Елате, жадни



страница1/18
Дата30.08.2017
Размер1.62 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


Елате, жадни



Макс Лукадо
Copyright © 2004 by Max Lucado

Published by W Publishing Group,

a Division of Thomas Nelson Inc.

P.O. Box 141000, Nashville, TN 38214-1000, USA

All rights reserved

Originally published in English under the title of: Come Thirsty

Първо българско издание

© 2008 г., Издателство „Нов човек"

София 1303, ул. „Антим I" 28

тел. 02/ 986 37 66



www.novchovek.com

ISBN: 978-954-407-303-9

Превод от английски: © Влади Райчинов Графичен дизайн: Филип Папратилов Предпечат: Васил Папратилов

Библейските цитати в книгата са взети от Библия или Свещеното Писание

на Стария и Новия Завет, © 2000, 2001 Издателство „Верен" ЕООД, освен в

случаите, където е отбелязано друго:

РИ - Ревизирано издание, Българско библейско дружество, С, 2002;

СП - Новият Завет: Съвременен превод, © 2000 World Bible Translation Center, Inc.;

СИ - Св. синод на БПЦ, С, 1992;

MSG - The Message, © 1993 by Eugene Peterson, NavPress;

CEV - The Contemporary English Version, © 1991 by The American Bible Society;

NASB - The New American Standard Bible®, © 1995 by The Lockman Foundation;

NCV -New Century Version, © 1991 by W Publishing;

AMP - The Amplified New Testament, © 1958 by the Lockman Foundation;

NIV® - The Holy Bible, New International Version®, © 1984 by International Bible Society, Zondervan Publishing House;

KJV - The King James Version of the Bible;

NKJV® - The New King James Version, © 1982 by Thomas Nelson, Inc., Publishers;

NLT - The New Living Translation, © 1996 by Tyndale House Publishers, Inc.;

TEV - The Good News: The Bible in Today's English Version, © 1976 by the American Bible Society;

NEB - The New English Bible, © 1961, 1970 by the Delegates of the Oxford University Press and the Syndics of the Cambridge University Press;

PHILLIPS -The New Testament in Modern English, Revised Edition © 1988 by J. B. Phillips, Macmillan Publ. Co.;

TLB -The Living Bible, © 1971 Tyndale House Publishers, Inc.



Съдържание:


Елате, жадни 1

Съдържание: 2

Предисловие 3

Меган 3


ПЪРВА ГЛАВА. Обезводненото сърце 9

I част. Приемете разпятието на Христос 12

ВТОРА ГЛАВА. Ваксина срещу греха 12

ТРЕТА ГЛАВА. Когато благодатта проникне дълбоко 16

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Родилните болки на смъртта 21

ПЕТА ГЛАВА. Сърце, готово за вкъщи 24

II част. Почерпете от енергията на Божия Дух 27

ШЕСТА ГЛАВА. Надежда за Морно село 27

СЕДМА ГЛАВА. В очакване на сила 31

ОСМА ГЛАВА. Ръкавици за Бога 34

ДЕВЕТА ГЛАВА. Не зависи от теб 38

III част. Поверете кормилото на Бога 42

ДЕСЕТА ГЛАВА. На Бога (почти) се уповаваме 42

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА. Тревоги? Че защо са ви? 47

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА. Ангели над вас 52

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА. Покров от Бога 56

IV част. Пийте от неговата агапе любов 61

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА. Гмурнете се в дълбокото 61

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА. Прещракващият катинар 65

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА. С взор към вечността 70

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА. Ако получите писмо от Бога 74




Предисловие

Всички знаем какво значи да изпитваш жажда - и физически, и духовно. Копнежът да навлажниш пресъхналите устни може да има огромна сила. Ала пресъхналото сърце - ето това вече не можете да понесете. Нуждаете се от освежаване, и то колкото е възможно по-скоро. Ако душата ви е започнала да се напуква от жажда, ако духът ви съхне от липса на вода, ако сърцето ви губи жизнени сокове, значи сте дошли тъкмо където трябва. Със страниците на тази книга Макс ни отвежда до онзи кладенец, подготвен за нас лично от Бога. И което е още по-важно, Макс ни посочва как да приемаме от Бога всичко онова, което Той копнее да ни подари.

Оказва се, че не винаги е лесно да приемаме подаръци. Но именно това Макс ни помага да схванем над всичко друго. Бог очаква от нас да приемаме с отворени шепи, да идваме жадни и да пием ненаситно от живата вода, която ни се предоставя.

От Макс Лукадо съм научил изключително много. От години неговите книги ми служат като извор на вдъхновение. А приятелството с него е нещо, което завинаги ще ценя дълбоко. Имал съм привилегията този човек да ми служи лично с пастирска грижа. Имал съм и прекрасната възможност да наблюдавам как служи - и то с не по-оскъдна ефективност - на събрание от петнайсетина хиляди души.

А сега молитвата ми за вас, читателите, е на вашата собствена душа да си послужи чрез страниците на тази чудесна книга.

Майкъл У. Смит


Ако сте жадни, елате! Ако желаете животворяща вода, елате и си начерпете. Безплатна е! — Откровение 22:17, СЕУ

Всеки един от нас сега е част от неговото възкръснало тяло, освежаван и подхранван от един и същи извор - неговият Дух, - където всички идваме да пием. — I Коринтяни 12:13.


Меган

Бентли Бишъп пристъпи от асансьора и мигновено бе погълнат от вихъра на офис ангажиментите. Сякаш всички бяха очаквали неговата поява. Първият глас бе на неговия напрегнат продуцент Ерик.

- Г-н Бишъп, от два часа се опитвам да ви открия - избълва Ерик с припряна физиономия. Беше малко над един и петдесет, с изпомачкан костюм, разхлабена вратовръзка и същите охлузени мокасини, които носеше поне от година. Едва минал трийсетте, косата му бързо се оттегляше и явно скоро щеше съвсем да се евакуира от темето му. Външният му вид не изпитваше особена нужда от главата. Но медийната му предприемчивост не можеше без нея.

Ерик четеше обществените нагласи като радар. Затихващи тенденции и нови предпочитания, кого боготворят тийнейджърите, какво закусват продуцентите - Ерик познаваше културата. И в резултат беше в течение със случващото се във всяко ток шоу в ефира. Знаеше горещите теми, популярните гости и жълтите хроники. И тъкмо по тази причина Бентли Бишъп бе убеден, че „Шоуто на Бентли" е в най-добрите ръце. Дори, когато Ерик изпадаше в паника.

- Не си взимам телефона, когато играя голф, Ерик. Знаеш го.

- Но не ти ли предадоха, че те търся?

- Предадоха ми - гримьорката вече завързваше кърпа около врата му, за да започне с пудренето. - Хванал ли съм малко тен, мила? -обърна се Бентли към нея, измервайки я с поглед от глава до пети. Беше достатъчно млада, за да му е дъщеря, но погледът му не бе изпълнен с нищо родителско. - Или пък руменината по бузите ми се дължи на теб, Меган? Всеки път, като те видя, се изчервявам по някаква причина...

Сексуалните намеци на Бишъп звучаха противно на всички, освен на самия него. Хората от екипа му отдавна вече бяха претръпнали към непрестанните му флиртувания с момичетата в студиото. Двете рецепционистки се спогледаха разбиращо. Преди време и тях бе опипвал с поглед по същия начин. Сега пък бе хвърлил око на „сладураната с хубавите дънки", както я наричаше зад гърба й.

Ерик сигурно би уволнил Меган, без да му мигне окото. Но нямаше власт за това. Меган сигурно би напуснала, без да й мигне окото. Но парите й бяха нужни.

- Г-н Бишъп - прокашля се Ерик, поглеждайки бързо часовника си, - имаме проблем.

Някъде откъм коридора долетя глас: „Петнайсет минути до ефир!"

- Лошо... - Бишъп смигна към огледалото и развърза кърпичката около врата си. - Ще се наложи да продължим това друг път, мила.

Меган го напудри по бузата за последно и се усмихна насила.

- Д-р Олсъп се обади, че няма да дойде - изплю камъчето Ерик, докато двамата бързаха по коридора.

-Какво?!

- Заради времето. Обади се от летището.

- В централните щати имат проблеми с времето?

- Поне в Чикаго.

Двамата се спряха по средата на коридора и за първи път Бишъп отдаде пълното си внимание на Ерик. Извисяваше се над своя продуцент с почти две педи, а гъстите му бели коси го правеха да изглежда дори още по-висок. Всеки зрител в Америка вече познаваше правоъгълната му брадичка и гъсеничните вежди. Двайсетте години стаж ежедневни интервюта го бяха превърнали в истинска знаменитост.

- Каква беше темата?

- „Как да преодолеем стреса".

- Прозвъни ли се на резервните гости?

- Да.

- Д-р Варнър?



- Болен.

- Д-р Чеймбърс?

- В командировка.

- Ами онези двамата, които поканихме миналия месец заради книгата за дишането?

- „Дишай правилно, живей правилно". Единият е настинал. Другият не си вдига телефона.

- Значи остава равинът.

- И него го няма.

- Равин Коен? Че него винаги го има. От десет години никога не е изчезвал.

- От петнайсет. Но сега е умряла сестра му и той е в Топека.

- Какво ни остава тогава? Дистанционно интервю? Макар че хич не ги харесвам - гласът на Бишъп вече започваше да гърми, а лицето на Ерик ставаше все по-червено. Коридорът на деветия етаж в известната сграда на Бърбенк плаца притихна. Никой не завиждаше на Ерик в този момент.

- Не можем дистанционно, г-н Бишъп. Системите не работят.

- Моля?!


- При снощната буря удари светкавица.

- Снощи е имало буря? - въпросът се отнасяше до всички на етажа.

Ерик сви рамене:

- Снощи бях установил връзка с лекаря на президента, но тогава се появиха технически проблеми. Всички външни сигнали спряха.

Усмивката отдавна бе изчезнала от лицето на Бишъп.

- Нямаме гости. Нямаме сигнал. Защо не ме викна по-рано? Ерик знаеше, че откровеният отговор само ще налее масло в огъня.

- А имаме ли публика?

- Студиото е претъпкано. Дошли са да видят д-р Олсъп.

- Какво правим тогава? - настойчиво го изгледа Бишъп.

- Десет минути! - прозвуча глас от високоговорителите.

- Имаме един гост - започна Ерик, бавно обръщайки се към вратата на студиото. - Вече е в гримьорната.

- Откъде го намерихте?

- По-скоро той ни намери - сега двамата крачеха все по-бързо по коридора. - Изпрати ми имейл преди около час.

- Откъде има твоя имейл адрес?

- Не знам. Нямам представа и откъде е научил за ситуацията тук. Обаче знае - Ерик измъкна едно листче от страничния джоб на сакото си. - Каза ми, че съжалява за Варнър, за Чеймбърс, за времето в Чикаго и за снощната светкавица. Каза също, че и без това книгата за дишането не му харесвала особено много. И знаейки, че сме закъсали, предложи да ни гостува.

- Стига, бе! - Ерик отвори вратата. Бишъп пристъпи вътре, без да откъсва поглед от очите му. - И ти го пусна да влезе?

- По-скоро сякаш той сам се покани. Обадих се тук-там. Оказва се, че напоследък е придобил доста популярност, предимно из по-малките пазари. Преподава етика в някакъв младежки колеж край Бирмингам. Доколкото разбирам, някои от големите религиозни водачи изразяват загриженост, но като цяло хората го харесват. Гост лектор в различни колежи, появява се и на партита и културни мероприятия. Говори предимно за душевния мир.

Бишъп вече пристъпваше към снимачното студио.

- Мир? Не бих отказал малко душевен мир точно сега. Дано да го бива. Как се казва?

- Джош. Джош Карпентър.

- Не съм го чувал. Да му дадем петнайсетина минути. А през втората половина от ефира ще излъчим повторение на най-добрите моменти от миналия сезон.

- Нали ги пуснахме преди седмица?

- Хората забравят. Бягай в гримьорната и го виж дали е готов.

В огледалото Меган виждаше и своето лице, и това на Джош Карпентър. По-късно щеше да го описва като приятен на вид, но не чак умопомрачителен. Носеше бежово сако с големи кръпки на лактите, кафеникави панталони и приемлива, но не запомняща се вратовръзка. Права пътечка прехвърляше косата му на една страна, придавайки му вид на току-що подстриган. Меган завърза престилката около врата му и подхвърли непринуден коментар за времето. Усмивката му бе съвсем непринудена.

- За първи път ли гостувате?

- Да.


- Досега идвали ли сте в града?

- Може да се каже.

Меган топна четчицата в пудрата, постави малко върху бузите му и после се спря. Той я наблюдаваше внимателно.

- Необходимо ли е? - попита той. Явно не му беше по вкуса.

- За да не лъщи кожата - поясни тя.

Докато тя го пудреше, Джош затвори очи, после отново ги отвори и пак се взря в нея. Меган започна да се пита що за човек е той. Когато повечето мъже я зяпаха, беше съвсем ясно какво искат. Може би и този е същият. Тя пристъпи зад стола и напръска косата му със спрей. Той отново притвори очи. Меган се изгледа в огледалото, чудейки се какво ли мисли той за нея – с татуираната роза на шията й, тъмните й коси и лакираните в черно нокти. Тениската й бе завързана отзад на гърба, оставяйки коремчето открито. Далечен отзвук от някогашната й роля като мажоретка в училищния оркестър. Спомни си как преди години по-големият й брат, който държеше семейната аптека в Мисури, редовно й се обажда: „Нали няма да си правиш татуировки? И недей да си слагаш обеци на носа.” Но тя не се бе вслушала в молбите му. В крайна сметка не й пукаше толкова какво мисли брат й. Все пак вече бе на двайсет и една. Не можеше ли да води самостоятелен живот?

- Архитектура?

Кондензираният в една дума въпрос свари Меган неподготвена.

- Моля?

Джош бе отворил очи и ги извъртя към отворената й раничка на близкото столче. От него се подаваше последният брой на сп. „Архитектурен дизайн”.



- Имам си тайно хоби – обясни тя. – Кой знае, може би някой ден...

- А други тайни?

Меган си пое дълбоко въздух.

- Не ви е нужно да знаете – сви рамене тя.

Мъжете винаги я изненадваха. Предупреждението на майка й се бе оказало вярно. Независимо колко добрички изглеждат, мъжете винаги първо пускат някой фалшив комплимент и ти се хващаш на въдицата. През следващите няколко минути никой не продума. На Меган тишината й харесваше. В мълчанието тя намираше спокойствие. Джош обаче явно не бе приключил.

- Бишъп има високи изисквания към теб.

Меган отхвърли коси назад:

- Това въпрос ли беше?

- Не, това е истината.

- Не е толкова лош - отклони темата Меган, съзнателно избягвайки погледа на Джош, докато за последен път напудряше челото му.

Следващите му думи прозвучаха сериозно.

- Меган, не допускай сърцето ти да се втвърди. Ти не си създадена да бъдеш злъчен човек.

Тя спусна ръце надолу и го изгледа – отначало засегната, а после любопитна.

- Вие пък какво знаете за мен?

- Знам, че съвсем не си лош човек. Също така знам, че въобще не е късно да направиш някои промени. Улицата, по която вървиш в момента, може да има хубави къщи около нея, но всъщност не води на никъде. - Тя понечи да възрази, но очите му срещнаха нейните. – Мога да ти помогна, Меган. Наистина.

- Не ми е нужна помощта ви – започна тя, но думите така и не излязоха от устата й. Той се усмихна меко и насърчително. Отново последва тишина. Но този път не бе неловка. Просто миг тишина. Меган усети как в ответ по лицето и пробегна усмивка, но в този миг...

- Пет минути! - проехтя глас от студиото. Меган вдигна поглед и видя лицето на Ерик. Тя никога не гледаше „Шоуто на Бентли”. Първите няколко дни след като започна работа тук, се бе опитала да го загледа. Но бързо се отвращаваше от ухилената физиономия и превзетия глас на водещия. Затова бе изгубила интерес. Опитваше се да завърже приятелство с другите служители от екипа, обаче всички знаеха как бе получила работата си. Ветераните в шоуто си имаха компания, в която момичета като Меган нямаха място. „Все едно съм прокажена” – си каза тя последния път, когато се бе опитала да завърже приказка с някой от тях. И този път Меган изпълни ежедневния си ритуал. Почисти работното си място, измъкна списанието и се настани на стола, където бе седял Джош Карпентър. После вдигна дистанционното, за да изключи монитора в гримьорната. Тъкмо преди да натисне бутона обаче, видя как Джош излиза на сцената. Публиката изръкопляска възпитано. Меган се загледа как Джош се ръкува с водещия, заема мястото си и кимва на публиката. Бишъп насочи вниманието си към малките картончета на бюрото му, предварително подготвени от Ерик с въпроси към госта. После ги разбърка и вдигна поглед.

- Разкажете ни за себе си, г-н Карпентър. Разбрах, че преподавате в младежки колеж.

- Само вечерни часове.

- В Алабама?

- Точно така. В град Соуграс.

- Хората в Соуграс познават ли стреса?

Джош кимна утвърдително. Бишъп продължи:

- Живеем в труден свят, Джош. Брутална конкуренция, високи изисквания. Кажете ни, как да се справяме със стреса?

Преподавателят изправи гръб на канапето си, докосна връхчетата на показалците си и заговори:

- Стресът е сигнал за далеч по-дълбока нужда. За един копнеж. Ние копнеем да бъдем приети сред другите. Както и да бъдем значими. Ето тези две неща търсим всички ние. Затова правим всичко възможно да ги постигнем. Теглим заем, за да купим къщата, влизаме в дълг за колата, за телефона, за телевизора, за какво ли не. И мелницата се завърта.

- Мелницата?

- Да, въртим се в порочен кръг като хамстер във въртележка. Харчим много енергия, без да достигаме до някъде. И когато животът ни се превърти пред очите ни, се оказва, че не сме мръднали и на сантиметър.

- А каква е алтернативата?

- Онова, което обикновено предприемаме като алтернатива, няма особена полза. Вземаме си отпуск. Приемаме медикаменти. Пробваме се на ротативки. Използваме по-млади жени... – Джош погледна Бишъп право в очите. Но дори и Бишъп да бе успял да свърже точките, това не си пролича на лицето му. Меган обаче схвана намека и за първи път от много време насам на лицето й се появи усмивка.

- Не се получава, г-н Бишъп. В нашия край това се нарича „да пиеш от локвата”. Там има неща, които никога не е трябвало да пием – този път Джош се обърна към камерата. В продължение на един дълъг миг Меган почувства сякаш той говори лично на нея. За да се защити от това усещане, тя вдигна дистанционното и спря звука на телевизора. Минутите му в шоуто бяха не повече от седем. По-късно Меган дочу как Бишъп и Ерик си приказват. Бяха доволни от участието. Дори обмисляха да го поканят отново. Тя стисна палци. Джош зърна Меган през витрината на едно кафене. Тя тъкмо изстискваше един лимон в чаша вода. В продължение на няколко минути той просто я наблюдаваше безмълвно. Заведението беше в ретро обстановка – отзвук от времето, когато безалкохолните се наливаха от машина, а подносите имаха посребрени дръжки. Двама мъже от съседната масичка й казаха нещо. Но тя не им обърна внимание. Сервитьорът й предложи меню. Но тя го отказа. Наблизо някаква кола изсвири със спирачки покрай разсеян пешеходец. Меган вдигна глава. И тогава погледите им се кръстосаха. Джош й се усмихна. Тя остана безизразна. Но никой от двамата не откъсна очи от другия. Тя го изгледа как прекосява улицата, влиза в кафенето и се приближава към нейната масичка. Когато я запита дали е удобно да поседне до нея, тя кимна. Джош даде знак на сервитьора и тогава Меган забеляза, че той изглежда уморен. Той не продума почти нищо, докато изчакваше кафето си. Отначало и тя не бе особено словоохотлива. Ала щом започна да разказва историята си, повече не можеше да се спре. Приятелят й я зарязал в Мисури. Не се разбирала с родителите си. Преди време й предложили да се пробва в някаква реклама по телевизията. Преместила се в западните щати. Прослушване след прослушване. Отхвърляне след отхвърляне. Накрая попаднала в школата по козметика.

- Така и не я завърших – призна тя. – Чух, че търсят козметичка в „Шоуто на Бентли” и се кандидатирах – при следващите думи тя сведе поглед и две сълзи се появиха в ъгълчето на очите й. – След като направих каквото той искаше, ме приеха. И сега, ето ме тук. Плащам си наема и не оставам гладна. Оправям се някак си. Добре съм. Или поне сама си го повтарям.

Сандвичът на Джош пристигна. Той й предложи половината, но тя отказа. След няколко хапки той избърса устни с кърпичка.

- Меган, аз те познавам. Виждал съм те да напояваш възглавницата си със сълзи и да обикаляш по улиците от безсъние. Познавам те. И знам, че сама не понасяш в какво се превръщаш.

- И тогава – Меган докосна ъгълчето на окото си с малкото си пръстче, – щом знаеш всичко, кажи ми къде е Бог във всичко това. Търся Го от много, много време. – Гласът й неусетно започна да повишава тон, докато тя изброяваше на пръсти. – Избягах от нашите. Спя с шефа си. Мотая се по барове, но не стъпвам в църква. Всичко това ме изтощава все повече и повече.

С тези думи тя прехапа устна и погледна навън през витрината. Джош проследи очите й и след това отново върна поглед към нея. На нея й се стори, че сега той изведнъж бе придобил енергичност и жизненост. Приличаше на учител по алгебра, очакващ отговор от дете, което се затруднява да събере две и две.

- Къде е Бог във всичко това? – повтори въпроса й той. – Доста по-близо, отколкото си представяш – с тези думи той вдигна една чаша и я задържа. – Меган, всеки човек, който пие от тази вода, отново ще ожаднее. Аз обаче предлагам друг вид напитка. Ако някой отпие от водата, която аз давам, никога повече няма да ожаднее. Никога.

Отново настъпи тишина. Меган разбъркваше кубчетата лед в чашата си. Накрая запита:

- Никога?

- Никога.

Тя отново погледна през витрината, след това впи поглед в очите му и с цялата възможна искреност, на която бе способна, запита:

- Кажи ми, Джош. Кой си ти, всъщност? Новият й приятел се облегна назад и отвърна:

- Вече мислех, че никога няма да попиташ.


  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница