Ефекти на финансовите кризи върху търговските дефицити на страните



Дата14.01.2018
Размер228.55 Kb.
#46462

Ефекти на финансовите кризи върху търговските дефицити на страните

АВТОР:

Деница Живкова Турлакова, спец. Финанси, група 21, ф.№3233


Резюме

Търговският баланс представлява разликата между сумата на износа и тази на вноса. За да има търговски излишък в дадена страна, тя трябва да осъществява по-голям износ, отколкото внос. Дефицитът е точно обратното – една страна купува повече, отколкото продава. Излишъците в една част на света задължително се проявяват като дефицити на друго място. В дългосрочен план, търговският дефицит може да доведе до обезценяване на местната валута и увеличаването на чуждестранния дълг. Европа и Америка все още не са излезли от кризата окончателно и необратимо – продължават да действат причините, породили последната финансова криза: бизнес цикълът, прекалената дерегулация на стопанската дейност и особено във финансовия сектор, острите дисбаланси между вътрешно потребление и износ и между потребление и натрупване в най-големите страни и региони на света, икономическата и социалната поляризация на национално, регионално и световно равнище.


Ключови думи

финансова криза, търговски дефицит, търговски излишък, валута, дълг, лихвен процент


Теза

Финансовите кризи предизвикват всеобщ дисбаланс в световната икономика – положение, при което в някои държави има повтарящи се и мащабни излишъци, докато в други има повтарящи се и мащабни дефицити. Държавите-кредитори с огромни търговски излишъци (напр. Германия, Китай, Япония, държавите износителки на петрол) печелят повече от износ, отколкото изразходват за внос, като съответно предоставят излишните средства под формата на кредити чрез международните финансови пазари. Държавите-длъжници с огромни търговски дефицити (напр. Гърция, САЩ) не изнасят достатъчно, за да обезпечат вноса си, поради което компенсират разликата, като заемат необходимите им средства на международните финансови пазари. Световната финансова криза от 2007-2008 година насам катализира настоящите дисбаланси в световната икономика, като предизвика увеличаване на паричното предлагане, намаляване на лихвения процент и купуване на държавен дълг.



Изложение

Търговският баланс е нетната разлика между стойността на износа и вноса, и показва дали има търговски излишък (повече пари влизат в страната) или търговски дефицит (повече пари излизат от страната). В една държава се натрупва излишък, когато износът на стоки и услуги превъзхожда вноса, т.е. когато нейното производство е по-голямо от потреблението й. Дефицит се появява, когато тя внася повече, отколкото изнася, т.е. когато държавата изразходва повече средства за плащане на вноса, отколкото печели от продажбите по износа. В първия случай държавата е кредитор спрямо останалия свят, докато във втория случай тя е длъжник. Излишъците в една част на света задължително се проявяват като дефицити на друго място.

Търговският дефицит може да доведе до значителен вътрешен дълг. В дългосрочен план, търговският дефицит може да доведе до обезценяване на местната валута и увеличаването на чуждестранния дълг. Това увеличение на дълга ще намали доверието в местната валута, което неминуемо ще намали нейното търсене и по този начин и стойността й. Освен това, значителният дълг вероятно ще доведе до сериозна финансова тежест за бъдещите поколения, които ще бъдат принудени да го изплатят.

Заемането на средства обикновено означава, че частният дълг, т.е. дългът на потребителите и дружествата, се увеличава. Логично е, когато на международните финансови пазари излишните средства на големите износители са достъпни на ниска цена, банките и другите финансови институции да ги насочват към най-нуждаещите се. Дружествата и потребителите в икономиките, които желаят да потребяват повече, отколкото произвеждат, са очевидните потенциални клиенти. Съществува обаче проблемът с лошите кредити, т.е. кредитите, които не могат да бъдат погасени, напълно или частично. Когато една банка не получи обратно (всички) дължими й средства, тя се затруднява да изплати (всички) средства, които дължи на вложителите, на други банки или на притежателите на облигации. През последните години банките предоставиха големи суми под формата на потребителски кредити и кредити за строеж; поради растящата безработица потребителските кредити престанаха да бъдат обслужвани, както и кредитите за строеж, тъй като предприемачите не успяваха да продадат жилищата и офисите, застроени с очакването да се реализира голяма печалба. Рисковото кредитиране постави началото на текущата криза, тъй като този вид кредити първи излязоха в просрочие и посочиха слабости в начините, по които банките са отпускали кредити. Рисковите ипотечни кредити са били предоставяни на кредитополучатели, които са можели да ги изплатят единствено ако цените на недвижимите имоти продължат да се покачват, в условията на бърз икономически подем и запазване на ниски лихвени проценти. Тези предположения се оказаха погрешни, като принудиха кредитополучателите да изпаднат в просрочие и изложиха банките на опасност от големи загуби.

Kогато се анализират нарушенията на равновесието, от които страда икономиката на САЩ, повечето експерти подценяват влиянието на американския търговски дефицит или са напълно безучастни към него, а всъщност то е съществено. Още по-малко споменават произхода на този дефицит, който е пряко следствие от спасителния план, изработен от Американското министерство на финансите по време на азиатската криза от 1997 г. А на практика тази програма, приложена от Международния валутен фонд (МВФ), доведе до надуването на балона с недвижимите имоти, който се спука през 2007 г. и разклати из основи финансовата система.

Преди 1997 г. САЩ отчитаха търговски дефицити, които едва превишаваха 1 % от брутния им вътрешен продукт (БВП). В духа на администрацията Клинтън една от основните цели на намаляването на бюджетния дефицит е да предизвика спад в лихвите, който от своя страна да доведе до спад на долара. По-евтината зелена валута всъщност би направила американските продукти по-конкурентоспособни на международния пазар, което би подобрило салдото на търговския баланс и би стимулирало икономиката. Впрочем, точно това стана през двете години след влизането на Бил Клинтън в Белия дом – през 1993 и 1994 г. доларът падна, дефицитът спрямо БВП (който по онова време нарастваше с 3 % на година) се стопи.

Въпреки всичко обаче Робърт Рубин, избран за министър на финансите през 1995 г., обяви желанието си за политика за силен долар. Макар че дори само това заявление предизвика покачване на зелената валута от средата на годината, всъщност планът за спасение от 1997 г. стабилизира покачването на американския долар.

Дотогава на Южна Корея, Хонконг, Сингапур и Тайван се гледаше като на модели за развиващи се страни. Те от десетилетия отбелязваха значителен растеж, а в най-напредналите (Тайван и Южна Корея) жизненият стандарт се доближаваше до европейските норми. Въпреки това, когато настъпи кризата от 1997 г., те бързо бяха обвинени в клиентелизъм и корупция, точно както и съседите им от Югоизточна Азия (Тайланд, Филипините, Индонезия).

Mеждународният валутен фонд наложи на страните, които потърсиха съдействието му, драстични реформи, целящи да направят икономиките им по модела на американската. САЩ пък ги задължиха да изплатят изцяло дълговете си, дори ако това предполага продажба на безценица на активите им, с обещанието, че американският пазар ще бъде отворен за азиатския износ. И износът скочи със същата сила, с която местните валути се сринаха спрямо долара.

Шоковата вълна на кризата обаче излезе извън границите на региона. Строгите клаузи на спасителния план обезпокоиха и другите развиващи се страни. Това ги доведе до извода, че най-сигурният начин да не се озоват в подобна ситуация беше да натрупат резерви във валута като предпазна мярка срещу обръщане на конюнктурата. Най-лесният начин да се постигне такъв резултат е да се обезцени националната валута дотолкова, че да се стимулира износът и така да се натрупат значителни търговски излишъци. Тогава доларите на страните-вносителки се стичат в хазните на държавите-износителки. Точно това става от 1997 г. насам. Надценяването на зелените банкноти тогава допринесе за бума в американския търговски дефицит. За последното тримесечие на 2000 г. той надхвърли 4% от БВП, преди рецесията от 2001 г. леко да намали процента. След това отново се увеличи, докато икономиката се възстановяваше, като достигна 6% от БВП (или 805,7 милиарда долара, около 630 милиарда евро) за последното тримесечие на 2006 г., точно в момента, когато икономическият балон достигаше връхната си точка.

Търговските дефицити предразполагат към нарушаване на равновесието във вътрешното търсене – вместо да консумира национални продукти, населението купува вносни стоки. Тази липса всъщност отчасти бе прикрита от бума в строителството, което пък се подпомагаше от евтините кредити, отпускани за недвижими имоти, чиято стойност изглеждаше, че ще нараства безкрайно. Освен това, относителната липса на търсене на местна продукция беше смекчена от взрив на консумацията, подхранвана от усещането за богатство, което американците придобиха, когато постоянно покачващите се цени на недвижимото им имущество достигнаха най-високите си нива. Този „ефект на богатството“ се равняваше на хиляди милиарди долари. Ако търговският баланс беше по-уравновесен, балонът с недвижимите имоти със сигурност нямаше да се надуе, тъй като инфлационният натиск, задържан от евтиния внос, най-вероятно щеше да накара Федералния резерв да вдигне лихвите.

Но явно в контекста на достигащ рекордни стойности търговски дефицит, американската централна банка е сметнала, че балонът с недвижимите имоти е удобна възможност, която да подкрепи икономическата дейност. В крайна сметка, американският търговски дефицит създаде среда, благоприятна за надуването на балона с недвижимите имоти през последното десетилетие. И в обозримо бъдеще е трудно да си представим, че САЩ биха си възвърнали един висок растеж, без да обезценят силно долара и без да уравновесят търговския си баланс.

Преди 2004 г. страните PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания) формираха най-голям търговски дефицит с останалата част от Еврозоната. Но през 2005 г. общият им дефицит с останалата част на света достигна 37.2 милиарда евро (48.6 млрд. долара), превишавайки съставния дефицит с останалата част от валутния съюз с 4 милиарда евро. След това, през 2008 г., преди началото на опустошителната финансова криза, дефицитът на PIIGS в световен мащаб достигна невиждани висоти - 116 милиарда евро, от които 34.8 млрд. отидоха за Китай, повече от дефицита с Германия с 2 милиарда евро. Но има и още един основен факт: през последните четири години, кумулативният дефицит на PIIGS с Германия, Еврозоната и останалата част от света е намалял значително, но дефицита с Китай е все още огромен - 33 милиарда евро през 2010 г. и 29 млрд. евро през 2011 година.

За да се обясни това явление ще ни помогнат два фактора: първо - бързото укрепване на еврото спрямо юана, което започна в началото на 2000-та година. Единната валута се укрепи от средното ниво 7.4 юана през 2001 г. до 10.4 юана през 2007 г., но след това падна до 7.8 през август 2012 година. Отчасти това бе свързано с обвързването на юана към долара, който рязко понижи стойността си спрямо еврото в периода от 2002 до 2004 година. В резултат на рязкото номинално поскъпване на единната валута, Еврозоната стана по-малко конкурентна. Страните PIIGS особено тежко усетиха тези промени, защото техните процъфтяващи икономики привлякоха огромни потоци на капитал, което доведе до увеличаване на инфлацията и заплатите.

Отрицателните ефекти от загубената конкурентоспособност се съчетаха с появата на втория фактор. Икономиките от Южна Европа са силно зависими от текстилния, обувния и за облеклото сектори на промишлеността, които не се оказаха готови да се борят за място под слънцето с евтиния китайски внос. Според проучване, проведено от Международния валутен фонд, огромните търговски дефицити на Португалия, Италия, Гърция и Испания възникнаха до голяма степен поради масовия внос на китайски текстил. В същото време, текущите сметки на Германия, Финландия, Австрия и Франция пострадаха много по-малко, успявайки да укрепят експортните си сектори, отново за сметка на Китай, в който производството на машини все още е в лошо състояние.

В друго проучване, МВФ заяви, че в допълнение за излитането на икономиката на Китай изигра роля и интеграцията на Централна и Източна Европа, както и високите цени на петрола - тези фактори по различен начин повлияха на търговската позиция на Еврозоната, като PIIGS пострадаха повече от другите.

Най-лошото е вече избегнато, защото страните с излишък по текущата сметка финансираха външните дефиците на PIIGS, въпреки значителните търговски дисбаланси с останалата част на света. Инвеститорите извън ЕС само увеличиха изискванията си към Германия, Франция и другите страни с излишък.

Ниските лихвени проценти, високите дългове и огромните дефицити не оставят място за допълнителна парична или фискална експанзия. Натискът върху заплатите вероятно ще продължи. Всъщност, в тази ситуация, това е контрапродуктивно, тъй като унищожава вътрешното търсене и, съответно, увеличава риска от рецесия.

Въпреки това, на кризисните икономики вероятно ще бъде по-лесно да извършват необходимата външна корекция при три условия: растеж на външното търсене, по-малко агресивна финансова среда и слабо евро. Повечето от тях могат да бъдат постигнати от преоценката на юана спрямо еврото и валутите на другите ключови търговски партньори.

По този начин икономиката на Южна Европа ще има по-добър стимул за растеж на външното търсене, както и повече място за политическа маневра, насочена към намаляване на фискалните и външни дефицити. Именно силното външно търсене помогна на Германия да намали своя бюджетен дефицит през последните години. Това може да има смисъл за политиците от Еврозоната да се съсредоточат върху трудностите, които слабото външно търсене и китайския износ създадоха на Южна Европа. При тези обстоятелства слабото евро може да помогне на отслабената Европа.

Строго погледнато, световната криза в развитите пазарни икономики още не е приключила, защото преди да излязат окончателно и необратимо от нея, европейските страни навлязоха в нова рецесия. Известно е, че ЕС е в тежко положение. Преди да е излязъл окончателно от световната икономическа криза, съюзът навлезе в така наречената дългова криза и в стагнация на производството, която вече прераства в рецесия. Рецесията е по-дълбока в силно задлъжнелите страни. Двете заедно (задлъжнялост и рецесия) не могат да се преодолеят едновременно през близките години. Временната умерена задлъжнялост помага за смекчаване на рецесията. Рецесията пък е високата цена, която ЕС ще плати в безуспешните си опити за форсирано намаляване на публичния дълг. Цената ще бъде платена, но резултат (чувствително намаляване на задлъжнялостта) едва ли ще се получи. Нещо повече, противно на очакванията на нейните причинители, по-дълбоката рецесия в страните членки ще затруднява възстановяването на потенциала им за обслужване на дълга, ще усложнява и отлага с години неговото решаване.

Все повече икономисти и политици смятат, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика. Кризата в ЕС, който произвежда около 20% от световния БВП, влияе пряко или косвено върху икономиките на другите световни региони. Тя затруднява оживлението на американската икономика, ограничава износа на Китай, Индия, Русия, Бразилия, Турция и други нови пазарни икономики към Европа, а с това и техния растеж. Усложнява още повече икономическото развитие на най-бедните страни от Африка, южна Азия и други региони, които сега са почти забравени от световната общност.

Главните причини за настоящата криза в европейската икономика се коренят в стопанската политика на най-големите европейски държави (Германия, Франция, Италия, Великобритания, Испания) и в политиката на ръководството на еврозоната и на ЕС като цяло, а също и на ЕЦБ. Ако трябва да се представят накратко може да се каже следното: По време на световната криза повечето западноевропейски страни стимулираха икономиката с помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за поддържане на вътрешното търсене, за помощи на безработни, подобно на САЩ, Китай, Япония, Русия. Известни са публичните спорове през есента на 2008 и пролетта на 2009 г. между видни американски икономисти (Дж. Стиглиц, П. Кругман, Л. Самърс и други) и членове на германското правителство по необходимостта от още по-активна държавна подкрепа по време на кризата в Европа.

Намаляването на държавните помощи и преминаването към нормален режим на функциониране на икономиките трябваше да става постепенно и да бъде преустановено след окончателното им и необратимо излизане от кризата. Вместо да се придържат към този предпазлив подход консервативните правителства на най-големите европейски страни прекратиха рязко стимулирането и преминаха към силно рестриктивна политика, като се оправдаваха с голямата публична задлъжнялост. Същото беше направено от ръководството на ЕС и на еврозоната.

Консервативните политици и икономисти често дават за пример Германия: тя също провеждала, казват те, рестриктивна политика (която потиска вътрешното търсене) и въпреки това имала растеж: през 2010 г. – 4,2%, за 2011 г. – 3,0%. Първо, главният фактор за растежа в Германия през последните години е голямото външно търсене, което, между другото, допринесе и за натрупване на големи търговски дефицити в отделни страни от ЕС и извън него. Второ, с постепенното ограничаване на възможностите за износ към страни в ЕС и към трети страни (извън ЕС), в резултат на настъпващата стагнация и дори рецесия в тези страни, темповете на растеж в Германия затихват.

Проведеният Европейски съвет през юни 2012 г. показа, че в Брюксел не разбират истинските причини за сегашната криза в европейската икономика. На първо място се поставя публичният дълг и слабостта на финансовия сектор. След това се споменава за ниския растеж и макроикономическите дисбаланси. Не се разбира, че дълбоките корени на кризата са в ограниченото вътрешно и външно търсене и обусловената от това липса на икономически растеж, намаляващата заетост и ниските доходи. Отново се подчертава, че най-важен е финансовият сектор на икономиката, а не производството на материални и духовни блага. Целта на икономическата политика – производството на повече блага за хората, се подменя със средствата на тази политика – показателите на финансовия сектор.

Строго погледнато, въз основа на цяла поредица от показатели, Европа и Америка все още не са излезли от кризата окончателно и необратимо. Причините за евентуално ново потъване на двете тясно свързани икономики са:

Първо, продължават да действат причините, породили последната световна криза: бизнес цикълът, прекалената дерегулация на стопанската дейност и особено във финансовия сектор, острите дисбаланси между вътрешно потребление и износ и между потребление и натрупване в най-големите страни и региони на света, икономическата и социалната поляризация на национално, регионално и световно равнище.

Второ, от голяма криза се излиза много трудно. Световната стопанска история го потвърждава. Така беше с кризата от 30-те години на миналия век. Трябваше да започне Втората световна война, за да се излезе от кризата. Такъв изход сега е абсурдно немислим и трябва да се търсят само мирни варианти. А те не дават бързи резултати. Стратегическото направление към тези мирни варианти е бързото възстановяване на растежа.

Трето, погрешната политика за излизане от последната криза. Правителствата в Америка и в Европа положиха повече усилия в разгара на кризата да спасяват големите корпорации и много по-малко – за стотиците милиони трудови хора. От друга страна, изходът от кризата трябваше да бъде постепенен. Вместо това, през 2010-2012 г. консервативните правителства в Европа извършиха преждевременен рязък обрат към силно рестриктивна политика, под претекста за ограничаване на публичния дълг. И тук отново грижите бяха не толкова за помагане на по-задлъжнелите страни и на милионите граждани (Гърция, Ирландия, Португалия, Испания), а на техните кредитори – банките от Германия, Франция, Великобритания, Швейцария, съответните национални търговски банки, Европейската централна банка, МВФ.

Четвърто, разнородният характер на общността и слабата интеграция в икономическата политика. В ЕС и дори в еврозоната членуват високо развити и слабо развити страни по европейски стандарти. При такава икономическа разнородност е почти невъзможно да се провежда единна икономическа, финансова, социална и друга политика. Общата валута в еврозоната предполага обща парична и бюджетна политика. Обща парична политика има, но няма обща бюджетна политика, а това създава големи проблеми пред общата валута и нейното бъдеще, а също и за нормалното функциониране на икономиките. Много големи са различията в данъчната политика. Без ускорена интеграция в икономическата си политика ЕС няма шансове за успех в глобалната конкуренция.

Пето, безотговорното поведение на рейтинговите агенции. Тези агенции се дискредитираха непосредствено преди кризата в 2008 г., а също и през последните години. Със своите оценки те могат да сринат големи компании и да причинят много трудности на отделни държави и региони. Предстои сериозен анализ и преоценка на досегашната дейност на тези агенции. Напоследък се активизира дейността на Европейската комисия по затягане на регулациите, повишаване на прозрачността и на отговорността на агенциите за правените оценки. Обмисля се създаването на независима Европейска рейтингова агенция, която да работи под обществен контрол.

Шесто, ръководителите на развитите страни много бързо забравиха поуките от последната криза и собствените си декларации в разгара на кризата за повишената роля на държавата в управлението на икономиката, за новата инфраструктура на световната финансова система, за новата световна резервна валута, за новата роля на Г-7 и Г-20, че глобалните проблеми изискват координирани глобални решения и т.н.

Седмо, все повече се чувстват дефектите на капитализма като икономическа система. Кризите през последните десетилетия зачестяват и се задълбочават. В разгара на кризата се заговори, че „Новият свят изисква нов капитализъм”. По инициатива на Николас Саркози, Ангела Меркел и Тони Блеър беше проведена дискусия на тази тема в Париж през януари 2009 г. Financial Times проведе интересна дискусия на същата тема на страниците си през януари-март 2009 г. Тя беше продължена в началото на 2012 г. на страниците на същия вестник с дискусия на тема „Кризата на капитализма”. В това отношение заслужава внимание анализът на Нуриел Рубини от август 2011 г. в статията „Кризата на капитализма”, където показва, че в САЩ вече са изчерпани всички познати на науката регулативни инструменти. Много интересна е също статията на Джоузеф Стиглиц от юли 2011 г. „Идеологическата криза на западния капитализъм”, публикациите на Пол Кругман и на други видни икономисти по същите въпроси. Все повече политици и икономисти по света говорят за „нов баланс между пазар и държава”, за необходимостта от радикални промени в системата на сегашния капитализъм. Расте интересът към китайския модел за съчетаване на фундаменталните пазарни принципи с държавното регулиране.

Джоузеф Стиглиц повтаря многократно от започването на кризата, че съкращенията в държавните разходи само ще влошат финансовия хаос, понеже ще намалят данъчните постъпления. Той писа: „Съкращенията са не само рецепта за повече болка сега. Те са рецепта за повече страдания и в бъдеще... База за бъдещ икономически растеж не се създава чрез поддържане на негативен икономически растеж сега”. Според него, „По най-добрия сценарий американската икономика се насочва към болест от японски тип, известна като L–образно възстановяване. По най-лошия сценарий - към много рецесии с двойно потъване, ако политиците настояват за сегашните ограничителни мерки”. И по-нататък „Трябва да се освободим от мита, че с намаляване на дефицитите ще възстановим икономиката. Работни места и растеж не се създават чрез уволняване на работниците и намаляване на разходите. Фирмите, които имат капитал не инвестират и не назначават работници, понеже няма търсене за техните продукти. Ограниченията водят до намаление на търсенето, а това прави безсмислено инвестирането и назначаването на персонал”. И по-нататък,”Няма „вълшебно доверие”, което да вдъхновява магически инвеститорите, след като видят, че дефицитът намалява. Ние го изпробвахме многократно. Като използваше формулата за ограниченията тогавашният президент Херберт Хувър превърна срива на капиталовия пазар в 1929 г. в Голямата депресия през 30-те години. Аз лично видях как МВФ наложи ограничения на източноазиатските страни и превърна спадовете в рецесии, а рецесиите в депресии... Сега даже МВФ признава, че е необходима фискална подкрепа... Най-важното е да се върне Америка на работа. По-големите лични доходи означават и по-големи данъчни приходи”.

Пол Кругман писа в The New York Times на 25 септември 2011 г: „Европейските политици наверно ще намерят начин да предоставят повече кредити на нуждаещите се страни, изправени пред катастрофа. Те обаче изглежда не са готови да преценяват суровите факти – че без по-експанзивна бюджетна и парична политика в най-силните европейски икономики всичките им спасителни действия ще се провалят... Европейският отговор беше да наложи сурови бюджетни ограничения, особено резки съкращения в публичните разходи от затруднените длъжници, като междувременно прекратяват финансирането докато се възстанови доверието на частните инвеститори.

Може ли да работи такава стратегия? Категорично – не за Гърция, която в действителност допусна бюджетно разточителство през добрите години и дължи повече отколкото е способна да изплати. Това може би не важи за Ирландия и Португалия, които по различни причини също имат големи задължения. При благоприятна външна среда – силна обща европейска икономика с умерена инфлация – Испания, която дори сега има относително нисък дълг и Италия, която има голям дълг, но изненадващо нисък дефицит, биха могли да се измъкнат. За съжаление, европейските политици не създават икономическата среда от която тези длъжници се нуждаят. Частното търсене в задлъжнелите страни рязко спадна в края на финансирания с дългове бум. Междувременно разходването в публичния сектор е рязко ограничено с програмите за съкращения. Тогава от къде се очаква да дойде растежът и работните места? Отговорът може да бъде – износът, главно към другите европейски страни. Но увеличение на износа не е възможно ако страните вносители също прилагат ограничителна политика, която тласка Европа в рецесия... Не виждам признаци европейските политически елити да са готови да преосмислят своята ограничителна догма на твърдите пари. Част от проблема може да бъде, че тези политически елити имат избирателна историческа памет. Те ни напомнят за германската инфлация от началото на 1920-те, история, която няма нищо общо със сегашното положение. Но почти никога не говорят за много по-уместен пример: политиките на Хайнрих Брюнинг, германски канцлер от 1930 до 1932 г., чието настояване за балансиран бюджет и запазване на златния стандарт доведоха до Голямата депресия в Германия, даже по-лоша, отколкото в останалата част на Европа”.

Друг виден американски икономист Нуриел Рубини, който пръв предсказа и обоснова настъпването на кризата в САЩ в 2007 г., писа: „Последните икономически данни показват, че рецесията се връща в повечето напреднали страни... Трябва да се съгласим, че ограничителните мерки, необходими за избегване дерайлирането на фискалния влак, имат потискащ ефект върху производството. Ако страните в периферията на еврозоната са принудени да предприемат фискални ограничения, държавите които могат да приложат краткосрочни стимули трябва да го направят и да отложат собствените си ограничителни усилия... Без бързо връщане към растеж не могат да се избегнат повече фалити и социални вълнения...Напредналите страни имат нужда от средносрочен план за възстановяване на конкурентоспособността и заетостта чрезмасирани нови инвестиции във висококачествено образование, повишаване квалификацията на работниците, подобрения в човешкия капитал, инфраструктура и алтернативни източници на енергия... Най-добрият начин да се избегне рискът от повторение на последствията от първата голяма депресия от 30-те години на миналия век е предприемането на агресивна глобална политика за растеж сега”.

Големият американски икономист Лоуренс Самърс, бивш министър на финансите при президента Клинтън и главен икономически съветник на президента Обама през първите две години на първия му мандат писа, че „при значителна слабост на икономиката е необходима политика на растеж. Старомодната доктрина за агресивно фискално свиване е дискредитирана. Европа се нуждае от стратегия за растеж... Европа може да въведе ред в своите дългове и да допринесе за по-силна глобална икономика, само ако тя самата расте. Това изисква обща фискална и парична експанзия”.

Настоящата кризисна ситуация ще бъде продължителна,понеже нейните корени са дълбоки и сложни и не позволяват лесни решения с бързи резултати. Светът е изправен пред W-образно или L-образно икономическо развитие през следващите години. Предстои продължителна икономическа стагнация, години на ниска заетост, нарастваща бедност и социална поляризация. Всичко това води до нарастващо отчуждение, социална и политическа конфронтация. Тази сложна икономическа ситуация се превръща в най-голяма заплаха за националната, европейската и световната сигурност.


Заключение

Рискът от разразяването на глобална валутна и търговска война нараства, а повечето икономики се надпреварват да обезценяват валутите си. Всички са се впуснали в игра, в която някои със сигурност ще загубят. Сегашното напрежение се корени в парализата, породена от глобалния спад на цените на активите. Страните с големи бюджетни дефицити – каквито са Съединените щати и някои англосаксонски икономики – където имаше сериозно надценяване на активите и бързо нарастващ търговски дефицит, сега трябва да спестяват повече и да харчат по-малко, за да постигнат балансиран бюджет. За да подкрепят растежа, те се нуждаят от номинално и реално обезценяване на валутите си за намаляване на търговския дефицит.

  Но страните с големи бюджетни излишъци – каквито са Китай, Германия и Япония – с нарастващи търговски излишъци са твърдо против номинално преоценяване на своите валути. Поскъпването на валутите им ще намали видимо търговските им излишъци, защото са неспособни или нямат желание да харчат от бюджетните излишъци в подкрепа на икономическия си растеж чрез увеличаване на разходите за стимулиране на потреблението.

В рамките на еврозоната този проблем е изострен от факта, че Германия, със своите големи търговски излишъци, може да преживее едно по-силно евро, докато PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания) не биха могли. Дори още по-лошо, с техните огромни търговски дефицити, PIIGS се нуждаят от рязко обезценяване, за да възстановят икономическия си растеж и да осъществят болезнени фискални и други необходими структурни реформи.

Свят, в който страните с огромни бюджетни дефицити се нуждаят от съкращаване на бюджетните разходи и нетно повишаване на износа, докато страните с бюджетни излишъци не искат да се лишат от експортно ориентирания си растеж, е свят, където напрежението около валутното неравновесие неизбежно ще излезе от контрол. Страни извън еврозоната като Съединените щати, Япония и Обединеното кралство се нуждаят от слаби валути. Дори Швейцария интервенира на пазарите, за да отслаби франка.

В същото време Китай интервенира масирано, за да спре поскъпването на реминбина (конвертируемата валута на Китай) и да поддържа нивата на износа си. Резултатът от това е, че повечето нововъзникващи икономики изпитват подобни притеснения за поскъпването на валутите си, от което ще загубят конкурентността си спрямо Китай, и също интервенират агресивно и/или осъществяват пълен контрол върху капиталовите потоци, за да предотвратят поскъпването на валутите си под натиска на валутните пазари.

Проблемът, разбира се, е, че няма как всички валути да са слаби по едно и също време. Ако едни са слаби, други по дефиниция трябва да са по-силни. По същия начин не всички икономики могат да подобрят търговския си баланс по едно и също време. Световният търговски баланс по дефиниция е равен на нула. Затова войната за обезценяване на валутите, е игра с нулев резултат. Докато едни страни печелят, други неизбежно губят.

Първият залп в тази война дойде от манипулирането на валутните курсове. За да разнообрази валутните си резерви с различни валути от долара, но без да се лишава от доларовите резерви, Китай започна да купува японска йена и южнокорейски вон, като по този начин засегна силно конкурентоспособността им. Затова в отговор Япония започна да интервенира на пазарите, за да може да отслаби йената.

Тази интервенция възмути Европейския съюз, защото подложи на натиск еврото и то поскъпна във време, когато Европейската централна банка задържа лихвените равнища, докато Японската централна банка и Федералният резерв на Съединените щати продължаваха да подкрепят монетарната си политика. Поскъпването на еврото ще бъде доста болезнено за PIIGS и ще задълбочи рецесията в тези страни, подлагайки на риск икономическото им възстановяване. Европейците вече започнаха вербалната интервенция, като в скоро време може да им се наложи да я приложат на практика.

Влиятелни гласове в Съединените щати препоръчват на властите в отговор на неконтролираното трупане на доларови запаси от страна на Китай да се предприеме изравняване на сметката между продадените долари и купените реминбини. Но докато тези идеи все още са в процес на обсъждане, Китай и останалите нововъзникващи пазари ускоряват намесата в регулирането на валутите си в опит да предотвратят понататъшното им поскъпване.

Следващото стъпало в тази война е наливане на повече ликвидност на пазара (т.е. печатане на пари). Централната банка на Япония вече обяви, че ще предприеме подобни действия, Английската централна банка вероятно също скоро ще го направи, а Федералният резерв на Съединените щати със сигурност ще го направи след редовната си ноемврийска сесия. По принцип има много малка разлика между монетарна интервенция – по-ниски лихви или повече ликвидност под формата на напечатани пари – която води до понижаване на стойността на съответната валута, и директната интервенция на валутните пазари за постигането на една и съща цел. Де факто обаче наливането на ликвидност обикновено е по-ефективен инструмент за отслабването на валутите, отколкото пряката намеса на външните пазари, която обикновено не носи никакви ползи.

Очакванията за агресивно наливане на пари от страна на Федералния резерв вече оказаха влияние върху стойността на долара, като тя сериозно се понижи, предизвиквайки силно безпокойство в Европа, нововъзникващите пазари и Япония. Въпреки че Съединените щати твърдо заявиха, че няма да се намесват в опит за понижаване на стойността на долара, те всъщност активно правят точно това чрез наливането на ликвидност.

Централните банки на Япония и на Англия предприемат същите действия като Федералния резерв, като по този начин засилват натиска върху еврозоната, където инатът на Европейската централна банка, страхуваща се от възможно нарастване на инфлацията, е по-скоро причината за спъването на възстановяването на PIIGS, отколкото наливането на ликвидност от страна на горепосочените централни банки. Но този страх на ЕЦБ е илюзорен, защото има по-скоро риск от дефлация в PIIGS, отколкото от инфлация.

Валутната война вероятно ще причини и търговска война, както се вижда от скорошното споразумение, постигнато в Конгреса за предприемане на действия срещу Китай. С почти десет процента безработица в Америка и растеж в Китай, единственото неизвестно е дали звукът от барабаните на войната не се приближава по-бързо, отколкото ни се струва.

Ако Китай, нововъзникващите пазари и другите страни с огромни излишъци пречат на номиналното поскъпване на валутите си чрез пряка интервенция – и предотвратяват реалното поскъпване чрез утвърждаване на правото да интервенират – единственият начин, по който страните с дефицити могат да постигнат видимо обезценяване на валутите си, е чрез дефлация. Това ще доведе до влизане в нова рецесия, до по-големи фискални дефицити и до огромно нарастване на дълга.

Ако номиналното и реално обезценяване (респективно поскъпване) на валутите на страните с дефицит (респективно с излишък) не успеят да влязат в равновесие, а страните с дефицит не намалят бюджетните дефицити и страните с излишък не успеят да намалят нивата на спестяванията си чрез стимулиране на консумацията, то това ще доведе до сериозно намаляване на брутния продукт в световен мащаб заради прекомерно предлагане. Това ще породи световна дефлация и невъзможност за обслужване на частните и публични дългове на задлъжнелите страни, като в същото време ще лиши страните кредиторки от растеж и богатство.


Използвани източници
http://bg.wikipedia.org

http://forexnews.bg

http://www.duma.bg

http://www.europarl.europa.eu

http://www.iki.bas.bg


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница