Егейските цивилизации

Аристотел, Атинската полития, ХХІV: “понеже полисът укрепвал непрестанно и натрупал много богатства, Аристид посъветвал атиняните да поемат хегемонията, да оставят нивите и да се заселят в града, защото щели да се намерят средства за всички: за едни като служещи във войската, за други като служещи в гвардията, за трети като държавни служители ... Щом били убедени и поели властта, атиняните започнали да се отнасят деспотично към съюзниците с изключение на гражданите от Хиос, Лесбос и Самос, които били пазители на тяхната хегемония, като им запазвали политическата уредба и правото да управляват своите подвластни”.

Съставете таблица с новите понятия и термини!

Проследете хронологично, в табличен вид основните събития от времето на Гръко-персийските войни до разпадането на Атинското архе!

Коментирайте приведения текст по Аристотел. Атинската полития, за характера на първия Делоски или Атински морски съюз!

Посочете причините които довели до създаването и до разпадането на Атинския морски съюз!

ЛИТЕРАТУРА
Сергеев В. С. История Древней Греции. Москва, 1948

История на Древна Гърция. София, 1974, под редакцията на В. С. Авдиев

Христоматия по история на Стария свят. София, 1976

История Древней Греции. Москва, 1986, по редакцията на Ю. Андреев

Хр. Данов. Траки. София, 1979 /1981/


ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА
Причини за войната. “Архидамовата война”. “Никиевият мир”. Класови противоречия в Атина. Експедицията в Сицилия – неуспех и последици в Атина. Болестта на атинската робовладелска демокрация. Тридесетте тирани. Възстановяването на демокрацията в Атина. Спарта след победата във войната.
Противоречията между гръцките държави, групирани в два ясно разграничени съюза – Пелопонеския и Първия Атински се увеличавали непрекъснато. На запад могъщата Сиракуза ограничавала търговската експанзия на Атина и на Коринт, на Мегара и на Егина. На изток търговските пазари били стеснени от специфичните стоково-парични отношения в рамките на Атинския съюз, които били подчинени на първенството на данъчната система, и практически спъвали печелившата търговия и стокообмен. Това била една от причините за въстанията на демократичните сили на островите Лесбос и Самос срещу поддържаната със силата на аристократичните им режими проатинска политика.

“Развитата атинска демокрация” не се притеснявала от подържането със сила на своите сателити с радикални аристократични ориентации във вътрешната си политика.

В борбата си за пазари атиняните срещали съпротивата на мощните промишлени републики Коринт и Мегара. При ограничените възможности на външния пазар и при възможностите на Атина да го блокират за стоките на своите промишлени конкуренти, конфликтът можел да бъде само вътрешно-гръцки по пресичането на интереси и военни фронтове при съседните по територия противници. Едновременно с това конфликтът очертавал реалните съюзници на враждуващите търговско-промишлени робовладелски държави – Коринт и Мегара били съюзници на Спарта. Атина не криела стремежите си към териториално разширение в Южна Италия и Сицилия и това довело до предварително съгласуване на интересите на Сиракуза и пелопонеския съюз.

Военните действия започнал по спорният между двете противоборстващи си страни търговски път между Гърция и Италия, в Адриатическо море, при о. Керкира (днес Корфу). Олигархичният Коринт подкрепил демократичния Епидамн на илирийското крайбрежие срещу метрополията му Керкира, която тогава била управлявана от олигарси. Тъй като в Епидамн олигарсите били прогонени след преврат и в съюз с илирийските племена нападали града, то правителството на Керкира не им изпратило помощ. Тогава демократичната република поискала помощ от Коринт, тъй като го считала за родствен град. Коринт основал Керкира, а жителите на Епидамн (гр. Дурес и българският Драч от по-късни времена) били колонисти на Керкира. Двете силни морски държави Керкира и Коринт за почнали военни действия – коринтският флот бил разбит, а в града-метрополия започнали подготовка за покоряване на непокорния град – колония. Керкира поискала помощ от Атинския морски съюз и я получила, като й било разрешено да стане член на съюза. Включването на нови членове във всеки от двата големи военни съюза в Елада обаче било нарушение на съществуващите споразумения и договори. В Адриатическо море Атиняните успели да спрат настъплението на Коринт и запазили Керкира от разорение.

В резултат от активна дипломатическа подготовка, проведена от Коринт, халкидическата колония Потидея се отказала от членство в Атинския морски съюз. Атина организирала обсадата на Потидея, а Коринт и изпратил военна помощ. В конфликта се включила и Мегара, която заедно с Коринт поискала от Спарта да започне военни действия срещу Атинския съюз. През това време Атина наложила бойкото (гр. псефисма) мегарските търговски кораби във всички пристанища на страните участнички в атинския морски съюз. Това решение на народното събрание блокирало изцяло дейността на Мегара и за нея войната била единствения изход от създадената търговско-стопанска криза.

Военните действия под общото ръководство на Спарта започнали през лятото на 431 г. пр. н. е. По името на военачалника на спартанците – цар Архимед – първият период на военни действия от 431 до 421 г. пр. н. е. бил наречен “Архидамова война”. Спартанският базилевс Архидам II започнал военни действия, които имали за цел да разорят Атина и Атика, като нанесат най-сериозни щети на селското стопанство. Това според преценката на спартанците щяло да настрои против атинската демокрация селяните – не всички от които били атиняни по произхода на двамата си родители. Стратегическата цел на Архидам II е била да се възползва от непълноправния статут на населението на Атика, да го настрои проаристократично като по този начин да нанесе удар върху живеещата по демократични принципи разнокласова олигархия на атинските държави.

На свой ред Атина построила военните си планове на идеята за нанасяне на десантни удари по море в различни райони на Пелопонес, за да омаломощи спартанците като военна сила с загуби в жива сила и чрез икономическа блокада.

След десетгодишни военни действия двете Велики сили на Гърция били дотолкова изтощени, че в Спарта и Атина решили да сключат петдесетгодишен мир. Мирният договор бил сключен без съгласието на спартанските съюзници Коринт и Мегара, и всъщност не бил спазван от тях. През този втори период от войната от 415 до 413 г. пр. н. е. Атина и Спарта не участвали в преки военни конфликти, но стълкновенията между техните съзници продължавали. През 415 г. пр. н. е. като се възползвали от пасивното участие на Спарта във военния конфликт, атиняните след продължителна подготовка се опитали да завладеят о. Сицилия и Сиракузската държава. Военната операция завършила с неуспех тъй като Сиракуза била мощна държава, със силен и по-модерен от атинския флот, и при това получила от Спарта военни инструктори и военачалници, които не само превърнали армията и в боеспособна, но и в въведена в оперативните тайни на военното изкуство сила.

На хода на войната оказали влияние както изострената социално-политическа борба борба в Атина и несъвършеният полисен модел на действие на демократичните правила, така и включването във военните действия на нов политически център със силна икономика и военен флот снабден както с по-здрави и дълги тарани, така и с военни метателни машини на палубите. При това воените действия били в зависимост и от заемите, които могъщата Персия давала на спартанците и атиняните за да продължи омаломощаването им. Конкретно в Сицилийските военни действия след отплуването на огромния флот на атиняните и техните съюзници, в който участвали и множество търговци, занаятчии, неимотни хора, жени и деца, надяващи се на живот на господари в завладяните земи, станало известно, че били съборени свещенните херми-паметници на Хермес, покровителя на мореплавателите. За светотатството аристократите обвинили вожда на атинската демокрация и върховен пълководец Алкивиад, който бил и родственик на Перикъл. Със специален кораб флотоводецът бил отзован обратно в Атина, за да бъде разпитан. Алкивиад не съумял да намери друго решение, и вместо да се завърне, и унищожи противниците си, избягал в Спарта, където издал военните планове на атиняните. Причина за това действие на Алкивиад била “Болестта на античната демокрация” – гласуването на народното събрание само на агората. Нейното действие се изразило в отплуването на мнозинството от партията на демоса с военния и съпровождащия го флот, и превръщането на малцинството от партията на аристократите в мнозинство. Вероятно Хермите били повалени от коринтски разузнавачи или агенти, и техни привърженици атински аристократи, и това довело до предаването на военните планове на операцията срещу Сиракуза. Спартанците предупредили сицилийците, и това попречило на Атина да осъществи нападението си с изненада. Атинските сухопътни сили били принуден да се разделят на две групи, а военният им флот въпреки получените подкрепления от нови триери бил двукратно разбит. След като жреците забранили на командирите да изтеглят армията от острова, поради лоши поличби в предстоящия месец, атинските военни сили в Сицилия били разгромени и пленени. Неуспешната военна операция била с характер на военна катастрофа. Атина, която се надявала да увеличи военния и финансовя си потенциал, претърпяла катастрофа и военна и финансова. От това се възползвала Спарта, и подновила участието си във военните действия.

По съвет на Алкивиад спартанците вместо да воюват по предишния начин, завзели малкото градче Декелея, на изток от Атина, и като поставили в крепостта му силен гарнизон, прекъснали редовните доставки на зърно от проливите за огромния град-столица на Атика. Така те имали възможност почти безпрепятствено да унищожават стопанството на враговете си. Започнал третият период от военните действия – Декелейската война.По съвет на Алкивиад спартанците призовали към бягство срещу свобода робите и около 20 000 от тях избягали от сребърните рудници в планината Лаврион, и от военните ергастерии и от останалите занаятчийски работилници и от селското стопанство. Това нанесло огромни щети на Атина, и намалило защитните й сили и икономическите й възможности. Предателството на вожда на демокрацията, който познавал най-добре устройството на държавните стопанство и въоръжени сили, лишило атиняните от стратегическа инициатива, въпреки превъзходството на икономиките на Първия атински морски съюз над икономиката на Пелопонеския съюз. Също по съвет на Алкивиад спартанците сключили взели огромен заем от Персия за създаване на военноморск флот. Заемът се гарантирал със задължението след войната да бъдат върнати на Персия малоазийските гръцки градове.

След края на военните действия във водите на Сицилия Сиракузската флота се присъединила към създадения с помощта на Персия флот на Спарта и това довело до пълно господство на Пелопонеския съюз по море през периода между 411 и 404 г. пр. н. е. въреки че към това време Атина и нейните съюзници успели да възстановят частично флота си. През 411 г. спартанците заподозряли Алкивиад в подбудителство на илотите към въстание, и тй бил принуден да избяга при персите в М. Азия. През същата година в Атина, като се възползвали от това, че голяма част от бедните граждани били на война, олигархите, подкрепени от богатите граждани извършили преустройство на държавния строй. Съветът на 500-те бил заменен със съвет на 400-те, в който влезли най-богатите атиняни. Били отменени пълните политически права на атинските граждани, с изключение на правата на 5000 от тях които били досттъчно богати за да се въоръжат и да участват в тежката пехота от хоплити сами. Олигарсите се надявали да спечелят благоразположението на Спарта, но спартанците отхвърлили предложенията им за мир и това направило положението им като правителство неустойчиво. За да провеждат нова, противоположна от демократичната вътрешна политика, те били принудени да прибегнат до терора като форма на принудително управление над доскоро равноправните си съграждани.

Промените в Атина предизвикали ответна реакция, и свиканите в армията и флота атински граждани не признали решенията на новото правителство. За първи път от времето на Героичната епоха, военната форма на народното събрание се възстановявала, и вече за разлика от преди оспорвала решенията на действащите в страната институции. Войниците се свързали с Алкивиад, който бил при сатрапа на М. Азия Тисаферн, и той им обещал да разгроми спартанския флот и да възстанови демократичното управление на Атина като техен пълководец, като използва и персийски военни сили. Военното събрание на флота на Атина, който бил на бази в пристанищта на Самос, избрало за свои пълководци Трасибул, Трасил и Алкивиад и се подготвило за война с олигарсите. Лишени от всякаква подкрепа, те предоставили властта на съвкупността от избраните 5000 граждани-хоплити. Тази хоплитска олигархия която заменила олигархията на 400-те, също не била приета от демоса, от тетите и войниците, и била свалена от пристигналия в Атина флот на Алкивиад. Благодарния народ обявил Алкивиад за стратег-автократор с неограничени пълномощия по време на война. Противоречията между демоса и неговите политически вождове, които веднага след свалянето на хоплитската олигархия били незабележими, се усилили след поредицата от успешни действия на атинските армия и флот. През 406 г. пр. н. е. крайните демократи се възползвали от неуспешно сражение на атински ескадри при нос Нотия, и обвинили Алкивиад за поражението. В резултат от промяна на настроенията в наодното събрание той не бил избран отново за стратег-автократор, и обиден за втори път от съгражданите си, напуснал Атина и се оттеглил в имението си в колонизирания след смъртта на Ситалк Тракийски Херсонес.

Надмощието на атиняните по море станало пълно след блестяща победа на флота им над спартанския в битката при Аргинуските острови. Но като се възползвали от оттеглянето на стратага-автократор в резултат от вътрешни борби между демократите, техните противници от аристократичната партия обвинили стратезите-победители в светотатство, тъй като по време на буря не погребали загиналите моряци, и върнали корабите в пристанищата, за да ги спасят от потъване. Отново се проявила Болестта на демокрацията в Атина, и чрез религиозни аргументи народното събрание на флота било неутрализирано. Десетте стратези-победители били осъдени, и оставеният без ръководство флот бил унищожен от малобройната спартанска флота. За втори път в Пелопонеската война след Сицилийската експедиция, по религиозни причини Атина губела стратегическото си превъзходство, като позволявала унищожаването на огромни армии и флот. През това време Спарта чрез нов заем от Персия успяла да възстанови флота си, и навархът Лизандър през 405 г. пр. н. е. разромил атинския флот в Хелеспонта (Мраморно море). Последното унищожаване на корабите не могло да бъде преодоляно. Атина изчерпила ресурса си от парични средства, а освободените преди това роби и даването на граждански права на метеките, за да бъдат мобилизирани във флота, нарушило икономическата структура на държавата, като я оставило без зависими работници и без способните и предприемчиви чужди граждани.

Разгромът на атинската флота позволило на спартанците да прекъснат доставките на зърно за града, и Атина била принудена да се предаде. Спартанските войски навлязли в укрепените рйони на Атика, и принудили атняните да разрушат укрепленията, наречени “Дългите стени”. Атина била принудена да стане и член на Пелопонеския съюз, доминиран от Спарта.

Под натиска на Спарта в Атина бил установен тираничен режим ръководен от колективен орган на тридесет тирани, начело с Терамен и Критий. Стратегът Трасибил, който намерил политическо убежище в Тива, с нейна подкрепа въоръжил отряд от емигранти демократи, които се укрепили в крепостта Фила. След поредица от сражения, през 403 г. при Мунихий демократичната армия на Атина разгромила обединените сили на спартанския гарнизон и тираните, и възстановила демократичното управление. Атиняните обаче нямали достатъчно военна сила и политическа подкрепа, за да напуснат Пелопонеския съюз. Предвожданата от Спарта Гърция постепенно навлязла в икономическа и политическа криза, тъй като спартанците не поддържали стремежите да икономическо развитие на гръцките полиси. В резултат от десетилетните войни хиляди войници останали без работа, и предпочитали да продават военните си умения на пазари за наемници вместо да се върнат към мирен труд.
ИЗВОРИ
Тукидид. Пелопонеската война. ІІ, 47-48:
47 (1). По тоя начин било отпразнувано погребалното празненство през тази зима (430 г.пр.н.е.) ; с нейното изтичане завърши и първата година от войната.(2) Още в самото начало на лятото пелопонесците и техните съюзници нахлули с две трети от войските си в Атина по същия начин, както и преди това. Предвождал ги Архидам, синът на Зевксидам, царят на лакедемонците. Като се установили на лагер те започнали да опустошават страната. (3) Лакедемонците се намирали от малко дни в Атина, когато за първи път всред атиняните избухнала болестта, която, както се разправя, още по-рано върлувала на различн места, а именно на Лемнос и другаде. От незапомнини времена обаче не се помнело тази ужасна болест да се е проявявала в толкова остра форма и да е отвличала толкова жертви всред хората.(4) Защото в началото и самите лекари били бизсилни; на първо време те лекувале болеста, без да познават нейният характер, и затова тъкмо те умирали най-често, тъй като най-често влизали в допир с нея. Пък и всяко друго човешко изкуство било безсилно пред болестта. Колкото и хората да се молели в храмовете, колкото и те да прибягвали до прорицалищата и до други подобни средства, всичко това се показвало безполезтно и най-после хорта, сразени в борбата си с бедствието, се оказвали от тези средства.

48 (1). Както се разказва тази болест се проявила от начало в Етиопия, отвъд Египет, а след това се разпространила в Египет и Либия и в голяма част от земите, които се намирали под властта на персийският цар. (2) Градът Атина бил връхлетян обаче ненадейно от болестта, като тя обхванала най-напред населението на Пирей. Поради това и атиняните твърдели, че пелопонесците са пуснали отрова в тамошните кладенци, тъй като по онова време в Пирей още нямало водопровод. Впоследствие обаче болестта се разпространила и в горния град и смъртността между хората сега взела вече много по-големи размери.

52 (1-2)Освен това съществуващо бедствие атиняните били сполетяни и от друго - струпването на много хора от полето в града водело до не по – малки страдания от болестта на придошлите. Тъй като те нямали жилища, живеели по принуда през лятото в задушни колиби и измирали масово и напълно безразборно. Умиращите лежали едни върху други като трупове, или изпълзявали на улицитеили лежали около изворите, полумъртви и измъчвани от жертви.


ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

Анализирайте текста на Тукидид за Архидамовата война и последиците от епидемията за атиняните!

Опишете възможностите на един полисен град да издържи военна обсада пред античността.

Сравнете институцията на стратега-автократор с тази на римския диктатор!

Съставете карта на гръцките владения на север от Тесалия, в Тракия, след смъртта на съюзника на Атина, тракийския цар Ситалк, като използвате и текстовете от “Древна история на българските земи”!
ЛИТЕРАТУРА
История древней Греции. Москва, 1948

История на Древна Гърция. София, 1974, под редакцията на В. Авдиев

История Древней Греции. Москва, 1986, по редакцията на Ю. Андреев

Тукидид. Пелопонеската война. София, 1987

Фукидид. Пелопонеская война. Москва, 1998

Хр. Данов. Траки. София, 1979 /1981/

Хр. Данов. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976
АРХАИЧНИЯТ РИМ И СЪЗДАВАНЕТО НА ДЪРЖАВАТА

Латини, сабини в Древния Лациум. Рем и Ромул. Алба Лонга и Рим. Управлението на седемте рекса. Проблемът за т.нар. етруско господство. Реформата на Сервий Тулий. Създаването на държавата като демократична република. Съюз между рекса и плебеите срещу патрициите. Обществено устройство. Аристократична реакция и аристократична република след Тарквиний Горди.

Център на Лациум са Албанските хълмове, и на югозапад от тях сред блатистите равнини се издигали на около 20 км. от морето Римските хълмове. Населението на Древния Лациум било многобройно, и населявало хълмовете и възвишенията, далеч от блатисто-мочурливите райони. Към края на ІІ хил. пр. н. е. Върху хълмовете в Лациум се появяват първите селища. Техните създатели били носители на културата Вилла нова. Около Х – ІХ в. пр. н. е. Били населени и римските хълмове. От ІХ в. пр. н. е. на римските хълмове се установило население, което имало различна духовна култура от по-ранните обитатели – вместо по-ранните погребения с трупоизгаряне вече било практикувано погребване с трупополагане. Двата типа погребения се свързват с две етнически общности – на латините и на пристигналите в Лациум около ІХ в. пр. н. е. сабини.

През ІХ – VІІІ в. в устието на р. Тибър съществували солници, които снабдявали с готварска сол по т.нар. “Солен път” (лат. Виа салария) по р. Тибър вътрешните райони на Италия. Тук възникнали тържища и се поселили търговци и занаятчии. През VІІІ – VІІ в. пр. н. е. протолатинската община на хълма Палатин и протосабинската община на хълма Квиринал се обединили в единно селище и през VІІ в. пр. н. е. център на градската община станала крепостта на хълма Капитолий. В подножието между Капитолия и Палатина бил изграден централният площад–форум – място за народни събрания и обществени дела, място за събиране на съвета на старейшините – сената, за празници и религиозни обряди и тържище в далечните дни (А. Г. Бокщанин). Древният античен град Рим на латините, сабините и етруските според Т. Момзен възниква “вероятно от сливането на три първоначално самостоятелни окръга – на рамните, тициите и луцерите, вероятно от такъв синойкизъм, от какъвто възниква в Атика Атина”. Вероятно името на гр. Рим води произхода си от рамните, а името на тициите от предводителя на сабинската община Тит Таций (Т. Момзен, С. И. Ковалев).

Около VІІ в. пр. н. е. латинските племена са обединени в съюз с централен град-полис Алба Лонга. През VІІ – VІ в. пр. н. е. гр. Рим постепенно усилил военно-политическите си възможности и се превърнал в хегемон между около тридесетте полисни общини на съществуващия латински съюз. През ІІ – І в. пр. н. е. римските автори потърсили идеологическо обяснение за водещата роля на Рим в Италия и в Средиземноморския свят, и възприели наивистичните обяснения на италийските гърци за произхода на римляните от потомците на спасилия се от разрушената Троя Еней и от сина му от богинята Афродита Асканий или Юл.

Според С. И. Ковалев първите следи от тази легенда се откриват през V в. пр. н. е. у Хeланик от Лесбос. “При него основател на Рим е самият Еней. Но когато легендата попаднала в Италия, възникнали хронологически трудности. :периодът от 70 години, изминал между времето на разрушаване на Троя през 1184 г. пр. н. е. (според античната традиция б.м. Н. Н.) и изгонването на Тарквиний Горди, последния римски рекс (510 г.) е бил твърде голям за това, да могат да се поместят тук само седем традиционни царе. Затова се наложило да се отнеме от Еней ролята на основател на града и между него и Ромул да се поставят редица промеждутъчни персонажи”.

Според Тит Ливий (59 г. пр. н. е. – 17 г. от н. е.) във фундаменталния му труд “От основаването на града” (І, 1. /1/, -14 /11/) разказва легендата за пристигането на троянците в Италия, за войната им с войните на цар Латин, за победата над аборигените-латин, за брак между дъщерята на царя Лавиния и Еней, за битките на двата народа, които вече се наричали латини с рутулите и етруските за първата им столица Лавиния, за основаването от Асканий на Алба Лонга, и за основаването от Ромул на град Рим след като случайно убил в свада брат си Рем. Основаването от двамата наследници на Еней и Асканий – Юл на Рим на място, различно от Алба Лонга показва обособената позиция на Рим по отношение на латинските му съюзници, а времето на написването на “От основаването на града” по време на надмощието в държавата на представящите се за произлизащи от Еней и Юл наследници на старинния патрициански род на Гай Юлий Цезар и Октавиан Август прави легендите по това време достоверни.

Археологическите свидетелства, според които Лациум е заселен в ранно време, през ІІ хил. пр. н. е. се допълват от нови открития – археологически и лингвистични, които позволяват да се допуска и пряко влияние на микенски гръцки думи в латинския език, които откритието на фрагменти от микенска керамика в околностите на р. Тибър прави достоверни (И. Л. Маяк, В. И. Кузищин). Археологическите наблюдения върху римските хълмове, при които се откриват погребения от ІХ в. пр. н. е. и най-ранни следи от леки колоби (хижи) от VІІІ в. пр. н. е. (Срв. Ф. М. Нечай), правят вероятно съобщението на римският автор от І в. пр. н. е., че Рим е бил основан през 754 г. (753 г.) пр. н. е.

В легендата за седемте римски рекса, които наследили внуците на последния от Асканий-Илиите Нумитор, чрез дъщеря му, безбрачната весталка Рея Силвия и бог Марс, е вложен свещен и етиологичен смисъл. Първият от рексовете, Ромул построил и укрепил Града, осъществил синойкизма чрез отвличане по време на откриването му (на промоцията му) на сабинските девойки, които били насилно омъжени за множеството самотни римски юноши, успял с победоносна война над съседите си сабини и техните съюзнициантемни и крустумници да утвърди полиса и да възстанови обединителният мир. Според Тит Ливий той превърнал тълпата в един народ като й дал закони (І, 8 /1/) и вероятно поради това бил убит от “ръцете на бащите”. Т. Ливий съобщава за “мъка по рекса и ненавист към бащите (І. 16 /4/). Въпреки волята на римските сенатори вторият избран от римския народ рекс бил сабинянинът Нума Поппилий, който въвел слънчевият календар, регулирал религиозния живот, поощрил мирните дела като втора дейност освен войната и построил храм на бога на вратите Янус, чиито отворени врати били знак за война, а затворените за мир. Третият изборен рекс Тул Хостилий бил от латински произход. Според разказа на Т. Ливий той победил и разрушил Алба Лонга, а населението и преселил в Рим и след това победил племенния съюз на сабините. Четвъртият римски рекс отново бил сабинянин Анк Марций бил внук на Нума Помпилий. За изборът Т. Ливий съобщава: “След смъртта на Тул отново, както било установени от скенни времена, цялата власт преминала към бащите и те назначили интеррекс. На свиканото от него събрание народът избрал за рекс Анк Марций. Бащите утвърдили този избор (І. 32. /1/). Анк водил успешни войни с латините от Лациум които преселил на незаселените римски хълмове, изтласкал етруските от гр. Веии от крайбрежните територии на Лациум и там построил пристанището Остия. За наследник на А. Марций “народът избрал с голямо единодушие “Тарквиний от етруския град Тарквиний, син на коринтския аристократ и царски родственик Демарат, който бил възпитаник и верен служител на римския рекс (І. 35./5/). Тарквиний дошъл на власт и бил избран единодушно, вероятно за да предотврати узурпацията на властта в семейството на Анк Марций, подготвяна от синовете му, след като поискал властта от “простия народ” преди те да станат възрастни (І.35 /1/).

След латино-сабинският синойкизъм Рим имал двама царе Ромул и Тит Таций. След смъртта им управлявали интеррекс и последователно представители на двете общности и между избора им от народното събрание интеррексове. При Тарквиний Лукумон (Луций) за първи път народното събрание избира чужденец от обкръжението на сабинския владетел. Тарквиний Луций или Стари урбанизирал Града. Форумът бил изграден с камък, била създадена подземна канализация, изградени били цирк, храм на Капитолия. В “Римски Древности” Дионисий от Халикарнас съобщава, че Тарквиний обявил сто плебеи за сенатори, като ги избрал по военна доблест и по този начин увеличил броя на сенаторите до триста.

Конфликтът между синовете на Анк Мацрий и управляващия от името и с помощта на народа Тарквиний Луций-Стария е конфликт между демократичният съюз на аристократ и народ (лат. Популос) срещу стремящите се към власт царски синове – аристократи, и съчувстващите им римски благородници – настроението на които изразява Дионисий от Халикарнас – Тарквиний привличал към себе си охлократичната тълпа, и дори избрал от нея сто сенатори.

След насилствената смърт на Тарквиний Стария, която била организирана от синовете му, съпругата му Танаквил запазва властта в царския дом, като обявява зет си Сервий Тулий за изпълняващ задълженията на уж само тежко раненият цар. Т. Ливий съобщава, че след като се утвърдил като изпълнител на функциите на рекса “Сервий, като се обкръжил със стража, пръв започнал да управлява само с одобрението на бащите, без народен избор (І. 42. /1/). Този преврат и извършеният контрапреврат, който запазил властта в семейството на рекса били възможни след настъпили промени в социалния статут на римските граждани – част от незнатните римски граждани – плебеите били включени в патрицианския аристократичен сенат и променили съотношението на силите в полза на партията подкрепяща рекса. Едновременно с това след масовите преследвания на латини, на които дарил права на граждани на Рим Анк Марций, и неговият избранник и приемник не могли да разчитат на широка гражданска подкрепа и затова единодушният избор на Тарквиний бил последният. Неприязненото отношение към Тарквиний като към чужденец и към Сервий Тулий като към човек с робски произход показват, че между синовете на Анк Марций и патрициите сенатори нямало съществени различия, и че в конфликта между управляващия от името на народа рекс и патрициите настъпили промени, аналогични на промените в раздвоения римски популус.

Шестият римски рекс е символ на създадената държавност. Той узурпирал наследствената власт на римския управител, укрепил града с мощна крепостна стена, разделил римското общество на осем класи, изградил римската войска, въвел ново събрание по центурии (лат. стотни). Последният седми рекс управлявал тиранично и бил прогонен, за да се утвърди римската аристократична република, но приписваните на него и на семейството му злодеяния – убийството на Сервий, изнасилване на знатна римлянка, отказ на погребение за Сервий и др. по скоро символизират необходимостта от идеологическо обяснение на идването на власт на аристократичната република, отколкото отразяват действителността. От легендите за управлението на римските рексове, които неточно наричат римски царе след Т. Момзен и съвременните изследователи (С. И. Ковалев, Н. А. Машкин, И. Л. Маяк, В. И. Кузищин и др.) е представена формулата на преходните царски институции която в ХІХ в. Ф. Енгелс формулира като изборна, търпяна и узурпирана. Развитието на властта на римските рексове, която след Л. Х. Морган (САЩ) в материалистическата наука е “само военна демокрация” започва развитието си аналогично на развитието на властта на двамата спартански базилевси или “царе” след синойкизма между дорийци и ахейци. При синойкизма между латините-рамни и сабините били избрани два рекса – след смъртта на Ромул не без участието на аристократичния съвет управлението било осъществявано от сабинския представител. В борбата между народно събрание и сенат ролята на народното събрание била все още водеща, и нормите-закони на родовото общество се спазвали строго – народът управлявал чрез изборния си вожд, а след смъртта му назначавал изпълняващ задълженията му интеррекс. Редуването на рексовете било последователно за латини и сабини и прекъсва след сформирането от Тарквиний Стари на трета родова група на луцерите, със значително етруско присъствие в нея, и с увеличаването на броя на конниците – висшата класа в Рим, без промяна на действителния брой на воинските и имащи право на глас единици-центуриите. Опитът за преврат, се основава на нарушаването на дотогавашната практика - на редуване на вождове на двете основни племена на Рим и отговаря на нарасналите амбиции за узурпация на властта вътре в управляващото семейство. По-късната узурпация на властта се основава на промяна на функциите на интеррекса като реакция срещу насилственото й променяне против формалната воля на народа.

До времето на реформи на рекса Сервий Тулий римляните имали една форма на народно събрание – наследена от военно-демократичното народно събрание от по-ранния период на управление на рексовете. В началния период на Рим, след синойкизма, римският народ (лат. популус) се състоял от две племена (лат. триби). По времето на Траквиний Стари трибите били увеличени с още една – племето на луцерите. Трибите се делели на по сто рода (лат. гентес) и на по десет курии от по десет рода. С развитието на римското гражданско общество първоначално двестате рода вече не отговаряли на условието за обхват на всички римски граждани – опитът на Тарквиний Стари да преодолее противоречието между старата система на гласуване по курии чрез включването в сената на нови родове с плебейски произход имал като последица блокирането на дейността на народното събрание поради конфликти между борещите се за право на гласове нови свободни граждани и плебеите клиенти на “бащите” – патрони, които се чувствали включени в родовете на аристократичните семейства.

За да осъществи реформите си Сервий Тулий се нуждаел от решаване на основните противоречия между бедни и богати в римското гражданство – създаването на нови триби като тази на луцерите естествено изисквало и тяхното оземляване. Т. Ливий съобщава и за оземляване на широкото римско гражданство и едва след това за допитване на Сервий Тулий до римския народ, дали е законно управлението му (І.46./1/). Въпросът за истинността на тази дейност на римският рекс се поставя под съмнение, с уговорката, че това е практика, известна за по-късните периоди на Рим, но е вън от съмнение, че освен патрицианските земи на двестате рода, е имало огромни площи от частни земи след времето на Сервий Тулий, които не са били само обществена собственост (лат. агер публикус), и следователно са резултат от оземляване на множество римски граждани. Провеждането на реформите станало възможно след получаване на обществена подкрепа срещу аристократичният сенат и неговата клиентела. Подобно на решаването на обществените противоречия в Атина при Солон, и подобно на признаването на гражданите на Неса за “родители” на “царя” на града завоевател Куссар в Хетското царство. Разширяването на гражданството е свързано и с разширяване на правата на собственост и на площите в собственост – античният гражданин бил гражданин само при наличието на собственост върху земята, и по-късно и върху собственост несвързана с основното средство за производство. Това наблюдение, след К. Маркс остава неоспорено в научната литература до днес, и се потвърждава от все повече исторически типологии.

В борбата на римските рексове с аристократичните родове избраните от народа вождове усилвали ролята на жреческите организации, още от времето на Нума Помпилий. Сервий Тулий, който бил син на пленена латинска принцеса решил да проведе борбата за създаването на римската държава по нов начин, като преодолее затрудненията от вече архаичната обществена организация и гласуването по курии. В съвременната наука се поставя и въпросът за това, че куриите на римляните, които по-рано са мислени за аналози на гръцките братства на родове или фратрии са виждани вече само като съюзи на мъже-воини (И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), но нали в условията на родовия строй и родовете и фратриите са и социални и военни организации?

Въпреки убеждението, че С. Тулий разделил римляните на шест класи, в които се включвали патрициите и плебеите (Срв. И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), на шест класи били разделени само плебеите. Тази представа, която се дължи на неточно разбран текст на Ф. Енгелс се отнася само за шестте класи на плебеите. Отделно от тях, пише Ф. Енгелс “имало и осемнадесет центурии конница, образувани измежду най-богатите граждани. Освен тази първа класа и по имущество и обществено положение, и по политическа власт, плебеите се делили на шест класи, оценявани по имуществен ценз вероятно първоначално по поземлена собственост (И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), по-късно оценявана в доход от пари. Първата плебейска класа, пише Т. Ливий включвала “тези които имали сто хиляди аса или още по-голям ценз” (І.43. /1/). Тази класа плебеи наброявали осемдесет центурии плюс две центурии на майстори на обсадни съоръжения, или общо 82 центурии. Във втория разряд или класа влизали имащите доход (ценз) от 75 000 аса – тя наброявала двадесет центурии. Третата класа имала доходи до 50 000 медни аса и наброявала двадесет центурии. Четвъртата класа имала доходи до 25 000 аса и формирала също двадесет центурии. Петата класа трябвало да има ценз от 11 000 аса и формирала тридесет центурии от леко въоръжени с прашки и метателни камъни войници. В този разред се включвали и три центурии на запасни, тръбачи и свирещи с рогове. Петата класа се сформирала от всички останали, които били включени в една центурия, освободена от военна служба (І.43./1-8/). Военнозадължените центурии, а не “цялото мъжко население на Рим” съставяли шестте класи. Последната от класите на плебеите била на богатите само с децата си (лат. пролес – потомство. Първата от седемте класи на най-видните граждани била съставена от дванадесет центурии конници плюс шест обновени центурии вместо трите, първоначални, които легендата приписва на Ромул и които били действителните древни патрициански центурии на рамните, тициите и по късните луцери.

Всяка от центуриите имала право на един глас в новото народно събрание, центуриатното, което развило демократичните принципи на вече недееспособното куриатно народно събрание.

Центуриатната реформа на Сервий Тулий заменила дотогавашната родова организация по триби с териториална трибна организация. Били създадени 21 териториални триби (окръга), градски и 17 селски. В разширената държава демократичните принципи от времето на Ромул, когато всички гласове имали равна сила, били заменени с гласуване по степени, и затова казва Т. Ливий: “първи се призовавали към гласуване конниците, след тях осемдесетте пехотни центурии от първия разред; ако мненията се разминавали, което се случвало рядко, се поканвали да гласуват центуриите от втория разред; но до най-ниските не се стигало почти никога” (І.43./10-11/).

Тарквиний Горди, които продължил политиката на С. Тулий, независимо от това, дали действително го е отстранил от власт или не, започнал борба със сената, в който много от патрициите били недоволни от поетите от аристократите тежести в издръжката на новата войскова и обществена организация и от това, че мнението им по важни обществени и стопански, политически и дипломатически въпроси било преценявано от по-бедните след разногласия с богатите плебеи. Борбата между плебейската плутократична по характер римска република и аристократите-патриции била част от общата борба в древна Италия и в античният гръко-римски свят между аристократи и демос. През 510 г. пр. н. е. в Рим бил прогонен последният рекс Тарквиний Горди, и четирите градски в рамките на същинският град Рим триби, при бездействието на седемнадесетте селски триби установили патрицианска република, като ликвидирали политическият съюз между демоса-популус и рекса, типологически сходен на гръцките тирании. През същата 510 г. пр. н. е. Аристократичната гръцка колония Кротон превзела и разрушила гръцки град Сибарис в Южна Италия. В Гърция, в Атина демократичното движение под ръководството на Клистен премахнало тиранията на наследниците на Пизистрат. Споровете за достоверност на реформите на С. Тулий през VІ в., поради това, че напомнят реформите на Солон в Атина от 594 г. пр. н. е. продължават, но реформаторската дейност на С. Тулий се вписва в общият исторически процес от самия край на VІ в. пр. н. е. На запад вземат надмощие аристократичните, а на изток, в античният гръко-римски свят демократичните процеси. Римската аристократична република, която замества плутократичната плебейска република, предвождана от подкрепян от народното събрание рекс била втората форма на римска държавна организация. Нейното настъпление срещу конституцията на С. Тулий и правата на плебеите довела до поредица от граждански борби, характерни за Ранната римска република през V – ІV в. пр. н. е.

Извън седемте основни класи на римското общество оставала класата на робите. Техният брой в ранноримското общество бил значителен, значителна част от робите били латини или етруски по произход, и това позволило по-късно, във времето на ранната римска република от тях да бъде попълнено римското гражданство, тъй като само победените и преселени в Рим латини не били достатъчни като граждански потенциал на ранната държава, която започнала втория голям в рамките на италийския полуостров опит за обединение на Италия и прилежащите острови.

Ранният Рим след Сервий Тулий бил сложно стратифицирано общество от осем класи с различни права и без никакви права за последните в социалната йерархия, робите.