Егейските цивилизации

Сравнете общите и различните институции на Атина и Спарта и им направете кратка характеристика като при случаите на възможни различия потърсете причините за това!

Подредете в табличен списък основните политически събития и явления от историята на Атина!

Сравнете реформите на Солон в Атина и реформите на Сервий Тулий в Рим, и дайте оценка за мястото им в развитието на античните общества!

Морган Л. Х. Първобитното общество. София, 1946

Енгелс Фр. Произход на семейството, частната собственост и държавата. София, 1975

История на Древна Гърция. София, 1974, под редакцията на В. Авдиев

История Древней Греции. Москва, 1986, по редакцията на Ю. Андреев

Хр. Данов. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976

Причина за промяната на политиката на долонките спрямо гръцки настроеният им изборен тиран било въстанието на малоазийските гръцки полиси, които след господството на Лидия паднали под персийска власт. Отстояването в научната литературна позиция, че при владичеството на Персия малоазийските полиси се развивали икономически и социално поради предоставянето от страна на Персия на огромни пазари на империята (В. С. Сергеев) противоречи на конкретните сведения на Херодот за въстанието на малоазийските гърци от 500-494 г. пр. н. е. Социално-икономическият натиск на персийската империя бил толкова задържащ и реакционен, че елините в Мала Азия въстанали. Причина за въстанието е политиката на Персия, която облагодетелствала конкурентите на гърците – финикийците и спъвала международната търговия на гърците и борбата им за пазари (Ю. С. Крушкол).

В борбата за демократизация, чиито привърженик бил и царят на Персия Гаумата-Бардия, преди да бъде отстранен от заговора на седемте аристократични семейства, персийско-гръцкият свят изживял сложни процеси. След унищожаването на демократичната персийска политика в самата Персия, империята насочила усилията си към малоазийското елинско крайбрежие и егейските острови. В помощ на тираничната власт на персийските царе се обявили гръцките аристократи. Милетският тиран Аристагор решил да ликвидира последиците от демократичната революция на йонийския остров Наксос в центъра на кикладксия архипелаг и с това да издигне престижа си пред Дарий I, като борец срещу демокрацията и свободомислието. Според Херодот, след неуспешния поход срещу демократичния Наксос, Аристагор, който се опасявал от гнева на своя цар, се отказал от статута си на тиран и призовал гърците на въстание срещу персийския гнет. Въстанието на гърците било стихийно, но поради подкрепата на местното индоевропейско население от карийци (кари) се превърнало в масово и победоносно в началото си. Тираните на останалите, освен Милет, гръцки градове били свалени от власт от въстаналите. Борбата между аристократи и демократи разтърсвала основно робовладелските общества на Персия и гръцките й територии от зависими полиси. Тази борба била част от борбата аристокарация-демокрация, която обхванала древния свят между VI – V в. пр. н. е. Новият демократ-вожд на въстаналите Аристагор отишъл в градовете на Балканска Елада, за да иска помощ срещу персите. Само градовете Атина и Еритрея от о. Евбея изпратили съответно 20 и 5 военни кораба. Въстанието обхванало и о. Кипър и гр. Бизантий, които били под персийска власт. Но без подкрепата на елините от Атина, Спарта, Тива, Мегара, Аргос и останалите градове-държави, съпротивата на малоазийските гърци била обречена. През 494 г. пр. н. е. антиперсийското въстание било потушено. Персия се възползвала от военната помощ която Атина и Еритрея оказали на въстаналите, за да обявят война на гръцките балкански държави. През 492 г. пр. н. е. персите прехвърлили сухопътните си сили през Хелеспонта на Тракийския Херсонес и по егейското тракийско крайбрежие предприели поход срещу Елада. Военният им флот акостирал на остров Тасос и след това продължил към Елада, но при нос Акте (Атон) бил почти изцяло унищоженот морска буря. Това нещастие принудило командващия персийските сили зет на Дарий, Мардоний да отстъпи. Без силния флот неговите сили не могли да окупират Елада, а при това били обезкръвени от партизанската война на тракийските племена от егейското крайбрежие и Родопите, които ги възприемали като завоеватели.

Дарий I поискал от гърците да се покорят на върховенството му, т. е. да му дадат “вода и земя”. Гръцките държави Тесалия и Беотия и македонското царство, заедно с повечето елински държави с по-малка територия приели ултиматума на Дарий I. В Атина персийските пратеници предизвикали възмущение и били хвърлени от скалите в пропаст или яма. В Спарта персийските пратеници били удавени в кладенец с пожелание да си вземат от там колкото искат вода и земя.

Неподчинението на най-силните гръцки държави било причина за организирането на втория поход на Персия срещу Елада. Той започнал през 490 г. пр. н. е. и бил насочен срещу Еритрея и Атина – държавите подкрепили въстанието на малоазийските си съплеменници. Командваният от адмирал Датис персийски флот потеглил от базите си в малоазийска Киликия, направил десант на о. Евбея и разрушил Еритрея. Под влияние на съветите на сина Пизистрат Хипий, който бил емигрант в двора на персийския цар, персите предприели настъпление по суша след десанта на крайбрежието на Маратон при село със същото име на 42 километра северно от Атина.

Атинската република успяла да мобилизира 10 000 човека заедно с робите имащи военна подготовка и на които била обещана свобода при победа над персите. Единствено гръцкият полис Платея – северен съсед на Атина в югозападна Беотея, изпратил на атиняните няколко стотин човека военно подкрепление. Останалите елински полиси, включително и Спарта не оценили настъплението на персите като общогръцка опасност и осигурявали собствената си безопасност. Едни чрез покорство, а Спарта като чрез укрепяване на коринтския провлак с т. нар. Истимийска стена. На атинските пратеници, които независимо от обтегнатите отношения между двете държави, поискали помощ, спартанците отговорили, че по религиозни причини не могат да организират военен преди настъпването на пълнолуние. Атиняните предприели стремителен поход срещу персите, успели да завземат възвишенията над Маратонската долина и след военен съвет решили да атакуват персийския десант от конници и пехота преди да бъдат стоварени на суша всички персийски войски, и преди персите да са успели да развият настъпателната си операция. Под ръководството на Милтиад II(III?) – бившият изборен тиран на Тракийския Херсонес (Н. Неделчев), атиняните атакували и разбили противника, като му нанесли загуби в жива сила и го изтласкали в морето. Били пленени седем персийски кораба. Персите продължили похода си по море, като се насочили към Атина.

Според легенда, вероятно възникнала след войната, атиняните изпратили бързоходец да предупреди съгражданите си за победата и за възможната опасност от персийска атака. Легендата разказва, че атинянинът след като пробягал разстоянието до Атина успял да каже: “Радвайте се, ние победихме” и починал от разрив на сърцето. Възможно е действително вестоносецът да е използвал пленен от персите кон, но атинската пехота с ускорен марш се завърнала в Атина и заела позиции на укрепленията на пристанищния Фалерон, Пирея и Мунихий. Персите се отказали от сражение и отплували обратно с пленените еритрейски граждани. Два или три дни след оттеглянето на персите според Херодот в Атина пристигнал не много числен спартански отряд.

Поражението при Маратон имало сериозни последици за могъщата източна империя. Страната била обхваната от въстания, с които централната власт трябвало да се справи чрез репресии и тежки сражения. През 486 г. пр. н. е. умрял Дарий I и на персийския трон дошъл синът му Ксеркс, който веднага започнал подготовка за война срещу Елада. Беотея и Тесалия отново признали покорството си пред новия персийски владетел. Аргос обявил неутралитет, а останалите гръцки държави започнали подготовка за война срещу Персия. Оракулът в Делфи – столицата на Фокида останал неутрален, тъй като в страната му било силно политическото влияние на Беотея и Тесалия. Македония на север също признала върховенството на персийския цар. Гръцките държави, които се готвели да воюват с персите, не съумели да сключат общ военен съюз. В Атина, аристократите предвождани от считания за честен благородник Аристид, настоявали за война по суша срещу армията на Ксеркс. Към тях се присъединили средните и дребни земевладелци, които не искали земите и домовете им да бъдат разрушени. Търговците и занаятчиите смятали, че само война по море би могла да бъде успешна срещу силния неприятел и при това да им помогне да възстановят загубените пазари в Тракия, Египет и в Мала Азия. Вожд и основател на тази “морска” партия бил архонтът от 493-493 г. пр. н. е. Темистокъл. В изострена политическа борба “морската партия” успява да наложи в народното събрание своята политика. През 483-481 г. пр. н. е. бил остракиран Аристид. Атина започнала да стори голям военен флот, като за това използвала средствата от добиваното в рудниците на планината Лаврион сребро. През 480 г. пр. н. е. атиняните вече разполагали със 180 военни кораба – бързоходен и най-мощен флот в Елада. В Пирей било построено ново военно пристанище.

През 481 г. пр. н. е. Атина и Спарта сключили военен съюз, към който се присъединили по-малките гръцки полиси. В отношенията между съюзниците обаче съществували напрежения – Спарта се готвела за сухопътна война на укрепения Истмийски провлак, на север от Коринт. В самата Атина бил разкрит заговор на група аристократи, които подготвяли проперсийски преврат. Обединените гръцки сили не включвали голям спартанска военна част, тъй като спартанците останали в Пелопонес и се придържали към своя военен план.

След като Тесалия преминала на страната на Персия, гръцките войски се отказали от сражения на границите с Македония и заели позиции на Термопилите – в областта Малида, южно от Тесалия. Пътят за средна Гърция минавал през стръмен и хлъзгав от минералните води склон, с блата в основата му. Тук на термопилският проход Спартанският цар Леонид, довел 7200 войника, от тях 300 били спартанци и 1000 периеки.

Огромната персийска армия щурмувала два дни укрепените гръцки позиции, а след това с помощта на местен жител намерила проход в планината, който и позволил да обходи в тил елините. Леонид разпуснал обединения отряд, а самият той и спартанците, плюс някои доброволци останал на позицията – тъй като по спартанските закони на войнската чест отстъплението било позорно. На третия ден от битката спартанците и присъединилите се към тях елини паднали до един на бойното поле със смъртта на герои. Обединеният гръцки флот, който прикривал от към морето позицията при Термопилите и водел успешни сражения с финикийско-египетския флот на персите, се изтеглил от водите около нос Артемисий към Сароническия залив.

Атина и населението на Атика било пренесено с кораби на о. Саламин, на о. Егина и на Истъм. Атиняните се готвели за морско сражение. Темистокъл успял да убеди спартанския главнокомандващ обединените елински сили, че морското сражение при о. Саламин е стратегическо и задължително за гърците, ако искат да спечелят войната. Гръцкият флот от 271 бързоходни триери увлякъл бавноходните и тежки персийски кораби в тесния Саламински пролив и по този начин ги лишил от маневреност. Флотът на Ксеркс бил разбит, много от корабите потопени, а корабните екипажи унищожени. Царят се оттеглил с остатъците от флота и боеспособната си сухопътна армия в Мала Азия.

През 479 г. персите под командването на Мардоний нахлули в Атика и за втори път заели вече разрушената Атина. След решително искане от атиняните, от Мегара и Платея Спарта се решила да изпрати войските си на север от Пелопонес. След катастрофалното поражение при Саламин спартанците вече не се страхували, че персите могат да нахлуят в Лаконика и с подкрепата на въстаналите илоти да унищожат държавността им. Появата на спартанците в Атика принудила Мардоний да отстъпи с войските си в Беотил. Тук, при Платея обединените сили на Спарта, Атина, Коринт, Платея и др. нанесли поражение на войската на Мардоний, който загинал на бойното поле. Победителите, предвождани от спартанския цар Павзаний и от Аристид, който бил извикан от атиняните и възстановен като пълноправен гражданин, изтласкали персите от гръцка Тесалия в Тракия. Почти едновременно със сражението при Платея, елинският флот, в който най-силни били ескадрите на Атина и о. Егина, под ръководството на атинския стратег Ксантип и на спартанския цар Леотихид, нападнал и унищожил при о. Самос остатъците от персийския флот.

С отдалечаването на театъра на военните действия от Лаконика спартанците ставали все по-пасивни, тъй като се страхували от въстание на илотите в тяхно отсъствие. В хода на войната непрекъснато нараствал престижа на Атина, която се превърнала в най-активния участник във войната от гръцка страна. В самата Атина се повишила ролята на тетите, които масово участвали във флота на републиката. През 478 г. пр. н. е., когато военните действия се водели под стените на Византий и при проливите между Черно и Мраморно море, Спарта оттеглила войските си от активни военни действия. Така Атина официално била призната за хегемон на Елада в борбата и с Персия.

През същата 478 г. пр. н. е. Атинският полис сключил военен съюз (гр. симахия) с всички полиси, които воювали с персите, включително и с островните държави в Егейско море и с отхвърлили те персийското господство малоазийски полиси. Новият военно-политически съюз бил наречен Делоски поради местонахождението на съюзната хазна на свещения за елините о. Делос. Поради своето командване – военно и финансово съюзът обаче бил Атински морски съюз. Задължение на съюзниците било да поддържат корабите и да издържат екипажите им. Онези полиси, които не могли да построят цял кораб или да изпратят военен отряд, плащали данък (гр. форос – тежест) с обща стойност от 460 атически таланта.

Войната с персите се водила с променлив успех почти три десетилетия. Укрепяването на Атина и Пирей и обграждането им с т. нар. дълги стени под ръководството на Темистокъл срещнало решителния протест на съюзна Спарта. Тя на свой ред подкрепила усилилата се атинска аристократична партия, която остракирала Темистокъл през 471 г. пр. н. е. Героят от гръко-персийските войни бил гостоприемно посрещнат в Персия, където получил като пожизнено владение гр. Магнезия.

Атинският пълководец Кимон изтласкал персите от тракийското крайбрежие, завладял стратегическия пункт Ейон на р. Стримон, воювал срещу долонките – съюзници на Персия, въпреки че бил син на последния им изборен тинар Милтиад ІІ (?). През 468 г. пр. н. е. Кимон нанесъл голямо поражение на персите при р. Евримедонт в Мала Азия, в Памфилия. Последвал усилен натиск от страна на атинските търговци, роботърговци, клерухи и производственици – занаятчии, които третирали егейските пазари като свои и отстранявали съюзниците си от Първия Атински морски съюз безкомпромисно от земите им, от пазарите им и дори прибягнали до поробване поради дългове. През същата 468 г. съюзниците на Атина от островите Паксос и Тасос въстанали. Кимон на свой ред бил остракиран от победилите и народното събрание демократични сили през 461 г. след неуспешния му опит да помогне на Спарта в борбата и с въстаналите илоти, по време на Третата месенска война.

През 457 г. пр. н. е. след междуособните войни между Атина и съюзниците на Спарта, победителите атиняни изпратили военна ескадра в Египет, в помощ на избухналото антиперсийско въстание. Персите подавили въстанието и унищожили елитния флот на гърците. Възникнала опасност от морско господство на Персия и поради това общосъюзната хазна била преместена от Делос в Атина. Кимон бил повикан в Атина и отново възглавил военноморските и сили, но скоро след това починал при обсадата на о. Кипър. След смъртта на Кимон гърците постигнали сухопътна и морска победи при гр. Саламин на Кипър. През същата година Персия и Атинския морски съюз, вече със столица в Атина, сключили мир – наречен Калиев, по името на гръцкия дипломат, ръководил гръцката делегация при преговорите в Суза – столицата на Персия. Било решено да се сключи вечен мир. Персия се отказала от господството си в Егейско море, Хелеспонта и Боспора. Гръцките полиси в Мала Азия получавали независимост.

След четири години, през 455 г. пр. н. е. Спарта и Атина сключили мир за срок от тридесет години. По това време Атина постепенно се превърнала в могъща военна и икономическа сила, а атинската симахия - в държава – архе, под ръководството на демократичното си народно събрание и при все по усилващата се власт на върховните военачалници. Не случайно двама от тях – Темистокъл и Кимон са отстранени когато са на върха на славата и успехите си.

По време на гръко-персийските войни в Сицилия Сиракуза се превърнала в силна военна държава.. След войните в Атина се укрепил демократичният начин на управление в Спарта, която възглавявала Пелопонеския съюз – олигархичния, а в Сиркуза тиранично управление, представено от поробваните селяни – киллирии, срещу едрите собственици – гамори.

Докато на изток Ксеркс воювал с Елада, на запад, през 480 г. пр. н. е. Картаген се опитал да установи хегемония в западното Средиземноморие, но флота му бил разгромен от сиракузкия под ръководството на тираните Хелон и Хиерон при Химера (В. С. Сергеев). Сиракуза, която защитила хегемонията на гърците над Средиземно море, от запад, получила огромна контрибуция от победения Картаген – две хиляди таланта, роби и различна по характер плячка. Тези придобивки заедно с данъчната система, позволили на сиракузките тирани да превърнат държавата в третия си по значимост и втория по развитие на културата център след Атина.

Сиракуза поставила под свой контрол елинските градове от Велика Гърция, а през 474 г. пр. н. е. нанесла поражение на флота на етруските, при Кума, и си осигурила господство в южните акватории на Италия и островите около Сицилия.

Епохата на Гръко-персийските войни осигурила чрез елините възможност за развитие на античния гръцки обществено-политически и икономически модел в неговите различни форми на робовладелско общество.


ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

.......................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Подредете събитията от времето на гръко-персийските войни в хронологичен ред!

Като използвате препоръчителната литература, дайте оценка на победата на гърците над Персия и Картаген!
ЛИТЕРАТУРА
В. С. Сергеев. История древней Греции. Москва, 1948

История на древна Гърция. София, 1974, под редакцията на В. Авдиев

История Древней Греции. Москва, 1986, по редакцията на Ю. Андреев

Хр. Данов. Траки. София, 1979 /1981/

Христоматия по история на Стария свят. София, 1976, Съставител Хр. М. Данов


АТИНА И УМЕРЕНАТА РОБОВЛАДЕЛСКА ДЕМОКРАЦИЯ ПРИ ПИРИКЪЛ
Атинското Архе. Борбата на партиите. Радикалната демокрация на Ефиалт. Умерената демокрация на Перикъл. Атинската политическа система. Робството като основа на най-развитата гръцка демокрация. Атина – център на културата.

В последните две десетилетия на гръко-персийските войни Атина се превърнала в могъща военна държава, с изострени вътрешнополитически конфликти. Борбата между “консерватори и демократи” или между аристократите и демократите била постоянна и затихвала само по време на върховна опасност за държавата. Противоречията между Атина и нейните съюзници от Първия Атински морски съюз се задълбочавали. Едновременно с това Атина се развивала като първостепенна икономическа сила, тъй като отпаднала конкуренцията на разрушените малоазийски градове, а възстановяването им било невъзможно поради при затворените поради войната пазари на огромната Персийска империя. В условията на разгром на свързаните с източните пазари икономики на Милет и неговите съседи, познанията на атинските метеки, голяма част от които били от Мала Азия, им позволили да развият собствените си производствени и търговски предприятия. Център на дейността на прогонените от персийските зверства и гонения милетчани станал основаният на източния проливен бряг на Кримския полуостров град Пантикапеи. Появата на нов могъщ търговски и промишлен център в черноморския басейн повишила вниманието на Атина към този считан за неин традиционен пазар и тя веднага го включила в своите политически, икономически и социални интереси.

Атина получавала от демократичните партии на съюзните градове и това заздравявало властта и над съюза. След победата на военните й сили в Средиземно море и след Калиевия мир, хазната не била върната обратно на о. Делос, незвисимо от премахнатата военна опасност.

Данъкът, който плащали съюзниците – форосът, първоначално бил равен на данъка, който много от градовете на Атинския морски съюз плащали на Персия. Разходите, които атиняните правели с натрупаните от фороса пари бил извън контрола на съюзните градове, а след прекратяването на войната събирането на фороса не било прекратено и се превърнало в данък. Атиняните престанали да свикват в корабните екипажи съюзни военни моряци, като изисквали от вече подчинените си градове само системно внасяне на паричните средства. Като се възползвали от военното си преимущество, атиняните започнали да колонизират част от земите на своите съюзници и да ги заселват с колонисти – клерухи. Всеки от тях получавал парцел земя – и променял статута си от фет на зевгит. Колонистите били военизирани и поддържали военното присъствие на Атина в съюзните полиси. Техните селища се превръщали в бази, които осигурявали територия и стратегически позиции за атинския флот и десантните войски. Атина поддържала със сила и наказателни операции покорството сред членовете на съюза и се превърнала в архе (гр. власт, господство) – в държава, основана на политическо, т. е. на узаконено класово различие.

Атинската архе била разделена на пет административно-данъчни окръга, като освен фороса от 410,5 таланта, съюзниците плащали и такси, поемали издръжката на атински гарнизони, на следователите и епископите – надзиратели, които следели за финансовата дисциплина и правовия ред в съюза. По време на военни действия количеството и обемът на данъците нараснал значително. По време на Пелопонеската война размерът на форса се утроил и достигнал 1 300 таланта. Данъците и повинностите се изпълнявали от около 15 000 000 човека от 250 държави-полиси (В. С. Сергеев). Метрополията на създаващата се Атинска архе достигнала до 420 000 човека – до 42 000 пълноправни мъже, навършили 20 години, около 96 000 жени и непълнолетни, около 200 000 роби и около 80 000 метеки. Под прякото командване на Атина били 400 триери с екипажите им и 27 000 пехотинци и конници. Военните сили се формирали от младежи от 18 до 20 години и от мъже от 20 до 60 години. Атинското архе се превърнало в държава, “полития на войните”, която се опирала на демократичните среди в съюзните градове, но позволявала и други съюзнически отношения – аристократично-олигархични”.

В самата Атина противопоставянето на демократи и аристократи се усилило в резултат от повишаването на авторитета на част от аристократичните вождове – на Аристид след астракирането му и особено след пълководческите му успехи и след организирането на форосната система, на Кимон след военните му победи и осъзнатата нужда за република след остракирането му,. Кимон спечелил подкрепата на значителна част от населението и с обществено-полезната си дейност – той давал в дома си обяди за бедните, разрешил достъпа до плодовете и градината си, раздавал парични помощи, организирал празници, благоустроил града с обществени здания и портици, превърнал крайградския парк, известен като Академия, в паркова гора с алеи, засадил около агората платани (явор и чинари).

В последните десетилетия на гръко-персийските войни Кимон станал вожд на аристократичната партия, като освен таланта на военачалник и политик, вложил в кариерата си, а и в благоустрояването на Атина значителните финансови средства, които несъмнено притежавал като син на Милтиад, изборният тиран на долонките. Но натрупаното в Тракийския Херсонес богатство от митнически такси и възнаграждения от долонките не било в състояние да оздрави потенциала на аристократическата партия. Демократите в Атинския морски съюз имали превес над аристократите. Подкрепата оказвана от съюзните градове, дори с аристократично управление, и от могъщото Одриско царство усилвала техните позиции.

Вожд на атинската демокрация след Темистокъл станал Ефиалт. Той считал, че основна опора на аристократите е ареопага, който се опитвал да се съхрани като влиятелна институция и условията на войната с Персия. Ефиалт привлякъл под съд членовете на ареопага за вземане на подкупи в представлявания от него върховен атински съд и накърнил авторитета му. През 462 г. пр. н. е. на заседание на народното събрание Ефиалт атакувал правомощията на аереопага и постигнал почти пълното му отстраняване от политическия и административния живот. От ареопага били иззети правото на висша съдебна преценка (арбитраж), с изключение на делата за предумишлено убийство и светотатство. Върховните права на ареопага били разпределени между еклесията, съвета на петстотинте и хелиеята. По този начин народът, представян чрез демократичните институции окончателно се превърнал в господар на политическия живот и правната му осигуровка. При Ефиалт бил проведен и закон, който установил институцията “графе параномон” – отнетите от ареопага контролни функции се превърнали в право на всеки член на народното събрание и хелиеята на “жалба срещу противозаконие”. Всеки гражданин имал право да внесе жалба срещу всяко постъпило в народното събрание предложение, или вече приети закони, които противоречат на конституцията, държавата и основните закони.

В ожесточената борба между аристократи и демократи не се подбирали средства и на следващата 461 г. пр. н. е. Ефиалт бил убит. След неговата смърт, борбата между двете политически групировки продължила, главно по въпросите за защитата или интерпретацията на неписаната конституция на полиса. В. С. Сергеев основателно пише за това: “Отсъствието на писмена конституция давало възможност за широка употреба на “графе параномон”. През 457 г. пр. н. е. длъжността на архонтите вече била достъпна и за третата класа на зевгитите. Четири години по-късно бил възстановен пътуващият съд от времето на Пизистрат, премахнат преди това от аристократите. Превръщането в хода на войната на тетите в първостепенна политическа сила, поради включването им като корабни екипажи в огромния съюзен и атински флот, неутрализирало в народното събрание господстващото преди мнозинство на дребните и средни земеделци. Земеделците, ръководени от имуществените си интереси не подкрепяли Темистокъл – първоначално за това, че не приемал спиране на персите със средствата на сухопътната война, а след това, защото искал да блокира проливите и да унищожи откъснатите от азиатските им бази завоеватели. Усилването на аристократичното влияние в народното събрание и сред тетите се дължало на дейността на Кимон и на военните му успехи. Неуспехът на атиняните при обсадата на въстаналите илоти в месенската крепост Итома през 462 г. довел до превес в народното събрание на демократичните сили. Вътрешните противоречия между гръцките държави прерастнали във военни стълкновения. След победата на обединените сили на Аргос и Атина срещу съюзника на Спарта – Микена през 460 г. пр. н. е. демократите завоювали господството в еклесията. Позициите на Спарта в Пелопонес били отслабени, а когато Аргос и Атина сключили съюзен договор с Тесалия, демосът в Атина вече бил пълен господар на политическия живот. Опитът на аристократите да възстановят позициите си чрез успешна война против персите, под ръководството на Кимон, се провалил, след като войната придобила позиционен характер и особено след катастрофалния разгром на атинския флот в пресушен от персите канал в делтата на р. Нил . Изпратените тук 200 елитни кораба, заедно с екипажите им в подкрепа на антиперсийското въстание на египтяните били унищожени през 454 г. пр. н. е. и това довело до превес в народното събрание на противниците на аристократите.

Успехът на демократите позволявал разширяване на правата и правомощията им в защита на икономическите и политическите им интереси. Атина бързо се превръщала в робовладелски промишлен град и това, заедно с привличането във войската на огромна част от тетите лишавало от възможности за съпротива привържениците на аристокрацията. Онези политически ориентирани към демоса аристократи, като Перикъл, който оглавил борбата на демоса срещу евпатридите, още повече усилвали възможностите на бедните и средни слоеве на републиката. Градът и неговата държавна територия се превърнал в мечтано място за малоимотните и неимотните елини от Пелопонес, Средна и Северна Гърция, от Мала Азия и островите. Ръстът на населението водел до усилването на промишлените и военните възможности на Атина. Атиняните обаче и тяхното политическо ръководство от доминиращата демократична партия не се възползвали от големите възможности, които им предоставял Първият Атински съюз и просължили8 политиката на ограничаване на правата на чужденците, голяма част от които били от съюзните градове-държави. През 451 г. пр. н. е. Перикъл наложил в народното събрание закон, според който атински гражданин бил само този, който бил атинянин и по майчина и по бащина линия. Успехът на закона бил осигурен от желанието на атинските граждани да не делят получаваните от ограничавания поземлен фонд хранителни ресурси с непрекъснато нарастващото население. Атиняните не оценили възможностите, които им дали победите над Персия, за да организират редовна доставка на зърно, както на пример по-късно ще направят римляните. Била пропусната и възможността за разгърнат стоково-паричен пазар с Тракия, Египет, Мала Азия, Велика Гърция, Картаген и др. високоплодородни земеделски центрове.

При това провеждащите реформата били високопоставени, образовани и водещи изтънчен живот хора, главно от аристократичен произход. Една част от тях не били атиняни по майчиния род, а самият Перикъл бил женен за втори път за милетянката Аспасия и синовете му не могли да бъдат, по гласувания по искане от баща им закон, атински граждани. Политическата спекула с настроенията на набиращия сили атински демос нанесли удар на развитието на Атина по подобие на по-късния град Рим и освен това прекъснали усилващите се интеграционни процеси в рамките на Атинския съюз. Атина пропуснала възможностите си да превърне Елада в една обединена държава. Обективна причина за това било и наследството на родовоплеменния строй, който в Елада не познавал огромни военноплеменни съюзи поради териториалната разпокъсаност на гръцките земи и поради създаваните в течение на столетия родовоплеменни и общинни традиции. Тази е една от причините за невъзможността от създаването на конфедерална държава. Атина, както и Спарта, се придържала не към равноправни съюзни отношения, а към подчинение и експлоатация на съюзниците си.

При това противоборство между двете най-силни държави на Балканска Гърция – Атина и Спарта на свой ред не позволявало решителен превес на една от тях, дори след преки войни помежду им. Атина успяла да се възползва от демократичното движение в цяла Елада и дори в Спарта. Тя съдействала на въстаналите и непобедени месенски жители да напуснат пределите на Спарта и да основат град при устието на Коринтския залив, в Озолийска Лакрида. По този начин бил блокиран Коринт – една от причините за по-късната му непримирима политика спрямо Атина. Атиняните се възползвали от разпокъсаността на Елада, не за да я обединят, а за да я използват за интересите на собствения си немногоброен и неголям по територия полис. Ограничаването на правоспособното атинско население до около 20 процента позволило да бъдат развити демократичните учреждения, но за разлика от времето на Ефиалт, те не били достъпни за около 80 процента от атиняните (В. С. Сергеев). Независимо от достъпа на зевгитите до длъжностите на архонтите, атинската демокрация вече била твърде умерена и задържала развитието на гражданите и държавата. В този смисъл тя била вече непрогресивна и изчерпала възможностите на гръцкия демократичен модел. При това демократите, предвождани от Перикъл не се съобразявали с опонентите си. Вождът на атинската аристокрация Тукидид бил остракиран.

По времето на петнадесетгодишното управление на града от Перикъл като негов първи стратег – между 444 и 429 г. пр. н. е. ограниченият кръг атински граждани преустроил конституционното устройство на държавата изцяло в свой интерес. Народното събрание се превърнало в постоянно действащ орган вместо съвета на петстотинте и се събирало постоянно, поне веднъж на десет дни. Това било възможно при ограничения главно в рамките на град състав на събранието. Съветът на народното събрание, на еклесията, булето, се превърнал в ръководещо събранието учреждение – той ръководел държавната политика, подготвял за предварително обсъждане разискваните в еклесията въпроси, управлявал търговията, финансовата дейност и арсеналите на държавата. По предложение на Перикъл за участие в дейността на булето, членовете му получавали възнаграждение.

Колегията на архонтите, която назначавала и контролирала длъжностните лица, била обезсилена от еклесията, която иззела пълномощията на архонтите.

Хелиеята – съдът на съдебните заседатели бил с реорганизирана дейност, за да се избегна прекомерно дългата по време съдебна процедура. За участие в съда неговите членове били на заплата – това осигурило присъствието и на най-бедните граждани от жителите на Атина. Независимо от това, че бил съставен само от атински граждани, съдът бил предназначен за правна дейност в рамките на Атинския морски съюз. Той бил разделен на десет палати и обхващал 5000 действащи съдии и 1000 запасни. Мястото на съдопроизводството се определяло в последния момент, за да не съществуват условия за подкупи и корупция. Гражданите се защитавали сами в съда, тъй като адвокатите не били познати като професия и учреждение. Това вероятно е една от причините за високата образованост на част от античното население на Атина в условията на интензивна гражданско-правна дейност.

Следващото атинско учреждение била колегията на десетте стратези, която била учредена от Клистен като военна, се превърнала по време на гръко-персийските войни във военно-административна и през V в. пр. н. е. овладяла изпълнителната власт на Атина. Най-известния Първи стратег на колегията бил Перикъл.

В последната трета на V в. пр. н. е. и в първата половина на ІV в. пр. н. е. били заплащани службите в почти всички държавни учреждения. Заплащали се освен участието в хелиеята срещу два обола на ден (гр. диета) и посещенията на театър.

Народното събрание и други масови дела били провеждани в подножието на Акропола, на равния и плосък хълм Пникс, а след известно време в амфитеатъра на Дионис. В народното събрание можел да участва всеки пълнолетен гражданин и можел да говори по всички въпроси, включително и по такива, които не били включени в дневния ред. Това създавало определен безпорядък, но същевременно с това било и средство срещу вероятна предпоставеност и предрешеност на обсъжданите въпроси и средство срещу прикриване на неудобни на управляващите въпроси и дела.

Решенията в народното събрание се вземали чрез открито или закрито гласуване. Откритото гласуване се извършвало чрез вдигане на ръка, а закритото чрез пускане в урни на черни или бели камъчета, керамични фрагменти с надписи или съвети и тъмни зърна от бобови култури.

В този демократичен механизъм не участвали жените, метеките и разбира се робите – атинската демокрация била всъщност демокрация за олигархично републиканското малцинство и се основавала на все по-нарастващата благодарение на производствеността на труда на робите и данъчните тежести над съюзниците, робовладелска и стоково-парична икономика.

Това позволило на Атина да съсредоточи за определени периоди от време големи финансови средства и от външната търговия, и от продукцията на робовладелските ергастерии (работилници), и от форса, и от заграбената по време на войните плячка и военни трофеи. Атинските занаятчийски изделия се превърнали в критерий за качество и покупаемост. Те били украсявани с художествени сюжети и показват, че съсредоточието на образовани хора, писатели художници и скулптори, архитекти и историци, математици и физици оказвало влияние върху продукцията на града и това било една от причините за високата степен на търсене на атинските стоки. Влагането на интелект в производството, при съществуващите принципи на изборност на много длъжности и държавни учреждения осигурило на атиняните прогресиращо развитие в условията на гръцкия свят през V – IV в. пр. н. е. Държавното управление на града – република обаче стеснило възможностите за развитие на производителните сили чрез стесняване на броя на свободните граждани и по този начин заложила в управлението стагниращия механизъм на робовладелската гръцка демокрация.

Атинският модел на олигархична гражданска демокрация вероятно бил преодолян през продължилата почти три десетилетия Пелопонеска война, когато под натиска на сухопътните сили на Спарта, голяма част от населението на Западна Атика и част от населението на Северна Атика след началото на Декелейската война през 413 г. пр. н. е., потърсили защита зад Дългите стени на Атина. Това е времето, в което атинското народно събрание обхванало по-голямата част от атиняните, това било време на война, в което атинската градска олигархия се развила като демокрация за цяла Атика и демократична олигархия спрямо Атинското архе. Установяването със сила на демократичните режими на о. Лесбос, в Митилена и на о. Керкира не променило съотношението демократи – олигарси, като числово измерение. Това била основната причина за разпада на Атинското архе. Демосът на Атинския морски съюз бил независим в политическата си ориентация и се противопоставял на демократичните действия на Атина.

Силите на атинската гражданска демокрация не стигнали за да се противопостави олигархичното и управление на правото на републиките, членки на морския съюз на свободен вътршен и външнополитически избор. Олигархичната демокрация довела до насилствена демокрация и в резултат от това Атинският морски съюз се разпаднал. Могъщата атинска република загубила историческата инициатива, която си извоювала по времето на Ефиалт и постепенно се превърнала във второстепенна политическа сила в Елада.