Единъ Заветъ Да не бе чудо станало – не би се и песен запяла! Ангелина байрактарка
Изтегляне 0.64 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Райка хайдутка
- Ружа байрактарка
- Румена войвода – „Царицата на Осогово” (част 1)
Рада (Мерджан Рада) войвода - още една хайдутка на име Рада се подвизава из родните земи, този път в Южна България. Това е прочутата Мерджан Рада войвода – първата известна жена-войвода в областта Загоре. Името й произлиза от араб.-тур. „mercan” – корал, което ни подсказва както за твърдия характер, така и за красотата на самата девойка, възпяти в народната песен: РАДА ХАЙДУТКА Излязла е бяла Рада
Песента стига до нас благодарение на Л. Каравелов. Издателят на Каравеловите съчинения – Захари Стоянов, уточнява в една своя бележка по този повод: „Тая песен, която намерихме, между ръкописите на Л. Каравелов, е записана с Хр. Ботева ръка”. Като се има предвид, че Ботев е родом от край, близък до този, в който се подвизава Мерджан Рада и знае от майка си десетки народни песни, няма нищо изненадващо във факта, че именно той записва песента и я предава на Каравелов. По-късно и съставителят на 12-томното издание „Българско народно творчество” – Димитър Осинин (псевдоним на писателя Димитър Николов Попов; 1891 – 1981), добавя свой коментар към въпросната песен, но изказва съмнение по отношение на това дали тя се отнася до действителни лица и събития: „Навярно името Рада тук е употребено като събирателно за жени, както зян се употребява за мъже там, където е било забравено същинското име. Песента едва ли сочи определен действителен случай, по-скоро чрез нея се представя изпитването на душевната издръжливост на ония, които стават хайдути...” Всъщност при Осинин е записано, че песента за Рада хайдутка е от Сливенско и в текстово отношение тя се отличава малко от горната. Тъкмо разликите обаче подчертават още по-силно твърдия и волеви характер на войводката: РАДА ВОЙВОДА Събрала е бяла Рада, бяла Рада войводата, тристамина отбор момци. Че излязла бяла Рада В гъста гора лилякова, побила е три байрака: един зелен, други чървен, трети байрак сиво сукно, сиво сукно гълъбово. Че седнала под байрака. Провикна се бяла Рада, бяла Рада войводата: – Хой ви вази отбор момци, отбор момци неженени, разродете-разбродете гъста гора лилякова, наберете сухи дърва, сухи дърва, глогу-върше, накладете буян огън, уловете шаро агне, не колете, не дерете, най го живо натъкнете, натъкнете, опечете. Никой са нае, не нае. Че станала бяла Рада, бяла Рада войводата, разбродила гъста гора, набрала е сухи дърва, наклала е буян огън, уловила шаро агне, не го клала, не го драла, най го живо натъкнала, че го й пекла бяла Рада. Огън тлее, агне блее, бяла Рада песен пее: – Хой ви вази отбор момци, виждате ли как си блее, как си блее туйка агне? – тъй ша блеят ваште майки, ваште майки зарад вазе. Опекла бяла Рада, опекла го, наели са. Замръкнала й бяла Рада с триста момци, отбор момци, отбор момци, се юнаци – осъмнала с тримамина. Сливенско (СбНУ 22-23, с. 106). Съмненията на Осинин, че името на гороинята е събирателно, не са основателни и както ще си проличи по-нататък народното творчество ни упътва именно към образа на Мерджан Рада войвода. Първо, неслучайно и в двете песни хайдутката е упомената като „бяла Рада”. Бялото символизира чистотата, съвършенството, красотата, както и светлината, която побеждава мрака. Второ, любопитно е и едно друго значение на думата „мерджан” – това е названието на позабравения в днешно време, но разпространен из нашите земи дългогодишен и устойчив на всякакви условия храст с изключително здрави корени, често също свързван със силата и красотата. И двата посочени варианта на тълкуване името на хайдутката само потвърждават, че то напълно съответства на същността и характера на девойката, такива каквито са отразени те и във волклора.
РАДА ВОЙВОДА Излязла е, мари, бяла Рада
Ако се замислим от кои точно фолклорни области идват поместените тук песни, на пръв поглед може да ни се стори, че те не са посветени на една и съща героиня. Най-вече последната песен от с. Крушари, би ни насочила например към друга хайдутка със същото име – Рада Барачкина, действала из Северна България и Търновско. В действителност обаче на много места из Добруджа се долавя едно солидно тракийско фолклорно влияние, тъй като в редица тамошни села, като въпросното Крушари, Главан (Силистренско) и др., в началото на ХІХ в. се заселват маса преселници от Тракия и по-конкретно от Старозагорско. Това става по същото време, когато из Загоре действа Мерджан Рада войвода. Споменът за нея тракийци пренасят далеч от домовете си – отвъд Балкана, в новите си добруджански поселища. Така фолклорните заемки в случая намират своето логично обяснение. Освен тях интересни уточняващи подробности за живота и хайдутството на Мерджан Рада войвода ни разкрива и поп Минчо Кънчев Стоянов (1836 – 1904) в своя летопис „Видрица”. Независимо че са предадени устно и не са получени както се казва „от първа ръка”, те недвусмислено доказват истинността на отразеното в народните песни. Та ето какво пише колоритният български свещеник и революционер: „Тази Мерджан Рада войвода, тя била родом от село Мисилимито. Тя лете ходела с юнаци, та им правила войводалък, а зиме се женела, но мъж не пускала при себе си. Приказува ми дядо Атанас Тупука (камиларина) за Мерджан Рада войвода. Когато беше в нази аргатин, аз бях малко момче. Една зима се била оженила в село Калена. Като прекарала зимата, през пролетта един ден изсвирила с едно листо – като заизскачаха кой един от тъй, друг оттам, все с пушки и ножове. Тя им турила един знак и най-напред тя прескочила и сетне други. На един малко дирята му се закачила, тя го изпъдила. Мерджан Рада войвода много години ходела, най-подир я уловили жива в Мисилимито. Кога я карали, минали през Ахърито, майка ми Дена я видяла. Тя била тогава малка. Казуваше ми, че била на кон, увързана с железа, и краката й под коня отдолу биле заключени пак с железа. Закарали я в Одрин и там я зашили в един чувал и я хвърлили в Марица, та се удавила и свършила юнашките си геройски сили.” Благодарение на тези кратки исторически податки научаваме за някои нови факти и обстоятелства от живота на Мерджан Рада войвода. Според „Видрица”-та тя е родом от с. Мисилими(то) (дн. Християново), Старозагорско. След като майката на поп Минчо Кънчев – Дена Кавалджи Минчева (1788 / 89 – 1885), когато е била малка я вижда в с. Ахърито (дн. част от с. Загоре), Старозагорско, то може спокойно да се заключи, че Мерджан Рада е родена през втората половина на ХVІІІ в. Какъв е конкретният повод да се отдаде на хайдутството не се знае. Дълги години (ок. първите две десетилетия на ХІХ в.) тя действа из областта Загоре и като стриктен войвода всеки път подлага на изпитание физическите качества на хайдутите преди да ги допусне в дружината си. Твърдият характер на тази жена си проличава и при използването на необичаен прийом за укриване през тежките зими. Многократно омъжвана (или поне сгодявана), поредния път в старозагорското с. Калена (с. Колена), тя не си позволява интимност и не допуска мъж до себе си. Някъде към второто десетилетие на ХІХ в. Мерджан Рада войвода попада жива в ръцете на турците. Заловена в родното й село и окована, тя показно е разкарвана на кон из околните села. Накрая е отведена в Одрин и там намира смъртта си във водите на р. Марица посредством една често използвана за времето си екзекуция. Гореизложеното все пак не изчерпва всичко, което може да се каже за Мерджан Рада войвода. Тук си позволяваме да изнесем за първи път още нещо любопитно за нея, а именно убеждението ни, че зад образа й всъщност се крие често споменаваната навремето из Старозагорско хайдутка Рада Амазонката. Вярно че историята и историците следва да се опират на това, което имат и с което разполагат, а не на това, което предполагат, но в случая няма място за никакво съмнение. Двете имена според нас се отнасят за едно и също исторически действало лице, тъй като не е известна друга такава смела българка, която да е хайдутствала под същото име, из същия регион и по същото време. Това е времето на феодалните размирици в Османската империя от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век (известно като „кърджалийско време”) и по-точно края на този период, когато след Руско-турската война от 1806 – 1812 г. кърджалийството в общи линии е ликвидирано (към 1815 – 1820 г.). Тогава аянин на Ески Заара (Стара Загора) е хаджи Мехмед Али Капуджибашията, който организира опълчение от християни и мюсюлмани за отбраната на града от разбойниците, а по-късно е назначен за управител на остров Родос. По същото това време из района се подвизава и хайдут Рада (Радой). Ето какво отбелязва за нея в своеобразния си мемоарен труд видният старозагорски общественик и възрожденски деец хаджи Господин Славов (1811 – 1893): „А колкото за хайдут Рада Амазонката – била от Тревненските колиби млада мома и се разхождала по Средна гора и по Загорското поле с една чета отбор юнаци българи. За тази геройка, един стар турчин х. Аптий, бивши капубюлюкбашия за много време в Загорския конак, е разказвал на пишущия, че когато бил той (х. Аптий) младо заптие и бил поставен да пази на беклемето (пост) при с. Сюютлий, на пътя между Ст. Загора и Чирпан, една сутрин есенно време се явил в беклемето му един млад юначина, въоръжен от петите до главата, като дал селям по турски на беклемеджията, заповядал му да му направи едно кафе и беклемеджията додето направи кафето гостенина му го попитал: „Има ли тъдява да се разхождат някои лоши хора?” А той му отвърнал: „Йоктур, ефендим (Няма, ефенди).” Гостенинът му го попитал пак: „Хайдут Радой гьордюнюз му бураларда гезисин (Хайдут Радой да сте виждали да се навърта по тези места)?” Той казал: „ Гьормеди, ефендим (Не сме го виждали, ефенди).” Гостенинът като изпил кафето си, излязъл из беклемето и се обърнал към беклемеджията с разтворени гърди и му казал(а): „Гьор хайдут Радой да биръда _ _ _ гьормедим _ _ _ _ _ _ (Виж хайдут Радой тук _ _ _ като не си го виждал _ _ _ _ _ _ )”, и като си ударила ръката в петата, си заминала.” Славов, х. Господин. Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в ХІХ в., ИК „КОТА”, Стара Загора, 2008 г., стр. 31. Тази накратко описана от х. Господин Славов случка, напълно кореспондира с предаденото ни от поп Минчо Кънчев за Мерджан Рада войвода. И макар че известната старозагорска историчка ст. н. с. Величка Койчева поставя българската героиня Рада Амазонката между историческата действителност и легендата, за нас не остават подозрения, че тя и Мерджан Рада войвода са всъщност една и съща историческа личност. Райка хайдутка - тя е от с. Българене, Ловешко. Поема по пътя на хайдутството движена от силното желание да отмъсти за любимата си сестра, отвлечена от турците. Колко време и къде точно хайдутства не е известно. Остава фактът, че и до днес хората продължават да сочат предполагаемия гроб на Райка хайдутка близо до извора „Райка”, в горния край на Свиненска река при с. Българене. Ружа байрактарка - за тази хайдутка научаваме от разказваните и до днес предания в района на гр. Сапарева баня, Кюстендилско. Близкият малък манастир „Св. Стефан”, разположен на десния бряг на р. Джерман на рида Джоганица в Северозападна Рила, някога, освен духовно средище, е бил и център на хайдушки сборища. В него и при хайдутите често намирали закрила много местни български девойки, подгонени от поробителя. Ружа, която родом вероятно е от този край, се влюбва във войводата на една от хайдушките дружини, действали из района. Тя им става посестрима и всяка година от ранна пролет до късна есен е байрактар в четата на своя любим. През дългите зимни месеци, за по-сигурно, тайно се връща в селото си, но е усетена и преследвана от турците. За да не попадне в ръцете им Ружа потърсва спасение в манастира – свърталище на хайдутите. Настигната е обаче от преследвачите си и пред угрозата да бъде заловена, а честта й поругана, предпочита смъртта, като се хвърля от една висока скала. Жертвоготовността на байрактарката оставя името й вечно живо. В памет на хайдутката хората наричат лобното й място, разположено малко под местността „Среброто”, „Ружина скала”. Румена войвода – „Царицата на Осогово” (част 1) По пресмятания на съвременници тази забележителна „мъжкарана” – Румена Георгиева Павлова (или по-правилно Павлева), трябва да е родена през 1829 г. в с. Гюешево, Кюстендилско, в семейството на Гьорги Павлев – пазач при кулата на прохода Деве-баир*, и съпругата му Милица Китанова. * дн. Велбъждски проход – оттам минава най-старият и удобен път от София за Македония. И бащата, и майката са хора от стари български родове с буйна и непокорна кръв. По бащина линия родът идва от с. Шлегово, Кратовско (дн. в Р. Македония), откъдето е бащата на Гьорги – дядо Павле (Павел), а по майчина – от с. Търбешино, Вранско, откъдето са родителите на Милица – дядо Китан (заможен търговец и кръчмар) и съпругата му Румена. И както повелява традицията бъдещата войводка кръщават на името на баба й по майчина линия. Още като малка Румена прави силно впечатление на съвременниците си със своята хубост. Тя е особено привлекателна „не толкова на лице, колкото на снага”. Стройна, пъргава и много здрава, често обича да си прави „пехливанлък” с момчетата и винаги им надвива. Заради буйната й и непокорна кръв наричат момичето „фидан-бойлия, немирно, неспокойно”. На всичко отгоре има силен и страшен „мажки” глас, „звънлив като чан”, който се чува „на три часа път”. Впоследствие, когато се раздава в песните, тази дарба й спечелва още едно прозвище – „карадузена”, по името на характерната за региона четириструнна тамбура. Гръмогласността й обаче ще й върши повече работа в битките и живота сред побратимите в дружината. Такива са първите впечатления за това „мъжко” и „много кескин” момиче. Тях дължим на шепата изследователи, заели се с нелеката задача да проучат и опишат необикновения живот на жената „звездалия” и „айдучетина”. Най-ранен биограф на Румена става кюстендилският учител и неин съвременник Ефрем Каранов (1853 – 1927). Той пръв събира и систематизира оскъдните (предимно устни и граничещи с легендата) сведения за тази легендарна хайдутка. При все това изследването му е ценно, тъй като се опира на жива информация от очевидци (първия мъж на Румена, търговци от Кюстендил, срещали се с нея и др.), а и както сам авторът ни уверява: „...нищо нема измислено в този разказ по повод на някаква си идея или друго подобно нещо, но че всичкото е действително станало, интересуващият се може да направи справки според моето указание на лица и места. Аз не правя поетическо съчинение, а представям верний исторический образ, но по съществото си крайно поетический.” Трудът на Каранов и до днес стои в основата на всички изследвания за Румена войвода. Делото му най-напред продължава историкът акад. Йордан Иванов Николов (1872 – 1947), а ок. 30-те години на ХХ в. обстойна анкета за живота на „благородната войводкиня” извършва и нейният родственик Владимир Манев. Николай Хайтов е следващият, който, като обобщава наличните до този момент данни, представя един по-подробен разказ за „айдуткинята” в няколко от своите творби – „Хайдути” (1960), „Жени-хайдутки” (1962) и „Румяна войвода” (1965). През 80-те години на миналия век под съставителството на Нина Андонова излиза и сборника „Български войводи” (1985), където най-после една жена – Катя Желязкова, също посвещава няколко страници на Румена войвода. На свой ред в днешно време и интернет пространството обема доста материали за Румена, които обаче в най-добрия случай преповтарят (понякога дори и без цитиране) казаното вече от изброените по-горе автори. А всички те са единодушни и за хубостта, и за „мъжкарството” на Румена. Според това как са я запомнили нейните съвременници, Каранов пръв ни дава едно оригинално подробно външно описание на Румена – такава, каквато я знаят отначало като обикновена жена, а след това вече и като хайдутка. Преди да стане войвода Румена носи хубав каменишки женски костюм. Била е: „тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите й по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха й едвам проникли; не беше едра, ама „кескин”, както казва мъжът й дедо Георги.” После идва постепенното съзряване за хайдушкия живот и промяната: „Отподир, като войвода, тя се обличаше тъй: червени или бели колчаклии потури, червен сармалия чамадан, тоска бела, къса до над коленете й, с безчислено много складки, съвсем дебела; фермене (къс чепкен) с разтворени ръкави, бела или черна влашка ресачка, изкусно наметната на левото рамо. Силях, изкусно опасан на тънката й половина, нависнал най-напреди тъй, щото тънката й половина не се укриваше под силяха й, два кобура със сребърни гривни, арбия, белокорест нож с жълти уши и три сребърни паласки, на лева страна през рамото й висеше къса пала, нож широк колкото 4 пръста. Пушката й арнаутка, кременячка, карафилка, обкована със сребро. На гърдите й сребърни прекръстци (чапрази). На главата си носеше фес с голем пискюл и често превързан на чалмичка с червена или черна шамийка, косите си, уплетени на коцел, подбираше отдире под широкия фес, а отпред косите си носеше подсечени, но виждали са Румена и с разплетени коси, с шамия, забрадена по женски, и даже с шопска шапка. На краката си носеше янялийски опинци от щавена кожа, превързани отгоре с ремъци, а отдоле с по три железни мачки (кукички), за да може да се катери из горите.” У Каранов намираме още едно интересно описание на Румена, предадено ни по думите на цинцарина Стерио (Щерю) – търговец от Кюстендил, който се среща с нея при връх Печеници до Кратово: „...видехми се обградени от 15 – 16 души. Насред пътя застана срещу ни един млад, с изкарана пала от ножните, които висеха през рамотому на лева страна. Косите му беха разплетени и висеха на гърдите му от двете страни на главата; а главата му беше превързана с червена шамия по женски; беневреците му беха от бел шаяк с червени гайтани, чепкен до пояса от бел шаяк с червени ширити и разтворени ръкави; на левото му рамо черна ресачка; силяхът надвиснал на пояса. Тоската му беше къса и укирлявена; мий се сетихме, че това е Румена, защото бехми се наслушали за нея. Лицето й беше опечено от слънцето и не можеше да се сетиш, че е жена, но гласът й звучеше на женски глас...” Върху същия любопитен разказ на очевидеца Щерю се спира по-късно и Хайтов, като го предава дословно, но пък неправилно заключва, че този „точен външен портрет на войводката, на облеклото и въоръжението й” е „комай единственото по рода си описание на жена-хайдутка”. В случая белетризиращият Хайтов не само неоснователно подминава представения малко по-горе пръв оригинален външен словесен портрет на Румена, излязал изпод перото на Каранов, но и не зачита ред други такива описания, като например това на Сирма войвода от братя Миладинови, на Мерджан Рада войвода от поп Минчо Кънчев и пр. Нещо повече, Хайтов, чието творчество почти на 100 % е базирано върху неизчерпаемите народни източници, напълно необосновано намира представите ни за жените-хайдутки, почерпени от народните песни, за „въздушни”, т. е. за лишени от действително съдържание. На този фон изводът му за разгледания тук външен портрет на Румена като единствен по рода си (към онзи момент), може да се нарече с една дума – неверен. При всичката ни почит към него, нека оставим Хайтов и професионалните му увлечения да обогатява с живописни литературни краски действителността и да се върнем към реалните факти от живота на Румена. Още докато е мома турците всячески се опитват да потурчат Румена. Искат я за своя жена и много от момчетата в селото, поради което стават чести спречквания. Принудена от обстоятелствата 14-годишната девойка се омъжва за 22-годишния Георги от същото село. Венчава ги поп Анастас, син на поп Малин. В продължение на осем години младото семейство няма деца. Едва на осмата година им се ражда момче, което е кръстено Испиридон, но майка му цял живот ще го нарича Андон (Андон Георгиев – Румата). Снахата и свекървата Трендафилка изцяло поемат грижата за детето и къщата, тъй като мъжът на Румена често се губи по работа извън селото. Това е времето непосредствено преди Кримската война (1853 – 1856), когато из района действа дружината на прочутия Ильо войвода. От тогава датират и честите връзки на Румена с хайдутите. Заради този факт и покрай непокорния си горд дух, през следващите години тя многократно е подлагана на репресии от страна на турците. И решава да скъса окончателно с досегашния си начин на живот. В преразказа на Хайтов случилото се е малко по-украсено, в сравнение с предаденото ни от Каранов, но в основата си остава непроменено – един ден някакво турче се скарва с Румена, че уж не му дала сено (покрай което сигурно си е поискал и още нещо), но стопанката хладнокръвно решава спора, като убива натрапника. Из селото се разчува за убийството и друг път за Румена вече няма. Тя набързо се прощава с невръстния си син и свекърва си, като при раздялата й се приписват следните думи: „Хайдуткиня съм, всичкият свет е пропищел от мене! Е, нека стана хайдуткиня! Сбогом, да чувате Андона, много здраве на Георгия!” Каталог: MUZIKA%20OT%20TRAKIYA -> Snimki%20na%20narodni%20orkestri%20i%20izpaalniteli%20ot%20Trakiya -> Izpalniteli-vokal -> 2017%20-%20Snimki 2017%20-%20Snimki -> Борис машалов Изтегляне 0.64 Mb. Сподели с приятели:
|