В. Как се финансират социалните услуги в България?

В. Как се финансират социалните услуги в България?

Този проблем беше няколко пъти засегнат и в по-горните страници, но предвид неговата всеобхватност е необходимо да бъде разгледан отделно. Основните характеристики на финансирането на социалните услуги в страната са:

• 
  Дава се по начин, по който не отчита местните нужди
  
• 
  Бюрократично
  
• 
  Недостатъчно
  
• 
  Некоординирано
  
• 
  Парите следват доставчика, не клиента
  

Оперативните програми се смятат от правителството, политиците и населението за основен източник на средства, който ще позволи подобряване на социалната политика и ще позволи решаване на наболели социални проблеми. На практика обаче ситуацията е доста по-различна и инвестирането на средствата е свързано с ред проблеми. Основните от тях са:

• 
  Финансови средства за управление на социални услуги се отпускат на принципа грантови схеми, които са с малък бюджет и са краткосрочни. Всичко това води до планиране и финансиране на услуги, които имат временен характер в рамките на даден проект и не се мисли за осигуряването на тяхната финансова устойчивост и реализиране след приключване на проекта.
  

• 
  Създава се явен механизъм на нелоялна конкуренция. При финансиране по Оперативните програми общините и НПО при кандидатстване са конкуренти или партньори. При по-нататъшно изпълнение на услугата като държавно-делегирана дейност общината се явява евентуален възложител на конкурента си или на бившия си партньор.
  

• 
  Микро-мениджмънт на програмите. Управляващите органи, нямат необходимият опит и наплашени от обвинения в корупция и проверки от ОЛАФ, осъществяват „микро-мениджмънт”, а не следят за качеството на изпълняваните проекти. Документалното отчетност на разходите взима връх над идеята за качество на проекта и ефекта на неговите резултати.
  

Проблемите, които произтичат от възможността за ДДД финансиране

• 
  Финансова устойчивост на НПО-та доставчици на услуги: НПО-та, които са ангажирани със социални услуги са в повечето случаи donor-driven и/или са под-изпълнители на общините.
  
• 
  Според българското нормативна уредба за социалните услуги ДДД размерът на средствата се определя на централно ниво с акт на изпълнителната власт, като не се отчитат спецификите и разликите в стандарта на различните региони и общини в страната.
  
• 
  Независимо, че има „единен стандарт”, което би трябвало да значи всеки доставчик да определя възнагражденията на персонал и издръжката на услугата, практиката показва, че общините често дават повод да се разбере, че възнагражденията на персонала трябва да съобразени с тези, които се дават в общинските услуги
  
• 
  Последващият контрол за разходване на средствата не отчита резултата на услугата и нейния ефект. В някои случаи общинската администрация прилага правилата за финансово отчитане, характерни за функционирането на общински заведения, а не на външен доставчик като това е и единствения обект на контрол. Качеството не е предмет на оценка. В същото време компетентният орган контролиращ спазването на нормативно приетите стандарти за предоставяне на качествени услуги са АСП и ДАЗД, които извършват планови и извън-планови проверки на мястото на предоставяне на услугите. Но договорите с външни доставчици на услуги се сключват със съответната община, което означава, че общината автоматично ‘придобива’ правото да следи за спазване на договорните отношения, чиито предмет и обхват включва и качеството на предоставяната услуга. Възниква въпросът „Как общината може да установи, дали е качествена или не предоставяната услуга?”, след като се има предвид, че тя не е компетентен орган за контрол на качеството й, но пък се явява страна по договора.
  
• 
  Разкриват се услуги поради по-високия единен финансов стандарт, а не според нуждите на населението.
  
• 
  Реално липсват механизми за финансиране, контрол и реализиране, които да гарантират един от основните принципи на услугите, да са близки до социалната среда. Все още се ползват нормативни регулации, отнасящи се до институциите.
  

Пример: В някои общини в Център за настаняване от семеен тип, Звено „Майка и бебе” или „Център за работа с деца на улицата” и др. е почти невъзможно за клиентите, които са настанени там, да се купува храна от нормален магазин, според техните нужди, така както е в семейство. Причината за това е, че ако дейността е ДДД трябва да се спазят редица закони, предназначени за специализираните институции, и не съобразени с новия тип услуги – Закона за обществените поръчки (според които да се избере доставчика за храна), „НАРЕДБА № 5 от 25.05.2006 г. за хигиената на храните”, „НАРЕДБА № 15 от 27.06.2006 г. за здравните изисквания към лицата, работещи в детските заведения, специализираните институции за деца и възрастни, водоснабдителните обекти, предприятията, които произвеждат или търгуват с храни, бръснарските, фризьорските и козметичните салони” и т.н. В следствие, на което единствените възможности за хранене са обществените форми – социални патронажи, училищни столове или кетъринг .

• 
  Може да се каже, че продължава практиката на „парите следват доставчика/институцията”, а не на принципа „парите следват клиента”. Въпреки, че този принцип е отстояван от дълго време както от местни НПО-доставчици на услуги, така и от международни експерти ангажирани в процеса на консултиране на правителствата за оптимизиране на социалната политика в страната, финансовите потоци не са ориентирани към потребителите на услугите.