Едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна

Изглеждаше, сякаш следващата част от моето пътуване в живота изобшо не беше под мой контрол, а все едно бях движена от Висши сили. '

В джета на връщане към Щатите мъжът, който седеше до мен, подхвана разговор. Той беше бизнесмен на средна възраст, с едно от онези бирени коремчета, които изглеждаха готови всеки момент

н коренните жители на Австралия. Аз му разказах за моето преживяване в Пустошта. Той ме слушаше внимателно, но забе­лежката, която направи накрая, по своеобразен начин сумира всич­ки отговори, които аз получавах във връзка с тази тема. Той каза:

-,Е, никой даже и не знаеше за съществуването на тия хора. И сега като си тръгват - какво, голям^праз? Честно казано, изобщо не мисля, че някой ще си върже черна панделка заради тях! Освен това - добави той - имаме само техните идеи срещу нашите. А възмож­но ли е цяло едно човешко общество да греши?

В продължение на няколко седмици мислите ми за чудесните Истински Хора бяха опаковани като подаръци и запечатани здраво вътре в сърцето ми и зад устните ми. Тези хора бяха навлезли в моя живот толкова дълбоко, че ми се струваше направо като „да заме­ряш свине_с_пер_ли" това непрекъснато предугаждане отрицателната реакция при всяко мое споделяне. Постепенно обаче взе да ми прос­ветва, че моите стари приятели започнаха да проявяват искрен интерес и някои от тях ме поканиха да говоря за уникалните ми преживявания пред сформирани за целта групи. Реакцията винаги беше една и съща: слушателите оставаха слисани, но възприемаха внушението, че това, което е направено, не може нито да се върне, нито да се промени.

В действителност племето на Истинските Хора си тр_ъгваше, но тяхното послание оставаше за нас, дори при нашия самоокопаващ се и глаз_у^е^о-тор_тенначин на живот и поведение. Не че щяхме да поискаме дТубедим племето да остане и да има още деца. Това не беше наша работа. Това, за което трябваше да се загрижим, беше да приложим на практика техните миролюбиви и значими ценнос­тни системи. Сега аз знам, че всички ние имаме по два живота. Един, от който получаваш уроци, и друг, който живееш след това. Дошло е време да се вслушаме в стоновете на тези наши братя и сестри, за да разберем, че наистина Земята изпитва болка.

Вероятно бъдещето на света ще бъде в по-добри ръце, ако заб­равим за желанието си да откриваме нови неща, а се съсредоточим върху възстановяването на нашето минало.

Племето не критикува нашите модерни изобретения. Те отдават почит на факта, че човешкото съществувание е сборен опит от изява, творчество и приключение. Но те вярват, че когато търсят познани­ето, Мутантите имат нужда и да прибавят изречението: „Ако това е за Висшето добро, за целия живот, навсякъде." Те се надяват, че ние ще направим преоценка на нашите материални притежания и ще ги адаптираме към новите си виждания. Те също вярват, че чо­вечеството е по-близо откогато и да било до вратите на Рая. Ние

ди му осигурим средства за себеизява и чувство за собствена значимост, покрив¹; й т. н. за всички хора навсякъде, стига само да пожелаем това.

С подкрепата и насърчението на моите деца и най-близки прия­тели аз започнах да оформям преживяването си в Пустошта като ръкопис и говорех за това навсякъде, където бивах канена - светски организации, затвори, църкви, училища и т. н. Реакциите бяха дву­полюсни - едни ме обявиха за враг и бяла расистка група в Айдахо започна да слага расистки позиви по колите на паркингите около местата, където държах речите. Нарекоха ме ментарджийка. Но по някакъв странен начин се създаваше равновесие. При всеки непри­ятен коментар някой скачаше и искаше да научи повече за телепа­тията и как да подмени оръжията с илюзионни трикове и да чуе пространно за ценностите и техниките, които Истинските Хора използват в своя начин на живот.

Хората ме питаха как този мой опит е променил живота ми. Отговорът ми е: издълбоко. След като се върнах в САЩ, почина баща ми. Аз бях до него, държах ръката му и му давах своята любов и подкрепа за последното пътуване. Денят след погребението помо­лих мащехата си да взема нещо за спомен от него - копче за ръкавел, стара шапка. Тя ми отказа.

- Тук няма нищо за теб - бяха думите й.

Вместо да реагирам с огорчение, както би следвало, аз отгово­рих, като благослових наум скъпата душа, и напуснах дома на ро­дителите си завинаги, горда от собственото си съществувание. Погледнах нагоре към синьото небе и намигнах на_татко.

Сега си мисля, че нямаше да бъда допусната до никакъв урок, ако мащехата ми беше казала:

- Разбира се, вземи си. Къщата е пълна с неща на родителите ти. Отнеси със себе си нещо, което ще ти напомня за баща ти.

Ето такова нещо очаквах. Но израстването ми в духовен план дойде, когато ми бе отказано това, което по право ми принадлеже­ше, и аз разпознах дуалнотичността на ситуацията. Истинските Хора ми казваха, че единственият начин да издържиш едно изпитание е' да преминеш през него. Сега се намирам в такава точка от жизнения си път, когато мога да съзра възможност да издържа едно духовно изпитание дори при ситуация, която изглежда изцяло негативна. Усвоих разликата между това да наблюдаваш едно събитие, л раз­витие и да му даваш оценка. Научих урока, че всичко на този свят дава възможност за духовно обогатяване.

Неотдавна някой, който бе чул лекцията ми, пожела да ме запознае с човек от Холивуд. Беше януари, в Мисури, през студена снежна

нощ. Ние вечеряхме и аз прекарах часове в разговори, докато Роджър и останалите гости се угощаваха и пиеха кафе. На следващата сутрин той се обади да обсъдим възможността да се направи филм.

- Къде изчезна снощи? - попита той. - Ние тъкмо плащахме сметката, взимахме си палтата и се сбогувахме, когато някой посочи, че си изчезнала. Тръгнахме да те търсим навън, но ти просто се беше изпарила във въздуха, дори нямаше следа от стъпките ти в снега!