Електронно издание бюлетин съдебна практика по



страница1/4
Дата17.08.2018
Размер356.5 Kb.
#80267
ТипРешение
  1   2   3   4


ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ


БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 21, юни 2012 г.

Съдържание

В настоящия двадесет и първи бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решения, постановени през юни 2012 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по всички дела срещу България и по дела срещу други държави, както и подбрани дела на Съда на Европейския съюз по дела, касаещи права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.

Подбрани и представени са решения в следните области:

Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.





  1. ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Съдът обявява жалба с оплаквания за нарушение на чл. 3 на Конвенцията за недопустима ratione personae поради строго индивидуалния характер на това право и автономното понятие за ‘жертва на нарушение’.
Решение на Съда по допустимост по делото Kaburov v. Bulgaria (no. 9035/06)
Фактите: При полицейска акция на 04.11.1997 г. полицията поискала от бащата на жалбоподателя да предаде автомобила си, тъй като имало данни, че той бил краден. Г-н Кабуров отказал и се качил в колата, след което полицията го последвала и стреляла по гумите на колата. Според г-н Кабуров след това полицаите му нанесли побой. Съгласно версията на правителството той оказал съпротива, което наложило полицаите да употребят сила и други средства, за да го арестуват и така му нанесли леки нараняванията. Прокуратурата отказала да образува производство срещу полицаите, тъй като не било доказано, че в случая те са превишили правомощията си. Делото било върнато за доразследване и последвал нов отказ, защото прокуратурата не можела да стигне до безпротиворечив извод, че полицията е използвала прекомерна сила срещу бащата на жалбоподателя. В крайна сметка производството било окончателно прекратено с мотив, че г-н Кабуров не е изпълнявал заповедите на полицията и следователно употребата на сила от тяхна страна е била оправдана. При акцията от 1997 г. автомобилът бил иззет и върнат около година по-късно.
Г-н Кабуров завел през януари 2000 г. иск за вреди по ЗОДОВ, като искал обезщетение от прокуратурата във връзка с изземването на автомобила, както и причинените болки и страдания от полицията. През юни 2000 г. г-н Кабуров починал и производството било продължено от неговия син. Националният съд отхвърлил исковете, като отчел, че въпреки установените наранявания, не било доказано, че г-н Кабуров е претърпял болки и страдания и употребата на сила от полицията била необходима в рамките на допустимото от закона, а изземването на автомобила било законосъобразно.
Пред ЕСПЧ синът на покойния г-н Кабуров твърди нарушения спрямо баща му на правата по чл. 2, чл. 3, чл. 6, § 1 и чл. 13 на Конвенцията, както и нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 относно изземването на автомобила.
Решението: Съдът квалифицира оплакванията в светлината на чл. 3 (забрана за изтезания и нечовешко и унизително отнасяне) на Конвенцията. В тази връзка той напомня стандартите в практиката си относно статуса на жалбоподателя и автономното понятие за „жертва на нарушение”, като посочва стриктно личния характер на правото по член 3 на Конвенцията. Той отбелязва, че нормално Съдът допуска роднините на жалбоподател, починал след подаването на жалбата пред ЕСПЧ, да продължат производството от негово име, но положението е различно, когато директната жертва почине преди да подаде жалба пред Съда.
В тези случаи Съдът признава правото на роднини на починало лице да подадат жалба, когато смъртта на директната жертва (починалото лице) е настъпила при обстоятелства, които могат да ангажират отговорността на държавата по чл. 2. Когато обаче твърдяното нарушение на Конвенцията не е тясно свързано със смърт, повдигаща проблеми по чл. 2, подходът на Съда е по-рестриктивен (например по твърдение на наследница на починала във връзка с оплакване относно забрана за извършване на асистирано самоубийство Съдът е приел, че правата по чл. 2, 3, 5, 8, 9 и 14 са стриктно лични и непрехвърляеми). Въпреки това Съдът не изключва възможността да признае правна легитимация на близък роднина и е признавал такава на роднини на жертвата в контекста на оплаквания по чл. 5, 6 или 8, когато тези роднини демонстрират неимуществен интерес от признаването на жертвата за невинна или от защита на тяхната лична репутация или тази на техните семейства, или са демонстрирали материален интерес следствие директния ефект върху техните имуществени права, или пък съществува важен обществен интерес от разглеждане на жалбата. Участието на жалбоподателя като страна в националното производство е просто един от множеството фактори от значение за тази преценка.
По отношение на конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът отбелязва, че няма данни смъртта на г-н Кабуров да има връзка с твърдяното малтретиране от полицията. Съдът не изключа признаване правото на жалба при оплаквания по чл. 3 в тези случаи, но жалбоподателят трябва да докаже или сериозен неимуществен интерес (освен материалния интерес от изхода на производството), или други сериозни причини, например важен обществен интерес, изискващ разглеждането на жалбата (като твърдения за изтезание). Синът на г-н Кабуров не е посочил такива доводи и производствата пред вътрешните съдилища, в които той е бил допуснат да участва, са засягали предимно търсенето на обезщетение. Съдът се позовава и на факта, че жалбоподателят е подал жалбата години след края на разследването, ефективността на което би могло да е най-важният, дори единствен елемент на наличието на належащ обществен интерес за разглеждане на жалбата. Поради това жалбата е недопустима ratione personae, а останалите оплакванията Съдът обявява за явно необосновани.

  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Неефективното разследване на нападение на ромска махала от група маскирани мъже представлява нарушение на забраната на нечовешкото и унизително отнасяне.
Решение на Съда по делото Koky and Others v. Slovakia (no.13624/03)
Фактите: След скандал в бар, по повод отказ на сервитьорка да сервира на ром, 10 маскирани мъже нахлули в ромската махала и пребили трима от жалбоподателите. Полицията пристигнала час след инцидента. Било проведено разследване, което приключило поради невъзможност да се установи самоличността на нападателите.
Решението: Относно приложимостта на чл. 3 от Конвенцията, въпреки възраженията на правителството Съдът приема, че чл. 3 е приложим към оплакванията, тъй като, макар и да се спори относно тежестта на нанесените на жалбоподателите наранявания, безспорно е, че жалбоподателите е трябвало да постъпят в болница за лечение. Освен това Съдът намира, че при оценката на тежестта на нараняванията трябва да се отчете и общият контекст на инцидента. Нападението е извършено през нощта в ромската махала от група въоръжени и маскирани мъже, които със сила са нахлули в домовете на жалбоподателите, повредили са тяхна собственост, един от жалбоподателите е бил бит в дома си, а други двама на открито. Нещо повече, жалбоподателите твърдят и правителството не е могло да ги обори, че през цялото време са били заплашвани и обиждани заради етническата си принадлежност. В тази светлина Съдът заключава, че не може да има съмнение, че третирането, на което са били подложени жалбоподателите от частните лица, попада в приложното поле на чл. 3.
Съдът отбелязва, че по случая е било проведено подробно разследване, но все пак не е било направено всичко за установяване самоличността на нападателите. Съдът подробно посочва пропуските при събирането на доказателствата. Що се отнася до възражението на правителството, че разследването не е прекратено, а само спряно, Съдът посочва, че след януари 2003 г. не са предприемани никакви действия по разследването. Тези пропуски, съчетани с чувствителността на положението на ромите в Словакия през разглеждания период, са достатъчни за Съда да заключи, че властите не са извършили всичко, което разумно е можело да се очаква да направят по разследването, за да установят самоличността на нападателите и това да доведе до съответните последици. За да достигне до това заключение Съдът е подчертал отново, че е от особена важност разследването на всяко едно нападение, в което прозира расизъм, да бъде направено убедително и безпристрастно. Това изискване е свързано с необходимостта да се отстоява непрестанно позицията на обществото, че расизмът е недопустим и да се поддържа убедеността на малцинствата, че властите са способни да ги защитят от заплахата на расовото насилие.
Следователно разследването на инцидента в квартала на жалбоподателите не е било ефективно, в нарушение на чл. 3.







  1. ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Съдът намира нарушения на правото на собственост и правото на справедлив процес по казус, аналогичен с този по делото Белев и други срещу България - неизпълнение на съдебни решения, с които са присъдени трудови възнаграждения и обезщетения на бивши работници на рафинерия 'Плама'.
Решение на Съда по делото Hristova and others v. Bulgaria (nos. 11472/04 and 40590/08) – виж раздел 5.
Незачитане на силата на пресъдено нещо и допускане на преразглеждане на въпроса за правото на собственост нарушава основополагащи принципи на правната сигурност и върховенството на закона, в противоречие с изискванията за справедлив процес по чл. 6, § 1 на Конвенцията.
Решение на Съда по делото Decheva and others v. Bulgaria (no. 43071/06)
Фактите: Наследодателите на жалбоподателките били собственици на земя и три сгради в с. Жеравна (селото било обявено през 1964 г. за архитектурен резерват), които били отчуждени през 1968 г. за нуждите на Държавната агенция по туризма, срещу което получили парично обезщетение. С влизане в сила на реституционното законодателство през 1992 г. жалбоподателките сезирали кмета на община Котел, за да им бъдат възстановени земята и сградите върху нея.
С решение от 28.03.1995 г. Върховният съд се произнесъл в полза на жалбоподателките, като намерил, че са налице условията за възстановяване на процесните имоти. Жалбоподателките върнали полученото обезщетение, кметът деактувал имотите и впоследствие те се снабдили с нотариален акт за собственост върху земята и сградите. През 1996 г. председателят на новосъздадения Върховен административен съд поискал отмяната на влязлото в сила решение, като посочил, че е налице новооткрито доказателство – план на имота, издаден от община Котел през 1996 г. Петчленен състав на ВАС не уважил искането за отмяна, като посочил, че община Котел като страна в процеса по реституцията е могла да представи това доказателство, издадено от нея.
През 1999 г. община Котел завела установителен иск за собственост относно трите сгради върху земята на жалбоподателките. Общината се позовала на акт от 12.10.1998 г., според който сградите били актувани като общинска собственост. Районният съд отхвърлил възражението на жалбоподателките за наличие на сила на пресъдено нещо (СПН) на решението от 1995 г., тъй като то било постановено по административно производство, а не в гражданско производство, при което страните разполагат с равенство на средствата. Това решение било потвърдено от окръжния съд, който посочил, че старите сгради в имота са били разрушени и на тяхно място са били построени нови през 1982 г., като жалбоподателките не са могли да установят право на собственост върху тях.
С решение от 06.10.2000 г. апелативният съд обаче прекратил производството, като преценил, че двете дела касаят идентични въпроси и следва да се зачете СПН на решенито по първото производство. В решението си съдът отбелязал още, че общината е изчерпала единственото средство, с което е разполагала – молба за отмяна на решението от 1995 г.
Прекратяването било обжалвано, като ВКС отменил това решение и върнал делото за ново разглеждане, тъй като според него общината не била обвързана от СПН и предметът на делото по предявения установителен иск не бил идентичен с този по административното дело. ВКС постановил, че в административното дело кметът е бил страна като орган с компетентност по реституцията и той е различен правен субект от общината, която е титуляр на правото на общинска собственост и като такава тя е била трета страна в административния процес и следователно не е обвързана от СПН. При повторното разглеждане апелативният съд отменил решението, с което искът на общината бил уважен, като намерил, че сградите не били използвани за целите на отчуждаването. Нов състав на ВКС обаче преразгледал въпроса относно правото на реституция на жалбоподателките и се произнесъл, че окончателното решение от 1995 г. няма обвързваща сила за него, тъй като ВКС има право да упражнява косвен контрол над него в производството по разглеждане на установителния иск. Той отменил решението на апелативния съд и се произнесъл в полза на общината.
По-късно жалбоподателките поискали отмяна на това решение, като се позовали на ново писмено доказателство – заповед на Министерския съвет за отчуждаване от 1968 г., според която имоти, сред които и процесните, следвало да бъдат възстановени и съхранявани като културни паметници. ВКС образувал производство по отмяна, като приел, че тази заповед може да осветли въпроса около спора дали процесните сгради са били наново построени или не. В окончателно решение от 11.04.2006 г. ВКС приел, че възстановяването на старите сгради представлява „ново строителство” и посочил общината като техен собственик, като отменил нотариалния акт на жалбодателките в тази му част. Относно res judicata този състав повторил аргументите, че процедурата от 1995 г. била административна и предметът й не засягал правото на собственост, а наличието на условия за реституция. Общината била трето лице в тази процедура и не била участвала в нея като страна. От друга страна, като носителят на правото на собственост тя била страна по гражданското производство по предявения установителен иск, докато кметът бил просто нейн представител.
Пред ЕСПЧ жалбоподателките се оплакват от нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6, § 1 на Конвенцията поради незачитане на силата на пресъдено нещо на решението на Върховния съд от 1995 г., в противоречие с принципа за правна сигурност и върховенство на закона. В тази връзка те твърдят и нарушение на правото на собственост .
Решението: ЕСПЧ припомня фактите по делото Kehaya and Others v. Bulgaria, при което окончателно съдебно решение, с което се възстановява правото на собственост на жалбоподателите, е било лишено от правен ефект, тъй като един и същ въпрос относно спора между държавата и частните лица за титуляра на правото на собственост е бил разрешен по различен начин в две отделни производства. Така държавата е получила „втори шанс” за преразглеждане на въпроса, като по двете производства са участвали различни органи на държавата. Аналогично в настоящото дело решението от 1995 г. е било лишено от ефект, тъй като в гражданското дело, приключило през 2006 г., въпросът за собствеността на сградите е бил преразгледан и решен различно. Според Съда в двете самостоятелни и различни по характера си производства е налице идентичност на предмета на спора – налице ли са предпоставките за реституция на сградите. Относно съвпадението на субектите ЕСПЧ отбелязва, че кметът и общината действително упражняват различни функции във връзка с общинската собственост и реституцията, но те в крайна сметка представляват различни еманации на местната публична власт и следователно на държавата (вж за разлика от фактите по делото Sivova and Koleva, §§ 72-73). Следователно ЕСПЧ установява нарушение на правото на справедлив процес, тъй като по същество ВКС е допуснал общината, субект на публичната власт, да разполага с „втори шанс” за защита на правото на собственост. В тази връзка Съдът също обръща внимание на факта, че и националният съд е посочил липсата на предпоставки за отмяна на решението от 1995 г.
По оплакването по чл. 1 от Първия протокол на Конвенцията, което касае невъзможността за използване на сградите, построени върху земята, собственост на жалбоподателките с оглед окончателното решение на ВКС от 2006 г., Съдът смята, че въпреки че никога не са влезли във владение на сградите, жалбоподателките са се снабдили с нотариален акт и следователно са налице ‘притежания’ по смисъла на текста на Конвенцията. Той разглежда намесата през призмата на първото изречение на първия парграф на разпоредбата – хипотезата на мирно ползване на притежанията. ЕСПЧ отново посочва решението си по делото Kehaya and Others, където е заключил, че намесата в мирното ползване на притежанията не е съобразена със закона, тъй като принципът за върховенство на закона и правна сигурност, инкорпорирани във всички текстове на Конвенцията, имат основополагащ характер. Съдът следователно намира нарушение и в настоящото дело, като отбелязва, че в случая не става въпрос за възобновяване на дело в установения срок и при условия, предписани в закона, а за непризнаване на СПН на окончателно съдебно решение. За ЕСПЧ няма обществен интерес, който да обуславя незачитане на основния принцип за правна сигурност и да оправдае преразглеждане на делото.
За нарушенията България е осъдена да заплати 41 000 евро обезщетение за имуществени вреди, по 1500 евро на две от жалбоподателките за неимуществени вреди (тъй като третата е починала в хода на делото пред Съда), както и 2500 евро за разноски.


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


За да се докаже от субективна страна, че даден съдия не е бил безпристрастен, не е достатъчно да се посочи, че в предишно производство по жалба на жалбоподателката той е подписал решението с особено мнение, което не е било в нейна полза. От обективна страна не е проблем, че един и същ съдия участва в съставите, гледащи две дела на жалбоподателката, които, макар да са били тематично еднакви, не касаят „един и същ случай“ или „едно и също решение“.
Решение на Съда по делото Khoniakina v. Georgia (no. 17767/08)
Фактите: Жалбоподателката е съдия, пенсионирана от поста си във Върховния съд през 2000 г. Към онзи момент по закон тя имала право да получава доживотна пенсия, съобразена с последната получавана заплата, като пенсията й трябвало да се индексира в съответствие с промените на заплатите на върховните съдии. През 2001 г. законът бил променен и пенсията на жалбоподателката вече не подлежала на индексиране. През 2004 г. тя оспорила по съдебен ред промяната в приложимите разпоредби, претендирайки обезщетение за пропуснатите ползи. Делото приключило с окончателно решение на ВС в полза на жалбоподателката, с особено мнение на съдия С., според която отмяната на възможността за индексиране не може да се приеме, че непременно влошава положението на жалбоподателката, тъй като шансовете заплатите на действащите съдии да растат или да намаляват били равни и оттам шансовете за намаляване и увеличаване на пенсията й.
През 2005 г. законът бил отново променен и жалбоподателката отново завела дело за вреди. С определение от 10.10.2007 г. делото било прекратено, а исковата й молба била обявена за недопустима от състав на ВС, член на който била съдия С. Жалбоподателката обжалвала, като наред с останалото твърдяла, че съдия С. не е безпристрастна, тъй като вече била постановявала особено мнение по предишното дело. Жалбата й била оставена без уважение.
Решението: По оплакването на жалбоподателката по чл. 6 от Конвенцията, че процесът бил несправедлив, тъй като съдия от състава, разглеждащ делото, не е била безпристрастна, Съдът разглежда това оплакване чрез два подхода. Първо, субективния подход, който следва да установи дали съдията е била лично заинтересована или предубедена при решаването на конкретното дело и второ, обективния поход, определящ дали съдията е предоставила достатъчно гаранции, за да бъде изключено всяко легитимно съмнение относно безпристрастността й. Прилагайки субективния тест Съдът набляга на принципа, че личната безпристрастност на съдията следва да се предполага до наличие на доказателство за обратното. Простият факт, че съдия С. е изразила особено мнение, което не е било в полза на тезата на жалбоподателката в първия процес, не е достатъчен да докаже, че тя не е била безпристрастна при разглеждането на второто дело.
Що се отнася до обективния тест, Съдът отбелязва, че двете дела, макар да са били тематично еднакви, не касаят „един и същ случай“ или „едно и също решение“. Освен това е неизбежно - а е и съвсем естествено, като се има предвид ограничения брой на съдиите в съответното отделение на Върховния съд на Грузия - на едни и същи съдии да бъдат разпределяни за разглеждане сходни дела. Следователно участието на съдия С. в двата състава, гледали несвързаните, но сходни дела на жалбоподателката, не може да оправдае съмненията в безпристрастността й. Следователно няма нарушение на чл. 6, § 1.
По оплакването по чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията Съдът приема, че жалбоподателката е имала право на вземане – на пожизнена пенсия и индексация съобразно правилата, приложими по време на нейното пенсиониране – и че то е било засегнато. По въпроса за законосъобразността на мярката Съдът отбелязва, че законодателят има право да регламентира пенсионни права чрез ретроспективни законодателни изменения и че едно влязло в сила съдебно решение по сходен въпрос не може да бъде използвано като щит срещу бъдещи такива промени. Следователно намесата е била законосъобразна.
Съдът е приел също, че с приетите промени правителството е преследвало легитимната цел да рационализира публичните разходи. От съществено значение в случая е, че окончателно определената пенсия на жалбоподателката надвишава, макар и с малко, онази, отпусната й през 2000 г. Така по същество е било спазено изискването за индексиране на пенсията на жалбоподателката, както и идеята за по-високи пенсии за върховните съдии. В заключение, оспорваната мярка не е била прекомерно тежка за жалбоподателката, а и в подобно положение са били поставени още 850 души, пенсионирани държавни служители. Поради това Съдът намира, че засягането на правата на г-жа Khoniakina не е непропорционално на преследваната легитимна цел.


  • ДЕЛА НА СЕС


СЕС не е компетентен да отговори на преюдициално запитване относно национална правна уредба, която не признава правото на обжалване пред съд на актове, с които се налагат имуществени санкции и се отнемат точки от свидетелство за управление на МПС, тъй като с отправеното запитване е поискано тълкуването на норми на ЕС, които не са относими към спора по главното производство, спорът е изцяло вътрешен и не касае прилагането на правото на ЕС.
Решение на Съда по делото C-27/11
Фактите: При извършване на маневра с лек автомобил на заден ход в паркинг в гр. София г-н Винков ударил друг лек автомобил. За това произшествие му било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. и му били отнети 4 контролни точки от свидетелството за управление на МПС. Г-н Винков подал жалба срещу това решение до Софийски районен съд, който му я върнал като недопустима, защото съгласно чл. 189, ал. 5 от Закона за движението по пътищата наказателни постановления, с които е наложено административно наказание „глоба“ в размер до 50 лв. включително, не подлежат на обжалване. Той обжалвал определението пред Административен съд София-град, който отправил преюдициално запитване до СЕС, като подчертал, че водачът на МПС може автоматично да бъде лишен от правоуправление поради отнемане на всички точки в резултат на кумулиране на неподлежащи на обжалване решения.
Националният съд иска СЕС да установи дали национална правна уредба, която не признава обжалване пред съд на решенията, с които се налага глоба и отнемане на контролни точки, е допустима от гледна точка на правото на ЕС.
Решението: СЕС отбелязва, че разпоредбите от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), чието тълкуване е поискано от запитващата юрисдикция, са адресирани единствено до институциите на Съюза и нито една от тях не се отнася до системата на наказанията при нарушаване на правилата за движение по пътищата. Съгласно постоянната практика на СЕС той не е компетентен да отговори на преюдициално запитване, когато поисканото от националната юрисдикция тълкуване на нормите от правото на Съюза няма никаква връзка с предмета на спора в главното производство и посочените разпоредби не могат да намерят приложение в спора, предмет на главното производство.
Що се отнася до актовете от вторичното право - Споразумението за сътрудничество по производства по пътни нарушения и по налагане на свързаните с тях парични санкции, Конвенцията за лишаване от правото да се управлява моторно превозно средство и Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета - на които се позовава запитващата юрисдикция, следва да се има предвид, че СЕС е компетентен да се произнесе по преюдициално запитване относно тълкуването на такива актове, само при условие че съответната държава членка е направила декларация, с която приема посочената компетентност. Безспорно е, че Република България не е направила такава декларация. Освен това в никакъв случай не би могло да се счита, че норма от вътрешното право като разпоредбата на чл. 628, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, на която се позовава запитващата юрисдикция и „която впрочем по същество просто възпроизвежда текста на член 267 ДФЕС“, е равнозначна на такава декларация.
Относно допустимостта от правото на ЕС на норми като тези в българското право, доколкото те съдържат нарушение на правото на ефективни правни средства за защита пред съд, утвърдено в член 6 от ЕКПЧ, както и в членове 47 и 48 от Хартата, СЕС припомня постоянната си съдебна практика, съгласно която държавите членки са обвързани с изискванията за защитата на основните права, когато прилагат правото на Съюза. Освен това член 51, § 1 от Хартата гласи, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. В настоящия случай от определението за запитване не личи националната правна уредба да представлява мярка за прилагане на правото на Съюза или по друг начин да е свързана с това право. Ето защо не е установена компетентността на СЕС да се произнесе по преюдициалното запитване в частта, която се отнася до основното право на ефективни правни средства за защита пред съд.
Поради това отправеното от Административен съд София-град преюдициално запитване е недопустимо..








Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница