Егейските цивилизации

......................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Съставете хронологична таблица на периода на егейските цивилизации.

Тодорова Х. Каменномедната епоха в България.(пето хилядолетие преди новата ера), София, 1986

Блаватская Т. В. Ахейская Греция. Москва, 1968

Блаватская Т. В. Греческое общество во втором тысячелетии до н. э. Москва, 1976

Пендлбери Дж. Археология Крита. Москва, 1950

Ростовцев М. История на Стария свят.Т. 1 Изтокът и Гърция. София, 1994

Полякова Г. Ф. Социально-политическая структура пилоского общества. Москва, 1978

Рутковский Б. Крит. София, 1978

Андреев Ю. Раннегреческий полис. Ленинград, 1976

Андреев Ю. Крито-микенский мир. В: История древнего мира. Ранная древность. Москва, 1981

Неделчев Н. Създаването на най-ранните държави в Африка, Азия и Европа. София, 1995

Блаватский И. Д., Блаватская Т. В., Бокщанин А. Г., Казаманова Л. Н., Ковалев С. И., Колобова К. М., Ленцман Я. Н., Пикус Н. Н., Савостьянова О. И. История на Древна Гърция. София, 1974, под редакцията на В.И. Авдиев, А. Г. Бокщанин и Н. Н. Пикус

История Древней Греции. Москва, 1986, по редакцията на Ю. Андреев

Хрестоматия по истории Древней Греции. Москва, 1984

Христоматия по история на стария свят. София, 1976

В пелопонеските Арголида, Мегарида, Месения, о. Китара и островите Мелос, Крит, Фолегандр, Тера, Анафа, Астипалея, Лерос, Кос, Телос, Родос, както и в Херсонес Книдски, в Минд и Халикарнас на територията на Мала Азия, а също и на о. Керкира и о. Левкада в Адриатиак се заселили дорийци. От източната част на Пелопонес, от района на Аргос заедно с ахейците-йонийци, на север в Атика вероятно се преселила и част от пеласгите, докато друга част от тях отседнали в Мала Азия и в Палестина.

Според една широка разпространена хипотеза дорийците дошли в Пелопонес от Епир (Срв. Ю. Андреев). Но с повече основания е хипотезата представена от Херодот (История I.56), в която първоначалната родина на дорийците е локализирана очевидно по незабравено историческо предание в южна Тесалия във Фтиотида.

Сведенията на Херодот и Тукидид, автора на “Пелопонеската война”, в които се съобщава за преселения на гръцки племена през XII-XI в. вероятно отразяват миграциите настъпили след развитието на микенската политическа криза и възможното преселение на юг на част от ахейските, дорийксите и еолийските племена, които не били напуснали първоначалната си родина в Тесалия. Но и това второ преселение не довело до пълното изселване на дорийците от средна Гърция, от Дорида.

В северен Пелопонес, в Арголида на североизток около средата на IX в. пр. н. е. се установили дорийци, от военноплеменен съюз с политически център в град Аргос. Южен Пелопонес бил поделен между два мощни военноплеменни съюза на дорийците - на запад се установили месенските дорийци с политически център на областта Месения – град Месения, а на изток от тях дорийците от Лаконика с политически център град Спарта. Тук завоюваните от дорийците земи са известни и под името Спарта. Етиологичната легенда за наследството на потомците на Херакъл, Хераклидите – прогонените наследници на Херакъл и Деянира от тиринтско-микенския цар Евристей свързва месенксите, спартанските и аргоските владетели (царе) с общ произход. Към легендата нямат отношение ранните вождове и владетели на на дорийските Дорида, Мегара, Коринт, вероятно поради това, че не вземат участие в дорийските завоевания на изтока и юга на полуострова и вероятно са били часто от “микенския” свят преди завоеванията на съплеменниците си.

Слабо заселените през микенския период Елида и Ахая в пелопонеския северозапад били завладени от еолийци, които започнали завоеванията си едновременно с дорийците.

Микенско-ахейското население на полуострова било частично покорено и частично се съюзило с дорийците. Съществуващото обяснение за миграция на микенски групи на север в Атика, в посока противоположна на посоката на движение на дорийците е противоречива. Движението на емигранти, бегълци и при това част от тях богати, от царски родове, през земи населени със завоеватели дорийци, дори и след първоначалното време на завоевание недостатъчно обосновано. Посоката на бягството е противоположна на посоката на завоевание – на север-североизток.

През VIII-VII в. пр. н. е. Аргос бил най-силният дорийски военен съюз и през първата половина на VII в. пр. н. е. се превърнал в държава. Най-известният и най-силен владетел, вероятно първият действителен цар на Аргос били Фидон. Той се считал за пряй наследник не само на дорийските завоеватели, но и на по-дребните ахейски царе, пише В. Андреев, и се опитал да възстанови известната по Омир “велика държава на Агамемнон”. През 669 г. пр. н. е. тежко въоръжената аргоска фаланга разгромила нахлулите на територията на Аргос спартанаски войски и ръководена от Фидон овладяла източна Лаконика и о. Китара. Фидон поставил под своя власт и Елида със светилището на Зевс в Олимпия, но през 657 г. пр. н. е. загинал в конфликт с дорийския Коринт. При управлението на неговите наследници огромната държава се разпаднала, а в Аргос династията на Фидон била отстранена от власт. Народното събрание на Аргос предотвратило опитите за усилване на царската власт, като поставило под свой контрол избирането на царете и ограничило техните пълномощия.

В Коринт, Сикион и Мегара, както и в йонийските полиси – племенни центрове, в Милет и на о. Самос, в резултат от противопоставяне на родовата аристокрация на по-бедните родове и на хората, загубили родовите си връзки и в резултат от обществено-икономическите условия по времето на разпад на родовия строй, започва ожесточена обществено-политическа и икономическа борба. Тя не е класова, както пише В. С. Сергеев, защото класите се узаконяват според историко-материалистическата едва със създаването на държавата но е: “Един от пътищата за създаване на гръцките държави. Тираните сломили силата на родовите учреждения, обичаи и култове, съдействали за по-нататъшен ръст на производителните сили и с това точно издигнали социално-икономическото значение на селската и градската демокрация” (В. С. Сергеев). При съществуващи класи, тиранията не би била един от пътищата към създаване на държава, т. е. на класово и политическо общество.

През 657 г. пр. н. е. на власт в Коринт идва вождът на демоса, демагогът Кипсел – той прогонил господстващия аристократичен род Бакхиади и установил демократично управление под формата на представителна тирания. При сина на Кипсел, Периандър представителната демократична тирания преминала във вече наследствена по бащина линия и непредставителна, автократична тирания в името на народа (демоса). При Периандър Коринт се превръща в голяма държава – център на сухопътната и морската търговия с владения в Миртойско и Егейско до Адриатическо море с островите Таф, Левкана, Керкира, и владения по бреговете на тези морета. Истмийския или Коринтския провлак бил единствената сухопътна връзка между Пелопонес и Средна и Северна Гърция, а по времето на Периандър (627 – 585 г. пр. н. е.) на провлака бил построен диолк – каменен канал за изтегляне на корабите от Сароническия до Коринтския залив, като по този начин направили вътрешността на територията си централен морски кръстопът между източната и западната част на търговския път между Черно, Мраморно, Тракийско, Егейско, Миртойско – Йонийско и Адриатическ морета, между Мала Азия, Балканите и Италия. Наследникът на Периандър – племенникът му Псамметих – бил убит от противници на тираничното управление и с това династията на Кипселидите прекратила съществуването си, а държавата се разпаднала на самостоятелни нови държави.

В град Сикион, между Коринт и Ахая, пре 670 г. пр. н. е. била основана тираничната династия от Ортагор, която управлявала 100 години. Между 600 и 570 г. пр. н. е. управлявал един от най-известните ортагориди – Кипсел. Около 590 г. пр. н. е. в съюз с Атина и Тесалия, той водил “Свещена война”, известна като “Първа Свещена война” с град Кира, чиито граждани се отнасяли враждебно към жреците на храма на Аполон и Делфи. След победата Кипсел имал най-важната роля в Делфийската амфиктиония – съюз на полисите от Средна и Северна Гърция около делфийското светилище (Срв. Ю. Андреев).

В Мегара, Епидавр и др. дорийски полисно-племенни общности от VII-VI в. в Пелопонес и извън него, борбата мебду аристократичните родове и демоса била свързана с постепенното социално, политическо и класово разслоение, което водело към държава и узаконяване на новите, чужди на родовия строй явления. Тираничните режими в Пелопонес били заменени с олигархично управление на най-богатите граждани – земевладелци, лихвари, собственици на промишлено-занаятчийски работилници.

Трети тип държавност, различен от изборната монархия на Аргос, от умерената олигархия на Коринт, Сикион или Мегара представлявало държавното устройство на Спарта. През XII-XI в. пр. н. е. дорийците от южен Пелопонес започнали борба за завоеванието на териториите, които се намирали в периферията на микенско-ахейските политически центрове. Западните или месенски дорийци завладели земите на запад от планината Тайгет с център Пилос. Спартанците овладяли Лаконика, между южните склонове на Аркадското плато и южното крайбрежие на полуострова между Месенския залив и Арголидския залив. Въпреки огромните си размери, територията под властта на спартанците била непригодна за стопанство на север, запад и изток, между планинските склонове на Тайгет и Паркон, и на юг в заблатените земи на крайбрежията. Плодородната равнина на р. Еврот или Лаконската долина била приблизително 30 км. дълга и 20 км. широка – това била същинската територия на Спарта. Много по-обширна и плодородна била територията заета от военноплеменния съюз на западните дорийци – Месения.

В “География на Страбон, VIII, 5, 4”, се съобщава, че илотите – “вид обществени роби” произхождали от периеките (гр. периойкос, пери – наоколо, около; ойкос – дом) или “живеещи наоколо”. “Синът на Евристен, Агис ги лишил от равни права и заповядал да плащат данък на Спарта. Всички периеки се подчинили на тази заповед, но хелеите, в чиито владения се намира Хелос, вдигнали въстание. Те били пленени и превърнати в роби, но с някои ограничения – господарят им не можел нито да ги освободи, нито да ги продаде зад граница. Тази война била наречена война против илотите. Илотията установили Агис и неговите сподвижници и тя просъществувала чак до римското завоевание.”. Вероятно илотите (гр. хейлотес) били късно явление спрямо завоеванието – това се вижда от разказа на Страбон и от статута им – те не могли да бъдат купувани и продавани, те принадлежали на държавата – качество, което би могло да съществува само при създадена държава. При продължителен процес на завоевание и, както съобщава Страбон, при съдействие от страна на местното население на дорийците по време на завоеванието (“... Амкила била дадена от Хераклидите като подарък на този, който им предал Лаконика и убедил този който я е владеел да се договори с ахейците да замине с тях за Йония. VIII.5.4.) създаването на институт от типа на илотския е невъзможно. Старинният гръцки глагол “хело” – хващам, по-късно заменен от синонима “хайеро” – пленявам, подсказва произхода на илотитени – народното обяснение на илоти с Хелос.

Не многочисленото население на микенските спартански земи не е било източник за създаване не илотите, а участието на ахейците в създаването на Спарта и съобщението за оттегляне на несъгласните със спартанското господство ахейци прави тезата за ахейския произход на илотите незащитима. Страбон съобщава, че след предоставянето на Амкила на съюзника си, Спартанците направили Спарта своя царска столица, а “в останалите части на Лаконика изпратили свои базилевси, като им предложили поради недостатъка на население да приемат като заселници всички чужденци, които желаят това”(VIII.5.4). Едва след лишаването на периеките от равни права със спартанците част от “живеещите наоколо” били превърнати в “хванати” или илоти.

През втората половина на VIII в. пр. н. е. спартанците нападнали месенските си съплеменници. След близо 20 години война месенците били победени и принудени да изплащат като данък на Спарта около половината от своите селскостопански добиви. През VII в. пр. н. е. в Спарта, както и във всички дорийски общности в Пелопонес, се водила борба между бедни и богати, между аристократи и свободни граждани. Спарта подобно на Аргос решила вътрешните си противоречия с извеждането им извън границите на собственото си общество чрез война.

През втората половина на VII в. пр. н. е. след неуспешната агресия срещу дорийския Аргос, когато през 669 г. пр. н. е. спартанските войски били разгромени при Хисии и последвалото завоевание на аргосци, Спарта насочила вниманието си към Месения. Започнала втората месенска война, която не е изолирано събитие, като война между родствени племенни съюзи и обединения. В 734 г. Коринт основал сицилийската Сиракуза, през това време била основана и Керкира (о. Корфу), а в 664 г. пр. н. е. Коринт и Керкира вече водили голяма морска война, резултат не от етнически, а от социално-политически различия, което довело до прерастването им в етнически. Месения получила помощ от пелопонеските племенни съюзи и общности, които се страхували от усилването на Спарта, но въпреки обединените усилия, след почти две десетилетия война, спартанците завладели земите от Тайгет до западното крайбрежие на Южен Пелопонес. Плодородната земя била разпределена между спартанците или под контрола на общностите им. Голяма част от дорийците-месени били превърнати в илоти. Само населението на приморските градове било дарено със статут на преиеки. Най-вероятно това са били потомци на ахейските микенски гърци и приобщили се към тяхната общност дорийци, които били занаятчии, моряци, търговци и пирати. От това време, в края на VII в. пр. н. е. е и създадената спартанска държава. За упражняване на господство над огромната маса покорени и превърнати в илоти хора била необходима нова политическа организация, способна на системно насилие. Облагането на месените с данъци след Първата Мисенска война било преход към държавна форма на експлоатация, но едва замяната на данничеството със системен политическо натиск и терор над илотите-дорийци родила класовата или политическата организация.

След създаването на Спарта като държава, поради избрания път на обществено-политическа организация с методите на войната, постепенно настъпило преустройство на политическата, обществената и културната действителност. Спарта, която до VII и началото на VI в. пр. н. е. била един от най-големите занаятчийски и културни центрове в Европа се превърнала в “община на равните” граждани – войни.

Спартанските учреждения (институти) и обичаи се свързват от античните автори с дейността на законодателя Ликург. В. С. Сергеев счита, че Ликург е полулегендарен спартански законодател, в чиито образ са се слели чертите на човека и на бога на светлината Ликург, чиито култ се почитал в Спарта и в историческо време: “Едва в V в. Ликург, чиято дейност се отнася приблизително към VIII в., започнал да се счита за създател на спартанския държавен строй.”

От втората половина на VI в. пр. н. е. изчзват археологическите свидетелства за Спарта като център на занаяти и художествени нужди и умения. Вероятно около средата на VI в. пр. н. е. били въведени Ликурговите закони, които ограничавали разкоша и излишъците и поставяли изисквания за скромни жилища, дрехи и храна за състоятелните и за по-несъстоятелните. Според Тукидид: “Лакедемоняните първи започнали да носят обикновени дрехи и при тях по-състоятелните хора водели в по-голямата си част начин на живот еднакъв с незнатния(простия) народ.”(I.6.4).

През военно-демократичния период, преди създаването на държавата, спартанците имали строй основан на три учреждения: народно събрание – апелала, съвет на старейшините – герусия и двама царе – архагети или по-късно базилевси. В приписваната ретра (закон – изречение) на Ликург, запазена по предание в биографията му от Плутарх, е съхранен следния текст: “На Зевс Селаний и на Атина Селания построй храм. Филите и обите да бъдат (фила – племе, оба – област). Учреди тридесет геронди заедно с архагетите. От време на време да се събира апеллата между Бабика (мост) и реката. На народа принадлежи господството (и силата)”. (Плутарх, Ликург, VI).

Държавното устройство на Спарта наследило военнодемократичните учреждения. В народното събрание(дор. гр. апелла) влизали пълнолетните спартиати – мъже навъършили тридесет години. Народното събрание се свиквало веднъж месечно и вземало решения по всички въпроси на войната и мира. Пълнолетните мъже избирали и членовете на съвета на старейшините – герусията и ефорите.

Герусията включва 28 мъже (гр. геронт – старец) не по-млади от 60 години и двамата царе. В герусията царете били представяни от своите опекуни, ако нямали навършени 30 години.

Ефорите били петима и образували учреждението на ефората. Те били висши длъжностни лица на спартанския народ с контролни функции над цялото общество и всички институции.

Спартанските царе – архагети (гр. “започваюи”, предводители на преселници и обединени войски) или базилевси били двама. Те произхождали – единият от дорийския род на Еврипонтидите, а другият от ахейския род на Агиадите. Вероятно това широко разпространено убеждение (В. Д. Балавадски и др., Ю. С. Крушкол и др.) е създадено по-късно от времето на завоевание на Лаконика, тъй като според Страбон (География, VIII.5.4), град Спарта бил обявен за царска резиденция, а на “този, който им предал Лаконика” Хераклидите предали Амикла – на север от плодородната долина. Според същия разказ Лаконика, очевидно разбирана не само като долината на Еврот, била разделена на шест части. В едната – Амикла управлявал ахеец, в останалите пет били изпратени царе-базилевси очевиднио дорийци. Военно племенният съюз на дорийците вкючвал пет племена , под общото управление на двамата хераклиди Евристен(ес) и Прокл(ес) – архагетите от които произхождала по предание царската власт на дорийските царе в Спарта. За божествения произход на спартанските царе, за произхода им от Херакъл говори и Плутарх в “Ликург”(I), като се позовава на Ксенофонт и вероятно на неговата “Лакедемонска полития”.

Поставеното в зависимост население-периеки и илоти представлявало голяма постоянна опасност за господстващите над покорените спартанци. Поради това държавата била единственият изход от конфликта, в който едно родовоплеменно общество искало да направи вечна властта си над покорено население. Родовият строй нямал учреждения и средства за подобна политика и в условията на военна принуда над покорените постепенно се преобразувал. Според Плутарх в разказа за Ликург, египтяните уверявали, че спартанският законодател е заел от тях обособяването на кастата на войните; “в следствие от което той въвел същото и в Спарта, като образувал отделно съсловие на занаятчиите и се явил като създател на класа от истински, чисти граждани. С египтяните са съгласни и някои гръцки автори” (V). По приписваните на Ликург закони ефоратът от незначителен контролен орган бил превърнат в учреждение за обуздаване на царете и геронтите (Плутарх, VІІ, с позоваване на Плутон). По този начин, чрез разделяне на властта между две учреждения на царете “Не им се наложило да изпитат това, което изпитали месонските и аргоските царе от страна на своите поданици, когато не пожелали да отстъпят част от правата си в полза на демокрацията (Плутарх, VII). В борбите между демократичните и олигархичните сили в спартанското общество бил въведен ефоратът. Той имал за цел да укрепи държавната власт, наложена от аристократите, които според преданието за Ликург, по негов съвет и ръководство извършили обществен преврат и завзели властта: “Като избрал удобно време, той казал на тридесет аристократи да се явят въоръжени сутринта на площада ...” (Плутарх, V).

Волята и правомощията на народното събрание били ограничавани постоянно. Царете Полидор и Теопомп добавили към ретрата на Ликург следната добавка: “Ако народът реши лошо, царете и геронтите да си отидат”, или с други думи, пише Плутарх, те не били длъжни да отвърждават неговите (на народа) решения, а въобще да разпуснат събранието и да го обявят за закрито, тъй като то носело вреда, като изкривявало и извращавало техните (на базилевсите и геронтите) предложения. Те дори успели да убедят гражданите, че така е наредил оракулът ...” (VI).

В условията на аристократичния преврат народът на Спарта бил отклонен от демократичния път на развитие и като приел натиска на аристократите, на свой ред, като класа – каста, противопоставена на илотите и над периеките са превърнал в затворено аристократично общество, съставено от по-бедни и от по-богати аристократи. Законите на Ликург предвиждали създаване на община на равните – “ой омойой”, но вупреки забраната на търговията, занаятите, на парите, освен железните оболи, които нямали стойност в съседните страни, от първоначално деветте хиляди участъка – “клери” през V в. пр. н. е. спартанците могли да притежават едва пет хиляди. Макар и бавно, трудовоправните отношения и военните загуби на хора ерозирали “общината на равните” сред тях и сред периеките се появили богати собственици и безимотни хора.

Спартанското общество било съставено от три обществени класи – спартиати, периеки и илоти. Спартиатите притежавали пълни граждански пава по смисъла на допълваната ретра на Ликург. Периеките имали само граждански, но не и политически права – те не били допускани до гласуване в народното събрание. Илотите били юридически безправни, държавни роби, според Страбон и според Плутарх, който пише: “Всеки, който казва, че в Спарта свободните се ползват с висша свобода, а робите са роби, в пълния смисъл на тази дума, добре разбира разликата между тях. Но на мен ми се струва,че толкова безчовечни спартанците станали след като в Спарта станало страшно земетресение, а илотите въстанали” (XXVIII) – през Третата месенска война от 464 г. пр. н. е. Това било времето в което Спарта окончателно се превърнала от родовоплеменен съюз в държава и от робовладелска държава в развита класическа робовладелска държава от аристократичен тип. Спартанските роби – илотите не могли да бъдат продавани зад граница или освобождавани, но спартанците могли да ги убиват, в съответствие с робовладелската си конституция. Всяка година ефорите обявявали свещена война на илотите. Спартанските младежи, ненавършилите тридесет години, въоръжени с къси мечове и организирани в отряди, нападали селищата на илотите или силните и здрави илоти, които виждали. Тези отряди действали тайно, нападали нощем или от засада, но така, че да не остават свидетели на политиката на държавен терор, осъществявана от достатъчно възрастни и водени като непълнолетни “младежи”. Тази война срещу робите – илоти е известна като криптии (гр. криптия – тайна война). Тя е описана от Аристотел, Тукидид, Плутарх и др. древни автори. В съвременните дискусии за робството често се пише, че илотите не били роби, но дискусията се води между съвременни автори, които се стремят да намерят решение на проблеми като “робство в широкия смисъл на думата”, “робство в тесния смисъл на думата”, “роб в икономически смисъл”, “роб в юридически смисъл”. И. М. Дьяконов пише за “не съвсем робско положение”, но не и като “роб по конституция”. А обявената свещена война целяла чрез терор, постиган с убийства, държане в робски статут.

Спартанските деца от седем години били вземани в агели (гр. стада) специални военизирани лагери, където били възпитавани в сила военни умения, безжалостност, способност да се убива хладнокръвно и освен това получавали начални умения да четат, пишат и да говорят кратко и лаконично като жители на лаконика. Спартанските мъже трябвало да бъдат раждани от здрави майки и поради това на девойките се разрешавало да спортуват и да се чувстват равни в обществото, но нямали право да участват в работата на държавните учреждения.

Спартанските мъже от деца живеели в колектив – от агелите до отрядите за свещена война. Те се хранели извън семействата си на общи трапези – сисситии, за които плащали в натура ежемесечни вноски.

Натискът на спартиатите върху илотите довел до грандиозното робско въстание от 464 до 455 г. пр. н. е. – едно от най-продължителните и масови въстания в робовладелския свят. След потушаването на борбата на лаконските и мисенските илоти, по името на които то било наречено Трета месенска война, Спарта се превърнала в най-силната пелопонеска държава. Нейната армия, организирана като тежко въоръжена фаланга с бронзови ризници, шлемове, киемиди и щитове, обковани с метал, и с мечове и копия от лаконска стомана, поставила под своя зависимост повечето съседни държави и дорийските Сикион, Мегар, Коринт и др. Със създадения под натиска на Спарта Пелопонески съюз не влезли само Аргос и Ахая.

В по-ранната и съвременната историография историята на Спарта не рядко предмет на идеализации и опростяване. Представите в немската историография от трийсетте и четирийсетте години на ХХ в. за арийска държава, в английската и в американската литература, за идеалната държава с “меко отношение” към илотите не като към роби и в съветската и в марксиската европейска историографии за “най-реакционния” древногръцки режим не отчитат мястото на робовладението в историята и етапите на развитие на древните общества, сред които е и Спарта.

През римско ІІІ – ІІ в. пр. н. е. в реформиращото се спартанско общество са включени от царете-реформатори и част от илотите.