Пирин планина,
от Агликова поляна,
от хайдушкото кладенче:
– Който хайдутин ша стане,
тука при мене да доде,
аз ша им стана войвода.
Ачи са сбраха, прибраха,
до седемдесе юнака,
до седемдесе и седем.
Накладоха голям огън,
уловиха вакъл овен,
отсякоха дълъг ръжен,
набодаха вакъл овен,
нито заклан, нито одран,
жуф го на огън гудиха –
огън тлей, овен блей.
Отговаря бела Неда:
– Ой ви вази, отбор момци,
отбор момци, се юнаци,
кой се юнак не разплаче,
той ще да ни й войвода.
Огън тлей, овен блей,
всичките се разплакаха,
бела Неда не заплака –
тя ша им е войводата.
Че й станала бела Неда,
че препаса остра сабя,
че понесе три байрака,
един чървен, втори зелен,
а трети сиво сукно,
сиво сукно невеново.
Че поведе отбор момци,
отбор момци, се юнаци,
а че тръгна из балканът.
Ходила й хайдутувала,
ходила девек'години,
никой си Неда не знай.
На десетата година –
тогиз Неда опознали.

Котел (СбНУ 2, стр. 144)

И в още една народна песен, известна този път от Дряновския край, също се говори за Недка войвода. Това според дряновци им дава достатъчно основание да сочат своя град като родно място на хайдутката. Действително в песента Недка е наречена „бяла шуменка”, което може да се тълкува и в смисъл на „нова шуменка”, т. е. че тя не е родом от този град, а се е преселила от другаде. Колкото е възможно това да е Дряново, толкова е възможно и да е Сливен. Така въпросът за родното място на Нед(к)а войвода остава открит.

ИЗБОР НА МОМА ЗА ВОЙВОДА

Събрали са са, отбрали
до седемдесе юнака,
до седемдесе и седем,
ала си немат войвода.
Че проводили до Недка,
до Недка бяла шуменка:
"Де да е Недка, да доде,
тук ша ни стане войвода
на седемдесе юнака,
на седемдесе и седем!"
Де зачу Недка тъз дума,
Недка мами си думаше:
- Майно ле, стара майно ле,
викат ме, майко, канят ме
до седемдесе юнака -
аз да им стана войвода!
Мама и дума на Недка:
- Я върви, Недке, я върви,
доде ти държат краката,
краката още ръцете,
доде ти видят очите.
И Недка стана, отиде.
Кат въз юнаци отиде
и юнаци се засмяха,
бели си ръце плеснаха,
един си други думаха:
- Хайде да отмериме
трийсет разкрача на дълго,
сабя на нишан ша турим:
който сабята умери,
куршума на две разсече,
той ша ни стане войвода.
Юнаци са си станали,
фърляли и префърляли,
не могли да я умерят.
Бре гиди Недка, Недке ле!
Недка отстрани стоеше,
Фибришим пушка държеше,
държеше сиир струваше.
Като се Недка изтири,
коляно в земя удари,
пушка на око помери -
трийсе разкрача префърли,
куршум се на две разсече.

Дряновско (Стоин-ССБ, № 297 – „Недка войвода”, с. 111).

Няма да бъде пресилено, ако въз основа на наличните данни от хайдушкия фолклор кажем, че с това име – Нед(к)а, са действали поне 2 (и/или по-малко вероятно 3) български хайдутки, но по различно време, в различни райони и с неуточнено досега родно място.
Пена (Пенка) хайдутка - за нея се знае със сигурност, че е от Търновския край. Действа из един обширен район в централната част на Северна България – Търновско, Дряновско, Габровско и Севлиевско. Името на тази хайдутка достига до нас благодарение на една хубава хайдушка народна песен от Търновско, а претенции за нейно родно място днес издига и гр. Дряново.
От песента научавеме, че в един момент Пена арнисва (спира, престава) с хайдутството и склонява да се омъжи. Като всяка жена и тя копнее да опита от мирното човешко щастие. Пътят на сватбената й процесия обаче е пресечен от някакви „седемдесе юнаци” – очевидно не хайдути-закрилници, а обикновени разбойници, каквито и по онова време съвсем не са липсвали. Сюжетът по-нататък е ясен – в младата булка нещо трепва, у нея се пробужда довчерашната юначна хайдутка и тя съсича от раз неприятелите.

П Е Н А Х А Й Д У Т К А И З Б И В А Х А Й Д У Т И

Мама на Пена думаше:
– Пено льо, мила мамина!
Ела са, Пена, арниши,
от туй, Пено льо, хайдутство.
Мама ще да та ожени
през девет села в десето.
Пена мами си думаше:
Майно льо, мила майно льо!
Аз ще са, мамо, арниша,
ако ми тетю хариже
моето конче хранено,
моята пушка бойлия,
моята сабя френгия,
мойто калпаче бошнашко.
И тетю й е харизал
нейното конче хранено,
нейната пушка бойлия,
нейната сабя френгия
и калпачето бошнашко.
Дигнали сватба голяма –
от девет села сватове,
и от десето – кумове.
Дошле са и зели са я,
прегнали да си отиват.
Минали поле широко,
настали гора зелена.
Среща им идат байраци –
със седемдесе юнаци,
Пена Калини думаше:
– Я кажи на байрактари,
от пътя да се отбият,
сватбата да си отмине.
Калина дума байрактар:
– От път байраци отбийте,
сватбата да си отмине.
Байрактар дума Калини:
Каква е сватба голяма,
по-голяма ли й от нази,
дето гора държиме,
гората и планината,
и на гората пътища,
пътища и пътеките,
и тесни кални клисури?
Нам ни са сякой отбива,
че вам ли да са отбийме?...
Чула ли й Пенка тъз дума,
че метна було от глава,
извади сабя френгия,
че са на дясно завъртя,
дур` са на ляво обърне,
сам байрактаря остана...
Че са на Пенка молеше:
– Прости ма, Пено, остави,
че съм едничък на мама,
на мама, още на тетя,
че имам булче гиздаво
и малко дете хубаво.
Че го е Пена простила,
да й ръката цалуне,
да ходи да приказува,
каква са булка срешнали.

Велико Търново, зап. Цани Гинчев (СбНУ 3, стр. 114)

Народната памет в Севлиевско допълва картината на хайдушкия живот на тази българка с още няколко интересни щрихи. В този край се знае, че веднъж на път от Троянско за Габровско, Пена и дружината й се спират да нощуват в местността „Куклите”, североизточно от вр. „Зелениковец” при с. Кръвеник, Габровско.
Образът на Пен(к)а хайдутка фигурира и в едно предание от Русенско. Там за нея се говори, че е приятелка на Рада Барачкина, заедно с която намират убежище в четата на Вълчан войвода. Години наред двете девойки бродят с хайдутите из Стара планина под мъжките имена Радю и Пеню. А когато Рада (Бойка) е смъртно ранена, за нея в продължение на около 3 години остава да се грижи именно Пенка и нейният побратим Станю. Не знаем какво се случва с хайдутката след смъртта на приятелката й Рада войвода, но и в този си вид достигналото до нас предение не си противоречи с представената по-горе песен за Пена хайдутка – напротив, двете взаимно се допълват.
Пенка войвода - това е друга народна закрилница със същото име – Пенка, за която научаваме отново от фолклорните песни. Тя действа със своя дружина в района на Горна Джумая (дн. Благоевград) в периода между 1840 – 1850 г., като е родом най-вероятно някъде от този край. Подробни исторически данни обаче и за нея липсват. Остават песните, в които е възпята:

ПЕНКА ВОЙВОДА

Мама на Пенка думаше:
Пенке ле, мила мамина,
макар да съм ти мащиха,
на добро ша та науча –
кога ти доди сватбата
хубаво да се примениш!
Хубаво да се примениш,
лекичко да се поклониш
на свекър и на свекърва
и на по-стара йетърва!
Очите да не издигнеш,
гората да не погледнеш,
че ще сватове да кажат:
– Пенка е с хайдути ходила!
Пенка мама си думаше:
Мале ле, стара майчице,
Яз ще са моля на тебе,
пък ти са моли на тате,
прикя да ми прикьоса
моята мъжка премяна,
моята сабя френгия
и тънка пушка бойлия,
че яз да мъж да водя,
я два дни, я три дни
или пък до три сахатя.
Яз щъ в Балкана да ида,
в Балкана – при хайдутите.
Тамо ме чакат юнаци,
Под всяко дърво – юнак,
Във всяка долчинка – и байрак.
Още си Пенка издума,
облече мъжка премяна,
запаса сабя френгия,
преметна пушка бойлия,
че се и на конче качила.
В Балкана Пенка отиде –
в Балкана, при хайдутите,
че си юнаци дарува –
на всеки юнак я по ялък,
я пък бялка жълтичка,
да знаят, ощи да помнят,
кога съ й Пенка женила.

Песента е от репертоара на удивителната народна певица, сладкогласната Петкана Захариева (1925 – 1983) от с. Чукарово, Тополовградско.

В един малко по-различен вариант на същата песен, известен ни от Дряновско, попадаме на интересна подробност, която потвърждава района на действие на Пенка войвода. Става дума за използваното в този нов вариант на песента на притежателното прилагателно „рилна”, което според нас недвусмислено насочва към Рила планина. Ето и въпросната част от текста, която гласи:

Планино рилна и буйна


Недей се толкоз разжаля.
Аз няма да се замая,
след два дни, след три, ще дойда.
Доде ме прости кума ми,
доде ми хвърли булото.
Армаган ще ти донеса,
армаган тънки дарове,
на всеки юнак и ялък,
на всеки баир и байрак,
на всяка крушка и пушка...

Петра войвода - Петра войвода е от с. Стрелча (дн. гр. Стрелча), Панагюрско. Действа с малка дружина из Средна гора. Според твърденията на някои изследователи свърталището на хайдушката й чета е около вр. „Влък” (1246 м.), намиращ се североизточно от Стрелча. За Петра войвода също се пеят народни песни и се носят различни легенди...
Рада Барачкина (Рада войвода) - тази прославена хайдутка е родена вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. в малкото преселническо селце Чолакова махала (дн. квартал на гр. Велико Търново). То носи името на дядо й – ратай с прозвище Чолак, който дълги години аргатува на бея в турското с. Качица, Търновско. Дядото се оженва, напуска селото и се премества в съседно землище, като така става родоначалник на новото с. Чолакова махала. Внучката му Рада е единствена дъщеря на някоя си що-годе състоятелна жена – вдовица, позната под името Барачката. Рада (Радка) става известна още на 12 – 13 годишна възраст, когато спасява от удавяне едно по-малко от нея овчарче, а като 17 – 18 годишна мома изнася сама на ръце болна старица от пламъците на горящата й къща.
Такива са най-ранните сведения за тази храбра жена, които откриваме в писанията на Петко Р. Славейков. Възрожденският поет и публицист разказва за нея още през 1867 г. в „Исторически примери. Събрани от разни нравствени книги...” (Свръзка І, Цариград, 1867, стр. 33 – 36). По-късно Славейков се връща към очерка си за Рада Барачкина и в „Бележки за някои стари войводи” отново ни напомня за смелостта и безстрашието й, описани така, както са били „Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвърдява още и от народните песни...” Ето как всъщност продължава разказът на автора по-нататък: „Тази й сърдчавост, спретнатост и лепостта й, а още повече доброто й сърце я направили да бъде желаема съпруга на момците от селото и на тези даже от околните села, между които бил и синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му, за да привлече на своя страна тази сърцата мома, принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тези страни Вълчан воевода. После ненадейното улавяние на Вълчан воевода от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години напред, но без да ся споменува някое злодеяние и насилие, направено от ней и юнаците й. Нейното хайдутувание било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в поченатите вече нашествия на кърджалиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не ся знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода. Едни казуват, че тя... умряла в дълбока старост, други: че тя забягнала във Влашко, а трети: че била убита в едно сбивание с няколко хайти при село Пушево...”
Информацията за Рада войвода дообогатява с малко повече конкретика поборникът-книжовник Филип Симидов (1852 – 1925), който пише за нея следното: „Рада Барачкина, войвода на 70 юнаци, действала около 1838 г. край град Търново. Тя е родом от село Чолакова махала, на час и половина път югозападно от Търново. Била облечена като мъж, наричали я войвода Радю и дълги години не могли да открият, че всъщност е мома. Не се знае каква е кончината й. Едни казвали, че е избягала във Влашко, а други – че е убита в сражение.”
Фактът, че Рада се облича и действа като мъж, се потвърждава и от едно предание от Русенския край. Според него тя се присъединява към дружината на Вълчан войвода заедно с приятелката си Пен(к)а и двете в продължение на години остават неразпознати под мъжките си имена Радю и Пеню.
През отминалия ХХ в. изследователят Димо Минев ни предава друг интересен разказ за момата воевода Рада Барачкина. Него той успява да запише от 90-годишната си майка заедно с една народна песен за същата хайдутка (текстът на песента се съхранява в Института за литература към БАН). Накратко чутото и запазено от Минев сведение гласи: „Рада Барачкина..., е била воеводкиня на 75 души юнашка чета. Тя е върлувала в околните гори и планини на Търново по време на аените в турско време. Моята майка умря на 90 години. Тя я помни като дете. На половин час далеч от Търново е имало турско село Качица, което е враждувало със с. Чолакова махала, обирали и убивали мнозина. Един ден трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. „Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш.” „Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, откъдето сте дошли” – и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, посреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета...”
Това е известната история за Рада Барачкина. За съжаление, сведенията за геройствата на тази, макар и реално съществувала личност също са обвити до някаква степен от романтичната мъгла на преданията. Но, както отдавна е доказано, във всяко предание има и малки, рационални зрънца истина. За историографията, която гради своите изводи на факти и безспорни документи, проблемът с легендите и преданията е, че понякога се оказват самата истина. Колкото и оскъдни да са, данните за Рада войвода ни позволяват да обобщим – основна първопричина за нейните енергични действия и последвало хайдутство с дружината на Вълчан войвода стават нескритите низки намерения на нахлулите в дома й натрапници и опасността да бъде насила потурчена. Така предаността към вяра и народност окончателно предопределя по-нататъшната съдба на младата българка. Впоследствие народната памет съхранява спомена за нейните подвизи във фолклора, независимо че там истинското и приказното почти винаги се преплитат.
Съществуват различни интерпретации на Радиното хайдушко минало. В една от многото легенди за хайдутина Вълчан и седемте му войводи например се твърди, че той е роден в Осеновлак някъде близо до Искъра и става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание”, който иска да я потурчи и вземе в харема си. Очевидно и тук сюжетът е същия. Според друга версия Вълчан е от с. Косача край Перник. Няма исторически известия обаче, които категорично да казват, че това е действително така и че става въпрос за същата хайдутка Рада. Много по-достоверно изглежда Рада Барачкина да е същата онази „Бела Рада”, спомената наред с Вълчан войвода в летописната книга на изследователя Йордан Перчинков „Вълчедръм – докосване до миналото”. Авторът цитира една приписка от онова хайдушко време, в която се казва следното:
„Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
(Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
Независимо от неизбежно натрупваните с времето наслоявания може да се заключи, че Рада Барачкина действа като хайдутка из Търновския край в един изключително смутен период – края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. В онези години на засилена феодална анархия в Османската държава, когато един срещу друг застават редица влиятелни аяни от балканските провинции на империята, последиците от междуособната вакханалия рефлектират най-вече върху мирното християнско население. При тези условия естествен защитник на угнетените българи от своеволията на разпореждащия се из Търновско и почти цяла Северна България русенски първенец Исмаил ага Тръстениклиоглу се явява с дружината си и юначната Рада войвода. За благодарност народът запява песни за нея, разказва легенди и до ден днешен нарича на нейно име редица местности в Централна и Западна Стара планина – „Радина планина” или „Радина гора”, „Радин кладенец” (под вр. Мургаш), „Радина вежда”, „Радини кули” и пр. Често е споменавана и от минали, пък и от сегашни иманяри. За тях повечето от посочените местности, свързани с Радиното хайдутство, продължават да са обект на особено внимание, поради легендите за натрупаните и незнайно къде скрити от Рада и Вълчан войвода несметни богатства.
1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница