Едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна



страница9/10
Дата31.08.2017
Размер1.73 Mb.
#29167
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Сред целия този шум и кипеж аз дочух нещо друго, съвършено непознато - повеляващ звук, който стигаше до мене. Оказа се, че Ооота ми крещи!

- Хвани се за дърво, дръж се здраво!

Наоколо нямаше никакво дърво. Видях как нещо се търкаля по пустинната земя. Нещото беше високо, черно и широко трийсет стъпки, освен това се движеше много бързо! Преди да проумея какво става, то беше вече връхлетяло върху мене. Водна спирала, потоп от кална пенеща се вода ме покри цялата. Тялото ми се усука и потъна във водопада. Направих усилие да си поема дъх. Драшех • с нокти и се опитвах да се хвана за нещо, каквото и^да било то. Не различавах горе и долу. Ушите ми бяха натъпкани с кал и тежка тиня. Тялото ми се премяташе, сякаш правех салта. Успях д4 се спра, когато се блъснах отстрани в нещо много твърдо. Сякаш йях ; прикована, увита около един храст. Изпънала колкото мога по-силно глава и шия, аз жадувах за глътка въздух. Дробовете ми пищяха за кислород. Трябваше да си поема дъх. Нямах обаче

Изпитвах неописуем ужас. Изглежда, трябваше да се подчинявам на сили, които не проумявах. За малко да потъна, когато вместо йода успях да поема глътка въздух. Тинята по лицето ми беше толкова тежка, че не можех да си отворя очите. Усещах как храс­тът се впива все повече в м^йе, Ши'Чат ^.силата на водата ме блъскаше към него.

Всичко свърши така бързо, както и започна. Вълната отмина и водата зад нея постепенно намаляваше. Можех да почувствам го­лемите дъждовни капки върху кожата си. Извърнах лице нагоре и остажЙГ^жда да изчисти калта от очите ми. Направих опит да се надигна и за малко да се строполя. Поне успях да отворя очи. Ко­гато се огледах наоколо, видях, че краката' «д се люлеят на пет стъпки над земята и бях по средата от едната страна на пролома. Постепенно започнах да чувам гласовете на останалите. Нямаше начин да се покатеря нагоре, така че се оставих да падна на земята. Коленете ми поеха болката и аз започнах да се смъквам надолу. Скоро разпознах, че гласовете идват от другата страна и се обър-•нах.

Не след дълго всички се събрахме, никой от нас не беше сери­озно ранен. Изчезнали бяха кожените ни постелки, както и моят колан със скъпоценния товар. Постояхме изправени под дъжда и втвър­дилата се по телата ни кал се върна при Майката Земя. Един след друг хората събличаха, своите дрехи, заставаха голи и чакаха, дока­то не се отмие и последната песъчинка от гънките на кожата. Аз също съблякох моите дрехи. По време на подводния балет бях изгубила препаската си за чело, затова започнах да оправям сплъс­тените си хоси с пръсти. Това сигурно е изглеждало забавно, защо­то останалите се притекоха на помощ. Дрехите, които бяхме оста­вили върху земята, бяха просмукани с дъждовна вода. Направиха ми знак да седна и започнаха да заливат косата ми с вода и да оп­равят сплъстените й кичури по моята система - с пръсти.

Щом спря дъждът, се облякохме. Когато дрехите най-после из­съхнаха, ние само изтупахме останалите по тях .песъчинки. Топлият въздух сякаш попиваше влагата и оставяше кожата ми като опънато върху триножника платно. В онзи именно момент ми казаха, че в племето предпочитали при голяма горещина да не носят никакви дрехи, но като домакини следвали моите обичаи, защото сметнали че ше се притеснявам.

Най-удивителното в цялата случка беше краткостта на напреже­нието, която тя породи. Едва всичко беше отминало, и ние вече се смеехме. Нямаше начин да не призная, че се чувствах, а вероятно и изглеждах по-добре като резултат от теляческия ефект на потопа.

разруши моята увереност, че нещата извън мене можеха да бъдат причина за радост шш отчаяние. Буквално всичко с изключение на парцалите около телата ни беше отнесено. Съсипани бяха дребните подаръци, които бях получила, и нещата, които щях да взема със себе си в САЩ, за да ги предам на моите внуци. Предоставяше ми се възможност за избор - да се тръшкам или да приема нещата, каквито са.

Беше ли тази размяна честна - единствените ми реални прите­жания срещу извлечената поука за необвързаност. Бяха ми казали, че вероятно ще ми бъде позволено да задържа за спомен нещата, но ето че те бяха отнесени от пороя и очевидно според енергията на Божественото Единение аз все още изпитвах твърде силна привър­заност към вещите и ги смятах за твърде важни. В последна сметка бях ли се вече научила да ценя житейския опит, а не отделната

дреболия?

Същата вечер те изкопаха малка дупка в земята. В нея беше запален огън и няколко камъка бяха поставени така че да се наго­рещят силно. Когато огънят угасна и останаха само камъните, бяха прибавени мокри клонки, след това големи коренища и накрая суха трева. Накрая ямата беше покрита с пясък. Зачакахме подобно на хора, които чакат за печени сладкиши, които всеки момент ще бъдат извадени от електрическата фурна. След около час ние изровихме храната и с благодарност я изядохме, намирайки я за превъзходна.

Докато заспивах тази нощ, без дори да имам удобствата да си постеля една кожа от динго, на ум ми дойде една много известна молитва за смирение на душата: „Господи, дай ми смирение да' приема нещата, които не мога да променя, сила да променя нещата, които мога, и мъдрост да позная разликата."

КРЪЩЕНЕ

След поройния дъжд цветята сякаш за­почнаха да никнат от нищото. Обруленият пейзаж се покри с цветен килим. Ние стъпвахме по цветя, хранехме се с тях и си ги окичвахме като гирлянди. Беше чудесно.



Добирахме се все по-близо до брега и пустинята оставаше зад нас. С всеки изминал ден растителността ставаше все по-'буйна. Тревите и растенията по-високи и по-многобройни, а храната по-изобилна. Появи се съвсем ново разнообразие от семена, филизи,

. пие доолижихме новосъшитите си мехове до тозн прорез и аз наблюдавах как соковете потекоха направо от дървото в съдове­те. За първи път имахме възможност да ловим риба. Из съзнанието ми като скъп спомен продължаваше да се рее споменът за този деликатес. Освен това можехме да си набавим безчет яйца както от влечуги, така и от птици. Един ден се натъкнахме на великолепен вир - след като през целия ден ме бяха занасяли, че ме чака специ­ална изненада, ето че тя се състоя. Водата беше студена и дълбока. Вирът лежеше в обятията на скали и с гъстата растителност наоко­ло създаваше атмосфера на джунгла. Наистина ме обхвана вълне­ние, каквото спътниците ми очакваха да изпитам. Вирът изглежда­ше достатъчно голям, за да поплувам, и аз поисках позволение за това. Отговориха ми да запазя търпение. Позволението щяло да дойде от хората, обитаващи тази територия, така че племето нап­рави ритуал с молба вирът да бъде споделен. Докато те припяваха, повърхността на водата започна да се къдри. Кръговете тръгваха от центъра и се движеха към отсрещния бряг. С—=д което една дълга плоска глава се появи, последвана от грубоватото туловище на крокодил, дълъг шест стъпки. Съвсем бях забравила за крокодили­те. Оше един изскочи на повърхността, после двата изпълзяха от водата и се скриха в заобикалящия гъсталак. Когато ми казаха, че вече мога да плувам, кой знае защо ентусиазмът ми беше поувех-нал.

- Сигурни ли сте, че не е останал някой - попитах аз телепатично.

Та откъде можеха да знаят със сигурност, че са били само два. Убедиха ме в правотата на думите си, като взеха дълъг клон и за­почнаха да бучкат водата. От дъното не дойде никакъв отговор, така че беше поставена стража да наблюдава да не би крокодилите да се завърнат, а ние се хвърлихме да плуваме. Направо си беше свежар-ско да цамбуркаш във водата и да се носиш по гръб по нея - гръб­накът ми сякаш за първи път от векове узна какво е това блажен­ство.

Въпреки че може би ще прозвучи странно, моето безстрашно гмуркане във вира с крокодилите се превърна в символ на още едно покръстване през този мой живот. Бях открила не нова религия, а нова вяра.

Не спряхме да лагеруваме край вира, а продължихме нашето пътуване още същия ден. Когато за втори път хе натъкнахме на крокодил, той се оказа много по-малък и се появи по познатия ми вече начин, да ни снабди с живот, като доброволно послужи за вечерята ни. Истинските Хора не се хранят много с крокодилско месо. Те усещат, че влечугото има агресивно и вероломно пове-

рацин и така да накарат човек да изпитва трудности, когато да бъде миролюбив и Ла не проявява насилие. Ние си опекохме яйца от крокодил, чийто вкус беше ужасен, но на харизан кон зъбите не се гледат - когато молиш Вселената да ти осигури вечеря, няма какво да критикуваш това, което получаваш. Просто осъзнаваш, че от вселенска гледна точка всичко е наред, така че се оставяш на течението, преглъщаш на големи залъци и отказваш допълнител­ното!

Докато вървяхме край брега, видяхме много водни змии. Ловя­ха ги, но ги оставяха живи, за да имаме прясно месо за вечеря. В бивака наблюдавах как няколко души държаха здраво змиите и слагаха съскащите им глави в устата си. Като захапваха змията здраво със зъби, те отмятаха глава и с този внезапен жест докар­ваха мигновена безболезнена смърт в чест на предназначението за съществуването на това животно. Знаех, че те силно вярват, че Божественото Единение не предвижда страдания за което и да е живо същество повече, отколкото самото същество приема за себе си. Това се отнася както за хората, така и за животните. Докато змиите се опушваха, аз седях, усмихвах се и мислех за един стар приятел, д-р Карл Клевъланд, и годините му на усърдна дейност, когато той преподаваше на студентите как да наместват стави. Някой ден, заканих се аз, трябва да споделя това мое преживяване с него.

- Не трябва да има страдания за което и да е същество с изклю-' чение на това, което то може да приеме за себе си.

Имаше над какво да се замисли човек. Жената на Духа обясни, че душата на всеки индивид на най-високото ниво от нашето същес­твуване може и понякога наистина избира да бъде родена в несъ­вършено тяло и че често пъти такива души идвали да дават уроци и да оказват влияние върху живота, до който се докосват. Жената на Духа каза, че членове на племето, които в миналото са били убити, преди да се родят, са избрали да изживеят цялостен живот, но в някаква точка от жизнения път да се превърнат в част от изпитани­ето и просветлението на друга душа. Ако са били убивани, това е ставало с тяхно съгласие на ниво вечност и само удостоверявало колко истински разбирали те значението на „завинаги". Това озна­чавало, че убиецът не е устискал на предизвикателството и ще бъде подложен повторно на изпитание някъде в бъдещето. Племето смята също така, че всички болести и душевни разстройства имат някаква духовна връзка и биха послужили за трамплин на Мутантите, стига те да пожелаят да се вслушат в телата си и да научат какво става в тях.

и осъзнах, че най-после съм преодоляла своя страх. Може би аз започнах неохотно като някаква градска ученичка, но сега ми изг­леждаше съвсем на място да изживея подобно нещо тук, в Пустош­та, където съществуваха само земята, небето и правечният живот, където* праисторическите люспи, нокти и зъби присъстваха неиз­менно, но биваха покорявани от безстрашни хора.

Почувствах се най-после готова да посрещна живота, който оче­видно бях избрала аз самата да наследя.

ОСВОБОДЕНА

След катерене направихме бивака си на

по-голяма надморска височина. Въздухът беше свеж и скриптящ и въпреки че не се виждаше, океанът не беше далеч.

Толкова рано сутринта слънцето още не беше изгряло, но много от хората вече се движеха и кладяха сутрешен огън, което беше необичайно. Погледнах нагоре и видях сокола, кацнал над мен на едно дърво.

Ние изпълнихме обичайния утринен ритуал и тогава Кралският Черен Лебед ме хвана за ръка и ме заведе по-близо до огъня. Ооота ми каза, че Старейшйната иска да произнесе специална благосло­вия. Събраха се всички и аз застанах сред кръга от протегнати ръце. Лицата им бяха обърнати към небето, а очите им - затворени. Кралският Черен Лебед говореше на небесата, а Ооота на мене:

- Здравей, Божествено Единение. Ние сме застанали тук пред теб с един Мутант. Ние вървяхме с нея и разбрахме, че в нея все пак се намира искра от твоето съвършенство. Н::.-се докоснахме до нея и я променихме, но да се преобрази един Мутант е доста трудна задача. Ти ще забележиш, че странно бледата й кожа става по-ес­тествено кафява, а белезникавата й коса израства и на нейно място се появяват хубави черни корени. Само дето нямахме възможност да повлияем на странния цвят на очите й. Ние научихме Мутанта на много работи, като и ние усвоявахме от нея. Изглежда, в живота на Мутантите има зърно, което сякаш е пропаднало вдън земя. Те познават истината, но тя е заровена под много наслоения от най-различни удобства, материализъм, несигурност и страх. Освен това те са създали нещо, на което викат глазура. Това нещо като че ли олицетворява начина, по който те изразходват почти всяка секунда от своя живот, като правят повърхностни, изкуствени, временни, с вкус на удоволствие, красивичко изглеждащи проекти и отделят

си на. ниво вечност. Ние избрахме този Мутант и сега я освооож-даваме като птичка, която се_намира на края на гнездото, готова да ,, полети надалече, нависоко и да издава крясъщПсато коокабура, ' разказвайки на онези, които я слушат, че ние напускаме този свят...: Ние не съдим Мутантите. Молим_се_за тях и докато се~молйм, ги освобождаваме, така както освобождаваме и себе си. Ние се молим те да се взрат по-отблизо в своите действия, своите ценности и да разберат, преди да е станало твърде късно, че целият живот е едно цяло. Ние се молим те да спрат .да. унищожават земята~и"себе_си. Ние се молим да има достатъчно Мутанти, които са на път да станат истински и да променят нещата. Ние се молим светът на Мутантите да чуе и да приеме нашето послание. Край на посланието.

Жената на Духа повървя с мен известно разстояние и когато слънцето настигна зората, тя посочи към стелналия се пред нас град. Беше време да се завърна в цивилизацията. Кафявото, набраздено от бръчки лице се извърна и пронизващите черни очи отправиха взор оттатък ръба на скалата. Жената на Духа заговори на своя роден език, като ми показваше далечния град, и аз разбрах, че това се превръщаше в утрин на освобождението - племето ме освобожда­ваше и ме отпращаше от учителите. Колко добре бях усвоила уро­ците им? Единствено времето щеше да покаже. Можех ли да запом­ня всичко? Може и да беше смешно, но бях далеч по-загрижена за това да предам тяхното послание, отколкото за собственото си завръщане в обществото на оситата.

Ние отидохме при групата и всеки един от членовете на племето ми каза довиждане. Ние разменихме онова, което изглежда да беше универсална форма за сбогуване между приятели - прегръдка. Ооота каза:

- Не можехме да ти дадем нищо, което ти вече да не притежаваш, но чувстваме как въпреки това, че не ти дадохме, ти се научи да при­емаш, да получаваш и да взимаш от нас. Това е и нашият подарък.

Кралският Черен Лебед взе ръцете ми в своите. Мисля, че имаше сълзи в очите. Сигурна бях.

- Моля те, никога не губи твоите две сърца, приятелко - започна той. а Ооота продължи да превежда за мен. - Ти дойде при нас с две отворени сърца. Сега те са пълни с разбиране и чувство и за двата свята - нашия и вашия. Ти ми подари урока за второто сърце. Сега аз зная и разбирам нещо, което преди беше извън представите, ми. Аз ценя нашето приятелство. Върви в мир и нека нашите мисли те закрилят.

Очите му просветнаха отвътре, когато той добави мислено:

- Ние отново ше се срещнем, без нашите обременяващи ни тела.

Докато се отдалечавах, усещах, че живо-

тът ми никога няма да бъде отново толкова непретенциозен и съ-' шевременно пълен със значимост, както беше през последните няколко месеца, и че една част от мен винаги ще желае, ако би могла, да се върне.

Отне ми цял ден да се добера до града. Изобщо нямах идея по какъв начин ще стигна от него, където и да се намираше той, до къщичката ми под наем. Съгледах магистралата, но не ми се стори особено умно да вървя по нея, така че продължих да напредвам през храстите. В един момент аз се обърнах ля погледна назад и точно тогава сякаш от нищото се появи лек порив на вятъра. Той изтри като с огромна гума стъпките ми по пясъка. Все едно чистеше и най-малкия спомен за моето пребиваване в Пустошта. Моят пери­одичен изпращач, кафявият сокол, се спусна над главата ми точно когато стигнах покрайнините на града.

« В далечината видях възрастен човек. Той беше облечен в сини джинси и спортна риза, напъхана под солидния колан, на главата му се мъдреше стара, поизносена шапка в горскозелено. Докато се приближавах, той не само че не се усмихна, но ми отправяше и пълни с недоумение погледи.

През вчерашния ден аз имах всичко, от което се нуждаех: храна, облекло, подслон, медицински грижи, приятели, музика, забавле­ния, подкрепа, семейство и много смях - всичкото това безплатно. Но този свят вече беше зад гърба ми.

През настоящия ден, поне ако не просех, нямаше начин да фун­кционирам. Всичко необходимо за съществуването трябваше да бъде купувано. Нямах избор. В този момент бях докарана до просяшка тояга, без да имам дори тояга. Само на мен ми бе известна истината за собствената ми личност под тази мизерна външност и мръсотия. Моята връзка с бездомните на света в този миг се промени завина­ги.

Като доближих австралиеца, попитах: ~ -

- Можете ли да ми заемете няколко монети? Аз току-шо излязох от Пустошта и трябва да завъртя няколко телефона, но нямам пари. Ако желаете, дайте ми името и адреса си и ше ви ги върна.

Но човекът само продължи да се взира безмълвно и така напрег­нато, че веждите му сменяха посоки. След това бръкна в десния си джоб, извади монета, докато през това време запушваше нос с лявата ръка. Знаех, че смърдя ужасно. От банята ми без сапун а крокодил­ската локва бяха минали две седмици. Човекът поклати глава в знак,

лечи. ,:...

А:з обходих няколко улици и видях на едно място да се събират ученици. Бяха в очакване да пристигне рейсът, който да ги закара по домовете. Всичките притежаваха лъщящата чистота, типична за австралийските униформени деца. Облеклото им беше абсолютно еднакво, единствено обувките показваха индивидуалност. Младежите се вторачиха в босите ми нозе, които към този момент наподобя­ваха повече мутирано копито, отколкото женски крайник.

Знам, че изглеждах ужасно, и се надявах поне да не стряскам хората с оскъдното си облекло и нересаната си от сто и двайсет дни коса. Кожата по лицето, раменете и ръцете ми се беше белила толкова пъти, че сега се състоеше само от лунички и мехури. Освен това току-що ми бе намекнато доста нелюбезно, че смърдях!

- Извинете - провикнах се аз, - точно сега се прибирам от Буша. Може ли да ми кажете къде има телефон, а пък ако някой от вас знае, и къде е телеграфната служба?

Реакцията им беше окуражителна. Съвсем не изглеждаха изпла­шени, само дето умираха да се хилят. Американският ми акцент послужи за подхранване отколешното убеждение на оситата, че това американците са винаги перковци. Бе ми съобщено за телефон, намиращ се през два тротоара.

Обадих се в службата си и ги помолих да преведат пари, а те ми дадоха адреса на телеграфната компания. Аз отидох там и по израза на лицата им разбрах, че са подготвени да очакват някой с наистина необичайна външност. Чиновничката с подчертана неохота ми връ­чи авоарите, без да й представям какъвто и да е документ за само­личност. Когато си взех снопчето банкноти, тя напръска и гишето, и мене с лизол от спрей.

С пари в ръка аз си взех такси до един голям магазин, който продаваше с намаление, и си накупих панталон, риза, маратонки, шампоан, четка за коса, паста за зъби, четка за зъби и фиби. Шофьо­рът спря и до пазар на открито, където напълних найлонов плик с пресни плодове, купих също половин дузина различни видове соко­ве а еднократни опаковки. После тон ме откара в един мотел и изчака, докато се навият да ме подслонят. И двамата доста се питахме какво ще излезе от това, но парите в ръката ми говореха по-гръмко от какъвто н да бил стряскащ зъншен вид. Аз отвъртях крана и бла­гослових ваната. Докато тя се пълнеше, се обадих на аеролшшите да питам за полет на следващия ден. Последвалите три часа'прека­рах, киснейки във ваната, подреждайки наум подробностите от живота са през последните пет години и най-вече през последните

пет месеца.

нн, но чисти коси, кретайки върху маратонките, които трябваше да срежа и да нагодя към придобитото си копито .„Важното е, че ухаех вълшебно! Оказа се, че не разполагам с джобове, така че натъпках парите си в пазвата.

Наемодателката беше изключително доволна да ме види. Няма­ше грешка, докато отсъствах, тя се беше оправяла с кредиторите. Никакви проблеми - само трябваше да наваксам с плащанията.

Чудесният и приятелски настроен австралийски бизнесмен, кой­то ми бе предоставил телевизора и видеото точно преди да замина, дори не беше изпратил предупреждение, камо ли да мине да си прибере техниката. Той естествено също беше много щастлив да ме види. Знаеше се, че ач няма току-така да хукна, без да му въз­становя стоката и да уредя сметката. А и проектът ми си беше все още там, очакващ височайшето ми внимание. Участниците в него от страна на здравните органи бяха разтревожени, но се шегуваха и питаха дали случайно никой ден, като съм излязла, не съм о'тиш-ла да копая опали в някои мина, вместо да се върна в кабинета си. Научих, че^собственикът на джипа се е съгласил, ако аз не се върна с Ооота.той^самият да иде в пустинята да си търси возилото и след това да се обади на моя работодател. Той именно съобщил, че съм отишла на „пътешествие", което означавало пътуване в неизвес­тна посока и в аборигенското безвремие. Нямали друг избор, освен да се примирят с моите действия. Същевременно никой друг не можел да довърши проекта, така че той всг гще си стоеше и ме очакваше.

Обадих се на дъщеря си. Тя направо си отдъхна и бе любопитна да чуе онова, което ми се беше случило, като призна, че всъщност винаги е имала предчувствието, че всичко около моето изчезване ще има благополучен край. Тя беше абсолютно убедена, че ако съм се намирала в истинска б«да, е щяла да го усети по някакъв начин. Отворих натрупалата се иоша и научих, че съм изключена от фа­милния кръг за размяна и;( коледни подаръци от някакъв самоупъл-номошил се роднина! Е. поне нямаше да търся извинения, че не съм им пращала коледни подаръци!

Трябваше с часове да с<; кисна, да използвам пемза и да се плес­кам с лосион.за да могат краката ми отново да познаят що е това чорапогащник и обувки. В .;дин момент дори се наложи да употребя електрически нож, за да отстраня по-голяма част от мъртвата тъ-

кан!

Хванах се, че съм благодарна за най-невероятни неща, като нап­ример да имам самобръсшшка, с която да си махна рунтавината под мишниците, матрак, който да ме повдига доста над пода, и ролка



за племето, което бях заобичала. Обяснявах техния начин на живот, тяхната ценностна система и най-важното - тяхното послание за загриженост по отношение на планетата ни. Всеки път, когато про­читах във вестника нещо ново за сериозността от поражения върху околната среда и за предсказания как и най-озелененото кътче с най-буйна растителност може да бъде обречено на загиване, аз знаех, че това е истина. Племето с Истинските Хора трябваше да напуснат. Те вече едвам смогваха да се препитават от храната, която намира­ха, и изобщо не можеше да става дума да се справят с бъдещите поражения на радиоактивността. Те бяха прави, когато казваха, че хората не могат да произвеждат кислород, а само дърветата и рас­тенията го могат. Или както те се изразяваха:

- Ние унищожаваме душата на Земята.

Нашата технократска алчност разкри дълбоко невежество, което е сериозна заплаха за целия живот. Невежество, което само дълбо­кият поклон пред природата може да изкупи. Истинските Хора бяха спечелили правото да не продължават своята раса на тази и без това вече свръхнаселена планета. Още повече от самото начало на вре-мето те са се запазили като честни, искрени и миролюбиви хора, които никога не са таили съмнения относно връзката си с Вселена­та. Това обаче, което не разбирах, беше, че никой от хората, с които разговарях, не.прояви.интерес към ценностите на Истинските Хора. Осъзнавах, че допирът с непознатото и опитът да се обхване нещо, което изглежда различно, са винаги плашещи. Но аз се опитвах да обяснявам, че техният опит може да разшири нашите представи, той може да изцери някои от социалните ни проблеми и дори някои болести. Все едно говорех на старата си шапка. Австралийците веднага заемаха отбранителна позиция. Дори Джоф, който в един момент ми беше намеквал нещо за женитба, дори той не можа да преглътне възможността мъдростта да идва от аборигените. Той се изрази в смисъл, че било чудесно, дето ме споходило нещо, което се случвало веднъж за цял живот, но все се надявал, че ще си седна на задника и ще си налегна парцалите и ще възприема очакваната женска роля. Междувременно аз напуснах Австралия, като си за­върших проекта ча здравеопазването, но не успях да разкажа исто­рията на Истинските Хора.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница