Единъ Заветъ Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла! Ангелина байрактарка



страница3/5
Дата13.01.2018
Размер0.64 Mb.
1   2   3   4   5

Добра хайдутка - според твърденията на Н. Хайтов „Добра мома била посестрима на Дончо войвода”. Това е същият хайдушки войвода – Дончо Ватах (неизв. – ок. 1860), за който е омъжена лелята на Тодор Каблешков – Пена (Пенка). В своя бележка под народната песен „Дончо войвода”, Дим. Осинин пише за него: „Бил е голям изтребител на турски хайдушки чети и заптии... Най-много е върлувал из Одринско и Димотишко... Около името му турците създали суеверни легенди, вярвали, че той има побратимство със самодивите, които му помагат.”
Една от тези самодиви по всяка вероятност е и Добра, за което намираме потвърждение отново у Хайтов. Според писателя, Добра често навестява дружината на своя посестрим за да помага с каквото може – с храна, с дрехи и пр., а нерядко й се случва и да се бие редом с юнаците, като истинска хайдутка. Случва се така, че веднъж турците успяват да поставят Дончовите хайдути на тясно, като ги обграждат в една гора. Критичността на положението става причина хайдутите да позагубят духа си – някои от тях отварят дума да се предадат, други решават, че ще се застрелят, вместо да се предадат живи, а и самият войвода дълго се чуди какво да предприеме. В този напрегнат момент Добра поема инициативата в свои ръце и като извиква: „Гледайте, бре, мустакати хора, гледайте как се умира!” – тя захапва ятаган, грабва пищова на един от хайдутите и като вихър се понася срещу турците с развети разплетени коси. Увлечена от юначеството на Добра, дружината хуква след нея, пробива обръча на обсадителите и след време се озовава в планината жива и читава.
От представените откъслечни сведения не се разбира къде и кога юначната мома Добра спасява четата на Дончо войвода. Известно е обаче, че последният хайдутува от 30-те до към 60-те години на ХІХ в. из различни райони – Средна гора, Стара планина, а най-вече в Родопите и Одринско. Следователно към същия период и място следва да бъде отнесено и хайдутството на Добра.
ДОНА ВОЙВОДА ОТЪРВАВА РОБИ

Турци през гора вървяха,


до триста роби караха
и ги на мечка водеха.
Екнала беше гората
от техни викове до Бога,
дано им Господ помогне.
Дона си байо говори:
– Не мога, байо, да търпя,
изведи коня Гарвана,
подай ми сабя френгия,
да ида да ги отърва!
Байо й конче изведе
и й сабя подаде.
Препаса Дона сабята,
качи си коня Гарвана,
та стигна Дона турците,
със коня турци тъпчеше,
отърва Дона робето –
до триста роби, робини.

Коя е Дон(к)а войвода – реална историческа личност или просто плод на народното въображение, а защо не и двете – трудно е да се отговори. И за нея, както и за много други български хайдутки няма документални изворови данни, които да ни помогнат при разграничаването на истината от измислицата. А дали въобще в случая се касае за измислица и ако да, на какво се базира тя? В националния хайдушки епос е известно, че има съхранени доста песни с подобен сюжет – за Крали Марко, за Вълчан войвода и много други герои, които освобождават „три синджира роби” или „до триста роби, робини”. Едва ли тяхната поява е инициирана само от нечие въображение. То не би и могло да се прояви на толкова различни места по един и същи начин. И все пак песента „Дона войвода отървава роби” също е свързана с желанието на народния певец да възпее защитника на угнетената рая. Както да докаже, че и българката е способна на такова юначество.


Друг въпрос е кой се крие зад конкретния персонаж. Може ли това в случая да е например Дона – сестрата на известния Куман войвода, прославил се по време на Велчовата завера от 1835 г.? Тя е омъжена за друг не по-малък бунтовник – Кольо Блюдото, син на Нейко йерея от дн. с. Плаково, Търновско. Според думите на сегашните им потомци от плаковската фамилия Попови, прабаба им Дона навремето е нападната от турци, успява да ги убие и да се спаси от опозоряване. Дали пък след разигралата се драма зад образът на „баба” Дона не застава този на Дона войвода, остава неизвестно.
http://www.bulgarianmonastery.com/bg...onastery_id=19 (вж. Мнения и коментари за Плаковски манастир, пост на Васил Попов от 28. Х. 2010 г.)
Драган(к)а войвода. От текста не става ясно къде и кога хайдутува Драганка, но поне разбираме, че тя не действа сама, а заедно с брат си Иван(чо). След като той заболява тежко сестрата изпълнява последното му желание. Независимо че в резултат на дългото им съвместно хайдутство те са събрали „девет пещери с имане, десета с жълти жълтици”, по волята на брат си Драганка обира още една турска хазна. Иван обаче умира, оставя „тежко имане” и от народната песен за съжаление не научаваме дали Драганка войвода продължава с хайдутството или се оставя от него, за да осъществи благородните намерения на покойния си брат да прави само хаири.

ДРАГАНКА ХАЙДУТКА (ОБИРА ХАЗНА)



Откак са Иванчо повдигна,
още сестра му Драганка,
във пътя хазна не мина
от царя, ни от везиря.
Снощи ми поща довтаса,
царска ще хазна да мине.
Иванчо дума Драганки:
- Драганке, сестро Драганке,
къде как съм та проводил,
се ми работа завърши;
хайде ма и сега послушай
и ми работа завърши.
Я земи китка ключови,
отвори тъмни земници,
че земи бели чадъри,
че иди, сестро Драганке,
долу в равното ливаде,
във беглишкото усое,
курдисай бели чадъри,
пригради мала градинка,
че насей цвете сякакво.
Кат' са хазните зададат,
ти иди в мала градинка,
набери цвете сякакво,
направи китки смесени,
секиму китка да дадеш,
на байрактаря две китки,
с китките да ги обавиш,
докато дода и ази,
дорде ма глава отболи,
докат ма треска претресе.
Драганка дума Иванчу:
- Братко ле, не стигна ли ти
девет пещери с имане,
десета с жълти жълтици?
Иванчо дума Драганки:
- Драганке, сестро Драганке,
стигнало и артисало,
ала хаири ще правя,
хаири и манастири,
на буйна вода камен мост,
на пуста гора манастир,
манастир святи Ивана;
на ново село черкова,
черкова свята Драгана.
Че го Драгана послуша,
зела е китка ключови,
отвори тъмни земници,
извади бели чадъри,
че си Драганка отиде
долу в росното ливаде,
във беглишкото усое,
курдиса бели чадъри,
пригради мала градинка,
насея цвете сякакво.
Кат' са хазните задали,
Драганка влезе в градинка
набрала й цвете сякакво,
направи китки смесени,
че пред хазните излезе,
секиму китка подаде,
на хазнатаря две китки.
Хазнатар й са молеше:
- Драганке, баш харамийо,
молба ще ти се помоля,
хазните да ми харижеш,
че веке ми са додея
от бащини ми маргази,
от дедови ми накази.
И Драганка го послуша,
и му хазната хариза,
и са назади повърна.
Отгоре иде Иванчо
и на Драганка думаше:
- Драганке, сестро Драганке,
без мене пара не струваш,
каквото ази без тебе;
защо хазните изпусна,
не ги, Драганке, бастиса?
И Драганка са разсърди,
че си хазните пристигна,
че са надясно завъртя,
докат са наляво обърни
до еден ми ги изсече,
двеста ми руси казаци,
триста ми делибашии.
Че им хазните дигнала,
че при Иванча отиде
и на Иванча думаше:
- Братко ле, братко Иванчо,
болен си, братко, ще умреш,
ала са пак не оставаш;
мене ми са хазнатар помоли,
че му хазните харизах.
Догде Драгана издума,
Иванчо са от душа отдели,
тежко имане остави.
Еленка войвода - хайдутка с това име действа, но неизвестно кога, в района на Средногорието. Възпята е в две сходни народни песни, познати ни съответно от Добричкия край и Сливенско: „Еленка млада войвода” и „Не искат мома за войвода”. Съдържанието и текстът им не се различават особено, с изключение на факта, че в първата като байрактар на дружината се споменава Иванчо, а във втората – Стоян. И двете песни започват с кратко описание на мълчаливото брожение сред хайдутите, породено от факта, че ги предвожда девойка. По-нататък се визира самото утвърждаване на смелата и ловка млада жена като войвода. Това става след състезание по точна стрелба и надскачане, при което Еленка единствена успява да прекара куршум през сребърен пръстен и да прескочи побит в земята байрак.

ЕЛЕНКА МЛАДА ВОЙВОДА

Еленка дума Иванчу:
– Иванчо, кючук байрактар!
Що ти й дружина кахърна,
кахърна та не весела?
Няма ли пари да харчи,
няма ли дрехи да носи?
Иванчо дума Еленки:
– Еленке, млада войводо,
те имат да ядат, да пият
и имат пари да харчат,
и имат дрехи да носят,
но са тъжовни, кахърни
че им девойка войвода.
Еленка дума Иванчу:
– Иванчо, кючук байрактар!
Хайде на нишан да мерим –
който нишана умери,
той ша ни бъде войвода!
А че са Еленка разсърди
и бръкна в куюм джобове,
извади пръстен сребърен –
на пръстен нишан турила.
Никой са, холам, не нае
през пръстен куршум да вкара.
Еленка, млада войвода,
приседнала на едно коляно,
куршум през пръстен прекара,
никой й вярва не хвана.
Еленка млада войвода
тя си на Иванчо думаше:
– Иванчо, кючук байрактар!
Байряк в земя ша подбучим,
който си байряк прескочи
той ша ни бъде войвода!
Никой са, холам, не нае
байряка да си прескочи.
Еленка млада войвода,
тя си полите събрала
и си байряка прескочи.
Препаса сабя на кръхче,
наметна пушка на рамо
и на Иванчо думаше:
– Я хайде Иванчо със мене!
Де бяхме снощи на конак –
там ша на конак да идем!

В друга народна песен, записана от Захари Княжески още през 1842 г., Еленка се споменава като дервентджийка. Това е абсурдно, като се има предвид, че в рамките на Османската империя за феминизиране на тази длъжност в каквато и да било степен е немислимо да се говори. Следователно и тук жената е поставена пред необходимостта да се престори на мъж. Превъплътена в дервентджия или пък в качеството си на хайдушки войвода, Еленка в продължение на години старателно укрива различната си полова принадлежност. С дружината си тя обира хазната на султан Мурад, избива всичките охраняващи я чауши и отново успява да остане неразпозната като жена. (Виж песента "Еленка дервентджийка" в http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/2/99.htm)


Ирина войвода - за нея се говори в няколко сходни песни от Странджанско, посветени на Индже войвода (ок. 1755 – 1821). Този прославен български хайдутин (истинското му име е Стоян, а „Индже” е прякор – от тур. „ince”, „тънък”) действа в края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. предимно в района на Странджа, Сакар и Бакаджиците. Именно Странджанско е и предполагаемото място, където се подвизава Ирина войвода по същото време. Това се потвърждава и от факта, че в две от песните Ирина е спомената като Граматикова, което не би следвало да се приема лековерно за нейно бащино или фамилно име, а като указание за родното й място – т. е., с. Граматиково, Бургаско.
Според една друга народна песен от гр. Елена, Ирина хайдутува заедно с брат си Стоян, когото тя отървава от 9-годишен турски плен. Интересно тук е може би не случайното съвпадение в имената на Ирининия брат и това на Индже (Стоян) войвода... (Тази песен виж в: http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/2/106.htm )

Инджето са го ранили


в челото между веждите
и пак е Индже бегало.
На пътя Индже срещнало
Ирина мома хубава.
Индже на Иринка думаше:
– Къде си, моме, тръгнала
низ тая гора зелена,
низ тая Странджа планина?
Ирина Индже думаше:
– Индже ле, Индже войводо,
мене ме мама проводи
калугерица да стана.
– Ирино, моме хубава,
на тебе не ти приляга
калугерица да станеш,
а най ти тебе приляга,
в гора зелена да ходиш,
млада хайдутка да станеш,
байрака да ни развяваш.

Елхово (Архив КБЛ-ВТУ).



Инджето са го ранили
в челото, между веждите,
и пак Инджето бягаше
низ тая гора зелена,
низ тая Странжа планина.
На пътя срещна Инджето
Ирина Граматикова;
Инджето дума Ирини:
- Ирино мари хубава,
къде си холам тръгнала
низ тая гора зелена,
низ тая Странжа планина?
А Ирина му думаше:
- Индже ле, Индже войвода,
мене ме мама проводи
калугерица да стана,
калугеришко да нося.
Инджето дума Ирини:
- Ирино мари хубава,
на тебе не ти приляга
калугерица да станеш,
калугеришко да носиш,
я най ти, мари, приляга
млада хайдутка да станеш,
байрака да ни развяваш.
Кера войвода - известна още като Калъч Кера или Айдут Кера, се споменава, че произхожда от една колибарска махала край Малко Търново. Родена е вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. Предвожда самостоятелна женска хайдушка дружина, действаща в началото на ХІХ в. из Странджанско. Това поне твърди за нея, макар и в своя роман за юноши "Хайдути шетат по море" (1988 г., базиран върху конкретни исторически събития), писателят Димитър Мантов. Той сочи две сходни обстоятелства, които принуждават тази млада жена да излезе в гората. Според едната версия Кера е съвсем млада невяста, когато кърджалии убиват мъжа й. Според другата – само е сгодена, но пак поради горната причина остава без годеник. Оттук-насетне не е трудно да се предугади следващата й житейска стъпка. Познава се добре с прочутия Вълчан войвода (1775 – 1831), но сама сформира своя отделна дружина. Събира изключително силни жени като нея, останали без мъже по време на кърджалийските размирици от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век. Жени, които нямат повече за какво да жалеят, но които имат за какво да си отмъщават. Подобно на древните амазонки Кера въвежда строго хайдушко правило – принуждава съратничките си да се закълнат, че каквото и да се случи мъж до себе си няма да допуснат. Дълго време това правило е стриктно съблюдавано, докато един ден една от хайдутките – Руска, нарушава клетвата, залюбва се с тюфекчия от харбалийското (войнишко) с. Ковчас (дн. гр. в Р. Турция), Лозенградско, и за известно време напуска четата. Когато се връща Кера я изправя пред хайдушкия съд и без всякакво колебание я осъжда на смърт чрез обесване. Същото наказание сполетява по-късно и друга хайдутка от дружината – Гена. За този случай авторът Д. Мантов се позовава на неизвестна досега приписка, която гласи следното: „И знайно да буде кога Хайдут Кера повеси хайдут Гена ради клетвата в име Х-та. Турчина бега чак до Едирне. Беше лето 1812. Писа К-сти.”
В сърцето на Троянския Балкан, неизвестно точно кога, действат с оръжие в ръка срещу поробителя две прочути сестри-войводи от с. Белиш, Троянско – Магда и Тина. Няма сведения за това, дали дружината им е съставена изцяло от жени-хайдути или е била смесена. Според народното предание сестрите падат убити от турците в последната махала на селото, която в тяхна памет и до днес носи името „Маргатина”.
Маламка войвода - в хайдушкия фолклор името на Маламка се споменава на няколко пъти в редица народни песни, но други по-конкретни податки за нея не се откриват. Това отбелязва в своя сборник и Дим. Осинин, който публикува една такава песен за Маламка войвода, записана от Разградско. Същата откриваме и в „Трем на българската народна историческа епика” на Б. Ангелов и Хр. Вакарелски. В песента по-насочващо, поне по отношение на това къде се подвизава тази хайдутка, е единствено споменатото още в началото обстоятелство, че тя пие вино „на планина на Агликовина”. В случая се намеква за сакралното хайдушко сборище от онова време – „Агликина поляна”. То се намира на ок. 38 км. северозападно от Сливен, в Еленския Балкан, на 1 – 2 км. западно от прохода „Вратник”, разделящ Средна от Източна Стара планина. Мястото представлява просторно планинско пасище, закътано сред вековните гори наоколо, поради което през ХVІІІ – ХІХ в е и предпочитано от хайдутите като сборен пункт. Така фолклорът и топонимията ориентировъчно ни указват евентуалния район на действие на Маламка войвода и дружината й – Средна и/или Източна Стара планина.

МАЛАМКА ВОЙВОДА



Вино пие Маламка войвода
на планина на Агликовина,
залива й момче харамия,
как залива, чаша не долива,
долива я с дребни бистри сълзи,
пък негова през рабо прелива.
Съгледа го Маламка войвода,
отговаря Маламка войвода:
– Ой та тебе, момче харамия,
как заливаш, чаша не доливаш,
доливаш я с дребни бистри сълзи,
пък твоята през рамо преливаш –
дали ти е слуга додеяло,
или ти е сабя дотегнало?
Отговаря момче харамия:
– Ой та тебе, Маламка войвода,
га ма питаш, право да ти кажа:
нито ми е слуга додеяло,
нито ми е сабя дотегнало,
ами ми е мама домиляло:
девет годин как не съм я видял!
Отговаря Маламка войвода:
– Ой та тебе, момче харамия,
изваждай си врано добро конче,
че да идеш мама си да видиш,
да я видиш, пак тука да додеш!
Извади си врано добро конче,
оседла го, възседна, проигра,
че отишло мама си да види.
Мара хайдутка - сведенията за тази хайдутка почиват единствено върху местни легенди от района на гр. Трявна. Според тях Мара действа из Тревненския Балкан с неразделния си другар Паро. Заедно те нападат и обират турските кервани, преминаващи през близкия Тревненски проход – един от важните търговски пътища, свързващ р. Дунав с Бяло море. За убежище хайдутите използват т. нар. днес пещера „Марина (Парова) дупка”, където укриват и плячката си. Пещерата е дълга над 3 км. и се намира край днешното с. Генчовци, на ок. 7 км. от гр. Трявна. Интересна подробност е, че когато турците попадат на следите на Мара и Паро, за да ги заловят или задушат те запалват голям огън пред входа на пещерата, докато хайдутите са в нея. Пушекът в скоро време изпълва цялата пещера, но... започва да излиза от друго място. Оказва се, че убежището на арамиите има два входа – северен (хоризонтален) и южен (вертикален), който е с височина 38 м. Именно през този спасителен изход Мара и Паро успяват да избягат и да се скрият от преследвачите си. Имената на двамата хайдути остават съхранени и до днес, поне що се отнася до топонимията. Пещерата е наречена на името на жената-хайдутка, докато отвесният вход на „Марина дупка” дължи названието си на нейния вечен другар – „Парова дупка” (известна още като „Понора”) или „Куминчето”, както му казват местните хора.
Манда хайдутка - за етимологията на думата „манда” съществуват множество обяснения, но единно мнение няма. Като изключим сексуално-вулгарното й значение в руския език..., в други езици то е далеч по-приемливо, макар и доста различно. Българи, чехи и румънци например го използваме като умалително на Магдалена. В енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон се указва, че на един от сирийските диалекти думата е със значение на „знание”. В превод от арам.(ейски) „manda” също означава „знание”, „гносис”. В друг вариант, от старовавилонски (през английски), пък се транслира като „войник” или „офицер” („man” – companion, „da” – line, side). В българския език, освен под формата на рядко срещано лично и/или фамилно име, се употребява още и в израза „манда поща” – за означаване на нещо бавно, мудно, като превоз с кола, теглена от биволи; поща с биволски коли, т. е. бавна, мудна, но сигурна, надеждна. Някои родни изследователи са склонни да използват и друга логика. Така, въз основа на остарели български думи със запазено значение, се предполага, че съдържащата се в тях древноиранска морфема „мант”, „манд”, „мунд” най-вероятно означава „мляко”. Оттук и извода, че „типичното странджанско женско име Манда може да означава „млечна, хубава като мляко”. Според българския езиковед и лексикограф по призвание Стефан Илчев (1898 – 1983) обаче, Манда е фонетичен вариант от Мана (съкратено от Емануил) и означава „Бог е с нас”.
Всяко едно от горните обяснения би могло да намери приложение при идентифицирането на българката Манда хайдутка, но за съжаление с това като че ли се изчерпват възможностите за постигане на нещо повече в желаната насока. Все пак и тук има една интересна фолклорна податка, която отново насочва към Странджанския край. Това е стара оригинална песен за Манда хайдутка, изпълнявана от талантливата народна певица Кера Панайотова Маджарова (1896 – 1990) от Странджанското с. Бръшлян:

...сега е енна година,


откък сме Манда довели,
веке се Стуян буктиса
и бивольлято ектиса,
ката день дърва да кара,
ката день брашно да меле,
огънет не сме зариле,
кандилет не изгасиле,
от госке, от познайнице,
от Мандините ронини...

Песента записва синът на певицата – „хронистът на Странджа”, историкът Панайот Маджаров. В нея се намеква за хайдушкото минало на младата снаха, чието поведение, поради многото гости и познати, става твърде подозрително за новото й семейство. Манда се вижда принудена отново да „набие гора зелена”. Едва след девет години, когато свекърва й вече е починала, тя се връща в село за да търси мъжката си рожба.


Мара хайдутка - сведенията за тази хайдутка почиват единствено върху местни легенди от района на гр. Трявна. Според тях Мара действа из Тревненския Балкан с неразделния си другар Паро. Заедно те нападат и обират турските кервани, преминаващи през близкия Тревненски проход – един от важните търговски пътища, свързващ р. Дунав с Бяло море. За убежище хайдутите използват т. нар. днес пещера „Марина (Парова) дупка”, където укриват и плячката си. Пещерата е дълга над 3 км. и се намира край днешното с. Генчовци, на ок. 7 км. от гр. Трявна. Интересна подробност е, че когато турците попадат на следите на Мара и Паро, за да ги заловят или задушат те запалват голям огън пред входа на пещерата, докато хайдутите са в нея. Пушекът в скоро време изпълва цялата пещера, но... започва да излиза от друго място. Оказва се, че убежището на арамиите има два входа – северен (хоризонтален) и южен (вертикален), който е с височина 38 м. Именно през този спасителен изход Мара и Паро успяват да избягат и да се скрият от преследвачите си. Имената на двамата хайдути остават съхранени и до днес, поне що се отнася до топонимията. Пещерата е наречена на името на жената-хайдутка, докато отвесният вход на „Марина дупка” дължи названието си на нейния вечен другар – „Парова дупка” (известна още като „Понора”) или „Куминчето”, както му казват местните хора.
Марийка (Мария) Маркова – „Рошко”
Мария Маркова Попгеоргиева е родена през първото (или най-късно в началото на второто) десетилетие на ХІХ в. в малешевската паланка Берово (дн. гр. в Р. Македония), в семейството на Марко Попгеоргиев. Тя е сестра на легендарния хайдушки войвода Ильо Марков Попгеоргиев (Малешевски), известен още като Кара Илия, Ильо Харамията или Дядо Ильо войвода (28. V. 1805 – 17. ІV. 1898). Освен него има още един брат – Станко, както и една сестра. С моминската си хубост двете девойки привличат вниманието не само на ергените-християни от Берово. Така един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанява „на гости” в къщата на Марко Попгеоргиев. Разбирайки, че е застрашена честта на сестрите, брат им Ильо се намесва решително и принуждава неканените гости да напуснат дома. За нанесената им обида турците се заканват да си отмъстят, но това така и не се осъществява, понеже след случилото се Ильо и сестра му Мария „хващат гората”.
В българската историография и досега е застъпено становището, че същинската хайдушка дейност на Ильо войвода започва много по-късно – едва към средата на ХІХ в., при което за евентуално участие на сестра му няма дори и намек. Оказва се обаче, че Мария е постоянен спътник на брат си в революционната борба. Повече светлина в тази насока хвърлят твърденията на македонския историк и дългогодишен директор на Държавния архив на Р. Македония проф. д-р Зоран Тодоровски. Според него в периода 1827 – 1828 г. Мария (под хайдушкото име „Рошко”) е байрактарка на Дядо Ильовата дружина, която тогава действа по поречието на р. Бистрица, достигайки на юг-югозапад до района около гр. Бер (дн. Р. Гърция). С акциите си четата фактически се включва в гръцкото националноосвободително движение, по време на което, както пише по-нататък Тодоровски, „Ильо войвода с шесттотин борци-македонци извършил нападение над голяма турска войска, като й нанесъл тежък удар”. Мария, също така се озовава и край Севастопол, където „участва като борец от Македонския батальон, предвождан от Ильо войвода по време на Кримската война”, по-късно се присъединява заедно с брат си към Първата българска легия на Раковски в Белград (1862 г.) и участва в щурма на легистите над крепостта Калемегдан.
Макар и съпътствани от известни пропагандни внушения, изнесените от д-р Тодоровски нови данни за живота и дейността на Мария Попгеоргиева обогатяват представата ни за тази хайдутка. Не му прави чест обаче на професора, че прекалено старателно афишира „македонския” характер на нейните борчески прояви навсякъде, където това е възможно и съзнателно избягва да спомене каквато и да било връзка с нещо чисто българско. Дори и това, че Мария доживява да види освободена България, живее в тази България и умира през 1916 г. не къде да е другаде, а в българското с. Рила.
1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница