Елате, жадни Макс Лукадо

Еклисиаст 8:8 е също толкова насърчителен. „Няма човек, който да има власт над духа, за да задържи духа, и никой няма власт в деня на смъртта. От тази война няма уволнение."

Това е притеснително. Бихме се радвали да имаме някакъв глас относно смъртта си. Не можеше ли Бог да ни позволи да се записваме за дата на заминаване? Повечето от нас биха заявили стогодишен пакет с добро здраве, последван от дълга дрямка, от която ,да се събудим в рая.

Бог обаче не ни е поверил книгата с датите на смъртта.. Поради неизвестни на нас причини Той я управлява без нашите съвети. Но макар и датата на твоята смърт да не е ясна, нейната неизбежност е сигурна. „На хората е определено веднъж да умрат, а след това -_СЪД" (Евреи 9:27).

Катерачът на планината в Юта не е единственият приклещен между скала и друго твърдо място. „Кой човек ще живее и няма да види смърт?" (Псалм 89:48). Няма да намерите такъв в огледалото си. Вие, като всички Божии чада, живеете на един последен дъх от собственото си погребение.

В което, от Божия гледна точка, няма нищо толкова печално. Той отговаря на тези мрачни факти с прекрасни новини: „Денят, когато умираш, е по-добър от деня, когато се раждаш" (Еклисиаст 7:1. Ето нещо по-различно. Когато предстои погребение, Небето се радва с реакции като тези в родилно отделение. Ангелите следят погребването на телата по същия начин, по който баби и дядовци сноват около вратите на родилната зала. „Всеки миг ще се появи!" Нетърпеливо чакат да видят новодошлия. Докато ние караме катафалки и се обличаме в черно, те окачват сини и розови плакати и раздават бонбони. Ние не страдаме, когато бебета дойдат на бял свят. Небесните жители не плачат, когато ние го напускаме.

О, много от нас плачат при мисълта за смъртта. А вие? Страхувате ли се от смъртта си? Този страх ограбва ли ви радостта от живота? Би могъл. Така се случва при една млада жена на име Флорънс. На тридесет и седем години тя казва на приятелите си, че животът й виси на косъм, който може да се скъса всеки момент. И така тя ляга в леглото си. И остава там. Цели петдесет и три години! Нейното изявление за смъртта й се оказва вярно. Тя наистина умира... но чак на 90-годишна възраст!

Лекарите не откриват никакви проблеми. Преглеждащите я си тръгват от леглото й, клатейки глави. Повечето я определят като безнадежден хипохондрик - ужасена от смъртта, дори обсебена от нейната неизбежност. С изключение на три години от живота си Флорънс трепери пред гиганта на име Смърт. Ала по време на въпросните три години на Кримския фронт тя си създава име не като страдалец, а като приятел на страдащите. Най-известната медицинска сестра в историята Флорънс Найтингейл живее като робиня на смъртта.

А вие? Страхът от смъртта ограбва ли радостта ви от живота? Тогава пийте! Все пак, Исус дойде „да избави всички онези, които чрез страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство" (Евреи 2:15).

Смъртта стои послушно в своята юрисдикция. Погребалните агенти отговарят пред Него. „Христос затова умря и възкръсна, и оживя отново, за да владее и над мъртвите, и над живите" (Римляни 14:9). Вашата смърт може да изненада вас и да натъжи околните, но небесата не познават ненавременната смърт: „Ти си ме видял още преди да се родя. Всеки един ден от живота ми е бил записан в книгата ти. Всеки един миг е бил изложен още преди да е преминал и един единствен ден" (Псалм 139:16, МАТ).

Бог разпределя дните така, както продавачът дава рестото. За всички онези, които се съмняват в Неговата сила, Исус има две думи: „Лазаре, излез!" (Йоан 11:43).

Ако в Писанието имаше списък с известни мъртъвци, Лазар би бил близо до първото място. Той е живял във Витания, заспало селце недалеч от Йерусалим. Исус е прекарвал дълго време там. Може би е харесвал кухнята на Марта и отдадеността на Мария. Едно нещо е сигурно. Исус е смятал Лазар за свой приятел. Новините за смъртта на Лазар карат Исус да възкликне: „Нашият приятел Лазар е заспал, но Аз отивам да го събудя" (Йоан 11:11).

И сега, четири дни след погребението, Исус идва и буквално призовава: „Лазаре, излез!" Можем ли да се опитаме да си представим Лазар, когато чува тези думи? Запътилият се към небесата Лазар. Небесно щастливият Лазар. Четири дни в лоното на безвремието. Вече е започнал да завързва приятелства с други светии. Цар Давид му е обещал да му дава уроци по арфа. Мойсей го кани да се отбие на чай и манна. Илия и Елисей го качват за едно кръгче в огнената колесница. Данаил му е обещал лъвска история. Тъкмо отива да я чуе, когато един глас прогърмява в небесния град:

„Лазаре, излез!"

Всички познават този глас. Никой не се чуди: Кой беше това? Ангелите спират заниманията си. Обитателите на небесния град се обръщат към момчето от Витания и някой казва: „Изглежда се връщаш за още една смяна."

Лазар не оспорва призива. Съвършеното разбиране идва с небесния паспорт. Той не се противопоставя. Но пък и да го е направил, кой би го обвинил? Неговото небесно тяло не знае що е болест. Бъдещето му е без страх. Той обитава град, в който не съществуват аларми, Алкатраси и антидепресанти. Без грях и смърт наоколо, проповедниците, лекарите и адвокатите са свободни да хвалят Твореца. Някой би ли обвинил Лазар, ако бе запитал: „Трябва ли да се връщам?"

Но той не чака повторно потвърждение на заповедта. Не го прави и никой друг. Напоследък пътуванията обратно са зачестили. Дъщерята на началника на синагогата. Момчето от Наин. Сега Лазар от Витания. Лазар се обръща към рядко използваните врати за изход. Вероятно същите, през които Исус е преминал трийсетина земни години по-рано. Само за един полъх и едно примигване той вече е обратно в тялото си и се събужда върху студена плоча в изсечения в скалата гроб. Камъкът на входа е отместен и Лазар се опитва да раздвижи костите си. Обвит като мумия, той става сковано и излиза от гроба с грацията на чудовището на Франкенщайн.

Хората се вторачват в почуда.

Ние четем и може би се питаме: „Защо Исус го е оставил да умре, а после го вика обратно?"

За да покаже кой командва парада. За да извади коза на гробището. За да покаже несразимата сила на Онзи, който е стъпил на врата на дявола, който е стоял лице в лице със смъртта и е заявил: „И на това му викаш задънена улица? Аз го наричам ескалатор."

„Лазаре, излез!"

Тези думи обаче са само разгрявка за големия ден. Христос приготвя глобална гробищна евакуация. „Джо, излез!" „Мария, излез!" „Джузепе, излез!" „Якоб, излез!" Гроб след гроб ще се изпразват. Онова, което се е случило на Лазар, ще се случи и на нас. Само че срещата на духа и тялото ще бъде в небесата, а не на общинското гробище на Витания.

Когато това се случи - когато нашите смъртни земни тела се трансформират в небесни тела, които никога няма да умрат -тогава най-накрая ще се сбъдне обещанието на Свещеното Писание:

„Погълната беше смъртта победоносно." „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?" (I Коринтяни 15:54-55)

До тогава какво ни остава? Остава ни да проверяваме списъка с приятелите си. Лазар нарича Исус свой приятел и затова по-късно Исус го повиква от гроба. Що се отнася до смъртта, имате нужда от приятел в небесните места. Без такъв приятел сте в голяма беда. „Когато умират безбожните, всичките им надежди загиват, понеже са разчитали на собствените си мижави сили" (Притчи 11:7). Уверете се, че Исус се обръща към вас със същата привързаност, като към Лазар. Подгответе се за смъртта, като станете приятел с Христос. „Когато пристигнат пред портите на смъртта, Бог посреща всички онези, които го обичат" (Псалм 116:15, М80).

Ужасът от смъртта свършва със знанието, че небесата са твоят истински дом. При всичките ми пътувания със самолет никога не съм виждал и един пътник да плаче, докато самолетът се приземява. Никога. Никой не се вкопчва в облегалките, умолявайки: „Не ме карайте да си тръгвам. Позволете ми да остана и да си похапна още фъстъци." Напротив, в такъв момент всички искаме да излезем, понеже самолетът няма постоянен пощенски адрес. С настоящия свят също е така. „Нашето гражданство е на небето, където живее Господ Исус Христос. А ние нетърпеливо го очакваме да се завърне като наш Спасител" (Филипяни 3:20, ЖТ).

Джон Нокс знае добре за какво става въпрос. Роден през 1505 г. в Шотландия, неговото проповядване съживява цялото общество. Той вдъхновява народа и осъжда дворцовите охолства. Едни го обичат, други го презират, но Шотландия не го забравя. До ден днешен можете да посетите дома му в Единбург и да влезете в стаята, в която се смята, че е поел последния си дъх.

Ето какво се случва. Неговият съработник Ричард Банатайн стои до леглото му. Дишането на Нокс става все по-затруднено и по-бавно. Банатайн се навежда над тялото на приятеля си. „Времето за края на твоята битка дойде. Имаш ли надежда?" - прошепва той на своя приятел.

Отговорът от стария реформатор идва във формата на пръст. Той повдига пръста си, насочва го нагоре и издъхва, вдъхновявайки един поет по-късно да напише:

И остави го смъртният ангел, разкъсал връзките със земята на студения му показалец, все тъй сочещ към небесата.

Нека вашата смърт ви завари посочили в същата посока. Защо не направите следното. Оставете смъртта си в дланите на Бога. Представете си последния си дъх, обрисувайте в мислите си последните си минути и ги оставете на него. Направете го не само веднъж, а отново и отново. „Боже, приемам делото ти на кръста и твоето възкресение. Поверявам ти своето заминаване от земята." С Христос за ваш приятел и небесата за ваш дом, денят на смъртта става дори по-сладък от деня на раждането.

ПЕТА ГЛАВА. Сърце, готово за вкъщи

Видяхте ли Каринет, слабичкото момиче с розовата блузка? С дълго носле, буйна коса и няколкото снимки в ръката. Поискайте да ги разгледате и тя ще ви позволи. А и да не попитате, тя пак ще ви ги покаже. Снимките са на нейното бъдещо семейство. Тя вече е осиновена.

Нейните осиновители са ми приятели. Те й занесоха снимки, плюшено мече, десертни блокчета с мюсли и бисквитки. Каринет споделяше лакомствата с другите деца и помоли възпитателката да пази мечето й, но снимките задържа в себе си. Те й напомнят за бъдещия й дом. След месец, най-много два, тя ще бъде там. Тя знае, че денят наближава. Всяко отваряне на вратите кара сърцето й да подскочи. Всеки момент баща й ще се появи. Той е обещал, че ще се върне. Веднъж вече е дошъл, за да я поиска. Ще дойде отново и за да я вземе у дома.

Дотогава тя живее със сърце, готово за вкъщи.

Не трябва ли всички ние да живеем така? Положението на Каринет е отражение на нашето. Нашият баща също ни е посетил. Ние също сме били поискани. Осиновени. „Ето затова не би трябвало да бъдете като боязливи, тръпнещи роби. Би трябвало да се държите като деца на самия Бог, наричайки го „Татко, скъпи Татко."" (Римляни 8:15,ЖТ).

Бог ви е намерил. Преди дори да сте се усетили, че имате нужда от осиновяване, Той вече е попълнил документите и избрал тапетите за стаята ви. „Бог от по-рано познава своите хора и ги е избрал да станат като неговия Син, така че Синът му да бъде първородният измежду много братя и сестри" (Римляни 8:29, МХ).

Изоставени без родител? Няма начин. В семейната Библия на Бога може да се срещне и вашето име. Той го е вписал там. Нещо повече, той е платил цената за осиновяването. Нито вие, нито Каринет сте способни да си платите, за да излезете от сиропиталището. Затова „Бог изпрати Сина си [...], за да освободи всички, които се намираха под властта на закона, и за да бъдем осиновени като Божии деца" (Галатяни 4:4-5, СП).

Ние не финансираме сами осиновяването си, а само го приемаме. Каринет е можела да каже на бъдещите си родители да се разкарат. Но не го е направила. По същия начин вие можете да кажете на Бога да си ходи. Но не бихте го сторили, нали? В момента, щом приемем предложението му, от сираци ние ставаме наследници.

„Наследници на Бога и сънаследници с Христос" (Римляни 8:17). Наследници! Небесата не познават доведени деца или внуци. Заедно с Христос вие имате едно и също завещание. Каквото наследява той, наследявате и вие. Завръщате се у дома.

Но как забравяме само! Как само свикваме с твърдите постели и ламаринените чинии! Колко рядко надничаме през оградата към бъдещия свят. Кога последно показахте на света вашите снимки? Говори ли и на вас Петър, когато призовава: „Приятели, този свят не е ваш дом. Затова не се настанявайте прекалено удобно в него" (I Петрово 2:11, М8С)?

Осиновени сме, но все още не сме се завърнали. Имаме си ново семейство, но не и нов небесен дом. Знаем името на своя Баща, но не сме виждали лицето му. Той ни е поискал, но още не е дошъл отново за нас.

И ето ни тук. Заклещени между настоящето и бъдещето. Вече не сме сираци, но още не сме си у дома. Какво да правим междувременно? Как да изживеем времето на химиотерапиите, на шофьорите с повече водка отколкото мозък в главите, на подлеците, заради които животът на земята е като служба в Афганистан? Как да живеем в тези междинни времена? Как да държим сърцата си готови за вкъщи? Павел дава няколко предложения.

И ние, които имаме Духа като начало на Божието благословение, стенем в себе си, докато с нетърпение очакваме пълното осиновяване от Бога, когато телата ни ще бъдат освободени. Ние бяхме спасени и затова имаме тази надежда в сърцата си. ако можехме да видим онова, което очакваме, то това нямаше да е истинска надежда, защото кой се надява на нещо, което _вече вижда? Но ние се надяваме на нещо, което още не виждаме, и търпеливо го очакваме (Римляни 8:23-25). Павел нарича Светия Дух „начало на Божието благословение". Един ДРУ^Г превод дава още по-нагледна метафора: „Имаме Светия Дух ^като предвкусване за бъдещата слава" (23 ст., КЪТ). Никой човек със здравословен апетит няма нужда да му се обяснява какво значи думата „предвкусване". Дори когато пиша черновата за тази глава, умът ми се понася към някое и друго вкусно ястие. След около час ще бъда в кухнята и ще душа като хрътка около вечерята на Деналин. Когато тя погледне на другаде, ще си открадна малко от манджата. Само едно парченце от пуйката, лъжичка от яхнията, късче от хляба... Такива хапки преди вечерята само още повече възбуждат апетита ми, докато не седнем на масата.

Вкусните хапки от небесната кухня водят до същото. Има моменти, вероятно твърде рядко, когато времето спира, радостта разцъфва, а Небето ви поднася ордьовър.

• След дълги часове на безсъние вашето новородено заспива. Под кехлибарената светлина на среднощната луна вие леко докосвате малките спящи очички и се чудите: „Бог ли те даде?" Предвкусване от небесната изба.

• Потъвате в работата, която обичате, за която сте създадени. Като отстъпвате от влажното платно, прекопаната градинка или поправения осем-цилиндров двигател, задоволството прелива във вас като освежаваща глътка студена вода. А ангелите питат: „Още един аперитив?"

• Думите на песента изказват точно онова, което сте искали, но не сте успявали да изразите. И за миг, за един прекрасен миг, изчезват всички конфликти, обиди и данъчни задължения. Сега сте само вие с Бог и онова тихо уверение, че всичко в света е наред.

Вместо да прогонвате или да пренебрегвате такива моменти, насладете им се. Те могат да ви настроят на честотата на Рая. И трудните моменти могат същото. „Макар да имаме Светия Дух в нас като предвкусване на бъдещата слава, ние също въздишаме, докато не бъдем освободени от болката и страданието. Ние също чакаме с нетърпение онзи ден, когато Бог ще ни даде пълните ни права като негови деца, включително и новите тела, които ни е обещал" (23 ст.).

Мислите ли, че понякога Каринет въздиша? Сираците го правят. Те живеят в самота. Когато видят дете с майка и баща, те въздишат.

Виждат някоя къща, сещат се за своята постеля и от сърцето им се надига въздишка. Когато се сетят какво се е случило с техните биологични родители, болката отново произвежда въздишка.

Но въздишките на Каринет са преброени. Всяко ядене в столовата я приближава до домашните ястия. Всяка нощ в спалното я доближава до собствената й стая. И всеки път, когато копнее да произнесе думата „мамо", тя си спомня, че скоро ще може.

Нейните трудности подбуждат копнежите й за дома. Нека ставната инфекция в коляното ви да ви напомня за вечното ви тяло. Нека предизвикващите киселини дни да извикват образа на бъдещия вечен мир. Обвинявали ли са ви несправедливо? Опознавали ли сте насилието? Клеветите са част от сегашния живот, но не и от следващия. Вместо да се сърдите на проблемите, изслушайте ги.

Някои моменти са толкова отвратителни, че просто не може повече. Преди няколко години една статия от списание „Тайм" преведе читателите през грозния свят на малтретираните деца. Там се срещнахме с десетгодишния малчуган Антоан, използван от хулиганите и наркопласьорите в квартала като кукла на конци. Биели са го за щяло и нещяло. Побоищата са го карали да им прислужва. Когато се е появявала полицията, побойниците са натиквали дрогата си в неговите чорапи, понеже момчето никога не е било претърсвано. Антоан е познавал полицаите по-добре от учителите си. Каква надежда може да има за момче като него? Авторът на статията ни покани в оскъдния апартамент, където живее Антоан. Майка му е притежавала една единствена крушка. Когато е излизала от кухнята, тя е взимала крушката в хола. Когато я е поставяла на лампата, мъждивата светлина е осветявала плакат на отсрещната стена на някакво плачещо чернокожо момче. Отдолу на плаката е имало надпис: „Той ще изтрие всяка сълза от очите им и смърт вече няма да има, нито ридание, плач или болка, защото старото изчезна" (Откровение 21:4, СП).⁹

Напишете чекове за надежда върху това обещание. Не тъжете за отминаващото време, а тържествувайте за него. Колкото повече пиете от Божия извор, толкова повече ще насърчавате часовника да тиктака. Всеки удар на стрелката ви доближава до завършека на осиновяването. Павел пише: „Самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението" (Римляни 8:23).

Моите дъщери отдавна престанаха да го правят, но преди години всеки ден празнуваха като луди всяко мое завръщане вкъщи. Джена беше на пет, Андреа - на три. Деналин им даваше знак и те хукваха към вратата и притискаха ръце и нослета към високия прозорец до входната врата. Виждах ги, докато паркирах пред вкъщи, залепени на прозореца - Андреа и Джена, една глава по-висока от сестра си. Когато ме видеха, започваха да пищят. Леле, как само скачаха и пляскаха с ръце! Сякаш някой им е сменил бонбонките със зърна от кафе. Никога завръщащ се от бойното поле император не е изпитвал толкова добър прием у дома. Когато отварях вратата, те се вкопчваха в краката ми и заливаха коридора с цунами от радост.

Баща им си беше у дома.

Ех, къде отмина времето, когато и аз търсех Бога по същия този начин? Твърде рядко напоследък дочувам гръм и първата ми мисъл е: „Дали това беше Божият глас?" Оставям да измине ден, дори два, без да насоча поглед към Небосклона. Нека заедно да поправим това! „Нека небето да изпълва вашите мисли. Не умувайте само върху нещата тук, долу на земята" (Колосяни 3:2). Какво ще кажете по-редовно да потапяме черпака си в кладенеца на Божието завръщане? Също както бъдещият дом на Каринет е обсебил мислите й. Възможно ли е тя да гледа снимките и плюшеното мече, без да мисли за новите си родители?

Благословения и бременна. И двете имат силата да ни пробудят от унеса. Подаръците подхранват копнежите за дома. Същото правят и проблемите. Всеки бездомен ден тук ни приближава до деня, когато нашият Баща ще се завърне.

Обитателите му определено отговарят на името. Тътрят се като каторжници след края на работния ден. Очите са забити в прахта. Лицата са изопнати. Раменете са сведени надолу. Накарайте ги да дадат обяснение за умърлушеното си поведение и те ще посочат към колите си: „Пробвайте и вие да теглите една от тези каруци, и ще запеете друга песен."

Няма да повярвате, но те действително правят точно това! С въжета през рамо, те дърпат в прахта метър след метър, дърпат и опъват, пъшкат и напъват, теглейки автомобилите си по тесните улички. Други пък са подпрели превозните си средства отзад и ги бутат, плувнали в пот. Но никой не се сеща да седне зад волана.

Гледката ви озадачава. А звуците още повече ви изкарват от релси. Не можете да повярвате на ушите си. Двигателите на автомобилите си работят! Но вместо да натискат педалите, шофьорите са поставили скоростния лост в нулево положение и бутат ли бутат.

Отвътре ви изгаря да запитате някого защо. Наблизо една млада майка добутва своя миниван до паркинга на супермаркета. „Защо не използвате педалите?" - я запитвате.

„Как да не ги използвам? - отвръща тя, избърсвайки потта от челото си. - Натискам педала, за да стартирам колата. А след това излизам да си я бутам."

Причудлив отговор. Но съвсем не е толкова странен, колкото е обяснението на останалия без дъх тираджия малко понататьк. Той се е подпрял на грамадния си камион и диша като маратонец.

„Сам ли добутахте този ТИР дотук?" - подхващате разговор.

„Естествено" - казва той и поставя кислородна маска на устата си.

„А защо не използвахте педала за газта?"

Той повдига вежда. „Защото съм от Морно село. Тук всички сме достатъчно силни сами да си вършим работата."

На вас обаче той никак не ви изглежда силен. Но не казвате нищо. Просто се отдалечавате, питайки се: Що за хора са тия? Само един педал ги дели от мощта на колите им, а те го пренебрегват. Кой би искал да живее по такъв начин?

Апостол Павел задава на една църква в Галатия подобен въпрос. „Започнахте живота си в Христос според Духа. А сега се опитвате да го довършите със собствени сили? Това е глупаво" (Галатяни 3:3, ИСУ). Да не би ролята на Бога да се ограничава до тази на клеми за акумулатор? Дава ви стартова искра и толкова?

Първите християни в гр. Коринт също имали обичая да бутат колите си. „Още не сте духовни" - ги укорява апостолът (I Коринтяни 3:3, ИСУ). Какви ги говориш, Павле? Нима тези хора не са получили спасение? Не, получили са. Самият той ги нарича свои „братя" (I Коринтяни 3:1). Счита ги за Божии деца. За жители на небето. За спасени, но не и духовни хора. Включени са в контакта, но превключвателят им още е в позиция „ой". Ето какво им пише той: „Братя и сестри, налага се да говоря с вас така, както го правя с хората без Духа -като с бебета в Христос. [...] Все още вие не сте духовни, понеже между вас има завист и караници. А това само доказва, че не сте духовни. Държите се като хора от света" (I Коринтяни 3:1-3, НСУ).

Някога смятах, че има само два вида хора - спасени и неспасени. Павел коригира тази представа, като описва и трети вид - спасени, но недуховни хора. Духовен човек е онзи, който се осланя на Духа, който се ръководи от Духа, който се определя от Духа. Такъв човек всячески се стреми да „ходи в Духа" (Галатяни 5:16). И обратно, недуховният човек е онзи, който бута колата си самостоятелно. Трагичното тук е, че такива хора се държат „като хора от света" (3 ст.). Техният език, начинът им на живот, приоритетите им, характерът им по нищо не се отличават от тези на невярващия човек. Такива хора допускат Бога достатъчно близо, колкото да ги спаси от греха, но след това поставят бариера, за да не може да ги промени.

Ето това „плътско" християнство толкова много изнервя Павел. „Започнахте живота си в Христос според Духа. А сега се опитвате да го довършите със собствени сили? Това е глупаво" (Галатяни 3:3, ЖГУ).

Глупаво и трагично. Никой не иска да се вози в едно и също купе с недуховни християни. Те не знаят как да споделят добра дума. Между тях „има завист и съперничество" (I Коринтяни 3:3, 1ЧА8В). Единствената радост, която познават, се е уволнила миналото лято. А какво да кажем за благодарност? „Благодарност за какво?" - ви питат те. За двутонния хамър, който теглят нагоре по баира ежедневно? Спасеният, но недуховен човек вижда спасението така, както земеделецът вижда стоте акра неразорана земя. Работа, много работа! Ходене на църква, борба срещу греховете... Няма ли край всичко това? Нищо чудно, че са изплезили езици от изтощение. „Отнасяте се с ревност един към другиго и се дърпате за всичко. Не доказва ли това, че се водите единствено от собствените си желания?" (I Коринтяни 3:3,1МЕТ).

Груби думи. Навъсени дни. Обтегнати нерви. Жадни сърца.

Сигурно в някой амишки абитуриентски бал ще намерите повече ентусиазъм от тук. Кой би искал да живее в Морно село? Или още по-важното, кой би искал да се премести да живее там? Едва ли има нещо, което отблъсква нехристияните повече от начумерените християни. Никой няма да иска безплатен джип, ако знае, че ще трябва да го бута по улиците. Нито ближният ви. Нито вие самият. Нито пък Бог го желае за някого от нас. Той въобще не е замислял християнския ви живот да бъде някакво константно мъкнене на тежести.

Знаете ли какво казва той на морните християни? „Както сте приели Христос Исус, нашия Господ, така и живейте в него" (Колосяни 2:6, кСУ).

Как приемате Христос? Като идвате жадни и пиете дълбоко. Как тогава да живеете в него? Като идвате жадни и пиете дълбоко.

По този начин Божията сила да спасява се превръща във ваша сила да устоявате. „Онзи, който започна добро дело сред вас, ще го доведе до завършек в Деня, когато Христос Исус дойде" (Филипяни 1:6, СП).

Христос никога не е подарявал кола, която вие да трябва да теглите. Нещо повече, той дори не очаква и да я карате. Знаете ли какво всъщност прави той за вас? Приканва ви да заемете пътническото място, да си закопчаете колана и да се настроите за приключението на живота си.

Когато влиза в морните селища на този свят, Христос застава на пресечката между ул. „Изнурен труженик" и ул. „Грохнал песимист" и извиква на висок глас: „Който е жаден, нека дойде при мен и пие. Както казва Писанието, реки от жива вода ще бликнат от сърцето на този, който вярва в мен." Той говореше за Духа, който щяха да получат тези, които вярваха в него. Духът^още не беше даден, защото Исус още не беше издигнат в слава." (Йоан 7:37-39, СП).

„Нека дойде при мен." Забелязахте ли, че не казва „елате в нашата църква" или „опитайте от моята система"? Просто и ясно, „елате при мен".

Елате при мен и пийте. Не се свенете. Не пестете водата. Време е за изобилие. Жадни гърла ще преглъщат свежата вода. Пресъхнали души ще се запишат с Христос. В една бележка под линия английският превод КА8В превежда този текст още по-пояснително: „Елате при Мен... и пийте неспирно." Не е достатъчно веднъж месечно или два-три пъти годишно. Не си представяйте, че това е като да дегустираш вино в някоя калифорнийска винарна. Вие вървите през Долината на смъртта и този мираж отпред всъщност не е мираж, а реката, без която бихте издъхнали. Затова не му мислете толкова, а направо се гмуркайте в нея и пийте на воля.

И докато пиете, гледайте какво става: „Реки от жива вода ще потекат..." (38 ст., СП). Думата „реки" тук може да се преведе и като „потоци" (вижте Матей 7:25; Откровение 12:15-16). Виждали сме как могъщи водни маси отнасят цели къщи. Новинарските агенции отново и отново преповтарят подобни кадри всеки път, когато отразяват някое подобно бедствие. Каква е тази сила, която може да повдигне цяла къща?

Колкото и могъща да е, тя не може да се сравнява с онази, която наводнява вашето сърце. „Това каза за Духа, който вярващите в Него щяха да приемат" (39 ст.). Божият Дух. Невидимото, неотменимо присъствие на Бога, пулсиращо през сърдечните канали. „Извор на вода, който напира в човека, давайки вечен живот" (Йоан 4:14, ису).

Божият Дух бушува вътре във вас. Дали го усещате или не, няма особено значение. Дали го разбирате, не е твърде важно. Исус казва: „Живи води ще потекат от него" (7:38,). Не казва „може да потекат" или „евентуално ще потекат", или „носи се слух, че текат". А „ще текат".

В такъв случай, Макс, можеш ли да ми обясниш защо съм толкова раздразнителен и уморен? Щом като Божият Дух живее в мен, защо изпитвам състрадание ала Херман Гьоринг? Не мога да търпя майка си, не мога да озаптявам изблиците си, не мога да прощавам грешките си. И съм толкова уморен!

С помощта на един апостол Бог дава отговор на този въпрос с четири богати думи: „Изпълвайте се с Духа" (Ефесяни 5:18). Повелителната форма на глагола вероятно е карала ранните читатели да виждат главни букви: ИЗПЪЛВАЙТЕ СЕ. Със същата ревност и настойчивост, с които на други места Бог казва: „Прощавайте" или „Молете се", или „Говорете истината", тук той заповядва: „ИЗПЪЛВАЙТЕ СЕ С ДУХА."

Апостол Павел не само записва тази заповед, но и поставя глагола в несвършен вид и в множествено число. Несвършеният вид показва, че изпълването е нещо ежедневно, редовно. Множественото число означава, че заповедта е отправена към всички хора. „Всички вие редовно се изпълвайте с Духа." И млади, и възрастни, и служители, и работодатели, и опитни вярващи, и нови обръщенци. Духът ще изпълва всекиго от вас. Не се налага да взимате успешно някаква духовна матура, за да получите достъп до Божия Дух. Не е необходимо да го убеждавате да дойде; той вече е у вас. Направо слагайте още една чиния за вечеря. Домът ви вече си има нов обитател. „Вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас" (I Коринтяни 6:19). Като християнин вие имате цялата необходима сила, за да се изправяте пред проблемите в живота.

Истинският въпрос не е как да получите повече от Духа. А по-скоро как може Духът да получи повече от вас. На подобен въпрос сигурно си представяте, че ще има отговор, изискващ нещо от калибъра на Майка Тереза. Постройте сиропиталище, примерно. Или научете Левит наизуст. Или къпете прокажени хора. Или прочетете десетина книги на Лукадо, без да заспивате. Или нещо подобно. „Прави еди-какво-си - си казваме ние, - и ще се изпълниш с Духа."

„Правете всичко това сами, и ще се изтощите от умора" - поправя ни Бог. Искате ли да имате Божия Дух? Ето какво можете да направите. Искайте. „Всеки човек, който иска, получава. [...] Вие знаете как да давате хубави неща на децата си. А колко ли повече пък вашият небесен Баща ще подарява Светия Дух на всекиго от онези, които го искат!" (Лука 11:10, 13, ИСУ).

Духът изпълва онези души, от които текат молитви. Искате ли да се изпълвате със сила? Разбира се, що за въпрос. В такъв случай се молете. „Господи, ще приема твоята сила. Ще почерпя от енергията на Светия Дух и тогава ще мога да върша всякакви неща чрез Христос, който ми придава сили." Посрещнете присъствието на Духа във всяко едно помещение на сърцето си.

Нещо подобно правя и аз с въздуха от домашния ни климатик. Когато работя у нас в хола, прохладният въздух е изпълнил цялото помещение. Отвън тротоарът направо трепери от следобедната жега. Но вкъщи е прохладно като обратната страна на възглавницата. Защо? По две причини. Точно до къщата ни има компресор. Нито съм го строил, нито съм го инсталирал аз. Беше си там, когато купихме къщата. Отдайте прохладата у дома на качествения компресор.

Но също така я отдайте и на отворените вентили. Аз не съм монтирал устройството за хладния въздух, но съм отворил въздушните клапи. Ето затова у нас мога да се радвам на прохлада. Това е причината да ходя от стая в стая и да регулирам настройките за достъп на въздуха. Ако и вие правите същото, Светият Дух ще изпълва живота ви по подобен начин. Колкото повече клапи отваряте пред него, толкова повече помещения в сърцето ви ще се изпълват с неговото присъствие.

Опитайте следното. Преди да станете сутрин от леглото, мислено поканете Божия Дух във всяка една стая от жилището ви и го съпроводете там. Има ли в спалнята остатъчен гняв от вчера? Има ли неплатени сметки на бюрото? Има ли неразрешени конфликти в хола? Нуждае ли се таванът от проветряване? Поканете Духа да изпълни всеки един коридор в живота ви. А после, след като той се е настанил навсякъде, слезте долу в гаража, седнете на мястото до шофьора, закопчайте си колана и благодарете на Водача, че вече не ви се налага да живеете в Морно село.

СЕДМА ГЛАВА.