Единствено възможното доказателствено основание за демонстрация на божието битие (1763)

II 135

II 136

II 137 

Забележки:

*[1]-136 Във втория параграф на третата глава от този раздел приведох примери за изкуствен природен порядък само от растителното и животинското царство. Следва, обаче, да отбележим, че всяка една уредба според закон, но съществуваща заради някаква специална полза, и изключена затова от необходимото единство с други природни закони, ще е по тази причина изкуствена, както се вижда от някои от приведените в този труд примери.

*[2]-137 С това искам само да кажа, че този би трябвало да е пътят на човешкия разум. Независимо от това, кой би могъл в тази област да се опази от най-разнообразни грешки; та, да кажем заедно с Поуп:

„Давай, предписвай правила на
мъдро подреденото Божие управление,
а след това се обърни назад към себе си
и ще видиш, че си един глупак.⁵⁵“

СЕДМА ГЛАВА. 

 Хипотеза за възникването и движението на небесните тела по механически път съобразно на горепосочените правила. 

II 137 

Формата на небесните тела, механиката по която се движат и образуват една космическа система, както и разните изменения, на които в течение на времето са подложени положенията на орбитите им, всичко това е станало част от естествените науки, която се възприема, като да е с такава яснота и достоверност, та не би могло дори да се посочи някакво само различаващо се схващане за някакъв природен предмет (който поне в известна степен да би съответствал на настоящия по своята многостранност), което да го обяснява по един така безсъмнено правилен начин и с такава очевидност. А, като преценим това, не бихме ли стигнали до предположението, че това състояние на природата, в което е било положено началото на космическата сграда, и са й били зададени най-първом движенията, които и досега продължават по прости и разбираеми закони, би могло да стане по-лесно достъпно и по-разбираемо, отколкото са, може би, повечето неща, чиито причини търсим в природата. Основанията, които благоприятстват това предположение, не са скрити. Всичките тези небесни тела са кълбовидни маси и, доколкото е известно, нямат организация нито тайна изкуствена направа. Силата, която ги притегля,

по всичко изглежда да е свойствена на материята основна сила, следователно и не ни трябва, и не можем да я изясняваме. Балистичното движение, с което небесните тела описват траекторията си, зададената им посока: това заедно с образуването на тяхната маса, представлява най-важното, дори, единственото, на което трябва да търсим първите природни причини: прости и далеч не толкова заплетени последствия, каквито са повечето други в природата, където обикновено законите, по които се извършват, не са известни с математическа точност, докато тук, напротив, лежат на показ в най-разбираем план. При един толкова вероятен изглед за успешен резултат на изследването нищо иначе не ни стои на пътя, освен разтърсващото впечатление от величината на такова природно явление, каквото представлява една слънчева система, където природните причини са под съмнение, защото тяхната достатъчност изглежда, както твърде нищожна, така и оспорваща творческите права на Висшия Създател. Но, не може ли да се каже същото и за механиката, чрез която една голяма космическа система, след като веднъж вече я има, запазва и занапред своето движение? Съхраняването на това движение опира тъкмо до същия този закон, по който описва своя път хвърленият във въздуха камък: един простичък, плодовит на най-правилни последици закон, достоен да му се повери поддържането на целия Космос. От друга страна, обаче, ще ни кажат, та вие не сте в състояние да изясните според напълно разбираеми закони на механиката естествените причини, чрез които се създава една най-малозначителна тревичка, а пък се наемате да обясните произхода на Вселената в цялост. Само че, дали пък някога някой учен да е бил в състояние да установи законите, по които става растежа или вътрешното движение дори само в едно вече налично растение ясно и с математическа точност така, както са установени законите, по които се движат небесните тела? Природата на обектите в случая е напълно различна. Величавото, изумителното, тук е безкрайно по-разбираемо, отколкото малкото и удивителното. По всичко изглежда, че създаването на една планета заедно с причината за балистичното й движение, която я е тласнала по орбитална траектория, ще бъде по-лесно и по-ясно за разбиране, отколкото създаването на една единствена снежинка. В нея строгата правилност на шестоъгълна звездичка видимо е по-точна от закръглеността на орбитите, по които се движат планетите и на която лъчите лежат спрямо определена плоскост по-правилно, отколкото

II 139 

траекториите на тези небесни тела спрямо общата равнина на орбиталните им движения.

§ 1. Един по-разширен поглед върху същностното понятие за Вселената⁵⁶. 

II 139 

Заедно със своите спътници шестте планети се движат в орбити, които не се отклоняват много от една обща равнина, а именно продължената плоскост на слънчевия екватор. Кометите, пък, се движат по траектории, които са много отдалечени от там, и се развяват на всички страни надалеч от тази плоскост на отнасяне. Ако, пък, към нашата Слънчева система принадлежаха не само толкова малко планети и комети, а няколко хиляди, зодиакът би изглеждал като осветена от безброй звезди зона или като губеща се в бледо сияние лента. В нея някои по-близки планети ще светят сравнително ярко, по-отдалечените, обаче, поради голямото им количество и слабата светлина

биха представлявали само някаква мъглявина. Защото при кръговото движение на всичките планети около слънцето, винаги във всяка част на зодиака ще бъдат някои от тях, докато други планети ще си променят местата. А кометите, пък, биха покрили областите от двете страни на тази светла зона, разпръснати във всички възможни посоки. И сега — след като вече сме се подготвили чрез тази фикция (с която не сме направили нищо повече, освен мислено да умножим броя на небесните тела в нашата планетна система) — нека насочим очи към по-далечното пространство на Вселената. Там наистина ще видим една светла зона, в която звездите — отдалечени, по всяка видимост, на съвсем различни разстояния от нас — са скупчени към една и съща плоскост по-нагъсто, отколкото на други места, докато небесните пространства от двете страни на тази светла зона са покрити с различно разпръснати звезди. Млечният път, който имам предвид тук, е подреден твърде точно като един голям кръг, едно определение, което всячески заслужава внимание и което ни дава да разберем, че нашето Слънце, а и ние с него, се намираме в това пълчище от звезди, които в голямата си част се струпват към една и съща равнина. Тук аналогията ни дава едно солидно основание да предполагаме, че всичките тези слънца, към които принадлежи и нашето Слънце, образуват една космическа система, която — в своя голям мащаб — е уредена по същите закони, както и — в малък мащаб — нашата планетна система, а също и че всичките тези слънца, заедно със своите спътници, може да имат някакъв общ център на своите орбити и само поради неизмеримата отдалеченост и дългото време на техните обиколки, местата им изглеждат като да не се променят, макар и при някои от тях действително да се наблюдава промяна в позициите; че траекториите на тези големи небесни тела също са отнесени към една обща равнина, от която не се отклоняват много; както и че тези небесни тела заемащи останалите области на небето и, бидейки по-малко скупчени, с това са сходни с кометите на нашата планетна система.

Изхождайки от това схващане, което, както ми се струва, е много вероятно, можем да предположим, че, ако има много такива големи космически системи като тази, към която принадлежи нашето Слънце, те биха предложили на намиращия се в тях наблюдател едно явление като Млечния път, като в дълбочината на космическото пространство някои от тези системи ще бъдат видни като бледни, бледо фосфоресциращи петна. Ако пък свързващата равнина на отнасяне на една такава система от неподвижни звезди е поставена косо към наблюдателя, те ще му изглеждат

II 141 

Ще ми се изложеното в настоящата Глава да бъде внимателно преценявано; не само защото схващането за Сътворението, което се разширява чрез него, става удивително по-разтърсващо, отколкото иначе може да бъде (според него едно безбройно множество слънца като нашето съставят система, чиито звена са свързани чрез кръгови движения, самите тези системи, които предполагаемо също са безброй — някои от тях можем да забележим — са звена, може би, от един още по-висш порядък), а и защото при наблюдаването на близките нам неподвижни звезди — по-скоро бавно придвижващи се слънца — водейки се от едно такова схващане, ние ще открием, може би, неща, които иначе, при липсата на определен план на изследване, ще отбягват вниманието ни.⁵⁹

§ 2. Аргументи изобщо в полза на механическия произход на нашата планетна система.

II 141 

II 142 

Този, който независимо от това, като не доверява нищо на законите на механиката, иска да припише този строеж непосредствено на ръцете Божии, ще трябва да посочи, поради що тук намира за необходимо това, което, иначе, в естествената наука не допуска лесно. А същият човек няма да може и да посочи никакви цели, заради които би било по-добре планетите да кръжат не в различни посоки, а само в една, както и близо до една обща равнина на отнасяне, а не във всички възможни небесни области. Та небесното пространство е сега вече празно и с такива движения планетите не биха си пречели една на друга. Съгласен съм, че може да има и скрити цели, които не могат да бъдат постигнати с помощта на общата механика и които никой човек не разбира; само че никому не е разрешено да предпоставя тяхното наличие, щом не може да ги посочи и върху такива цели да гради становище. И ако, в края на краищата, приемем, че Бог непосредствено бил задвижил планетите и поставил орбитите им, ще следва да предположим, че те не биха показвали своя срещащ се при всеки природен продукт белег на несъвършенство и отклонение. Ако ще е било добро планетите да се отнасят към една плоскост, тогава, предполага се, Той би поставил техните орбити съвсем точно спрямо нея; ако ще е било добро техните движения да са близо до кръговите, можем да вярваме, че траекторията им би представлявала една съвсем точна окръжност и не можем да видим, защо трябва да има изключения от най-точната правилност в това, което е трябвало да е непосредствена Божа постъпка.

Звената на Слънчевата система от най-отдалечените области, кометите, се движат твърде ексцентрично. Ако за тях имаше непосредствено Божие въздействие, те биха могли да се движат не по-зле в правилни окръжности, макар и траекториите им да се отклоняват доста от еклиптиката.

II 143 

Тази грешка, а именно, разглеждането на строежа на планетната система като непосредствено подчинен на Божи намерения, става най-очевидна при опита да се измислят някакви мотиви за това, че с увеличаване на отдалечеността от Слънцето плътността на планетите намалява. Понеже, обясняват ни, въздействието на Слънцето намалявало с увеличение на отстоянието от него, подхождало било и плътността на телата, които трябвало да бъдат нагрявани от него, да бъде подреждана пропорционално на това. Известно е, обаче, че Слънцето въздейства на едно небесно тяло само до малка дълбочина под повърхността му и от това негово затоплящо въздействие не може да се заключава относно плътността на цялата маса на тялото. Да се прави тук извод, като се изхожда от цел, ще е прекалено. Средството — а именно намалената плътност на цялата маса на другото небесно тяло — предполага такава голяма величина на въздействието, която за величината на целта е излишна и ненужна.

Във всички природни образувания, доколкото в тях личи стремеж към хармония, порядък и полза, наистина се проявяват и съгласуваност с Божии намерения, и белези за произход от всеобщи закони, чиито последици се разпростират далеч отвъд един отделен случай и, съответно, във всяко отделно следствие личат следи от примесване на такива закони, които не са били насочени единствено към отделния единичен продукт. Поради това стават и отклонения от най-голямата възможна точност с оглед на конкретната отделна цел. А, напротив, едно непосредствено свръхестествено въздействие, тъй като неговото осъществяване няма да е резултат от всеобщите закони на действие на материята, не би било видоизменяно чрез примесващи се странични последици, а планът би бил реализиран с възможно най-голямата точност. В по-близките до общия център части на планетарната система, има едно по-голямо приближаване до пълен порядък и премерена

II 144 

§ 3. Кратко описание на най-вероятния начин, по който една планетна система е могла да се образува по механически път.

II 144 

Наведените сега доказателствени основания за механически произход са толкова съществени, че даже и само някои от тях отдавна са подбудили всички естествоизпитатели да търсят причината за орбитите на планетите в природни движещи сили, най-вече, защото планетите обикалят в своите орбити Слънцето в същата посока, в която то се върти около своята ос и траекториите им много близко съвпадат с равнината на Слънчевия екватор. Нютон⁶² бе великият разрушител на теориите за разни вихри, към които, въпреки това, още дълго време след неговите демонстрации някои се придържат, както се вижда на примера на прочутия Г-н ф. Меран⁶³. Сигурните и убедителни доказателства на Нютоновата философия показаха с очевидност че такова нещо, каквото би трябвало да са вихрите, които уж движели наоколо планетите, въобще не ще се срещне по небето, и че въобще няма поток на някаква си течност в тези пространства, че даже опашките на кометите пресичат планетните орбити и продължават нататък движението си без отклонение. От тук със сигурност вече би могло да се заключи, че тъй като небесното пространство сега е празно или безкрайно ефирно, не би и могло вече да има някаква механична причина, която да налага на планетите кръговото им движение. Но, веднага пък да подминем всички закони на механиката и със смела хипотеза да приемем, че Бог непосредствено е запокитил планетите, та да се движат те в зависимост от своята тежест в орбити: това би било една твърде голяма крачка, която няма да може да остане вътре в сферата на философията. Набива се, обаче, на очи, че пък има, освен това, и един такъв случай, при който са възможни механични причини за това устройство: ако, именно, сега празното пространството на планетарната система, преди е било запълнено, за да предизвика така общност на движещите сили във всички части

на тази област, където господства притеглянето на нашето Слънце.

И тук можем да посочим свойството, което е единствено възможното, при наличието на което да я бъде механическата причина за движенията на небесните тела, което за апологията на нашата хипотеза е такова съществено обстоятелство, с каквото рядко някой може да се похвали. Сега вече небесните пространства са празни, но някога е трябвало да са били запълнени: иначе никога не би могло да се създаде разширено въздействие на задвижващите в кръг сили. Впоследствие, широко разсеяната материя ще трябва да се е събрала върху небесни тела, т. е., ако разгледаме нещата по-внимателно, тези небесни тела, сами ще да са се образували от широко разпространения първичен материал в пространствата на Слънчевата система и движението, което съставящите ги частици са имали преди в състояние на разпръснатост, е останало запазено в тях и след съединяването им в отделни обособени маси. От тогава тези пространства вече са пусти. Те не съдържат материята, която би могла да служи за придаване кръгово движение на тези небесни тела. Но, те не винаги са били такива, а и наблюдаваме движения, за които сега не може да има естествени причини, но са остатък от най-древното грубо състояние на природата.

От тази забележка ще направим само една крачка още, за да се приближим до едно вероятно схващане за начина, по който са възникнали тези големи маси, както и за причините за тяхното движение. Това ще е само една малка проектна скица, а ще оставим по-задълбоченото изпълнение на самия изследващ читател. Според тази скица материалът за образуването както на Слънцето, така и на всички небесни тела, които сега са подложени на неговото мощно притегляне, е бил разпръснат из цялото пространство на Слънчевата система. А пък някъде на мястото, което сега се заема от масата на Слънцето, е имало материя с по-големи сили на привличане. По тази причина е възникнало всеобщо падане натам, а силата на привличане на Слънчевото тяло е нараствала с увеличаването на масата му. Във всички области на бъдещата Слънчева система е имало материи с всякаква различна плътност. Лесно е да предположим, че при общото падане на частиците (дори и от най-отдалечените области на космическата постройка), по-плътните материи намиращи се в по-вътрешните към общия център области, ще да са се скупчвали толкова повече, колкото по-близо са били до общия център, към който всичко се стремяло. Защото само най-тежките частици са били способни да проникват през този хаос, през тази блъсканица от по-леки частици, и да достигнат

II 146 

по-голяма близост до центъра на привличане. При движенията на частиците, които възникват, като падат към Слънцето в тази сфера от различни височини, не би могло съпротивата между препречващите се едни на други частици да бъде толкова съвършено еднаква, че така придобитите ускорения на частиците да не ги доведат до някакво отклонение в една или друга посока. И в това обстоятелство се проявява едно твърде общо правило при противодействието между материите, а именно, че те се блъскат, отклоняват и ограничават едни други дотогава, докато стигнат до състоянието най-малко да си пречат; съответно на това частиците в своето движение встрани накрая е трябвало да се съединят в общо кръжене в една и съща посока. Съобразно на това частиците, от които е било образувано Слънцето, са били пристигнали в него вече с това свое движение встрани и Слънцето — образувано от този първичен материал — е трябвало да е с въртене в тази същата посока.

II 147 

В това състояние, което ми изглежда да е естествено, дето разпръснатото вещество за образуване на различните небесни тела се е намирало в едно тясно пространство в близост до продължената плоскост на слънчевия екватор и с толкова по-голяма плътност, колкото по-близо е било до центъра, като навсякъде е било задвижвано с такава сила, която, за съответното разстояние до Слънцето е била подходящата да доведе — според централните закони⁶⁴ на движение — до свободно кръгово движение около Слънцето и като положим, че от тези частици са се образували планетите, то в това състояние, не би могло последните да нямат задвижващите сили, чрез които да се въртят по орбити много близки до окръжност, макар и малко нещо да се отклоняват от тях, тъй като са се образували от събирането на частици от различни височини. Също така, съвсем естествено е, че тези планети, които се образуват на големи височини (където пространството около тях, бидейки много по-обширно, води до това, че разликата в скоростта на частиците превишава силата, с която те биват привличани към централната точка на планетата⁶⁵) придобиват там също и по-големи размери, отколкото тези близо до Слънцето. Ще подмина съвпадението с много други забележителности в света на планетите, защото то проличава от само себе си.* Телата образуващи се в най-отдалечените части на системата и предимно на голямо разстояние от плоскостта на отнасяне, кометите, не ще могат да имат тази правилност. И, така, пространството около планетите ще е ставало пусто, след като всичко се е обединило в отделни маси. Все пак, може и в по-късна епоха също да са се спускали и още частици от най-външните граници на сферата на притегляне, които след това може непрекъснато да обикалят свободно в небесното пространство около Слънцето: това са крайно разредени материи и, може би, те са веществото, което причинява зодиакалната светлина.

Забележки:

*-147 Образуването на една по-малка система, принадлежаща като част към планетарния свят, като на Юпитер или на Сатурн, както и осевото въртене на тези небесни тела по аналогия ги включваме заедно в това разяснение.

§ 4. Забележка.

II 147 

II 148 

Иначе, би било достойно за философските стремления, ако — след като вихрите, този любим инструмент на толкова много системи бяха изгнани из областта на природата и заточени в Милтоновото⁶⁶ адово преддверие на суетата⁶⁷ — надлежно бъде проучено, дали пък природата, без да й се измислят някакви специални сили, сама не предлага нещо, което да би могло да обясни цялостното насочване на една и съща страна на центробежното движение на планетите, тъй като другата насоченост на движението е дадена чрез централните сили в гравитацията като трайна свръзка в природата. Нахвърляният от нас план не се отдалечава ни най-малко от правилото за единност, защото дори и центробежната сила | diese Schwungkraft | я извеждаме като следствие от гравитацията, както и подобава за случайните движения, защото те следва да бъдат извеждани като резултати от присъщите на материята — и когато е в покой — сили.

Освен това, ще забележа още, че атомистическата система на Демокрит и Епикур, независимо от външната на пръв поглед прилика, има съвсем различно отношение към извода за Създател на Света от съдържащия се в проекта на нашата система. В първата движението е вечно и е без Създател, а сблъскването — този богат извор на толкова много порядък — било само една неопределена случайност, за която никъде нямало причина. А тук познат и истинен природен закон според твърде разбираема предпоставка води с необходимост към порядък, и тъй като тук има и определящо основание за правилността като резултат, както и нещо, което съхранява природата в релсите на съгласуваността и красотата: така се стига до предположението за основание,

II 149 

Между другото, за да направим още и чрез един друг пример разбираемо, как действието на гравитацията поражда по необходимост посредством съединяването на разпръснатите елементи правилност и красота, ще добавим и една хипотеза за механическия способ на създаване на пръстените на Сатурн. Това обяснение, струва ми се, е толкова вероятно, колкото и може да се очаква от една хипотеза. Нужно е само да приемем, че в началните космически времена Сатурн е бил обгърнат от някаква атмосфера, подобна тези, които се забелязват при някои комети, които не се приближават твърде до Слънцето и нямат опашки, че частиците, образуващи газообразната сфера, първоначално са се били издигнали нагоре от планетата (за която предпоставяме осево въртене), а впоследствие — поради това че планетата била изстинала или по друга някаква причина — тези изпарения започнали да се спускат надолу отново към Сатурн: останалото следва вече с механична правилност. Тъй като всички частици — издигнали се от определен пункт на повърхността на планетата — е трябвало да имат същата като на това място скорост, с която да се движат около оста на планетата, те е трябвало да се стремят (посредством съответния на това движение центробежен импулс) да описват свободни кръгове според правилата на централните сили около Сатурн.* Всичките тези частици, обаче, чиято скорост на движение не е била толкова висока, че — съответно за височината, където се е реела частицата — да уравновесява точно чрез центрофугалната сила притеглянето, трябва по необходимост една друга да са се бутали и забавяли. Това ще е продължавало, докато останат само тези частици, които могат да обикалят около Сатурн в свободно кръгово движение според централните закони; останалите, обаче, ще да са падали постепенно обратно на неговата повърхност. А всичките кръгови движения трябва по необходимост да пресичат продължената плоскост на Сатурновия екватор, което е известно на всеки, който е запознат с централните закони. Следователно, останалите около Сатурн частици от предишната му атмосфера ще да се стремели накрая към една кръгла и заемаща продължението на екватора на тази планета плоскост, външният ръб на която и тук е отсечен по същата причина, която определя границата на атмосферата на кометите. Този

II 150 

лимб от свободно движещо се космическо вещество трябва необходимо да стане пръстен, или по-точно, споменатите движения не могат да доведат до друга фигура освен до такава на пръстен. Тъй като всички частици са можели да придобият своята скорост на кръговото движение от тези само точки на повърхността на Сатурн, от където са се издигнали, то тези от тях, които са се издигали от екватора, ще трябва да притежават най-голямата скорост. А от всички отстояния от центъра на Сатурн само едно е такова, където тази скорост е пригодна за кръгово движение, а на по-малки отстояния скоростта е по-малка. Затова можем да очертаем като с пергел от центъра на Сатурн окръжност, намиращите се вътре в която частици трябва да падат на повърхността на планетата, а всички останали частици, обаче, намиращи се между споменатата окръжност и външния ръб на ореола (следователно, съдържани вътре в едно пръстенообразно пространство) занапред ще остават в движение реещи се свободно в кръгове около Сатурн.

И да се съгласим, и да не се съгласим с предпоставката, че Сатурн в началото е имал атмосфера като на кометите, то самото извеждане на това умозаключение, — което правим изхождайки от тази предпоставка — за изясняване на основното ни положение си остава, по моему, напълно надеждно. Т. е., ако около Сатурн е имало такава мъглива атмосфера, нейно необходимо следствие щеше да бъде механическото създаване на един кръжащ наоколо пръстен, както и че — накрая като резултат —

II 151 

предоставената на всеобщи закони природа сама води от хаос към правилност.

*-149 Съгласно предпоставката Сатурн се движи около оста си. Поради това всяка една частица, която се издига от повърхността му, трябва да придобие същото такова въртеливо движение, както и да го продължава, независимо от това до каква височина ще достигне.

II 151 

Продуктивността от едно единствено основание на много последствия, както и съгласуваността и подходящността на природите на нещата да се координират без чести противоречия взаимно в подреден план съгласно всеобщите закони, трябва отнапред да ги има във възможностите на нещата и едва след това Мъдростта може да се задейства да ги подбира. Ако самите тези възможности не са били основани в Независимата Същност, това би означавало на Нея да се налагат ограничения произхождащи от някакво друго основание. А каква пък ще да е тази неразбираема случайност, от която — без да е предпоставено нещо съществуващо — още в областта на възможностите да са се появили единност и плодотворна взаимна подходящност, чрез които Същността с най-висшите степени на могъщество и мъдрост (ако ще сравняваме Нейните вътрешни възможности със споменатите външни отношения) ще се бъде в състояние

II 152 

да осъществява велико съвършенство? Наистина, една такава представа не предоставя цялостно произхода на Доброто в ръцете на една единствена Същност. Когато Хюйгенс⁶⁹ изобретил часовника с махало, ако би се замислил по въпроса, не би приписал изцяло на себе си равномерната ритмичност съставяща съвършеността на това устройство; природата на циклоида е тази, която прави възможно, щото при свободното падане в тази крива малките и големите дъги да бъдат описвани равномерно за еднакво време, и само тя е могла да му спомогне за създаването на този часовник. Това, че простата тежест като основание прави възможно да има толкова много прекрасни последствия, очевидно би стеснило и ограничило Божието участие във възхитителната единност и в големия обхват на толкова много почиващ на едно единствено основание порядък, ако това не зависеше от самия Него, който действително е създал цялата тази взаимозависимост.

II 153 

Това висше понятие за Божествената природа, когато я мислим в нейната самодостатъчност, може да ни послужи дори в преценката за свойства на възможните неща, даже когато ни липсват непосредствени основания за преценка, като помощно средство: да направим, изхождайки от нея като от основание, извод за непознатата ни възможност, като за следствие от нея. Но, възниква и въпрос: дали между всички възможни светове не съществува някаква безкрайна възходяща градация в степените на съвършенство, тъй като не може да има никакъв природен порядък, над който да не би могло да се мисли някакъв по-превъзходен? Пита се, по-нататък, дали ако пък приемем, че има някаква най-висша степен, дали тогава самите различни светове, които не са превъзхождани от никой друг свят, няма да са един на друг съвършено равни по съвършенство? При такива въпроси е трудно и, може би, невъзможно да решим нещо изхождайки само от наблюдението на възможни неща. Ако преценяваме двете тези задачи във връзка с Божията същност, като приемем, че предпочитанието при избора дадено на единия свят пред другия е без предпочитание в преценката на тъкмо същата Същност, която избира или, дори, противно на тази преценка, това би дало основание да се приеме недостатък на съгласуваността между различните Нейни действени сили, както и различно отношение на Нейната деятелност без съответстващо различие в основанията, с това ще да се приеме, че има някакво неблагополучие в състоянието на най-съвършената Същност: тогава с пълна убеденост ще заключим, че представените случаи трябва да са измислени и невъзможни. След цялата изложена подготовка, която вече проведохме по-горе, разбираме следното: имаме много по-малко основание изхождайки от предполагаеми възможности — чиято годност дори не може да се провери задоволително — да правим умозаключение за някакво необходимо поведение на най-съвършената Същност, (която е такава, че сравнението с Нея прави понятието за най-голяма хармония да изглежда дреболия), отколкото да умозаключаваме за възможността изхождайки от познатата хармония, която възможностите на нещата трябва да имат с Божествената природа, от това, което вече сме припознали като най-подобаващо за тази Същност. Следователно, предполагаме, че във възможностите на всички светове не би могло да има някакви такива отношения, които да би трябвало имат основанието си в затруднения и смущения съдържащи се в разумния избор на висшата Същност. Защото тъкмо тази

II 154 

висша Същност съдържа окончателното основание на всичката възможност, в която, следователно, никога не може да има друго освен това, което е в хармония със своя произход.

ТРЕТИ РАЗДЕЛ,

§ 1. Подразделяне на всички възможни доказателствени основания за Божието Битие.

II 155 

Убедеността във великата истина, че „Има Бог”, ако ще притежава най-висша степен на математическа достоверност, има такава особеност: тя трябва да бъде постигната само по един единствен път. Това пък дава на изследването предимството, че така философските усилия ще трябва да се обединят само върху едно единствено доказателствено основание. А и, щом сме убедени, че няма избор между много такива основания, тогава и грешките, които биха могли да бъдат допускани при неговото извеждане, ще бъдат поправяни, а няма да бъде отхвърляно самото основание.

Всички доказателствени основания за Божието битие, могат да бъдат извличани или от разсъдъчните понятия на просто възможното или от емпиричното понятие получено

II 156 

за Неговото съществуване чрез опита. В първия случай заключаваме от възможното (като основание) за Божието Битие (като следствие) или пък — от възможното (като следствие) за Божието Битие (като основание). Във втория случай, от друга страна, правим извод или от това, чието наличие знаем от опит, за съществуването на някаква първа и независима причина, а посредством анализа пък на това понятие заключаваме за нейните божествени свойства, или пък от това, което опитът ни учи, правим непосредствено извод и за Битието, и за свойствата на казаната Първопричина.