„Една, че две, че три усилни и паметни години Боже, За някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа

и паметни години... Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и - вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! А то градушка ни удари, а то порой ни мътен влече, слана попари, засух беше - в земята зърно се опече...” *** Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита - и знойно лято позлати до вчера злъчни широти. Назряла вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива. Затопли радост на сърцето, усмивка свърне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст - ръка неволно прави кръст: „Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекне ще и тежко бреме, - на тежки мъки края дойде”. *** Додето сила има, селяк без отдих труд се труди... Почивка - ей я, би-ще зима. Сега - недремнал и се буди: петлите първи не пропели, дори и куче не залае, на крак е той... - „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?” Знае невеста ранобудна - всичко, готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; - самичко сърце си знае как се стяга... И сърдита за нещо тя на двора бяга и пак се връща в килеря, тършува... „Днеска да намеря Седмина още - чуеш жено? - Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига! Небето ето - го червено, че вече слънцето се дига, добитъкът те гладен чака”. А Ваньо сънен се прозява и зад сайванта в полумрака подал се - Сивчо го задява с носът си влажен по вратлето. „Хе ставай! - вика пак бащата отсреди двора, на колата затракал нещо, - стига...” Ето в съседен двор се вдига врява - там някой люто се ругае. Наблизко негде чук играе и наковалнята отпява. А сутренник повява леко и звън от хлопки от далеко донася в село; стадо блее... На всякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. ***