§ 2. Преценка на доказателствените основания от първия вид

II 156 

Между другото, има едно прочуто доказателство, което е изградено на това основание, именно, така нареченото „картезианско”⁷⁰ доказателство. Ето го: измисляш си най-напред едно понятие за някакво възможно нещо, в което да е представено накуп всичкото истинно съвършенство. След това приемаш, че Битието било някакво съвършенство на нещата; значи, от възможността за една най-съвършена Същност ще да се заключава за Нейното съществуване. Така, обаче, би могло от понятието за всяка една вещ — стига тя да бъде представена като най-съвършената от своя вид — да може да се приеме, че съществува; например, само от това, че може да бъде мислен някакъв най-съвършен свят, да се заключава за неговото наличие. Тук няма да се впускаме в обстойно опровержение на това доказателство, защото го има и у други автори. Все пак, ще се позова само на това, което изяснихме в началото на този труд, а именно, че Битието въобще не е никакъв предикат, значи не е предикат и на съвършенството. Затова и от дефиниция съдържаща произволно обединение на различни предикати, за да се изготви така

II 157 

понятието за някакво възможно нещо, не може да заключаваме за наличието на това нещо, следователно, не бихме могли също така да правим извод и за Божието Битие.

§ 3. Преценка на доказателствените основания от втория вид. 

II 157 

Доказателството, при което, като изхождаме от емпиричните понятия за това, което съществува, искаме да достигнем, следвайки правилата на причинно-следствените умозаключения, до съществуването на една независима първопричина, а от нея пък чрез логическото разчленяване на понятието и до свойствата на тази причина, които да отличават едно Божество, е широко известно и придоби голямо влияние най-вече чрез философската школа на Волф⁷¹: само дето е напълно невъзможно. Трябва да приемем, че до положението:

„ако нещо съществува, то ще съществува също и нещо, което да не зависи от никакво друго нещо”, всичко е изведено правилно и признаваме, следователно, че вече задоволително е обосновано съществуването на едно или на повече неща, които, по-нататък, не са следствия от някакво друго нещо. Втората стъпка, обаче, към положението, че това независимо нещо било необходимо, е много по-неуверена, защото то трябва да се изведе с помощта на правилото за достатъчното основание, а то винаги е обект на оспорване; въпреки това, да възприемем без възражение всичко до тук. И така: приемаме, че съществува нещо по безусловно необходим начин. От това понятие за абсолютно необходимата Същност вече ще трябва да бъдат изведени Нейните свойства на висше съвършенство и висша единност. Понятието „абсолютна необходимост”, обаче, което лежи тук в основата на разсъждението, може да бъде разбирано по два начина, както вече показахме в Първия Раздел на този труд. При първия начин, където я нарекохме логическа необходимост, трябваше да се покаже, че противоположността на това Нещо, което съдържа всичкото съвършенство (или всичката реалност), противоречи сама на себе си: следователно единствено и само тази Същност — всички предикати на която са истинно положителни — има безусловно необходимо Битие. И, тъй като от тъкмо същото цялостно обединение на всичката реалност в една Същност следва да се заключи, че Тя е една единствена, ясно е, че разчленяването на понятията за необходимото трябва да почива на такива основания, опирайки се на които, би трябвало да можем да заключим и обратното: че това, в което е всичката реалност, съществува необходимо. Не само че според предния параграф това умозаключение е невъзможно, но и специално трябва да забележим, че по този начин доказателството въобще не се гради на придобитото в опита понятие, което бива предпоставено, но съвсем без да се използва. А тук доказателството се основава — също като при картезианското — само върху понятия, в идентичността или в противоречието на чиито предикати някои си въобразяват да намерят Битието на една Същност.*

II 159 

Нямам намерението да анализирам самите доказвания използващи този метод, които се срещат у разни автори. Лесно е да се разкрият техните погрешни умозаключения и това вече е правено частично от други. Впрочем, още може и да се храни и надеждата, че техните грешки биха могли да бъдат отстранени чрез някои подобрения. От нашия анализ, обаче, се вижда, че каквото и да ги правим тези доказвания, те няма да могат да станат нищо друго, освен заключения от понятия за възможни неща, не, обаче, и от емпирични понятия. Следователно, в най-добрия случай, те могат да бъдат причислени към доказванията от първия вид.

Забележки: 

* 158 Това е най-важното, което целя тук. Ако полагаме необходимостта на едно понятие в това, че неговата противоположност противоречи сама на себе си, и след това твърдим, че Безкрайното е устроено така, съвсем ненужно би било да предпоставяме съществуването на необходимата Същност, тъй като то следва от понятието за безкрайността. Наистина, това предпоставено съществуване е напълно излишно в доказателството. Тъй като в процеса на доказателството понятията за необходимост и безкрайност биват разглеждани като взаимозаменяеми, затова и действително от

//II 159// 

съществуването на необходимото се прави извод за безкрайността, защото безкрайното (и при това само то единствено) съществува необходимо.

§ 4.  Възможни са изобщо само два вида доказателство на Божието Битие. 

II 159 

От всичките тези преценки се вижда, че, ако ще се прави извод изхождайки от понятия на възможни неща, не би могло да има друг аргумент за Божието Битие освен този, при който самата вътрешна възможност на всичките неща се разглежда като нещо, което предполага някакво Битие: това и сторихме в първия раздел на този труд.

Също така се изясни, че, ако ще изхождаме от това, което ни учи опитът за съществуващите неща, заключението водещо към същата тази истина трябва да е възходящо, а доказателството и за наличието, и за свойствата на Висшата Причина, може да бъде провеждано само чрез възприеманите от нас в нещата от този свят свойства, а също и чрез случайната уредба във Вселената. Позволявам си, да нарека първото доказателство онтологическо, а второто — космологическо.

Космологическото доказателство, струва ми се, е старо колкото е и човешкият разум. То е толкова естествено, така привлекателно, а успоредно с прогреса на нашите разбирания се разширява и размисълът ни върху него. Затова и ще продължава да го има дотогава, докато ще има и едно разумно същество, желаещо да вземе участие в благородното изследователско начинание да се познае Бог от Неговите творения. Усилията на Дърам⁷², Нюйвентит⁷³ и на много други учени, правят чест на човешкия разум за този му стремеж, макар и тук-там да са примесени с немалкото суетност да придадат достоен вид, под формата на религиозно усърдие, на разни прозрения от областта на физиката, дори и на химери. При всичките си достойнства, все пак, доказателство от този вид винаги ще е негодно за математическа сигурност и точност. Винаги ще може да се заключи за някакъв непостижимо велик Творец на това Цяло, което се представя на нашите сетива, не, обаче, и за Битието на Най-съвършената измежду всички възможни същности. Наистина, най-вероятното е светът да си има само един единствен първи Създател, само че на това убеждаване ще липсва много от изчерпателността, нужна да се опъне на най-наглия скептицизъм. Това означава, че не можем да заключаваме за повече или за по-важни свойства в Причината, освен за тези, които са ни необходими, за да разберем степента и свойствата на Нейните следствия; защото именно за Битието на тази Причина нямаме никакво друго основание да умозаключаваме освен това, което ни предлагат следствията от Нея. Ние припознаваме в света много съвършенство, величие и порядък, но от тях не можем да заключим строго логически нищо повече, освен че Причината им би трябвало да притежава много разсъдък, могъщество и доброта: не, обаче, и че знае всичко, може всичко и т. н., и т. н. Това е едно необятно цяло, в което възприемаме единност и цялостно свързване и това ни дава силно основание да счетем, че това си има един единствен Създател. Все пак, трябва да сме скромни и да се задоволим с това, че не знаем всичко сътворено. Затова, като отсъждаме, че нещата, които са ни познати, наистина

II 161 

От друга страна, само да не излезе голяма хвалба, нахвърляното от нас в общи черти онтологическо доказателство изглежда да е със строгост и яснота, каквато се изисква при една демонстрация. Между другото, ако ни се постави въпросът, кое от двете доказателства е по-добро, бихме отговорили така: Що се отнася до логическата точност и пълнота, това ще бъде онтологическото доказателство. Ако, обаче, изискването е за разбираемост за общата правилна схватливост, за живост на впечатлението, за красота и сила, които да стимулират моралните подбуди в човешката природа, тогава ще следва да отдадем предпочитание на космологическото доказателство. Безсъмнено, по-важно е, убеждавайки здравия човешки разсъдък, същевременно да вдъхновяваме с извисени и ползотворни за благородна деятелност чувства хората, отколкото да ги поучаваме с грижливо претеглени умозаключения, та да задоволяваме най-фините спекулации. Затова, ако процедираме правилно, няма да откажем на всеизвестното космологическо доказателство предимството на общополезност.

Не е някаква лицемерна хватка, за да получа чуждо одобрение, а искреност, когато с удоволствие признавам на едно такова изложение на важното познание на Бога и Неговите свойства, каквото ни предоставя Раймарус⁷⁴ в книгата си за естествената религия, предимството в принасяне на по-голяма полза, в сравнение с всеки друг способ на доказателство ( включително и с моя ), където тежестта е поставена предимно върху логическата прецизност. Без да съдя за ценността на тази и други книги на този мъж, състояща се предимно в безизкусната употреба на здрав и красив разум, признавам, че подобни основания действително имат голяма доказателствена сила и предлагат повече образност от логически отвлечените схващания, макар и последните да предлагат по-точно разбиране на предмета.

Все пак, един любознателен разсъдък, щом еднаж попадне на следа при своето изследване, няма да се успокои, докато всичко наоколо му не се изясни, и докато, ако мога така образно да се изразя, кръгът обграждащ неговия въпрос, напълно не се затвори. Затова и никой няма да счете за ненужно и излишно едно такова усилие като настоящето, което е насочено към логическата прецизност в

II 162 

едно толкова важно познание, най-вече защото има много случаи, когато, ако не е положена подобна грижа, приложението на неговите понятия би останало несигурно и съмнително.

II 162 

II 163 

Край. 
ПРИЛОЖЕНИЕ

ОТ ПРЕВОДАЧА

Хегел е чел своите Лекции по Доказателствата за Битието на Бога през 1929 г. като допълнение към курса лекции по Логика. Издаването на тези лекции се осуетило от смъртта на автора през 1831 г. След смърта на Хегел тези лекции били редактирани и издадени през 1832 г. от неговия последовател Мархайнеке като допълнение към лекциите по философия на религията. Във второто издание през 1840 г. на тези „Доказателства...”, в том XII от Събраните съчинения, Мархайнеке включва и т.н. „Притурка” (EINSCHALTUNG) критикуваща Кантовата Критика на космологическото доказателство за Битието на Бога, както и три „Изложения” (Ausführungen) от курса по „Лекции по Доказателствата за Божието Битие” от 1827 и 1831 г.

Преводът на намиращите се в тази книга няколко извадки от Хегеловите „Лекции по Доказателствата за Божието Битие”, а именно на „Притурката” и на трите „Изложения” съм направил от оригинала на немски език на Vorlesungen über die Beweise vom Dasein Gottes, в том 17 на публикуваното във Франкфурт на Майн в периода 1969 г. – 1971 г. Theorie-Werkausgabe, под редакцията на Ева Молденхауер (Eva Moldenhauer) и Карл Маркус Михел (Karl Markus Michel), Произведения в двадесет тома (Werke in zwanzig Bänden). Ползвал съм дигиталното издание (»Hegels Werk im Kontext«), издателите на което са Karsten Worm и Susanne Boeck⁷⁵.

В процеса на превеждане съм сверявал с превода на руски език, именно: Лекции о доказательстве бытия бога. 1829. от втория том на изданието Гегель Г.В.Ф.Философия религии. в 2-х томах.- М., "Мысль", 1977.-573 с. (Филос. наследие. Т.74).-С.337-498, където преводите на трудовете на Хегел са дело на П. П. ГАЙДЕНКО, М. И. ЛЕВИНОЙ, АЛ. В. МИХАЙЛОВА. Навсякъде, където споменавам „руски превод”, имам предвид този превод. Сверявал съм също и с английския превод на тези „Лекции...” (LECTURES ON THE PROOFS OF THE EXISTENCE OF GOD), с преводач и редактор отец E. B. SPEIRS BD⁷⁶, който превод се намира в третия том на тритомното Лондонско издание на английски от 1895 на Хегеловите „Лекции по философия на религията” (LECTURES on the PHILOSOPHY OF RELIGION TOGETHER WITH A WORK ON THE PROOFS OF THE EXISTENCE OF GOD by Georg Wilhelm Friedrich Hegel преведени от второто немско издание). Навсякъде, където споменавам „английски превод”, имам предвид този превод.

София, 2012 г. Божидар Иванов Гумнеров

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

 XVII 347 

Тези лекции са посветени на разглеждане на доказателствата на Божието Битие; външният повод е, че бях решил да изнеса през този летен семестър само един курс от лекции за науката като цяло; искаше ми се, обаче, да добавя и втори курс върху един отделен научен предмет. За целта избрах такъв един предмет, който да е във връзка с другия изнасян от мен курс лекции — върху логиката — и да съставлява един вид допълнение към него, ако не по съдържанието, то по форма, доколкото представлява само една специфична форма на основните положения на логиката. Затова тези лекции са предназначени предимно за тези от Господата мои слушатели, които присъстват на споменатите други лекции, за които също и ще бъдат най-разбираеми.

Доколкото, обаче, задачата ни е да разглеждаме доказателствата на Божието Битие, от този предмет само една част принадлежи към логиката, а именно природата на доказателството; другата част, обаче, съдържанието, а това е Бог, принадлежи към една друга сфера — към религията и нейното интелектуално разглеждане, т. е. към философията на религията. Фактически една част от тази наука ще бъде откроена в тези лекции и сама по себе си отделно третирана. В процеса на лекциите ще проличи отношението, която тази част към има към цялото на религиозното учение, както и че в това учение, доколкото е научно, логическото не се откъсва, както изглежда на пръв поглед, от нашата цел, и че логическият момент не съставя само формалната страна, а на дело същевременно стои в центъра на съдържанието.

Първото нещо, обаче, което ще ни пресрещне още в началото,

 XVII 348 

на нашето начинание, това е всеобщият създаден срещу него отрицателен възглед, поради предразсъдъците насадени чрез днешното образование. И, ако нашият предмет, Бог, сам по себе си е способен да издигне вътрешно духа ни и само чрез Своето име да плени душата ни, то тази наша еуфория много бързо може да угасне, само като се замислим, че, доказателствата за Божието Битие са именно това, което ни предстои да третираме: доказателствата за Божието Битие са получили толкова лоша слава, че минават за нещо антикварно, принадлежащо към някогашната метафизика, от безводната пустош на която сме се вече спасили и от чийто сух разсъдък сме се издигнали отново към топлото религиозно изживяване. Едно такова начинание, а именно да подсилим прогнилите опори — доказателствата — на нашето убеждение, че има Бог чрез нови методи и изкусни изпълнения на остроумен разсъдък, да укрепим разклатените чрез възражения и насрещни доказателства места, няма да намери въпреки своите добри намерения никаква благосклонност: не защото това или друго доказателство, тези или други негови форми и моменти са загубили тежестта си, а защото доказателството на религиозната истина като такова е загубило всякакъв кредит толкова много в съвременния начин на мислене, че невъзможността на това доказателство сега вече е всеобщ предразсъдък; и, още повече, минава за нерелигиозно да се дава доверие на получено по този начин познание и да търсим по този път убеденост в Бога и Неговата същност, или също и дори само за Неговото съществуване. Такова едно доказателство по тази причина е така много „излязло от обръщение“, че самите доказателства са известни рядко, и то само в исторически ракурс; а и за някои теолози, т. е. за хора, които се стремят да имат научно знание за религиозните истини, дори може и да са неизвестни.

Доказателствата на Божието Битие произлизат от потребността да бъдат задоволени мисленето и разума; в съвременната култура, обаче, тази потребност получи статут съвсем различен

 XVII 349 

от този, който имаше по-рано; и следва най-напред да отбележим гледните точки, които с оглед на това се получават. Но, тъй като те са в общи линии известни, а и не му е тук мястото да ги проследяваме до техните основи, следва само да ги припомним, като се ограничим до формата, в която се явяват на почвата на християнството. Именно тук, на тази почва първом, противоречието между Вяра и Разум се явява в самия човек, и с това в духа му възниква съмнението, което може да достигне до страхотни висини, и така да го лиши от всякакъв покой. Естествено, мисленето е трябвало да засегне също и предишните религии или — както накратко можем да ги определим — религиите на фантазията; то е трябвало да се обърне със своите противоположни принципи срещу сетивността на тяхната образност и на всякаквото им съдържание; противоречията, враждите и свадите, които са произтекли от това, представляват външната страна на историята на философията. В тази област, обаче, колизиите достигаха само до неприязън, не и до вътрешно раздвоение на духа и душевността в себе си, както е при християнството, където стигналите до противоречие две страни достигат до дълбините на Духа като до техен един и затова общ корен и на това място — свързани чрез своето противоречие — им се удава да разклатят вътрешно Духа в самата му същност. Дори и изразът „ВЯРА” е запазен за християнската вяра само; никой не говори за гръцка, египетска т. н. вяра или за вяра в Зевс, в Апис и т. н. Вярата изразява вътрешната увереност, и то най-дълбоката и концентрирана, в противоположност на разните мнения, представи, убеждения или копнежи; бидейки, обаче, Най-дълбокото, вярата съдържа едновременно и непосредствено Най-абстрактното, самото мислене; а противоречието на мисленето с вярата е най-болезненото раздвоение в дълбините на духа.

Това нещастие, обаче, не е,

 XVII 350 

за щастие, ако можем така да се изразим, единствената форма на отношението между вярата и мисленето. Напротив, това отношение миролюбиво се е представяло в убеждението, че откровението, вярата, позитивната религия от една страна и от друга разумът, мисленето изобщо, не трябва да бъдат в противоречие, още повече, не само че могат да са в хармония, но също и че Бог, като не си противоречи в своите творения, не би могъл да си противоречи и в това, че човешкият Дух в своята същностност на мислещия разум, на това, което в него самия трябва да бъде уважавано като божествено, ще трябва да е противопоставен на това, което човек получава свише като просветление за Божията природа и за отношението си с Нея. Та през цялото Средновековие под „теология” не се е разбирало друго освен научното познание на християнските истини, т. е. едно познание свързано по същество с философията. Средновековието е било далеч от това да счита за наука историческото знание за вярата; в трудовете на отците на църквата и въобще в това, което може да представлява исторически материал, тогава са били търсени само авторитети, възвишени наставления и поучения относно църковните догми. А противоположната тенденция — чрез историческата трактовка на отнасящите се до верските учения древни свидетелства и трудове от всякакъв вид да се изследва най-вече човешкият им произход — да бъдат тези учения принизени до минимума на една примитивна форма, която, като противоречаща на Духа, който, след отделянето му от непосредственото наличие на тази форма (а тя трябвало да бъде завинаги считана като безплодна за задълбочено познание и развитие), сега вече се изливал свише върху последователите на тези учения, та сега едвам, за пръв път, да ги води към цялата истина: такава тенденциозност е била непозната в онези времена.⁷⁷ Тогава — с увереност в единението на Духа със самия себе си — са били разглеждани с мислене всички — дори и най-оплетените и неразбираеми — догми, в стремежа по отношение на всички, щото те самите, бидейки сами по себе си съдържание на вярата, да бъдат

 XVII 351 

доказани също и с разумни основания. Великият теолог Анселм Кентърберийски⁷⁸, когото сетне и на други места също ще трябва да споменем, казва в този смисъл: ако сме укрепили вярата си, ще е небрежен пропуск,