Едно момче с китара

на малкия прозорец

позвънква и приглася

над тихия квартал.

И слуша тишината

на летния следобед

и пустите дворове

под босите крака.

по Бийтълс и Висоцки,

но в тона се прокрадва

и песничка една --

за ежко, който бърза

през лято и през зима

на жадната си гостенка

да донесе вода.

минавам срамежливо,

поглеждайки нагоре

към техния балкон.

Но няма го момчето,

пораснало е вече,

останала е само едничка песента.
Мой малък свят
Мой малък свят, мой детски свят, прощавай,

отиваш си, а аз не мога да те спра.

Сама е вече старата стреха.
Мой малък свят, аз те обичах!

И бродя пак по калдъръма стар,

и пак цъвтят иглики и кокичета

пред баба Тинкиния бял дувар,

която помни дядови ръце.

А там -- над нас е небето синьо,

като дете с усмихнато лице.

аз търся пак дъхът ти на чемшир...

И помня още как със батко тичаме

край оня син планински язовир.

отиваш си, а аз не мога да те спра.

Гнездото лястовиче запустява,

сама е вече старата стреха.

Не убивай
Помниш ли божите кравички в нашия двор?

Те си живееха там под бордюра ни каменен.

Само на пролет напускаха своя затвор,

за да усетят на вятъра полъха пламенен.

но ти убеди ме: "Не бива! Не бива!

те са добрички и кротички божи чеда,

даже не хапят, недей ги, недей ги убива!"

тази спасителна заповед: "Не, не убивай!"

Благодаря ти, мой батко, за благия глас.

Днес затова имам син и съм щастлива.

Хартиена петолъчка
Татко ме упрекваше правдиво,

но засегна моето сърце.

Аз пък се разсърдих мълчаливо

и намръщих своето лице.

Знаеш колко грозна си така."

Аз не му останах длъжна:

"Нека да съм грозна аз!"

да съм най-красива пожелах.

И откраднах книжната звездичка,

знаех ли, че върша смъртен грях.

рече татко.

"Нищо" -- казах аз.

И я стиснах по-добре в дланта си,

лъжех, и това бе смъртен грях.

А когато в къщи я погледнах,

смачкана и грозна беше тя.

Тъжно бе и туй, че пред отеца

грозна като нея вече бях.

Помниш ли

в парка, мой батко?

Ти ми разказваше, нещо

че скрили сте там,

и увещаваше мене -- дрънкалото сладко,

вашата тайна на никого да не издам.

Аз пък ти казах, че просто

забравям нещата,

дето дори не бива и да си спомням,

че знам,

що поверил си ми в детството

сам.
Нямаше що и кому просто да кажа.

Вярвах на тебе, а не на света нелеп,

ти бе духовния мой предводител и стража.

Ангелът наш за ръката пък водеше теб.

Природа
Така е хубаво в леса, когато

след топъл дъжд изгрее слънце пак,

и боровинките с венец от злато

се люшнат под ветреца западняк,

подобно на брилянти блясват те,

тревата ги поглъща с жадни тръпки

и тихо благославяйки, расте,

усмихнатите божи небеса,

а те и дават сили да възправя

за нов живот треви и дървеса.

се вдига бавно, сили насъбрал,

и виждам, че природата едничка

за мен -- човека -- още и е жал.

-- " --
Пътувахме през елова гора.

Под клоните се вдигаше мъглата,

един прекрасен сноп от светлина,

пронизвайки я, стигаше земята.

искрящ по боровинковите листи,

където сред дълбокия покой

животрептяха небесата чисти.

от листчета -- изящни орнаменти,

бе слязъл Вишният Ерусалим,

за да го съхраня навеки в мен.

Радостта
Радостта нечакано излезе,

хлопна бързо портичката вън,

в колесницата си светла влезе

и отплува над света със звън.

чезнейки, заглъхна всеки звук,

времето напрегнато зачака

радостта да се завърне пак.

обиколила света веднаж,

в облак над градчето се превръща,

и шурти над покривите дъжд.

Щурец
През зимата един щурец ще свири в моя дом.

Отде е влязъл в стаята и аз сама не зная.

Виж тялото му черно как сега се гуши там --

на пода, като черен лист от вятъра довеян.

ту дъжд вали, ту вятър в прозорците ни свири.

Но вярвай ми, ще бъдеш ти на топлината страж,

макар, че сам сега си тръгнал да я дириш.

и вярвай ми, ще дойде ден накрая да се сгрееш

през някоя студена вечер заедно със нас,

когато вънка сняг вали и зимен вятър вее,

и бели пелени бетона са покрили,

ти своята цигулчица зад печката настрой,

и нека дълго в моя дом един щурец да свири.

Помниш ли, сине
Помниш ли, сине?

Вървяхме след дъжд,

ежко в тревата сушеше си мократа дрешка,

ти забеляза го пръв

и се спря изведнаж,

никога още не беше виждал

истински ежко,

той също ни бе видял

и наострил бодли,

а под бодлите ни гледаха

живи мъниста --

две лъчезарни и умни очи,

сякаш ни питаше: "Ха, а пък вие кои сте?"

Аз пожелах да го взема,

но ти каза: "Не!"

Ала защо не послушах съвета ти, сине?

После в жилетката своя увих го добре

и го занесох на старата наша градина.

Цецка премина оттам

да налее вода

и укори ме, че взела го бях и донесла.

Вие -- децата сте прави,

не биваше да нарушавам покоя му

светъл и весел.

Същата грешка направих със зайчето, ех! --

нямаше после да дойде коя да е зайка

да го накърми, защото в ръцете го взех,

и изостави го даже самата му майка.

Вие -- децата сте прави за много неща,

вие разбирате вашите

малки сестрички,

общия техен баща

е и ваш баща,

щом сте все още

невинни дечица добрички.

Странник
Някой чука на вратата вън

в тази късна и студена вечер,

чуваш ли камбанката през сън? --

той навярно чука дълго вече.
отвори вратата, отвори! --

не оставяй скитникът да чака,

и докато огънят гори,

той ще ти разказва притчи в мрака:

пътищата неизповедими,

той ще ти открие същността

на нещата зрими и незрими.

и за притчите му обикни го,

той ще ти разкрие същността

на нещата с благото си иго.

Татко, тръгнал ли си вече
Мили татко, тръгнал ли си вече?

Чакам те отдавна, скоро ще е вечер.

Ето, идваш и с усмивка кротка

даваш ми ръчичка като за разходка.

Толкова обичам твоите ръчички!

Връзките си правилно завързвам,

казал си ми да внимавам,

да не бързам.
Мили татко, тръгнал ли си вече,

в детската градина съм последна вече.

Дете и врабец
Врабчо, врабчо, де живееш,

че така безгрижно пееш? --

нямаш къща, ни стрехичка,

де да подслониш главичка.

щом ме грее слънце ясно? --

къща ми са дървесата,

а пък покрив -- небесата.

тебе кой ще те пожали?

Ще се скрия край комина,

там все някак ще помина.

и сковат се ледовете,

кой ще ти даде храница,

за да подкрепиш душица?

те ще ми дадат храница.