Единствено възможното доказателствено основание за демонстрация на божието битие (1763)



страница6/11
Дата29.04.2017
Размер2.51 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Първо: едно отделно събитие в природните процеси може да бъде разглеждано като нещо произтичащо непосредствено от Божествена постъпка — за философията тук няма друга работа, освен да укаже на някакво доказателствено основание за тази извънредна зависимост.

Второ, събитията в света биват разглеждани така, като че ли към всеки отделен случай световната механика още откъде

II 135


Сътворението насам е била специално насочена, каквото събитие бил напр., Потопът според ученията на разни модерни автори52. Така представено, обаче, събитието е не по-малко свръхестествено. Естествената наука, от която в случая споменатите философи се ползват, им служи само, за да покажат собствената си вещина и да измислят нещо, което би се случило според всеобщите естествени закони и което би резултирало в посоченото по-горе извънредно събитие. Такъв един начин на действие, обаче, не ще да е съобразен с Божията мъдрост, която никога няма за цел да се хвали с ненужно умение. И човека бихме укорили за подобно поведение, ако той, макар и нищо да не му пречи сам и непосредствено да произведе изстрел от едно оръдие, вместо това вземе, та монтира на оръдейния затвор часовников механизъм, чрез който и посредством хитроумен механичен апарат да гръмне с оръдието в заложен момент.

Трето, определени природни неща биват разглеждани като съществуваща още от Сътворението уредба пряко от ръката на Великия Световен Строител, който продукт е било въведен като отделен и единичен, а не като уредба според някакъв постоянен закон, напр., твърди се, какво Бог непосредствено бил наредил — още с началото на всички неща — да бъдат планините, реките, планетите и движението им. Без съмнение, някакво състояние на природата трябва да е първото, в което формата на нещата, както и материята да зависят непосредствено от Бога: дотолкова един такъв начин на преценка има някакво философска основание. Но, тъй като е прибързано — преди още да сме преценили присъщата пригодност на нещата в природата според всеобщи закони — да приписваме непосредствено на акт на Създателя всяка уредба затова само, защото била полезна и подредена, дотолкова това мислене ще е философско, но само в съвсем ниска степен.

Четвърто. Само защото в някои неща порядъкът и красотата са от висока степен, тям се приписва принадлежност към изкуствен природен порядък, преди още надлежно да е била установена недостатъчността на природата за създаването им посредством обикновените механични сили, например, когато за принадлежащи към изкуствения природен порядък биват обявявани имащите такива качества неща от растителното и животинското царство. Научното на този вид разсъждения става още по-малозначително, когато непосредствено на Сътворението се приписва всяко отделно животно или растение, в сравнение със схващането, според което (освен някой непосредствено създаден екземпляр), останалите продукти на растителното и животинско царство се обясняват като станали по силата на закон на способността за създаване (не само на способността за еволюиране)53,

II 136


защото в последния случай повече бива обяснявано чрез порядъка на природата54; освен ако ясно би могло да се докаже нейната недостатъчност за такова обяснение. Към тази степен на философски начин на обяснение, обаче, принадлежи и извеждането въобще на всички устройства в света — не само на тези в животинското и растително царство — от изкуствено и с някакво намерение създадени закони;*[1] например, за снега и северните сияния се казва, какво природният порядък, който създава и двете явления, бил установен така в полза на гренландеца или на лапландеца (да не стоял съвсем на тъмно през дългите нощи), макар че всякак можем да предположим, че това ще да е благоприятна някаква странична последица произхождаща с необходимо единство от други природни закони. Почти винаги ще сме в опасност да изпаднем в грешка подобна на тази, когато някаква полезност за човека се представя, като да е основанието за създаването на някаква специална Божа уредба, напр., че горите и полята били затова покрити предимно в зелен цвят, тъй като измежду всички цветове този цвят имал средна сила, та да се съхраняваме очите си, като само умерено ги напрягаме. На всичко това може да се възрази с пример като този, че обитаващият пролива Дейвис почти ослепява от снега и трябва да търси спасение в очила срещу снежно заслепяване. Не е осъдително, че се издирват полезните последици и се приписват на благия Творец, но укорително е, природният порядък, според който те възникват, да се представя като свързан изкуствено и произволно с другите такива в природата, а той, може би, се намира с тях в необходимо единство.

Пето, Методът, който се използва за преценка на съвършените устройства в природата ще съдържа в най-голяма степен духа на истинската философия тогава, ако и когато — макар и винаги да е готов да допусне наличието на свръхестествени събития, както и да не пропуска да забележи истински изкуствените уредби в природата и най-вече целевата насоченост към ползи и цялостна хармония — той не пречи да се търсят основанията за това в необходимите универсални закони, като се полага същевременно особено внимание върху съхраняването на единността и се поддържа разумна неохота за умножаване броя на природните причини. Ако към това прибавим още

II 137 


и внимание към всеобщите правила, които да могат да изясняват основанието за необходимо свързване на това, което става по естествен път без специално нечие въздействие, с правилата на ползата или на приятността за разумни същества, и едва след това да се издигаме към Божествения Създател: тогава ще считаме, че този физикотеологичен способ на съждение е изпълнил надлежно задълженията си.*[2]

Забележки:

*[1]-136 Във втория параграф на третата глава от този раздел приведох примери за изкуствен природен порядък само от растителното и животинското царство. Следва, обаче, да отбележим, че всяка една уредба според закон, но съществуваща заради някаква специална полза, и изключена затова от необходимото единство с други природни закони, ще е по тази причина изкуствена, както се вижда от някои от приведените в този труд примери.

*[2]-137 С това искам само да кажа, че този би трябвало да е пътят на човешкия разум. Независимо от това, кой би могъл в тази област да се опази от най-разнообразни грешки; та, да кажем заедно с Поуп:

Давай, предписвай правила на
мъдро подреденото Божие управление,
а след това се обърни назад към себе си
и ще видиш, че си един глупак.
55

СЕДМА ГЛАВА. 


КОСМОГОНИЯ. 

 Хипотеза за възникването и движението на небесните тела по механически път съобразно на горепосочените правила. 

II 137 

Формата на небесните тела, механиката по която се движат и образуват една космическа система, както и разните изменения, на които в течение на времето са подложени положенията на орбитите им, всичко това е станало част от естествените науки, която се възприема, като да е с такава яснота и достоверност, та не би могло дори да се посочи някакво само различаващо се схващане за някакъв природен предмет (който поне в известна степен да би съответствал на настоящия по своята многостранност), което да го обяснява по един така безсъмнено правилен начин и с такава очевидност. А, като преценим това, не бихме ли стигнали до предположението, че това състояние на природата, в което е било положено началото на космическата сграда, и са й били зададени най-първом движенията, които и досега продължават по прости и разбираеми закони, би могло да стане по-лесно достъпно и по-разбираемо, отколкото са, може би, повечето неща, чиито причини търсим в природата. Основанията, които благоприятстват това предположение, не са скрити. Всичките тези небесни тела са кълбовидни маси и, доколкото е известно, нямат организация нито тайна изкуствена направа. Силата, която ги притегля,



II 138 

по всичко изглежда да е свойствена на материята основна сила, следователно и не ни трябва, и не можем да я изясняваме. Балистичното движение, с което небесните тела описват траекторията си, зададената им посока: това заедно с образуването на тяхната маса, представлява най-важното, дори, единственото, на което трябва да търсим първите природни причини: прости и далеч не толкова заплетени последствия, каквито са повечето други в природата, където обикновено законите, по които се извършват, не са известни с математическа точност, докато тук, напротив, лежат на показ в най-разбираем план. При един толкова вероятен изглед за успешен резултат на изследването нищо иначе не ни стои на пътя, освен разтърсващото впечатление от величината на такова природно явление, каквото представлява една слънчева система, където природните причини са под съмнение, защото тяхната достатъчност изглежда, както твърде нищожна, така и оспорваща творческите права на Висшия Създател. Но, не може ли да се каже същото и за механиката, чрез която една голяма космическа система, след като веднъж вече я има, запазва и занапред своето движение? Съхраняването на това движение опира тъкмо до същия този закон, по който описва своя път хвърленият във въздуха камък: един простичък, плодовит на най-правилни последици закон, достоен да му се повери поддържането на целия Космос. От друга страна, обаче, ще ни кажат, та вие не сте в състояние да изясните според напълно разбираеми закони на механиката естествените причини, чрез които се създава една най-малозначителна тревичка, а пък се наемате да обясните произхода на Вселената в цялост. Само че, дали пък някога някой учен да е бил в състояние да установи законите, по които става растежа или вътрешното движение дори само в едно вече налично растение ясно и с математическа точност така, както са установени законите, по които се движат небесните тела? Природата на обектите в случая е напълно различна. Величавото, изумителното, тук е безкрайно по-разбираемо, отколкото малкото и удивителното. По всичко изглежда, че създаването на една планета заедно с причината за балистичното й движение, която я е тласнала по орбитална траектория, ще бъде по-лесно и по-ясно за разбиране, отколкото създаването на една единствена снежинка. В нея строгата правилност на шестоъгълна звездичка видимо е по-точна от закръглеността на орбитите, по които се движат планетите и на която лъчите лежат спрямо определена плоскост по-правилно, отколкото

II 139 

траекториите на тези небесни тела спрямо общата равнина на орбиталните им движения.



Ще представя един опит за обяснение на произхода на Космоса според всеобщи закони на механиката, не на цялостния природен порядък, а само на съставящите неговата най-груба база големи маси и техните орбити. Макар и проектът ми да е груб и неразработен, надявам се да кажа неща, които могат да дадат на други повод за важни изследвания. Някои от тези неща имат, по мое мнение, степен на такава вероятност, която, ако се отнасяше до някакъв по-малък обект, би оставила малко място за съмнение и би могло да й се противопостави само предубеждението, че в случая се изисквало някакво по-голямо изкуство, отколкото може да се довери на всеобщите природни закони. Често се случва така, че не намираме тъкмо това, което, собствено, търсим, но по този път се натъкваме на други ползи, за които не сме предполагали. И такава една полза би била достатъчна печалба, щом се предлага на другите за размисъл, дори при положение, че главните цели на хипотезата биват загубени. За целта тук предпоставяме всеобщата гравитация на материята според Нютон и неговите последователи. Тези, които вярват, че чрез някаква метафизическа дефиниция по техен си вкус, ще оборят изводите — направени чрез наблюдения и математически заключения — на тези проницателни мъже, могат да прескочат следващите положения като нещо, което и без друго има само някакво далечно сродство с главната цел на този труд.

§ 1. Един по-разширен поглед върху същностното понятие за Вселената56

II 139 

Заедно със своите спътници шестте планети се движат в орбити, които не се отклоняват много от една обща равнина, а именно продължената плоскост на слънчевия екватор. Кометите, пък, се движат по траектории, които са много отдалечени от там, и се развяват на всички страни надалеч от тази плоскост на отнасяне. Ако, пък, към нашата Слънчева система принадлежаха не само толкова малко планети и комети, а няколко хиляди, зодиакът би изглеждал като осветена от безброй звезди зона или като губеща се в бледо сияние лента. В нея някои по-близки планети ще светят сравнително ярко, по-отдалечените, обаче, поради голямото им количество и слабата светлина



II 140 

биха представлявали само някаква мъглявина. Защото при кръговото движение на всичките планети около слънцето, винаги във всяка част на зодиака ще бъдат някои от тях, докато други планети ще си променят местата. А кометите, пък, биха покрили областите от двете страни на тази светла зона, разпръснати във всички възможни посоки. И сега — след като вече сме се подготвили чрез тази фикция (с която не сме направили нищо повече, освен мислено да умножим броя на небесните тела в нашата планетна система) — нека насочим очи към по-далечното пространство на Вселената. Там наистина ще видим една светла зона, в която звездите — отдалечени, по всяка видимост, на съвсем различни разстояния от нас — са скупчени към една и съща плоскост по-нагъсто, отколкото на други места, докато небесните пространства от двете страни на тази светла зона са покрити с различно разпръснати звезди. Млечният път, който имам предвид тук, е подреден твърде точно като един голям кръг, едно определение, което всячески заслужава внимание и което ни дава да разберем, че нашето Слънце, а и ние с него, се намираме в това пълчище от звезди, които в голямата си част се струпват към една и съща равнина. Тук аналогията ни дава едно солидно основание да предполагаме, че всичките тези слънца, към които принадлежи и нашето Слънце, образуват една космическа система, която — в своя голям мащаб — е уредена по същите закони, както и — в малък мащаб — нашата планетна система, а също и че всичките тези слънца, заедно със своите спътници, може да имат някакъв общ център на своите орбити и само поради неизмеримата отдалеченост и дългото време на техните обиколки, местата им изглеждат като да не се променят, макар и при някои от тях действително да се наблюдава промяна в позициите; че траекториите на тези големи небесни тела също са отнесени към една обща равнина, от която не се отклоняват много; както и че тези небесни тела заемащи останалите области на небето и, бидейки по-малко скупчени, с това са сходни с кометите на нашата планетна система.

Изхождайки от това схващане, което, както ми се струва, е много вероятно, можем да предположим, че, ако има много такива големи космически системи като тази, към която принадлежи нашето Слънце, те биха предложили на намиращия се в тях наблюдател едно явление като Млечния път, като в дълбочината на космическото пространство някои от тези системи ще бъдат видни като бледни, бледо фосфоресциращи петна. Ако пък свързващата равнина на отнасяне на една такава система от неподвижни звезди е поставена косо към наблюдателя, те ще му изглеждат

II 141 


като елипсовидни фигури, които заемайки видимо — поради голямата отдалеченост — малко пространство, представляват система от слънца като тази на нашия Млечен път. И такива местенца астрономията наистина вече отдавна е открила, макар и мненията, които са се оформили за тях, да са твърде различни, както можем да видим от книгата на Г-н фон Мопертюи57 за формата на звездите58.

Ще ми се изложеното в настоящата Глава да бъде внимателно преценявано; не само защото схващането за Сътворението, което се разширява чрез него, става удивително по-разтърсващо, отколкото иначе може да бъде (според него едно безбройно множество слънца като нашето съставят система, чиито звена са свързани чрез кръгови движения, самите тези системи, които предполагаемо също са безброй — някои от тях можем да забележим — са звена, може би, от един още по-висш порядък), а и защото при наблюдаването на близките нам неподвижни звезди — по-скоро бавно придвижващи се слънца — водейки се от едно такова схващане, ние ще открием, може би, неща, които иначе, при липсата на определен план на изследване, ще отбягват вниманието ни.59

§ 2. Аргументи изобщо в полза на механическия произход на нашата планетна система.

II 141 


Планетите се движат заедно около нашето Слънце в една и съща посока и със само незначително отклонение от общата равнина на отнасяне60 (еклиптиката) и подобно на тела увлечени от някаква изпълваща цялото пространство материя, в която се намират, осъществяват своето движение въртеливо около ос. Всички планети гравитират към Слънцето, като величината на силата на страничното им задвижване би трябвало да бъде с точно премерена правилност, щом чрез него планетите ще трябва да бъдат поставени в кръгово движение. И така, както при подобни механически действия не можем да очакваме една геометрична точност, така и всички орбити се отклоняват, макар и не много, от правилната окръжност. Планетите се състоят от материи, които — съгласно Нютоновите изчисления — колкото са по-далеч от Слънцето, толкова плътността им е по-малка. Това всеки ще приеме за естествено, щом са се образували в пространството, в което се реят, от разпръснато там космическо вещество. Защото при стремежа на всичко да падне на Слънцето,

II 142 


материите с по-голяма плътност повече ще се стремят към Слънцето, и в близост до него ще се скупчват повече, отколкото по-леките, падането на които, поради тяхната по-малка плътност, ще бъде повече забавяно. А материята на Слънцето, според забелязаното от ф. Бюфон61, е твърде близка по своята плътност до тази, която би имала сумираната маса на всичките планети заедно. Това добре се съгласува с механичното образуване, според което планетите е могло да се образуват на различни височини от различни видове елементи, докато всички останали изпълващи пространството материи, сгъстявайки се по посока на техния център Слънцето, са можели да паднат на него.

Този, който независимо от това, като не доверява нищо на законите на механиката, иска да припише този строеж непосредствено на ръцете Божии, ще трябва да посочи, поради що тук намира за необходимо това, което, иначе, в естествената наука не допуска лесно. А същият човек няма да може и да посочи никакви цели, заради които би било по-добре планетите да кръжат не в различни посоки, а само в една, както и близо до една обща равнина на отнасяне, а не във всички възможни небесни области. Та небесното пространство е сега вече празно и с такива движения планетите не биха си пречели една на друга. Съгласен съм, че може да има и скрити цели, които не могат да бъдат постигнати с помощта на общата механика и които никой човек не разбира; само че никому не е разрешено да предпоставя тяхното наличие, щом не може да ги посочи и върху такива цели да гради становище. И ако, в края на краищата, приемем, че Бог непосредствено бил задвижил планетите и поставил орбитите им, ще следва да предположим, че те не биха показвали своя срещащ се при всеки природен продукт белег на несъвършенство и отклонение. Ако ще е било добро планетите да се отнасят към една плоскост, тогава, предполага се, Той би поставил техните орбити съвсем точно спрямо нея; ако ще е било добро техните движения да са близо до кръговите, можем да вярваме, че траекторията им би представлявала една съвсем точна окръжност и не можем да видим, защо трябва да има изключения от най-точната правилност в това, което е трябвало да е непосредствена Божа постъпка.

Звената на Слънчевата система от най-отдалечените области, кометите, се движат твърде ексцентрично. Ако за тях имаше непосредствено Божие въздействие, те биха могли да се движат не по-зле в правилни окръжности, макар и траекториите им да се отклоняват доста от еклиптиката.

II 143 


Ползи от толкова голямата ексцентричност ще трябва в този случай да бъдат измисляни с голяма смелост защото, по-скоро, е разбираемо, че едно небесно тяло, в която и да е небесна област, движещо се винаги на еднакво отстояние от центъра на орбитата си, ще е също толкова полезно устроено колкото и при различни отстояния от центъра на орбитата; и що се отнася до привежданите от Нютон предимства, ясно е, че те иначе не са ни най-малко вероятни, освен че — при предварително предпоставяне на непосредствено Божие уреждане — все пак биха могли, най-малкото, да служат като претекст за някаква цел.

Тази грешка, а именно, разглеждането на строежа на планетната система като непосредствено подчинен на Божи намерения, става най-очевидна при опита да се измислят някакви мотиви за това, че с увеличаване на отдалечеността от Слънцето плътността на планетите намалява. Понеже, обясняват ни, въздействието на Слънцето намалявало с увеличение на отстоянието от него, подхождало било и плътността на телата, които трябвало да бъдат нагрявани от него, да бъде подреждана пропорционално на това. Известно е, обаче, че Слънцето въздейства на едно небесно тяло само до малка дълбочина под повърхността му и от това негово затоплящо въздействие не може да се заключава относно плътността на цялата маса на тялото. Да се прави тук извод, като се изхожда от цел, ще е прекалено. Средството — а именно намалената плътност на цялата маса на другото небесно тяло — предполага такава голяма величина на въздействието, която за величината на целта е излишна и ненужна.

Във всички природни образувания, доколкото в тях личи стремеж към хармония, порядък и полза, наистина се проявяват и съгласуваност с Божии намерения, и белези за произход от всеобщи закони, чиито последици се разпростират далеч отвъд един отделен случай и, съответно, във всяко отделно следствие личат следи от примесване на такива закони, които не са били насочени единствено към отделния единичен продукт. Поради това стават и отклонения от най-голямата възможна точност с оглед на конкретната отделна цел. А, напротив, едно непосредствено свръхестествено въздействие, тъй като неговото осъществяване няма да е резултат от всеобщите закони на действие на материята, не би било видоизменяно чрез примесващи се странични последици, а планът би бил реализиран с възможно най-голямата точност. В по-близките до общия център части на планетарната система, има едно по-голямо приближаване до пълен порядък и премерена

II 144 


точност, които по посока навън към границите на системата или надалеч встрани от равнината на отнасяне, се израждат в безредие и отклонения: точно така, както се очаква от устройство с механичен произход. А при непосредствено Божие подреждане, никога не би могло да се срещнат ненапълно постигнати цели, а, напротив, навсякъде ще личи най-голяма правилност и премереност: такива, между другото, виждаме в строежа на животните .

§ 3. Кратко описание на най-вероятния начин, по който една планетна система е могла да се образува по механически път.

II 144 

Наведените сега доказателствени основания за механически произход са толкова съществени, че даже и само някои от тях отдавна са подбудили всички естествоизпитатели да търсят причината за орбитите на планетите в природни движещи сили, най-вече, защото планетите обикалят в своите орбити Слънцето в същата посока, в която то се върти около своята ос и траекториите им много близко съвпадат с равнината на Слънчевия екватор. Нютон62 бе великият разрушител на теориите за разни вихри, към които, въпреки това, още дълго време след неговите демонстрации някои се придържат, както се вижда на примера на прочутия Г-н ф. Меран63. Сигурните и убедителни доказателства на Нютоновата философия показаха с очевидност че такова нещо, каквото би трябвало да са вихрите, които уж движели наоколо планетите, въобще не ще се срещне по небето, и че въобще няма поток на някаква си течност в тези пространства, че даже опашките на кометите пресичат планетните орбити и продължават нататък движението си без отклонение. От тук със сигурност вече би могло да се заключи, че тъй като небесното пространство сега е празно или безкрайно ефирно, не би и могло вече да има някаква механична причина, която да налага на планетите кръговото им движение. Но, веднага пък да подминем всички закони на механиката и със смела хипотеза да приемем, че Бог непосредствено е запокитил планетите, та да се движат те в зависимост от своята тежест в орбити: това би било една твърде голяма крачка, която няма да може да остане вътре в сферата на философията. Набива се, обаче, на очи, че пък има, освен това, и един такъв случай, при който са възможни механични причини за това устройство: ако, именно, сега празното пространството на планетарната система, преди е било запълнено, за да предизвика така общност на движещите сили във всички части



II 145 

на тази област, където господства притеглянето на нашето Слънце.

И тук можем да посочим свойството, което е единствено възможното, при наличието на което да я бъде механическата причина за движенията на небесните тела, което за апологията на нашата хипотеза е такова съществено обстоятелство, с каквото рядко някой може да се похвали. Сега вече небесните пространства са празни, но някога е трябвало да са били запълнени: иначе никога не би могло да се създаде разширено въздействие на задвижващите в кръг сили. Впоследствие, широко разсеяната материя ще трябва да се е събрала върху небесни тела, т. е., ако разгледаме нещата по-внимателно, тези небесни тела, сами ще да са се образували от широко разпространения първичен материал в пространствата на Слънчевата система и движението, което съставящите ги частици са имали преди в състояние на разпръснатост, е останало запазено в тях и след съединяването им в отделни обособени маси. От тогава тези пространства вече са пусти. Те не съдържат материята, която би могла да служи за придаване кръгово движение на тези небесни тела. Но, те не винаги са били такива, а и наблюдаваме движения, за които сега не може да има естествени причини, но са остатък от най-древното грубо състояние на природата.

От тази забележка ще направим само една крачка още, за да се приближим до едно вероятно схващане за начина, по който са възникнали тези големи маси, както и за причините за тяхното движение. Това ще е само една малка проектна скица, а ще оставим по-задълбоченото изпълнение на самия изследващ читател. Според тази скица материалът за образуването както на Слънцето, така и на всички небесни тела, които сега са подложени на неговото мощно притегляне, е бил разпръснат из цялото пространство на Слънчевата система. А пък някъде на мястото, което сега се заема от масата на Слънцето, е имало материя с по-големи сили на привличане. По тази причина е възникнало всеобщо падане натам, а силата на привличане на Слънчевото тяло е нараствала с увеличаването на масата му. Във всички области на бъдещата Слънчева система е имало материи с всякаква различна плътност. Лесно е да предположим, че при общото падане на частиците (дори и от най-отдалечените области на космическата постройка), по-плътните материи намиращи се в по-вътрешните към общия център области, ще да са се скупчвали толкова повече, колкото по-близо са били до общия център, към който всичко се стремяло. Защото само най-тежките частици са били способни да проникват през този хаос, през тази блъсканица от по-леки частици, и да достигнат

II 146 

по-голяма близост до центъра на привличане. При движенията на частиците, които възникват, като падат към Слънцето в тази сфера от различни височини, не би могло съпротивата между препречващите се едни на други частици да бъде толкова съвършено еднаква, че така придобитите ускорения на частиците да не ги доведат до някакво отклонение в една или друга посока. И в това обстоятелство се проявява едно твърде общо правило при противодействието между материите, а именно, че те се блъскат, отклоняват и ограничават едни други дотогава, докато стигнат до състоянието най-малко да си пречат; съответно на това частиците в своето движение встрани накрая е трябвало да се съединят в общо кръжене в една и съща посока. Съобразно на това частиците, от които е било образувано Слънцето, са били пристигнали в него вече с това свое движение встрани и Слънцето — образувано от този първичен материал — е трябвало да е с въртене в тази същата посока.



А от законите на гравитацията е ясно, че в този въртящ се космически материал всички части трябва да са били устремени да пресекат равнината (доколкото вече не се намират на нея), която в същата посока на общото им кръгово движение минава през средата на Слънцето, и според нашите изводи съвпада с плоскостта на екватора на това небесно тяло. Съобразно на това най-голямото струпване на всички тези части ще бъде предимно близо до Слънцето и то в областта, която е близо до неговата продължена екваторна плоскост. И съвсем естествено е, че, — тъй като частиците ще трябва да си пречат или да се ускоряват, с други думи, да се сблъскват или побутват напред помежду си, докато престанат да пречат на движенията си — в крайна сметка всичко това да резултира в такова състояние, при което да останат да кръжат само тези частици, които имат тъкмо степента на задвижване встрани, каквато е изискуема, с оглед на разстоянието, на което се намират от Слънцето, за да се уравновеси гравитацията, като всяка една частица се върти свободно по концентрични кръгове. Скоростта на частиците е едно следствие от тяхното падане, а движението встрани е резултат от дълго продължилото между тях блъскане, докато всичко не се устроило от само себе си според правилото за най-малкото съпротивление. Останалите частици, които не са могли да достигнат една толкова добре премерена точност, ще е трябвало да се спуснат — при постепенно намаляващо движение — към центъра на общата гравитация и да увеличат така масата на Слънцето, поради което то ще има плътност, средно взето, приблизително равна на плътността на материите намиращи се в пространството около него; все пак, така, че — съответно на наведените обстоятелства — масата на Слънцето

II 147 


по необходимост значително ще превъзхожда количеството на материята, която е останала да се носи в областта около него.

В това състояние, което ми изглежда да е естествено, дето разпръснатото вещество за образуване на различните небесни тела се е намирало в едно тясно пространство в близост до продължената плоскост на слънчевия екватор и с толкова по-голяма плътност, колкото по-близо е било до центъра, като навсякъде е било задвижвано с такава сила, която, за съответното разстояние до Слънцето е била подходящата да доведе — според централните закони64 на движение — до свободно кръгово движение около Слънцето и като положим, че от тези частици са се образували планетите, то в това състояние, не би могло последните да нямат задвижващите сили, чрез които да се въртят по орбити много близки до окръжност, макар и малко нещо да се отклоняват от тях, тъй като са се образували от събирането на частици от различни височини. Също така, съвсем естествено е, че тези планети, които се образуват на големи височини (където пространството около тях, бидейки много по-обширно, води до това, че разликата в скоростта на частиците превишава силата, с която те биват привличани към централната точка на планетата65) придобиват там също и по-големи размери, отколкото тези близо до Слънцето. Ще подмина съвпадението с много други забележителности в света на планетите, защото то проличава от само себе си.* Телата образуващи се в най-отдалечените части на системата и предимно на голямо разстояние от плоскостта на отнасяне, кометите, не ще могат да имат тази правилност. И, така, пространството около планетите ще е ставало пусто, след като всичко се е обединило в отделни маси. Все пак, може и в по-късна епоха също да са се спускали и още частици от най-външните граници на сферата на притегляне, които след това може непрекъснато да обикалят свободно в небесното пространство около Слънцето: това са крайно разредени материи и, може би, те са веществото, което причинява зодиакалната светлина.

Забележки:

*-147 Образуването на една по-малка система, принадлежаща като част към планетарния свят, като на Юпитер или на Сатурн, както и осевото въртене на тези небесни тела по аналогия ги включваме заедно в това разяснение.

§ 4. Забележка.

II 147 


Намерението ми в тази Глава е най-вече да дам пример за метода, на който ни дава право по-предишното ни доказателство, като

II 148 


се отстранява неоснователното опасение, че всяко едно изхождащо от всеобщи природни закони обяснение на голяма космическа уредба отваряло за злостните врагове на религията пролука, през която да проникнат те в нейните укрепления. По мое мнение приведената хипотеза има, най-малкото, в себе си достатъчно основания да подкани мъже с по-широко скроен мироглед към подробно изследване на представения с нея план, който е не повече от едно само грубо скициране. Моята цел, поне що се отнася до това съчинение, ще е постигната, ако — подготвени чрез доверието в правилността и порядъка, които могат да произтичат от общите закони на природата — оставим на философията на природата едно по-свободно поле и бъдем подтикнати да считаме начин на обяснение като този или друг такъв за възможен и напълно в хармония с припознаването на един мъдър Бог.

Иначе, би било достойно за философските стремления, ако — след като вихрите, този любим инструмент на толкова много системи бяха изгнани из областта на природата и заточени в Милтоновото66 адово преддверие на суетата67 — надлежно бъде проучено, дали пък природата, без да й се измислят някакви специални сили, сама не предлага нещо, което да би могло да обясни цялостното насочване на една и съща страна на центробежното движение на планетите, тъй като другата насоченост на движението е дадена чрез централните сили в гравитацията като трайна свръзка в природата. Нахвърляният от нас план не се отдалечава ни най-малко от правилото за единност, защото дори и центробежната сила | diese Schwungkraft | я извеждаме като следствие от гравитацията, както и подобава за случайните движения, защото те следва да бъдат извеждани като резултати от присъщите на материята — и когато е в покой — сили.

Освен това, ще забележа още, че атомистическата система на Демокрит и Епикур, независимо от външната на пръв поглед прилика, има съвсем различно отношение към извода за Създател на Света от съдържащия се в проекта на нашата система. В първата движението е вечно и е без Създател, а сблъскването — този богат извор на толкова много порядък — било само една неопределена случайност, за която никъде нямало причина. А тук познат и истинен природен закон според твърде разбираема предпоставка води с необходимост към порядък, и тъй като тук има и определящо основание за правилността като резултат, както и нещо, което съхранява природата в релсите на съгласуваността и красотата: така се стига до предположението за основание,

II 149 


от което ще може да бъде разбрана необходимостта на отношението към съвършенството.

Между другото, за да направим още и чрез един друг пример разбираемо, как действието на гравитацията поражда по необходимост посредством съединяването на разпръснатите елементи правилност и красота, ще добавим и една хипотеза за механическия способ на създаване на пръстените на Сатурн. Това обяснение, струва ми се, е толкова вероятно, колкото и може да се очаква от една хипотеза. Нужно е само да приемем, че в началните космически времена Сатурн е бил обгърнат от някаква атмосфера, подобна тези, които се забелязват при някои комети, които не се приближават твърде до Слънцето и нямат опашки, че частиците, образуващи газообразната сфера, първоначално са се били издигнали нагоре от планетата (за която предпоставяме осево въртене), а впоследствие — поради това че планетата била изстинала или по друга някаква причина — тези изпарения започнали да се спускат надолу отново към Сатурн: останалото следва вече с механична правилност. Тъй като всички частици — издигнали се от определен пункт на повърхността на планетата — е трябвало да имат същата като на това място скорост, с която да се движат около оста на планетата, те е трябвало да се стремят (посредством съответния на това движение центробежен импулс) да описват свободни кръгове според правилата на централните сили около Сатурн.* Всичките тези частици, обаче, чиято скорост на движение не е била толкова висока, че — съответно за височината, където се е реела частицата — да уравновесява точно чрез центрофугалната сила притеглянето, трябва по необходимост една друга да са се бутали и забавяли. Това ще е продължавало, докато останат само тези частици, които могат да обикалят около Сатурн в свободно кръгово движение според централните закони; останалите, обаче, ще да са падали постепенно обратно на неговата повърхност. А всичките кръгови движения трябва по необходимост да пресичат продължената плоскост на Сатурновия екватор, което е известно на всеки, който е запознат с централните закони. Следователно, останалите около Сатурн частици от предишната му атмосфера ще да се стремели накрая към една кръгла и заемаща продължението на екватора на тази планета плоскост, външният ръб на която и тук е отсечен по същата причина, която определя границата на атмосферата на кометите. Този

II 150 

лимб от свободно движещо се космическо вещество трябва необходимо да стане пръстен, или по-точно, споменатите движения не могат да доведат до друга фигура освен до такава на пръстен. Тъй като всички частици са можели да придобият своята скорост на кръговото движение от тези само точки на повърхността на Сатурн, от където са се издигнали, то тези от тях, които са се издигали от екватора, ще трябва да притежават най-голямата скорост. А от всички отстояния от центъра на Сатурн само едно е такова, където тази скорост е пригодна за кръгово движение, а на по-малки отстояния скоростта е по-малка. Затова можем да очертаем като с пергел от центъра на Сатурн окръжност, намиращите се вътре в която частици трябва да падат на повърхността на планетата, а всички останали частици, обаче, намиращи се между споменатата окръжност и външния ръб на ореола (следователно, съдържани вътре в едно пръстенообразно пространство) занапред ще остават в движение реещи се свободно в кръгове около Сатурн.



Изхождайки от такова едно решение стигаме до изводи, чрез които получаваме времето на въртенето на Сатурн около оста му, и то също с такава вероятност, каквато признаваме на основанията, чрез които го определяме. Тъй като частиците от вътрешния ръб имат същата скорост каквато има точка от Сатурновия екватор, а освен това тази тяхна скорост ще има подходящата според законите на гравитацията степен за кръгово движение, то от отношението между разстоянието от центъра на планетата до един от Сатурновите спътници къмто разстоянието от същия център до вътрешния ръб на пръстена, както и изхождайки от даденото ни като известно време на обиколката на спътника, можем да намерим времето на завъртването на частиците намиращи се във вътрешния ръб на пръстена. А от него време и от съотношението между най-малкия диаметър на пръстена и диаметъра на планетата се намира и времето на осевото й въртене. И, така, установяваме чрез изчисления: Сатурн ще трябва се завъртва за 5 часа и около 40 минути около оста си68, а това, ако се позовем по отношение на останалите планети на аналогията като на основание, изглежда ще е в хармония с тяхното време на въртене.

И да се съгласим, и да не се съгласим с предпоставката, че Сатурн в началото е имал атмосфера като на кометите, то самото извеждане на това умозаключение, — което правим изхождайки от тази предпоставка — за изясняване на основното ни положение си остава, по моему, напълно надеждно. Т. е., ако около Сатурн е имало такава мъглива атмосфера, нейно необходимо следствие щеше да бъде механическото създаване на един кръжащ наоколо пръстен, както и че — накрая като резултат —

II 151 

предоставената на всеобщи закони природа сама води от хаос към правилност.



Забележки:

*-149 Съгласно предпоставката Сатурн се движи около оста си. Поради това всяка една частица, която се издига от повърхността му, трябва да придобие същото такова въртеливо движение, както и да го продължава, независимо от това до каква височина ще достигне.


ОСМА ГЛАВА.
ЗА БОЖЕСТВЕНАТА САМОДОСТАТЪЧНОСТ. 

II 151 


Сумата от всичките тези изследвания ни води до едно понятие за Висшата Същност обхващащо в себе си всичко, което въобще може помислят сътворените от праха човеци когато се осмеляват да хвърлят любопитен поглед зад завесата криеща от тварни очи тайните на неизповедимото. Бог е самодостатъчен. Всичко това, което съществува — като възможно или действително — е нещо, само доколкото е дадено от Него. На човешки език Безкрайният би се изразил за себе си така: „Аз съм от вечност за вечност, освен Мен няма каквото и да е, освен ако не е нещо от Мен”. Тази мисъл — най-извисената от всички — е все още пренебрегвана, а в повечето случай въобще не бива споменавана. Така и съвършенството и красотата — които ни се предлагат с превъзходен рисунък още във възможностите на нещата — биваха разглеждани като един сам по себе си необходим предмет на Божията премъдрост, а не и като следствие от тази непостижима Същност. Също и зависимостта на другите неща от Него се разглеждаше като ограничена само до тяхното наличие: с това биваше изключвана от Най-Висшата Природа голяма част от основанието за толкова много съвършенство, и биваше приписвана на не-знам-каква-си вечна измишльотина.

Продуктивността от едно единствено основание на много последствия, както и съгласуваността и подходящността на природите на нещата да се координират без чести противоречия взаимно в подреден план съгласно всеобщите закони, трябва отнапред да ги има във възможностите на нещата и едва след това Мъдростта може да се задейства да ги подбира. Ако самите тези възможности не са били основани в Независимата Същност, това би означавало на Нея да се налагат ограничения произхождащи от някакво друго основание. А каква пък ще да е тази неразбираема случайност, от която — без да е предпоставено нещо съществуващо — още в областта на възможностите да са се появили единност и плодотворна взаимна подходящност, чрез които Същността с най-висшите степени на могъщество и мъдрост (ако ще сравняваме Нейните вътрешни възможности със споменатите външни отношения) ще се бъде в състояние

II 152 

да осъществява велико съвършенство? Наистина, една такава представа не предоставя цялостно произхода на Доброто в ръцете на една единствена Същност. Когато Хюйгенс69 изобретил часовника с махало, ако би се замислил по въпроса, не би приписал изцяло на себе си равномерната ритмичност съставяща съвършеността на това устройство; природата на циклоида е тази, която прави възможно, щото при свободното падане в тази крива малките и големите дъги да бъдат описвани равномерно за еднакво време, и само тя е могла да му спомогне за създаването на този часовник. Това, че простата тежест като основание прави възможно да има толкова много прекрасни последствия, очевидно би стеснило и ограничило Божието участие във възхитителната единност и в големия обхват на толкова много почиващ на едно единствено основание порядък, ако това не зависеше от самия Него, който действително е създал цялата тази взаимозависимост.



Това, че едно следствие произтича от една причина престава да ни удивлява, щом ясно и лесно разберем достатъчността на причината за пораждане на следствието. Стъпили на тази основа няма вече да се удивляваме, когато разглеждаме като творба на Всемогъщия механическия строеж на човешкото тяло или на която и да е друга изкуствена уредба, а ще се концентрираме върху действителността, защото и лесно, и ясно е да се разбере, че Този, който може всичко, може също да направи и една такава машина, щом тя е възможна. Но, каквото и да привеждаме за по-лесно разбиране, остава все пак удивление. Защото, учудващо е, че въобще може да има такова нещо като животинското тяло. Да речем, че успеем напълно да разберем всичките негови пружини и тръби, всичките нервни съдове, лостове и механични устройства, въпреки това, винаги ще остава удивление, как така е възможно толкова разнообразни уредби да бъдат обединени в една конструкция, как функциите за осъществяване на една цел си пасват така добре с такива, чрез които се постига друга, как тази сглобеност, освен това, служи и да поддържа машината, и да поправя последиците от случайни увреждания; и как така е възможно, щото човек да е една такава нежна тъкан, а пък — независимо от многото причини за гибелта му — да просъществува толкова дълго. Но, дори и след като разберем накрая, че толкова много единство и хармония може да има поради това, че има една Същност, която съдържа заедно с основанията на действителността, също и тези на всичката възможност: това, все пак, не отстранява основанието за нашето удивление. Защото, наистина, по

II 153 


аналогия с това, което хората вършим, можем да си съставим и някакво понятие за това, как една Същност би могла да е причината за нещо действително: по никакъв начин, обаче, не и за това, как тази Същност ще съдържа основанието за вътрешната възможност на други неща. Изглежда, че тази мисъл се извисява твърде нависоко, та някакво сътворено същество да би могло да я постигне.

Това висше понятие за Божествената природа, когато я мислим в нейната самодостатъчност, може да ни послужи дори в преценката за свойства на възможните неща, даже когато ни липсват непосредствени основания за преценка, като помощно средство: да направим, изхождайки от нея като от основание, извод за непознатата ни възможност, като за следствие от нея. Но, възниква и въпрос: дали между всички възможни светове не съществува някаква безкрайна възходяща градация в степените на съвършенство, тъй като не може да има никакъв природен порядък, над който да не би могло да се мисли някакъв по-превъзходен? Пита се, по-нататък, дали ако пък приемем, че има някаква най-висша степен, дали тогава самите различни светове, които не са превъзхождани от никой друг свят, няма да са един на друг съвършено равни по съвършенство? При такива въпроси е трудно и, може би, невъзможно да решим нещо изхождайки само от наблюдението на възможни неща. Ако преценяваме двете тези задачи във връзка с Божията същност, като приемем, че предпочитанието при избора дадено на единия свят пред другия е без предпочитание в преценката на тъкмо същата Същност, която избира или, дори, противно на тази преценка, това би дало основание да се приеме недостатък на съгласуваността между различните Нейни действени сили, както и различно отношение на Нейната деятелност без съответстващо различие в основанията, с това ще да се приеме, че има някакво неблагополучие в състоянието на най-съвършената Същност: тогава с пълна убеденост ще заключим, че представените случаи трябва да са измислени и невъзможни. След цялата изложена подготовка, която вече проведохме по-горе, разбираме следното: имаме много по-малко основание изхождайки от предполагаеми възможности — чиято годност дори не може да се провери задоволително — да правим умозаключение за някакво необходимо поведение на най-съвършената Същност, (която е такава, че сравнението с Нея прави понятието за най-голяма хармония да изглежда дреболия), отколкото да умозаключаваме за възможността изхождайки от познатата хармония, която възможностите на нещата трябва да имат с Божествената природа, от това, което вече сме припознали като най-подобаващо за тази Същност. Следователно, предполагаме, че във възможностите на всички светове не би могло да има някакви такива отношения, които да би трябвало имат основанието си в затруднения и смущения съдържащи се в разумния избор на висшата Същност. Защото тъкмо тази

II 154 

висша Същност съдържа окончателното основание на всичката възможност, в която, следователно, никога не може да има друго освен това, което е в хармония със своя произход.



Разширеното отвъд всичко възможно и действително понятие „Божествената самодостатъчност“ е много по-правилен израз, за да се означи най-пълното съвършенство на тази Същност, отколкото е понятието „безкрайност“, с което обикновено си служим. Макар това последното понятие да може всеки да си го тълкува, как си иска, все пак, според собственото си значение то е чисто математическо и означава съотнасянето на една величина към друга като към своя мярка, в който случай съотношението е по-голямо от всяко едно число. Затова, в собствения смисъл на думата, ако познанието ни за Бога е, че Той бил безкраен, това ще означава, че отношението Му спрямо което и да е друга известна реална величина е по-голямо от всяко възможно число. Едно такова сравняване на Божествените определения с тези на тварните вещи, ги поставя в еднородност (положение, което не можем да защитим), а и, още повече, то не дава да се разбере тъкмо това, което искаме да изразим, а именно неограниченото притежание на всичкото съвършенство, докато, напротив, всичко това, което можем да мислим за съвършенството, вкупом се съдържа в израза цялостна самодостатъчност. Все пак, определението безкрайност е наистина красиво и, собствено, е естетическо. Разширението над всякакво числово понятие затрогва душата и я поставя чрез едно определено смущение в удивление. Затова пък изразът, който ние препоръчваме, е по-подходящ с оглед на логическата правилност.

ТРЕТИ РАЗДЕЛ,


в който изясняваме, че освен изведеното от нас доказателствено основание за демонстрация на Божието Битие друго не е възможно.

§ 1. Подразделяне на всички възможни доказателствени основания за Божието Битие.

II 155 

Убедеността във великата истина, че „Има Бог”, ако ще притежава най-висша степен на математическа достоверност, има такава особеност: тя трябва да бъде постигната само по един единствен път. Това пък дава на изследването предимството, че така философските усилия ще трябва да се обединят само върху едно единствено доказателствено основание. А и, щом сме убедени, че няма избор между много такива основания, тогава и грешките, които биха могли да бъдат допускани при неговото извеждане, ще бъдат поправяни, а няма да бъде отхвърляно самото основание.



За да изясним това, нека напомня, че не бива да изпускаме из очи изискването, което, собствено, следва да задоволим: да докажем, именно, наличието не на някаква много велика и много съвършена първа причина, а на Битието на най-висшата Същност, не на съществуването на някаква си или на много такива, а на едната единствена и то не чрез аргументи само за вероятност, а с математическа яснота.

Всички доказателствени основания за Божието битие, могат да бъдат извличани или от разсъдъчните понятия на просто възможното или от емпиричното понятие получено

II 156 

за Неговото съществуване чрез опита. В първия случай заключаваме от възможното (като основание) за Божието Битие (като следствие) или пък — от възможното (като следствие) за Божието Битие (като основание). Във втория случай, от друга страна, правим извод или от това, чието наличие знаем от опит, за съществуването на някаква първа и независима причина, а посредством анализа пък на това понятие заключаваме за нейните божествени свойства, или пък от това, което опитът ни учи, правим непосредствено извод и за Битието, и за свойствата на казаната Първопричина.



1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница