Единъ Заветъ Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла! Ангелина байрактарка



страница2/5
Дата13.01.2018
Размер0.64 Mb.
1   2   3   4   5
главата ще ми отрежат.”
Търговче с коня замина,
та при Бояна отиде
още Бояни думаше:
“Бояно, млада войводо!
Мирча си турци хванаха
и го за в Търнов караха,
да му главата отрежат.
Я стани, стани, Бояно,
та си турците срещни,
срещни и Мирча отърви.”
Това като чю Бояна,
хвърли си хурка сребърна
и добро златно вретенце,
облече мъжка премяна,
препаса сабля френгия,
забучи чифте пищови
и зема пушка бойлия.
Че стана, та турци срещна,
отдалек им са поклони,
отблизо им селям даде.
Турци Бояни думаха:
“Бояно, млада войводо,
я седни холам, Бояно,
да едем, още да пием!”
Бояна турци думаше:
“Ой ми ва вази, сердари!
Не дойдох да ям, да пия,
но дойдох бой да са бия!”
Дорде са турци усетят,
Бояна турци изколи.
Тогизи Мирча отърва,
отърва, още извади
от железните синджири
и от тежките букаи.
Мирчо Бояни думаше:
“Бояно, млада войводо!
Халал да ти е войводството
и моето, бре, мъжество,
че ми живота отърва
от тия клети душмани.”

Втората песен също е публикувана в сборника на Безсонов със заглавие „Бояна” и под № ХХVІІІ. Вариант на тази песен, върху който именно се спираме тук, записват навремето и братя Миладинови в Панагюрище. Въз основа единствено на последния факт е трудно да се заключи, че именно там – из Панагюрско, е районът, в който е действала българската хайдутка Боян(к)а. По оскъдните данни, съдържащи се във фолклора, може да се предположи само, че хайдутството й продължава ок. 9 – 10 години, но този факт също е доста спорен, като се има предвид, че често се среща в различните варианти на песни и за други хайдутки. Според текста на песента Бояна предвожда дружина, в която хайдутин е и някой си Стоян, но не става ясно дали той е неин по-голям брат или просто посестрим. В момент на отчаяние Стоян е готов да се откаже от хайдутството и моли Бояна да разпусне дружината, за да се главят овчари някъде. Вместо да се залови за гегата непоколебимата войводка пресреща конвоя на т. нар. „Кирима бяла кадъна”, обезврежда го, убива Карима (Кирима или Керима) кадъна и прибира събраните от нея данъци. Същата Кирима се споменава много често като персонаж и в други народни песни. Тя е била дъщеря на управителя на Пандаклийския вилает (с. Пандакли – от 1934 г. с. Тервел, а от 1950 г. с. Тенево, Ямболско), красива, силна, но и жестока жена, от която си пати цялата рая, подчинена на баща й. Именно при поредната обиколка из вилаета с цел събиране на данъци от населението, тя е нападната от хайдутите на Бояна войвода и заради прегрешенията си е обезглавена (според друга версия завършва живота си ослепена и напълно безпомощна). Дори само това да е геройството на хайдутката Бояна, то заслужено намира място в народното творчество. Остават неизвестни периодът на хайдутуване и родното място на войводката, като за последното днес претенции има и гр. Дряново.

БОЯНА ВОЙВОДКА

Бояна, млада Войводка!


Била Бояна Войводка,
Била е деветъ години,
Покарала е десета,
Ниде човякъ не видяле,
Камо ли пара да зематъ;
Продадоха си конете,
Изядоха си парите.
Стоянъ Боѣни думаше:
„Мома сестрице, Бояно!
Я̀ хайде да са разнесемъ,
Овчере да са наглавимъ
По бегличките сюріи!”
А Бояна му думаше:
„Почякай, бае Стоѣне,
Че ми е хаберъ втасало,
Че иде мома Кирима
Кирима, бѣла кадѫна
Сосъ турска хазна голѣма,
Сосъ деведесетъ джеляте,
Съ сто и дваесетъ харапе.”
Па излезе на планина;
То и Кирима довтаса
Сосъ тешка хазна голѣма.
Изляла беше Бояна
Бояна млада Войводка,
Тà на Кирима думаше:
„Киримо бѣла кадѫно!
Няшто да ти са помола,
Давно ми молба помине;
Я̀ предари ми момците,
Што та е господъ подарилъ,
Макаръ червене дукате!”
И Кирима й думаше:
„Дейгиди курво Бояно!
И теб ли да са побоя,
Момците да ти предара,
Сосъ деведесе джелате,
Съ сто и дваесе Харапе.”
Ми са ѣдоса Бояна, Бояна
млада Войводка,
Извади сабля френгія,
Тà я два пѫти прегрѫна,
И три пѫти я цалуна,
Тà са на сабля помоли:
„Сабльо ле, моя сестрице!
Толкова ма си слушала,
Токо ма сега послушай,
Да взема хазна голѣма!”
Па ся Бояна заврѫтя
Ту на лево, ту на десно,
Кога сѣ назадъ обрѫна,
Токо Карима остала
Вовъ тая златна кочія.
Бояна каже Карими:
„Каримо, бѣла кадѫно!
Подай си глава на вѫнка,
Главата да ти отряжа,
Да не крѫвава кочія.”
Кирима й са молеше:
„Бояно, мила сестрице!
Просто да ти е хазната,
Токо си мене не губи,
Че смъ едната на майкя,
Тà па ако сѫмъ едната,
Ами сѫмъ млада годена
Годена, а неженена!”
Бояна е непослуша,
Нѫ влезе въ златна кочія,
Кирими глава отряза,
Па са Бояна провикна:
„Дружина вѣрна, зговорна!
Кой на кѫде е, да доде,
Да земи тешко имане,
Кой колко може да дигне,
Азе ща съ кола да карамъ.”
Буйна войвода.

БУЙНА ВОЙВОДА



Събрали са са, събрали
търновски млади момчета,
момчета като вълчета,
юнаци се без мустаци,
купиха крава ялова,
та си ядяха, пияха.
Никола млад байряктар,
той на момчета думаше:
– Момчета като вълчета,
юнаци се без мустаци,
като едете, пиете,
че пада ли ве на сърце,
излиза ли ви на лице –
мене на сърце не пада,
нито на лице излазя,
че си войвода нямаме,
юнаци да си нареди,
нареди, да ги поведе.
Ето ми девет годинки
как ни й Буйна оставила –
харалъка ни са довърши,
цървули ни са додраха.
Пробийте душни бъчови,
налейте желта бъклица,
пратете русо копиле
да иде Буйна да вика –
прави що прави да доде,
юнаци да си нареди,
нареди, да ги натъкми,
натъкми, да ги поведе.
Пробили душни бъчови,
налели желта бъклица,
пратили русо копиле
да иде Буйна да вика.
Буйна ми булка хубава,
Буйна на боклук седеше,
на ръка памук предеше,
горе, надолу поглежда
към хайдушкото сборище.
Ето момченце да иде,
момченце русо копиле,
право при Буйна отиде,
желта й бъклица подаде,
още на Буйна думаше:
– Буйно ле, булка хубава,
много ти здраве провожда
Никола млад байряктарин –
правиш що правиш – да додеш,
юнаци да му наредиш,
наредиш, да ги натъкмиш,
натъкмиш, да ги поведеш.
Ето ми девет годинки
как си ни, Буйне, оставила –
харалъка им са довърши,
цървули им са додраха,
никаква кяра нямаха.
Буйна момченце думаше:
– Момченце, русо копиле,
не моя, джанъм, да дода –
Момченце Буйни думаше:
– Буйно ле, булка хубава,
доде не додеш, не бива!
Буйна си нищо не рече
и тя се назад повърна,
отвори темни зимници,
отключи пъстри сандъци,
разфърли герджик премяни,
облече юнашка образа,
руси си коси завърза,
бели ръкави запретна,
алена феса накриви,
препаса сабя френгия,
нарами пушка бойлия,
че си момченце поведе
към хайдушкото сборище,
на хайдушкото кладенче.
Там си Никола намери,
Никола млад байряктар
с негови отбор юнаци,
юнаци се без мустаци,
като си Буйна видяха,
сички на крака станаха.
Буйна момчета думаше:
– Момчета като вълчета,
юнаци се без мустаци,
нещо що да ви попитам,
правичко да ми кажете –
да турим пръстен на бука,
по редом пръстен да мерим.
Който си удари пръстена,
той ще ни бъде войвода.
Турнали пръстен на бука,
по редом момци меряли,
меряли, не ударили.
Седяла й Буйна, гледала,
Буйна се люто разсърди,
на ено коляно й клакнала,
опъна пушка бойлия,
пуста е пушка пукнала –
от бука пръстен свалила.
Буйна момчета думаше:
– Момчета като вълчета,
юнаци се без мустаци,
ето ми девет години
как са й Буйна оставила.
От цара хазна не мина,
сега ша хазна да мине.
Пратете млади караули,
кога се хазна зададе,
на Буйна хабер да сторите.
Пратили млади караули,
малко са много вардили,
тъкминку до три сахатя.
Ето хазната че иде:
девет катъра с имане,
до триста руси бошнаци,
те си хазната караха.
Буйна на пътя излезе,
Буйна бошнаци думаше:
– Бошнаци, млади помаци,
я си хазнето отворете,
девет катъра ялтъни!
Бошнаци думат войвода:
– Войводо, млади гидийо,
ний си хазнето не даваме
доде ни главите не паднат.
Буйна се люто разсърди,
извади сабя тънина,
че са на место завъртя,
доде са наляво юбърне –
сичките Буйна посече,
само хазнето юстана.
Че им въжета изряза,
на земя хазнето свалила
и си катъри изклала.
На момчетата им дялба делила,
делила и разделила,
Буйна момчета думаше:
– Момчета, отбор отбрани,
зимайте пари безкрайни,
харчете, йоще мислете –
веке Буйна със вас няма да доде.
– Ой, наздраве на тебе, Буйно ле,
Буйно ле, булка хубава!
Наред й ръка целунаха,
целунаха и се простиха,
простиха и се разделиха.

Кортен, Новозагорско (Живков-Янакиева, с. 150, № 73).


Грозда(на) или Гроздена войвода - за нея се споменава в две песни от Шопската фолклорна област или т. нар. „Малък шоплук” – съответно от с. Радуй, Брезнишко и с. Негован, Софийско. Песните са на типичен шопско-граовски диалект, с идентично съдържание, като взаимно се и допълват. В тях се намеква, че Грозда хайдутува из западните български земи – вероятно в района на Рила, Витоша и Софийско. След девет години хайдутство тя се омъжва за Дамян и се разделя с дружината си. От този момент нататък събитията се допълват от втората песен – от с. Негован, която е малко по-подробна в това отношение. След драматично състезание по стрелба и други изпитания – често срещан и характерен мотив в българските народни песни, Грозда предава войводството над дружината на своя брат Стоян и побратима си Йован (Иван). През следващите три години те предвождат хайдутите, но в решителен момент отново им се налага да опрат до юначеството на девойката, дори когато тя е бременна и ражда сина си Истатко (Евстати).

ГРОЗДЕНА ВОЙВОДА

Била Гроздена войвода
на седъмдесе айдука,
на седъмдесе и седъм.
Млогу ги лепу водила,
по Витош, Стара планина,
по Рила и по Пирина;
лете летуя по гора,
зиме зимуя по полье,
по полье, по поятите.
Млогу ги лепо ранила:
полянски бели погачи,
граовски вити баници,
знеполски руди ягнища,
витошки вакли овнове,
боянски редки скробове,
совиски гъсти медове.
Води ги Грозда, води ги,
води ги девет години,
на десетата година
она се млада посгоди
за Дамнян, за айдутино,
посгоди и се ожени;
лепа е сватба дигнала,
сва е дружина дарила:
на секи айдук кошуля,
кошуля и па чорапци,
на най-младото айдуче,
на него руба подари
и още сабя френгия,
тънката пушка бойлия.

с. Радуй, Брезнишко; (зап. 1947 г.)


ГРОЗДА ВОЙВОДА



Одила Грозда, одила,
одила млада войвода
до седемдесе години,
до седемдесе и седем,
та е водила дружина
до осемдесе и осем.
Доде ги Грозда поводи,
барем ги арно отрани:
софийски крехки кокошки,
витошки вакли овнове,
витошка вода студена,
граовски гъсти медове,
крайнински бели погачи.
Грозде си късмет излезна.
Войводство си е предала
на свойго брата Стояна
и на побратим Йована.
Препе се църно циганче
оно войвода да бъде.
Грозда им тио говори:
– Дружина верни, сговорни,
че турим пръстен у бука,
сите се редом редете,
сите на нишан да бият;
кое си пръстен събори,
он че войвода да бъде.
Турили пръстен у бука.
Сите се редом редиа,
сите на нишан да бият;
никой си пръстен не сгоди,
низ бука да го събори.
Кога е Грозда станала,
дигнала пушка на рамо,
удари пръстен у бука,
та го низ бука събори –
она че бъде войвода.
Войводство си е предала
на свойго брата Стояна
и на побратим Йована.
Препе се църно циганче
оно войвода да бъде.
Грозда им тио говори:
– Дружина верни, сговорни,
че месим бела погача,
че турим жълта жълтица;
секиму делба че делим:
кому се падне жълтица,
он че войвода да бъде.
Омеси бела погача
и тури жълта жълтица;
секиму делба че делила
и ней си дел оставила –
ней се паднала жълтица,
она войвода че бъде.
Войводство си е предала
на свойго брата Стояна
и на побратим Йована,
па си се Грозда ожени.
Мина се до три години,
брата й води дружина.
Задала се е кадъна
и кара кола жълтици,
със нея много сегмене.
Стоян абер запрати:
– Можеш ка можеш, Гроздено,
можеш ка можеш да дойдеш
да претечеме кадъна,
да отмъкнеме имане.
Ако те зет ми не пуща,
каменна къща да гради
на осмовръха могила,
железни врати да тура,
с олово да я покрие,
от огън да се не бои,
хайдуци кога му доодат.
Грозда му абер повърна:
– Не мога, брайно Стояне,
че съм си трудна, дебела.
Кога е било на заран,
рано ранила Гроздена,
постегна коня дория,
та си у гора отиде
при свойго брата Стояна
и при побратим Йована.
Па излезнаа на друми
да си притечат кадъна.
Сите запрати отдесно,
она е сама отлево.
Па погубиа сегмене
и погубиа кадъна,
та отъмнаа имане.
Секиму даде метериз,
на брат и Стоян дори два.
Сите станаа метериз
и брат и Стоян да стане,
она му тио говоре:
– Поседи, брайно, метериз,
дур ми се сърце уздрави,
че младо да не загинеш.
И Стоян я е послушал,
та си поседе метериз,
дур и се сърце уздрави.
Тогай станала метериз,
па си имане делили,
три дни имане делиа.
Дете низ майкя продума:
– Укьо Стояне, Стояне,
и побратиме Йоване,
и мен дел оставете,
и аз съм, укьо, помагал!
Па измешаа имане,
още три дни го делиа,
на дете дел оставиа.
Доби се мъжко детенце,
лично му име туриа,
лично му име Истатко.

с. Негован, Софийско; (зап. 1944 г.)


Гуга войвода - сведенията за живота на тази хайдутка са оскъдни и повечето легендарни, но името й продължава до ден днешен да буди удивление и патриотични чувства сред хората от Асеновградския край. Не е точно установено родното й място, като според някои източници тя е родом от с. Избеглии, Асеновградско, а според други – от съседното с. Карареизово (дн. Болярци), разположено пак там – в полето между Асеновград и Садово.
Кратка информация за Гуга войвода помества най-напред писателя Н. Хайтов в брошурата си „Жени-хайдутки” (1962 г.). По-късно тези сведения обобщава в свои публикации Евдокия Емануилова – историк, председател на Общински комитет „Васил Левски” – Пловдив. Гуга (Гуга, Гюрга, а то от Георги – гр. „georgos”, „земеделец”) е била жена на някой си родопчанин Браню. Само три месеца след сватбата им съпругът е принуден да „хване гората” заради убийството на двама турци. Връщайки се от пазар в Асеновград, където отива за да си купи муле, Браню е нападнат от трима въоръжени турци. Мъжът не се оставя покорно да го ограбят и с кол пребива двама от нападателите си – третият избягва. След случилото се Браню се прощава с близките си и става войвода на малка хайдушка чета в Родопите. Скоро Гуга ражда детенце, но е набедена, че се среща тайно със съпруга си и знае къде се укрива. Непрекъснато тормозена и разпитвана от местните турци за мъжа си, тя оставя детето на близки хора в селото, подпалва дома си, за да няма какво да я тегли назад и се присъединява към четата на Браню. Двамата хайдутуват из Родопите в продължение на няколко години. Дружината им е малка – само от шестима души, но според легендата обсегът на нейните действия достига от връх „Драгойна” и Буковския балкан чак до Бяло море. Юначна и смела жена, Гуга умее да стреля по-добре от мъжете в дружината, върти едновременно два ятагана в ръцете си и с храбростта си увлича и другите. Преданието разказва, че когато пленява ходжата на с. Катърли (дн. с. Боянци, Асеновградско), заради прегрешенията му тя го наказва като го завежда на върха на Станимашката местност „Анатемата”, завързва го за една празна кола и така го пуска надолу в пропастта. Въобще, докато четата е сплотена, всичко върви добре. Браню обаче пада убит (според Хайтов – той се подхлъзва фатално и пада от една скала) и след гибелта му хайдутите избират Гуга за предводител на дружината. Новата ситуация поражда спор кой да се ожени за войводката и скарва хайдутите. Това предопределя и унищожителния край на четата. В безсмислена, но безмилостна борба помежду си, всички до един загиват. Гуга ги погребва всички заедно и остава сама – без мъж, без дружина, без дете. Не е ясно дали просто се отказва от хайдутството или предпочита да сложи точка на целия си драматичен живот. По-нататъшната й съдба е неизвестна.
Деяна Попова войвода е една от малкото български юнакини от разглеждания период, известни ни не само с малкото си (лично име), но още и с второто си и/или фамилно име. За нея научаваме от една народна песен, записана в с. Локорско (Софийско) и отпечатана в СбНУ, кн. ХІ. В песента се споменава, че вече стават 500 години, откак върлуват поробители по родните ни земи, разказът се примесва със спомен за героичните антиосмански действия в края на ХVІ в. от страна на Михай Визязул (Михаил Смели; 1558 – 1601) – княз на Влашко (1593 – 1601), Трансилвания (1599 – 1600) и Молдова (1600), като е добавен и мотивът за освобождаването на роби от легендарния Крали Марко. Всичко това дава основание на българския изследовател филолог и историк акад. Юрдан Трифонов (1864 – 1949) да заключи, че песента „изглежда да е комбинирана от две, първоначално различни, песни”, сътворени съответно от един по-ранен и друг по-късен или нов народен певец и е отглас от действията на бунтовническите чети, появили се около Търново между 1595 г. и времето на Първото търновско въстание (1598). Пак според Трифонов, зад името на героинята „...изглежда да се крие мъж – Деян или Стоян Попов, споменуван и в една сръбска песен у Вука Караджича (ІІ, № 86)”. Всъщност, анализирайки внимателно текста на песента, разбираме че едва към края на 5-вековното робство (ХІХ в.) войводката Деяна Попова събира своя хайдушка дружина от 75 юнаци и то не водена от желанието за лична мъст или отплата, а с една много по-висша цел – „да отробим наши сестри, бракя”. Това издига тази жена-войвода на много по-високо идейно стъпало, в сравнение с останалите й побратими-хайдути.

СМЪРТТА НА КРАЛИ МАРКО И ВОЙВОДА ДЕЯНА ПОПОВА



Провикна се Деяна войвода,
провикна се Деяна Попова,
провикна се на Стара планина,
на планина, на Игликовина,
на гората Никюпска планина:
– Жална горо, жал ми е за тебе,
че си, горо, толко повенала,
повенала, горо, посанала.
Дали те е слана попарило?
Или те е пожар жарило?
Или те е балсата удрило?
Язе сакам войвода да стана,
та да водя бугарска дружина,
та у тебе комити да крия –
па тизека това и не мислиш!
Докога ще турци да те държат
и да трепат низ тебе комити,
да се вият орли и гарване
над твоите дълбоки долове,
и да смърдиш над човечки мърши,
да не може човек да замине,
а ту не ли войвода с дружина?
За чудо е гора продумала,
за приказ се гора отзовала:
– Леле варай, Деяно войводо!
Нали питаш, право да ти кажа,
право казваш - и я да ти кажа.
Нито ме е слана попарило,
нито ме е балсата удрило,
нито ме е пожар пожарило;
най минаха снощи у вечера
три синджири се със млада челяд,
млада челяд като младо цвеке,
навързани и засинджирени.
Един синджир се млади момчета,
се момчета, се млади комити,
таман току жегнали мустаци.
Други синджир се млади девойки,
се девойки безгрешни душици.
Трети синджир се млади невести,
се невести по първна година,
се невести трудни и дебели,
у невести венчана девойка,
завенчана, па недовенчана,
ярмосана, още несвождана.
За нея ми шумата повена,
за нея ми вършето посана.
Та какво кю, Дойне, да не вена?
Стая ете петстотин години,
ка са дошли тия бесни псета,
ден не ме е човек да не падне,
ден не ме е чавки да не рана,
та вече ми дови и досади.
Едно време тука нещо беше,
у град Никюп тарапана беше,
от менека дървата караха,
та секи ден опседзи правеха;
па не беше тая неволия,
па не беше тая сакантия.
Пригласи се пиле низ гората,
та запея една жална песен,
песен пее за чудо, за приказ.
До тогая пиле не пеяло,
саде тогай пиле запеяло:
– Леле варай, Деяно Попова!
Леле варай, горо повенала!
Знаете ли турска размирия?
Помните ли бугарска робия?
Надойдоа турци и арапе,
поробиха Бела Бугария,
поробиха и Кара Влахия,
поробиха и Мала Сърбия
и мислеха по-натака д'идат.
Па се мина ни мало, ни много,
разбуни се Кара Романия,
Кара Влашка и Кара Богданска,
поведе ги Михаил Витазно,
да отробат свои сестри, бракя,
да отробат Бела Бугария.
Пусти турци Марко уловили,
уловили Кралевики Марко,
отвели го битка да им прави,
че не могли сами да надвият.
Ка фанали у бой да се бият,
зачуди се Марко Кралевики,
как ще трепе свои мили бракя
Провикна се що го глас държеше:
"Леле боже. Какво сега стана?
Брат на брата кръвта да изпие.
Стори, боже, язе пръв да падна!
Та па после какво сакаш прави!"
Пуста дума на ангел паднала,
пушка пукна и он се преметна.
Трапен Марко сичко си изказа,
каде ходил и какво работил.
Молил бога да го земе некой,
да го носи у негова земня,
у негова, у Прилепа града,
да не седи у душмански ръце.
Ка го чули пустите читаци,
не дали му ни душа да даде,
бутнали го у една ровина,
бутнали го и закопали го.
Па трепали кого са видели,
да не би ще некой да изкаже,
какво казал и какво заръчал:
да го земат и да го украднат,
да го копат у негова земня,
Послушала Деяна Попова,
послушала какво пиле пее,
послушала и се му разбрала.
Нажалена през сърце се фана,
та па викна, викна, та заплака:
– Жална горо, жали да жалиме!
Запомни ли какво пиле пее?
Па заплака що я гърло държи,
ем ти плаче, ем ти песен пее.
С едно гърло две-три песни пее:
една песен – песен за пеяне,
друга песен – песен за плакане,
трета песен – песен за смеяне.
Еднаж викне, а дваж се провикне –
като вика и гората вика,
като плаче и гората плаче,
като пее и пилците пеят.
Па станала Деяна Попова,
та облекла дреи парцаливи,
облекла се у просячки дреи,
па очела у Търново града,
па станала пред паша-пашина,
пред вратата песен да му пее.
Запела една жална песен,
гърцки пее, влашки изговаря,
а богдански гласо й докарва
и с кеменче гласа й поправя.
Дочула я пашина-пашица,
та излела сеир да почини,
аресала оти арно пее,
та й рекла дома да я води,
да посвири, да я повесели.
Очела е Деяна девойка,
престорена на клет просачина.
Свирила е пашини пашици,
мало, много – два дни и две нощи,
надвечери третята вечера,
чекат паша от село да доде.
Просячина хитрост направила,
облекла се у пашови дрехи,
явила се пред паша-пашица,
та казала, че е она паша;
награбила имане що могла,
па бегала на Стара планина,
та събрала отбрана дружина,
па викнала, песен запеяла:
"Леле варай, помогни ми, Боже!
Събрала съм педесе дружина,
кю събера още двайсе и пет,
да ми станат седемдесе и пет.
Па кю стана язека войвода,
да отробим наши сестри, бракя,
но, Божичко, без тебе не можем!"
1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница