§ 2. Предимствата и недостатъците на обичайната физикотеология

II 117

Този метод е превъзходен, защото:

1. Първо, убеждението постигнато с него е подчертано сетивно, поради което е много живо и харесвано, и затова е лесно разбираемо също и за най-обикновения разсъдък;

2. Второ, защото този метод е по-естествен от който и да е друг — поради което, без съмнение, и всеки започва от него;

3. Трето, защото този метод ни дава едно твърде нагледно понятие за висшата мъдрост, предвидлива грижовност, а и за мощта на достойната за преклонение Същност, което понятие изпълва душата ни и с най-голяма сила причинява почуда, смирение и благоговение.*[1]

Този способ на доказателство е много по-практичен от всеки друг, дори и от гледна точка на учения. Наистина, той няма да намери тук за своя търсещ и задълбочен разсъдък определената отвлечена идея за Божеството, а пък и самата достоверност

II 118 

не е математическа, а морална. Въпреки това неговата душа бива завладяна от много доказателства, всяко от които е силно впечатляващо и умозрителното разсъждаване следва спокойно с автентичното доверие в едно заело вече своето място убеждение. Едва ли някой би заложил цялото си блаженство на претенциозната правилност на едно метафизическо доказателство, най-вече ако му е противопоставена жива сетивна убедителност. А и силата само на породеното от нагледа убеждение, тъкмо защото е така сетивна, е също така здраво положена и непоколебима, че за нея не са опасни никакви силогизми и логически различения и се издига далеч над заплахата от остроумни възражения.

1. Този метод разглежда като случайно всичкото съвършенство, хармония и красота в природата и като създадена с мъдрост уредба, макар и много от тези определения да произтичат от необходимата единност според същностните правила на природата. Това, което тук е най-вредно за намеренията на физикотеологията, се състои в това, че тя разглежда тази случайност в природното съвършенство като крайно необходима за доказателството на един мъдър Създател. И при наличието на тази предпоставка всички необходими съгласуваности между нещата в природата се превръщат в опасни възражения срещу този метод.

За да се убедим в тази грешка, нека отбележим следното. Виждаме как авторите следващи този метод се стараят да освободят богатите на безброй крайни цели продукти на растителното и животинското царство от властта не само на случайността, но и на съществуващите според всеобщите закони на материалната природа механична необходимост. В това те не намират и най-малко затруднение: превесът на основанията решително е в тяхна полза. Но, даже и след като от органичната природа се насочат към неорганичната, те продължават упорито да се придържат към все същия метод. С това, обаче, те почти винаги — поради променената природа на нещата — се оплитат в затруднения, от които не могат да се отърват. И тук те продължават да говорят все още за осъщественото чрез една велика мъдрост обединяване на толкова многото полезни свойства на атмосферата, на облаците, на дъжда, на ветровете, на здрачаването и т. н. и т. н. по начин, като че ли свойството, чрез което на въздуха е възложено да произвежда ветровете, ще да е било съединено с това, чрез което се издигат нагоре изпаренията или с това, поради което въздухът става по-разреден в по-големите височини

II 119 

2. Този метод не е достатъчно научен, а и често значително възпрепятства разширяването на научното познание. Щом като някоя природна уредба се окаже, че е полезна, тя обикновено според този метод бива обяснявана с непосредственото намерение на Божията воля или, все пак, чрез специален някакъв изкуствено установен порядък на природата; или, тъй като някои са си втълпили, че последствията в природата възникнали според нейните най-общи закони не биха могли да доведат до такава съгласуваност, или, ако пък се допуснело, че тези закони биха могли да имат и такива последица, това щяло да означава, че съвършенството на нещата в света се поверявало на сляпата случайност и като резултат щяла да се създаде твърде погрешна представа за Божествения Творец. В такъв случай ще се поставят граници на изучаването на природата: унизеният разум с готовност ще се въздържи от някакво по-задълбочено проучване, защото ще го счете за предвзето любопитство. Такъв предразсъдък е още повече опасен, защото, под претекст за смирение и за праведно преклонение пред великия Творец, в чието познание трябвало да се обединява всичката мъдрост, дава преимущество на ленивия пред неуморния изследовател. Да вземем, например, ползите от планините, каквито има безброй.

II 120 

Като се наброят такива доста много, а между тях и такива, от които човешкият род не може да се лиши, някои си вярват, че имало било причина да се гледа на планините като на непосредствена Божа уредба. Защото, ако били разглеждани като последица от всеобщи закони на движението (за които дори и не се предполага, че биха могли да имат някакво отношение към красиви и полезни последици, освен случайно), това, според мнението на същите хора, би означавало, да се остави една съществена за човешкия род полза в ръцете на слепия случай. Така стоят нещата и при изучаването на реките на планетата. Ако слушаме авторите-физикотеолози, ще стигнем до там да си въобразяваме, какво Бог бил издълбал всичките корита на реките. Не е никак научно да се разглежда всяка отделна планина или река като плод на специално Божие намерение, защото не биха били постигнати според всеобщите закони. Тогава пък, казвам аз, би трябвало да измисляме и средствата, с които при специалните си мероприятия уж Бог си бил послужил, за да произведе тези индивидуални резултати. Защото според това, което изложихме в третата глава на този раздел, подобен продукт винаги би бил свръхестествен: тъй като няма да може да бъде изяснен като принадлежащ към естествен порядък (щом продуктът възниква като единично събитие чрез специални за него действия), то този способ на изследване се основава на изкривена сама по себе си представа за качествата на природата, щом ще й се налага да бъде направлявана чрез принуда за всеки отделен случай. А на такава аргументация, по наше разбиране, може да се гледа само като на начин да се увърта, а не като на мъдро процедиране.*[2] След като Нютон въз основа на безсъмнено доказателство се бе уверил, че земното тяло има тази фигура, спрямо която всички променящи се поради въртеливото движение посоки на тежестта са насочени перпендикулярно, той заключи, че в началото си Земята е била течна и е придобила

посредством въртенето съобразно на законите на статиката сегашната си форма. Той разбираше не по-зле, от който и да е друг, предимствата, които имат, както кълбовидната форма за едно небесно тяло, така и нужното — за предотвратяване на вредните последици от осевото въртене — сплескване. Всичко това са уредби, достойни за един мъдър Създател. Въпреки това Нютон без всякакви колебания ги приписа като следствия на най-необходимите механични закони, и не се опасяваше така да е изпуснал из поглед Великия Управител на всичките неща.

С увереност можем да предположим, че — що се отнася до строежа на планетите, тяхното кръжене и разположението на орбитите им — Нютон нямаше да прибегне до някакъв непосредствен Божи акт, ако да не считаше, че в случая една механическа причина би била невъзможна, не поради някаква нейна непригодност въобще за правилност и порядък (иначе, защо той не се опасяваше за такава непригодност в преждеспоменатия случай?), а защото небесните пространства са празни и няма да е възможна в това състояние някаква общност на въздействия на планетите помежду им, та да установят така своите орбити. Но, ако на Нютон му бе хрумнало да се запита, дали тези пространства винаги са били също така празни, и дали — най-малкото в най-първичното състояние на природата — тези пространства не са били, може би, пълни и с това създаващи взаимозависимост. В тази връзка той би преценил също и дали тогава не е било възможно споменатото въздействие, чиито следствия да са се запазили оттогава и до сега. И, ако Нютон би имал обосновано предположение за това най-първично състояние, то можем да сме сигурни, че той би потърсил по един подобаващ за науката начин основанията за състоянието на световното устройство във всеобщите закони на механиката, без да се безпокои, че такова едно обяснение ще отнеме произхода на света от ръцете на Твореца и ще го предаде във властта на случайността. Този прочут пример с Нютон не бива поради това да дава на мързеливото лековерие повод да представя едно прибързано позоваване на непосредствено Божие въздействие като обяснение с научен характер.

Безброй природни устройства, които според най-всеобщите закони са случайни, поради това нямат никакво друго основание, освен мъдрия замисъл на Този, който е пожелал те да бъдат свързани тъкмо така, а не другояче. Не може, обаче, да се заключава обратно, т. е., че там, където едно природно свързване съвпада с това, което е съобразно на един мъдър избор, то би трябвало да е случайно също и според всеобщите

II 122 

природни закони на причина и следствие и да е установено по изключение чрез изкуствена свръхестествена разпоредба. При този начин на мислене, може често да се получи така, че тези цели на закона, както сме си ги въобразили, са грешни: тогава, освен тази грешка, ще има и вреда, а именно че — придържайки се непосредствено към някакъв само въображаем замисъл — подминаваме действителните причини. Така, преди време Зюсмилх³⁹ погрешно беше възприел, че причината, поради която се раждат момчета повече отколкото момичета, се намирала в замисъла на Провидението, а именно, чрез по-големия брой раждания на деца от мъжки пол да се компенсирала загубата, която този пол щял да претърпи чрез войните и по-опасните — от тези на другия пол — професии. Чрез по-късни наблюдения, обаче, този акуратен и разумен мъж разбра, че казаното преимущество в броя на момченцата така се стопява още чрез детската смъртност, че един дори по-малък брой от мъжкия отколкото от женския пол достига до тази възраст, едва когато споменатите по-преди причини биха могли да бъдат основание за загубите. Има основание да вярваме, че това забележително явление ще да е частен случай, подчинен на много по-универсално правило. А именно: по-силната част от човешкия вид има също и едно по-голямо участие във възпроизводството, та в съвместните продукти нейният пол да бъде преобладаващият. От друга страна, обаче, за това, което притежава базиса за по-голямото съвършенство, се изисква то да намери при своето развитие всички необходими за достигането на това съвършенство условия. По тези причини степента на пълноценност ще достигне по-голям брой от по-малко съвършения пол, отколкото от пола, за чието пълноценно развитие се изисква съвкупност от повече основания. Каквото и ще да е това правило, трябва, обаче, да забележим във връзка с него поне следното: Пречи на разширяването на научното познание, ако ще се обръщаме към морални основания, т. е. да търсим обяснение с цели там, където може да се предполага, че резултатът е определен от физически основания във връзка с необходими и най-общи закони.

II 123 

Иначе, споменатият метод си остава винаги един от най-подходящите, както за достойнствата, така и за слабостите на човешкия разсъдък. Има, наистина, безброй подреждания в природата, чието непосредствено основание трябва да е било крайна цел на техния Творец и най-лекият път, който води към това основание, е да се осмислят тези актове, които са непосредствено подчинени на Неговата мъдрост. Затова разумно е да насочваме усилията си към допълване на този метод, а не към неговото оспорване, да поправяме недостатъците му, а не да го омаловажаваме заради тях. В следващата глава ще се занимаем с тази задача.

Забележки: 

*-117-[1] Между другото, ако разгледаме направените от д-р Хил с помощта на микроскоп наблюдения, публикувани в „Хамб. спис.”⁴⁰ и видим многобройните видове животинки в една единствена капка вода — хищни видове, снабдени с инструменти за погибел, които — докато са заети ревностно да преследват други — биват унищожавани от по-могъщи тирани на същия воден свят; като гледаме агресивността, насилието и сцените на възбуда в една само капчица материя и, след това, като повдигнем взор нагоре и видим как безкрайното пространство гъмжи от светове като от прашинки, тогава никакъв човешки език не може да изрази чувството, което една такава мисъл поражда: виждаме и как всичките префинени метафизически анализи и разбори далеч отстъпват на достойнството и възвишеността, които са присъщи на един такъв наглед.

*-120/1-[2] Желателно е за случаите, дето Светото писание ни съобщава, какво някое събитие от този свят било извънредна, от Бога, орис, философите да обуздават дързостта си и да не излагат на показ своите възгледи от областта на физиката. Защото с това те не оказват никаква услуга на религията, а само създават съмнението, дали, пък, казаното събитие не е само някаква природна случайност; както е в случая, когато затриването на предвожданата от Санхериб⁴¹ войска бива приписвано на вятъра Самюел⁴². Тук на науката обикновено й идва нанагорно, също както и при теорията на Уистън — астрономическите познания за кометите да се използват за обяснение на библейските събития⁴³.

ШЕСТА ГЛАВА.

§ 1. Порядъкът и подходящността^44, когато са необходими, указват на един разумен Създател. 

II 123

Нищо не може да е по-вредно — а заедно с това и по-неразумно — за идеята за божествения Създател на вселената от готовността да се приписва великото и плодотворно правило на подходящност, полезност и хармония на слепия случай; такъв бе случаят с клинамена⁴⁵ на атомите в доктрината на Демокрит и на Епикур⁴⁶. Без да се спираме надълго за оценка на едно такова несъответствие и съзнателно самозаблуждение, тъй като това е направено достатъчно очевидно от други автори, ще отбележим, все пак, следното: Необходимостта, която наблюдаваме в отношението на нещата към подчинени на правила свързвания, както и взаимозависимостта между полезни закони и тяхното необходимо единение представляват също толкова, колкото и най-случайните и най-произволни уредби доказателство за един мъдър Създател: макар че от тази гледна точка зависимостта от Него трябва да бъде представена по друг различен начин. За да бъде това правилно разбрано, трябва да отбележим, че изобщо порядъкът, както и изобщо многостранното полезно съгласуване,

ни сочат — още и преди да се замисляме, дали тези отношения между нещата са необходими или случайни — на интелигентен Създател. Последователността на промените в света, или пък такива свързвания, на мястото на които вместо тях би могло да са някакви други — макар те и да представляват ясно доказателствено основание за случайността — не подтикват много-много обикновения здрав разум да предположи, че имало някакъв Създател. За такова нещо се изисква философия, но в този случай даже и нейната практика е объркана и хлъзгава. От друга страна, пък, голямата правилност и съгласуваност в полифонична хармония така изумяват човек, че обикновеният разум не може даже и да ги счете за възможни без интелигентен Създател. Така, правилото за подходящност може да лежи същностно в Друго или да е свързано с него произволно, но, направо, не се счита за възможно щото порядъкът и правилността между многото неща, всяко от които има своето различно съществуване, да възникват било по силата на случая, било така някак от само себе си. Защото една така обширно разпространена хармония никак не може да бъде дадена без някакво разбираемо достатъчно основание за възможността й. И тук вече се проявява една голяма разлика в начините как — според произхода си — съвършенството следва да бъде преценявано.

§ 2. Необходимият порядък в природата сам по себе си указва на Създател на така подредената материя.

II 124

II 125

 II 126 

Забележки:

* 125 Мъдростта предполага, че са възможни съгласуваност и единност в отношенията между нещата. Тази Същност, естеството на която е напълно независимо, може да е само мъдра такава, доколкото в Нея се съдържат основанията на самите тези възможни хармония и съвършенство, които проличават в Нейните изпълнения. Ако във възможността на нещата не се намираше такова взаимоотношение на порядък и съвършенство,

//II 126 //

то мъдростта щеше да бъде само някаква химера. Но, ако тази възможност не беше обоснована в самата мъдра Същност, тогава и тази мъдрост не би могла да бъде независима във всяко отношение.

§ 3. Правилата на подобрения физикотеологичен метод.

II 126

Ще представя сумарно тези правила, както следва: Водени от доверието ни към плодотворността на всеобщите природни закони поради тяхната зависимост от Божествената Същност, следва

2. Да обръщаме внимание на необходимостта в свързването в едно и също основание на различни пригодности. Защото както начинът, по който ще правим извода от такова свързване за зависимостта от Бога, ще е различен от този, при който — за да се направи същият извод — се ползва като белег единствено наличието на някое създадено изкуствено и като плод на избор единство, а също и защото така ще различаваме резултата получен според постоянни и необходими закони от резултата на неопределената случайност.

3. Да предполагаме и търсим не само в неорганичната, но и в органичната природа по-голяма необходима единност от тази, която пряко бие на очи. Защото, дори при строежа на животно следва да се предполага: че и едно единствено устройство ще има някаква плодотворна годност за много полезни следствия, за които бихме могли първоначално да считаме, че са нужни различни специални устройства. Вниманието към такива неща е твърде подходящо за науката, а също така е полезно и за физико-теологичните изводи.

4. Да се възползваме от очевидно изкуствено създадения порядък, та от него да заключаваме за мъдростта на Създателя като основание. Също така, обаче, да се възползваме и от същностната и необходима единност в природните закони, и от нея — като за нейно основание — да правим извод за една мъдра Същност, но така, че Тя е тяхно основание не посредством акт на Своята мъдрост, а благодарение на това в Нея, което трябва да хармонира с тази мъдрост.

5. Да заключаваме от случайните свързвания в света за един Създател на начина, по който е съчленена Вселената; а от

II 127

6. Да обогатяваме този метод чрез общи правила, които могат да направят разбираеми основанията на съгласуваността на това, което е необходимо според механиката и геометрията, с най-доброто от Цялото. Също така, да не пропускаме да преценяваме от тази гледна точка и свойствата на самото пространство, а и, като изхождаме от единността в безбройното негово многообразие, да изясняваме нашето основно схващане.

§ 4. Пояснение на тези правила.

II 127

II 128

Цялата Земна твърд е набраздена от речни корита по много полезен начин. А по сушата има толкова много неравности, долини и низини, че още и на пръв поглед изглежда необходимо каналите, по които се стича водата, да е трябвало да бъдат специално построявани и подреждани. Иначе, в противен случай — поради неравностите на всичката останала повърхност — стичащите се от високите места води биха се разливали нашироко, много равнини биха били наводнявани, в долините биха са образували езера и земната повърхност би станала, по-скоро, дива и неизползваема, а не красива и подредена. Та, кому тук не би му се силно привидяла една непременно извънредна уредба? Само че, ако се приеме някаква свръхестествена уредба, ще се сложи край на всякаква природоизпитателска работа върху причините за реките. Ние, напротив, няма да се оставим да ни подведе този вид правилност и, като не очакваме причината за нея да лежи извън областта на всеобщите механични закони, ще проследим наблюденията върху природата, та да можем от тях да извлечем нещо за начина на създаване на реките. Ще научим, че и до сега руслата на много реки все още се доизграждат и че издигат собствените си брегове, като вече не наводняват земята наоколо така много като преди. Ясно е, че всички реки в стари времена действително са преливали из бреговете си и то така, както се безпокояхме, че би трябвало да го правят, ако е нямало някакво извънредно въздействие. От това пък правим извода, че никога

II 129

не е имало никакво такова извънредно уреждане. Течението на река Амазонка на разстояние от няколко стотин мили си показва ясни белези за това, че нявга то не е имало ограничено речно корито и е трябвало да наводнява околните обширни земни площи. Затова повърхността на площите от двете страни на реката и до много надалеч е плоска като на езеро и е покрита с речна тиня, където чакълът е рядък толкова, колкото е и диамантът. Същото се наблюдава и при Мисисипи. И, въобще, и Нил, а и други реки, показват, че с времето каналите на техните русла са се удължили. Там, където е устието на реката, и където близо до морето се е разливала върху равната земя наоколо, реката постепенно е доизграждала своето корито и е протичала след това в удължено русло. Но, след като вече опитът ни е навел на следа, надявам се, ще можем да сведем цялата механика на образуване на речните корита до изложените по-долу несложни основания. Първоначално стичащите се поройно от височините изворни и дъждовни води са се изливали безпорядъчно по наклона на земната повърхност, изпълвали са някои долини и са се разпростирали по някои равни области. А на тези части от реката, където течението на водата е било най-бързо, тя не е могла поради високата скорост да утаява своя тинест нанос, поради което го е изхвърляла от двете си страни. По този начин бреговете са ставали по-високи, а същевременно най-бързото течение на водата е получавало своето корито. След време, като намалял притокът на вода (което с течение на времето е трябвало накрая да се случи по причини, които са известни на запознатите с историята на Земята), реката повече не излизала от бреговете си, които сама си била изградила и така от дивото безредие възниквали правилност и ред. Виждаме, че този процес протича и до сегашни времена, предимно при устията на реките, които са техните най-нови части. От друга страна при този процес тинята е трябвало по-често да се утаява в близост до местата, дето течението е излизало от новите си брегове, отколкото се е утаявала на по-отдалечените места от там, където е преливала водата. Затова, забелязва се, действително на много места, където реката тече през плоски области, че нейното русло лежи по-високо от околните равнини.

 II 130 

За да приведа пример за разграждащо природно въздействие, което, бидейки подчинено на току-що споменатия закон, показва по тази причина някакъв момент на правилност в себе си, ще използвам едно от въздействията на реките. Поради голямата разлика в стръмността на областите от сушата, можем уверено да очакваме, че водните течения стичащи се по стръмен склон, ще да имат на места стръмни бързеи и водопади, каквито, наистина, макар и рядко, ги има и представляват големи неудобства и неравномерност. Лесно, обаче, се забелязва: макар (както се предполага) в първоначалното още диво състояние такива водопади да са били често явление, то силата на падащата вода е изравяла и отмивала рохкавата земя, даже и някои недостатъчно втвърдени скални породи, докато накрая реката постепенно е свела течението си до един сравнително равномерен наклон. И затова там, където все още има водопади, почвата е скалиста, а и на много места реката тече бързо между два стръмно изрязани бряга, където тя, вероятно, сама е издълбала своето по-дълбоко лежащо русло. Счита се за доста полезно, че почти всички реки в по-голямата част от протежението си не надхвърлят определена доста умерена скорост и поради това са плавателни. Наистина, не би могло да се очаква още в началото — поради различните наклони на земите, през които реките текат — плавателността да се получи самостоятелно и без намесата на някакво специално изкуствено въздействие, все пак лесно е да се схване, че с времето от само себе си се е постигнала определена скорост на течението, която реките не могат лесно да превишат, какъвто и да е наклонът на повърхността на земята, стига тя да е рохкава. Защото реките ще отмиват и ще проникват в почвата, като снижават на някои места своето русло,

II 131

а на други го издигат, докато не стане сравнително равен наклонът на местата, където прииждащите води са изривали от дъното, с наклона там, където — по време на по-спокойно течение — водите са отлагали наноси. Силата в такъв случай действа дотогава, докато сама не се докара до някаква по-умерена степен, и докато не се изравни взаимодействието между натиска на теча и съпротивлението.

II 132

Мимоходом ще отбележа, че обширните взаимоотношения между нещата в света, които често ни дават повод да намираме разни прилики, аналогии, паралели (и както и другояче да ги наричаме) не заслужават да ги пренебрегваме така съвсем повърхностно. Без да се спирам на значението им — макар и в повечето случаи да е само въображаемо — за човешкото остроумие, тук лежи за

II 133

философа скрит още и един, както ми се види, важен предмет за размисъл: как може да има такова голямо и разпространено, а същевременно и толкова точно, съгласуване между твърде различни неща в едно определено общо основание на еднообразност. Аналогиите са твърде нужни и като инструменти за нашето познание; математиката предлага някои такива. Въздържам се да привеждам примери, защото се опасявам, че поради различния начин, по който подобни сходства биват възприемани, те, може би, не биха имали едно и също въздействие върху разсъдъка на всеки, а и мисълта, която тук обявявам, без друго е незавършена и все още не достатъчно разбираема.

II 134

Преди да завършим тази Глава, искам да посоча всички различни степени на философски начин на обяснение на явленията на съвършенството в света, доколкото те вкупом биват разглеждани под Бога. При това ще започнем с този вид преценки, където философията е все още латентна и ще завършим с този вид, където тя демонстрира своя най-голям устрем. Говорим за реда, красотата и подходящността | Anständigkeit |, доколкото те са основанието да подредим нещата в света под Божествения Създател по достоен за философията начин.