Егейските цивилизации

................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Направете таблица на използваните в лекционния текст понятия, като потърсите коментар за тях и в посочената препоръчителна литература!

Потърсете римските еквиваленти на понятията свързани с римската конфедерация в лекционния текст, като използвате препоръчителната литература!

Опишете състава, характера и иерархията в Римската конфедерация. Опитайте се да направите графичен модел на конфедерацията с карта и схема.

Направете хронологична таблица на съобщените в лекционния текст събития и потърсете с кратки обобщения логичната им взаимовръзка.


ЛИТЕРАТУРА

Ковалев С. И. История Рима. Ленинград, 1986

История Древнего Рима. Москва, 1956, под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

История Древнего Мира. Част ІІ. Греция и Рим. Под редакцията на А. Г. Бокщанин

Машкин. История древнего Рима. Москва, 1948

Момзен Т. Древният Рим. София, 1998

Последици от овладяването на Западното Средиземноморие от Рим.Въстания на робите до 138 г. пр. н. е. Робовладелска идеология и експлоатация. Първо Сицилийско въстание. Нашествия на кимврите и тевтоните. Югуртинската война. Военна реформа на Г. Марий, Антиробовладелски движения и въстания в Италия, М. Азия, Елада и Северното Причерноморие. Победа на робовладелската държава.

Развитият робовладелски древен свят, към който римляните се включили постепенно, обхващал високо развитите икономически градове и селски райони на Сицилия, Южна Италия и Северна Африка и териториите на Пергам в М. Азия. В тези обширни райони още през V – ІV в. пр. н. е. съществували по-големи и по-малки робовладелски стопанства и ергастерии. В Сицилия и в провинция Азия концентрацията на роби била огромна. Диодор Сицилийски съобщава в “Историческа библиотека”, че “Такова количество роби наводнило цяла Сицилия, че тези на които разказвали за това не вярвали, и го приемали за преувеличение” (ХХХІV – ХХХV. Фрагмент; С. И. Ковалев). Тези силно развити и единствено възможни за древните общества отношения на максимално използване на човешките и природни ресурси, били една от причините, които насочили завоевателната политика на Рим към високо доходоносните робовладелски центрове. По-високо развитие робовладелски производствени отношения в завоюваните земи ускорявали римското обществено развитие и насочвали към селското стопанство и занаятчийските центрове огромни количества роби, пленени от армията, от пиратите и от публиканите. След победата на Рим над Картаген в Пуническите войни между 264-201 г. пр.н.е. в Западното Средиземноморие римляните наложили свой модел на обществено развитие който за разлика от картагенския бил свързан с ограбване на поземления и човешки потенциал на завоюваните страни и насочването му към стопанството на аграрно-промишления град. Картаген разчитал на друг робовладелски модел, с преимуществено развитие на търговско-промишлен център, и дори най-значимият от пълководците му, Ханибал, разчитал на икономическите и финансови натрупвания от стопанството на Републиката, за да събере за кратко време средства за война срещу Рим. След Победата на Рим над Македония през 168 г. пр. н. е., след разрушаването на Картаген по време на Третата пуническа война между 149-146 г., и след разрушаването и ограбването на Коринт през същата година, Рим останал единовластен господар на Западното Средиземноморие. Римляните подложили на жестоко робовладелско ограбване покорените страни, като освен превръщането на пленниците от войните и въстанията в роби широко използвал и поробването за дългове не само в подвластните му територии, но и в границите на съюзните държави.

Сведения за едно от големите въстания от първата половина на ІІІ в. пр. н. е. дава византийският писател от ХІІ в. от н. е. в своята “Хроника”. Според него от 265 до 264 г. пр. н. е. в етруския град Волзиний робите вдигнали въстание и овладели властта. През тези години в консулството на К. Фабий и Емилий римляните се притекли на помощ на волзинийците по силата на взаимните договорни отношения между техния град и Рим. Въстанието било потушено след напрегнати сражения по време на които бил ранен и умрял от раните си К. Фабий. Разправата с въстаналите била жестока – те били малтретирани и избити, градът разрушен до основи, а оцелелите “истински граждани” били преселени на друго място (Зонарас, Хроника, VІІІ, 7). Сведението показва, че още през ІІІ в. пр. н. е. римската държавност била робовладелска и била ангажирана в мащабна антиробска и международна политика. Независимо от това че вероятно в самият Рим не е имало достатъчно робовладелски стопанства, които да приемат големият брой роби, републиката вече е била робовладелска, и чрез унищожаването на робите и града – център на въстание предупреждавала свободните и несвободните хора какво ги очаква при нови робски въстания.

В самото начало на ІІ в. пр. н. е. през 199 г. пр. н. е. в Лациум, в градовете Сетия, Норба и Цирцеи подготвили въстание поробените картагенски войници и пленници. Въстанието било предотвратено поради предателство на двама роби и един свободет, които поради това получили парични награди и свобода. Т. Ливий съобщава, че след внезапния арест на водачите на въстанието една част от тях застрашили град Пренесте, и били разбити от войските на претора Луций Корнелий, който наказал със смърт 500 роба – въстаници Опасност за римляните възникнала и в самата столица, където според Т. Ливий “картагенските заложници и техните роби държат нишките на съзаклятието” (ХХХІІ, 26).

През 196 г. пр. н. е. или през 198 г. пр. н. е. вдигнали въстание робите в Етрурия. Римските войски потушили робското въстание и избили бунтовните роби. Техните вождове били разпънати на кръстове за назидание на останалите роби и зависими от Рим общности. През 186-185 г. пр. н. е. се вдигнали на борба робите-пастири в Апулия и робите в Калабрия. Но тяхното движение било унищожено бързо въпреки трудните условия за борба с въстаници в планински и ненаселени местности. На смърт били осъдени около 7000 човека – римляните постепенно преминали от предупредителни екзекуции към съзнателно унищожаване на способните за борба и проявили се като борци за свобода роби.

Част от въстаниците успели да се спасят с бягство и вероятно продължили антиробовладелската си съпротива в условията на партизански и пиратско-разбойнически войни и нападения.

Робовладелското ограбване на прилежащия към границите на непрекъснато разширяващата Римска държава свят включвало и покорени държави и народи и съюзни царства като Витиния или Египет. Огромните количества роби били изплащани в най-развитите робовладелски центрове и на първо място в огромните частни имения на сицилийските робовладелци. Формите на робовладение тук били извън контрола на римската държавност и законност. Робовладелците се стремили да извличат огромни печалби от безправната си говоряща собственост и не полагали грижи дори за снабдяване на робите с най-необходимото облекло. Като давали на робите си определена свобода на движение извън пределите на имението те поощрявали разбойническо-пиратските действия на робите. Диодор съобщава, че след завършването на втората пуническа война работите на сицилийците вървели добре в течение на 60 години, но след това по следните причини започнала войната с робите: “Тъй като сицилийците повишили твърде много равнището на живота си, и спечелили големи богатства, те закупували множество роби. Извеждали ги на тълпи от техните казарми (карцери и затвори – б.м. Н. Н.), и веднага слагали по телата им знаци и клейма. Те използвали младите роби като пастири, а останалите според това, където се явявала нужда от тях. Господарите ги съсипвали от работа и се грижели твърде малко за тяхното прехранване и облекло. Ето защо голяма част от робите живеели от грабеж и навред ставали масови убийства, като че ли цели армии от разбойници се били разпръснали из острова” (Диодор, Историческа библиотека, ХХХІV, 2). Само за 60 години развитието на робовладелския строй на острова, в условията на неспазване на основните изисквания за строг режим на робите, достигнало своята връхна точка, робите били основна производителна сила, имали военна подготовка, тъй като били военнопленници и продължавали да се занимават с нападения и грабежи, и дестабилизирали обществения и държавният ред поради своята многобройност, и поради условията които им били осигурени и предоставени.

Обикновено в специализираната литература се отбелязва че в Рим се съобразявали с могъщите робовладелци от Сицилия (Н. А. Машкин) и не могла да направи нищо против истъпленията на робите. В действителност извънзаконовите по римското право действия на римските робовладелци в провинциите били средство за утвърждаване на робовладелските отношения в експанзионистичната и непрекъснато разширяваща се римска държава. Нормалното, постъпателно развитие на основните производствени отношения в ранните обществени строеве и в техните представители – ранните робовладелски, феодални и капиталистически държави, използвало извънзаконови средства за натрупване на капитали и имущество. Римското робовладелско общество едно от първите използвало в противоречие с конституционните си принципи максималните резултати от “първоначалното натрупване на капитал и средства” в полза на робовладелците и утвърждавания под техен контрол държавен строй.

Жестоката експлоатация на робите в Сицилия срещала пасивни и активни форми на съпротива до 138 г. пр. н. е. Към тази година сицилийските роби като се възползвали от нарушаваните от робовладелците основни правила за поддържане на строг и безопасен режим на принуда - струпването на едно място на множества роби от една народност, свобода на придвижване, и поощрение за разбойническа дейност над римски граждани, успяли да създадат организация за въстание. Организацията била ръководена от сириецът Евън, който успял с въстаналите роби на поземления собственик Дамофил, да превземе град Ена, и с помощта на градските роби и на масово вдигналите се на борба плантационни роби създал силна войска. Почти цялото население на града било подложено на насилия и след това унищожено. Пощаден бил животът само на гражданите-оръжейници, и на част от тези, които се отнасяли съчувствено към робите и се стремили да им помагат по силата на възможностите си.

Въстаналите се събрали в градския театър и на общо събрание избрали Евън за цар и узаконили избраното от него сирийско владетелско име Антиох. Царица станала живеещата с Евън на съпружески начала робина-сирийка. Евън създал царски съвет от най-умните и образовани роби. Сред тях бил гъркът Ахей, който създал от въстаналите добре организирана 6 000-на армия.

Диодор съобщава и за второ робско въстание под предводителството на киликиеца Клеон. Въстаниците от втория голям център на борба на обезправените – югозападният приморски град Агригентина брой над 5000, се присъединили към армията на Евън. Обединените въстанически сили ненанесли поражение на осем хилядния отряд на претора Луций Хепсей, и след това на още няколко римски войски. Въстанието се разраснало и обхванало градовете Ена, Агригент, Тавромений, Катана и Месана. С. И. Ковалев допуска, че била овладяна и Сиракуза. Съобщението на Диодор в “Историческа библиотека”, че въстаниците достигнали 200 000 човека, очевидно е преувеличение (ХХХV, 18). Дори и да се е доближавал до тази цифра, броят на действително въоръжените въстаници е бил около 20 000 човека, а останалите са били невъоръжени и небоеспособни. В края на ІІ в. пр. н. е. воинската подготовка изисквала множество умения, без които и без въоръжение тези които не ги притежавали, не можели да окажат влияние върху хода на военните действия.

Според Диодор: “когато мълвата за всичко това (за успехите на въстаниците и за огромният им брой – б.м. Н. Н.) се разпространила, на много места също така започнали заговори и въстания на робите. В Рим на 150 роби, в Атика на повече от 1000, на Делосии на много други места, но всички тези движения били потушени ...” (ХХХV, 19). За въстания и робски движения в южен Лациум, при градовете Минтурна и Синуес, съобщава раннохристиянският писател Орозий, в съчинението си “Против езичниците” (V, 9, 5). През 132 г. пр. н. е. въстанали и несъгласните с предаването на държавата им на Рим граждани на Пергам, които били подкрепени от множество роби. Огромната римска република била обхваната от антиробовладелски въстания и движения под прякото влияние на събитията в Сицилия. Тук на южноиталийския остров и в Пергам, вторият голям център на антиримското и антиробовладелско движение през последната трета на ІІ в. пр. н. е. движението на робите било подкрепено от движенията на непълноправните хора, наемниците и гражданите. Утопичните елинистически учения за гражданско и обществено равенство в царството на справедливостта били пренесени чрез робите от Изток на Запад, и повлияли върху обществено-политическия живот на Римската република – империя. Класовите противоречия между гражданите и робите се съчетали с противоречията между римляните като победители и покорените и присъединените към Рим “съюзни” и зависими народи. Затова в Сицилия според Диодор: “Най-забележителното било това, че въстаналите роби, като се грижили разумно за бъдещето си, не изгаряли малките вили, не унищожавали в тях нито имуществото, нито запасите от плодове, не закачали и тези, които продължавали да се занимават със земеделие, но простолюдието от завист, като се правило на роби, нахлувало по селата и не само че разхищавало имуществото, но и изгаряло вилите” (Диодор, ХХХІV – ХХХV, фрагменти). В хода на въстанието учението на стотиците за единната световна държава с единно гражданство намерило действена изява – отстранявали се “лошите” робовладелци и се търсел съюз с “добрите” и с малоимотните собственици. Но тази политика, провеждана от Евън и новите граждани – на обявеното сирийско царство в Сицилия срещнала съпротивата не само на римските робовладелци, но и на плебса и лумпенизираните пролес, които започнали грабежи и насилия над малоимотните и средноимотните сицилийски собственици. Тази грабителска и военизирана политика довела до оттегляне на подкрепата на местното население към робите и улеснила победата на Рим над “сирийците”.

Към 134 г. пр. н. е. въстанието се усилило дотолкова, и оказвало такова влияние върху покорените от римляните хора и народи, че се превърнало в най-голяма опасност за Рим. На острова били изпратени две консулски армии, които превишавали значително по брой и въоръжение армията на въстаниците. Противостоенето на римляните на Новосирийското царство, жителите-въстаници на което Диодор нарича още от самото начало народ (ХХХІV, 14), достигнало до пълно разграничаване: “цели градове били завладяни от въстаниците заедно с населението им, и много били унищожени заедно с гарнизоните им” (Диодор, ХХХV, 20). Срещу елинистичните, гръцкоговорящи новосирийци на Евън вече било населението на цяла Сицилия, чиито градове са или завладяни или унищожени, но не са се присъединили към въстаниците. Това разграничаване позволило на римските войски да преминат в настъпление и чрез обсада да превземат основните крепости на въстаналите – Тавромений и столичният град Ена. Пълководецът Клеон загинал в битка пред стените на Ена, а Евън бил пленен, след като неговите телохранители, около 1000 на брой предпочели да се избият взаимно, за да не попаднат в плен и ново робство. Борбата на въстаниците продължила още известно време към 132 г. пр. н. е. в непристъпните планински местности, докато войските на консула Публий Рупилий не унищожили и последните им по-големи войскови съединения.

Противоречието между привържениците на идеите за царство на справедливостта и равенството и между привържениците на идеите за класическия и елинистическия обществен ред, в който гражданите се противопоставяли на непълноправните и робите, обхванало целият, подконтролен на Рим античен свят. Орозий съобщава за това противопоставяне следното: “движението на робите, които се гордеели със своето неотдавнашно въстание” било предотвратено благодарение на бдителността на гражданите (Орозий, V, 9, 5). Въстанието на атинските роби-миньори било потушено от стратега Хераклит (С. И. Ковалев).

Въстанически движения обхванали по-големите центрове на концентрация на роби и поставени в зависимост от Рим народи и обществени групи. Въстанията и организираните движения на робите – в Атина на 1000 човека, в Минтурна на 450 роби, разпънати на кръстове, и в Синуес на повече от 4000 човека, които изискали най-сериозни военни усилия от римляните, заедно с вълненията на о. Делос и в самият Рим, показват обхват, който сериозно затруднил управляващите и римското робовладелско общество. При това античните автори съобщават само за тези центрове, но в труднодостъпните райони на Сицилия и Апенините, в Испания и Лузитания, в недостъпните райони на Елада и Южна Тракия, Галия и Африка срещу Рим воювали отделни отряди от роби, зависими и съюзнически племена и партизански отряди. В пряка връзка с тези въстания и военни или полувоенни действия било и въстанието на гражданите и робите на някогашното Пергамско царство или римската провинция Азия. Въстанията в подвластния на Рим свят допълвали широкото демократично движение което обхванало Италия, въпреки че самите италийци-римляни не приемали изцяло идеята за даване на граждански права на съюзниците си от Италия, и въобще не приемали идеите за даване на свобода на робите. Но отгласът от техните прогресивни искания получил развитие в елинистическия свят, който вече познавал идеите за равенството между хората.

След аристократично-сенатската реакция в Рим, и след жестоката разправа с привържениците на Т. С. Гракх, и със самият него, единомишленикът и приятелят му, философът стоик Блосий от гр. Кума отишъл в Пергам. Тук той се присъединил към въстаналите под предводителството на Аристоник, син на предишния цар и на негова държанка от гр. Ефес, пергамски граждани. Те заедно с робите въстанали срещу решението на законния по брака на Евмен ІІ цар на Пергам Атал ІІІ (138-133 г. пр. н. е.) да предаде царството в наследство на Римската република. Решението на Атал ІІІ било резултат от осъзнатата необходимост от поставяне на лишените от гражданство, наемниците и робите под контрола на единствената силна военно-политически робовладелска държава, която провеждала безмилостно-насилническа политика спрямо непълноправните и робите, и усмирявала желанията и изявите им в борбата за граждански права и свобода. Кризата в елинистическите монархии – резултат от изострените противоречия между бедни и богати, и от робовладелската дългова практика на римските публикани, довела до класово противопоставяне на управляващите и гражданите малцинство срещу непълноправните, поставените в зависимост, робите и дори наемниците, които се превърнали в мнозинство, макар и временно.

Кризата на елинистическите общества започнала още през първата половина на ІІ в. пр. н. е. и достигнала до критично състояние след 155 г. пр. н. е. когато Птоломей VІІ предал със завещание Кирена на Рим. Този процес на уталожване на социално-политическите вълнения чрез налагане на римска власт бил известен на държавно ниво и по-късно, когато витинският цар Никомед ІV в 74 г. пр. н. е. предал царството си със завещание на Рим.

В обстановката на обществено-политическа криза на елинистическото общество в Мала Азия, привържениците на обявилия се против римското владичество Аристоник, с тронно име Евмен ІІІ се наричали хелиополити, т.е. граждани на държавата на Слънцето (Страбон, География, ХІV, 646). Държавата на Слънцето според хелиополитите била царство на свободата и равенството, където няма да има бедни и богати (С. И. Ковалев). Присъствието на Блосий и Хелиополис е косвено свидетелство за широка социално-политическа програма в духа на единомишлениците на Т. С. Гракх. Римският народен трибун се стремил да обедини населението на републиката, която се превърнала в империя по обхвата на териториите си, като търсил приобщаване и на обединените около иберийската Нуманция и на италийците към римското гражданско общество. Възможност за осъществяване на тази широко-демократична програма Блосий видял в мощното движение на жителите на провинция Азия, и се присъединил към тях. Това, че философът-стоик вземал активно участие в идеологическата програма на въстанието също косвено се подсказва и от самоубийството му, след като Аристоник бил пленен от римляните.

Срещу въстаниците се обединили Рим, Понтийското, Кападокийското, Витинското и Пафлагонското малоазийски царства, и гръцките градове Ефес, Смирна, Милет, Кизик и др. Против хелиополитите се обявили и пергамските робовладелци и управляващите държавата аристократи. Те успели да намалят силата на въстаналите, като дали граждански права на непълноправните жители на царствата, и на наемниците, и като облекчили режима на робите. Тази своевременна реформа на робовладелците отклонила от участие във военните действия срещу Рим и съюзниците му значителна част от отличнообучените наемни войски и коренното малоазийско население. Срещу силите на въстаниците се обединил целият средиземноморско-робовладелски свят.

Пръв въстанал град Левка, и неговият флот подкрепил Аристоник, но бил разбит от ескадрите на гр. Ефес при гр. Кима. Въпреки реформите на пергамските аристократи, в сухопътната войска на хелиополитите се стекли множество бедни и неимотни и роби, и дори среднозаможни хора. Въстанието придобило антиримски и “национален” характер като антиримско (С. И. Ковалев). В първото по-голямо сражение при гр. Левка обсадените от войските на Рим и неговите могъщи съюзници хелиополитяни нанесли поражение на враговете си през 131 г. пр. н. е. В битката загинал консулът Публий Лициний Крас. През 130 г. пр. н. е. римските войски и съюзниците им под ръководството на консула Марк Перперна разгромили армията на Аристоник – Евмен ІІІ в голямо сражение. Войната продължила при надмощие на антихелиополитската коалиция, която обсадила въстаналите в гр. Стратоникея и ги принудила да се предадат поради настъпилия в града град. Аристоник бил изпратен в Рим, където го удушили в затвора, но борбата на хелиополитите продължила и през следващата 129 г. пр. н. е. Междувременно М. Перперна умрял в Пергам, и римските и на съюзниците им войски били ръководени от трети консул – Маний Аквилий. След разгрома и на последните въстанически отряди Пергамското царство било обявено за римска провинция, и официално станало част от града-империя, вече не само по постановлението на сената от 133 г. пр. н. е., но и чрез действителна окупация.

Обществено-политическата борба в огромната римска държава продължила с опитите за аграрна реформа и за предоставяне на граждански права на италийците под ръководството на консула М. Ф. Флак и народния трибун Г. С. Гракх. Реформаторите не успели да спрат процесите на разоряване на малоимотните свободни земевладелци и на концентрация на поземлената собственост под властта на нобитие, но ги забави между 130 и 120 г. пр. н. е.

През същата година, след решителни мерки за по-висока дисциплина, и прогонване на компрометираните командири, както и на жените и търговците, които съпровождали римската войска, включително и на виновният за смъртта на Т. С. Гракх Л. Опимий, консулът Квинт Цецилий Метел нанесъл решително поражение на нумидийските войски и ги изтласкал във вътрешността на страната. Нумидийците започнали партизанска война, която към 107 г. пр. н. е. довела до изостряне на борбата между оптиматите, които поддържали К. Ц. Метел, и популарите, които издигнали кандидатурата на Гай Марий, легат на африканската армия за консул. Метел бил обвинен в изкуствено забавяне на войната.

В Европа съединените сили на кимврите и галите хелвети били непрекъсната опасност за Рим. През 107 г. пр. н. е. хелветите унищожили в засада консулската армия на Касий Лонгин. През 105 г. пр. н. е. обединените сили на кимврите и тевтоните нанесли ново, страшно поражение на разединените римски армии предвождани от консула Гней Малий Максим и от проконсула Квинт Сервилий Сцепион, при гр. Араузион. На бойното поле загинали около 80 000 римляни, но вместо да нахлуят в обезсилената Италия германските племена се насочили към Испания, и дали възможност на Рим да се съвземе от страшното поражение.

Г. Марий който бил избран за консул през 107 г. пр. н. е. провел военна реформа, с която променил основно набирането на легионерите и спомагателните войски, военният строй и въоръжението. Въпреки очакванията на оптиматите и сената за провал на амбициозния пълководец и консул, на когото народното събрание възложило да води войната в Нумидия, в армията му се записали множество обезземлени и бедни римляни и пролес. Заедно с несправедливите си упреци към способният и честен Ц. Метел за неумение да воюва Г. Марий поставил в народното събрание и редица предложения за преустройство на римската армия и начина на въоръжаване, които правели възможно включването на изпадналите от цензовите списъци римляни. Войниците вече започнали да получават от държавната съкровищница оръжие и заплата, а след срока на службата трябвало да получат своя земя. По подобие на наемните и професионални армии в другите страни, и в някогашния Картаген, войниците получавали и част от военната плячка. Срокът на военната служба бил до 25 г. и по този начин римската армия престанала да бъде свиквана за всяка военна кампания опълчение от граждани които можели да се въоръжат сами, и които често след приключването на войната обеднявали поради това, че изоставяли стопанствата си. Римската армия започнала да се формира като професионална, тя все повече се откъсвала от връзките на войниците със стопанския живот, и все повече се превръщала в самостоятелен механизъм за заграбване на хора и имущество от съседните на Рим народи. Вместо по-ранното устройство на легиона от 10 манипули на които се разделяли няколкото хиляди бойци, сега легионът бил значително по-маневрен, с повече подразделения, които можели да изпълняват различни команди по време на едно сражение. В реформираната от Г. Марий армия били възприети известните на съюзниците, и понякога използвани и от римляните големи подразделения на легиона, кохортите, които на свой ред се разделяли на манипули и на центурии. Пълният състав на легиона бил от 6000 човека, всяка кохорта се разделяла на три манипули по 200 души, а всяка манипула на две центурии по 100 легионера. Поради продължителния срок на службата и новите системи за военна подготовка отпаднала необходимостта от хастати, принципи и триарии. Копието хаста било снето от въоръжение, а всички легионери били въоръжени с усъвършенстван пилум. Целият легион се превърнал в тежкопехотно военно съединение. Леката пехота която започвала сраженията пред фронта на легионите, и конницата вече не се набирали от граждани, а от съюзнически военни съединения. Легионите били усилени с кохорта от “артилеристи”, които обслужвали балисти, и катапулти. Легионът се строявал в три редици, в първата обикновено 4 кохорти, зад тях, срещу разделящите ги пространства заемали военен ред три кохорти, и зад тях още три, в строй който наподобява шахматно построение. В кохортите, наредени по манипули, двете центурии на всяка манипула се нареждали в две редици една зад друга.

В добре обучената и подготвена за дълги походи и изкопни работи армия Марий въвел най-строга дисциплина, и постигнал прелом във войната срещу Югурта. Нумидийският цар избягал при своя тъст, мавританския цар Бокх, който обаче след известно колебание го предал на изпратения от Г. Марий знатен патриций Луций Корнелий Сула. Дипломатическите умения и смелостта на Л. К. Сула довели до влошаване на отношенията му с честолюбивия Г. Марий – обстоятелство, което щяло да окаже най-сериозно влияние върху по-късната римска история. Мавритания получила част от земите на Нумидия като награда за предаването на Югурта. Известието за победата над страшния враг дало основание на народното събрание да избере за втори път Г. Марий за консул за 105 г. пр. н. е. и да го назначи за военачалник в Галия, във войната срещу германците.

Поради това, че не желаели нов военен конфликт в Африка, в сложни пустинни и полупустинни условия, римляните не присъединили подвластната им източна част от Нумидия, а оставили под управлението на малоумния доведен брат на Югурта, Гауда (С. И. Ковалев).

През 104 г. пр. н. е. Г. Марий, с помощта на Л. К. Сула и Квинт Серторий започнал да набира армия, с която да отстрани опасността от нашествие на германските и съюзните им келтски племена. Създаването и обучението на армията били облекчени от нашествието на кимврите в независимата от Рим Келтиберия в Испания. Тук германците, които търсели земи в които да се заселят, срещнали решителна съпротива, и се насочили към Галия, където се съединили с тевтоните и започнали неуспешна война със силния военноплеменен съюз на галите белки.

През същата 104 г. пр. н. е., когато била създавана новата армия на Г. Марий, робите в Сицилия за втори път се вдигнали на голямо въстание. Много от въстаниците били свободни хора, които римските публикани незаконно отвели в робство от съюзните на Рим държави. Затова и витинският цар Никомед ІІІ Евергет отказал да подпомогне усилията на Г. Марий като се позовал на обезлюдяването на царството му поради дейността на публиканите на Рим. Това принудило сената да заповяда проверка на проквестора на провинция Сицилия. Проверката за това, дали е законно поставянето в робство довела до освобождаването на няколкостотин “говорящи оръдия”, но след това проквесторът бил подкупен и заповедта на сената не била изпълнена. Това довело до отговор на поставените в робство хора, и те вдигнали въстание в югозападната част на Сицилия. Тези въстания били част от общ процес който обхванал Италия в края на ІІ в. пр. н. е. Не много преди Второто сицилийско въстание бил разкрит заговор на роби около гр. Нуцерия. Около Капуа започнало робско въстание, което било потушено преди вдигналите се на борба да надхърлят 200 души. Отново около Капуа вдигнал въстание на робите Тит Ветий, син на богат конник, който се влюбил в изумително красива робиня, и след като не съумял да я откупи, въоръжил 400-те свои роби, и като се провъзгласил за цар, вдигнал въстание. Скоро въстаниците достигнали 3500 човека, и увеличавали влиянието си в Южна Италия, но римляните подкупили пълководеца на Т. Ветий, Аполоний, и потушили и това въстание. В Сицилия, където поради изолираността на острова, и опозицията която робовладелци оказали на централната власт, тъй като увеличавали богатствата и робите си по незаконен начин в съюз с прекупвачите на данъци от останалите провинции, концентрацията на повече роби на по-малка територия, била по-голяма от тази в Италия. При това централната римска власт не можела да реагира бързо, тъй като робовладелците се надявали със свои сили да потушават робските движения и въстания. Наличието на големи римски войскови съединения в Сицилия не било възможно, тъй като Рим бил в постоянни войни на север, юг и изток, където насочвал основните си армии. Затова и второто въстание на сицилийските роби бързо обхванало голяма част от острова.

Бързината с която били освободени повече от 800 незаконно поробени, показва, че делата им са били проверими дори в Сицилия, далеч от родината им. Тези незаслужено според робовладелските конституции, поробени хора, притежавали добра воинска подготовка като граждани на античните общества, и представлявали най-сериозна заплаха за добре подготвените военно римски войски. Но заедно с отлично обучените сирийци и витинци, кападокийци и траки, сред робите имало и голям брой необучени за война хора – бивши роби, зависими селяни, лумпенизирани пролетарии, земеделци, които не били свиквани в римските легиони и др. Те със своята многочисленост създавали впечатление за огромна армия, но на практика я дезорганизирали и правили небоеспособна.

Вождът на въстанието в югозападна Сицилия, Салвий, който бил избран за цар от около 6000 въстаници, под името на сирийският узурпатор Трифон, и избраният също от въстаниците съвет управлявали в столицата на новосъздаденото царство, в гр. Триокала. Войската на въстаналите била разделена на три части, които извършвали набези в цяла Сицилия, и привличали в редовете си робите, които не могли да достигнат до свободните от Рим територии. Така войската на Салвий – Трифон достигнала до 20 000 обучени пехотинци и 2000 подготвени конници. Въстаналите обсадили гр. Мурганций, който бил защитаван от свободните му граждани и техните роби, на които била обещана свобода. Десет хилядният отряд на сицилийският наместник Нерва бил разбит при опита му да деблокира обсадения град, и в плен попаднали около 4000 легионери. Мурганция останала непревзета, и след това преминала опасността робите и защитници почти изцяло преминали на страната на въстаналите, тъй като римският наместник обявил обещанието си за недействително.

Втори център на въстание се появил в западната част на Сицилия, където киликийският вилик на имение Атенион вдигнал на въстание робите които управлявал. Войската му бързо нараснала на 10 000 човека, като той приемал в редовете и само младите и силните, а по-старите и слабите оставил във вече освободените от робовладелци стопанства. Опитът на десетхилядният отряд, добре въоръжен и снабдяван от стопанството и работилниците на въстаниците, да превземе гр. Лилибей бил неуспешен. След обсадата Атенион присъединил войските си към армията на Салвий – Трифон, но самият той бил задържан под арест. Успехите на въстаниците не се разпространили над големите градове за разлика от събитията по времето на Първото сицилийско въстание. Под контрола на войските на Салвий-Трифон били само част от селските райони на острова. Съюзът между сицилийските селяни и въстаналите вече не съществувал така както това било по времето на първото въстание. Диодор съобщава, че не само робите, но и свободните бедняци извършвали всевъзможни безчинства, грабежи и убийства на роби и свободни, за да не останат свидетели на безумията и грабежите им (Диодор, Библиотека, Фрагменти от ХХХVІ).

През 103 г. на острова била изпратена силна римска армия от 17 000 легионера под ръководството на претора Люций Лициний Лукул. Римската войска, в състава на която имало множество съюзници, и тесалийски и витински отряди, разгромила 40 000-та въстаническа армия, ръководена от освободеният от арест Атенион.

В 102 г. пр. н е. Салвий-Трифон умрял, и за цар бил избран Атенион. През 102 – 101 г. въстаниците станали по-могъщи, войските им контролирали вътрешните райони на целия остров, но опитът им да превземат гр. Месана бил отново неуспешен. Действията на новия сицилийски претор Гай Сервилий не могли да предотвратят разрастването на въстанието. Едва през 101 г. пр. н. е. Консулът Маний успял да разгроми въстаниците в открито сражение. Атенион паднал в двубой с консула (С. И. Ковалев). Около 1000 въстаника, под предводителството на военачалника Сатир се защищавали в Триокала, и след заплаха от гладна смърт се предали при условие, че животът им ще бъде запазен. Римляните ги изпратили като гладиатори в Рим, и там те се избили взаимно преди да излязат на арената, за да не забавляват римската тълпа и надменните си победители.

Друго въстание вдигнали робите от сребърните рудници в Атика, които овладяли крепостта Суций и дълго време опустошавали полетата на атинските граждани. Почти едновременно с въстанието в Сицилия вдигнали въстание робите от северночерноморското Боспорско царство, овладяли столицата му Пантикапея. Царят Перисад V бил убит, и за цар робите издигнали скита Савмак. Срещу въстаналите се обединили севернопричерноморските гръцки робовладелски градове, и могъщото малоазийско понтийско царство. Понтийският цар Митридат VІ потушил въстанието на робите, но поставил под своя власт и гръцките градове, на които се обявил за съюзник.

През 102 г. войските на избрания за четвърти път консул Г. Марий разбили насочилото се към Италия племенно обединение на тевтоните и Нарбонска Галия, при гр. Аква Секстия. Германците загинали на бойното поле, а много от жените се самоубили, за да не попаднат в робство. През 101 г. пр. н. е. кимврите принудили втората консулска армия предвождана от Катул, и овладяли Цизалпийска Галия между Алпите и р. Падус. След като обединили войските си, двамата консули нанесли решително поражение на кимврите и съюзниците им при гр. Верцел. Оцелелите след кръвопролитното сражение победени с жените и децата били продадени в робство.

Рим успял да преодолее кризата от ІІ в. пр. н. е., в която демократичните движения, антиробските заговори и въстания, и съпротивата на съюзните държави срещу подчинението им от конниците и публикани били съпроводени от войни с родовоплеменния свят. Преустройството на армията, и колонизацията от свободни римски граждани на земи извън Италия, заедно с огромните количества роби – военнопленници осигурили на Рим развитие, което в бъдеще го превърнало в огромна робовладелска империя.