Единната валута на ес и източноевропейските страни Второ, преработено и допълнено издание



страница1/4
Дата26.09.2018
Размер0.63 Mb.
#82636
  1   2   3   4
Единната валута на ЕС и

източноевропейските страни


Второ, преработено и допълнено издание

Георги Маринов

Рецензенти:

доц. д-р Иван Владимиров Илиев

доц. д-р Николай Ненов Неновски

c

Георги Маринов Георгиев, автор, Варна 2006 г.



c

Черноморска мрежа на неправителствените организации

– Black Sea NGO Network (BSNN), издател, Варна 2006 г.

ISBN-10 954-9452-06-9

ISBN-13 978-954-9452-06-8

JEL Classification: E63, F36, O52


Предговор към

второто издание

За изминалото, макар и кратко, време между първото и второто издание на тази книга в ЕС и Икономическия и валутен съюз (ИВС) настъпиха известни промени. Най-значимото може да бъде обобщено по следния начин:

• ЕС се разширява с още две държави – България и Румъния – от началото на 2007 г.;

• някои от ключовите държави-членки осъществяват хронични нарушения на Пакта за стабилност и растеж. Това се отразява както на ситуацията в тях във вътрешнополитически план - например се създават "невъзможни"дясно-леви коалиционни правителства (Германия) или има сериозен антиправителствен натиск от страна на опозицията (Италия), така и във външнополитически план - Пактът е променен през 2005 г. по посока "разхлабване"на изискванията към фискалнатаполитика;

• някои нови страни-членки, прилагащи фискална политика, противоречаща на принципите на ИВС, изпитват сериозни вътрешнополитически трудности, израз на които стават масови безредици през 2006 г. – Унга-рия, Полша;

• единната валута се въвежда от началото на 2007 г. в една нова страна-членка – Словения, прилагаща по традиция консервативни фискална и парична политика, останалите нови страни-членки, дори онези, които са с икономическо развитие, близко до средното за ЕС – Малта и Кипър – не успяват да постигнат критериите за членство, също както и страните, прилагащи валутен борд – Естония и Словения. Авторът благодари на рецензентите за отправените препоръки и оказаното внимание.


Увод
Встъпването на източноевропейски страни в ЕС наред с предоставянето на допълнителни възможности пред икономиките им, повдига и много въпроси относно перспективите за продължаване и задълбочаване на интеграцията в Европа. Различнията в структурите на икономиките, производителността, възможностите за пренасяне на икономическа дейност пораждат известни съмнения относно възможността за по-нататъшно интегриране. Настоящото изследване има за цел да хвърли светлина върху перспективите пред участието на източноевропейските страни – членки на ЕС в Икономическия и валутен съюз (ИВС) и въвеждането на единната валута. Правдоподобна преценка за последствията от участие в ИВС не би била възможна без отчитане на водещите схващания по отношение на икономическата политика, затова и отправна точка в изследването е именно преглед на съвременните възгледи за вида на паричната и фискалната политики. В хода на промените които настъпват, някои източноевропейски страни избират да се придържат към правила на валутен борд пред други алтернативи. Предвид реалността в България, особено място се отделя на проблематиката на валутните бордове и на страните, които ги прилагат.

Глава 1

Парична и валутна



политика


    1. Валутна политика

Съвременният стопански свят се характеризира с нарастващо взаимно преплитане на икономиките на отделните страни. Увеличаването на възможностите за комуникация, както и ключовата роля на технологиите в икономиката – делът им надвишава този на инвестициите във физически активи – предопределят формирането на глобално стопанство. Новият формат на икономиката е свързан с нови предизвикателства пред икономическата политика – променят се възможностите на отделните правителства да влияят върху икономическите цикли, променя се и ролята на паричната и фискалната политики. При това традиционните въпроси за целите на паричната и фискалната политики, както и за формирането на валутните курсове не губят актуалността си.

В литературата, на глобализацията на икономиката се отделя нарастващо внимание. Българската икономическа мисъл не остава встрани. Ефектите от глобализацията биват обобщавани по следния начин:

- разпадане на националните модели на потребление иживот;

- намаляване степента на национална икономическа, а дори и политическа независимост;

- уязвимост на националната икономика от глобална ценова и производствена рецесия;

- асиметрия на ефектите – бързо разпространение на негативните и по-бавно разпространение на положителните ефекти. На новите предизвикателства следва да се отговори по нов начин – доколкото за отделните страни на практика е невъзможно да се справят с проблемите поотделно. На преден план излиза потребността от провеждане на координирани действия, адекватни на новите реалности. Ключова е ролята на паричната политика, на валутните курсове. Новата валутно-финансова архитектура може да се основава само на ново по своя характер партньорство, което включва прозрачност и отчетност за работата на икономическите екипи; пълна и точна своевременна информация на пазарите, за да бъдат те ефективни. МВФ като център на световната валутно-финансова система провежда реформата и в неговите рамки ще бъде приет новият модел2. В съвременните условия се осъществява глобален преход към нови принципи на поведение на стопанските субекти, което е свързано със зараждащата се идея за ”нова икономика”, при която на преден план излизат изискванията за стабилност и устойчивост на икономическото развитие, за преодоляване на стихийността, спонтанността и периодичната разрушимост при осъществяването на икономическите процеси. Подобна преориентация към ”глобално-ориентирани действия” на отделните държави е трудна, като се има предвид, че политическите цели в много от случаите са вътрешноориентирани, към конкретната държава, и често дори могат значително да се разминават с благоприятните за икономиката действия. Така на фирмено равнище в много по-голямастепен може да се говори за ”глобализация”. Докато на ниво предприятия се наблюдава преориентиране, все още не е така на ниво правителства3 – необходимостта от изграждане на надеждна многостранна система за регулиране и контрол върху процесите на икономическа глобализация се корени в едно естествено противоречие: докато дейността на стопанските агенти (фирмите, банките и т.н.) все повече се преориентира от национално-държавно на глобално равнище, то такава преориентация на политиката не се наблюдава. Преориентирането на действията както на правителствата, така и на предприятията е във всички случаи многопластово, в никакъв случай не е хомогенно – глобализацията е органически свързана с процесите на регионализация; самото създаване на регионални организации, а те стават все повече, е и своего рода степен на глобализация. Очаква се от такива организации да осъществят в някаква степен поне частична защита от негативните ефекти на глобализацията. Неравномерности се наблюдават и в зависимост от степента на развитост на икономиката. Принципът ’мисли локално, действай глобално’ е доказал своята целесъобразност в страните с развита пазарна икономика, и нито една национална стратегия не може да се приеме и осъществи ’изобщо’, т.е. откъснато от останалите5. Интеграционните структури идват на мястото на държавите-велики сили и на вътрешно-политическите им програми, които до скоро не отговарят на

потребностите на глобалното развитие, националната икономическа политика би следвало да отчита характеристиките на глобализацията. За малките държави –например България –икономическият и социалният прогрес е немислим без интеграция в европейските и световни икономически струк-



тури.

Органите на междудържавно сътрудничество се допълват с по-ефективни наднационални институции, защото в съвременните условия действията на правителствата все повече се оказват в тясна зависимост от действията на правителствата на други страни, а също и от действията на международни организации. Рязко се свива възможността за независими действия, степента на свобода, а нараства необходимостта от унифициране и съгласуване на регулативните мероприятия в отделните страни. Тази взаимозависимост е толкова по-валидна, колкото повече в разглежданата област действията са на международно равнище. В най-голяма степен това се отнася до парите и инвестициите. Имайки предвид, че връзките между икономиките се опосредстват в най-голяма степен чрез разплащанията, е логично да се очаква, че отвореността, както и напредъкът към съгласувани действия следва да са най-големи във финансовата сфера. Банката за международни разплащания (БМР-Базел) също е на мнение, че финансовите пазари са най-отворената част от икономиката – ”за последния към четвърт век международните финансови споразумения се опираха на все по-отворени и интегрирани пазари”.

Днешната система на финансово посредничество продължава да бъде единствената сигурна и ефективна международна система. Но отвореността на тази система наред с новите възможности, засилва и конкуренцията между конкуриращите се вече на световно ниво икономически проекти, т.е. изисква бързи и ефективни действия от икономическите агенти. Несъмнено и подобряването на финансовата ефективност в икономиката е сред главните предизвикателства пред централните банки, това засяга и способността им да поддържат поетите ангажименти по валутнокурсовия режим. Усъвършенстването на системата за финансово посредничество води и до разработване и разпространение на нови финансови инструменти, но развитието на нови инструменти във финансовия сектор може да се окаже източник на нестабилност за системата –като илюстрация може да се посочи кризата в ЕВС от 1992 г., когато малко на брой участници реализират много високи краткосрочни печалби, провеждайки спекулативни операции, съпътствани от ангажирането на заемен капитал в особено големи размери и довеждат системата на валутните курсове до колапс. Предвид малкия дял на централните банки на валутния пазар, а оттам и малките възможности за пряко въздействие върху пазара, за избягването на подобни кризи е необходимо да се въздейства върху очакванията на публиката. Те са много важни за развитието на валутния курс. Ако централната банка прилага самостоятелна парична политика, то тя поема голяма отговорност, тъй като ”лихвеният процент на централната банка... служи за двойна цел... има разпределяща роля... но също играе и сигнализираща роля: лихвената цел е публична информация и индикатор за вижданията на централната банка”. Провежданите парична и фискална политики трябва преди всичко да служат за осигуряване на макроикономическа стабилност. Съвременните схващания внушават, че внимание следва да се отделя на стабилността и предвидимостта, а не на въздействията за решаване на проблеми ad hoc. Паричната и фискалната политика влияят в най-голяма степен върху валутните курсове, а развитието на валутните курсове се предопределя от състоянието на публичните финанси и размера на паричната маса и очакванията за тях. Това се признава от водещите централни банки. В подобен дух са и изводите от анализ на експерти от ЕЦБ9 – колкото

по-големи са шоковете и по-асиметрични страните, толкова по-голяма е променливостта на реалните валутни курсове, така че има връзка между шоковете и променливостта. Но докато по променливостта могат да се правят изводи относно шоковете, обратното не винаги е удачно. Като ”същностна” връзка между валутите се сочи променливостта (variability) на валутния курс10, а не ”отговорите на шокове” на валутните курсове – например USD/EUR, което също е един възможен подход. Променливостта на основни макроикономически показатели би могла да бъде по-полезна и за чисто практически цели – анализ и евентуални прогнози, тъй като в по-малка степен отразява действието на еднократни случайни фактори, както би било при вземане под внимание единствено на отговорите на шокове.

Главно предизвикателство в условията на глобализация е да се запази доверието на международните инвеститори в националната икономика, защото поведението им се определя не само от размера на инвестициите, но и от потенциала за инвестиране и в бъдеще в тази страна и достъпа до националните и международните кредитни пазари. През последните години има еволюция в тази насока и у нас –и български автори поддържат схващането, че макроикономическата стабилност трябва да се поддържа постоянно. Глобализацията увеличава необходимостта икономическата политика на дадена страна да се придържа към международните стандарти. Ако се отчете фактът, че участващите централни банки имат възможност за действия в паричната политика, то може да се направи извод, че дори за не съвсем малки икономики, за предпочитане е валутният курс да е фиксиран, и то така, че да се елиминират евентуални очаквания на пазара за действия с паричната маса. Също така – при малките икономики има голяма степен на обвързване ”валутен курс-цени”, ето защо и режимът на плаващ валутен курс не е подходящ, така че е препоръчително възприемането на режим на крайно фиксиране. Не случайно формална препоръка към развиващите се страни е да постигнат доверие във валутната си политика, присъединявайки се към парични съюзи, при което на практика има отказ от самостоятелна парична политика. Включването във валутен съюз представлява увеличаване на глобалната интеграция. А. Роуз намира, че за множество страни по света, включително тези от ЕС, останали извън ИВС, присъединяването към валутен съюз би довело до допълнителни изгоди за вътрешните участници вследствие ефектите на търговията.

Според П. Мерлинг съвременна тенденция е централните банки да оперират съобразно ”международните пари”, привързвайки пазара на собствените си валути към други ключови валути, без винаги да поддържат фиксирани валутни курсове. Дори когато валутният курс има възможност за движение, централните банки се стараят да ”пригодят” пазарите си към международните тенденции.

Алтернативата е икономиките да бъдат податливи на кризи – ”Азиатската криза” е още една илюстрация, колко високи са мотивите на частния сектор в новопоявяващите се страни да натрупва големи пасиви, деноминирани в чуждестранна валута. Тези суми, изложени на валутен риск, не са съпътствани от подбуди за правителствата да подобряват прозрачността в публичните финанси и паричната политика, а на регионите – да преразгледат финансовите си системи. Има доказателства, че новопоявяващите се пазари не са в състояние да осигурят достатъчно достоверност на паричната си политика, което подхранва препоръките за привързване на валутите им и ограничаване на паричната

политика.

Редица автори изтъкват, че МВФ все още е единственият международен орган с правомощията, както и с персонал и опит в изграждането и защитата на успешна международна финансова система и че има нужда от координиране на световно ниво. Многонационалните рамки на международната търговия и инвестиции не могат да съществуват без система на международни плащания, а това изисква висока степен на координация на световната банкова система, която да улеснява кредитните отношения и трансферирането на фондовете през националните граници. Въпросът за световните пари е ”първи и най-важен във всеки модел на световната валутна система.” Последствията от финансовите кризи засягат всички икономики, затова правителствата както на индустриалните страни, така и на водещите новопоявяващи се пазари се стараят да заздравят международната финансова архитектура, за да могат да предотвратяват и управляват финансови кризи както на вътрешно, така и на международно равнище. И все пак, възможностите на МВФ са ограничени – ”с помощта на МВФ идва макроикономическа програма за стабилизиране на ситуацията, заедно с финансова система и инфраструктурни реформи за осигуряване на бъдеща стабилност. Чрез намесата си МВФ може да определи параметрите на реформите, но той не може да наложи на страната да възприеме ’култура на частни финанси’ ”.

Ролята на международните финансови институции се подчертава и от световни организации (Г-24, ООН, УНКТАД) – международните финансови институции са създадени с две фундаментални цели: първо –да улеснят търговията и официалните капиталови потоци между индустриалните страни и второ, да интегрират развиващите се страни в международната пазарна система чрез предоставяне на финансиране за инвестиции. Водещи икономисти също подкрепят19 становището, че ”действия са необходими в следните области . . . координиране на работата на международните и националните регулаторни групи”, с цел да се осигурят подходящи правила за прозрачност за всички пазарни участници. Фундаментален при формирането на паричната политика все още е въпросът за вида на валутнокурсовия режим плаващ или фиксиран. Според К. Рогоф20 система от фиксирани валутни курсове или валутна унификация е все пак за предпочитане пред всеки подобен сценарий при плаващи

курсове, защото дори и да е желателна някаква степен на гъвкавост на валутния курс между два региона, на практика той плава много повече, отколкото би предписала която и да е правдоподобна теория. По принцип фиксираните валутни курсове се оказват подходящи като валутнокурсов режим при повечето страни и в повечето конкретни случаи. Както пише Ст.Савов21 ”инвеститорите (както вътрешни, така и външни) разчитат на твърдия валутен курс и той влияе съществено върху техните решения. Също така към потока на чуждестранни кредитни капиталови отношения има и режим на валутния курс. Фиксираният валутен курс мотивира притока”. Сигурността по депозитите и стабилността на валутните

курсове намалява кредитния риск на чуждестранния заемодател, но това увеличава зависимостта на страната от притока на външен кредитен капитал. Но въпросът за или против фиксирани или гъвкави валутни курсове не е решен окончателно. В момента в света около трите водещи центъра на световната икономика са формирани и ”зони на парично предлагане” на щатския долар, европейското евро и японската йена, а курсовете между тези три водещи валути в най-пълна степен отговарят на понятието ”свободноплаващи”. Плаването представлява потенциална заплаха за световната икономика, предвид обемите на трансгранични инвестиции, затова МВФ полага усилия да постигне ”саморегулиране” и да вгради ”автоматични регулатори” в световната финансова система. Според А. Крюгер може да се очаква, че по-гъвкави валутнокурсови режими и повече съзнаване на опасностите от валутни пасиви в местната банкова система ще допринесе бъдещите финансови кризи да са по-редки и по-слаби от те-

зи през 90-те години на 20. век. Проблеми в случая възникват поради факта, че валутните курсове много често са в рамките на ”равновесните си равнища”, които традиционно се представят с паритетните –

на покупателните способности и на лихвените проценти. Но ”колкото валутният курс е по-близко до равновесната си стойност, толкова по-случайни и по-малкопредсказуеми ще са наблюдаваните промени в спот валутните курсове”. Също така ”променливостта на възвръщаемостта на валутния курс има склонност понякога да е по-висока от историческите средни”. Промените във валутния курс се предават

и върху вътрешното ценово равнище. Редица анализи доказват, че това става в дългосрочен план, но в краткосрочна перспектива подобни предавания (pass-throughs) могат да се отхвърлят. При новопоявяващите се пазари връзката валутен курс –цени е по-силна, те изпитват високо предаване (pass-through), така че може да се направи извод, че за тях в по-голяма степен са подходящи фиксирани валутни курсове. Освен това новопоявяващите се пазари по принцип са малки като размер на икономиката и по-трудно биха могли да разчитат на вътрешния си баланс за постигане на устойчиво развитие. Дискусията относно подходящите видове валутнокурсови и парични режими включва и анализ на рисковете при крайните режими - например при система на фиксирани валутни курсове лихвените диференциали по принцип са еднакви, т.е. не би следвало да има разлика в лихвените проценти за страните, привързали валутите си. Но например както подчертават Б. ле Барон и Р. МакКулог ”дори страни с валутен борд могат да имат драматично по-високи лихвени проценти по време на атаки, а също да поддържат по-високи лихвени проценти в дългосрочен план.” В този дух са и изводите на едно наше изследване на няколко парични режима в Латинска Америка29 – валутният борд сам по себе си не гарантира сближаване на лихвените проценти към тези на валутата на привързване, дори има и примери за обратното. Една от причините за подобно развитие е опасността от колапс на валутния борд. Както пишат Н. Неновски и К. Христов30, ”една от основните заплахи пред паричен режим, основан на фиксиран валутен курс е възможността за възникване на системна финансова криза (банкова и валутна

криза)”. При доларизация31 по презумпция в икономиката, особено в банковия сектор е налице повече предпазливост, поради пълната липса за бързи и ефективни мерки за противодействие на подобна криза, докато при валутен борд възможността за изход все пак съществува, а освен това има и примери за принудително излизане от валутен борд – Аржентина. При фиксирани валутни курсове фискалната политика е по-ефективна от паричната политика, защото, както пише Н. Неновски ”тя въздейства еднопосочно върху доходите и върху валутните резерви. Паричната политика въздейства върху доходите и резервите разнопосочно”. Отстъпват на заден план и разбиранията, че плаващите валутни курсове автоматично гарантират възможността за провеждане на самостоятелна парична политика – ”само по себе си преминаването от фиксиран валутен курс към плаващ валутен курс може да не е достатъчно за увеличаване на степента на паричната автономия. Трябва и доверие (credibility), както и натрупан опит (track record) за установяване на репутация на финансовите пазари”, защото”плаващите валутни курсове, премахването на ограниченията върху движението на капитал, достъпът до международните финансови пазари, променените възможности за формиране на ликвидни ресурси, отслабването на валутния контрол, намаляват възможността за националната държава да осъществява централизирано валутно регулиране”. За малките отворени икономики съществуват доказателства, че централните им банки не трябва да реагират на поскъпване или обезценяване на валутите им, тъй като в



противен случай те биха внесли ненужна променливост в инфлацията и реалния сектор на икономиката. Това на практика означава, че за тях са подходящи крайните режими –пълно плаване и централна банка, или отказ от самостоятелна парична политика и фиксиране на валутния курс. Фиксирането следва да е крайно, а не междинно, защото ”промяна във валутнокурсовата политика ... може драматично да промени условията за работата на банките36”, тъй като промяна във валутнокурсовата политика, влошаване на публичните финанси или каквито и да са източници на парична нестабилност могат да не бъдат правилно оценени от участниците в пазара. Това по принцип може дадоведе до рязко спадане на доверието в централната банка и във фиксирането на валутния курс, а оттам – и до промяна на валутния курс под натиска на пазара. Друго проучване на БМП (37вж. Andersen, P., Forecast Errors and Financial Developments, WP51, November 1997, p. 9.) показва, че страни с валутни курсове, отразяващи

взаимодействието на международната търговия и капиталовите потоци и маркетинговите прогнози са особено уязвими на общи финансови и нефинансови шокове. Плаващият валутен курс премахва ограниченията върху движението на капитали, достъпът до международните финансови пазари, променените възможности за формиране на ликвидни ресурси, отслабването на валутния контрол, намаляват възможностите на националната държава да осъществява централизирано валутно регулиране. Един пример– преди въвеждане на валутния борд в България над 99% от вариацията на вътрешния дълг се определя от вариацията на валутния курс, а след това тази връзка отслабва38. Възможностите на валутния курс да изпълнява ролята на предавателем механизъм спрямо реалния сектор се дължат на високата степен на отвореност на повечето от съвременните икономически системи. Я. Бабецкий намира, въз основа на иконометрични тестове, че по-твърдите валутнокурсови режими са свързани с по-голямо вариране на реалните работни заплати, а разликите в получените резултати се дължат по-скоро на различието в шоковете, отколкото на разлика в коефициентите. Но такъв резултат може лесно да бъде оборен, като се вземе предвид изследваният период 1990 – 2000 г., десетилетие на значителни структурни промени на практика във всички изследвани страни – кандидат-членки на ЕС. Опасенията срещу фиксираните валутни курсове до голяма степен се дължат от схващанията за несъвместимост с вътрешните икономически цели като намаляване на инфлацията и безработицата. В българската литература също имапримери за подобни схващания. От друга страна, фиксираните валутни курсове внасят значителна увереност относно бъдещите стойности на макроикономическите показатели у икономическите агенти, пазарите стават по-прогнозируеми. Един достоверен ангажимент на централната банка за валутнокурсов режим на фиксиран валутен курс може да помогне и силно да се намалят инфлационните очаквания нa публиката. Но тази стратегия има недостатъка, че има тенденция за увеличаване на търговския дефицит – при равни други условия се увеличава вносът на стоки и намалява желанието на местните производители за търсене на пазари в чужбина, поради увереността за нивата на бъдещата инфлация в страната, а това намалява доверието във валутнокурсовия режим. Следователно – трудно може да се приложи към някакъв междинен режим на фиксиране, ако фиксирането не е крайно, върху валутния пазар и съответно – върху централната банка може лесно да се упражни натиск. Нещо повече – такъв режим би могъл да се окаже пагубен– Фр. Мишкин показва, че проблемът с притока на капитали в новопоявяващите се страни е допълнително стимулиран от правителствени политики на задържане на валутния курс фиксиран към щатския долар, което може би е породило у чуждите инвеститори усещане за по-нисък риск. А за новопоявяващите се пазари валутният курс е така или иначе от по-голямо значение, отколкото за останалите страни. Анализ на БМП заключава, че в частност крехкостта на постигнатото равновесие, дължаща се на свръхзаемането в

местна валута, може да бъде разглеждана като стимул за централната банка да увеличава местните лихвени проценти, за да защитава валутата, правейки валутата уязвима на всякакви атаки. Практиката в България през първата половина на 90-те години на 20. век също успешно може да се интерпретира като нагледно доказателство за това – в периоди на увеличаване на инфлацията основният лихвен процент

в България прие трицифрени стойности. Въведеният в средата на 1997 г. валутен борд допринася

за коренна промяна на вижданията относно лихвените проценти – през 21. век те много плътно се доближават до тези на валутата на привързване.




      1. Каталог: files -> files
        files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
        files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
        files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
        files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
        files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
        files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
        files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
        files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


        Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница