Единствено възможното доказателствено основание за демонстрация на божието битие (1763)



страница5/11
Дата29.04.2017
Размер2.51 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
§ 2. Предимствата и недостатъците на обичайната физикотеология. 

II 117


Основният белег на употребявания до сега физикотеологичен метод е следният: съвършенството и правилността биват първом схващани надлежно в своята случайност; след това бива указано на изкуствения порядък в тях във всичките му целесъобразни отношения, за да се направи от тук изводът за наличието на една мъдра и блага воля; а — след допълващото наблюдение върху величието на Творението — към този извод накрая бива прибавено и понятието за неизмеримото могъщество на Твореца.

Този метод е превъзходен, защото:

1. Първо, убеждението постигнато с него е подчертано сетивно, поради което е много живо и харесвано, и затова е лесно разбираемо също и за най-обикновения разсъдък;

2. Второ, защото този метод е по-естествен от който и да е друг — поради което, без съмнение, и всеки започва от него;

3. Трето, защото този метод ни дава едно твърде нагледно понятие за висшата мъдрост, предвидлива грижовност, а и за мощта на достойната за преклонение Същност, което понятие изпълва душата ни и с най-голяма сила причинява почуда, смирение и благоговение.*[1]

Този способ на доказателство е много по-практичен от всеки друг, дори и от гледна точка на учения. Наистина, той няма да намери тук за своя търсещ и задълбочен разсъдък определената отвлечена идея за Божеството, а пък и самата достоверност

II 118 

не е математическа, а морална. Въпреки това неговата душа бива завладяна от много доказателства, всяко от които е силно впечатляващо и умозрителното разсъждаване следва спокойно с автентичното доверие в едно заело вече своето място убеждение. Едва ли някой би заложил цялото си блаженство на претенциозната правилност на едно метафизическо доказателство, най-вече ако му е противопоставена жива сетивна убедителност. А и силата само на породеното от нагледа убеждение, тъкмо защото е така сетивна, е също така здраво положена и непоколебима, че за нея не са опасни никакви силогизми и логически различения и се издига далеч над заплахата от остроумни възражения.



Все пак, посоченият току-що метод си има и своите недостатъци, които са достатъчно сериозни, макар и да се дължат, собствено, на начина на приложение на тези, които се ползват от него.

1. Този метод разглежда като случайно всичкото съвършенство, хармония и красота в природата и като създадена с мъдрост уредба, макар и много от тези определения да произтичат от необходимата единност според същностните правила на природата. Това, което тук е най-вредно за намеренията на физикотеологията, се състои в това, че тя разглежда тази случайност в природното съвършенство като крайно необходима за доказателството на един мъдър Създател. И при наличието на тази предпоставка всички необходими съгласуваности между нещата в природата се превръщат в опасни възражения срещу този метод.

За да се убедим в тази грешка, нека отбележим следното. Виждаме как авторите следващи този метод се стараят да освободят богатите на безброй крайни цели продукти на растителното и животинското царство от властта не само на случайността, но и на съществуващите според всеобщите закони на материалната природа механична необходимост. В това те не намират и най-малко затруднение: превесът на основанията решително е в тяхна полза. Но, даже и след като от органичната природа се насочат към неорганичната, те продължават упорито да се придържат към все същия метод. С това, обаче, те почти винаги — поради променената природа на нещата — се оплитат в затруднения, от които не могат да се отърват. И тук те продължават да говорят все още за осъщественото чрез една велика мъдрост обединяване на толкова многото полезни свойства на атмосферата, на облаците, на дъжда, на ветровете, на здрачаването и т. н. и т. н. по начин, като че ли свойството, чрез което на въздуха е възложено да произвежда ветровете, ще да е било съединено с това, чрез което се издигат нагоре изпаренията или с това, поради което въздухът става по-разреден в по-големите височини

II 119 


посредством някакъв мъдър избор така, както са обединени в едно и също животно, да кажем, при паяка различните очи, с които дебне плячката си, с брадавичките, от които се изтеглят паяковите копринени нишки, с възглавничките на краката или с фините нокътчета, с които паячето залепва една към друга нишките или се закрепва на тях. В последния случай единността на всички свързани полезности (в която се състои съвършенството) е очевидно случайна и следва да се припише на мъдър избор, докато, обратното, в първия случай | при неорганичната природа | единността е необходима и, като бъде приписана на въздуха дори само една от споменатите пригодности, останалите няма да може да бъдат отделени от него. Тъкмо поради това, че авторите следващи този метод не допускат природното съвършенство да бъде преценявано другояче, освен чрез акт на Мъдростта, всяка една широко разпространена единност на неща, доколкото бива открито припозната като необходима, ще представлява опасно възражение. По нашия метод, както ще видим по-нататък, ние също правим от една такава единност извод за Божията мъдрост, но не като извеждаме единността в природата от мъдрия Божи избор като нейна причина, а от едно такова основание във висшата Същност, което заедно с това е основание за наличието на великата мъдрост в Нея: значи, наистина извеждаме единността от една мъдра Същност, но не чрез Нейната мъдрост.

2. Този метод не е достатъчно научен, а и често значително възпрепятства разширяването на научното познание. Щом като някоя природна уредба се окаже, че е полезна, тя обикновено според този метод бива обяснявана с непосредственото намерение на Божията воля или, все пак, чрез специален някакъв изкуствено установен порядък на природата; или, тъй като някои са си втълпили, че последствията в природата възникнали според нейните най-общи закони не биха могли да доведат до такава съгласуваност, или, ако пък се допуснело, че тези закони биха могли да имат и такива последица, това щяло да означава, че съвършенството на нещата в света се поверявало на сляпата случайност и като резултат щяла да се създаде твърде погрешна представа за Божествения Творец. В такъв случай ще се поставят граници на изучаването на природата: унизеният разум с готовност ще се въздържи от някакво по-задълбочено проучване, защото ще го счете за предвзето любопитство. Такъв предразсъдък е още повече опасен, защото, под претекст за смирение и за праведно преклонение пред великия Творец, в чието познание трябвало да се обединява всичката мъдрост, дава преимущество на ленивия пред неуморния изследовател. Да вземем, например, ползите от планините, каквито има безброй.

II 120 

Като се наброят такива доста много, а между тях и такива, от които човешкият род не може да се лиши, някои си вярват, че имало било причина да се гледа на планините като на непосредствена Божа уредба. Защото, ако били разглеждани като последица от всеобщи закони на движението (за които дори и не се предполага, че биха могли да имат някакво отношение към красиви и полезни последици, освен случайно), това, според мнението на същите хора, би означавало, да се остави една съществена за човешкия род полза в ръцете на слепия случай. Така стоят нещата и при изучаването на реките на планетата. Ако слушаме авторите-физикотеолози, ще стигнем до там да си въобразяваме, какво Бог бил издълбал всичките корита на реките. Не е никак научно да се разглежда всяка отделна планина или река като плод на специално Божие намерение, защото не биха били постигнати според всеобщите закони. Тогава пък, казвам аз, би трябвало да измисляме и средствата, с които при специалните си мероприятия уж Бог си бил послужил, за да произведе тези индивидуални резултати. Защото според това, което изложихме в третата глава на този раздел, подобен продукт винаги би бил свръхестествен: тъй като няма да може да бъде изяснен като принадлежащ към естествен порядък (щом продуктът възниква като единично събитие чрез специални за него действия), то този способ на изследване се основава на изкривена сама по себе си представа за качествата на природата, щом ще й се налага да бъде направлявана чрез принуда за всеки отделен случай. А на такава аргументация, по наше разбиране, може да се гледа само като на начин да се увърта, а не като на мъдро процедиране.*[2] След като Нютон въз основа на безсъмнено доказателство се бе уверил, че земното тяло има тази фигура, спрямо която всички променящи се поради въртеливото движение посоки на тежестта са насочени перпендикулярно, той заключи, че в началото си Земята е била течна и е придобила



II 121 

посредством въртенето съобразно на законите на статиката сегашната си форма. Той разбираше не по-зле, от който и да е друг, предимствата, които имат, както кълбовидната форма за едно небесно тяло, така и нужното — за предотвратяване на вредните последици от осевото въртене — сплескване. Всичко това са уредби, достойни за един мъдър Създател. Въпреки това Нютон без всякакви колебания ги приписа като следствия на най-необходимите механични закони, и не се опасяваше така да е изпуснал из поглед Великия Управител на всичките неща.

С увереност можем да предположим, че — що се отнася до строежа на планетите, тяхното кръжене и разположението на орбитите им — Нютон нямаше да прибегне до някакъв непосредствен Божи акт, ако да не считаше, че в случая една механическа причина би била невъзможна, не поради някаква нейна непригодност въобще за правилност и порядък (иначе, защо той не се опасяваше за такава непригодност в преждеспоменатия случай?), а защото небесните пространства са празни и няма да е възможна в това състояние някаква общност на въздействия на планетите помежду им, та да установят така своите орбити. Но, ако на Нютон му бе хрумнало да се запита, дали тези пространства винаги са били също така празни, и дали — най-малкото в най-първичното състояние на природата — тези пространства не са били, може би, пълни и с това създаващи взаимозависимост. В тази връзка той би преценил също и дали тогава не е било възможно споменатото въздействие, чиито следствия да са се запазили оттогава и до сега. И, ако Нютон би имал обосновано предположение за това най-първично състояние, то можем да сме сигурни, че той би потърсил по един подобаващ за науката начин основанията за състоянието на световното устройство във всеобщите закони на механиката, без да се безпокои, че такова едно обяснение ще отнеме произхода на света от ръцете на Твореца и ще го предаде във властта на случайността. Този прочут пример с Нютон не бива поради това да дава на мързеливото лековерие повод да представя едно прибързано позоваване на непосредствено Божие въздействие като обяснение с научен характер.

Безброй природни устройства, които според най-всеобщите закони са случайни, поради това нямат никакво друго основание, освен мъдрия замисъл на Този, който е пожелал те да бъдат свързани тъкмо така, а не другояче. Не може, обаче, да се заключава обратно, т. е., че там, където едно природно свързване съвпада с това, което е съобразно на един мъдър избор, то би трябвало да е случайно също и според всеобщите

II 122 

природни закони на причина и следствие и да е установено по изключение чрез изкуствена свръхестествена разпоредба. При този начин на мислене, може често да се получи така, че тези цели на закона, както сме си ги въобразили, са грешни: тогава, освен тази грешка, ще има и вреда, а именно че — придържайки се непосредствено към някакъв само въображаем замисъл — подминаваме действителните причини. Така, преди време Зюсмилх39 погрешно беше възприел, че причината, поради която се раждат момчета повече отколкото момичета, се намирала в замисъла на Провидението, а именно, чрез по-големия брой раждания на деца от мъжки пол да се компенсирала загубата, която този пол щял да претърпи чрез войните и по-опасните — от тези на другия пол — професии. Чрез по-късни наблюдения, обаче, този акуратен и разумен мъж разбра, че казаното преимущество в броя на момченцата така се стопява още чрез детската смъртност, че един дори по-малък брой от мъжкия отколкото от женския пол достига до тази възраст, едва когато споменатите по-преди причини биха могли да бъдат основание за загубите. Има основание да вярваме, че това забележително явление ще да е частен случай, подчинен на много по-универсално правило. А именно: по-силната част от човешкия вид има също и едно по-голямо участие във възпроизводството, та в съвместните продукти нейният пол да бъде преобладаващият. От друга страна, обаче, за това, което притежава базиса за по-голямото съвършенство, се изисква то да намери при своето развитие всички необходими за достигането на това съвършенство условия. По тези причини степента на пълноценност ще достигне по-голям брой от по-малко съвършения пол, отколкото от пола, за чието пълноценно развитие се изисква съвкупност от повече основания. Каквото и ще да е това правило, трябва, обаче, да забележим във връзка с него поне следното: Пречи на разширяването на научното познание, ако ще се обръщаме към морални основания, т. е. да търсим обяснение с цели там, където може да се предполага, че резултатът е определен от физически основания във връзка с необходими и най-общи закони.



3. Този метод може да ни служи само да доказваме, че има Създател на връзките и изкуствените съединявания в света — не, обаче, и на самата материя и на произхода на съставните части на Вселената. Такъв съществен недостатък, обаче, ще постави всички, които се ползват единствено от него метод, в опасността да изпаднат в заблудата наричана префинен атеизъм, според която на Бога в собствен смисъл

II 123 


се гледа като на някакъв майстор-строител, не и като Творец на света който, наистина, подрежда и оформя материята, но не я е произвел и създал. Тъй като ще обсъждаме този недостатък в следващата глава на този труд, тук ще се ограничим само да го отбележим.

Иначе, споменатият метод си остава винаги един от най-подходящите, както за достойнствата, така и за слабостите на човешкия разсъдък. Има, наистина, безброй подреждания в природата, чието непосредствено основание трябва да е било крайна цел на техния Творец и най-лекият път, който води към това основание, е да се осмислят тези актове, които са непосредствено подчинени на Неговата мъдрост. Затова разумно е да насочваме усилията си към допълване на този метод, а не към неговото оспорване, да поправяме недостатъците му, а не да го омаловажаваме заради тях. В следващата глава ще се занимаем с тази задача.

Забележки: 

*-117-[1] Между другото, ако разгледаме направените от д-р Хил с помощта на микроскоп наблюдения, публикувани в „Хамб. спис.”40 и видим многобройните видове животинки в една единствена капка вода — хищни видове, снабдени с инструменти за погибел, които — докато са заети ревностно да преследват други — биват унищожавани от по-могъщи тирани на същия воден свят; като гледаме агресивността, насилието и сцените на възбуда в една само капчица материя и, след това, като повдигнем взор нагоре и видим как безкрайното пространство гъмжи от светове като от прашинки, тогава никакъв човешки език не може да изрази чувството, което една такава мисъл поражда: виждаме и как всичките префинени метафизически анализи и разбори далеч отстъпват на достойнството и възвишеността, които са присъщи на един такъв наглед.

*-120/1-[2] Желателно е за случаите, дето Светото писание ни съобщава, какво някое събитие от този свят било извънредна, от Бога, орис, философите да обуздават дързостта си и да не излагат на показ своите възгледи от областта на физиката. Защото с това те не оказват никаква услуга на религията, а само създават съмнението, дали, пък, казаното събитие не е само някаква природна случайност; както е в случая, когато затриването на предвожданата от Санхериб41 войска бива приписвано на вятъра Самюел42. Тук на науката обикновено й идва нанагорно, също както и при теорията на Уистън — астрономическите познания за кометите да се използват за обяснение на библейските събития43.

ШЕСТА ГЛАВА.


Подобреният метод на физикотеологията.

§ 1. Порядъкът и подходящността44, когато са необходими, указват на един разумен Създател. 

II 123

Нищо не може да е по-вредно — а заедно с това и по-неразумно — за идеята за божествения Създател на вселената от готовността да се приписва великото и плодотворно правило на подходящност, полезност и хармония на слепия случай; такъв бе случаят с клинамена45 на атомите в доктрината на Демокрит и на Епикур46. Без да се спираме надълго за оценка на едно такова несъответствие и съзнателно самозаблуждение, тъй като това е направено достатъчно очевидно от други автори, ще отбележим, все пак, следното: Необходимостта, която наблюдаваме в отношението на нещата към подчинени на правила свързвания, както и взаимозависимостта между полезни закони и тяхното необходимо единение представляват също толкова, колкото и най-случайните и най-произволни уредби доказателство за един мъдър Създател: макар че от тази гледна точка зависимостта от Него трябва да бъде представена по друг различен начин. За да бъде това правилно разбрано, трябва да отбележим, че изобщо порядъкът, както и изобщо многостранното полезно съгласуване,



II 124

ни сочат — още и преди да се замисляме, дали тези отношения между нещата са необходими или случайни — на интелигентен Създател. Последователността на промените в света, или пък такива свързвания, на мястото на които вместо тях би могло да са някакви други — макар те и да представляват ясно доказателствено основание за случайността — не подтикват много-много обикновения здрав разум да предположи, че имало някакъв Създател. За такова нещо се изисква философия, но в този случай даже и нейната практика е объркана и хлъзгава. От друга страна, пък, голямата правилност и съгласуваност в полифонична хармония така изумяват човек, че обикновеният разум не може даже и да ги счете за възможни без интелигентен Създател. Така, правилото за подходящност може да лежи същностно в Друго или да е свързано с него произволно, но, направо, не се счита за възможно щото порядъкът и правилността между многото неща, всяко от които има своето различно съществуване, да възникват било по силата на случая, било така някак от само себе си. Защото една така обширно разпространена хармония никак не може да бъде дадена без някакво разбираемо достатъчно основание за възможността й. И тук вече се проявява една голяма разлика в начините как — според произхода си — съвършенството следва да бъде преценявано.

§ 2. Необходимият порядък в природата сам по себе си указва на Създател на така подредената материя.

II 124


Порядъкът в природата, доколкото го разглеждаме като случаен и произхождащ от избора на една интелигентна Същност, не е никакво доказателство за това, че и самите неща в природата — свързани иначе мъдро в този порядък — също имат Битието си от този Създател. Единствено защото това свързване е такова, че предпоставя един разумен план, затова и Аристотел, както и много други философи на древността извеждаха от Божеството само формата, но не и материята или субстанцията на природата. Може би, едва след като Свещеното писание ни поучи за пълната зависимост на света от Бога, едва тогава философията за първи път започна да полага подходящи усилия да изследва самия произход на нещата, съставящи суровината на природата, като нещо, което не би било възможно без Създател. Съмнявам се това да се е било удало някому

II 125


и в последния раздел на този труд ще наведа аргументи за това мое съждение. Случайният порядък на частите на света — доколкото сочи на някакъв произход от свободен избор — ни най-малко не може да допринесе нещо за доказателството на този такъв произход на нещата. Например: В тялото на едно животно са съединени така изкусно органи на сетивното възприятие с такива на свободното придвижване и на жизнеността, че трябва човек да е злонамерен (защото не може да бъде чак толкова неразумен), ако това не го води да признае един мъдър Творец, който в такъв прекрасен порядък е устроил съставящата животинското тяло материя. От тук не следва, обаче, нищо повече. И съвсем не се решава, дали тази материя е вечна и независима сама по себе си или пък е създадена от същия този Творец. Съвсем друг, обаче, ще бъде изводът, ако възприемем, че не всяко съвършенство в природата е с изкуствен произход, а правила с най-голяма полезност са свързани с необходимо единство, и че това единение е залегнало в самата възможност на нещата. И каква преценка следва да направим след като сме разбрали това? Възможно ли е тази единност — а и това плодотворно съгласуване — да е без зависимост от един мъдър Създател? Формалният момент в една така голяма и многостранна правилност забранява това. Тъй като тази единност е основана в самата възможност на нещата, то трябва да има и една мъдра Същност, без която и всичките тези природни неща няма да са възможни, и в която Същност — като в едно висше основание — се съединяват в правилни взаимоотношения същностите на разните природни неща. С това, обаче, става ясно, че не само начинът на свързване, но и самите неща са възможни само чрез тази Същност, т. е. могат да съществуват само като следствия от Нея: това вече ни дава да разберем достатъчно пълната зависимост на природата от Бога. А, ако ни запитат, „как тези природни неща зависят от тази такава Същност, та от това да би могло да се разбере съгласуваността с правилата на мъдростта?” Ще отговорим така: „Те зависят от това в тази Същност, което, както съдържа основанието за възможността на нещата, така също е и основанието на своята собствена мъдрост, защото мъдростта въобще предполага възможност.”* А при тази единност,

 II 126 


на основанието, както на същността на всички неща, така и на мъдростта, благостта и могъществото, е необходимо всичката възможност да е в хармония с тези свойства.

Забележки:

* 125 Мъдростта предполага, че са възможни съгласуваност и единност в отношенията между нещата. Тази Същност, естеството на която е напълно независимо, може да е само мъдра такава, доколкото в Нея се съдържат основанията на самите тези възможни хармония и съвършенство, които проличават в Нейните изпълнения. Ако във възможността на нещата не се намираше такова взаимоотношение на порядък и съвършенство,

//II 126 //

то мъдростта щеше да бъде само някаква химера. Но, ако тази възможност не беше обоснована в самата мъдра Същност, тогава и тази мъдрост не би могла да бъде независима във всяко отношение.

§ 3. Правилата на подобрения физикотеологичен метод.

II 126

Ще представя сумарно тези правила, както следва: Водени от доверието ни към плодотворността на всеобщите природни закони поради тяхната зависимост от Божествената Същност, следва



1. Да търсим причината дори и на най-полезните уредби в такива всеобщи закони, които стоят в отношение на необходимо единство както с произвеждането на тези уредби, така и, освен това, и с разни други подходящи последствия.

2. Да обръщаме внимание на необходимостта в свързването в едно и също основание на различни пригодности. Защото както начинът, по който ще правим извода от такова свързване за зависимостта от Бога, ще е различен от този, при който — за да се направи същият извод — се ползва като белег единствено наличието на някое създадено изкуствено и като плод на избор единство, а също и защото така ще различаваме резултата получен според постоянни и необходими закони от резултата на неопределената случайност.

3. Да предполагаме и търсим не само в неорганичната, но и в органичната природа по-голяма необходима единност от тази, която пряко бие на очи. Защото, дори при строежа на животно следва да се предполага: че и едно единствено устройство ще има някаква плодотворна годност за много полезни следствия, за които бихме могли първоначално да считаме, че са нужни различни специални устройства. Вниманието към такива неща е твърде подходящо за науката, а също така е полезно и за физико-теологичните изводи.

4. Да се възползваме от очевидно изкуствено създадения порядък, та от него да заключаваме за мъдростта на Създателя като основание. Също така, обаче, да се възползваме и от същностната и необходима единност в природните закони, и от нея — като за нейно основание — да правим извод за една мъдра Същност, но така, че Тя е тяхно основание не посредством акт на Своята мъдрост, а благодарение на това в Нея, което трябва да хармонира с тази мъдрост.

5. Да заключаваме от случайните свързвания в света за един Създател на начина, по който е съчленена Вселената; а от

II 127


необходимата единност да заключаваме за същата тази Същност и като за Създател дори на материята и на основната субстанция на всички природни неща.

6. Да обогатяваме този метод чрез общи правила, които могат да направят разбираеми основанията на съгласуваността на това, което е необходимо според механиката и геометрията, с най-доброто от Цялото. Също така, да не пропускаме да преценяваме от тази гледна точка и свойствата на самото пространство, а и, като изхождаме от единността в безбройното негово многообразие, да изясняваме нашето основно схващане.

§ 4. Пояснение на тези правила.

II 127


Ще приведа няколко примера, за да направя споменатия метод по-разбираем: Планините на Земята са едни от нейните най-полезни устройства и Бърнет47, който не ги счита за нещо по-добро от дива пустош създадена за наказание на нашите грехове, без съмнение няма право. Според обичайния метод на физикотеологията големите ползи от планинските области биват първом изброявани, а след това разглеждани като някакъв Божи акт чрез великата Му мъдрост заради многобройни различни търсени ползи. Такъв един начин на разсъждение ни води до мисълта, че всеобщите закони без специална изкуствена намеса в случая не биха могли да произведат такава формация на Земната повърхност: и позоваването на всемогъщата воля заповядва на търсещия разум да замълчи в страхопочитание. От друга страна – според един по-добре образован начин на мислене – ползата и красотата на това природно образувание не са основание да подминаваме всеобщите и простички причинно-следствени закони на материята и да не разглеждаме това устройство като тяхна странична последица. Въобще, трудно ще да е да определим, дали кълбовидната форма на Земята нямаше да бъде още по-полезна и с още по-съществени последствия, ако ги нямаше тези неравности, които придават на повърхността й известно отклонение от строгата закръгленост. Въпреки това, няма учен, който да има каквито и да е възражения срещу разглеждането на кълбовидната форма на земята като последица — възникнала още в най-стари времена — от всеобщите закони на статиката. Но, защо пък неравностите и изпъкналостите да не принадлежат към също такива естествени последици? Изглежда, че състоянието на всяко едно голямо космическо тяло при постепенното му преминаване от течно в твърдо състояние,

II 128


необходимо е свързано със създаването на просторни кухини, които се намират под неговата вече втвърдена кора, като най-леките материи от неговата вътрешна, все още течна маса — между които също и въздухът — чрез постепенното си отделяне от другите материи се издигат нагоре. Затова, и тъй като просторността на тези каверни трябва да е съотносима с големината на небесното тяло, то и хлътванията на твърдите сводове от земната повърхност трябва да бъдат също така обширни. И при един такъв способ на образуване, не бива да ни се струва странно и неочаквано наличието на порядък, най-малкото в свързването във вериги на такива неравности. Защото знаем, че в една голяма смес издигането на леките фракции на определено място има влияние върху същото такова движение в съседните части на тази смес. Няма да се спирам надълго върху този способ на обясняване, защото тук нямам намерение да демонстрирам някаква привързаност към него, а само искам да дам едно малко разяснение на метода на преценка чрез този способ.

Цялата Земна твърд е набраздена от речни корита по много полезен начин. А по сушата има толкова много неравности, долини и низини, че още и на пръв поглед изглежда необходимо каналите, по които се стича водата, да е трябвало да бъдат специално построявани и подреждани. Иначе, в противен случай — поради неравностите на всичката останала повърхност — стичащите се от високите места води биха се разливали нашироко, много равнини биха били наводнявани, в долините биха са образували езера и земната повърхност би станала, по-скоро, дива и неизползваема, а не красива и подредена. Та, кому тук не би му се силно привидяла една непременно извънредна уредба? Само че, ако се приеме някаква свръхестествена уредба, ще се сложи край на всякаква природоизпитателска работа върху причините за реките. Ние, напротив, няма да се оставим да ни подведе този вид правилност и, като не очакваме причината за нея да лежи извън областта на всеобщите механични закони, ще проследим наблюденията върху природата, та да можем от тях да извлечем нещо за начина на създаване на реките. Ще научим, че и до сега руслата на много реки все още се доизграждат и че издигат собствените си брегове, като вече не наводняват земята наоколо така много като преди. Ясно е, че всички реки в стари времена действително са преливали из бреговете си и то така, както се безпокояхме, че би трябвало да го правят, ако е нямало някакво извънредно въздействие. От това пък правим извода, че никога

II 129

не е имало никакво такова извънредно уреждане. Течението на река Амазонка на разстояние от няколко стотин мили си показва ясни белези за това, че нявга то не е имало ограничено речно корито и е трябвало да наводнява околните обширни земни площи. Затова повърхността на площите от двете страни на реката и до много надалеч е плоска като на езеро и е покрита с речна тиня, където чакълът е рядък толкова, колкото е и диамантът. Същото се наблюдава и при Мисисипи. И, въобще, и Нил, а и други реки, показват, че с времето каналите на техните русла са се удължили. Там, където е устието на реката, и където близо до морето се е разливала върху равната земя наоколо, реката постепенно е доизграждала своето корито и е протичала след това в удължено русло. Но, след като вече опитът ни е навел на следа, надявам се, ще можем да сведем цялата механика на образуване на речните корита до изложените по-долу несложни основания. Първоначално стичащите се поройно от височините изворни и дъждовни води са се изливали безпорядъчно по наклона на земната повърхност, изпълвали са някои долини и са се разпростирали по някои равни области. А на тези части от реката, където течението на водата е било най-бързо, тя не е могла поради високата скорост да утаява своя тинест нанос, поради което го е изхвърляла от двете си страни. По този начин бреговете са ставали по-високи, а същевременно най-бързото течение на водата е получавало своето корито. След време, като намалял притокът на вода (което с течение на времето е трябвало накрая да се случи по причини, които са известни на запознатите с историята на Земята), реката повече не излизала от бреговете си, които сама си била изградила и така от дивото безредие възниквали правилност и ред. Виждаме, че този процес протича и до сегашни времена, предимно при устията на реките, които са техните най-нови части. От друга страна при този процес тинята е трябвало по-често да се утаява в близост до местата, дето течението е излизало от новите си брегове, отколкото се е утаявала на по-отдалечените места от там, където е преливала водата. Затова, забелязва се, действително на много места, където реката тече през плоски области, че нейното русло лежи по-високо от околните равнини.



Съществуват определени универсални правила, по които протичат действията в природата. Те могат да ни дадат някаква илюстрация за отношението на механичните закони към ред и съгласуваност. Едно такова правило е: Силите на движението и на съпротивлението си въздействат взаимно докато все още си оказват дори и най-слабата пречка едно на друго. Основанията на този закон

 II 130 


са твърде лесни за разбиране; а отношението, което неговото въздействие има върху правилността и ползата, е смайващо обширно и голямо. Естеството на епициклоидата — една алгебрична крива — е такова, че закривените по нея зъбци и предавки изпитват възможно минималното триене помежду си. Прочутият Г-н професор Кестнер48 споменава на едно място, че някакъв опитен минен специалист49 му бил показал, как при машини, които дълго време са били в употреба, чрез дългото движение действително накрая се заточвала тази фигура; тази фигура | епициклоидата | има в основата си една твърде сложна конструкция, която — при цялата своя правилност — е следствие от един обикновен природен закон.

За да приведа пример за разграждащо природно въздействие, което, бидейки подчинено на току-що споменатия закон, показва по тази причина някакъв момент на правилност в себе си, ще използвам едно от въздействията на реките. Поради голямата разлика в стръмността на областите от сушата, можем уверено да очакваме, че водните течения стичащи се по стръмен склон, ще да имат на места стръмни бързеи и водопади, каквито, наистина, макар и рядко, ги има и представляват големи неудобства и неравномерност. Лесно, обаче, се забелязва: макар (както се предполага) в първоначалното още диво състояние такива водопади да са били често явление, то силата на падащата вода е изравяла и отмивала рохкавата земя, даже и някои недостатъчно втвърдени скални породи, докато накрая реката постепенно е свела течението си до един сравнително равномерен наклон. И затова там, където все още има водопади, почвата е скалиста, а и на много места реката тече бързо между два стръмно изрязани бряга, където тя, вероятно, сама е издълбала своето по-дълбоко лежащо русло. Счита се за доста полезно, че почти всички реки в по-голямата част от протежението си не надхвърлят определена доста умерена скорост и поради това са плавателни. Наистина, не би могло да се очаква още в началото — поради различните наклони на земите, през които реките текат — плавателността да се получи самостоятелно и без намесата на някакво специално изкуствено въздействие, все пак лесно е да се схване, че с времето от само себе си се е постигнала определена скорост на течението, която реките не могат лесно да превишат, какъвто и да е наклонът на повърхността на земята, стига тя да е рохкава. Защото реките ще отмиват и ще проникват в почвата, като снижават на някои места своето русло,

II 131

а на други го издигат, докато не стане сравнително равен наклонът на местата, където прииждащите води са изривали от дъното, с наклона там, където — по време на по-спокойно течение — водите са отлагали наноси. Силата в такъв случай действа дотогава, докато сама не се докара до някаква по-умерена степен, и докато не се изравни взаимодействието между натиска на теча и съпротивлението.



Природата предлага безброй примери за широката полезност на една и съща вещ за многостранна употреба. Неправилно ще е да гледаме на тези ползи направо като на цели и резултати, съдържащи мотивите, заради които чрез Божия свободен избор причините им са били произведени в този свят. Луната, освен другите ползи, ни дава също и такава една: приливите и отливите чрез създадените от тях течения — и без вятър или дори срещу него — задвижват корабите в проливите и близо до сушата. Посредством нея и спътниците на Юпитер се изчислява географската дължина в морето. Продуктите от всичките царства на природата предлагат много големи ползи, някои от които биват употребявани. Неразумно е да считаме, — макар така обикновено да се прави — че всичките тези ползи са били мотив на Божия избор, и да обясняваме ползите от Юпитеровите луни с мъдрия акт на Създателя, който така искал да даде на хората някакво средство да определят географската дължина. Пък и да внимаваме да не си навлечем заслужено някоя подигравка като тази на Волтер, който в ироничен тон казва: „Та, вижте, защо имаме носове — без съмнение, за да може да си поставяме на тях очилата”.50 Позоваването на Божи свободен избор не предлага достатъчно основание за това, че тъкмо тези средства, които са били нужни за постигането на една само цел, са полезни и в много други отношения. Тази забележителна общност, която цари между същностите на всичко сътворено, та техните природите да не са си чужди, а да са свързани помежду си в многостранна хармония, от само себе си да си подхождат едно с друго и да съдържат в своите същности широка и необходима единност към общо съвършенство: това е и основанието на многообразните ползи, които според нашия метод могат да се разглеждат като доказателства за един премъдър Създател, не, обаче, и във всички случаи като такива уредби, които са свързани с другите чрез специално мъдро намерение заради специалните странични ползи. Без съмнение причините, поради които Юпитер е

II 132


трябвало да има луни, са си отвсякъде перфектни, дори и никога последните да не биват използвани след изобретяването на телескопа за измерване на географската дължина. А и тези ползи, които иначе разглеждаме като странични последствия, също слагаме в сметката, та да заключим и от тях за неизмеримото величие на Твореца на всичките неща. Тъй като те — заедно с милиони други от подобен вид — са доказателства за великата верига, която още в самите възможности на нещата, които външно изглеждат, като да нямат нищо общо помежду си, обединява частите на сътворения свят. Защото, иначе, дори и тези ползи, които резултатът на произлязло чрез свободна воля действие води след себе си и които ползи Създателят знае и е включил вкупом в Своя волеви акт, не бихме могли да ги причислим към мотивите на Неговия свободен избор, ако тези именно мотиви и без оглед на такива странични последици са си били напълно завършени. Безсъмнено, водата не затова има природното свойство да заема хоризонтално положение, за да можем да се оглеждаме в нея. Такива наблюдавани ползи никак не могат, ако ще преценяваме разумно, да бъдат използвани според ограничения физикотеологичен метод, който сега е в употреба, за намерението, което тук имаме предвид. Само и единствено това допълнение, което се опитваме да прибавим към този метод, може надлежно да представи такива събрани наблюдения като основания за важното умозаключение за всеобщото подреждане на всички неща под една мъдра Същност. Та, нека разширяваме, колкото е възможно, своите наблюдения върху неизмерите ползи, които една сътворена вещ хилядократно ни дава или, най-малкото, ни предлага възможност за такива отношения (едното кокосово дърво предлага на индуса безброй ползи), нека свързваме в такива отношения едно с друго и най-отдалечените звена от Сътвореното. А, след като вече надлежно сме се възхитили на продуктите на непосредствено изкуствените актове, да не пропускаме – така също и във възхитителната картина на плодотворното отношение, което възможностите на сътворените неща имат за цялостна хармония, както и в естествено последвалата многообразна и самопредлагаща се красота — да се удивим и се преклоним пред тази сила, в чийто вечен първичен извор лежат същностите на нещата вече готови, така да се каже, за включване в един превъзходен план.

Мимоходом ще отбележа, че обширните взаимоотношения между нещата в света, които често ни дават повод да намираме разни прилики, аналогии, паралели (и както и другояче да ги наричаме) не заслужават да ги пренебрегваме така съвсем повърхностно. Без да се спирам на значението им — макар и в повечето случаи да е само въображаемо — за човешкото остроумие, тук лежи за

II 133

философа скрит още и един, както ми се види, важен предмет за размисъл: как може да има такова голямо и разпространено, а същевременно и толкова точно, съгласуване между твърде различни неща в едно определено общо основание на еднообразност. Аналогиите са твърде нужни и като инструменти за нашето познание; математиката предлага някои такива. Въздържам се да привеждам примери, защото се опасявам, че поради различния начин, по който подобни сходства биват възприемани, те, може би, не биха имали едно и също въздействие върху разсъдъка на всеки, а и мисълта, която тук обявявам, без друго е незавършена и все още не достатъчно разбираема.



Ако се запитаме, за какво можем да използваме единността на разните отношения на пространството, които геометърът изучава, то, предполагам, че общи понятия за единността на математическите обекти биха ни дали възможност да познаем също и основанията на единността и съвършенството в природата. Например, измежду всички фигури само при тази на кръга периметърът включва възможно най-голямото пространство в сравнение с това, което обиколка на фигура със същата дължина, може да обхване: именно затова, защото при кръга има една съвсем точна и пълна еднаквост на разстоянието на обиколката от централната точка. Ако една фигура е оградена с прави линии, то възможно най-голямата еднаквост с оглед на разстоянията от тях до средната точка се постига, ако не само разстоянията от върховете на ъглите до тази средна точка са напълно равни, но също такива са и перпендикулярите спуснати от тази средна точка до страните. Така ще се получи един правилен многоъгълник и геометрията ни показва, че периметърът със същата дължина на всеки друг многоъгълник със същия брой страни винаги ще огражда по-малко пространство от периметъра на правилния. Има възможен още един и то най-опростен вид еднаквост в отношението на разстоянието от една централна точка, а именно когато разстоянията между върховете на многоъгълника до неговия център са напълно идентични; така, оказва се, че всеки един неправилен многоъгълник51, който може да бъде вписан в окръжност, винаги ще загражда най-голямата площ измежду всички многоъгълници, които могат да бъдат оградени от същите такива страни. И, накрая, да видим този многоъгълник, при който дължината на страната е равна на разстоянието от върха до центъра, т. е. равностранния шестоъгълник. Измежду всичките многоъгълници той е този, който при най-малък периметър,

II 134


обхваща най-голямата площ и то по начин такъв, че, ако бъдат допрени външно към него други еднакви фигури, няма да остават между тях промеждутъци. Тук се налага да отбележим, че насрещното взаимоотношение между най-голямото и най-малкото в пространството се стреми към равенство и еднаквост. И, тъй като природата ни предлага много случаи на необходимо равенство, то правилата, които биват извеждани от споменатите случаи в геометрията с оглед на всеобщото основание на такива реципрочни отнасяния между най-голямото и най-малкото, също така, могат да бъдат приложени и към необходимото спазване на закона на пестеливостта в природата. В законите при удара, винаги необходимо се съдържа едно определено изравняване: след удара, ако двете тела не са еластични, винаги скоростта им ще е еднаква; ако, пък, са еластични, тогава и двете — чрез силата на пружинирането — винаги равно биват тласнати и то с такава сила, с каквато е станал ударът. Също и центърът на тежестта на двете тела не бива променен в своя покой или своето движение чрез удара и т. н. и т. н. Отношенията в пространството са безкрайно многообразни, и въпреки това предлагат много определено познание и ясен наглед. Затова те често отлично ни служат и като символи на познание от съвършено друг вид (напр., за да изразят очаквания за късмет). Така също те могат да ни предоставят и средства, с които да опознаваме — изхождайки от най-простите и най-всеобщи основания — правилата на съвършенството в естествено необходимите правила на причинно-следствените връзки, доколкото се отнасят до съотношения.

Преди да завършим тази Глава, искам да посоча всички различни степени на философски начин на обяснение на явленията на съвършенството в света, доколкото те вкупом биват разглеждани под Бога. При това ще започнем с този вид преценки, където философията е все още латентна и ще завършим с този вид, където тя демонстрира своя най-голям устрем. Говорим за реда, красотата и подходящността | Anständigkeit |, доколкото те са основанието да подредим нещата в света под Божествения Създател по достоен за философията начин.



1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница