Едно петгодишно момче, синът на продавача от магазин "Дрехи", веднъж каза


Статутът на социолингвистиката като научна дисциплина



страница2/16
Дата20.07.2018
Размер1.22 Mb.
#76691
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

Статутът на социолингвистиката като научна дисциплина

От самото наименование на научната дисциплина - социолингвистиката - се вижда, че тя се е появила на границата на две науки - социология и лингвистика. Междудисциплинарният (интердисциплинарният) характер на социолингвистиката е признат от много учени. Самото признание обаче не отговаря на въпроса: какво повече има в тази наука - социология или лингвистика? Кой се занимава с това - професионални социолози или професионални лингвисти (не забравяйте, че първият използвал термина „социолингвистика“ е социолог)?

Съвременната социолингвистика е отрасъл на езикознанието. Сега в началото на XXI век. когато в социолингвистика не само се определят обект, цели и изследователски задачи, но и получават конкретни резултати, е очевидна езиковедската природа на тази наука. Друг е въпросът, че социолингвисти заимстват много методи от социолозите (ето затова тя е - "социо-"), например методи за масови изследвания, анкети, интервюта и събеседване. Но заимстваните от социолозите методи, социолозистите ги използват творчески, както се прилагат към задачите за изучаване на езика, и освен това, въз основа на тях, са разработени собствени методически примеи за работа с езиковите факти и с носителите на езика.

Обект на социолингвистиката

Един от основателите на съвременната социолингвистика, американският изследовател Уилям Лабов определя социалнолингвистиката като наука, която изучава "език в своя социален контекст". Ако се разшифрова това деликатно определение, тогава трябва да се каже, че вниманието на социолингвистите е обърнато към не към собствения език, не от вътрешната му структура, а от това как хората използват езика, който съставя едно или друго общество. Това отчита всички фактори, които имат влияние върху използването на езика - от различните характеристики на самите говорещи (тяхната възраст, пол, степен на образование и култура, вида на професията и т.н.) до особеностите на конкретния речев акт.

"Внимателно и точно научно описание на определен език, - каза Р. Якобсон - не може да се даде без граматически и лексикални правила, касаещи наличието или липсата на различия между събеседниците от гледна точка на техния социален статус, пол или възраст; определението за място на тези правила в общото описание на езика е сложен лингвистичен проблем".

За разлика от генеративни лингвистика, представена, например, в работата на Н. Чомски, социолингвистика не се занимава с идеалния носител на езика, пораждащ само правилните изказвания на дадения език, а с реални хора, които речта си може да нарушават нормите, грешат, смесват различни езикови стилове и така нататък. Важно е да се разбере какво обяснява всички тези функции на реално използвания език.

От това следва, че със социолингвистичния подход към езика обектът на изследване е функционирането на езика; неговата вътрешна структура се приема като определена даденост и не се подлага на специални изследвания (с изключение на случаите, когато социалното се внедрява в тъканта на езика и влияе на компетентното построяване на езиковите единици).

А какъв е обектът на социолингвистиката в обществата, където функционират два, три езика, много езици? В този случай, социолингвистът трябва да изследва механизмите на функциониране на няколко езика в тяхното взаимодействие: в кои сфери на обществения живот се използват? Какви са взаимоотношенията между тях по отношение на статута и функциите? Кой език "доминира", т.е. явява се държавен или официално приет в качеството си на основно средство за общуване, и които трябва да бъдат задоволени с ролята на семейните и битови езици? Как, при какви условия и в какви форми възниква дву- и многоезичието? Отговорите на този род въпроси – компетентностите на социолингвистиката.

Така че, обект на социолингвистиката - езикът в нейговото функциониране. И тъй като езикът функционира в обществото, обладава определена социална структура, може да се говори за социолингвистиката като за наука, изследваща езика в социален контекст.
ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВОЙ НА СОЦИОЛИНГВИСТИКАТА У НАС

Ако приемем, че опитите да се създаде направление за социална диалектология са етап, предхождащ пояата на модерната социолингвистика, българското езикознание има с какво да бъде представено. Най-напред би следвало да се насочим към някои от диалектоложките тудове на Ив. Шишманов, писани още в края на XIX в. В два последователни броя на авторитетната поредица Сборник за народни умотворения ученият публикува интересната работа. „Бележки към българските тайни езици и пословечки говори“. Става въпрос за лексиката на определени тайни занаятчийски говори, възникнали от нуждата членове на заторена група да общуват помежду си в присъстието на външни хора, най-често – на работодателите. Членовете на затворената група имат нужда да разменят мисли или да получава нареждания от своите лидери, без да бъдат рабираи от непосветените в намеренията им, т.е. имат нужда от т. нар. таен език.

Терминът „пословечки говор“ е изет от речта на хората, които са принудени да си служат с този способ за кодиране, т.е. за получаане на таен език. Пословечкият говор не е истински таен език, защото при по-гоолямо внимание и известна практика нещата стават ясни, затоа се приближава до използване на други думи, различни от общоприетите в езика, за да се назовават действия, явления и предмети от действителността, от занаята и от бита. Това наистина води до тайна комуникация. Налице е социолект, защото става дума за речта на социално детерминирани общности – лицата, упражняващи определено занятие. Тайните говори на затворените общности могат да се разделят и да се класифицират, защото се отнасят до различни занаяти или до корпорации, които стоят извън закона (крадци, мошеници и под.), но в никакъв случай не могат да се определят като особени езици, т.е. като дуги езикови системи. Те не притежават самостоятелни структурни равнища (фонетика, морфология, синтаксис), а представят само особена лексика, организирана най-често по законите на определен териториален диалект.

През 70-те и 80-те години ХХ в. интересът към тайните занаятчийски (еснафски) говори може да се определи като засилен, ако се вземе предвидколичеството на публикациите.целта на авторите е да покажат екзотиката на речевия състав и да приведат доказателства от етимологично естество. Обект на изслеване са дюлгеските групи от различни населени маста. Покрай етимологиеската насоченост някои от авторите правят опит и за обяснение на самото явление.

Тайните говори без съмнение са социолингвистичен обект и всички наши автори, посетили сили на изследването им, са докоснали и разични страни на социолингвистическата проблематика. Най-напред възниква въпросът за императива на появата им и функционирането им. Всички изследователи подчертаат, че тайният говор е езиковата изява на затворената група: той служи (1) като среедство за общуване между членовете на затворената група в присъствието на въшни хора, и (2) като средство за идетификация между членовете на самата група, обособена по професионален признак.

Нито един от българските автори на изследвания върху различните страни на тайните занаятчийски и пословечки говори не си поставят за цел подробно да проследи функционирането им и да документира механизмите на превключването на кодовете, за да можем да твърдим, че е осъществил изследване по методите на социолингвистиката.

Социалната диалектология – груповите (корпоративните) говори, известни повече с названието жаргони.

Жаргонът или средствата за езикова забава са закономерен продукт на затворените колективи – ученически, войнишки, студентски и под., които подтиква някои изследователи да ги наричат „младежки говор“ или „говор на младите“.

Един от първите наши езиковеди, реагирали в научния печат на появата на български жаргон, е Ст. Младенов, който през 1930 г. пише една много кратка бележка по заглавие „Тарикатският“ език на българските ученици. Авторитетният учен смята, че жаргонната лексика няма място в речта на българския ученик, че това са думи, взети от езика на апашите и крадците и че те загрозяват и правят неразбираем езика на младите хора. На тази бележка можем да погледнем и от друг ъгъл: като на израз на утвърдено обществено мнание, отразяващо оценката на българската интелигенция. През първите десетилетия на ХХ век жаргонът става обект на обществени кометари.

Българските социолингвисти имат по-особено отношение към труда на Ст. Стойков Софийският ученически говор (принос към българската социална диалектология), излязъл през 1946 г. Тази работа се смята за най-сериозното наше постижение в областта на социалната диалектология в периода, предшестващ появата на българските трудове, разработени по методите на модерата социолингвистика: 1. Направен е сравнително подробен анализ на софийската ученическа общност и на относителността на затвореност на ученическия колектив. 2. Потърсена е вътрешата връзка между ученическия сленг и сленговете на декласираните столични съслогия (аргото), като е изтъкнато, че ученическата група няма скрупули в използването на арготична по произход лексика, при положение че с нея може да се постига търсеният експересимен ефект. 3. Описана е връзката между диалектните и сленговите маркери и е показано взаимното взаимното проникване на лексикални и отдели граматически елементи от западнобългарски произход. 4. Показана е социалната функция на жаргона и е подчертана ролята му за идентификация на лицата, които чрез него търсят маркиране на отношение към останалата маса носители на езика. 5. Жаргонът е плод на своеобразен мироглед, различен от мирогледа на другите. 6. С примери е показана опозицията „град“ ~ „село“.

Работата на Ст. Стойков въвежда идеята за социалната страна при разглеждане на езиковите явления. Отчетени са два от най-важните социални фактори, подпомагащи появата и процъфтяването на ученическия жаргон: 1) затвореният живот на ученическата група, пораждащ еднопосочни интереси, и 2) възрастта на гимназистите: младия човек е склонен да подлага на присмех общоприетите норми на поведение, да се изтъка и да минава за оригинален, интересен и забавен. В библиографията на разглежданата студия са посочени работи и от психологически, социологически и философски характер.

Жаргонът е публично заклеймен от официалната идеология като буржоазно явление. Пренасочени са интересите авторите към традиционните териториални говори.


БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ КАТО ЕСТЕСТВЕНА ОСНОВА НА СОЦИАЛИНГВИСТИКАТА У НАС

Един от възможните пътища за търсене и пораждане на социолингвистични идеи са диалектоложките изследвания. В българската диалектология добре се очертават два периода в нейното развитие.

Диалектолозите ледат на териториалния говор като на отлична илюстрация на последиците от действието на езиковите закономерности от старобългарския период до новото време. Приемайки, че практически старобългарският език е бил сравнително единен в цялото езиково землище, те се стремят да покажат как регионалните условия са довели до различни последици, но без да свързват условията с промените.

Диалектологията е част от историята на езика, както повеляват каноните на сравнително-историческото направление.

Обърната към най-архаичните сведения за българския език, диалектологията се интересува от най-възрастните жители на селата и поставя оопределени изисквания за социалния им статус: 1) да са местни, 2) да не са напускали селището за по-продължително време, 3) да не са контактували активно с другоселци, 4) да имат ниско образование или изобщо да не са ходили на училище, 5) да са от най-възрастното поколение на селото и т.н.

Определено място в предисторията на българската социолингвистика заема диалектоложката работа на М. Виденов, озаглавена „Към въпроса за т. нар. интердиалект“. Статията е написана през 1971 г. и е посетена на два важни проблема от социолингвистическо естество: 1) обществения императив за блокиране на диалектната комуникация: диалектът не заглъха, защото е нагоден за комуникация поради структурни недостатъци, а защото общественото мнение го преценява като непрестижен; 2) диалектът взаимодейства с книжовния език, защото диалектният носител иска да превключи на по-модерно средство за общуване: в резултат на това желание се избягват най-контрастните далектни маркери, но остават множество други, т.е. получава се междинно гоорно състояние или междинен език. В статията явлението е наречено интердиалект унисон с тогавашата европейска диалектоложка терминология.

През 1971 г. американският учен Л. Селинкър наблюдавайки процесите на овладяване на чужд език, също стига до идеята за т. нар. от него „interlanguage“, т.е. междинен език.
ОСНОВНИТЕ ПОНЯТИЯ ЗА СОЦИОЛИНГВИСТИКАТА

Както всяка наука, претиндираща за самостоятелен статут, социолингвистика оперира с определен набор специфични за нея понятия (и съответстващите им термини): езиково съобщество, езикова ситуация, социално-комуникативна система, езикова социализация, комуникативна компетентност, езиков код, превключване на кодове, билингвизъм (двуезичие), диглосия, езикова политика и редица други. В допълнение, някои понятия заимствани от други области на езикознанието: езикова норма, речеоо общуване, речево поведение, речеви акт, езиков контакт, смесване на езикиците, език-посредник и др., както и социологията, социалната психология: социална структура на обществото, социален статус, социална роля, социален фактор и някои други. Всички тези понятия се нуждаят от определения. Концепции, свързани с провеждането на социологията, социалната психология и демографията.



1.1. Езикова общност

На пръв поглед понятието за езиковата общност не се нуждае от обяснение - това е общност от хора, говорещи на даден език. В действителност обаче това разбиране не е достатъчно. Например, французите, живеещи във Франция и говорещите на френски канадци, не съставяват една общност. Не може да се обединят в едно езиково общество англичаните и американците (въпреки че едните и другите говорят на английски език), испански и нползващите испанските език жители на Латинска Америка и т.н. Езика е на едните и другите (или почти един и същ), а общностите са различни.

От друга страна, съставят ли различи езикови общности на хората, живеещи в един град, работещи в едни и същи предприятия, но имащи вв качество на родни различни национални езици - например руснаци, татари, украинци?

Именно при изследване на втория вид явление – дву- и многоезичието при социалния живот на общностите – възниква необходимостта от понятието "езиково общество": с помощта на това понятие изследователите определят социалните рамки, в които функциониат един език или няколко езика, които взаимодействат помежду си.



Езикова общност – това е съвкупност от хора, обединени от общи социални, икономически, политически и културни връзки и усъществяващи в ежедневието непосредствен и индиректен контакт един с друг и с различните социални институции, с помощта на един език или различни езици, разпространени в тази съвкупност.

Границите на разпространението на езиците много често не съвпадат с политическите граници. Най-очевидният пример - съвременна Африка, където един и същи език може да говорят жителите на различни държави (така например, суахили, широко разпространена в Танзания, Кения, Уганда, отчасти в Заир и Мозамбик) и в рамките на една държава същестуват няколко езика (в Нигерия, например, повече от двеста езика!). Ето защо, при определянето на понятието "езикова общност" е важно съчетанието от езикови и социални признаци: ако оставим само на езика, а след това отиде само за езика, независимо от средата, в която той се използва; ако се опираме само на социалните критерии (включително и политическо-икономически и културни фактори), тогава извън областта на внимание ще останат езиците, функциониращи в дадена социална общност.

Като езикова общност може да се разглежда съвкупността от хора, различаващи се по числеността на влизащите в тях индивиди - от цялата страна до така наречените малки социални групи (например, семейство, спортен отбор): критерият за избор във всеки отделен случай трябва да бъде общност на социалния живот и наличието на редовни комуникатини контакти. Една езикова общност може да обхваща други. Така например в съвременна Русия - пример за езикова общност, която обхваща, включва езикови общности от по-малък мащаб - републики, обрасти, градове. На свой ред градът като езикова общност включва езикови общности от още по-малък мащаб - предприятия, институции, учебни заведения.

Колкото по-малък е броят на езиковата общност, толкова по-висока е нейната езикова хомогенност. В Русия съществува и си взаимодействат един с друг десетки национални езика и техните диалекти, а в големите руски градове основните форми на живот се осъществяват с помощта на значително по-малко брой езици, често с два (Казан - татарски и руски, Майкоп – адгейски и руски език), или три (Уфа - башкирски, татарски и руски) и при националната еднородното население – преимущество на един език (Москва, Санкт Петербург, Саратов, Красноярск).

В рамките на такива езикови общности, като завод, научно-изследователски институт, средно училище, преобладава един език на общуване. Обаче в малките езикови общности – такиа, като семейството, къето комуникативният контакт се осъществява непосредствено – може има не един, а два езика.

СЪЩНОСТ НА СОЦИОЛИНГВИСТИКАТА. СОЦИАЛНА И АСОЦИАЛНА ЛИНГВИСТИКА.

Преди да се постави въпросът за същността на социолингвистиката, трябва да се изясни съдържанието на понятието „език“. То може да се разглежда било като система от сигнали (Ф. дьо Сосюр), действащи по определени граматични правила, било като комплект от модели на поведение, общи за определена група от индивиди. В първия случй би следвало да дефинираме понятието като комуникативна система, като средство за общуване, а във втория – като код от по-общото понятие „култура“ на определени общности.

Социолигвистиката е съвременно лингистично направление, което изучава езика в неговия есествен социален контекст, т.е. разглежда езика на социалните общности, оотчитайки структурата им и протичащите в тях процеси. Както е при всяко лингвистично направление, така и социолингвистиката търси отговор на вапроса за движещите сили на езиковите изменения. И ако другите търсят първопричината, като акцетират било въху фонетичната страна, смятайки, че всичко е концентрирано в думата и в условията на нейната произносимост, било върху граматичната структура и възможността за преустройство, за да се изрази допълнителнасемантика, то социолингвистиката приема, че езиковите процеси са във връзка със социалните, т.е. езикът е функция на социалния контекст. Обществените процеси въздействат върху езиковите, но от своя страна и езиковите явления също оказват влияние върху обществените изменения.

Социолингвистиката включва в себе си лингвистиката и определени понятия и категории от социологията. В обема на социолингвистиката влизат понятия и категории, с които си служи и социологията: обществената структура, закономерностите в тяхната йерархизация, оотношенията между социалните категории, методите за изследване на общественото мнение и т.н.

Възприемането на социолингвистиката като ново, съвременно направление в лингвистиката най-добре отговаря на същността на идеите, върху които то е изградено: да се клчат в научния анализ и особеностите на обществените структури, защото езикът е обществено явление. Същността на това направление се изразява с преодоляване игорирането на социалния компонент. „Под направление обикновено се разбира една най-обща насоченоост на идеите и търсенията на по-голям брой изследователи, която (насоченост) почива върху някакъв възлов принцип“.


ТИПОЛОГИЯ НА СОЦИАЛНАТА КУЛТУРА

Навлизането в социологическата материя следва за започне сдифениране на понятието „човешка общност“, за което има различни гледни точки: 1) общността като историческа форма на социалност; 2) общността като социална изява на териториална основа; 3) общността като общност на интересите; 4) общността като реално пространствено-временно обединение върху основата на определена социална връзка; 5) общността на базата на общ социално значим признак, свързан с дейността на обществото и т. н. в поятийния апарат на Ж. Ошавков „човешка общност“ е синоним на „социална съвкупност“ и се определя така: „Под човешка общност изобщо се разбира всякаква съвкупност от човешки индивиди като обществени същеста, между които има нещо общо, независимо от това дали представляват някакво реално обединение или не“. Общностите според Ж. Ошавков са два основни рода: 1) реални човешки обединения и 2) социални категории. Първият род е дефинира по това, че човешките индивиди са свързани или са реално обединени в някакво цяло за изпълнение на една ии друга обществена дейност. Реалните човешки обединения Ж. Ошако разделя на три основни типа: органични (етнос, държава), функционални (семейство, трудов колектив, класа, дружество, оорганизация и под.), нетрайни или временни (тълпа, публика, аудитория). Селищата според автора имат черти и на оргаични, и на функционални съкупности. Става въпрос за градове, села, махали, квартали и под. Социалните категории не са реални обединения, а множества, дефинирани по един или по повече социални признака (образование, професия, пол и т.н.).

Към характеристиката на социалнитее категории ще прибавим и тяхната релевантност по отношение на организацията и специализацията на комуникацията: племенната, народностната, сеищната принадлежност са свързани обикновено с определен език или диалект, а функционалните категории - с типична организация в езиковите нива (стилни регистри) на съотетните езици.

По признака „дейностна характеристика“, въведен от Н. Тилкиджиев, социалните състояния се подразелят също на органични и функционални. Става въпрос за такива органични състояния като бежанските общности, емигрантските общности, изолираните общности и т.н. Функционалните социални състояниямогат да се онагледят с понятия като публика (слушатели, зрители), „опашка“ в магазин и на други публични места, пътници в превозно средство, тълпа и под. социалните състояния също са релеватни а езиковото поведение на отделните индивиди, макар да имат нетраен характер.

Ато органични социални обединения могат да се разглеждат родът, кланът, племето, народността, нацията, общината, селото, градът и т.н.

Функционалните социални обединения се представят от социалните класи, социалните слоеве, отрасловите групи, професиалните групи, семейството, трудовия кооекти, неформалните групите на ъндърграунда и т.н. Според Н. Тилкинджиев делението на функционалните социални обединения могат да се разграничат поне в още два основни клас: едни от тях имат характер на социални групи, а другите – на социални организации (като институционални форми на функционалните обединения). Освен това тези два класа обединения могат да се дифенират на три етажа: мако-, мезо-, микро-. Така на макроравнището могат да се посочат социалните групи: социални класи, социални слоеве, касти и други социално-класови групи. На същия етааж социални организации са държавата, политическата партия, обществените организации, съзите и т.н. Общото и за социалните групи, и за социалните организации на макроравнище е, че тяхното възникване, функциониране и развитие е свързано с цялостната обществена структуа… На микроравнище форми на социалните групи са различните малки социални групи като семействата, първичните трудови колективи от всички сфери на обществото, неформалните групи, криминалните групи и т.н.“. Това е непосредственото обкръжение на личността, нормите на коетоо са релевантни за поведението й. Между социалните групи и социалните организации няма рязка граница, защото дори и малката неформална група има своя вътрешна организираност: спонтанно излъчен лидер, приети норми на поведение, в т. ч. и речеви. Редица групи имат междинен статут. Така например семейството е и група, и официална структура, фиксирана с документи. Дори и криминалната група е със своя организация, но неформална.

Функционалните социални обединения на практика се изразяват с институции (социални организации) и социални групи, които в съвременната социология се схващат като „триетажи“. Институциите на макроравнище се изразяват с парламента, държавната изпълнителска власт, общодържавните обществени организации и партии. Там функционира официалния езиков стандарт. На мезоравнище са промишлените компании и сдружения, обединенията на фирми и т.н. И тук е запазен периметър за официалния езиков стандарт, а в определи случаи навлиза и англият език, защото така работата се унифицира и се подготвя за международно сътрудничество. На микро ниво са конкретните предприятие, учреждеия, учебни заведения, форми, групи и под. Тук функционира непринудената реч, разгоорната норма, регилирана от конкретното обществено мнение.

Социалните групи на макрониво се предстаят от класите, социалните слоеве (бедни, средни, богати), съсловията (интелигенция, работници, бизнесмени и т.н.). На мезониво можем да се говори за групи по отраслов принцип, например музикална интелигенция, писателска интелигенция, научна интелигенция и т.н.

На микрониво са малките социални групи, наричани още първични: семеството, първичният трудов колектив, неформалните групи, групите на ъндърграунда и т. н. Това е реалното обкръжение на човека. Те имат непосредствено отношение към речевото поведение на отделния индивид, създават свой микроклимат и своя норма.

Съществуването на социалната група е базирано и на сходство на езиковата норма.


РЕЧЕВИ ОБЩНОСТИ

Понятието „речева общност“ е заето от социологията, където е основно при дефиирането на социологията на езика. Най-често това понятие се използва се назовава с термина „езикова общност“, което показва, че двата термина се употребуват като синоними. Според Дж. Лайънс: „Речева общност са всички хора, които използват даден език (диалект)“. Наличието на общ езиик за дадена общност предполага различие с общности, говорещи друг език. Ако се въведе само принципът за разбираемост между членовете, изграждащи общността, отпада изискването за единен език или диалект. Например, южнославянска езикова общност на използващите южнославянските езици и диалекти, защото членовете й се разбират помежду си, без да са изучавали специално езика (диалекта) един на друг. Схващането на смисъла произтича не от „някакви актуални контакти, а от генетичната близост и общност в далечното минало. Тук няма изискване всяка общност да има единен език. Понятието „комуникативна общност“ ообединява тези индивиди. То е с по-голям обект и на практика включва в себе си и речевата (езиковата) общност.

Езикът не винаги е релеватен за обособяване на човешките общноости. Така например немци и австийци говорят един език (в случая не е съществено тоа, че австрийците имат редица особености в езика си в сравнение с немците), но се смятат за различни общности, т. е. самоидентифицират се като различни един от друг, защото не преден план излизат други признаци, които ги обособяват и разделят. Релевантно в случая е това, че историята им е отредила да имат различнидържавни обединения. В конкретни случаи обаче те могат да пренебрегнат разделящия ги признак и да акцентират върху езиковия, като по този начин се самоидентифицират като единство.

Подобен е случаят с български и македонски. На диалектна ооснова това е една общност. Има диалектни различия, но те не означават, че не принадлежат на един език. По отношение на книжовните езици България и Македония външни фактори (политически интереси) налагат в Македония в началото на 40-те години на ХХ в. да се създаде с помощта на изкуствена кодификация друг стандарт, базиран на тамошен диалект с изкуствено и умишлено отдалеаане от стандарта, използван в България. Цели да се създаде друга езикова общост, а чрез това Македония да се схваща като различна, т. е. несъставна на българското езиково землище.

Понятието „езиково землище“ означава територията, населена с лица, говореещи диалектите на определен език. Не става въпрос за книжовен език, който е само една от формите на същесуване на езика. Диалектите, определяни като териотиални разновидности на даден език, съдържат в себе си основните черти на този език. С опредеянето им се занимава не само диалектологията на дадения език, а и цялото езикознание, кооето през последните десетилетия разви специален клон, наричан контрастивна (съпоставителна) лингвистик.

Проблем при понятието „езиково землище“ е т. нар. преходни пояси, които почти винаги се наблюдават в граничните области между родствени езици. В българските условия това явление съществува между българското и сръбското езиково землище, т. е. говорите, които наричаме преходни или погранични.

Според Дж. Гърперц „Речева общност е всяка съвкупност от хора, характеризираща се с редовно и често общуване. Посредством общо множество от вербални знаци и разграничена от подобни съвкупности н базата на значителни различия в езиковата употреба“. Понятието „речева общност“ на практика съществува като обединение от реално контактуващи поежду си хора на базата на употребата на някоя или на някои форми на съществуване на езика, което е последица от действието на определени социални причини.


Каталог: onobrazovanie -> files
files -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
files -> Литература между първата и втората световна война
files -> Литература Лит критика през 60- те години
files -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
files -> 1. Време на възражданьето
files -> Старобългарска литература (Презентация )
files -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
files -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
files -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
files -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница