Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.66 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 11, юли 2011 г. Съдържание
- ПРАВО НА ЖИВОТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 11, юли 2011 г. Съдържание В настоящия единадесети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решенията, постановени през юли 2011 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу България, подбрани решения на ЕСПЧ по дела срещу други държави, както и решения на Съда на Европейския съюз („СЕС”) по дела, касаещи защитата на правата на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант дванадесет последователни месеца и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области:
Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.
Великобритания е отговорна за непровеждането на пълно и независимо разследване на смъртта на петима иракчани, причинена от действията на войници от британската армия по време на окупацията на Ирак. Решение на Голямото отделение по делото Al-Skeini and Others v. United Kingdom (no. 55721/07) Фактите: На 20.03.2003 г. обединените военни сили на САЩ, Великобритания и техните коалиционни партньори нахлуват в Ирак с цел да свалят управляващия режим там. Операцията приключва на 1 май с окупирането на страната от САЩ и Великобритания. Сформирано е коалиционно управление, „което да упражнява временно функциите на правителство”, включително да гарантира сигурността в Ирак. Функциите на окупационните армии по осигуряване на сигурността са признати от Съвета за сигурност на ООН с Резолюция № 1483/22.05.2003. Окупацията приключва на 28.06.2004 г., когато управлението на Ирак е предадено на Временното иракско правителство. По време на окупацията страната е разделена на няколко военни района, като Великобритания е отговаряла за управлението на югоизточния район, включващ провинцията Ал-Басра. Считано от 1.05.2003 г. британските сили в Ал-Басра са били отговорни за сигурността и функционирането на гражданската администрация. Жалбоподателите са близки роднини на шестима иракски граждани, които били убити в град Басра по време на окупацията. Роднините на първия, втория и четвъртия жалбоподатели били ранени смъртоносно от британски войници, които твърдели, че стреляли по тях, вярвайки че са атакувани или изложени на непосредствена опасност. Твърди се, че съпругата на третия жалбоподател била застреляна по време на престрелка между британски патрул и неизвестно лице. След проверка на случаите било решено, че употребата на оръжие от войниците е било неизбежно и не се налага допълнително разследване. Синът на петия жалбоподател се удавил след като бил бит и принуден от британски войници да влезе във водите на река, които го заподозрели, че е извършил грабеж. След разследване четиримата войници, срещу които било повдигнато обвинение за непредумишлено убийство, били оправдани, тъй като основният свидетел на обвинението не могъл да ги разпознае. Синът на шестия жалбоподател, Баха Муса, починал от асфиксия (задушаване) по време на задържане в британска военна база. По тялото му били открити множество наранявания. Смъртта му била незабавно разследвана от SIB1. През 2004 г. британският държавен секретар по отбраната постановил да не бъдат провеждани допълнителни независими разследвания на шестте смъртни случая, както и че Великобритания не следва да поема отговорност за тях и да изплаща обезщетения. Жалбоподателите обжалвали решението му пред съд. Делото в крайна сметка стигнало до Камарата на Лордовете, която приела, че случаят на Баха Муса попада в юрисдикцията на Обединеното кралство, доколкото малтретирането е било извършено на територията на британска военна база. Така това дело било върнато на първоинстанционния съд, който следвало да се произнесе по въпроса било ли е проведено адекватно разследване. Делото приключило през юли 2008 г., когато Министърът на отбраната официално и публично признал, че държавата е отговорна за смъртта на сина на жалбоподателя и разпоредил изплащането на обезщетение в размер на 575,000 паунда. Министърът обявил, че за обстоятелствата около смъртта на Баха Муса ще бъде проведено публично разследване. Що се отнася до останалите пет случая Камарата на Лордовете намерила, че е обвързана от решението по допустимостта на Съда по делото Banković and Others v. Belgium and Others (dec.) [GC], no. 52207/99 и постановила, че случаите не попадат в правораздавателната компетентност на Обединеното Кралство. Решението: ЕСПЧ разглежда най-напред въпроса за териториалната компетентност на държавите по член 1 от Конвенцията, според който те са длъжни да осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите по Конвенцията. Съдът отбелязва, че задължението на една страна членка да гарантира тези права е ограничено до лицата под нейна „юрисдикция”. Действия, които са били извършени или са имали ефект извън територията на държавата, могат да представляват упражняване на правомощия само при изключителни обстоятелства. В практиката си Съдът приема, че такива обстоятелства могат да съществуват, когато държавни служители упражняват власт или контрол спрямо лица извън територията на страната. В тази категория попадат действия на дипломати и консули, упражняването на извън-териториални държавни функции по покана или с мълчаливото съгласие на засегнатото чуждестранно правителство или, на последно място, при употреба на сила от държавни агенти извън територията на страната с цел привеждане на дадено лице под техен контрол. Извънредни обстоятелства могат да възникнат и когато в резултат на една законна или незаконна военна операция страната членка упражнява ефективен контрол в район извън своята национална територия - пряко чрез своите военни сили или чрез подчинен местен орган. В случая на жалбоподателите, след отстраняването от власт на управляващата партия в Ирак и до поемането на управлението от Временното иракско правителство, Великобритания (заедно със САЩ) е приела да упражнява в Ирак правомощия, които нормално се упражняват от суверенно правителство. По-конкретно, Обединеното Кралство е поело властта и отговорността за поддържане на сигурността в Югоизточен Ирак. При тези извънредни обстоятелства през разглеждания период чрез своите войници в Басра Великобритания е била ангажирана в операции по сигурността и е упражнявала власт и контрол над хората, загинали по време на такива операции. Роднините на всички жалбоподатели са починали през разглеждания период. С изключение на съпругата на третия жалбоподател, не се спори, че смъртта им е била причинена от действия на британски войници по време или непосредствено след провеждането на операция. Следователно налице е връзка с юрисдикцията на Великобритания. Макар и да не е ясно кой е изстрелял куршума, причинил смъртта на съпругата на третия жалбоподател, безспорно е, че тя е починала при операция по сигурността, провеждана от британски военен патрул в околността на дома на третия жалбоподател и следователно в нейния случай също е налице компетентност. ЕСПЧ разглежда по-натам въпроса дали е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в неговия процедурен аспект. Съдът отбелязва, че процедурното задължение по чл. 2 следва да се прилага реалистично, при отчитане на практическите проблеми пред разследващите органи в един чужд и враждебен район, непосредствено след края на война и инвазия. Въпреки това, фактът, че Великобритания е окупатор означава, че за да е било ефективно разследването на действия, извършени от британски войници, от основно значение се е явявало разследващите органи да са били, и да са били възприемани като, оперативно независими. Изхождайки от този стандарт, Съдът приема, че разследването на стрелбата по близките на първия, втория и третия жалбоподател не е проведено съобразно изискванията на чл. 2, тъй като е било водено изцяло на ниво военно командване и се е ограничило до събиране обясненията на участвалите войници. Аналогично, макар смъртта на брата на четвъртия жалбоподател и на сина на петия жалбоподател да са били разследвани от SIB, това не е било достатъчно за нуждите на чл. 2, тъй като SIB не е бил оперативно независим орган. Освен това в случая на четвъртия жалбоподател е имало риск събраните доказателства да са недостоверни, тъй като важни свидетели са били разпитани от независим следовател много време след събитията. Всъщност, лица, за които се твърди, че са били очевидци на смъртта, така и не са били разпитани от напълно независим следовател. Забавянията в разследването на смъртта на сина на петия жалбоподател също са опорочили ефективността на разследването, тъй като се е стигнало до невъзможност да бъдат открити някои от участвалите войници. Съдът критикува и ограничения фокус на наказателното производство: при наличие на prima facie доказателства, че непълнолетният син на жалбоподателя се е удавил в резултат на малтретиране от страна на британски войници, помагащи на иракската полиция при противодействие на грабеж, чл. 2 е изисквал провеждането на независимо разследване, достъпно за семейството на жертвите и общността и установяване на отговорността на държавата за смъртта от гледна точка на това как участвалите войници са били инструктирани, обучени и контролирани. ЕСПЧ заключава, че липсата на такова ефективно разследване на случаите на смъртта на роднините на петимата жалбоподатели представлява нарушение на процедурния аспект на чл. 2 на Конвенцията. Единствено в случая на Баха Муса е проведено всестранно и публично разследване на обстоятелствата около смъртта му. При тези обстоятелства шестият жалбоподател не би могъл да е вече жертва и поради това не е налице нарушение на процедурния аспект на чл. 2 спрямо него. Неизползването от страна на жалбоподателката на наличните гражданскоправни средства, които са можели да ангажират отговорността на съответните длъжностни лица и институции за смъртта на сина й в армията и да й бъде присъдено обезщетение, е основание за ЕСПЧ да приеме, че няма нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Csiki v. Romania (no. 11273/05) Фактите: Синът на жалбоподателката починал през времето, когато отслужвал задължителна военна служба в армията. Преди да почине, той се оплаквал на няколко пъти през ноември 2000 г. от болки в мускулите, главоболие, болки в стомаха, гадене, диария, заради които докторът в поделението му извършил прегледи и му предписал различни медикаменти. На 29.01.2001 г. той отново посетил доктора с оплаквания за главоболие, кашлица и треска, който му поставил диагноза остро възпаление на горните дихателни пътища и му предписал лечение. На следващия ден той отново се почувствал зле, отново му било приложено съответно лечение, от което се почувствал по-добре, вечерял и си легнал. През нощта отново положението му се влошило и бил откаран по спешност в интензивното отделение на местната болница, но починал няколко часа по-късно . Веднага след смъртта започнало разследване. Направената аутопсия показала, че синът на жалбоподателката починал от спиране на сърцето следствие на пневмония и вътрешни кръвоизливи. Били разпитани множество свидетели. Един от докторите отбелязал проблеми в организацията на медицинската служба в поделението. Разследващите органи предложили прекратяване на делото, като заключили, че причината за смъртта не е била провокирана от извършваните военни занимания и ползваното оборудване в армията от сина на жалбоподателката или от поетата от него храна; а полученото медицинско обслужване е било адекватно на диагностицираното състояние. През май 2001 г. жалбоподателката подала жалба в прокуратурата, с която искала да бъдат разследвани и наказани виновните служители за причиняване на смърт по небрежност, като поискала да й бъде присъдено и обезщетение. След извършване на нова експертиза с подобни на горните заключения и други процесуални действия по разследването, прокуратурата прекратила производството. Жалбоподателката обжалвала и съдът върнал делото за доразследване. След извършване на нова експертиза, която отново заключила, че приложеното лечение е било адекватно, с окончателно решение на съда през май 2006 г. делото било прекратено. Решението: Съдът напомня принципите в юриспруденцията си по член 2 от Конвенцията, че в случай на смърт на лице държавата трябва да осигури адекватна реакция, като бъдат ефективно приложени и използвани законите и административните и други мерки и съответно санкционирани нарушенията на правата на гражданите. Заедно с това Съдът припомня, че член 2 не гарантира непременно право на осъждане на трето лице или съответно задължение на държавата за резултатност чрез осъждане на трето лице. Той отбелязва, че когато става въпрос за неумишлено отнемане на живот позитивните задължения на държавата по член 2 не изискват непременно и във всички случаи да има наказателно преследване; държавата може да изпълни своите задължения и чрез осигуряване на възможност за търсене на гражданска, административна или дисциплинарна отговорност. Съдът отбелязва, че проблеми в здравната политика или пък лошата координация и организация на медицинските лица могат по принцип да поставят проблеми по член 2 от Конвенцията. В конкретния случай Съдът се съсредоточава върху това да изследва дали наличните средства на национално ниво, които са могли да хвърлят светлина върху събитията и причините за смъртта на сина на жалбоподателката, са били ефективни. В тази връзка той отбелязва, че освен наказателните средства, за жалбоподателката е съществувал и гражданскоправен иск за търсене на вреди от деликт от виновните служители и администрация по гражданския кодекс на Румъния. Съдът припомня, че по други дела срещу Румъния той е приемал в такива случаи, че това гражданскоправно средство е адекватно за установяване на причините за смъртта на починалия и търсене на отговорност на отговорните за това лица и институции, както и за присъждане на съответно обезщетение. В случая на жалбоподателката Съдът приема, че тя също е разполагала с възможност да използва това гражданскоправно средство и да ангажира отговорността на съответните длъжностни лица или институции, включително не само на доктора, преглеждал сина й, но и на военните и другите институции и лица. Освен това тригодишната давност към нея нямаше да бъде приложена, тъй като по местното право тази давност не може да бъде противопоставена на страната, на която не е известна самоличността на лицата, отговорни за деликтното деяние. Съдът заключава, че жалбоподателката не е използвала наличното ефективно гражданскоправно средство, поради което не намира нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Съдът намира обаче нарушение на чл. 6 на изискването за разумен срок на процеса, като приема, че искането на жалбоподателката за присъждане на обезщетение в наказателното производство не е разгледано с дължимата бързина.
Изолирането на затворник в наказателна килия без дрехи в рамките на седем дни представлява нечовешко и унизително отнасяне. Решение на Съда по делото Hellig v. Germany (№ 20999/05) Фактите: Жалбоподателят, който излежавал присъда лишаване от свобода, се сбил с охраната на затвора. Бил отведен в карцер, където бил съблечен, претърсен и оставен, както изглежда от информацията по делото, без дрехи. В карцера с площ от 8 кв. м. имало дюшек и тоалетна. Жалбоподателят останал там в продължение на седем дни, след което бил отведен в затворническата болница. В доклад на свещеника към затвора, който посетил жалбоподателя на третия ден от задържането му в изолатора, се посочва, че той е бил без дрехи и силно тревожен. Жалбоподателят завел дело за обявяване на задържането му в изолатора за незаконно, но съдът оставил жалбата му без уважение, като намерил, че изолирането му е било обосновано с оглед агресивното му поведение и риска, който е представлявал за околните. Решението: ЕСПЧ приема, че за да предотвратят нападението на персонала на затвора от страна на жалбоподателя властите са разпоредили изолирането му в карцер, в който имало само дюшек и тоалетна и поради това е бил неподходящ за продължителен престой. Макар и да не е ясно дали жалбоподателят е бил оставен без дрехи през целия период на изолирането си, съществуват ясни, убедителни и допълващи се доказателства, че именно това се е случило: посетилият го свещеник е посочил, че той е бил гол и правителството е признало, че по принцип практиката е затворниците да се затварят в такава килия без дрехи, за да се предотвратят случаи на самонаранявания. Съдът отбелязва, че лишаването на един затворник от дрехи може да породи у него чувства на страх, гняв и малоценност, годни да го унижат. Нещо повече, националният съд, разгледал жалбата на жалбоподателя, не е могъл да установи със сигурност дали при изолирането му в карцера е съществувала реална опасност от самонараняване или самоубийство. В допълнение няма данни затворническите власти да са обсъдили възможността от налагане на по-лека мярка, например да му предоставят дрехи, които не се късат, както препоръчва Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа. Поради това ЕСПЧ заключава, че задържането на жалбоподателя за седем дни в наказателна килия може и да било оправдано, но лишаването му от дрехи за този период представлява нечовешко и унизително отнасяне. За да възникне позитивно задължение за държавата да осигури ефективна защита от тормоз и насилие, упражнявано от трети лица, оплакванията на жертвите трябва да са достатъчно конкретни и да съдържат детайли относно времето, мястото и естеството на действията, от които се оплакват. Решение на Съда по делото Đurđević v. Croatia (no. 52442/09) Фактите: В жалбата си до Съда тримата жалбоподатели (баща, майка и син) се оплакват, че третият жалбоподател, който е ром, постоянно е бил обиждан и често е бил бит в училище от други ученици. След инцидент през октомври 2008 г., при който бил разбит носа му, третият жалбоподател бил разпитан от полицията, но заявил, че раните му са в резултат на злополука. По делото пред ЕСПЧ са представени медицински документи, отразяващи наранявания след други инциденти, при които жалбоподателят е твърдял, че е бил бит в и извън сградата на училището. През февруари 2010 г. било констатирано сериозно увреждане на очите му в резултат на контузия. Наред с това жалбоподателите се оплакват, че властите не са разследвали инцидент от юни 2009 г., при който майката и синът твърдят, че са били малтретирани от полицейски служители. Образуваното производство по жалбата на втората жалбоподателка е било прекратено поради липса на доказателства. Решението: По оплакването за твърдяното насилие в училище (чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията): задължението на страните-членки да гарантират на лицата в рамките на своята юрисдикция, и в частност на децата и хората в неравностойно положение ефективна защита срещу тормоз включва и задължението да създадат и прилагат на практика адекватна правна рамка, предоставяща защита срещу актове на насилие от страна на други лица. Третият жалбоподател, който е бил 15-годишен през разглеждания период, безспорно попада в категорията „хора в неравностойно положение”, които имат право на защита от държавата. В подкрепа на твърденията си, че често е бил малтретиран от съучениците си, жалбоподателят е представил медицински удостоверения, отразяващи описани от него побои, оплаквания от болки в корема, в гърба, в главата и трайно увреждане на едното му око. Жалбите на жалбоподателя обаче и пред националните власти, и пред Съда са формулирани неясно и общо, без да се посочват точни дати или конкретни обстоятелства. Всъщност, единственото конкретно оплакване – което е било разследвано от училищните власти и е посочено в едно от медицинските удостоверения – в крайна сметка се е оказало злополука. В медицинските документи или няма констатирани наранявания, или в случая на нараняването на окото няма посочена причина за увреждането, нито дали е във връзка с конкретен акт на насилие в училище. При тези обстоятелства, макар да е наясно със сериозността на проблема относно насилието в училищата, Съдът не може да държи държавата отговорна за това, че не е реагирала адекватно на тормоза, който се твърди, че е упражняван спрямо третия жалбоподател. На тези основания жалбата в тази част е обявена за явно необоснована. Що се отнася до оплакванията във връзка с инцидента през юни 2009 г. Съдът е приел, че няма нарушение на материалния аспект на чл. 3, тъй като не е доказано отвъд разумно съмнение, че нараняванията на втория и третия жалбоподатели са причинени от полицаите. Липсата на ефективно разследване на оплакванията им обаче е основание за констатация за нарушение на процедурния аспект на чл. 3.
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ Съдът намира нарушение при задържането на лице, срещу което се предприемат действия за неговото експулсиране, когато такива действия липсват през целия период на задържането и властите не са положили дължимата в случая грижа. ЕСПЧ посочва на правителството какви генерални мерки следва да предприеме по подобни проблеми. Решение на Съда по делото M. and others v. Bulgaria (no. 41416/08) Фактите: Първият жалбоподател, г-н М., е афганистански гражданин, който получил статут на бежанец у нас поради смяна на религията му от мюсюлманска на християнска, което е наказуемо със смърт в Афганистан. Останалите жалбоподатели са съпругата му – постоянно пребиваваща в България арменска гражданка, и двете им деца. През 2005 г. по решение на органите на МВР разрешението за пребиваване на първия жалбоподател било отнето и била издадена заповед за неговото експулсиране с мотиви, че представлявал «сериозна заплаха за националната сигурност» без позоваване на конкретни фактически данни. Било наредено и неговото задържане с цел експулсирането му. Междувременно миграционните власти също издали заповед за задържането му за целите на последващо експулсиране, с мотива, че той представлява заплаха за националната сигурност, както и че липсва директна транспортна връзка между България и Афганистан, което пречи на незабавното му експулсиране. Двете заповеди подлежали на незабавно изпълнение. В резултат г-н М. прекарал близо три години в дом за временно настаняване на чужденци поради затруднения на българските власти във връзка с намирането на страна, която да го приеме, трудности в организацията по осъществяване на депортирането и липсата на валиден документ за международното му транспортиране. При обжалването на първата заповед (издадената от органите на МВР), представителят на г-н М. поискал спиране на незабавното й изпълнение, като посочил, че липсват конкретни факти и доказателства за извода на властите, че е налице опасност за националната сигурност, както и че експулсирането ще застраши живота на жалбоподателя. През 2007 г. ВАС отказал искането за спиране на изпълнението на заповедта. С друго решение през 2008 г. ВАС отхвърлил обжалването срещу експулсирането на първия жалбоподател. Съдът отбелязал, че съобразно вътрешен документ на МВР от 2005 г. г-н М. действал по начин, който застрашавал националната сигурност. Националният съд отказал да извърши по-детайлен анализ на доказателствата за това, като приел, че те са били преценени от административния орган като достатъчни основания за експулсиране заради действия, застрашаващи националната сигурност. Колкото до опасността за живота на първия жалбоподател, ВАС отбелязал, че въпреки че съществуват данни за такава заради смяната на религията на г-н М., тази опасност не идвала от афганистанската държава и нямало представени доказателства, че властите няма да могат да го защитят. Що се отнася до заповедта за задържане, ВАС намерил, че тя не подлежи на съдебен контрол, тъй като не била самостоятелен административен акт, а част от производството по експулсиране. По отношение на обжалването на втората заповед (издадената от миграционните власти) съдът я прогласил за нищожна поради липса на компетентност, но постановил, че няма компетентност да нареди освобождаването на първия жалбоподател. Г-н М. бил освободен едва през юли 2009 г. следствие на поправки в законодателството и приемането на стандартите на ЕС в тази област. Решението: ЕСПЧ напомня, че задържането на лице, срещу което се предприемат действия по експулсирането му по смисъла на чл. 5, § 1, (f) от Конвенцията, престава да бъде оправдано, ако не се предприемат своевременно мерки по изпълнение на експулсирането. Освен това при задържането трябва да са налице ясни гаранции срещу произвол от страна на държавата – задържането с цел експулсиране трябва да бъде извършено добросъвестно и да е тясно свързано с основанията, посочвани от правителството; мястото и условията на задържане трябва да са адекватни; дължината на задържането не трябва да надхвърля тази, която е разумно необходима за целта му. Съдът посочва, че г-н М. е бил задържан в период от 2 години и над 8 месеца. Той отбелязва като проблем на правната сигурност най-напред това, че в заповедта за експулсиране липсва посочване на конкретна държава, в която експулсирането да бъде извършено, а и самият закон не изисква да се прави такова посочване, което прави трудно осъществяването на контрол върху действията на властите. Освен това експулсирането на г-н М. е било наредено през декември 2005 г., докато първите опити на държавата да му подсигури документи за самоличност с оглед осъществяване на пътуването са били едва от февруари 2007 г. и след това са подновени отново едва през септември 2008 г. През цялото това време г-н М. е останал задържан. По същия начин властите не са показали, че са търсили своевременно решение и на останалите трудности по експулсирането – намирането на директен полет до Афганистан или намирането на друга подходяща държава за експулсирането му. Като проблем на правната сигурност Съдът отбелязва още и наличието на две различни заповеди за задържане, издадени от различни органи. Поради всичко това той намира нарушение на чл. 5, § 1 (f), като смята, че основанията за задържането на г-н М. с оглед неговото експулсиране не са били налице през целия период на задържането му и че националните власти не са положили дължимата грижа при действията си. Съдът намира още нарушение на чл. 5, § 4 поради липсата на адекватен и своевременен съдебен контрол върху законността на задържането му (върху двете отделни заповеди за задържане). По оплакванията на жалбоподателите за намеса в семейния им живот ЕСПЧ се позовава на заключенията си по делата Ал - Нашиф срещу България, Раза срещу България, Каушал и други срещу България и др. и намира подобна намеса за незаконосъобразна, тъй като заповедта за експулсиране е издадена единствено въз основа на вътрешноведомствен документ, недепозиран пред Съда, който не съдържа освен това конкретни факти и доказателства, въз основа на които властите са направили своите изводи за наличието на опасност за националната сигурност. ВАС е осъществил формален контрол върху заповедта за експулсиране, считайки се безусловно обвързан от посочения акт на изпълнителната власт. Съдът припомня, че лицата трябва да могат да оспорят в състезателно производство заключенията на изпълнителната власт за опасност за националната сигурност пред орган, който да може да разгледа причините за тези заключения. Според ЕСПЧ практиката на ВАС, която не предоставя независим и адекватен контрол върху заключенията на властите в тази област, насърчава намесата на изпълнителната власт в упражняването на основни човешки права, което е в разрез с изискванията на чл. 8 от Конвенцията за законност и гаранции срещу произволност на намесата. ЕСПЧ намира нарушение и на правото на ефективни средства за защита по чл. 13 на Конвенцията поради липса на адекватен съдебен контрол върху заключенията на властите за наличие на опасност за националната сигурност и върху твърденията на жалбоподателя за опасност за живота му, ако бъде експулсиран в Афганистан. Съдът посочва като проблем и факта, че по българското право обжалването на заповеди за експулсиране, които се основават на опасност за националната сигурност, не спира тяхното изпълнение, дори и когато се твърди наличие на ясен риск за живота или риск от нечовешко третиране в третата държава. Така искането на г-н М. да не бъде експулсиран преди разглеждането на неговата жалба срещу експулсирането е останало на практика без разглеждане и той е можел да бъде експулсиран по всяко време без каквато и да е преценка дали това няма да бъде с риск за живота или физическия му интегритет. Съдът отбелязва, че в контекста на експулсирането правните средства за преценка на твърдения, че е налице сериозен риск за лицето от нечовешко третиране в държавата на експулсиране, трябва да имат автоматичен суспензивен ефект. ЕСПЧ намира, че правен режим като българският, който принципно отказва спиране на изпълнението на заповеди за експулсиране, когато се основават на опасност за националната сигурност, въпреки наличието на основателно твърдение за сериозен риск за живота или физическия интегритет на лицето, не е в съответствие с изискванията на чл. 13 от Конвенцията. Във връзка с разпоредбата на чл. 46 за задължението на държавата за изпълнение на постановените решения на ЕСПЧ , Съдът отбелязва, че вече няколко пъти при подобни дела е постановявал нарушение, а и пред него има още други висящи дела, поставящи същия проблем. Поради това Съдът предлага да се направят съответни промени в законодателството и практиката на България като генерални мерки. По-специално: (i) дори в случаи на позоваване на опасност за националната сигурност следва да има задълбочен съдебен контрол върху фактическите основания за заключението на властите, че чужденецът следва да бъде експулсиран, дори при съответните процедурни ограничения поради наличието на класифицирана информация; (ii) националният съд следва да прави баланс между преследваните легитимни цели от властите за експулсиране на лицето, от една страна, и неговите основни човешки права, от друга; (iii) държавата, в която лицето ще бъде експулсирано, следва винаги да бъде посочвана в правнозадължителен акт и нейната промяна трябва да може да бъде обжалвана; (iv) когато при обжалването на експулсирането е направено убедително твърдение за наличието на сериозен риск за живота или риск от нечовешко третиране в държавата на експулсиране, обжалването трябва автоматично да спира изпълнението, докато това твърдение не бъде разгледано; и (v) такива твърдения за наличието на риск трябва да бъдат задълбочено преценявани от съдилищата. България е осъдена да заплати на първия жалбоподател обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 евро, както и 3000 евро на четиримата жалбоподатели за разноски.
|