Егейските цивилизации



страница6/13
Дата08.08.2017
Размер2.82 Mb.
#27508
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

.............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................




ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

Направете таблица с кратко обяснение на съдържанието на използваните в лекционния текст понятия!

Направете характеристика на “Царският период” в Рим!

Подредете в табличен вид основните хронологически събития и процеси!



ЛИТЕРАТУРА
Ковалев С. И. История Рима, Ленинград, 1986

Кузищин В. И., Маяк И. Л., Савостьянова О. И. История древнего Рима. Москва, 1994

История Древнего Рима. Москва, 1956, под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

Бокщанин А. Г., Мурыгина Н. Ф., Дворецкая И. А. История Древнего Мира. Москва, 1985, Част ІІ. Греция и Рим. Под редакцията на А. Г. Бокщанин,

Т. Момзен. Древният Рим. София, 1998

Гримал П. Римската цивилизация. София, 1998

Христоматия по история на Стария свят. София, 1976

Барсело П. Тачева М. Делев П. История на древните общества. София, 1992



РАННАТА РИМСКА РЕПУБЛИКА
Борби за гражданско равноправие. Нобилитет, конници, плебс. Държавен строй. Народно събрание и сенат. Магистратури. Военна организация. Римската конфедерация.

Промяната на политическата форма на управление в Рим през 510 г. пр. н. е. прекъснала демократичните обществени процеси. Разказът на Тит Ливий, посветен на Брут, героят прогонил последният римски рекс Тарквиний Горди е красноречив: “И безспорно, този същият Брут, който придобил велика слава с прогонването на Гордия рекс, би извършил най-лоша служба на общото дело, ако, желаейки преждевременна свобода, би отнел царската власт от някой от предните рексове” (Т. Ливий, От основаването на града, ІІ.1. /3/). Аристократичните управници на Рим били против увеличаването на демократичните традиции, за които Т. Ливий пише: “И наистина, какво би станало, ако тълпата от пастири и придошли, разноплененни бегълци, които придобили под покровителството на неприкосновенния храм свобода или безнаказаност (ако са роби – бегълци от чужди градове – б.м. Н. Н.) би престанала да се страхува от рекса, би се развълнувала под бурите на красноречието на трибуните, и в чуждият град би започнала да враждува със сенаторите...” (ІІ.1./4-5/).

Борбите на плебеите за разширяване на гражданските права били свързани не с искане за участие в народното събрание по центурии (лат. комиция центуриата), а с искания към народното събрание по курии, което освен с делата на култа, като представител на аристократичния сенат, подобно на Ареопага след демократичните реформи в Атина, се занимавал и с въпросите за имуществените задължения на плебеите към патроните (І-. 23. /8-12/). Бунтът на плебеите преди 494 г. на форума и отказът на сенаторите да се появят не само на форума но и в курията (ІІ.23./12-13/), както и призивите на длъжниците без окови и с окови към квиритите (лат. членове на римския народ) показва, че с установяването на римската република било принизено значението на комиция центуриата и възстановено и възвеличено мястото на комиция куриата в аристократично устроеното общество на Рим след 510 г. пр. н. е. Източните съседи на Рим, волските, сабините и еквите се възползвали от гражданските междуособици и започнали война с него. Победите на римляните, извоювани от силната им пехотна войска не довели до преразглеждане на поставените от плебеите въпроси, но отново издигнали значението на народното събрание по центурии. Плебеите се оттеглили на Свещенната планина, или на хълма Авентин през 494 г. пр. н.е. и поискали да бъде прието условието им да имат представители в устройството на държавата – двама техни представители – народни трибуни с право на вето над решенията на сената и римските мегистрати и с право на свещена неприкосновеност. Трибуните били избрани от събранието на плебеите, които както съобщава Т. Ливий нямали никакъв предводител, т.е. действали като колективен орган, като народно събрание комиция центуриата. Изборът на народни представители от недействителна римска институция би бил незаконен, и това е пряко свидетелство за възстановената действеност на народното събрание по стотни-центурии в съгласие с конституцията на Сервий Тулий. Преговорите между представителя на сената Менений Агрипа и плебеите свидетелстват, че преговарят и патрицианския сенат (Срв. ІІ. /32-33/). Трибуните били представители на плебеите и техни защитници в йерархизираната и основана на експлоатация на роби, клиенти и длъжници римска държава. Тяхната институция се появила почти едновременно с основните институции на републиката, чието устройство като “рес публика” – или обществено дело било типологично с това на гръцките полиси.

Рим бил република с народно събрание като най-висш държавен орган, и с римския народ (лат. популус романус) като върховен носител на властта. В народното събрание могли да участват всички пълнолетни мъже, граждани на Рим, които след възстановяване на ролята на комиция центуриата трябвало да бъдат римски граждани по баща и майка. В историята на Римската република са познати три вида народни събрания:

Комиция куриата, известна след VІІІ в. пр. н. е.

Комиция центуриата, основана от Сервий Тулий в средата на VІ в. пр. н. е. и

Комиция трибута, или народно събрание по племена, въведено през V в. пр. н. е. и потвърдена през ІІІ в пр. н. е. (449 и 237 г. пр. н. е.).

Народните събрания могли да бъдат свиквани само от магистрати. Гласуването до ІІ – та половина на ІІ в. пр. н. е. било явно (Н. Ф. Муригина), Народните събрания нямали право на законодателна инициатива до появата на трибутните събрания, които възникнали като събрания на плебеите и решенията им били със силата на закон (И. Л. Маяк, В. И. Кузищин).

Римското народно събрание било както и останалите антични събрания патриархално, мъжко по своя състав.

Римският сенат бил висш държавен орган със законодателна инициатива – той подготвял и одобрявал разглежданите от народното събрание въпроси и решения, и превръщал решенията на куриатното или центуриатното събрания в закони, само след като ги одобри.

Римският сенат, който традиционната италийска историография приписва като въведение на Ромул, първоначално бил съвет на старейшините-патриции от рамните и тициите-сабини и по-късно достигнал до триста рода, след включването на луцерите, при Тарквиний Стари. От ІV в. пр. н. е. сенатът започнал да се формира по предложения на съставящите цензивите списъци римски цензори от висшите служители, магистрати в строго съответствие с ранга им (Вж. Н. Ф. Муригина). Първи били диктаторите, след тях консулите преторите, трибуните, едилите и квесторите.

В Рим съществувала и институцията на магистратите – представители на изпълнителната власт. Магистратурите били колегиални и една единствена, неколегиална, тази на диктатора.

Най-ранна вероятно била магистратурата на двамата вождове-претори (лат. праеторес – предводители). Според С. И. Ковалев в “Законите на ХІІ таблици” се среща не думата консул, а претор. Едва в началото на ІІІ в. пр. н. е. Дион Касий използва понятието консул (лат. съвещаващ се) за събития от средата на V в. пр. н. е., а за по-ранни събития използва гръцкото понятие стратегос, равно на римското претор (С. И. Ковалев). Римските претори и по-късно консули били двама, като представители на двете първоначални и равноправни племена, участници в синойкизма. Според утвърдено в научната литература мнение първоначално преторът е бил един, и по-късно бил заменен от колегиалната магистратура на съвещаващите се претори (срв. С. И. Ковалев). Консулите се избирали от народното събрание по центурии, те командвали армията, разделена на две, осъществявали висшата изпълнителна власт в мирно време, и по време на война, и били избирани за срок от една година.

Колегиалността на всички римски магистратури и делимостта на броя на членовете им на две или три е пряко отражение от спазваните по време на синойкизма договорености между рамните и тициите, и по-късно и луцерите. Предположението на Г. В. Нибур за колегиалността на консулите поради съвещателните им функции за разлика от неколегиалната институция на претора е повече етимологично, отколкото изведено от обобщения сравнителен материал за ранната република.

Втората римска магистратура въпреки нежеланието на римските историци да коментират произхода й, била тази на народните трибуни. След преторите, по-късно консули втората по значимост в римската история институция отново била осъществена чрез избор в народното събрание по центурии, по време на първото оттегляне (лат. сецесия) на плебеите през 494 г. пр. н. е. Първоначално народните трибуни били двама, с право на вето (лат. забрана) върху решенията на сената и на римските магистрати, и върху решенията на комиция куриата в ущърб на плебеите в обществения им живот и в икономическите им отношения. По-късно броят на народните трибуни бил увеличен съответно на четири и на десет. Помощници на трибуните били плебейските едили.

Трибуните могли да свикват народни събрание по триби и да ги ръководят. Първоначално дейността им била ограничена само за гр. Рим и Лациум.

Трета по значимост била магистратурата на преторите. Те ръководили съдебните дела и практика, замествали консулите при възникнала необходимост и след 241 г. пр. н. е. получили право да управляват римските провинции извън Италия.

Последната от висшите колегиални магистратури била тази на цензорите. Те се избирали за по 18 месеца в комиция центуриата, и имали задача да съставят веднъж на пет години списъците за имущественото, цензовото състояние на римските граждани. По установена практика за цензори били избирани бивши римски консули.

Низшите колегиални магистратури били две: на едилите, които отговаряли за градския ред, за снабдяването с продукти на населението и организирали охраната на обществения ред и на квесторите, които отговаряли за финансовите дела и гражданската и военната хазна, за държавния архив и кадастри, за бойните знамена, и могли да бъдат помощници на преторите като наместници на Рим в провинциите (Срв. Н. Ф. Муригина).

Висшите и низшите магистратури били обичайни или ординарни. Освен тях в римската практика били установени екстраординарни, извънредни магистратури, предвидени за извънредни и опасни за съществуването на Рим периоди.

Магистратурите на триумвите и децемвирите били колегиални институции от трима и десетима мъже, натоварени със специални пълномощия и висока власт.

Магистратурата на диктатора била изборна за шест месеца, през които той разполагал с неограничена власт. Това била единствената неколегиална римска институция, въвеждана чрез избор първоначално в куриатните комиции, в сената и по-късно в центуриатните комиции само по време на върховна опасност за римската държава.

Всяка магистратура имала своя канцелария от писари, глашатаи, ликтори – съпровождащи магистратите служители със символи на властта – брадва втъкната в сноп пръчки (лат. фасцис). Римските магистратури били безплатни и затова за магистрати били избирани само състоятелни граждани, с аристократично-плутократични възгледи и политика.

Борбата между плебеите и патрициите за граждански права, и срещу разширяването на гражданските права, формирала основните институции и закони на ранния Рим, и римското гражданско общество. През 486 г. пр. н. е. римският консул Спурий Касии издигнал проект за раздаване на завладените земи на герниките на неимотните плебеи и бил обвинен от патрициите в опит за установяване на тирания. Едва в 454 г. пр. н. е. било прието предложението на народния трибун Ицилий, на неимотните плебеи да бъдат раздадени земи на все още незаселения Авентински хълм в предградията на Рим. Римските патриции все още съхранявали за себе си изключителното право да наемат (окупират) орни и пасищни площи на отнетите от победените племена земи. Тези отнети земи достигали огромни размери от една трета до две трети и се считали за обществени земи (лат. агер публикус).

През 450 или 449 г. пр. н. е. плебеите постигнали решителна победа над патрициите. Те принудили аристократите да създадат комисия – децемвират, която да запише действащото обичайно право, за да не бъде то обект на произволни тълкувания. След едногодишно забавяне по формални причини и нежелание за работа на децемвирите плебеите се оттеглили за втори път на Свещенната планина и принудили сената да приеме предложение за смесен състав на децемвирата от петтима патриции и петтима плебеи. Записаните и осъвременени закони били гравирани на дванадесет медни плочи и изложени на форума.

Законите от ХІІ-тте таблици потвърждавали правото на квиритите на частна собственост върху земята и движимото имущество и правото на получаване в собственост на земя след двегодишното й ползване. Всеки римски гражданин получавал право на защита пред народното събрание: “Ако не достигат до съгласие, нека до обяд да дойдат за съд на форума или в комиция” (Таблица І.7). В резултат от задлъжняване неимотните според Таблица ІІ. 5, запазена по Авл Гелий в Атически нощи, ХХ.1.46 били лишавани от живот чрез разсичане на части, или продавани в робство зад граница. За кражба и посегателство над чужда собственост били наложени различни наказания – за престъпление през деня само глоба, а за престъпление през нощта смърт. Законите регулирали наследствените права при смърт – те били получавани от роднините по майчина линия – когнатите, а ако нямало такива от роднините по мъжка линия – агнатите.

Патриархалната власт на семейството била запазвана за Патер фамилиас – главата на семейството с множество формални законови основания. Бащата – глава на семейството имал право да продава децата си в робство: “Ако баща три пъти продаде сина си, то нека синът да бъде свободен от баща си” (Таблица ІV. 2, по Цицерон, За законите, ІІІ, 8.19). По труда на римският правист Гай, Институциите, І. 144-145 е достигнала таблица V.1, която свидетелства за принизеното обществено положение на римската жена: “Предците утвърждавали, че даже пълнолетните жени вследствие на присъщото им лекомислие трябва да бъдат държани под опека ... Изключение се допускало само за девствениците – весталки, които древните римляни, поради уважение към жреческия им сан освобождавали от опека”.

Законите от Дванадесетте таблици узаконявали робството, появата на освободени роби-освобожденци, и различните по степен наказания за роби и свободни. За законите било характерно приложението на принципа на възмездието – талио: “Ако причини членовредителство, и не се помири, нека и на него самия да му бъде причинено същото” (Табл. VІІІ.2, по Цицерон, За държавата ІV.10.12). В ХІІ-те таблици се регламентирали и отношенията в земеделието и проблемите на собствеността. Според римският юрист Улпиан, ущърбът от щети нанесени от домашни животни, или от повреда на посевите трябва да бъде възмездяван според Табл. VІІІ, 6, 7, 8а, 8б), запазени в “Дигести” на Юстиниян ІІ от VІ в. пр. н. е., три века след насилствената смърт на Улпиян през 228 г. от н. е.

Интересът към ранните римски закони се запазва през целият период на държавата, при републиката, в съчиненията на Цицерон от І в. пр. н. е., в Институции на Гай от ІІ в. от н. е. от времето на принципата на Антонините, чак до Късната римска империя. Този интерес се основава на основните юридически норми, характерни и за ранните и за късните робовладелски държавни общества, независимо от настъпващите обществени промени, които развиват или осъвременяват законите. В Дванадесетте таблици отсъствало прякото споменаване на плебеите като равноправни, но били подчертани различията между свободните граждани от двете обществени групи, между патроните, клиентите, освобожденците и робите. Плебеите успели да постигнат важна икономическа победа – лихвите по заема били ограничени до една унция, или 8,3 % и по този начин да ограничат възможностите за задлъжняване в определени граници (Срв. И. Л. Маяк, В. И. Кузищин).

През 449 г. пр. н. е. по време на управлението на консулите Валерий и Хораций бил приет закон, според който всеки осъден на смърт гражданин имал право да апелира пред народното събрание и да оспори решението на патрицианските магистрати. В Консулството на Валерий и Хораций било потвърдено, че решенията на събранията на плебеите получили силата на закон, задължителен и за патрициите. През 444 г. народният трибун Канулей успял да наложи през народното събрание и сената закон, чрез който браковете между патрици и плебеи като обществени групи, били признати за законни. Вторият закон на Канулей, за допускане на плебеи до висшите военни длъжности бил отклонен, но като компромисно решение било прието избирането на трибуни с военна, консулска власт от патрициите и плебеите, и поради това през следващите години не се избирали консули. През следващата 443 г. пр. н. е. патрициите компенсирали отстъплението си пред плебеите като наложили нова магистратура, на цензорите, която била достъпна само за тях и осигурявала обществено положение на доскорошните периодично избирани консули, които отново имали възможност да влияят пряко върху римското гражданско общество чрез цензовите списъци.

След период на войни с волските, етруските, и еквите през втората половина на V в. и на опустошителното нашествие на келтите – гали (лат. галлус-петел) в края на ІV в. пр. н. е., през който борбите между патриции и плебеи затихнали, за да прераснат в 80 –тте години на ІV в. във въоръжени сблъсъци и гражданска война. Под ръководството на знатия патриций Марк Манлий, един от героите във войната с галите и спасител на Капитолийската крепост, плебеите вдигнали въоръжен бунт, който сенатът потушил като раздал парцели земя по 2,5 югера (2 534,4 кв.м.) на 2 000 плебеи. След второ, неуспешно за М. Манлий съдебно дело пред комиция центуриата, в Петелинската гора, където Капитолият не се виждал, за да влияе на центуриите, вождът на метежа бил осъден и хвърлен от Таспойската скала. През 337 г. съобщава Т. Ливий, започнал “страшен метеж. Основание и повод за него били дълговите задължения” (Т. Ливий, VІ, 31/1/), но нашествието на легионите на волските и отхвърлилите властта на римляните латини дало на метежниците възможност да насочат усилията си срещу завоевателите и въстаналите, а длъжниците получили кратка отсрочка. През 375 г. пр. н. е. избраните народни трибуни Гай Лициний и Луции Секстий предложили: Закон за дълговете, който предвиждал те да се погасяват заедно с процентите за три години; Закон за поземлените ограничения, който забранявал владение на повече от 500 югера и : Закон за прекратяването на избора на военните трибуни и за възстановяването на консулството, като единият от консулите да бъде от плебейски произход (VІ.35./3-5/).

Лициний и Секстий били избирани всяка година за военни трибуни и водили постоянна борба в народното събрание за законопроектите си, които патрициите отхвърляли с вето. През 367 г. пр. н. е. патрициите били принудени да отстъпят и законопроектите на двамата трибуни станали закони.

През 326 г. пр. н. е. плебеите постигнали нова решителна победа. По приет и одобрен в сената закон на военния трибун Петелий, било отменено поробването за дългове на римски граждани и членове на техните семейства.

Борбата между патриции и плебеи и външните войни изправили римското общество пред върховна опасност, и според Т. Ливий в началото на ІV в. пр. н. е. римляните прибягнали до назначаването на диктатори които контролирали и външната политика и движението на плебеите и техните патрициански съюзници. Въпреки този контрол плебеите вече били значителна икономическа, военна и политическа сила в Рим, и без участието им в цялостния живот на страната, тя не могла да се развива и да оцелее.

През 312 г. пр. н. е. цензорът Апий Клавдий Слепия приравнил гражданите, които не притежавали поземлена собственост – лихвари, търговци, занаятчии, освобожденци (лат. либертини) да получат граждански права и да се запишат в цензовите списъци, като придобият и политически права. В състава на сената били включени римски магистрати, бащите на които били някога освободени роби, а дедите им роби ...

С помощта на търговско-занаятчийските среди от гражданите на Рим А. Клавдий построил важният военно и в търговско отношение път между Рим и Капуа. Доверието към възможностите на плебеите и тяхната обществена сила нараствали, и през 300 –та година пр. н. е. те получили право да бъдат допускани в жречески колегии. През 287 г. пр. н. е. от диктатора от плебейски произход Квинт Хортензий било потвърдено чрез приет закон правото на плебеите, да гласуват закони в комиция трибута. Противоречията между двете големи обществено-политически групи, продължили почти три века, след 287 г. пр. н. е. вече не били толкова остри и непримирими. През 287 г. пр. н. е. плебеите за трети път провели сецесия, която довела до успех, но противопоставянето под натиска на настъпилите стопански и обществено-политически промени приело друга форма на класова борба, основана не на родови, а на имуществени и обществени признаци.

През ІІІ в. пр. н. е., след преодоляването на политическите ограничения, богатите патрициански и плебейски семейства се обединили чрез бракове и корпоративни предприятия и интереси, и създали нова обществено-политическа група, нобили. Те могли да заемат висшите магистратури главно поради преимуществото си по богатство над останалите равноправни с тях римски граждани, и да попълват на същото основание състава на сената.

Обеднелите патриции, които не могли да се свържат чрез родови отношения с богатите плебейски семейства, заедно с по-малко богатите плебеи, и патрицианските семейства, които се занимавали с търговия, откупуване на данъци, лихварство, създали нова обществена група-конници. Те имали право да носят златен пръстен и туника с червена лента по ръбовете.

Името плебеи, или плебс получили неимотните и слабоимотните селски и градски слоеве, които все повече били отстранявани от обществения живот, тъй като нямали достъп до самоиздържащите се магистратури. В разгара на борбите между плебеите и патрициите в римското общество било зачитано отсъствието на плебеите, и това водело до отмяна на запланувани народни събрания до връщането им – практика която не познава гръцкото антично общество – но след ІІІ в. пр. н. е. вече не се съобразявали с отсъствието на градската и селска правоимаща и най-бедна класа, с плебса.

Участието на плебеите в пехотата превърнали Рим в най-силната централноиталийска държава през първата половина на ІІІ в. пр. н. е. Развитието на римската военна организация съответства на икономическото, общественото и политическото развитие на римското общество между VІІІ и ІІІ в. пр. н. е.

Първоначално римското опълчение се наричало легион, така както били наричани и опълченията на волските, самнитите и др. латински племена. Легионът не бил единна военна единица, тъй като още в най-ранна древност римляните водили най-сложни и едновременни военни операции срещу много племена, и при това поне към времето на С. Тулий, подобно на спартанците, младите войни от осемдесетте центурии воювали извън Рим, а по-възрастните войни, обединени в четиридесет центурии охранявали града (І.43./1/). По този начин около 4000 млади и богати плебеи трябвало да водят външни войни, и още толкова да носят гарнизонна служба, което означава да бъдат под командването само на един военачалник-претор. В условията на нарастване на ролята на войната военновременните латински вождове, претори, вероятно станала втори в йерархията, след мирновременните вождове, които били издигнати от постоянните войни-занаяти и във военно - и в мирновременни вождове. След преминаването на съцарстването на Ромул и Тиций в последователно царуване на един сабински и един латински или самнитски вожд вероятно е намерено решение за подреждането на многото претенденти за титлите рекс и претор в приемлив и за двете народностни групи ред, чрез периодично заемане на длъжности. Броят от четиридесет центурии, равен на един легион от времето на късната република, освен останалите резерви на въоръжените сили от следващите по ценз класи на пехотата и конниците, показват, че римското военно ръководство и въоръжени сили са далеч от представата за елементарност. Сложната организационна и командна структура най-вероятно възхода към времето на обединение на поне два рода в племе и към времето на обединение на племената във военноплеменни съюзи.

По времето на ранната република двамата консули избирали войните си по списък съставен от цензорите (лат. легион от легере – набирам) и огласяван в народното събрание по центурии. Към ІV в. пр. н. е. един консулски легион е включвал 4 200 пехотинци. От тях 3 000 били тежко въоръжени, и 1 200 лековъоръжени. Към легиона се присъединявали и спомагателните части от 5 000 пехотинци и 900 конници, набрани от съюзниците, и по този начин представлявал мощна военна единица със състав над 10 000 войника. В началото на ІV в. пр. н. е. вече съществували два консулски легиона, а малко по-късно под командването на всеки от консулите били поставени по два легиона.

Всеки легион се разделил на 30 манипули, а всяка манипула на две центурии по около 50 боеца-между 60 и 30, и повече. Легионът се построявал в трилинеен боен ред. Първата линия била съставена от 1200 млади бойци-копиеносци или хастати. Втората линия била съставена от 1200 тежковъоръжени и по-възрастни бойци – принцепси или първи. В третата редица се разполагали триариите или третите, тежковъоръжени войници с най-голям военен опит.

Тежковъоръженият римски пехотинец бил снабден с меден нагръдник, или плетена ризница, или бронзово защитно оръжие, шлем, броня, щит от дърво, облечен с кожа и обкован с желязо, и кожени гамаши, настъпателното му оръжие било от силен и удобен прав меч за сечене и мушкане, и тежко и леко метателни копия. След І в. пр. н. е. все повече римляните използвали пилума – метателно копие с тънък връх, който се огъвали след пробиване на щит или доспехи и пречел на движението на воините, като ги принуждавал да захвърлят щитовете по време на бой.

Във военното дело римляните възприели постиженията на елинистическата технология и военни машини, тарани, катапулти, балисти, военни обсадни кули, но ги усъвършенствали и направили по-ефективни и по-мощни – забележително постижение за народ, който продължително време бил изолиран от пряк контакт с източносредиземноморските цивилизации, но бил в непрекъснати и най-тесни връзки с етруските и картагенците.

След първоначалния републикански период легионите, или двойките от легиони се командвали от консули и от легати-помощници на консулите.

Римският военен строй бил мобилен, позволявал разделяне и съединяване на войските независимо от сложните терени, и скоро се превърнал в най-силното оръжие на могъщата и просперираща икономически средноиталийска република – съюзник и партньор на силният Картаген след прогонването на последния римски рекс.


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница