Егейските цивилизации

Първобитната история на Балканския полуостров и съседните историко-географски области. Формирането на гръцката народност през III хил. пр. н. е. Критското общество и държава. Тера, Микена, Тиринт, Аргос, Пилос, Троя. Ахейци и дорийци. “Омировият въпрос”. Обществени отношения и обществен строй. Етногенетични процеси – създаването на общността на елините. Великата гръцка цивилизация.

Ранната история и култура на Балканския полуостров дава отговор, по-категоричен или по-хипотетичен, на редица основни проблеми от историята на древния свят и от времето на неговата първобитна история.

Най-ранното златно съкровище от Варненския енеолитен некропол от края на V или началото на IV хил. пр. н. е., което предхожда значително подобни погребални открития от Египет или Месопотамия, вероятната връзка на тази и следващите култури с формирането на поне част от индоевропейската етническа общност и “Балканският меден век”, са сред най-значимите проблеми на ранната история.

Откритите критска, ахейско-микенска, егейска и други култури и политически центрове от времето на бронзовия век през ІІ хил. пр. н. е. допълват спектъра на многобройните ранни цивилизации и скритите зад тях исторически процеси. Разчитането на най-ранното гръцко писмо от ІІ хил. пр. н. е. от английския инженер Майкъл Вентрис и публикуваните от него и от сънародника му Дж. Чедуик архиви от ранногръцкия Пилос в Пелопонес, промениха представата ни за ранната и известна до началото на 50-те години на XX век само по археологически открития и данни от Омировите “Илиада” и “Одисея” история на Балканския юг и Егеида.

Началото на сложните социални и етнически процеси на Балканите е пряко свързано и с ранната първобитна история на прилежащите райони от Мала Азия и Южноруските степи.

Неолитната революция довела до развитие на земеделието и скотовъдството, на занаятите и на търговията, първоначално под формата на ускорен и уедрен междуплеменен обмен. Усвояването на технологията на пробиването, изглаждането и шлифоването на камъка позволило на отделните колективи да добиват и обработват големи количества дървен материал и да градят жилища, обществени постройки и защитни стени от здрави и масивни дървени стволове. Уседналият начин на живот и постоянното хранене с високо калорични продукти – мляко, месо, хляб и готвени храни, оказали влияние върху физическото и умственото развитие на хората от неолитната епоха. Затова през този период се появяват и първите системни религиозни представи – резултат от стремеж към осъзнаване на света и към обяснение на проблемите на живота и смъртта. Анатолийското светилище при Чатал Хююк показва общи за Източното Средиземноморие представи за преминаването на душата и вероятно на самия човек в отвъдния задгробен свят. Английският изследовател Дж. Меларт пише за това светилище на територията на съвременна Турция: “Сцени от живота, изобразени на една от стените, контрастират със сцени на смърт на други. Голямата глава на бик често се представя като появяваща се (възникваща) от стената над боядисаната с черен цвят ниша, която вероятно символизирала отвъдния свят”. Тук са представени огромни грифони, които нападат човешки фигури без глави, и по-ранни сцени на човек с прашка, който се защитава от грифон, и черни и бели бикове, и бог и богиня в различни възрастови образи като двойни или тройни божества, като бог с леопард, като богиня майка, като бог бик и други, в общо четиридесет храма и светилища, в девет строителни хоризонта между 6 500 г. и 5 650 г. пр. н. е.

В неолитна Южна Македония е открито селището при съвременната Неа Никомедиа. То има две глинени защитни стени, централна сграда-светилище с антропоморфни фигурки, най-вероятно на богове – също с най-вероятен култов характер. В по-късна минойско-микенска Гърция култът на двойната брадна е сред най-изповядваните. Неолитните статуетки на богинята Лерна и на бог от Кнос(ос), направени от глина и от мрамор, свидетелстват за ускорена антропоморфизация на европейските свръхестествени същества.

Периодизацията на неолитната епоха на Балканите се съобразява с хронологията на пластовете на археологическия обект Караново, в България най-долните І – IV пласт са неолитни, V и VI са енеолитни и VII е от времето на бронзовата епоха. Продължаващите разкопки на могилата “Юнаците” около Пазарджик под ръководството на Н. Я. Мерперт внасят корекции и уточнения за най-горните пластове и ще позволят прецизиране и на енеолитно-неолитната периодизация и хронология. Съществувалите в течение на почти две хилядолетия селища от неолита на север Пелопонес - Средна и Северна Гърция, развили интензивно за времето си земеделие – в България, близко до Казанлък е открита една от най-големите находки от неолитни сърпове в Европа – около 70.

Още по времето на неолита родовете са били разделени на отделно живеещи семейства-жилища от Неа-Никомедия са неголеми и най-много с три помещения, подобни са и домовете в Лерна в Пелопонес, Елатея във Фокея и кръглите по план “хижи” от Евтрезис в Беотия, и правоъгълните жилища от Караново, Казанлък и други. В Тесалия, до град Воло в местността Сескло съществува неолитно селище с датировка V – IV хил. пр. н. е., по която се определя среднонеолитният период в Гърция. На север в Тракия Новокаменната епоха завършва между 4 500 и 4 000 г. пр. н. е. В периода Сескло в Тесалия, при жилищата от селищната могила(хълм) Одзаки, за пръв път се появява домът от мегаронен тип, характерен за микенската и класическата гръцка култура. Мегаронът се състои от правоъгълно вътрешно помещение с огнище в центъра и открит портик с две колони от двете страни на входа. Най-вероятно архитектурата от Одзаки показва присъствието на протогръцки етнически групи в Елада още в края на неолита, защото типът жилища, като част от архитектурата и като част от културната традиция, е устойчив. Скулптурните форми също показват и при мъжките и при женските фигурки традицията, която по-късно ще се развие в микенската и класическата гръцка скулптура. Някои автори считат, че реализмът при изработката на женските статуетки носи следи от времето на палеолита и с магическите вярвания от това време – мнение, което изисква допълнителни доказателства, тъй като изящната статуетка на богиня(?) от Лерна е много по-различна от масивните форми на “палеолитните Венери”.

Откритието на метала и неговата обработка революционизирало стопанството и обществените отношения на Балканите. Недалеч от Варна е открит некропол от каменно-медната епоха с множество златни предмети – около 5 кг. златни накити, украшения и брадви – знаци на власт на вождовете. Наличието на богати и бедни погребения, а също и двата начина на трупополагането – в изпънато-легнало и в свито-хокерно положение – свидетелстват и за обществено разделение и за възможно разделение на представите за оживяването след смъртта. Хокерните погребения, оцветени с червена охра, вероятно са били идейно равнозначни на нормалните погребения, снабдените със златни украшения и червеното на охрата, допълнено от яйцеподобната поза е било равностойно на свръхестествената на златните предмети и части от облекло, според древните. Представите за различните етноси според двата различни типа погребение са неубедителни, покорените и поставени в един некропол с вероятните си господари, биха били погребани по обичаите на победителите и не в същия некропол, ако са със запазени религиозни права и традиции. Вероятният синойкизъм между две общности също е трудно приемлива теза, тъй като не е ясно защо едната общност е от бедни а другата от богати.

Селището Димини близо до град Воло и селището Сескло имат големи централни здания – мегарони – най-вероятно жилища на вождове. Появата на защитни стени през късния неолит и през халколита показва усилването на ролята на войната и началото на военно-демократичния период на Балканите. Примитивният олтар пред мегарона в Димини показва една от функциите на вожда, който според Аристотел през героичният период е бил и пълководец и съдия и върховен жрец.

Разкопките в селищна могила “Юнаците” при Пазарджик демонстрират два пласта – енеолитен и бронзов, но съществуването на ясно изразен хумусен хиатус представлява сериозна трудност за разчитане на археологическата ситуация, тъй като хумусният слой е скосен в лявата си част от археологическия профил и се разширява в дясната. Хипотезата на професор Н. Я. Мерперт за унищожаването на енеолитните жители от придошлите носители на бронзовата култура е едно от обясненията за възможния исторически процес. Според наличния археологически материал обаче, е възможно да се допусне известно забавяне или дори символично покриване на унищожената селищна могила с нова земя(чимове?). Отговорът на този въпрос е важен за отговора на проблемите за края на енеолитния век и за началото на бронзовия.

През бронзовата епоха селищата се изграждали на естествени или изкуствени възвишения и пример за това са силно укрепените крепости – цитадели на Микена в Атина, на известния Акропол. Вероятният етнически натиск от племена, носители на бронзовата култура и технология, не засегнал сериозно Елада и Егейските острови, и тук през III – II хил. пр. н. е. формирането на ранната гръцка народност продължило. През III хил. пр. н. е. бронзовата технология и протоградската или ранноградската култура се установили в Източното Средиземноморие през областта на проливите с Троя I и Троя II и Кикладските острови. / К. Нейлд и К. Ренфрю – САЩ, Ф. Шахермаер – Австрия, Т. В. Блаватская – СССР/. Разпространението на новите технологии първоначално по непосредствения търговски път на калая като важна съставка на бронза довело до по-ранно създаване на силни военноплеменни общности вероятно близки етнически на гърците. Мегаронният дворец и домове от Троя I и Троя II показват вероятния обхват на ранногръцките или на родствените им племенни общности. В полуостровна Гърция военноплеменните обединения около Лерна в Арголида на полуостров Пелопонес и Рафина в Атика в Централна Гърция, на източния и бряг, били по-слабо развити обществено и технологично. Затова само вероятните им столици – търговски и административни центрове били в близост до морето и имали укрепления.

Част от Кикладите били заселени от военнодемократичните карийци, чиито основни територии били в Югозапада Мала Азия, около гр. Милет, а също от траки и пеласги, с основни територии на Балканския полуостров и Мала Азия. Тези военноплеменни общности достигнали високо обществено развитие и социално разслоение още в началото на III хил. пр. н. е. – свидетелство за това са релефните диадеми от сребро, злато, сребърни и оловни украшения, бронзовите оръжия и сечива.

Полуостровна Гърция била принудена да се защитава от силните военнодемократични общности в Източното Средиземноморие, въоръжени с бронзови оръжия и бързоходни кораби от първите векове на III хил. пр. н. е. до средата на II хил. пр. н. е.

Периодизацията на историята на о. Крит – втория по време и първия по значимост център на културата в егейският свят за първи път е направена от А. Еванс /Великобритания/ в края на XIX в. , въз основа на сравнения с египетски, хетско-малоазийски и месопотамски археологически и хронологични материали. Тази периодизация е наречена на името на митичния цар на Крит – Минос, и носи името минойска:

Ранноминойски период – 3 000 – 2 200 г. пр. н. е.

Средноминойски период – 2 200 – 1 600 г. пр. н. е.

Късноминойски период – 1 600 – 1 100 г. пр. н. е.

Съкратено: РМ I, РМ II, РМ III периоди.

Културата на континентална Гърция, подобно на критската има следната обобщена хронология:

Ранноеладски период ок. 3100/ 3000 – ок. 2000 г. пр. н. е.

Средноеладски период ок. 2000 – 1600 г. пр. н. е.

Късноеладски период ок. 1600 – 1100 г. пр. н. е.

Съкратено: РЕ I, РЕ II, РЕ III периоди, по наблюденията на С. С. Уайнбърг и Г. Милонас /САЩ и Гърция/ и др.

Откриването на Критската цивилизация започва с наблюденията на немския археолог “любител” Х. Шлиман и с проучванията на А. Еванс, който открива древногръцкия Кнос /ос/, и т. Нар. Дворец на цар Минос. На о. Крит, както и на островите Лемнос, Сирос и Мелос се осъществява преход от родово общество към цивилизация или към политическо общество.

Около 2500 г. пр. н. е. на о. Лемнос, при съвременното селище Полиохни, бил създаден град с богати и бедни домове, със състоятелни граждани, притежаващи златни съкровища, с павирани улици и с мощни крепостни стени. Градът загинал при земетресение около 2200 г. пр. н. е. На о. Сирос, при съвременното селище Халандриани, съществувал между 2500 – 2000 г. пр. н. е. друг голям град. Трети градски център е известен по разкопките на о. Мелос, при съвременното селище Филакопи. Той съществувал едновременно с Халандриани и свидетелства за високо развита урбанизация и обществено разслоение.

На о. Крит преходът от родово общество към политическо общество започнал с появата на бронзовата технология около 3000-та година и завършил към XXIII в. пр. н. е. Около 2 200 г. пр. н. е. в източната част на о. Крит, в Кнос(ос), Малия, Фест(ос), в ранните градски центрове-столици били създадени първите действителни царски институции или първите институции на военни вождове-базилевси, с по-скоро узурпирана а не изборна или търпяна от народа власт. Следите от отбранителните съоръжения, открити само при най-ранните останки от двореца в Кнос и при двореца във Фест, свидетелстват за противопоставяне на доскоро изборните вождове на своите избиратели. По-късно по времето на развитието и разцвета на Критското общество не се укрепяват нито дворците, нито градовете до и в близост до морето и това е свидетелство за военно-морските възможности на о. Крит да охранява териториите и акваториите си. Четирите дворцови центъра в източните части в източната част на о. Крит заедно с появилите се през средноминойския период Тилис(ос) – на запад от Кнос и Агиа Триада – на запад от Фест, показват административно-племенно и по-късно административно-териториално разделение на военно-племенния съюз и наследилата го държава. Според италианският археолог Д. Леви, който ръководи разкопките на “стария дворец” във Фест, ранният дворцов период започва 1850 г. пр. н. е. и продължава до 1550 г. пр. н. е. По-късна е датировката и на първия дворец в Кнос според английския археолог Л. Палмер – той е бил построен не около 2000 г. пр. н. е., а около 1700 г. пр. н. е.

Ако тези датировки не бъдат оспорени от други открития, се оказва, че развитието на държавността на о. Крит, по археологически свидетелства, изостава с почти половин хилядолетие спрямо Лерна и Рафина и почти с цяло хилядолетие спрямо Троя.

Около 1700 г. пр. н. е. първите (старите) дворци Крит били разрушени от мощно земетресение и пожари. След 1700 г. пр. н. е. според Н. А. Сидорова или около 1550 г. пр. н. е. според Д. Леви, бил построен “новият дворец” във Фест и останалите нови дворци. Новопостроените сгради запазвали планировката на старите, но били по-големи и по-украсени, и по-монументални. Това било отражение на увеличените възможности на държавата. Дворцовите сгради били групирани около централен двор и се явявали развита форма на многосемейните жилищни постройки на Крит от времето между неолита и бронзовия период, подобни на селището Миртос.

Разпространеното в научните изследвания и учебниците мнение за теократичната форма на управление на о. Крит, при която монархичната светска власт била слята с духовната власт, е твърде спорно. То се доказва с предположението, че отсъствието на изображение на царе е в резултат от забраната да се гледа царя в лицето (Ю. В. Андреев, СССР). В същата интерпретация обаче се посочва, че пред “царските очи” посетителят на двореца попадал след като измие от себе си “всичко лошо”. Ю. В. Андреев смята, че: “Царете на Кнос не просто са живели и управлявали. Те свещенодействали.”

Причина за отсъствието на изображения на критските управители е това, че те не са били действителни монарси с еднолична власт. Затова и не са запазени имената на някои от тях в по-късната гръцка традиция, с изключение на имената на синовете на Зевс-Минос – Сарпедон и Радамант. Подчиняването на острова на Минос, който прогонил братята си от техните владения, според древен мит, отразява обединението на военноплеменния съюз и равностойните позиции на неговите управители. Идеята за прогонването е по-късна и е отглас на борбите за имущество в патриархалното голямо семейство.

Отсъствието на название на кралските управители в египетските надписи, които споменават Крит само като Ханебу или Кефтиу, докато при споменаване на древноизточните страни се съобщават и имената на техните владетели, е свидетелство за политическа форма на управление, която е по-скоро републиканска, вероятно с изборни владетели. Откриването на постройка с пейки в района на двореца в Малия, която полският археолог Б. Рутковски определя като съвет на старейшините ( гр. Булевтерион – от буле – съвет, сграда с определен архитектурен тип), предполага, че управителят е бил под изборен и родовоаристократичен контрол.

През ХVI в. според Дж. Д. С. Пендълбъри ( английски археолог, разстрелян от немски парашутисти на о. Крит през май 1940 г. ), Крит е бил световна морска държава. Вероятно в спомените за минотавъра – човекобик, син на Минос и дъщерята на Хелиос Пасифая, който приемал жертвата на атиняните – седем юноши и седем девойки, се крие митологичен спомен за власт на Крит над Атика. Според гръцкият автор Аполодор ( II в. пр. н. е. ), Минотавърът бил убит от гръцкия герой и син на цар Егей, Тезей. Сравнително по-късната датировка на старите дворци и присъствието на гръцки митове и критски разкази, свидетелства косвено за събитията, които са почти едновременни с ранната история на микенските гърци-ахейци. А съобщението на Омир в Одисея, гл. ХIХ, 175 – 177 споменава “етеокритяните мегалиторес” – т. е. “истинските величествени критяни” заедно с ахейците, пеласгите и дорийците.

В обществените отношения на о. Крит отсъстват вижданите теократично-робовладелски черти. Вижданите в някои изображения на хора носещи съдове, роби, са неубедителни. Крит бил център на занаяти и търговия и поддържал търговски отношения с Египет по време на ХII династия – вероятно от края на ХIХ в. до ХVIII в. пр. н. е. също от ХVIII в. пр. н. е., от времето на Хамурапи от Вавилон са и откритите на острова хематитови цилиндри.

Постиженията на критяните в занаятите, в украсата на съдовете, в обработката на камъка, в архитектурата, корабостроенето и създаването на военни кораби с тарани и на търговски кораби, показва значително присъствие в Източно-средиземноморския свят. През 1580 г. пр. н. е. Критският флот блокирал морските комуникации на хиксосите между Египет и Палестина, и облекчил борбата на египтяните за освобождение на Северен Египет.

Изобразяването на стенните живописи от Крит, а и на съседния остров Тера на множество хора – присъстващи на тържества или на спортни състезания, или посрещащи военни ескадри по покривите и балконите на своите градове, или завръщащи се заедно от жътва, показва отсъствието на йерархични отношения или на социално неравнопревие. Единствено различията в големината на домовете, например в критското селище при съвременната Гурния, или в Кнос, подсказва неравенство, което обаче не е останало нетърпимо, за да се появят и вътрешни укрепления на острова. Съюзническите отношения с могъщото египетско царство осигурили на критяните достъп до предноизточните пазари и дори повлияли на египетското изкуство през ХIV в. пр. н. е.

Разкошът, в който живеели обитателите на дворците, показва, че царската институция укрепвала. Бронзовите мечове, кинжали, златните украшения, шахматна дъска от слонова кост със злато, художествената украса, водоснабдяването и канализацията на големите дворци, складовите помещения с множество съдове и др., показват имуществена и политическа независимост на критските управители от времето на ХVI в. пр. н. е.

Около 1500 г. пр. н. е., или през 1450 г. пр. н. е. на съседния на Крит остров Тера/Санторин/ избухнал мощенй вулкан, които унищожил една трета от острова, и засипал с вулканична пепел и пемза о. Крит. Крайбрежието на острова било унищожено от огромни вълни. След тази природна катастрофа критското /минойско/ общество не могло да възстанови своите държавност и стопанство дотолкова, че да запази независимостта на държавата си.

През първата половина на II хил. пр. н. е. се усилили държа внообразователните процеси в полуостровна южна и средна Гърция. В Североизточен Пелопонес, в Арголида били създадени три обществено-политически центъра на гърците от II хил. пр. н. е., известни като ахейци или микенци. Държавата в Микена, била създадена през 1600 г. пр. н. е. или приблизително около тази година. Свидетелство за това е рязко нарасналото златно погребално имущество, и уголемените и по-дълбоки погребални съоръжения на погребваните владетели и техните роднини в сравнение с по-ранните погребения между 1655 и 1600 г. пр. н. е., в двата некропола,("А" - "В") в Микена.

За разлика от генеалогичните спомени за Крит, в митовете за ранните владетели на ахейците е запазенo много повече резултат от действителни спомени и от действително управлявали владетели-царе. Но голямата близост между трите града Мнкена, Аргос и Тиринт - между 15-20 км. и запазените предания за родствени отношения между тях, показват, че действителната власт на царете е била в рамките на неголеми градове-държави или държави наследници на неголям военно-племенен съюз. Вероятно един от градовете, според епоса и митологията – Микена, успял да наложи своето старшинство или хегемония, подобно на месопотамската хегемония на “Царя на Киш”, в цяла микенска или ахейска Гърция, защото дори в отдалечения на югозапад град-държава Пилос очаквали появата на “старшият цар” или “царя на двойната брадва” (“Перекусванака”).

Митологичните сведения за цар Геланорм, който като цар на Аргос отстъпил властта си на Данай според Аполодор, при активното участие на народа като съдия, т. е. във функциите му на народно събрание, показват микеснко-ахейските владетели в светлина различна от обичайната, според която те били недостъпни монарси и царе-богове. Стремежът към укрепване на царската власт намерил израз във възприемането на египетската иконография на микенските представи за раждането на бога на Слънцето от великата богиня на природата. Известната микенска “богиня с птици” е представена с крака и глава в профил и с тяло анфас, като между колената й и над детеродните органи са поставени, също като при египетската богиня Нут, слънчеви дискове. Според египетската представа Нут раждала всяка сутрин слънцето и го поглъщала всяка вечер. Самият цар покрит със злато като “златен човек”, бил считан за върховен светски управител, който в свет на мъртвите преминава в степен на оживяване в отвъдното, така както това прави слънцето и слънчевия бог.

Вероятно по подобие с хетите, микенските царе ставали “богове” след смъртта си, но не и по време на управлението си. В египетските и хетските сведения за микенския период отсъстват имената и на микенските владетели. Само веднъж в хетски текст е споменато и след това заличено името на “царя на Ахиява” – ако това е владетеля на Микенска Гърция, вероятно заличаването му е станало наложително, тъй като хетите не са го считали за действителен цар, а за конфедерален изборен владетел.

Микенските-ахейски владения обхванали о. Крит, Кипър, част от егейските острови и полуостровна Гърция от Тесалия на север до Пелопонес на юг и вероятно и отделни малки територии в Южна Италия. В края на бронзовата епоха те се превърнали в силно развити робовладелски общества, чиято основна производителна сила били свободните граждани. Значителна част от тях били “роби на бога” – най-вероятно безимотни арендатори на общинна земя, поставена под разпореждането на двореца, като представител на обществото пред бога. Тази общинно-“храмова” земя не била превърната както в Древния Изток в самостоятелно храмово стопанство и основа на конкурираща светската жреческа институция. Освен обществената земя в разпореждане на двореца, като земя на общинния бог, съществувала и обществена земя “кекемена котона”, която принадлежи на народа “паро дамо” и се дава на арендаторите от името на народа. Арендните отношения обхващали и частните земи “китимена котона” и това е свидетелство за съществуващ пазар за земята и за частноправови, в процеса на които едни обедняват и губят земите си, а други ги увеличават. Широкото използване на наемните отношения свидетелства за социален механизъм, осъществяван чрез контрола и на общината и на двореца като народен представител, който защитава гражданите от робство. Попадналите в робство били защитавани икономически от обществото и имали имущество, близко или еднакво с имуществото на “робите на бога” и под контрола на двореца изпълнявали различни дейности като ковачи, тъкачи и др.

Царската институция от началото на своето появяване до края на микенско-ахейските общества получавала от народа (паро дамо) земя за своето съществуване. Такава земя получавали и военачалникът – павакета и останалите висши служители, които освен военновременните имали и мирновременни функции.

Всяка от миноско-микенските области имала главен град, чиято основна крепост – цитадела служела като местоживеене на знатните аристократи и богатите граждани (търговци на масло, оръжия и др.) Централно място в цитаделата от огромни каменни блокове, достигащи до 4,5 тона, заемал дворецът на царя – ванака, известен от Одисея на Омир като анакс. . Царството Пилос (микенски – Пуро) било разделено на девет области с областни градове. За територията на полуостровна Гърция ахейските области били ръководени от Касиреу – по-късната форма на думата е базилеус. На о. Крит, в Кнос, равакетът(лавагетът) е бил един от базилевсите, който отговарял за столичния град и вероятно това разделение е свързано с двународностния характер на ахейската критска държава.

В съвременната микенология съществуват хипотези за божествен статут на микенските царе (П. Уолкот, САЩ и П. Левек, Франция), които се споделят и от привържениците на идеята за микенска или орфическа Тракия главно в българската литература, въпреки умозрителния и неподкрепен от извори теоретичен материал. Съществуват и тези за върховна собственост на микенските царе над поземления фонд или за процес водещ към върховна собственост (Срв. Г. Ф. Полякова). Конкретните микенски текстове не съдържат сведения за върховна собственост на царя, за божествения му статут и за абсолютната му власт (Н. Неделчев).

Развитието на микенско-ахейският свят и икономическите и политически връзки с Египет и Предна Азия довели за борба за контрола над търговските пътища в Източното Средиземноморие. Вероятно около XVIII в. пр. н. е. Троянското царство достигнало до своя разцвет. На изток то граничело с малоазийските племена и племенни съюзи и подържало търговски връзки с младата Хетска държава. На запад Троя имала като морски съсед могъщата Критска морска държава, която имала конфедерален характер. Според Тукидид цар Минос назначавал синовете си за управители на завоюваните егейски острови – вероятно Тера, Мелос, Сирос и др., а в египетските надписи се говори за дарове на фараоните принасяни не от царе, а от хората от Крит(Кефтиу).

Около 1240 г. пр. н. е. вероятно коалицията на ахейските градове разрушила троянските крепости и според легендите от епоса на елините, унищожила почти изцяло населението й и самия град Троя. След легендарния поход на “Седемте срещу Тива” осъществен в действителност в два похода около 1270 и 1260 г. пр. н. е. това бил втори голям поход на ахейската коалиция. Тези войни са свидетелство не само за усилване на мощта на ахейските държави, но и за стремежа им да не допуснат силен хегемон, който да ги постави в подчинение. Затова вероятно според Илиада и Одисея пред стените на Троя ахейците не са единни и върховният базилеус Агамемнон не разполага с действителна власт над отделните предводители на съюзни войски като Ахил.

Ахейското конфедерално общество не могло да противостои на конфедералните военноплеменни съюзи и всъщност легендата за “Троянската война” отразява освен вътрешноахеските конфликти и конфликта с “първобитната периферя”. Смъртта на повечето от ахейските вождове във войната с Троя по пътя им към родните градове всъщност е символично представяне на залеза на могъщата някога микенска култура и цивилизация в сблъсъка й с първобитната периферия.

В резултат от изравняването на технологичните възможности на “центъра и периферията”, на цивилизацията и родовоплеменното общество, политическите центрове на цивилизацията били унищожени от първобитната периферия, и настъпил временен политически регрес съпроводен с технологично стремително развитие. Новият, по-лесно достъпен технологичен материал, желязото, не изисквал внос на скъпоструващ калай и спомогнал за демократизацията на обществото. Егейските цивилизации се върнали към родовоплеменното си обществено състояние около XII-XI в. пр. н. е.

Историческите събития, довели до упадъка на ахейско - микенската държавност се интерпретират по различен начин в съвременната наука. След откритието на английския инженер И. Вентрис през 1952 г. на микенското линейно писмо “В” и след последвалото разчитане на значителна част от “В” – текстовете от Вентрис и Дж. Чедуик (Обединено кралство), със сигурност се установи древногръцкият характер на най-ранното население на Пелопонес и Средна Гърция. Материалите от разкопките на Пилос през 1939 г. под ръководството на К. Куруниотис и Ч. Бледжен (Гърция и САЩ), бяха допълнени с писмени текстове от Микена и Тива. Пожарите, изпепелили двореца в Пилос и разрушенията, затрупали помещенията на дворците в Тива и Микена, позволили да се запазят писмените паметници. Единството на културата между южните области и Тесалия, където при древния Йолк се издигал царски дворец, в крепостта при някогашното Копаидско езеро в Беотия и на Атинския некропол, Мегаронният тип постройки – главно дворци вероятно са били характерни само за ранногръцката и гръцката култура и това позволява да се предполага гръцки етнически характер и ранногръцки обществени институции и в Троя І, и в Троя ІІ, и дори в Троя ІV и Троя VІІб, а също и в Тесалия и Арголида още към началото на ІІІ-то хил. пр. н. е.

Съюзническо-федеративните отношения на северните гръцки общности с негръцките им съседи: траки, карийци, пеласги и др. Водели до създаване на нови, етнически по състав общности, които запазвали частично езика и културата на своите предшественици и създавали свой език и култура, частично родствени с гръцките и тракийските. Отсъствието на гръцка писмена култура и полисни институции било пречка за превъзходство в тези синтезни култури на гръцки език и за оформяне на обществата като гръцко-микселински. И Херодот, и Тукидит, двамата най-големи гръцки историци са с микселински произход – карийски и тракийски. Митовете отнасящи се за по-ранно време свидетелствуват за смесени бракове между гърци и “варвари” и най-вероятно отразяват процеси от Беотия и Фокида до Троя.

В епоса и митологията на древните елини отсъстват сведения за чуждо етническо по характер завоюване с изключение на легендата за зависимостта от Крит на цар Минос и с изключение на легендата за Пелопс, който според Софокъл и Еврипид е незавоевател , а мигрант от Троада и баща на Атрей и Тиест. Според Ф. Стъбингс (Обединено кралство), Пелопс бил предводител на мигранти, които завоювали прототракийското население на Елада поради военното си превъзходство в бойни колесници. Израелският археолог И. Иадин и холандецът Ян Бест предполагат твърде хипотетично друго завоевание – прогонените от египтяните хиксоси, завладели Гърция около 1580 г. пр. н. е., като не отчитат участието на Крит във войната с победоносен край срещу азиатските завоеватели ( Н. Неделчев). Тези завоевания и хипотетични податки за завладяване на Гърция са от време, което предхожда значително и Троянската война и преходния период от Микенска към следмикенска Елада.

Отсъствието на спомени за завоевания в гръцката традиция и отсъствието на преписваните на дорийците железни оръжия в археологическия пласт, свързан с ахейска Гърция от ХІІ – ХІ в. пр. н. е., заедно със запазените в епоса и митологията сведения за раздори и убийства сред героите, участници в Троянската война свидетелстват за вътрешни причини за упадъка и гибелта на ахейско – микенската цивилизация.

Микенската и дорийската култури и цивилизации били не само с градски, но и със селски облик. В райони като Амикла, където освен богатите гробници – толоси от ахейско–микенско време, не са известни за сега урбанистични центрове като Микена или Пилос, сближаването и обединението на ахейското и дорийското население било възможно поради отсъствието на социално-политически разлики при двете народностни групи и поради езиковото родство.

За вътрешни етно-политически промени, довели до завоеванието на Пелопонес от дорийците настояват изследователката от Германия Г. Бокиш и американеца Ч. Стар, В. С. Сергеев, Ю. В. Андреев, Э. Д. Флоров, В. Д. Блаватска (Русия) и др. Те считат, че дорийците са завоеватели мигранти, дошли в Елада от север. Текстът на древногръцкият историк Тукидид не показва, че дорийците са от извънеладски земи: “На осемдесетата година от падането на Троя, дорийците, заедно с Хераклидите завладели Пелопонес” (Тукидид, І, 12, 2). Произходът на Хераклидите – преки потомци на Херакъл и Деянира, чрез сина на Прометей, Девкалион от Фтия в Тесалия и чрез неговия син – Амфиктион, законният баща на Херакъл, който управлявал областта на Термопилите и по-късно Атина е средногръцки. Известно е по наблюдение на археолози, че микенска Атина не е била разрушена от дорийците, а подобни сведения отсъстват и в писмените извори от по-късно време. Вероятно съюзници на дорийците са били политическите и племенни съюзи от Средна Гърция заедно с Атина. Известният по легендарни сведения конфликт между царя на Микена и Тиринт, Евристей и Херакъл отразява това събитие в подкрепа на борбата на дорийците с ахейските им противници. Сведението на Херодот за пеласгийския, негръцки, варварски произход на атиняните, за разлика от дорийците (Херодот, І, 56, 2) свидетелствува за сложния етнически състав на ранните гръцки земи в дълбока древност и за процес на елинизация на негръцки племена, мислени за пеласги и на ахейците – микенци, наричани пеласги. Не случайно в Библията, в книга на пророк Амос, гл. 9, § 7 се съобщава: “Нали аз изведох ... филистимците от Кафтор” – от о. Крит. Възможно е името на град Дор, където на север от филистимски града Ашдат, Гет, Аккарон, Аскалон и Газа, отседнало самостоятелно племе от морските народи, да отразява родовото име на дорийско племе, мигрирало едновременно с филистимляните на изток към Източносредиземноморското крайбрежие, около XI в. пр. н. е. Времето на поява на филистимляните и обитателите на Дор съвпада с времето на нашествие на дорийците на о. Крит, или с времето на завоюването на о. Крит – древният египетски Кефтиу и еврейския Кафтор.

Преселението на ахейците от о. Крит от Егейските острови и от полуостровна Елада на север, по Егейските острови, Атика и западното крайбрежие на Мала Азия между XI и IX в. пр. н. е. свидетелства за вътрешния характер на дорийската “миграция”. Разселването на дорийците в Южна Средна Гърция – Мегарида, в Източен и Южен Пелопонес, на островите Китера, Крит, Крпатос, Родос, Книдкос, Тера и на Халикарнаския полуостров на Мала Азия (днешен Бодрум), а също и на територията на днешния полуостров Решадие и др. Е насочено срещу част от ахейския свят и неговите колонии и очертава южната половина на някогашната микенска цивилизация.

Строителството на нови крепостни съоръжения в Тиринт, Микена и в Пилос и издигането на силно укрепена защитна стена на Коинтския (др. гр. Истмийски) провлак между Средна Гърция и Пелопонес, която останала недовършена, показват съществуването на най-сериозна опасност, но едновременно и от към Средна Гърция и вътре в границите на полуострова. Затова се укрепяват и провлакът на югоизток и Пилос на югозапад.

Областта Дорида в Централна Гърция, която някои изследователи считат за родина на дорийците, вероятно наистина е било тяхно родно място, но не по време на миграция от XIIІ – ХІ в. пр. н. е., а от по-рано, от ІІІ – ІІ хил. пр. н. е. Съществуването на области с имена Ахайа в Южна Тесалия и северен Пелопонес, на градове с името Тива и Тесалия на брега на Пагасейския залив и в Беотия, на област Дорида между Етея, Етолия, Локрида и Фокида, населено с дорийци и на множество дорийски държави в Пелопонес, свидетелстват за ранно преселение на част от гръцките племена от прародината им в Тесалия на юг към средна и южна Гърция и към Егеида и Малоазийските брегове. Вероятно по време на това ранно преселение част от гърците са достигнали и до земите на Троада при Дарданелите ( ст. гр. Хелеспонт).

Упадакът на микенския начин на живот в т. нар. пеласгийски средища по егейските острови и в Мала Азия, заедно с упадъка на ахейските центрове в Тесалия и Атика, които остават незасегнати от дорийско нашествие, свидетелства за вътрешнополитически причини, довели до реставрация на родовоплеменните и обществено демократични отношения. Отсъствието на пренесени микенска култура и цивилизация в източните предели на гръцкия свят, подобни на микенско-тиринските и пилоските прояви в писмеността, крепостната архитектура и дворцовото строителство, свидетелства че крушението на ахейския свят започва без на места на дорийците и само е довършено от тях. Отсъствието на дорийски племенни енклави в централен и северозападен Пелопонес, в Аркадиа, Елида и Ахайя очертва и северозападните граници на разпространение на дорийците. Най-вероятното им местоживеене през ахейско-микенскат епоха е било в източната част на Пелопонес и района на Коринтския провлак, на север и изток от завоювания от спартанците едва през Х – ІХ в. пр. н. е. централен южен Пелопонес.

След ХІІ в. пр. н. е. последвало упадък на Микенско-ахейска Гърция и период на реставрация на родовия строй. Той бил по-аристократичен в йонйиските и по-демократичен в дорйиските и аркадо-еолйиските земи през ХІ – Х в. пр. н. е., но през ІХ – VIII в. демократизацията на родовоплеменните общности обхванала и Атика с град Атина. От VIII в. започнал процес на съсловно и имуществено разделение в Атика и през VII – VI в. пр. н. е. атинското общество се изравнило по степен на социални и имуществени противоречия с останалите аристократично управлявани племенни общности. Свидетелство за това са еднородните бедни погребения в Атина от Х – ІХ в. пр. н. е. и появата на оръжие и златни украшения след VIII в. пр. н. е.

Омировите поеми отразяват този процес. Преходното общество между XI – VI в. пр. н. е. е разделено на бедни и богати, на базилевси, аристократи – собственици на големи стопанства, на дребни собственици на земя или занаятчии и на тети и метанасти – неимотни ратаи и хора откъснати от родовата си организация (гр. мета – извън). Социалното и професионално разделение на реставрираното родово общество било съответстващо на разделението на аристократично-родовите общества от някогашните микенско-ахейски области, които не достигнали до уравниловъчното родово-племенно единство, при което всички граждани подобно на атиняните и спартиатите имали равни политически права, като участници в народното събрание. Между аристократите и свободните хора в и извън общините през този период не е имало никакви правни различия ( Ф. Енгелс).

Родовите, фратриите (гр. фратрия – братство) и племената (гр. фили) били преходен период към държава. Част от обществото запазила родовата си организация – запазили се главно аристократичните родове и родовете в перифернита планински и селски райони с по-бавно развиващи се трудовоправни отношения. Средно и малоимотните членове на племенната общност извън родовете били ратаи на полето, ковачи, кожари, грънчари, златари – притежатели на собствени работилници или наемни работници, земеделци и др.

В селското стопанство основна клетка било ойкосното стопанство (гр. ойкос – дом), организирано в състава на общината от селски или градски тип. Във всяка община имало ковашка работилница, а в рамките на по-голяма общност от няколко общини или райони имало и тъкачески, и грънчарски, и златарски работилници. Центрове на съсредоточаване на занаятите били ранните градове от XII – VIII в. пр. н. е. Градовете се превръщали в центрове на занаяти, административно-политически и културен живот. Жителите на селата и градовете живеели в отделни малки семейства и ползвали участъци земя (гр. клер – жребий), които някога били преразделяни и запазили името, което свидетелства за ранен колективен и първобитнокомунистически характер на общинните отношения. Родовите вождове и племенните вождове – басилевсите получавали “отрязани участъци” от общата земя (гр. темно – режа). Свързването на темените на вождовете и царете с вероятно шумерско влияние с шумерското “итемен” и с производното от него микенско понятие “темено” противоречи на логичната гръцка етимология и не пояснява как се осъществява пренасяне на нови трудовоправни отношения в микенската и по-късната гръцка среда (Н. Неделчев).

След микенската епоха, която през ХІ в. пр. н. е. се означава по характерните не пластични, а геометрични рисунки като “Геометричен период” била време на военна демокрация – начална за “първобитната периферия” и реставрирана за някогашните политически минойско-микенски и егейски центрове. Геометричните фигурки на коне и колесници, човешки фигурки, главно на войни, на морски битки с кораби представят времето, в което войната се превръща в един от видовете занаяти или в средство за натрупване на принаден продукт чрез ограбване на съседите.

Стопанството на военноплеменните общности до VIII в. пр. н. е. било все още автаркично въпреки съществуващия обмен между производителите на различни селскостопански и занаятчйиски стоки. Основна разменна стойност била стойността на един бик. В бикове се изчислявали броните, земите и дори пленниците – роби. Като разменно средство служели още късове мед, желязо, кожа на бикове и хора роби: “А останалото вино ... децата на ахейците купиха като плащаха кой с желязо, кой с блестяща мед, кой с кожа на бик, или с хора роби – гр. андраподесси” (ил. VII, 472 – 475).

Увеличаването на военните конфликти от ранно- или прото-геометричния период (ХІІ в. пр. н. е. ок. 950 г. пр. н. е.) през средно- или ранно-геометричния период (950 – 850 г. пр. н. е.) до зрелия или късния геометричен период (850 – 800 г. пр. н. е.) и след това в периода на архаична Гърция (VIII – VI в. пр. н. е.), довело до социална нагласа, характерна за героичния век и ранната държавност: “Смел в боя, аз не обичах труда на полето нито тихия семеен живот ... остроносите кораби повече ме привличаха, битката, стрелите с оперение, блестящите с мед копия ... хората не си приличат, едни харесват едно, други друго ...” (Од. XIV, 224 – 228). Самата Троянска война е представена като подобен пиратски поход от времето на военната демокрация. Евмей, царят на о. Лемнос търгува с вино срещу плячката на ахейците от военните действия срещу Троя (Ил. VII, 468 – 476).

Военните действия довели до обедняване и разединение на населението от различни области и племенни територии племенните вождове вече управлявали цялото население на една територия, а не само своите съплеменници. Етническите и социалните противоречия били преодолени в течение на десетилетия или векове при различните племенни общности и народи, но съдействали за засилването на развиващите се класови противоречия. По време на войната народното събрание имало военна организация и било подчинявано на военна дисциплина и идеология, която притъпявала вътрешните социални проблеми с надеждата за изнасянето им извън обществото – като война надежда за забогатяване и на най-бедните от плячката, получена от победените. В противоречието между аристократите и народа, отразено в Илиада, Терсит – защитникът на интересите на обикновените, незнатни гърци просто е пребит от Одисей под одобрителния смях на военизираното народно събрание.

През архаичния период социално-политическите и имуществените противоречия между бедни и богати се усложняват от появата на лихвари – трапезити или богати земевладелци и аристократи, които притежавали пари и земя и заграбвали имуществото на обедняващите, и дори ги поставяли в робство. Този процес довел до рязко противопоставяне на бедни и богати, на управляващите аристократични родове и управляваната част от народа. Това се отразило върху основните додържавни и военнодемократични институции – народното събрание, съвета на старейшините и базилевса ( или айсимнета). Народното събрание било представено от все по-малко свободни хора и вождовете базилевси получили възможност да влияят над обедняващите бедни и средни собственици. Съветът на старейшините откривал и закривал събранията. Народът, който съставял народното събрание нямал инициатива да свиква събрания. Затова според разказа в “Одисея” за свиканото от сина на Одисей, Телемах събрание, при поставянето на неудобни въпроси от Телемах аристократите претенденти за имота на Одисей закрили народното събрание. Съюзът на аристократите, ако те не били в състояние на непрекъснати взаимни борби, осигурявал олигархично аристократично управление. При различия между членовете на съвета на старейшините и отделните базилевси народното събрание могло да отстоява интересите си и демократичността на обществото, като било подкрепяно от отделни аристократи и вождове. Тогава, въпреки късния стадий на развитие и разпад на родовия строй, на гръцката агора, както в средновековието и на скандинавския стинг била отстоявана волята на народа от военно-демократичния период (Н. Неделчев). Този съюз обаче бил условие за развитие на по-късните ранни гръцки тирании, насочени срещу господството на част от аристократите.

Базилевсите, като пълководци на свободни хора, съдии и върховни жреци, според Аристотел, постепенно се превръщали само във военачалници и съдии, като отстъпвали жреческата власт на възникналото професионално жречество с отделни храмове, богове и култ.

Между ІХ и VI в. пр. н. е. гръцкото общество, устроено по полисни племенни територии с градски центрове, настъпили промени, свързани с: нарастването на населението и недостига на земи и храни; с развитието на занаятите и необходимостта от внасянето на метали, суровини и роби заедно с храните; и с необходимостта от изнасяне на вътрешните противоречия извън полисите – разделящото се на демократи и аристократи или олигархи общество, колонизирало нови земи, селища и територии, в които обикновенно отивали загубилите властта в полиса – метрополия демократи или олигархи и аристократи. Между метрополията и колониите не са се водили военни действия и те заедно съставили система за взаимна доставка на стоки, суровини, роби, храни и пазари.

Гръцката колонизация се осъществила последователно в пет основни направления. Първото и най-ранно започнало още в минейско-микенската епоха и било свързано с колонизирането на западна Мала Азия и прилежащите и острови. Вероятно тук била създадена държавата Милаванда, с град, по-късно известен като Милет. Определено отношение към тази ранна колонизация има и създаването на гръцка по архитектурата си държава в Троя и по-късната Троянска война на микенските гърци срещу вероятно конкурентната на важен търговски кръстопът държава, при входа на Дарданелите (Хелеспонт). През ХІІ – ІХ в. колонизационният поток към Мала Азия, към Смирна, Ефес, към о. Кипър и към финикйиското крайбрежие се усилил във връзка с рухването на микенската държавност. В миграцията участвали и микейци, ипеласги от Атика и Арголида, и дорийци.

Второто направление на гръцка колонизация било към Италия. Тук още в микенската епоха били основани гръцки селища, вероятно в Метапонт (мик. Ме-та-по) и при Палермо. През VIII – VII в. пр. н. е. били основани Сибарис, Тарент, Кротон и др., предимно от жители на Ахай. На днешното френско крайбрежие малоазийският град Фокея основал Монак, Никея и Массалия, а на източното испанско крайбрежие Заканта (Сагунта). Централното и западното африкански крайбрежия били колонизирани от финикийците и това направило невъзможно създаването тук на гръцки селища. Кебела основала колонии на о. Цицилия – Регий, Катана, Леонтина, Химера и др.

Третото направление на елинска колонизация било към тракийското средиземноморско крайбрежие и проливите Хелеспонт и Боспор (тракийски), по бреговете на Тракийско (Егейско), Мраморно (Пропонтида) и Черно (Понтос Евксинос) море. Тук малоазийският милет основал Кизик, Аполония, Одесос, Томи, Истрия, Теодосия, Фанагория, Диоскуриада, Тасис, Трапезунт, Амис, Синопа, Китор и Хераклея Понтийска, Византион и Хераклея (Херсонес) били основани от Мегара. Към колонизиране на земи на Балканския полуостров пристъпил и Коринт, но неговите колонии били по адриатическото крайбрежие на Епир и на о. Коркира и о. Левкада. Атина се укрепявала в тракийския Херсонес в съюз с таркийската държава на долонките.

Четвъртото направление на гръцката колонизация било към източното северноафриканско крайбрежие. Тук, в Киренайко, Спарта основала град Кирена и покровителствала възникващите гръцки градове Евхеспериди, Аполонил, Барка и Платея в областта Киренайка.

В Египет била създадена гръцката колония Навкратис, която имала вътрешна автономия и осъществявала икономическите връзки на дванадесет елински метрополии с африканската държава.

Широката колонизация на Средиземноморието позволила на гръцките градове да развият максимално своята икономика и търговия въпреки бедната на суровини Елада и да повлияят стопански и културно на средиземноморските народи.