Експедиция Хан Тенгри 98

На 14 август 1998 се завърна експедицията, която си е бе поставила за цел и развя над връх Хан Тенгри (7010 м.) в Централна Азия славния Бончук - символа на българската държавност. (Бончук е копие с кълбо, от което се спускат две спираловидно извиващи се ленти и привързана към копието конска опашка.) Експедицията бе посветена на 813 години от Освобождението от византийско робство, организирана и финансирана от живеещия в Швейцария Петър Хаджидимитров. Екипировката бе закупена от Кредитна банка - Пловдив. Участваха още Екатерина Хаджидимитрова, Кирил Тафраджийски, Тодор Минков, Румен Ангелов, Владимир Чорбаджийски и Николай Петков. Ето как се разви експедицията.

Аз достигнах Алма Ата по суша от Каракорум, където взех участие в експедицията на Транго Тауър. Този 3000 км. път преминах сам, като смених на няколко пъти превозните средства и за една седмица през Китай преживях много интересни малки и по-големи премеждия. Северен Пакистан и Западен Китай са все още диви места за туризъм и предлагат доста емоции. В Алма Ата, въпреки че вече не е столица на Казахстан, е един почти европейски град, където отново придобих увереност, че някой ден ще се завърна жив и здрав отново в България. По време на пътуването направих проучване сред местното население за древно българско присъствие. Открих у балтите някои думи, които и сега се използват и са сходни със старобългарските названия за хляб, къща, кон и др. Етнографския материал и сравнението на расовите черти също показват, че този малък и затворен народ има нещо общо с древните българи. Пътуването през долината на град Кашгар, където са се заселили от древността Уригурите, също ме навежда на някои интересни предположения. Моето мнение е, че пустинята Такламакан, която е на юг от Тян Шан и на запад от Памир е била населена в древността и нейното засушаване е прогонила хората, всред които са били и древните българи. След това те се разселват, включително и към Памир, а по-късно към Кавказ, Волжка България и Балканския полуостров.

Предният базов лагер "Каркара" се намира на височина 2260 м., на 300 км югоизточно от Алма Ата, на самата граница между Казахстан и Киргизия. От лагера се виждат юртите на киргизките пастири, които пасат в околността конете си и приготвят кумис от издоеното кобилешко мляко. От тук връх Хан Тенгри се намира на около 25 мин. полет с хеликоптер (ако се върви пеша – около една седмица). Транспорта и пребиваването в базовите лагери се осигурява от обслужващата туристическа фирма, чийто собственик и управител е Казбек Валиев – известен алпинист, изкачил няколко осемхилядника, включително Еверест. От околните заоблени върхове с височина между 3 и 4 хиляди метра в добри дни се вижда позлатената правилна пирамида на свещения за българите връх.

Последва прехвърляне на групата с хеликоптер до базовия лагер, разположен върху камъни и лед на 4000 м., върху ледника Северен Иналчек. На 21 юли всички потеглиха на аклиматизационно изкачване. На височина 4500 м. бе изграден лагер 1. След това времето се влоши и дълго беше нестабилно. Това застраши успеха на начинанието. От обилните снеговалежи се появи лавинна опасност. На 23 юли групата се събра около едно от свещените езера в подножието на върха. Бе извършен стария български ритуал по освещаване на конската опашка. Всеки запали свещ от огъня и я пусна по езерото с пожелание. Петър поръси с вода и земя. (Другите два свещени елемента са огън и въздух.) Накрая беше разчупена пита хляб, която символизира хармонията между тези елементи.

Междувременно успях да “оживя” техниката, която Петър беше донесъл за осъщестяване на сателитна комуникация с България. Успяхме в нещо уникално: да предадем текст и снимки до медиите, само часове след заснемането им. Технологията включваше следните операции. С цифрова видеокамера се заснемат кадри, след което тя се свързва с преносим компютър. Изтеглят се избрани кадри, които се подлагат на обработка и компресия. След това се осъществява сателитна телефонна връзка до Интернет сървъра на Фондация “Отворено общество”, разположен в България. По електронна поща се изпращат приготвените текстове и графични изображения. Когато “отлетяха” първите кадри и от редакцията на вестник “Труд” потвърдиха приемането, за нас беше малък празник.

На 25-ти бе изграден лагер 2 на височина 5500 м. Той представлява едно заравнение по стръмния гребен, единственото достатъчно по големина, за да побере няколко палатки. Същевременно то е разположено под надвиснали сераци, представляващи реална опасност. Имаше алпинисти от Япония, Германия, Швейцария, Южна Африка и домакините от Казахстан.

На 26-ти Николай и Тодор потеглиха към лагер 3. След изкачване на предвършието Чапаев 6100 м., на седлото към Хан Тенгри бе изграден лагер 3 в снежна пещера (5800 m.). В същото време Кирил Тафраджийски извърши уникален полет с параплан от лагер 2. Старта е много опасен, защото има само няколко метра до стръмния склон, падането по който би било смъртоносно. Това първо по рода си събитие предизвика голям интерес.

На 27 юли времето отново се влоши - силен снеговалеж и вятър. Започнаха да се свличат лавини. Всички се насочиха към базовия лагер. При слизането от лагер 1 една лавина помете стъпките на петима от нас само няколко минути след преминаването на склона. Заслужава си да се даде курбан по този повод (това наистина го направихме в базовия лагер Каркара, след приключване на изкачването).

На 31 юли започна финалното изкачване. На 1 август в тежки снежни условия достигнахме отново лагер 3. Там сменихме тактическия план и решихме да не изграждаме лагер 4, защото имахме информация, че на височина 6400 м., където има малка площадка в скалата, бушуват ураганни ветрове. Лишаването от лагер 4 означава, че в деня на щурма трябва да преодолеем 1200 м. денивелация. Този факт попречи на някои от участниците с по-малък алпийски опит да достигнат върха.

Късно вечерта преди щурма от базовия лагер по радиостанцията поискаха от нас помощ за закъсал на върха алпинист. Времето беше лошо, силен вятър, мъгла. Събраха се само 2-3 часа сън тази нощ. Въпреки това на сутринта предприехме изкачването. Най-северния седемхилядник в света ни посрещна със страхотен студ и вятър, което едва не ни отказа. Около 13 ч. 30 мин. върха бе изкачен. Конската опашка бе прикрепена към алуминиевия триножник от Николай Петков и Тодор Минков, а на другия ден Радко Рачев и Кирил Тафраджийски също се изкачиха на върха. Слизането по прокъсаните от вятъра въжета бе опасно, но премина успешно.

На българската група се гледаше като на стабилна, на която може да се разчита в случай на нужда от помощ. На 3 август на седлото, където се намира лагер 3, участвахме в уникална спасителна акция с хеликоптер. Трябваше да се евакуира заболял швейцарски алпинист. Българите подготвиха площадка и помогнаха в тежки условия да бъде качен на хеликоптера човека. Опасното зависване и излитане на тази височина се прави за първи път и по принцип се счита за невъзможно. Цялата акция беше заснета от Петър с видеокамера, което е сензационен филмов материал.