Едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна

Аз стоях, взряна в австралийската пустиня. Тя бе необятна, пуста и въпреки това красива. Приличаше на самозареждаща се батерия, която няма изчерпване. Джипът беше там с ключа на таблото. Но от коя посока бяхме дошли? В продължение на часове се движехме без път с нескончаеми завои и криволици. Аз нямах обувки, нито вода, нито храна. Температурата по това време на годината в пус­тинята беше между сто и сто и трийсет градуса по Фаренхайт. Бях доволна, че са гласували да ме приемат, но кой го бе грижа за моя глас? Струваше ми се, че решението не зависи от мен.

Не исках да отида. Те искаха от мен да положа живота си в тех­ните ръце. Бяха хора, които току-що бях срещнала и с които дори не можех да разговарям. Какво щеше да стане, ако загубя работата си? Само това ми стигаше; нямаше да имам никаква сигурност за бъдещето си, лишена от пенсионния чек на някоя компания! Беше лудост! Разбира се, че не можех да тръгна!

Тогава си помислих: „Обзалагам се, че това трябва да е двустранна сделка. Първо те си играят някакви игрички тук в този сай­вант, после излизат в пустинята и продължават да си играят. Тръгнали са надалече, а нямат никаква храна. Най-отвратителното, което може да се случи, е, ако те очакват от мен да прекарам нощта на открито. Сигурно не, та нали само един поглед бе достатъчен да установят, че аз не си падам по къмпингите, аз съм си градско чедо, което не може да мине, без да полежи във ваната, покрито с пяна! Е, може да направя изключение, ако наистина се налага! Но сега трябва просто да им кажа най-настоятелно, че вече съм си платила за нощувката в хотела и че те трябва да ме върнат там утре преди времето, в което трябва да го напусна. Нямам никакво наме­рение да плащам пресрочен престой, само и само да угодя на тези глупави и необразовани хора."

Наблюдавах как с отдалечаването си все повече и повече фигурите се смаляваха. Нямах време да претеглям на везни всички плюсове и минуси. Колкото повече стоях и се чудех какво да правя, толкова повече те изчезваха от погледа ми. Точните думи, които си казах, се запечатаха в съзнанието ми толкова отчетливо, сякаш ги бях издълбала на дърво: „Добре, Господи. Знам, че Ти наистина имаш много странно чувство за хумор, но този път съвсем не Те разбирам!"

С вълнение, което като топка от пинг-понг се мяташе между страх, удивление, неверие и чисто изумление, аз последвах племето, або­ригени, които наричаха себе си Истински Хора.

Не бях нито със завързани ръце, нито ми беше запушена ус­тата, но се усещах като пленник. Струваше ми се, че се превръ­щам в жертва, пристъпваща принудително към среща с непозна­тото.

- Забрави болката. Ще отстраниш тръните, когато спрем за по­чивка. Научи се да търпиш. Съсредоточи вниманието си другаде. Сега не можеш да направиш нищо.

Съветът му „да насоча вниманието си другаде" беше важен за мене. Аз бях работила със стотици хора, изпитващи болка, особено през последните петнайсет години като лекар, специализиран в акупунктурата. Много често при критични състояния пациентът трябва да избира между някой опиат, който ще притъпи съзнанието му, или прилагането на акупунктура. В своята образователна меди­цинска програма за оказване помощ по домовете аз бях използвала същите тези думи. Очаквах от хората, които лекувах, да правят точно това, а сега някой го очакваше от мене. Беше по-лесно на думи, отколкото на практика, но аз се справих.

След малко спряхме да починем за няколко минути и аз открих, че повечето от връхчетата на тръните се бяха отчупили, загнездили се под кожата ми, те причиняваха кървене. Вървяхме по спинифекс - това, което ботаниците наричат австралийска трева. Тя вирее покрай бреговете, спечена между пясъците, където едва има влага, като развива подвити остриета, достойни за касапски нож. Определението трева е много измамно, защото тази растителност с нищо не напомня за нея. И тези остриета не само че порязват, но и тръните по тях наподобяват бодлите на кактус. Когато про­никваха в кожата ми, оставяха възпалени и червени подутини като от ужилване. За щастие аз съм човек, който повечето живее на открито, радвам се на умерен слънчев загар и често обичам да ходя боса, но стъпалата ми не бяха подготвени чак за такова малтре­тиране. Болката продължаваше, по краката ми избиваше кръв във всички възможни окраски от яркочервено до тъмнокафяво, въпре­ки че опитвах да насочвам вниманието си другаде. Като поглеж­дах надолу, вече не различавах лющещия се лак по ноктите от червения цвят на кръвта ми. Най-накрая краката ми станаха без­чувствени.

Напредвахме в пълно мълчание. Това, че никой не говореше, изглеждаше странно. Пясъкът беше топъл, но не чудовищно горещ. Слънцето беше жарко, но не и непоносимо. От време на време при­родата сякаш се смиляваше над мене и ми даряваше кратък полъх от по-хладен въздух. Когато поглеждах напред пред групата, като че ли липсваше ясно определителна линия между земята и небето. Установявах същото във всички посоки, все едно пред мен бяха акварели, в които небето прелива в пясъка. Научният ми мозък желаеше да уталожи объркаността си с помощта на компас. На хиляда стъпки над главите ни някакви наченки на облачност караха самотно дърво на хоризонта да изглежда като латинско „и" със старателно положена точка. Чувах единствено хрущящите стъпки по земята. Случваше се някое пустинно животно да раздвижи близ­ките храсти и така да наруши монотонността. Голям кафяв сокол се появи от нищото, започна да кръжи и да се спуска над главата ми. Той сякаш проверяваше моя личен напредък, защото не се спуска­ше над никой друг. Толкова бях различна, че може би разбирах защо му е нужно да ме огледа отблизо.

Без предупреждение цялата колона спря да върви направо и зави под ъгъл. Това ме удиви: не чух думи, указващи да сменим посо­ката. Изглежда, всички с изключение на мен просто го усещаха. Помислих, че вероятно са водени от някаква следа, но беше повече от очевидно: не следвахме никаква пътека в пясъците и спинифекса. Ние бродехме в пустинята.

Главата ми гъмжеше от мисли. В тишината ми беше лесно да наблюдавам как те прелитат от едно на друго.

Наистина ли това се случваше? Може би беше сън. Те казаха, че ще прекосим Австралия. Това беше невъзможно! Да вървим с месеци! Нито пък беше разумно. Те били чули моя вик за помощ. Какво означаваше това? Било нещо, което съм родена да направя! Каква шега. Амбицията на моя живот не беше да страдам, докато изследвам тази пуста затънтена област.Притеснявах се също и за тревогите, които изчезването ми щеше да причини на децата ми, особено на дъщеря ми. Бяхме много свързани. Сетих се за хазяй­ката си, която беше едра възрастна матрона. Ако не й платях наема навреме, тя щеше по свой начин да ми помогне да си оправя смет­ките с други собственици, от които само преди седмица бях наела , телевизор и видео. Е, препритежаването на вещи можеше да бъде уникално изживяване!

На този етап все още не вярвах, че ще вървим повече от един ден. Та нали все пак нямаше и следа от нещо за ядене и пиене.

Засмях се гласно. Собствена шега. Колко пъти си бях повтаряла, че искам да спечеля екзотично пътешествие с изцяло платени раз­носки! Ето ми го. Всичко ми бе осигурено. Дори не се налагаше да си опаковам четката за зъби или дрехи за преобличане. Не беше точно това, което имах предвид, но със сигурност беше нещо, за което безкрайно много пъти си бях мечтала.

С напредването на деня многото порязвания, засъхналата кръв и подутините превърнаха стъпалата ми в грозни, безчувствени и окаяни крайници. Усещах краката си като дърво, раменете ми бяха изгорели до болка, а лицето и ръцете ми бяха зачервени и ожулени. Този ден вървяхме около три часа, през които границите на моята издръжливост бяха разширявани непрекъснато. Имаше моменти, в които усещах, че ако не седна, щях да припадна. То­гава обаче се случваше нещо, което отвличаше вниманието ми. Или соколът се появяваше и издаваше своите странни и тайнстве­ни крясъци, или някой тръгваше редом с мене и ми предлагаше да пийна вода от съд с непозната направа, окачен около врата или кръста. Като по чудо това разсейване ми даваше криле, носеше ми нова сила и глътка въздух. Най-после настана време да спрем за през нощта.

Всички изведнъж се задействаха. За огъня не бе използван киб­рит, а метод, който си припомних от Наръчника за момичета ска­ути. Никога не бях опитвала в издълбана дупка да въртя така бързо пръчка, че да се разгори. Дори скаутските ни водачи не успяваха да го постигнат. Те единствено загряваха пръчката до получаване на слаб пламък, който при раздухване угасваше, вместо да се разгори. Тези хора обаче си знаеха работата. Някои събираха дърва за огъня, други растения. През целия следобед двама мъже бяха споделяли заедно един товар. Платнището, преметнато върху две дълги копия, образуваше носилка, която се издуваше така, сякаш в нея имаше огромни отломъци камък. Сега те положиха товара на земята и извадиха нещо от него.

Една много възрастна жена се приближи към мен. По старост напомняше баба ми, която беше прехвърлила деветдесетте. Косата беше снежнобяла. Лицето й бе прорязано от меки вдлъбнати бръчки. Тялото й бе мършаво, силно и с плавна гъвкавост, но стъпалата й бяха толкова изсъхнали и твърди, че се бяха превърнали почти в нещо като копито. Беше същата, която бях забелязала и по-рано, с изящно оцветената огърлица и украшения по глезените. Сега тя откачи от кръста си малка торбичка от змийска кожа и изсипа от нея върху дланта си гъста течност, която наподобяваше безцветен вазелин. Научих, че това е микстура от растителни масла. Тя посочи към краката ми и аз кимнах в знак на съгласие, че приемам да ми помогне. Тя седна срещу мен, постави подутите ми и изранени стъпала в скута си и докато втриваше мазилото в тях, запя. Беше успокояваща мелодия, почти като на люлчина песен. Попитах Ооода какво означават думите й.

- Тя се извинява на твоите стъпала. Казва им колко много си им благодарна. Казва им колко много всеки един от нас им е благода­рен и моли твоите стъпала да бъдат здрави и силни. Тя произнася специални звуци, които са целебни за рани и порязвалия, тонове, които отстраняват течността в отоците. Тя моли стъпалата ти да станат много здрави и издръжливи.

Не беше плод на въображението ми. Паренето, смъденето и възпалението започна да преминава и постепенно почувствах облекчение.

Докато седях и стъпалата ми бяха в този бабин скут, аз започнах да оспорвам наум реалността на днешното си изживяване. Как се бе случило това? И откъде започна всичко?

Докато превъртах ключа на външната врата, чух телефона да звъни. Дали не беше спешен случай? Кой можеше да звъни преди работно време? Нахлух в кабинета, грабнах телефона с една ръка, докато с другата запалих лампата.

Поздрави ме развълнуваният глас на австралиец, когото бях срещ­нала на конференция на лекари в Калифорния. Сега той звънеше от Австралия.

- Здрасти. Кво ще кажеш да поработиш в Австралия няколко години?

Останах като ударена от гръм и за малко да изпусна слушалката.

- Още ли си на телефона?- попита той.

- Дааа - успях да изпелтеча аз.- Казвай какво имаш предвид.

- Твоята уникална образователна програма, насочена към паци­ентите за профилактика на здравето, ми направи такова впечатле­ние, че разказах на своите колеги тук за теб. Те помолиха да ти позвъня. Искаме да опиташ да получиш петгодишна виза и да дойдеш. Ще можеш да пишеш трудовете си за степен и да преподаваш в системата на нашето държавно медицинско обслужване. Ще бъде чудесно, ако го осъществим, пък и това ще ти даде възможност да поживееш в чужда страна за няколко години.

Предложението да напусна сегашното си жилище край езерото, солидно установената си здравна практика и дългогодишните паци­енти, с които вече ме свързваше близко приятелство, представля­ваше нахлуване на чуждо тяло в зоната на моя комфорт, подобно на пирон, проникваш в дъска. Беше вярно, че изпитвах любопитс­тво към държавното медицинско обслужване, в което се елиминира печалбата от системата на здравните грижи и Големият Каньон не разделяше науката медицина от практикуващите я лекари.

Щях ли да срещна благородници, посветени от душа и сърце на здравето и лечението, които щяха да правят това, което допринася полза, или само ми предстоеше да се обвържа с нова форма на отрицателно насочена манипулация, каквато в Съединените щати бе станала процедурата при лечението на която и да е болест?

Това, което най-много ме вълнуваше, беше единствено Австра­лия. Сещах се как още далече назад в детството си аз се увличах да чета всяка попаднала ми книга за страната Там Долу. За съжаление такива книги не бяха много. В зоологическата градина винаги търсех кенгуруто и се надявах на рядката случайност да видя коала. На някакво мистериозно, скрито ниво в мен съществуваше потребност, която мечтаех да задоволя. Чувствах се надеждна, самоиздържаща се, образована жена и спомням си, че душата ми винаги таеше желание, а сърцето ми влечение да посетя страната на дъното на глобуса.

- Помисли - настоя австралиецът. - Ще ти позвъня след две седмици.

В какъв момент ме сварваше това. Само преди десетина дена дъщеря ми и годеникът й определиха датата на сватбата си. Това означаваше, че за първи път в моя живот аз бях свободна да живея в което си поискам място на света и да правя онова, което истински желаех. Щях да срещна пълната подкрепа и на сина си, и на дъщеря си. След развода ги чувствах повече като приятели, отколкото като мои деца. Сега те и двамата бяха самостоятелни млади хора и аз предчувствах как мечтата ми се сбъдва.

След шест седмици, когато сватбата вече се бе състояла, а прак­тиката ми минала в други ръце, дъщеря ми и една близка приятелка стояха с мен на летището. Усещах се странно. За първи път от години аз нямах нито кола, нито дом, нито ключове, дори куфарите ми се заключваха с шифър. Бях се освободила от всичките си светски притежания с изключение на няколко оставени на склад неща. Се­мейните наследствени вещи бяха на сигурно съхранение при сестра ми Паци. Приятелката ми Джейна ми връчи една книга и ние се прегърнахме. Дъщеря ми Кари ме снима за последно и аз тръгнах по застлания с червена пътека ръкав към самолета и моето изжи­вяване в континента Там Долу. Не бързах да определям големината на уроците, които съдбата ми бе определила. Майка ми имаше на­вика да ми казва:

- Избирай внимателно, защото, току-виж, получиш това, което искаш.

Въпреки че беше починала отдавна, едва през този ден аз започ­нах да осъзнавам истински значението на тези нейни думи.

Полетът до Австралия от Средния запад е изключително дълъг. За късмет на пътниците дори и огромните джетове се нуждаят да спират от време на време, така че ни бе дадена възможност да вдъх­нем малко чист въздух, докато зареждаха гориво на Хаваите, а после и на Фиджи. Джетьт на австралийската авиокомпания „Кантас" беше просторен. Филмите, които прожектираха, бяха измежду последните хитове на американското кино. Въпреки това полетът тежеше с продължителността си.

Австралия е седемнайсет часа напред от Съединените щати. На практика това си е летене в утрешния ден. По време на пътуването аз се подсетих, че ние със сигурност знаехме, че и утре светът ще бъде невредим и действащ! Беше вече утре на масива земя пред нас. Нищо чудно, че някогашните моряци здравата празнували пресичането на екватора и на онази въображаема линия в океана, откъдето започва времето.И досега понятието ден си остава доста разтегливо.

Когато кацнахме на австралийска земя, целият самолет и всички пътници бяхме напръскани като възможни причинители на замърсяване по отношение на този изолиран континент. Пътническият агент не ме беше подготвил за това. След като се приземихме, ни бе казано да останем на местата си. Двама летищни служители преминаха разстоянието от пилотската кабина до опашката на са­молета, като пръскаха с аерозолни кутии над главите ни. Разбирах мотивите на австралийците, но самото сравнение на тялото ми с вредно насекомо беше потискащо.

Страхотен прием, няма що!

Извън летището пейзажът ми напомняше за у дома и направо щях да си помисля, че съм още в Съединените щати, ако не беше трафикът, който отваряше и затваряше циповете си в посока, обрат­на на нашата. Таксиметровият водач седеше зад волана отдясно. Той ми предложи да спрем пред бюро за обмяна на чужда валута, където аз закупих австралийски доларови банкноти. Те бяха твърде голе­ми, за да се сместят в американския ми портфейл, но значително по-ярко оцветени и изрисувани от зелените ни пари. Освен това открих чудесни монети от по два и двайсет цента.

През следващите няколко дена нямах никакви проблеми с привикването ми към Австралия. Всички си падаха по водните и плажни спортове. Страната се разпростира на почти толкова квадратни мили, колкото и Съединените щати, като формата също е подобна, но вътрешността тук е изолирана Пустош. Аз бях запозната с нашата пустиня Пейнтид Дезърт, както и с Долината на смъртта. Но на оситата им бе трудно да си представят как в самото сърце на държавата ни расте жито и се простират безк­райните редове на високата жълта царевица. Тук вътрешността беше толкова противопоказна за човешкия живот, че Кралската летателна медицинска служба беше на постоянно повикване. Пилотите бяха изпращани и на спасителни операции да доставят бензин или автомобилни части на закъсали шофьори. А хората бяха пренасяни по въздуха, за да получат лекарска помощ. На стотици мили разстояния нямаше никакви болници. Дори обра­зователната система включваше радиоучилище за децата в отдалечените райони.

Градовете ми се сториха много модерни с хотели на Хилтън, Холидей Ин и Рамада, със затворени за автомобили търговски центрове, с модни къщи и бърз транспорт. С храната не беше съ­щото. Според мен те още се учеха да имитират основните популяр­ни ястия от американската кухня, но попаднах на чудесен овчарски пай, какъвто бях яла в Англия. Рядко сервираха вода с яденето, ако го правеха, никога не й слагаха лед.

Аз обикнах хората и техния по-различен начин на изразяване:

чипс - за френските картофки

шейла - за младо момиче

Буш - за отдалечените селски райони

джой - за невръстното кенгуру

бискуит - за сладките

сервиет - за салфетките

оси - австралиец

тини - за кутия бира и т.н.

В магазините звучеше странно, когато казваха благодаря, преди да са казали моля:

- Това ще струва един долар, благодаря - отбелязваше продавачът

Бирата тук е голямо национално богатство. Аз лично никога не съм си падала по нея, така че не опитах многобройните видове, с които се гордееха. Всеки австралийски щат си има пивоварница и хората от щата бяха много докачливи и доказваха своята лоялност към съответната марка, например: Фостьрс Лейгр или Фоур Икс.

Австралийците имат в речника си специфични думи за различни­те националности. Те често наричат американците янки, новозеландеца - киуи, а британците - блъди помс. На едно място ми обясни­ха, че това жаргонно обръщение произлиза от червените парадни военни униформи на европейците, но другаде ми казаха, че идва от инициалите ПОМ върху дрехите на депортирани през деветнайсети век затворници: Призънър оф Хис Маджести, което ще рече затвор­ник на негово величество.

От всичко, което харесвам на австралийците, най-много обичам техния напевен говор. Разбира се, те ми казаха, че аз съм тази, която има акцент. Открих, че австралийците са много приятелски настро­ени хора, които веднага ще накарат чужденеца да се почувства като у дома.

През първите дни опитах няколко хотела. Всеки път, когато се настанявах, получавах метална каничка с мляко. Забелязах, че всеки от гостите получава такава. В стаята намирах електрически чайник, торбички чай и захар. По всичко личеше, че оситата обичат чай с мляко и захар. Не ми трябваше много време, за да разбера, че никъде няма да получа чаша кафе по американски. Когато за първи път попаднах в мотел, възрастният му притежател ме попита дали ще искам да поръчам и закуска, като ми връчи меню, написано на ръка. Поръчах, така че той ме попита в колко часа да ми я сервират, като ми препоръча да ми я донесат в стаята. На следващата сутрин, докато се къпех, дочух стъпки, които доб­лижиха до стаята. Очаквах почукване, но вместо това чух странен шум като от затръшване на врата. Докато се сушех, подуших храната. Започнах да се оглеждам, но никъде не я открих. Но! определено си миришеше на ядене. Може би достига от съседната стая, заключих аз.

Прекарах един час в подготовка за деня и преподреждане на куфара си. Докато го товарех в наетата кола, към мен пристъпи млад мъж.

- Добър ден, хареса ли ви храната? - попита той.

Засмях се.

- Вероятно е станало някакво недоразумение. Не съм получавала никаква закуска.

- О, не може да бъде. Аз самият ви я донесох - каза той и повдигна дръжката, която се намираше върху външната стена на мотелската ми стая. Вътре във вграденото долапче стоеше красиво подредената ми чиния с бъркани яйца, вече студени и вгуменени. След това той влезе в стаята и отвори вратата на бюфета, от която се откри същата гледка. И двамата се засмяхме. Аз просто не бях успяла да намеря закуската. Но това беше само началото на поредицата от изненади, които Австралия ми беше подготвила.

Оситата бяха любезни. Бяха толкова приветливи, докато ми помагаха да си намеря къща под наем. Спрях се на една, която се намираше в добре поддържаната крайградска част. Всички къщи в съседство бяха строени по едно и също време - едноетажни, бели, с предна и странична врата. Първоначално не е имало никакви ключалки. Тоалетните бяха малки и отделно от баните, които представляваха големи помещения с вана и мивка. Вместо с вградени разполагах със старомодни гардероби. Нито един от американските уреди не ми влизаше в работа. Електрическото напрежение беше различно, а и щепселите бяха с различна форма. Трябваше да си купувам нов сешоар и маша за къдрене. Задният двор бе покрит с екзотични цветя и дървета. Поради топлото време те цъфтяха целогодишно. Нощем прииждаха тръстикови жаби, за да се насладят на аромата, броят им чувствително нарастваше всеки месец - те са национална напаст и популацията им е извън какъвто и да било контрол, така че трябва да бъдат изтребвани от самите домакинства. Моят двор очевидно стана за тях спасителен рай.

Австралийците ме запознаха с боулинга на трева - това е спорт на открито и играчите са облечени в бяло. Бях минала покрай ма­газини, които не продаваха нищо друго освен бели ризи, бели пан­талони и поли, бели обувки и чорапи, дори бели шапки. Беше ху­баво най-после да намеря отговор за подобна странна и ограничена търговия. Заведоха ме и на футбол, който се играе по австралийски правила. Представляваше наистина груба игра. Всички играчи на американски футбол, които бях виждала, носеха яки подплънки, шлемове и бяха облечени от глава до пети. Тези тук бяха с къси панталони, ризи с къси ръкави и нямаха никакви подплънки. На плажа видях хора с гумени шапки, прикрепени под брадичката. Научих, че по този белег се отличават спасителите. Освен това имат и специ­ален спасителен патрул срещу акули. Не се случва често някой да бъде изяден от акула, но си е проблем и се преминава през специ­ално обучение.

Австралия е най-равнинният и сух континент на света. Планини­те в съседство с бреговете са причина дъждовете да бягат към океана и да оставят деветдесет процента от сушата полубезводна. Можеш да изминеш две хиляди километра по въздуха между Сидни и Пърт, без да видиш никакъв град.