Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.53 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 17, февруари 2012 г. Съдържание
- ПРАВО НА ЖИВОТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Комуникирана e
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 17, февруари 2012 г. Съдържание В настоящия седемнадесети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решенията, постановени през февруари 2012 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу България, както и подбрани решения срещу различни държави. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области: Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.
Комуникирана e жалба на правителството относно убийството на турски гражданин от служител на българската гранична полиция при риболов в български води. Комуникирана жалба на правителството по делото Ercan and others v. Bulgaria (no. 21470/10) Съдът задава въпроси на страните, за да установи налице ли е нарушение на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията, включително и в неговия процедурен аспект, по случай на убийство на турския гражданин г-н Еркан от служител на българската гранична полиция при риболов в български води и последвалото разследване, при което националният съд приел, че като не се е подчинил на нарежданията на полицията, самият г-н Еркан е станал причина за инцидента. Комуникирана e жалба на правителството относно отказ на властите да разрешат употребата на нелицензиран експериментален медицински продукт за лечение на пациент в терминална фаза на заболяването. Комуникирани жалби на правителството по делата Hristozov and Staykova-Petermann v. Bulgaria и Misheva and others v. Bulgaria (nos. 47039/11 and 358/12) ЕСПЧ комуникира жалба с оплаквания за нарушения на чл. 2, чл. 3 и чл. 8 във вр. с чл. 13 от Конвенцията по повод отказ на властите да разрешат употребата на нелицензиран експериментален медицински продукт за лечение на пациент в терминална фаза на заболяването. Съдът задава въпроси на страните, за да установи дали държавата е нарушила задължението си да защитава правото на живот що се отнася до терминално болни и дали е налице баланс между задължението на държавата да охранява живота и здравето на лицата под нейна юрисдикция и интереса на жалбоподателите да получат достъп до експериментален медицински продукт, който би могъл да им помогне.
Властите не са изпълнили задължението си да защитят живота на ром, задържан в полицията, който починал след като по твърдения на полицията скочил от процореца на полицейското управление с главата напред. Решение на Съда по делото Eremiášová and Pechová v. the Czech Republic (no. 23944/04) Фактите: Жалбоподателките са партньорката и майката на V. P., който бил арестуван по подозрение за обир през юни 2002 г. Според твърденията на полицията V. P. бил придружен от двама полицаи, за да отиде до тоалетната в полицейското управление, без да носи белезници, като на връщане внезапно ударил един от полицаите по рамото, който го държал за китката, побягнал и скочил с глава напред от процореца на втория етаж на управлението, който бил без решетки. Впоследствие той бил откаран в болница и починал на следващата сутрин. По жалба на жалбоподателките, които се усъмнили в официалните обяснения за инцидента с техния близък, било образувано наказателно производство срещу полицейските служители. Това производство било по-късно прекратено, като прокуратурата намерила, че полицаите не са извършили престъпление и че най-вероятно V. P. се е опитал да избяга. Жалбоподателките се оплакват пред ЕСПЧ по чл. 2 от Конвенцията, че полицията не е взела адекватни мерки да защити живота на V. P., както и че разследването на инцидента не е било ефективно. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че дори и да се приеме, че смъртта на V. P. е настъпила следствие скачането му от прозореца след опит да избяга, задължението на държавите да защитават живота на задържаните лица включва и нуждата да предприемат подходящи мерки за защита срещу самонаранявания. Полицейските служители са били наясно с риска V. P. да се опита да избяга и поради това са го придружили до тоалетната; въпреки това той не е бил с белезници, а е бил само държан за китката от единия полицай и така е успял явно да избяга през прецореца, който е бил без решетки. По принцип би било прекомерно да се изисква всички прозорци в полицейското управление да са с решетки; въпреки това полицейските служители е трябвало да положат повече грижа, за да минимизират риска V. P. да избяга. Приемайки твърдението, че причината за смъртта на V. P. е била в резултат на неговия скок от прозореца, Съдът намира, че при тези обстоятелства е било налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Що се отнася до разследването Съдът отбелязва, че разследващите органи са се позовали почти автоматично на изявленията на полицаите, без да извършат допълнителна проверка по случая. Освен това жалбоподателките на няколко пъти са получили отказ за достъп до делото, без ясна причина за това. Поради тези причини е налице нарушение на чл. 2 и заради липсата на ефективно разследване на въпросния инцидент със смъртта на V. P. Руските власти не са изпълнили задължението си да защитят живота на жалбоподателите следствие на наводнение от изпускане на водите на язовир, въпреки че са знаели две години преди наводението за лошото състояние на речното корито и не са предприели мерки в тази посока. Решение на Съда по делото Kolyadenko and Others v. Russia (nos. 17423/05, 20534/05, 20678/05, 23263/05, 24283/05 and 35673/05) Фактите: Жалбоподателите са жители на район близо до р. Пионерская, Владивосток и язовир край нея. Те и техните имоти били засегнати следствие на наводнение през август 2001 г. след спешно масивно изпускане на вода от язовира. Държавното предприятие, стопанисвало язовира, решило да изпусне водите му в реката поради риск от пропукване на стената след падналите обилни валежи на 7 август 2001 г., равняващи се на средното количество дъжд за цял месец в района. Според твърденията на жалбоподателите не било направено спешно предупреждение за тези действия. Трима от тях, сред които и 63-годишна инвалидизирана жена, едва успели да спасят живота си. Имуществото и личните вещи на всички жалбоподатели било увредено. Два дни след наводнението било образувано наказателно производство във връзка със събитията и директорът на държавното предприятие бил привлечен като обвиняем, но през януари 2003 г. производството било прекратено. Според разследващите органи действията на директора били в съответствие със закона. Същевременно според експертен доклад от януари 2003 г. основната причина за наводнението била, че коритото на реката било обрасло с дървета и храсти и осеяно с битови отпадъци, както и че е било допуснато застрояване около язовира, без да са взети мерки за обезопасяване от наводнения. Било образувано наказателното производство срещу определени служители във връзка с поддържането на речното корито и разрешаване на строителство в защитената зона покрай реката. Това производство също било прекратено, като властите намерили, че въпреки множеството констатирани нарушения, нямало данни за престъпление. Жалбоподателите водили и няколко граждански производства срещу властите и държавното дружество за вреди следствие на увреденото имущество и понесените морални страдания. Всичките им претенции били отхвърлени през 2004 година, като съдилищата намерили, че действията, предприети от дружеството, били правилни с оглед на обилните валежи и отбелязали, че наказателното производство срещу директора било прекратено. През 2002 г. жалбоподателите получили малки суми пари под формата на извънсъдебна компенсация за претърпените загуби от наводнението. Видно от материалите по делото директорът на държавното дружество бил предупреждавал властите през 1999 г. за лошото състояние на коритото на река Пионерская и за опасностите в случай на обилни валежи. Властите във Владивосток посочили, че въпреки че многократно е бил повдиган въпроса за почистването на реката, реални действия не били предприемани. Пред ЕСПЧ жалбоподателите се оплакват по чл. 2 от Конвенцията заради това, че властите са изложили живота им на риск чрез действията по изпускане на водите на язовира без предварително предупреждение и чрез неглижиране на поддържането на речното корито, както и поради липсата на адекватен отговор от страна на съдебните власти. Те се оплакват и по чл. 8, чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 заради вредите въвру имотите и вещите им и липсата на ефективни правни средства за защита. Решението: По отношение на оплакванията по чл. 2 от Конвенцията ЕСПЧ допуска до разглеждане жалбите само на трима от жалбоподателите, които са се намирали в домовете си по време на наводнението, като по отношение на останалите той ги обявява за недопустими. Съдът подчертава, че макар да не е можело да се избегне изпускането на водата от язовира при тези метеорологични условия, наводнението явно не е причинено само от тях. Управлението на язовира, който представлява масивно промишлено съоръжение, несъмнено попада в категорията на опасните промишлени дейности. Властите са били наясно, че в случай на проливен дъжд може да е необходимо спешно изпускане на водите му, което може да причини сериозни наводнения. Освен това въпреки че е било забранено строителството около язовира без съответните обезопасителни мерки, властите не са предприели действия срещу обитаването на тези зони или за защитата им от наводнения. Въпреки че властите са знаели две години преди наводнението за лошото състояние на речното корито, те не са предприели мерки в тази посока. При тези обстоятелства е можело разумно да се очаква от тях да положат максимално усърдие при предупреждаване на жителите за свързаните рискове. Дори и след наводнението от август 2001 г. властите не са взели мерки за изчистване на коритото на реката. Поради това Съдът заключава, че руските власти не са изпълнили задължението си да защитят живота на жалбоподателите, в нарушение на чл. 2. По отношение на разследването Съдът отбелязва, че руското правителство не е представило копие от делото, а освен това очевидно разследването се е съсредоточило върху злоупотребите със застрояването, а не върху отговорността на служителите относно лошото поддържане на коритото на реката. Съдът остава изненадан от факта, че въпреки че са били посочени множество нарушения от страна на държавни служители, разследването е прекратено. Поради това той приема, че не е бил налице адекватен отговор от страна на властите по отношение на инцидента с наводнението и откриването на отговорните лица за него. Следователно е налице нарушение на чл. 2 и в този аспект. Съдът намира нарушение и на чл. 8 и чл. 1 от Протокол № 1 на Конвенцията, като подчертава, че властите са отговорни и за вредите, нанесени върху имотите и имуществото на жалбоподателите поради небрежното им поведение и поради това, че не са предприели всичко, което е било в техните правомощия, за да предотвратят понасянето на вредите. Що се отнася до оплакването по чл. 13 за липсата на правни средства, Съдът го отхвърля, като отбелязва, че руското законодателство е предвидило възможност за търсене на вреди по гражданскоправен ред, като само заради факта, че изходът на водените такива дела е бил неблагоприятен за жалбоподателите не може да се каже, че сочи на неадекватност на наличните правни средства.
Съдът допуска до разглеждане жалба относно условията на живот в затвора в Бобов дол, а отхвърля като недопустимо оплакването за унизително отнасяне поради характера на присъдата „доживотен затвор без замяна”. Решение на Съда по допустимост по делото Kostov v. Bulgaria (no. 30009/08) Жалбоподателят, г-н Костов, излежава присъда доживотен затвор без замяна в Бобов дол. Пред Съда г-н Костов твърди, че е жертва на унизително отнасяне, забранено от чл. 3 на Конвенцията, във връзка с лошите условия в затвора, както и с характера на присъдата доживотен затвор без замяна. Жалбоподателят се оплаква и от липса на ефективни вътрешноправни средства за защита по чл. 13, както и за нарушения на някои аспекти на справедливия процес, гарантиран от чл. 6 на Конвенцията. Относно условията в затвора Съдът комуникира жалбата в тази й част на Правителството. Относно останалите оплаквания Съдът ги обявява за явно необосновани, като относно оплакването за характера на присъдата доживотен затвор без замяна ЕСПЧ припомня заключенията си по делото Йоргов (2) с/у България.
Връщането в Либия на мигранти, бягащи от Сомалия и Еритрея, без да са били разгледани конкретните обстоятелства по случая, ги е изложило на риск от нечовешко и унизително отношение и представлява колективно експулсиране. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Hirsi Jamaa and others v. Italy (no. 27765/09) Фактите: Жалбоподателите са 24 души – 11 от Сомалия и 13 от Еритрея. Те са част от група от близо 200 човека, които през пролетта на 2009 г. на борда на три кораба отплавали от Либия за Италия. На 6.05.2009 г. корабите били спрени в открито море от плавателни съдове на италианските митници и крайбрежни власти. Всички пътници били прехвърлени на италиански военен кораб и транспортирани обратно до Триполи. Жалбоподателите твърдят, че по време на пътуването не им е било казано къде ги водят, нито била проверена самоличността им. В Триполи групата била предадена на либийските власти. На пресконференция на следващия ден италианският министър на вътрешните работи заявил, че прихващането на корабите в открито море и връщането на мигрантите в Либия е било в съответствие с двустранно споразумение с Либия от 4.02.2009 г., което било важна повратна точка в борбата срещу нелегалната имиграция. На 25.05.2009 г. министърът съобщил пред Сената, че между 6 и 10 май 2009 г. по силата на същото двустранно споразумение в открити води били заловени и изпратени в Либия повече от 471 нелегални мигранти. Според министъра този отпор обезкуражавал престъпни групировки, занимаващи се с контрабанда и трафик на хора и така бил спасен животът на много хора в морето а съществено се намалявал броя на нелегално пристигащите по море в Италия. През 2009 г. в изпълнение на двустранното споразумение Италия провела 9 операции в открито море по залавяне на нелегални мигранти. През февруари 2011 г., след събитията в Либия, действието на двустранното споразумение било прекратено. По информация на представителите на жалбоподателите пред Съда двама от жалбоподателите са починали при неизвестни обстоятелства. В периода юни-октомври 2009 г. на 14 от жалбоподателите е бил предоставен статут на бежанец от Върховния комисариат за бежанците към ООН в Триполи (UNCHR). След революцията в Либия контактите между жалбоподателите и техните представители били силно влошени. Последните в момента са в контакт с шестима от жалбоподателите, четирима от които живеят в Бенин, Малта или Швейцария, а някои очакват отговор на молбите си за международна защита. Един от жалбоподателите е в бежански лагер в Тунис и планира да се върне в Италия. През юни 2011 г. на друг от жалбоподателите бил предоставен статут на бежанец в Италия, след като се завърнал там нелегално. Решението: Чл. 1 – въпросът за юрисдикцията на Италия Военният кораб, на който са били качени жалбоподателите, е бил изцяло под италианска юрисдикция, тъй като е плавал под италиански флаг и е бил с италиански екипаж. Така от качването на жалбоподателите на военния кораб до свалянето им на либийския бряг жалбоподателите са били de jure и de facto под контрола на италианските власти. Следователно, събитията, довели до твърдените нарушения, попадат под юрисдикцията на Италия по смисъла на чл. 1 от Конвенцията. Чл. 3 – риск от нечовешко отнасяне в Либия ЕСПЧ е наясно с проблема от нарастващия брой мигранти и сложността на това явление, когато миграцията се извършва по море. Това обаче не освобождава държавата от задължението й да не извежда принудително от територията си никой, който рискува да бъде подложен на нечовешко третиране в приемащата държава. Като отбелязва, че положението в Либия се е влошило след април 2010 г., Съдът е намерил, че следва да се ограничи в преценката на ситуацията в Либия към момента на събитията. В тази връзка Съдът цитира редица доклади на международни организации, чийто изводи, че нелегалните мигранти в Либия са били подлагани на нечовешко третиране, се потвърждават и от доклада на КПИ за 2010 г. Нелегалните мигранти и търсещите убежище са били системно арестувани и държани в нечовешки условия, като има сигнали и за упражнявано насилие спрямо тях. Нелегалните мигранти е можело да бъдат върнати по всяко време в страната им на произход, а тези, които успявали да избегнат тази съдба, живеели изключително несигурно и били обект на расистки прояви. Правителството е поддържало, че към онзи момент Либия е била сигурна страна, но Съдът посочва, че когато има достоверни данни за нарушаване на принципите на Конвенцията, приемането на закон и ратифицирането на международни договори, гарантиращи спазването на човешките права, само по себе си не е достатъчно, за да осигури адекватна защита срещу риск от нечовешко отношение. В допълнение, Италия не може да се освободи от задълженията си по Конвенцията, като се позовава на задълженията си по двустранното споразумение с Либия. Съдът отбелязва, че либийското правителство така и не е признало представителя на UNCHR в Триполи. През разглеждания период ситуацията в страната е била добре известна и лесно установима. Следователно Съдът намира, че когато жалбоподателите са били върнати в Либия италианските власти са знаели или са били длъжни да знаят, че тези хора ще бъдат подложени на третиране, в нарушение на Конвенцията. В допълнение, фактът, че жалбоподателите не са кандидатствали изрично за бежански статут, не освобождава Италия от отговорността й. Съдът напомня и задълженията на държавите по международното бежанско право, включително „принципа за невръщане”, въплътен и в Хартата на основните права на ЕС, чиято важност е подчертана и от Европейската комисия. Съдът посочва, че от това, че голяма част от нелегалните мигранти в Либия са в положението на жалбоподателите, не следва, че рискът за жалбоподателите е по-малко индивидуален, тъй като той е достатъчно реален и напълно възможен. На тези основания Съдът намира, че като са върнали жалбоподателите в Либия италианските власти, които са били съвсем наясно със ситуацията там, са ги изложили на отнасяне, забранено от Конвенцията. Следователно е имало нарушение на чл. 3. Чл. 3 – риск от нечовешко отнасяне в родните страни на жалбоподателите Съдът напомня, че всяка държава членка продължава да носи отговорност за съдбата на чужденец, когото е експулсирала в трета страна. Държавата по Конвенцията следва да гарантира, че междинната трета страна предоставя достатъчно гаранции срещу произволно експулсиране в страната по произход, особено когато междинната държава не е страна по Конвенцията. В настоящия случай задачата на Съда не е да се произнесе дали би имало нарушение на Конвенцията в случай на репатриране на жалбоподателите от Либия в Сомалия и Еритрея, а да установи дали е имало достатъчно гаранции, че засегнатите лица няма да бъдат произволно върнати в страните си по произход, ако имат защитими оплаквания, че репатрирането им би било в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съдът анализира информацията, с която разполага за положението в Сомалия и Еритрея и заключава, че жалбоподателите могат основателно да твърдят, че връщането им там би било в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че Либия не е ратифицирала Женевската Конвенция за статута на бежанците и че в страната няма регламентирана процедура за търсене на убежище или защита за бежанци. Съдът следователно не може да възприеме твърдението на правителството, че дейността на UNHCR в Триполи представлява гаранция срещу произволно репатриране. Още повече, че има доклади от UNHCR и Human Rights Watch за случаи на принудително връщане във високо рискови държави на бежанци и на лица, търсещи убежище. Така фактът, че някои от жалбоподателите са получили статут на бежанци в Либия не може да убеди Съда, че те въпреки това не могат да бъдат принудително репатрирани. На тези основания Съдът намира, че когато жалбоподателите са били прехвърлени в Либия италианските власти са знаели или е трябвало да знаят, че в Либия те не са били достатъчно защитени срещу риска от произволно експулсиране в страните им по произход. Следователно прехвърлянето им в Либия е било в нарушение на чл. 3. Чл. 4 от Протокол № 4 – забрана за колективно експулсиране на чужденци По допустимостта на това оплакване Съдът отбелязва, че специфичното в настоящия случай е, че колективното прехвърляне на чужденци в трета държава е извършено от страната членка извън националната й територия. За да отговори на въпроса дали предаването на жалбоподателите на Либия представлява колективно експулсиране по смисъла на Конвенцията Съдът отбелязва, че нито текстът, нито travaux préparatoires на Конвенцията въвеждат териториално ограничение пред действието на тази разпоредба. Съдът изрично преценява и дали е справедливо прилагането на разпоредбата и посочва, че ако не би била приложима една значителна част от съвременните миграционни схеми не биха попаднали в обхвата на Конвенцията. Така заловените по море мигранти, които рискуват живота си и често не успяват да стигнат до брега, не биха имали право на разглеждане на индивидуалните им обстоятелства преди да бъдат експулсирани, за разлика от онези които пътуват по суша. Съдът приема, че понятието „експулсиране”, както и „юрисдикция” несъмнено са свързани с територия, но намира, че ако е установил, че една държава по изключение е упражнила юрисдикцията си извън националната си територия, то няма пречка да приеме, че това е било извършено под формата на колективно експулсиране. Съдът също така напомня, че спецификата на морето не го прави област извън закона, където никоя правна система не предоставя индивидуалните права, гарантирани от Конвенцията. На тези основания Съдът приема, че връщането на чужденци, извършено след прихващане на кораб в открито море от държавни органи, упражняващи суверенитета на държавата, като по този начин на чужденците е било попречено да стигнат държавната граница или просто са били изтикани към друга държава, представлява упражняване на власт („юрисдикция”) по смисъла на чл. 1 от Конвенцията, което ангажира отговорността на държавата при проблеми, поставени по чл. 4 от Протокол № 4. В конкретния случай намеренията на италианските власти са били именно да не допуснат нелегалното навлизане на мигранти в Италия. Следователно Съдът приема, че оплакването е допустимо. По съществото на оплакването Съдът напомня, че ако няколко чужденци са били обект на идентични решения това все още не означава, че е налице колективно експулсиране, тъй като е от значение да са били надлежно разгледани индивидуалните обстоятелства на всеки поотделно. В настоящия случай прехвърлянето на жалбоподателите в Либия е било направено без каквото и да било разглеждане на отделните случаи. Италианските власти не са дори идентифицирали лицата на кораба, а само са ги качили на своя кораб и са ги свалили на либийския бряг. Следователно отстраняването на жалбоподателите е било колективно по своя характер и е било в нарушение на чл. 4 от Протокол № 4. Съдът е намерил нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвенцията и с чл. 4 от Протокол № 4, тъй като при обстоятелствата по случая жалбоподателите не са имали възможност да представят пред компетентен орган оплакванията си и да получат пълно и щателно разглеждане на твърденията им преди да бъдат експулсирани. Съдът напомня, че изискването за ефективно вътрешноправно средство за защита по чл. 13 означава, че в случай на риск от потенциално необратими негативни последици за правата на жалбоподателя той трябва да разполага със средство, което да може да спре действието на мярката, накърняваща правата му по Конвенцията. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|