Едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна



страница3/10
Дата31.08.2017
Размер1.73 Mb.
#29167
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Пропътувах по-големите градове на континента поради здрав­ния проект, с който бях обвързана. В Съединените щати разпола­гах със специален микроскоп за наблюдение на цялата кръв, а не разделно или с лабораторни добавки. При цялостното наблюдение на капка кръв има възможност да се проследят графично много от аспектите на химичния състав на пациента. Ние прикачвахме микроскопа към видеокамера и монитор. Както си седяха до лека­ря, пациентите можеха да видят своите бели и червени кръвни телца, бактериите или мазнините, на по-заден план. Аз взимах проби и показвах на пациентите кръвта, след това исках от пушачите нап­ример да излязат и да изпушат по една цигара. Само след няколко минути ние взимахме друга проба и те можеха нагледно да уста­новят ефекта само от една-единствена цигара. Тази система се използва за обучение на пациентите и изключително силно ги мотивира да станат отговорни за собственото си здраве. Лекарите могат да я прилагат при различни случаи: да покажат нивото на холестерина в кръвта или забавена реакция на имунната система и след това да поговорят с пациентите какво трябва да направят, за да си помогнат. Обаче в Съединените, щати осигурителните компании не покриват разходите по превантивните мерки, така че пациентът плаща от джоба си. Надявахме се, че австралийската система ще бъде по-отзивчива. Задачата ми беше да демонстри­рам техниката, да внасям и осигурявам оборудването, да пиша инструкциите и най-важното - да осъществявам обучението. Това беше един много стойностен проект и аз си прекарвах чудесно Там Долу.

В един съботен следобед посетих научния музей. Гид беше едра скъпо облечена жена, която проявяваше любопитство към Америка. Ние се разприказвахме и скоро станахме добри приятелки. Един ден тя ми предложи да се срещнем за обяд и препоръча старомодна чайна, която се намираше в самия център на града и рекламираше гадатели.

Спомням си как седях в заведението в очакване да се появи при­ятелката ми и си мислех защо, след като съм толкова точен човек, имам аура, която привлича хора, които обичат да закъсняват. Наб­лижи време да затварят, а от жената нямаше и помен. Наведох се да си вдигна чантата от пода, където я бях положила преди четири­десет и пет минути.

В този момент слаб висок и мургав младеж, облечен в бяло от сандалите до тюрбана, приближи към масата ми.

- Сега имам време да ви погадая - заяви той с тих глас.

- О, само чаках приятелка. Но явно нещо й се е случило. Ще дойда друг път.

- Понякога това е за добро - беше неговият коментар, докато придърпа стол към малката кръгла маса за двама. Той седна и взе ръката ми в своята. Обърна дланта ми нагоре и започна да ми гадае. Не гледаше в ръката ми, очите му останаха взрени в моите.

- Причината, поради която си дошла на това място, имам пред­вид не чайната, а континента, е съдбовна. Тук се намира някой, с когото си се споразумяла да се срещнеш за ваше общо благо. Спо­разумението е направено, преди някой от вас да е бил роден. На практика сте избрали да се родите в един и същ момент - единият на върха на света, а другият Тук Долу. Пактът е бил осъществен на най-високо ниво на вашето вечно аз. Вие сте се съгласили да не се търсите един друг, докато не минат петдесет години. Сега времето е настъпило. Когато се срещнете, ще има мигновено разпознаване на душевно ниво. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Той стана и излезе през врата, за която предположих, че води към кухнята на ресторанта. Бях безмълвна. Не проумявах смисъл в нищо от това, което ми каза, но той говореше толкова убедително, че бях принудена да го приема със сърцето си.

Случката ми се стори още по-заплетена, когато приятелката ми се обади вечерта, за да се извини и да обясни защо не е спазила уговорката ни за обяда. Тя много се развълнува, когато й казах какво е станало и прояви желание на следващия ден да отиде и тя при този гадател, за да научи нещо за собственото си бъдеще.

Когато отново ми се обади, ентусиазмът й бе преминал, в съм­нение.

- Чайната не разполага с мъже гадатели - съобщи тя. Там има само жени, които се сменят всеки ден. Във вторник е била Роуз и тя не гледа на ръка, а на карти. Сигурна ли си, че си отишла на същото място?

Знаех, че не съм откачена. Винаги съм смятала предсказанията за чиста забава, но едно нещо беше сигурно: младият мъж не беше плод на въображението ми. Е, добре, оситата така и така мислеха за янките, че са куку.

Освен това никой не взимаше нищо на сериозно освен майтапи­те, а Австралия беше пълна с майтапи и развлечения.


НАВИСОКО
Имаше едно-единствено нещо в тази страна, което не одобрявах. Струваше ми се, че първите хора тук, тъмнокожите туземци, наричани аборигени, бяха подложени все още на дискриминация. Към тях се отнасяха почти по същия начин, както ние, американците, се отнасяхме към нашето коренно население. Земята, в която им бе определено да живеят, Пустошта, представ­ляваше гол пясък, а по на север - назъбени скали и полупустиня с храсталаци. Единствените свестни територии, смятани все още за техни земи, бяха същевременно оформени като национални парко­ве, така че те съжителстваха в тях заедно с туристите.

Не можех да видя аборигени да заемат някакви обществени пос­тове, нито да вървят по улиците с деца в ученически униформи. Не видях н никой от тях да посещава неделните църковни служби, въпреки че попадах на различни вероизповедания. Не ги виждах и да продават зеленчуци, нито стоки в някой универсален магазин, нито да приемат колети в пощата. Посещавах правителствени кан­целарии и никъде не видях чиновници аборигени в тях. Не ги сре­щах да работят. на бензиностанциите или да чакат клиенти във ве­ригите заведения за бързо хранене. Изглеждаха съвсем малобройни. В града се забелязваха наети в туристическите центрове. Почива­щите ги зяпаха в ливадите край кошарите и оборите, където рабо­теха като помощници, наричани джакару. Когато собственикът на някое ранчо открие, че скитаща група аборигени са убили овца, той не предявява иск за обезщетение. Туземците взимат само онова, от което наистина се нуждаят за прехраната си, пък и, честно казано, приписват им се свръхестествени сили за отмъщение.

Една вечер наблюдавах група млади, двайсет и една-две годиш­ни, полукастови аборигени, които наливаха бензин в тенекиени кутии н след това го дишаха, докато вървяха през града. Видимо се опияняваха от парите. Бензинът представлява смес от въглево­дород и химикали. Знаех, че те действат силно разрушително на костния мозък, черния дроб, бъбреците, адреналиновите жлези, гръбначния мозък, както и на цялата централна нервна система.

Но като всички останали на площада онази нощ аз не предприех нищо. Дори не си направих устата. Не направих и опит да спра глупашкото им представление. По-късно научих, че един от тези младежи е умрял от оловна интоксикация и затруднено дишане. Почувствах загубата толкова силно, сякаш бях погребала отдав­нашен приятел. Посетих моргата и разгледах трагичните тленни останки. Като човек, посветил живота си на опитите да се предпа­зим от болести, смятах, че липсата на култура и загубата на лична цел са сред допринасящите фактори при наддаването със смъртта. Най-криво ми беше от това, че ги бях наблюдавала, без да си мръдна пръста да ги спра. Разпитах моя нов приятел, оси, Джоф. Той притежаваше голям бизнес за търговия с коли, беше моя възраст, неженен н много привлекателен - австралийският Робърт Редфорд. Няколко пъти си бяхме определяли срещи, така че след един сим­фоничен концерт, докато вечеряхме на свещи, аз го попитах дали гражданите тук са наясно какво става и не се ли опитва някой да направи нещо.

Той отговори така:

- Да, тъжно е, но нищо не може да се направи. Ти не разбираш аборигените. Те са примитивни, диви, хора от Пустошта. Ние пред­лагахме да ги образоваме. Мисионери прекараха години да ги уве­щават да приемат вярата. В миналото те са били канибали. И днес все още не желаят да се отърсят от своите обичаи и стари поверия. Мнозина от тях предпочитат непосилните трудности на пустинята. Земята на Пустошта е костелив орех, но и те са най-твърдите хора в света. Знае се, че онзи, който обкрачва две култури, рядко постига успех. Вярно е, че те са умираща раса. Числеността им намалява по тяхна собствена воля. Те са безнадеждно невежи хора и нямат никаква амбиция да преследват успех. И след двеста години те са непригодни за него. Нещо повече, те дори не правят опити. В биз­неса на тях не може да се разчита - държат се така, сякаш не с в час. Повярвай ми, не би могла да ги въодушевиш с нищо.

Изминаха няколко дни, но аз не преставах да мисля за умрелия младеж. Започнах да обсъждам загрижеността си с една жена от здравеопазването, която също като мене разработваше специален проект. Работата й включваше срещи със стари хора от коренните жители. Тя документираше диви растения, билки и цветя, за които по научен път можеше да се докаже, че помагат да се предпазим от някоя болест или я лекуват. Владетелите на това познание бяха хората от Бута. Рекордът, който отбелязваха по дълголетие и ниска степен на дегенеративни заболявания, говореше от само себе ся. Тя потвърди, че съвсем незначителен напредък е отбелязан при интег­рирането на расите, но бе склонна да ми помогне, ако аз желая.

Ние поканихме двадесет и двама младежи, наполовина аборигени на среща.Тя ме представи. Тази вечер аз говорих за правителстве­ната система за частната стопанска инициатива и обсъдих органи­зацията, наречена Реализация за обществено онеправдани младежи от града. Целта беше да изнамерим какъв продукт да произвежда групата. Съгласих се да ги науча как да купуват суровини, как да организират работната си сила, как да създадат предмета и да го изнесат на пазара, как да се установят в бизнеса и в банковата общност. Те проявиха интерес.

На следващата среща преценихме възможностите за някои про­екти. По време на детството ми дядо и баба живееха в Айова. Спомням си как тя повдигаше рамката на прозореца и закрепяше в отвора мрежа на височина една стъпка. Къщата, която обитавах в Австралия, нямаше мрежи и това бе типично за повечето стари крайградски домове. Климатични инсталации в повечето случаи не се инсталираха, така че съседите ми просто повдигаха прозорците и оставяха летящите насекоми да прехвърчат навътре и навън. Комари нямаше, но водехме ежедневна борба с крилатите хлебар­ки. Лягах си сама, но много често се събуждах, за да установя, че споделях възглавето си с няколко двуинчови черни животинки с твърди телца. Мислех си, че мрежата може да бъде щит срещу тяхното посегателство.

Групата се съгласи, че мрежите щяха да се окажат добър арти­кул, с който да се започне бизнес. Познавах една семейна двойка в Съединените щати, към които можех да се обърна за помощ. Той беше инженер-дизайнер в една голяма корпорация, а тя беше ху­дожничка. Ако успеех в писмо да им обясня какво ми трябва, те щяха да създадат проект. Наистина той пристигна след две седми­ци. Моята скъпа стара леля Нола от Айова предложи да ни заеме известна сума, за да закупим първоначалния материал и да задви­жим бизнеса. Нуждаехме се и от място. Гаражите бяха рядкост, но имаше достатъчно навеси за коли, така че ние се сдобихме с такъв и работехме на открито.

Всеки от младите аборигени сякаш по естествен път застана на онзи пост, който най-много му идваше отръки. Имахме счетоводи­тел, закупчик, домакин, който държеше под строг отчет нашия сменящ се инвентар. Имахме специалисти за всяка една част от продукта, дори няколко родени търговци. Аз стоях в сянка и наблю­давах как се оформя структурата на компанията. Беше очевидно, че без моето внушение кое как да правят, те се бяха съгласили помеж­ду си, че онзи, комуто харесваше да поеме единствено задължени­ята по почистването, допринасяше в същата степен за крайния успех. Нашият подход беше да предложим някъде мрежите за свободно ползване за няколко дена. Когато се връщахме, ни се плащаше, ако мрежите са имали успех. Обикновено получавахме и нови поръчки за оста­налите прозорци в имота. Аз учех младежите и на доброто старо американско правило да искат препоръки.

На една среща в края на седмицата обясних на Джоф за нашия проект и за желанието ми да помогна на тези хора да станат финан­сово независими. Може би те нямаше да бъдат наети да работят, за някоя компания, но и нямаше да им се попречи да закупят някоя, ако съберяха достатъчно средства. Предполагам, че съм се фукала за приноса си към разпъпващото им чувство за собственото им зна­чение. Джоф каза:

- Браво на теб, янки!

Но следващия път, когато се видяхме, той донесе със себе си някои исторически книги. Седнала в неговия двор с изглед към най-кра­сивото пристанище на света, аз прекарах една цяла събота в четене.

Имаше и цитат на негово преосвещенство Джордж Кинг от 16 декември 1923 година от публикация в „Аустрелиън Сънли Таймс": Аборигените На Австралия без съмнение представляват ниско ниво в скалата на човечеството. Те нямат достоверна традиционна история нито за себе си, нито за своя произход или прояви. Ако бъдат заличени от света в настоящия момент, те няма да оставят нито едно произведение на изкуството като паметник за това, че са съществу­вали като народ. Но те явно са бродили по обширните равнини на Австралия още през най-ранните периоди на световната история."

Имаше и друг, по-съвременен цитат, от Джон Бърлес, който показваше отношението на бяла Австралия: „Аз ще ти дам нещо, но ти нямаш нищо, което бих поискал."

Извадки от етиологични и антропологични трудове от Четиринайсетия конгрес на австралийската и новозеландска асоциация за научно развитие сочеха:

„Обоняние - неразвито.

Памет - съвсем слабо развита.

Децата - лишени от каквато и да е сила на волята.

Склонни към коварство и предателство.

Не страдат от болка така остро, както по-висшите раси."

В една от историческите книги пишеше, че момчето абориген в Австралия става мъж с ритуал, при който пенисът му бива обрязан с тъп нож от камък и без упойка при пълна липса на каквато и да било проява на болка. А в пълнолетие се влиза, когато преден зъб бива избит от някой свят мъж, който владее камъка като оръжие, след което обелената от пениса кожа се сервира за вечеря на мъжките роднини, а момчето се изпраща само в пустинята, ужасено и кървящо, за да докаже, че е способно да оцелее. В историята също пишеше, че те са канибали и че жените изяждали собствените си бебета, като наблягали на най-нежните мръвки. Една случка в кни­гата разказваше за двама братя: по-младият пронизал по-големия, докато спорели за жена. След като сам ампутирал гангренясалия си от раната крак, по-големият ослепил по-малкия брат и те заживели щастливо. Единият пристъпвал върху протеза от кост на кенгуру и дърпал другия след себе си, хванали края на дълга пръчка. Четивото беше потискащо, но най-невъзможна за разбиране ставаше прави­телствената информация за осъществяваната от аборигените при­митивна хирургия и че за щастие те притежаваха по-нисък от нор­малния човешки праг за болката.

Моите сътрудници в проекта не бяха диваци. Като нищо можех да ги сравня с младите неудачници в собствената си страна. Те живееха изолирано от обществото, половината бяха на помощи за безработни. Струваше ми се, че се бяха примирили с живот, насе­лен от дънки левис втора употреба, консерва топла бира и на всеки няколко години по един индивид, който удряше късмета.

Следващия понеделник, когато се завърнах отново при своя проект с мрежите, осъзнах, че съм свидетелка на искрена несравнима под­крепа, далечна от този свят на бизнеса. Беше наистина освежаващо.

Запитах младите работещи за тяхното историческо наследство. Отговориха ми, че значението на племенния произход е изчезнало отдавна. Много малко си спомняха как прародителите им са им разказвали за живота, когато единствено расата на аборигените е, населявала континента. Тогава са съществували племената на Хо­рата от Солената Вода, на Хората Ему и т. н. В интерес на истината обаче не им беше приятно да им се напомня за тъмната им кожа и за отликата, до която тя водеше. Надяваха се да се оженят за изб­раник с по-светъл цвят и така децата им съвсем да избелеят.

Компанията бележеше успехи по всички показатели, така че не се изненадах, когато един ден ми телефонираха, за да ме поканят на среща, провеждана от едно племе аборигени на другия край на континента. От обаждането се подразбираше, че това не е просто някаква среша, а моята среща.

- Уредете така нещата, че да присъствате - помоли глас на ко­ренен жител.

Аз си поднових гардероба специално за случая, купих си билет отиване и връщане и си направих хотелска резервация. Съобщих на хората, с които работех, че ще отсъствам за кратко време и по повод уникалното призоваване. Споделих възторга си и с Джоф, както и с хазяйката, излях го и в писмо до дъщеря си. Беше чест, че хора толкова надалеч бяха чули за нашия проект и желаеха да изразят своята благодарност.

- Транспортът от хотела до срещата ще бъде осигурен - продължи гласът.

Трябваше да ме вземат по обяд. Очевидно това означаваше, че ме очаква тържествен обяд-награда. Чудех се какво ли меню ще сервират.

Е, Ооота наистина се появи точно в дванайсет часа, но на въпроса каква храна ще сервират аборигените, още нямаше отговор.


БАНКЕТЪТ
Невероятното целебно мазило, направе­но, като се загряват листа и се събират маслените капки, действаше - краката ми най-после получиха облекчение, достатъчно да ми даде кураж да си помисля отново да стана. От дясната ми страна имаше няколко жени, които, изглежда, имаха нещо колективно наум. Те събираха широки листа и докато една бъркаше из храсти и повалени дървета с дълга н остра пръчка, друга слагаше нещо в шепа и го поставяше върху листо. След това отгоре с второ листо затискаше съдържанието и го подвиваше, а пакетчето се връчваше на някой бегач, който на свой ред го отнасяше при огъня и го заравяше във въглените. Обзе ме любопитство. Това беше първото ни общо хранене, менюто, за което си бях блъскала главата в продължение на седмици. Аз се примъкнах, куцукайки, за да надзърна по-отблизо, и не повярва»х на очите си. В шепата й лежеше огромен бял гърчещ се червей.

Отново дълбоко въздъхнах. Вече му бях изпуснала края колко пъти през този ден се бях почувствала като ударена с мокър парцал. Едно беше сигурно: никога нямаше да изгладнея дотам, че да ям червеи! В този момент обаче аз вече учех урок: никога не казвай „никога". И до ден днешен това е дума, която се опитвам да елиминирам от моя речник. Научих, че съществуват неща, които предпочитам, и други, които избягвам, но думата никога не оставя вратичка за непознати ситуации, пък и никога представлява много, много дълъг период.

Вечерите с племенните хора ми доставяха истинска радост. Те възпроизвеждаха случки, пееха, танцуваха, играеха на различни игри и водеха задушевни разговори. Това бе истинското време да споделиш нещо. Очакването храната да бъде приготвена бе съпроводено с множество действия. Правеха си дълги масажи или си разтриваха един на друг раменете, гърбовете, дори скалповете. Правеха си манипулации на вратовете и гръбнаците. По-късно по време на пътуването ние си обменихме техники - аз ги научих на американ­ския начин за наместване на гръбнак и други стави, те ме научиха на техния.

През онзи първи ден не видях да се разопаковат никакви чаши, чинни или купи. Бях се досетила правилно. Тази неофициална ат­мосфера - да си ядем храната в стил пикник - щеше да ни съпътства постоянно. Скоро тавите, направени от подгънати листа, бяха мах­нати от огъня. Моята ми бе връчена с грижовност, достойна за милосърдна сестра на специално дежурство. Наблюдавах как всеки отваря листата и яде съдържанието с пръсти. Банкетът се побираше в ръката ми и беше топъл, не усетих движение, така че се престра­ших да надникна. Червеят беше изчезнал или поне не приличаше повече на червей. Сега той представляваше кафяво трошливо нещо, напомнящо-печени фъстъци или свински изрезки. Помислих си: „Струва ми се, че мога да се справя с това." И го направих. Имаше чудесен вкус! Тогава не знаех, че готвенето, обработването на храната до неузнаваемост беше осъществено заради мене и изобщо не беше практика.

Тази нощ ми бе обяснено, че за моята работа с живеещите в града аборигени е било докладвало. Въпреки че тези млади або­ригени не бяха стопроцентови коренни жители, нито принадлежа­ха към това племе, заниманията ми са били проява на човек, който е бил истински загрижен. Поканата е дошла, защото им се стори­ло, че викам за помощ. Установили са, че имам най-безкористни намерения. Проблемът, както те го видели, бил, че аз нямам по­нятие от културата на аборигените и със сигурност от кода на това племе. Ритуалите, изпълнени в ранната част на деня, били изпи­тания. Аз бях провъзгласена за приемлива и достойна да изуча познанието за истинското отношение на човешките създания към света, в който живеем, към отвъдния свят, към измеренията, от които пристигаме, и към измеренията, където ние ще се завърнем. Щях да се проникна и от разбиране за моето собствено съществу­вание.

Докато седях и краката ми се съвземаха, намазани с драгоценни­те растителни масла Ооота обясни какво върховно начинание е за тези пустинни номади да вървят редом с мене. Беше ми позволено да споделя техния живот. Никога по-рано те не бяха общували с бял човек, дори през ум не им беше минавало да установяват каквито и да е взаимоотношения. Всъщност точно обратното - през цялото време го бяха избягвали. Според тях всички останали племена в Австралия се бяха подчинили на управлението на бялото правителство. Те бяха останали последните вироглавци, Обикновено пъту­ваха малки семейства от по шест-десет човека, но сега се бяха събрали специално за случая.

Ооота заговори на групата и всеки произнесе нещо специално за мене. Съобщаваха ми имената си. Думите ми се сториха много трудни, но за щастие имената им имаха значение. Те не се изпол­зват по същия начин, както ние например в Америка се обръщаме с „Деби" или „Коуди", така че аз можех да направя връзка между всеки човек и неговото име, вместо да се насилвам да произнасям думата сама за себе си. Всяко дете получава име при раждането си, но се подразбира, че с развитието на личността рожденото име ще бъде надраснато и тогава индивидите можеха да си изберат по-подходящо. Очакваше се всеки да си смени името няколко пъти през живота, тъй като мъдростта, творчеството и предназначени­ето с времето също се определяха по-ясно. В нашата група между другите бяха и Разказвачката на Приказки, Правачът на Инстру­менти, Пазителката на Тайни, Майсторката Шивачка, Великата Музика.

Най-накрая Ооота ме посочи и заговори всеки от присъстващите, като повтаряше една и съща дума. Мислех си, че се опитват да произнесат първото ми име Марло, но после реших, че се мъчат да докарат фамилното ми име Морган. Не беше нито едното, нито другото. Думата, която използваха тази нощ, беше за име, което щях да нося през цялото време на пътешествието, и това беше Мутант. Не разбирах защо Ооота, който беше преводачът за двата езика, ги учи да произнасят толкова странен термин. Мутант според мене навеждаше на мисълта за значителна промяна в базисна струк­тура, която се изявява под формата на мутация, и структурата вече няма нищо общо с оригинала. Но на практика ми бе все едно как ще ме наричат, защото вече целият ми ден, пък и целият ми живот се бяха объркали достатъчно.

Ооота ме осведоми, че някои от аборигените използват всичко на всичко само около осем имена - по-скоро нещо като бройна систе­ма. Всички от едно поколение и от един и същи пол бяха носители на еднаква родствена връзка, така че имаха по няколко майки, бащи, братя и пр.

С падането на тъмнината аз попитах за някой приемлив начин да се облекча. И тогава съжалих, че не съм наблюдавала по-отблизо Зюк, котарака на дъщеря ми, защото да посетиш тоалетната, озна­чаваше да се отдалечиш в пустинята, да издълбаеш дупка в пясъка, да клекнеш и после да засипеш онова, което си оставил в нея. Тряб­ваше да внимавам и за змии. Те ставаха най-активни, след като голямата жега започваше да отминава, но преди да се спусне вечерният хлад. Докато пълнех дупката отвсякъде ми се привиждаха в пясъка зли очи н отровни езици. Когато пътувах из Европа, се бях оплаквала от ужасната тоалетна хартия. Затова, тръгвайки за Южна Америка, си бях взела с мене. Тук липсата на хартия беше послед­ното, за което можех да се тръшкам.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница