Електронно издание



страница1/4
Дата19.10.2018
Размер448.5 Kb.
#91332
ТипПрограма
  1   2   3   4





ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г.

Проектът “Укрепване на защитата на правата на човека в България” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.



ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ




БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 31, август 2014 г.

В настоящия тридесет и първи бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратки резюмета на подбрани решения на отделения на Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”), постановени през юли и август 2014 г. по дела срещу други държави, анотации на всички решения на ЕСПЧ по дела срещу България, постановени през юли и август 2014 г., както и важни комуникации на жалби срещу България, направени от ЕСПЧ през същите месеци. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.



Съдържание

1. ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ 17

2. ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС 20

3. СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И НА РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ 27

4. ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА 31



5. ДРУГИ ПРАВА 32

Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.





  1. ДОПУСТИМОСТ НА ЖАЛБИТЕ ПРЕД ЕСПЧ







  • ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ




Оплакванията по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията на роднините на жена, починала от хипотермия и изтоще-ние, след като избягала от дом за възрастни с психични разстройства, са недопустими ratione personae, тъй като жалбата е подадена след смърт-та на пряката жертва на твърдяното неглижиране и малтретиране.
Близките на жертвата могат да подадат пред Съда оплакване по чл. 2, когато твърдят, че смъртта е нас-тъпила при обстоятелства, които ангажират отговорността на държа-вата, но в случая то е недопустимо поради неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита. При причиняване на смърт по непредпаз-ливост е достатъчно жертвите да разполагат с гражданскоправно сред-ство за защита. Исковата молба на жалбоподателите по ЗОДОВ е била върната поради неизпълнение на указанията на съда и те са имали възможност да предявят иска отно-во, но не са го сторили.
Решение относно допустимостта по делото Lazarovi v. Bulgaria (no. 26874/08)




  • ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ




Уредената от законодателството съв-купност от правни средства за защи-та е била ефективна, но при конкрет-ните обстоятелства жалбоподателите не могат да бъдат винени, че са избрали производство, което дава възможност да получат пълна обез-вреда, вместо да водят две дела – първо за имуществените вреди, а едва след това и за неимуществените.
При опасни индустриални дейности държавата има позитивното задъл-жение да предприеме законодателни и практически мерки за защита на живота. В този контекст обхватът на позитивните задължения по чл. 2 и по чл. 8 от Конвенцията до голяма степен се припокриват.
Решение по делото Brincat and others v. Malta (nos. 60908/11 и др.)


Фактите: По делото са обединени 5 жалби на общо 21 жалбоподатели, 18 от които са работили за държавното корабостроително и кораборемонтно предприятие MDC в периода от 1950 - 1960 г. до 2003 - 2006 г., а останалите трима са съпругата и децата на г-н Аттард, починал през 2006 г. от мезотелиом – злокачествено заболяване, свързвано с излагането на азбест, също работил в MDC от 1959 до 1974 г.
Жалбоподателите твърдят, че при работата си първите 18 от тях и г-н Аттард са били изложени постоянно и интензивно на въздействието на азбест под една или друга форма – например при разчупване на азбестовата изолация на корабните машини се отделяли азбестови частици, каквито имало и по дрехите, с които се прибирали. Това излагало на вредното влияние и семействата им.
През 1989 г. малтийски съд установил отговорността на MDC за смъртта на друг работник – П. Пеликано, починал през 1979 г. от азбестоза, и присъдил обезщетение за вреди. Единствената реакция на работода-теля била да увери работниците, че добрата вентилация и раздаваните им текстилни маски ще ги защитят. Медицинските изследвания, които жалбоподателите си направили след смъртта на г-н Аттард и други техни колеги, а отново и през 2012 г. за целите на делото пред Съда, показали, че с изключение на един, всички имат измене-ния в плеврата, отговарящи на излагане на азбест, както и че съществува голяма вероятност за наличие на азбестови влакна в храносмилателните им органи. Освен дихателите проблеми, заради които един от жалбоподателите от години е прикован на легло и диша с кислородна маска, те са предразположени към мезотелиом.
През 2009 г. жалбоподателите предявили срещу държавата конституционни искове, като твърдели, че с бездействието си да ги защитят от риск за здравето властите са нарушили правата им по чл. 2, чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, и претендирали обезще-тение за вреди. Исковете били приети за недопустими с мотива, че жалбоподателите трябвало първо да предявят срещу държа-вата като работодател искове пред общите съдилища за имуществени вреди от непоз-волено увреждане или на плоскостта на договорната отговорност, тъй като Конвен-цията и малтийското право не предвиж-дали задължение за обезщетяване на неимуществени вреди и следователно това средство за защита било ефективно. Едва след това те имали възможност да се обър-нат към конституционните юрисдикции, ако не са получили достатъчна обезвреда за нарушените им права.
Решението:
Възражението за недопустимост поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита
44-48. Според правителството жалбоподате-лите не са използвали съществуващи ефек-тивни средства за защита по оплакванията си, основани на членове 2, 3 и 8 от Конвенцията в материалния им аспект.
61. Доводите му са, първо, че Конвенцията не гарантира право на обезщетение за неимуществени вреди и следователно искът за непозволено увреждане е достатъчно средство за защита; второ, дори да съществувало право на обезщетение за неимуществени вреди, жалбоподателите имали възможност да го получат в произ-водството пред общите съдилища, по пре-ценка на съдията; трето, съвкупността от средства за защита – иск за имуществени вреди пред общите съдилища, последван от конституционен иск за неимуществени вреди, била ефективна.
62-66. Съдът напомня, че по принцип при оплаквания по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, а също и по оплакването по чл. 8, в случая тясно свързано с тях, обезщетението за произтичащи от нарушението имуществени и неимуществени вреди трябва да бъде част от средствата за защита на жалбопода-телите. Правителството не е посочило правна норма или постоянна съдебна практика, които да доказват твърдението му, че в обикновеното производство за непозволено увреждане може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Следователно в това отношение въпросното средство не е достатъчно сигур-но, а и то не дава възможност за друга форма на поправяне на нарушението. Що се отнася до твърдяната ефективна съвкупност от средства за защита Съдът приема за установено, че в малтийското право същес-твува възможност общите съдилища да присъдят обезщетение за имуществени вреди, а конституционните да констатират нарушението и да присъдят подходящо за него средство за обезвреда, включително парично обезщетение и за двата вида вреди. Не личи, а и правителството не твърди законът да е поставял изискване sine qua non за предявяване на иск пред общите съдилища преди да бъдат сезирани консти-туционните. Въпросът е бил оставен на дискрецията на съда. Подобна система, из-бягваща ненужно натоварване на конститу-ционните съдилища, не поставя проблем. Тази цел би била постигната по-добре, ако и гражданските можеха да присъждат неи-муществени вреди, но въпреки ограниче-ните им правомощия, съвкупността от двете правни средства е била ефективна.
67-68. Съдът отбелязва обаче, че по делата на жалбоподателите Конституционният съд (КС) е тълкувал доста общо неговото решение Zavoloka v. Latvia (№ 58447/00, 7.07.2009 г.), в което наистина е приел, че държавата не е имала задължение да присъди обезщетение за неимуществени вреди, но само при обстоятелствата на конкретния случай, тъй като там властите не са били пряко или непряко отговорни за смъртта. В настоящия случай обаче жалбоподателите твърдят, че правителст-вото не ги е предпазило от констатирани негативни последици за здравето им (или риск от такива за жалбоподателя, при когото все още не са настъпили). За да получат обезщетение, те са имали две възможности: а) да предявят обикновен иск за вреди, за да бъдат обезщетени само частично, като производството би отнело години (в случая Pellicano десет), и след това да предявят останалите си претенции за обезвреда чрез конституционен иск; б) да инициират конституционно производство за обезвреда, в което исканията им за поправяне на нарушението да бъдат разгледани в цялост. Не се твърди, че втората възможност не е давала шансове за успех – конституционните юрисдикции са имали дискреционното правомощие да решат да разгледат исканията им и да се произнесат по същество, вместо да ги отклонят. Вторият начин на действие изглежда по-подходящ и предвид прак-тиката на КС, според която конститу-ционните юрисдикции могат да разгледат искането, ако обикновените средства за защита позволяват само частично поправяне на нарушението или предметът на претенциите е комплексен и за част от тях съществува обикновено средство, но за друга може да се получи обезвреда само в конституционното производство, на което в такъв случай се признава предимство. Вторият път за защита е бил и единственият възможен за жалбоподателя, който към момента няма увреждания, но е в риск да последва съдбата на колегите си.
69-72. Следователно с оглед на обстоя-телствата в настоящия случай, и по-специално предвид липсата на задължи-телно според закона или установената съдебна практика изискване за изчерпване на процедурата пред общите съдилища при такива обстоятелства, Съдът намира, че жалбоподателите не могат да бъдат винени задето са избрали да водят едно дело вместо две, още повече че те във всички случаи е трябвало да ползват и конституционния път на защита, за да получат пълна обезвреда. Поради това при специфичните обстоя-телства в случая Съдът намира, че на националните съдебни власти е била дадена възможност да поправят твърдените нару-шения на Конвенцията, но те не са го сторили. Следователно използването на конституционното производство удовлетво-рява изискването за изчерпване на вътреш-ноправните средства за защита по оплакванията, основани на членове 2, 3 и 8 от Конвенцията в материалния им аспект.
Оплакването по чл. 2 и чл. 8 от Конвенцията
73. Що се отнася до материалния аспект на чл. 2 и чл. 8, жалбоподателите се оплакват от излагането им (респективно излагането на г-н Аттард) на азбест и от бездействието на правителството.
75-78. По допустимостта на оплакването правителството твърди, че няма сигурни доказателства за пряка връзка между забо-ляванията на жалбоподателите (съответно смъртта на г-н Аттард) и работата им, нито че те са резултат от излагане на азбест. Жалбоподателите поддържат, че заради започналия необратим болестен процес и развитието на смъртоносна болест е намалена продължителността на живота им и причината е небрежността, безразсъд-ството и липсата на ангажираност на властите. Твърдят, че отговорността на държавата е още по-очевидна, като се има предвид, че тези действия и/или бездейст-вия са от страна на държавно предприятие.
79-82. Съдът напомня, че по чл. 2 от Конвенцията държавата има позитивното задължение да предприеме подходящи мерки, за да защити живота на хората под нейна юрисдикция. Това задължение е приложимо a fortiori в случаите на индустриални дейности, които са опасни поради самото си естество. Съдът напомня, че е прилагал чл. 2 както когато смъртта е настъпила, така и когато съществува сериозен риск от летален изход, макар жалбоподателят да е жив към момента на гледане на делото, и в частност когато страда от тежко заболяване като левкемия, терминален рак, ХИВ инфекция.

83-84. В случая на г-н Аттард лекарите са удостоверили, че смъртта му вероятно се дължи на излагането на азбест. По делото не се спори, че той е работил в MDC близо 15 години и многократно е търпял влия-нието на азбест. Не са установени други фактори, причиняващи рядката форма на рак, за която е известно, че е свързвана с излагането на азбест. При тези обстоя-телства и след като болестта е довела до смъртта му, Съдът намира, че чл. 2 е приложим към жалбата, подадена от неговите близки. Що се отнася до останалите жалбоподатели, също работили в MDC, от представените документи е видно, че всички освен един имат респираторни проблеми и плеврални плаки, както и други усложнения, свързани с излагането на азбест, но към днешна дата нямат мезотелиом. Не може да се каже и че състоянието им неизбежно предвещава развитието на такъв рак, нито че е животозастрашаващо. От това следва, че чл. 2 не е приложим по отношение на тях и жалбите им са несъвместими ratione personae с разпоредбите на Конвенцията.


85. В контекста на опасни дейности обаче обхватът на позитивните задължения по чл. 2 от Конвенцията до голяма степен се припокрива с този на задълженията по чл. 8. Последната разпоредба позволява, когато чл. 2 е неприложим към фактите в случая, но те очевидно засягат личния и семеен живот, оплаквания от такова естество да бъдат разгледани по чл. 8. Следователно към оплакванията на останалите жалбопо-датели е приложим чл. 8.
86-89. По другите въпроси във връзка с допустимостта Съдът приема, че компе-тентността му ratione temporis се ограни-чава до периода след ратифицирането на Конвенцията от Малта през 1967 г. и че роднините на г-н Аттард имат статус на жертви, тъй като той е починал при обстоятелства, за които се твърди, че ангажират отговорността на държавата и които повдигат въпрос по чл. 2.
90. Тъй като по чл. 2 и чл. 8 трябва да се извърши един и същи анализ, Съдът решава да разгледа съществото на оплакванията по тези разпоредби заедно.

104-106. Той приема за установено, че в MDC жалбоподателите и г-н Аттард са били изложени на азбест, и пристъпва към преценка дали в началото на 70-те години, след ратифицирането на Конвенцията, малтийското правителство е знаело или е трябвало да знае за опасността от него. По това време вече е имало множество изследвания и публикации за вредите от азбеста и е немислимо да не са били достъпни никакви източници на информация – ако не за друг, то поне за най-висшия здравен орган в страната, който е имал законово задължение да следи подобни развития. Не се сочат конкретни пречки пред достъпа до необходимата информация, нито правителството е оборило твърдението на жалбоподателите, че проблемът е бил известен. Освен това решението Pellicano само по себе си представлява имплицитно признание от национален съд, че в годините, предхож-дащи смъртта на г-н Пеликано през 1979 г., властите са знаели или е трябвало да знаят за опасността от работата с азбест и че не са взели адекватни мерки за безопасност и опазване на здравето.


107-111. Правителството се позовава на издадените през 1987 г. наредби за безопас-ността на работното място, които се отнасяли за „токсични материали“, т.е. и за азбеста. Дори да се приеме, че е така обаче, правителството не обяснява дали и как предвидените мерки са били приложени при работа с него. Едва през 2003 и 2006 г. е бил приет закон, въвеждащ практически мерки за защита, сред които задължението за информиране на хората в положението на жалбоподателите относно рисковете за здравето и безопасността им. Съдът смята, че приемането на нарочна законова уредба 15 години след момента, от който прави-телството признава, че властите са знаели за рисковете, трудно може да се смята за адекватно изпълнение на позитивните им задължения. Освен това жалбоподателите вече са били в края на кариерата си. Следователно от средата на 80-те години до момента, когато жалбоподателите са напус-нали MDC, законодателството нито е регу-лирало адекватно дейностите, свързани с азбест, нито е предвиждало практически мерки за ефективна защита на застрашените работници.
112. Съдът обръща внимание на първосте-пенното задължение за създаване на законо-дателна и административна рамка. Наисти-на, дори и при липсата на закон е възможно държавите да са изпълнили позитивните си задължения на практика, но в случая един-ственото, което държавата е предприела като работодател, е било раздаването на текстилни маски през неуточнени интер-вали. Според вещите лица по делото Pellicano „качеството на маските е било незадоволително“ и „те не са били доста-тъчно съобразени с научните данни по въп-роса през разглеждания период.“
113-114. Правителството не само не доказва, че някога са били провеждани проучвания или събирани данни относно условията на труд в MDC, за да могат работещите в такава среда да преценят рисковете за здравето и живота си, но дори поддържа, че не е било негово задължение да предоставя или да направи достъпна необходимата информация.
115. Твърдението, че властите са предлага-ли обезщетение или специални надбавки за работа с азбест е общо и не е подкрепено с доказателства за подобни мерки по отоше-ние на жалбоподателите.
116-117. Така Съдът стига до заключение, че с оглед на сериозността на заплахата и въпреки свободата на преценка на държа-вата при избора на средства, правителст-вото не е изпълнило позитивните си задъл-жения по чл. 2 и чл. 8 от Конвенцията да създаде законова уредба или да предприеме други практически действия. Следователно е налице нарушение на чл. 2 по отношение на роднините на г-н Аттард и на чл. 8 по отношение на останалите жалбоподатели.

118-127. Жалбоподателите се оплакват и от нарушение на процедурните задължения по чл. 2 за разследване на обстоятелствата и наказателно преследване на отговорните за смъртта лица. Съдът напомня, че чл. 2 е приложим само към жалбата на близките на г-н Аттард, както и че при инциденти в резултат на опасни дейности властите трябва да започнат разследване служебно, включително и защото на практика често действителните обстоятелства, при които е настъпила смъртта, са до голяма степен единствено тяхно достояние. В настоящия случай обаче не може да се поддържа, че причините за смъртта на г-н Аттард са били известни само на властите и че поради това те са били длъжни да проведат разследване ex officio, защото през 1989 г. по делото Pellicano е била установена отговорността на държавата при сходни обстоятелства и от този момент до смъртта на г-н Аттард през 2006 г. информацията за последиците от работата с азбест е била публично достъпна. Освен това за жалбоподателите не е имало пречки да подадат оплакване пред съответните органи, за да обърнат вниманието им и да поискат разследване и ангажиране отговорността на виновните за смъртта на г-н Аттард, но те не са го направили. Следователно оплакването е недопустимо поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.


Съдът обявява за недопустимо ratione personae оплакването на близките на г-н Аттард по чл. 3 от Конвенцията, тъй като нямат качеството на жертви с оглед на строго личния характер на чл. 3 и на оплакването в случая, и за явно необосно-вани оплакванията на останалите жалбопо-датели по тази разпоредба, поради липса на унизително отнасяне, както и оплакванията на всички по чл. 13 във връзка с чл. 2 и чл. 8, тъй като той е приел за ефективни наличните средства за защита, а по чл. 13 във връзка с чл. 3 – поради отсъствието на защитимо оплакване.



Задължението за ефективно разслед-ване е отделно и автономно. При определени условия то се поражда и в случаите на смърт, настъпила преди Конвенцията да влезе в сила за съответната държава.

Решение по делото Petrovic v. Serbia (no. 40485/08)
Виж по-долу в раздел „Право на живот“.







  1. ПРАВО НА ЖИВОТ








  • ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ




Съдът намира нарушение на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията в случая на Ангел Димитров-Чората. Независимо от причината за смъртта му, тя е настъпила докато е бил под контрола на полицията и е несъмнено, че е бил малтретиран. Използваната сила не е била стриктно необходима.

Властите не са спазили и задълже-нието си за ефективно разследване. При вътрешната проверка в МВР са липсвали независимост и възможност за обществен контрол и достъп на роднините на починалия. В наказа-телното производство ВКС е напра-вил нови фактически изводи относно причинната връзка и не само е оставил без отговор въпроса за необ-ходимостта и пропорционалността на използваната сила, но е приел поведе-нието на полицаите за законосъоб-разно, тъй като не е причинило смъртта, без да разграничи действия-та им и да отдаде значение на данните за побой и задушаване. Преценката е била ограничена до отговорността за убийство и не е обхванала планиране-то и провеждането на операцията, нито съмненията за опити случилото се да бъде прикрито.

Съдът отбелязва, че това не е първото дело, по което констатира несъот-ветна на стандартите по Конвенцията реакция на българските власти при смърт, настъпила докато лицето е било под контрола на полицията.

Решение по делото Dimitrov and others v. Bulgaria (no. 77938/11)




Оплакването по чл. 2 от Конвен-цията на роднините на жена, почина-ла от хипотермия и изтощение, след като избягала от дом за възрастни с психични разстройства, е недопусти-мо поради неизчерпване на вътреш-ноправните средства за защита. При причиняване на смърт по непред-пазливост е достатъчно жертвите да имат гражданскоправно средство за защита. Иск по ЗОДОВ е бил уважен в сходен случай. Жалбоподателите също са предявили такъв иск, но след като съдът е върнал исковата им молба поради неизпълнение на дадените указания, те не са го предявили отново, въпреки че са имали тази възможност.
Решение относно допустимостта по делото Lazarovi v. Bulgaria (no. 26874/08)



Съдът приема за недопустимо като подадено след 6-месечния срок оплакването по чл. 2 от Конвенцията, че действията на властите по издир-ване на изчезналия син на жалбо-подателя са били неефективни. При изчезване на лице близките му не бива да забавят необосновано подава-нето на жалба по Конвенцията, а в случая г-н Маринов е направил това няколко години след като трябва да е осъзнал, че разследването е неефек-тивно.
Решение относно допустимостта по делото Marinov c. Bulgarie (no. 20245/10)




  • ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ




Съдържанието на задължението за разследване по чл. 2 от Конвенцията зависи от конкретната ситуация, която го е породила. Когато лицето е починало по време на задържане от властите, самият факт, че те са узна-ли за смъртта, поражда задължение-то им да предприемат служебно ефективно разследване на обстоя-телствата, при които е настъпила, независимо дали твърдените извър-шители са държавни служители или неизвестни лица, или дори почина-лият се е самоувредил.

Решение по делото Petrovic v. Serbia (no. 40485/08)


Фактите: Жалбоподателката е майка на г-н Петрович, починал в болница след като – според полицията – се хвърлил от прозорец на полицейско управление в Белград.
На 16 януари 2002 г. г-н Петрович бил задържан. Според полицейския рапорт следващия ден бил отведен за повторен разпит в кабинет на втория етаж на полицейското управление и още с влиза-нето си, както бил с белезници на ръцете, внезапно се затичал към затворения прозорец, счупил с главата си двете стъкла на дървената дограма и паднал на двора. Полицейските служители не успели да го спрат. Бил откаран в болница, където починал месец по-късно.
След инцидента били направени оглед, снимки и скица на местопроизшествието. Образуваното дисциплинарно производство завършило със заключение за самоубийст-во, което не могло да бъде предотвратено от присъствалите полицейски служители.
През януари 2002 г. съпругът на жалбопо-дателката подал оплакване в прокуратурата. През ноември 2004 г., въз основа на наличните писмени доказателства и на експертно заключение, че е възможно човек с телосложението на г-н Петрович „да се промуши“ през прозореца и нараняванията му да са причинени по описания от поли-цаите начин, прокурорът приел, че липсва обосновано подозрение те да са извършили престъпление и отказал да внесе в съда искане за разследване или обвинителен акт. През февруари 2005 г. сем. Петрович подали в прокуратурата ново, по-подробно оплакване срещу полицаите, с твърдения за причиняване на тежка телесна повреда, изтръгване на самопризнания чрез принуда и малтретиране, като изразили съмнение си-нът им да се е хвърлил сам през прозореца, посочили недостатъци в разследването и поискали извършване на допълнителни действия, но отново без успех.
Жалбоподателката се възползвала от зако-новата възможност сама да поеме наказа-телното преследване и подала искане за раз-следване до районния съд. Съдия-следова-телят назначил съдебно-медицинска експер-тиза, която заключила, че е невъзможно синът й да е счупил с глава стъклото на затворения прозорец и да се е хвърлил през него, докато е с белезници на ръцете. След като разпитал полицаите, през юли 2006 г. съдия-следователят отхвърлил искането и изпратил делото на наказателен съдебен състав, който потвърдил заключението му. Върховният съд (ВС) оставил решението в сила. Жалбоподателката подала до главния прокурор молба да поиска от нейно име възобновяване на делото в защита на законността. Той уважил молбата и внесъл искане, като посочил, че съдът не е отгово-рил на нейните аргументи и е направил повърхностна проверка на доказателствата, а заключението му е погрешно и неправдоподобно. На 8 февруари 2008 г. друг състав на ВС отхвърлил искането.
През 2002 г. жалбоподателката и съпругът й предявили срещу държавата иск за обезще-тение. Съдилищата приели, че макар да е невъзможно да се установи с точност какво се е случило и чия е конкретната вина, смъртта на задържания безспорно се дължи на пропуски на държавни служители, след като е настъпила в резултат на наранявания, получени докато е бил под контрола на полицията. Окончателното решение било постановено през 2010 г., когато било изплатено и присъденото обезщетение.

Решението:

53. Жалбоподателката се оплаква, че в нарушение на процедурното си задължение по чл. 2 от Конвенцията сръбските власти не са провели адекватно и ефективно разследване на обстоятелствата, довели до смъртта на сина й, с цел да прикрият полицейско насилие.


62-65. Правителството възразява, че тя е загубила статуса си на жертва, тъй като гражданските съдилища са признали пропуските на държавата и са присъдили адекватно обезщетение, а срещу полицаите са проведени дисциплинарни и наказателни производства. Съдът намира, че в случая въпросът е тясно свързан с естеството и съдържанието на задължението по чл. 2 и поради това следва да се разгледа заедно с въпросите по същество.
66-68. Съдът се произнася служебно по допустимостта ratione temporis, тъй като някои от събитията са настъпили преди Сърбия да ратифицира Конвенцията. Той припомня, че задължението за ефективно разследване се е развило като отделно и автономно задължение, което може да обвърже държавата и по отношение на смърт, настъпила преди Конвенцията да влезе в сила за нея. С оглед на принципа за правна сигурност обаче, в такива случаи темпоралната юрисдикция на Съда обхваща само процедурни действия или бездействия, осъществени след като Конвенцията е влязла в сила. Освен това периодът от време между между смъртта и влизането на Конвенцията в сила трябва да е разумно кратък – по принцип не повече от 10 години, и по-голямата част от действията по разследването трябва да са били извършени или дължими след влизането на Конвенцията в сила. В извънредни ситуа-ции Съдът може да упражни юрисдикцията си и без да са налице горните условия. В случая смъртта е настъпила и повечето предварителни действия по разследването са извършени преди Сърбия да ратифицира Конвенцията на 3 март 2004 г., но след това наказателното производство е продължило още почти четири години, извършени са още действия и са взети всички решения. Поради това за ответната държава е възникнало процесуално задължение да разследва смъртта на сина на жалбоподателката и жалбата е съвместима с Конвенцията ratione temporis.

73-74. Съдът припомня, че съдържанието на задължението за разследване зависи от конкретната ситуация, която го е породила. При умишлено отнемане на живот офи-циалното разследване и/или съдебното наказателно производство са най-добра гаранция за осигуряване на защита по чл. 2, но в случаите на непредпазливост проце-дурното задължение може да влезе в действие при завеждане на дело от родни-ните на починалия и може да е достатъчно гражданско, административно или дори дисциплинарно средство за защита. Когато обстоятелствата около смъртта са до голяма степен достояние само на държавни служители или органи, инициирането на подходящо производство ще зависи от провеждането на адекватно официално разследване, което трябва да бъде независи-мо и безпристрастно. Ако лицето е почина-ло по време на задържане от властите, са-мият факт, че те са узнали за смъртта, по-ражда задължение по чл. 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на обстоятелствата, при които е настъпила, независимо дали твърдените извършители са държавни служители или са неизвестни, или дори починалият се е самоувредил, и властите не могат да оставят на инициа-тивата на близките му да подадат формално оплакване или да поемат отговорността за провеждането на разследване.



78. В случая се твърди, че г-н Петрович е починал след падане от прозорец докато е бил под контрола на властите. Следовател-но те е трябвало да извършат ефективно официално разследване по свой почин.
80. Съдът припомня, че сам по себе си искът за вреди не е изпълнение на проце-суалните изисквания на чл. 2 при смърт по време на задържане, защото ако държавата беше свободна да реагира единствено с плащане на обезщетение, без да направи необходимото за преследване и наказване на виновните, когато има основания за това, би било възможно нейни служители да злоупотребяват с правата на намиращи се във властта им лица фактически безнака-зано и правните забрани за причиняване на смърт и малтретиране биха били неефек-тивни на практика.
82. Вътрешното дисциплинарно производс-тво очевидно не може да се счита за средство, годно да доведе до установяване на фактите. При отсъствието на важни гаранции като обществен надзор и участие на жалбоподателката, дисциплинарният орган се е доверил изключително на показанията на самите полицаи и следова-телно са липсвали изискваните по чл. 2 задълбоченост и обективност.
83-98. Относно наказателното производство Съдът отбелязва, че след инцидента власти-те са предприели по своя инициатива действия, които не попадат в темпоралната му юрисдикция, но са от значение за кон-текста и при преценката на положението като цяло. Ограниченият им обхват се е отразил на разследването след ратифика-цията. Лисват данни за часа на инцидента и на огледа; дали са взети пръстови отпеча-тъци и други проби и дали са изследвани дрехите на пострадалия и на полицаите; защо задържаният е заведен в кабинет, а не например в стая за разпит; дали е направен опит за вземане на показания от евентуални свидетели. Няма снимки, фокусирани върху прозореца и мястото на падане. Освен това извършилите огледа и разпита служители са от същото поделение като замесените поли-цаи и няма данни дали последните са били лишени от възможност да синхронизират версиите си преди да бъдат разпитани. Аутопсията е извършена три дни след смъртта, но не са направени токсикологи-чен анализ и снимки и не е анализиран начинът на причиняване на всяко нараня-ване поотделно. На прокурора е отнело две години и 9 месеца да назначи експертиза и да разгледа наличните писмени доказа-телства, без да е провел разпити или еле-ментарни действия като следствен експери-мент, или да се е опитал да установи дали инцидентът е бил наблюдаван от външни свидетели. Не са били изследвани и причи-ните за предполагаемото самоубийство. Мотиви за заключението на прокурора не са били връчени на жалбоподателката, нито са представени на Съда. Националните съдилища са отхвърлили исканията на жалбоподателката за извършване на редица действия и са потвърдили заключението на прокурора, въпреки остро критичното искане на главния прокурор. Те не са призовали вещите лица за обяснение на противоречията между заключенията, а са се основали само на част от доказателст-вата, подкрепящи тезата на полицаите. С оглед на тези сериозни пропуски в разследването Съдът намира, че жалбопо-дателката не е загубила статуса си на жертва, отхвърля предварителното възраже-ние на правителството и установява нарушение на чл. 2 от Конвенцията в процедурния му аспект.

Полша е нарушила чл. 2 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 6, като съзнателно и умишлено е дала възможност на ЦРУ да изведе жалбоподателя от терито-рията й, въпреки че е имала инфор-мация за реалната и сериозна опасност в САЩ той да бъде осъден на смърт.

Решение по делото Al Nashiri v. Poland (no. 28761/11)

Виж по-долу в раздел „Забрана на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне“.




Правителството не е изпълнило позитивните си задължения по чл. 2 и чл. 8 от Конвенцията да предприеме подходящи мерки, за да защити живота и здравето на работещите в държавно предприятие, изложени на продължително въздействие на азбест.
Решение по делото Brincat and others v. Malta (nos. 60908/11 и др.)
Виж по-горе в раздел „Допустимост на жалбите“.



  1. ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ





  • ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ



Режимът на сегрегация и изолация, при който жалбоподателите са изтър-пявали наказанието доживотен зат-вор, и който не е бил оправдан от конкретни съображения за сигурност, наложени от поведението им, съчетан с материалните условия, при които са държани, както и с липсата на адек-ватни възможности за занимания и с продължителното време, прекарано при тези условия (съответно 12 и 14 години), представлява нечовешко и унизително отнасяне. В нарушение на чл. 13 от Конвенцията жалбоподате-лите не са имали ефективно вътреш-ноправно средство за защита по оплакванията им от условията, при които изтърпяват своите наказания.

Съдът намира нарушение на чл. 3 и относно наказанието доживотен зат-вор без замяна на първия жалбопода-тел, като прилага стандарта, изведен по делото Vinter and Others v. the United Kingdom 1. Приема, че до изме-нението на НК от 2006 г. не е същест-вувала яснота дали намаляване на наказанието е възможно de jure, а едва от началото на 2012 г., ако правомощието за помилване продъл-жи да се упражнява в съответствие с решение № 6/2012 г. на КС и нововъ-ведената практика, може да се прие-ме, че то е възможно de facto и че жалбоподателят знае, че съществува механизъм, който действително ще позволи обсъждане на евентуалното му освобождаване. При това режимът и материалните условия на изтърпя-ване на наказанието са ограничили сериозно възможността той да се поправи и да постигне прогрес, така че да има реална надежда един ден наказанието му да бъде намалено. Не е правена и задълбочена периодична оценка на процеса на превъзпитание.

На основание чл. 46 Съдът приема, че за изпълнение на решението Бълга-рия следва да реформира правната рамка, регламентираща режима на изтърпяване на наказанието доживо-тен затвор (със и без замяна), като премахне автоматичното прилагане на силно ограничителния режим през първите 5 години и предвиди прила-гането на специален режим само въз основа на конкретна оценка на риска и за стриктно необходимото време.

Решение по делото Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 и 61199/12)




Оплакванията по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията на роднините на жена, починала от хипотермия и изтоще-ние, след като избягала от дом за възрастни с психични разстройства, са недопустими ratione personae, тъй като жалбата е подадена след смърт-та на пряката жертва на твърдяното неглижиране и малтретиране.
Решение относно допустимостта по делото Lazarovi v. Bulgaria (no. 26874/08)






Съдът е комуникирал жалба с оплакване по чл. 3 от Конвенцията. Жалбоподателят твърди, че адми-нистративното наказание, наложено на основание чл. 78а от НК на трима полицаи за нанесения му в поли-цейското управление побой, е оче-видно непропорционално на тежест-та на извършеното престъпление.
Дело Myumyun c. Bulgarie (no. 67258/13)







  • ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ




Полша носи отговорност за изтезава-нето на жалбоподателя в таен център за задържане на ЦРУ на територията й, както и за извеждането му от страната по пътя на извънсъдебните предавания на лица, с което е бил изложен на риск от по-нататъшни изтезания в други подобни центрове в чужбина. Властите й са улеснили ЦРУ в извършването на тези действия и не са направили опит да ги предотвратят, въпреки че са разполагали с информация за практиките на САЩ във „войната срещу тероризма“ и рискът от малтретиране трябва да им е бил известен.
Решение по делото Husayn (Abu Zubaydah) v. Poland (no. 7511/13)
В същия смисъл решение по делото Al Nashiri v. Poland (no. 28761/11)


Фактите: Жалбоподателят е палестинец без гражданство, понастоящем задържан във военноморската база на САЩ в залива Гуантанамо. Подозиран, че е сред най-влия-телните фигури в Ал Кайда, на 27 март 2002 г. той бил заловен в Пакистан от агенти на САЩ и задържан в различни тайни бази на Централното разузнавателно управление по програмата на ЦРУ за особено ценни задържани. На 5 декември 2002 г. бил прехвърлен в такава база в Полша, където бил държан до 22 септември 2003 г. След това бил изведен от територията на страната и прехвърлян в други тайни центрове за задържане на ЦРУ в чужбина.
През март 2008 г. полската прокуратура образувала наказателно производство сре-щу неизвестен извършител във връзка с твърденията за наличие на тайни бази на ЦРУ в страната. Разследването все още продължава.
Решението:
Твърдяното нарушение на чл. 38 от Конвенцията
338-369. Съдът установява нарушение на чл. 38 от Конвенцията поради отказа на полските власти да представят исканите документи от значение за разглеждането на делото. Държавите не могат да се позовават на националните си разпоредби за тайната на разследването, нито на липсата на подробна уредба в процедурния правилник на Съда относно боравенето с чувствителна информация. Съдът разполага с възмож-ности да осигури адекватни гаранции според особеностите на всеки конкретен случай и практиката му в това отношение е ясна и стабилна. Отказът на полското правителство възпрепятства изпълнението на задачата му и Съдът има право да направи съответните заключения въз основа на поведението му.
Установяване на фактите
419. Страните спорят по фактите. Въз основа на наличните доказателства Съдът приема за установено извън всяко разумно съмнение следното:
1) На 5 септември 2002 г. жалбоподателят и г-н Ал Нашири са пристигнали в Шимани на борда на самолет, ползван от ЦРУ за предавания на лица. 2) От 5 декември 2002 г. до 22 септември 2003 г. жалбоподателят е бил задържан в център за задържане на ЦРУ в Полша с кодовото име „Кварц“, намиращ се в Старе Киекути. 3) Там той е бил разпитван и подложен на стандартните процедури и третиране, прилагани от ЦРУ по програмата за особено ценни задържани. 4) На 22 септември 2003 г. той е бил прехвърлен от ЦРУ в друг негов таен център за задържане в чужбина на борда на самолет за предавания.
420-445. Въз основа на наличните обилни и съответстващи си косвени доказателства Съдът приема, че Полша е имала информация за характера и целта на дейността на ЦРУ на нейна територия и като му е позволила да ползва въздушното й пространство и летището, съдействала е за прикриване на движението на самолета за предаване и е предоставяла логистика и услуги, е оказала сътрудничество при подготовката и изпълнението на операциите по предаване, тайно задържане и разпит на нейна територия. С оглед на широкораз-пространената информация за малтретиране и злоупотреби от властите на САЩ по отношение на задържани лица, заподозрени в тероризъм, Полша е трябвало да знае, че като дава възможност на ЦРУ да задържа такива лица на нейна територия, ги излага на сериозен риск от отнасяне в нарушение на Конвенцията. Следователно е била ангажирана отговорността й по чл. 1 от Конвенцията да осигури на всички лица под нейна юрисдикция гарантираните от тази конвенция права.
Процедурен аспект на чл. 3 от Конвенцията
482-493. Съдът отбелязва, че Полша е започнала разследване на твърденията за наличие на тайни центрове на ЦРУ на нейна територия едва около 6 години след описаните събития, въпреки вече наличната към 2002-2003 г. публична информация за малтретиране на задържани от САЩ членове на Ал Кайда. Бездействието й е продължило и след поименното й посочване през 2005 г. като страна, в която е възможно да има таен затвор на ЦРУ, подкрепено и от оповестените през 2006 - 2007 г. резултати от международните проучвания. Съдът не вижда друго обяснение за това, освен че естеството на дейността на ЦРУ на полска територия и съучастието на Полша е трябвало да останат тайна между разузнавателните служби на двете държави. Досега на представителите на жертвите и на общест-веността, а дори и пред Съда, са разкрити оскъдни и мъгляви данни за воденото разследване, включително и за какви престъпления става въпрос, въпреки че с оглед на твърдените тежки нарушения на човешки права общественият контрол е особено необходим. Конвенцията и в частност чл. 2 и чл. 3 изискват не само ефективно разследване, но и подходящи законови и практически гаранции срещу нарушаване на охранените права от разуз-навателните служби, по-специално при тайните им операции, и обстоятелствата в случая будят безпокойство относно спазва-нето на това изискване в полския правен ред. Към датата на разглеждане на настоя-щото дело, повече от 6 години след начало-то на разследването, то все още е висящо, не е постигнат значителен прогрес и, както изглежда, не са идентифицирани отговор-ните лица. Съдът заключава, че разследва-нето не е бързо, задълбочено и ефективно, поради което отхвърля възражението за неизчерпване на вътрешноправните средс-тва за защита и установява нарушение на чл. 3 в процедурния му аспект.
Материалноправен аспект на чл. 3 от Конвенцията
503-514. От наличните документи се установява, че по програмата за особено ценни задържани ЦРУ е използвало различни техники за сломяване на волята им за съпротива, като обръсване, съблича-не, изолация, лишаване от сън и храна, шум. Жалбоподателят е бил първият такъв задържан, техниките са изпробвани върху него и единствено той е бил продължително и систематично подлаган на всичките. Докладът на Международния комитет на Червения кръст от 2007 г. съдържа шокиращо описание на жестокото трети-ране, което е претърпял – от покриване на носа и устата с кърпа, върху която се излива вода, през бой и затваряне в сандък, до излагане на студ и лишаване от храна. Съдът намира, че този негов опит от предишните места, където е бил задържан, следва да се отчете. Макар че в Полша поне в началото е бил подложен на по-смекчени техники за разпит, той е изпитвал чувства на постоянен страх от връщане към предишните брутални методи, несигурност за по-нататъшната си съдба и пълна зависимост на оцеляването му от предоста-вянето на исканата информация, което допълнително е утежнило страданията му от приложените по-рано стандартни техни-ки. Като разглежда всички тези елементи и кумулативния им ефект върху жалбоподате-ля, Съдът намира, че той е бил подложен на „преднамерено нечовешко отношение, при-чиняващо много тежки и жестоки страда-ния“, с цел придобиване на информация, по обмислен и организиран начин, което може да бъде окачествено като изтезание по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Физи-чески изтезанията са дело на ЦРУ, но Полша носи отговорност, тъй като въпреки задължението си по чл. 1 във връзка с чл. 3 от Конвенцията, полските власти са улес-нили ЦРУ в извършването им и не са направили опит да ги предотвратят, макар че са разполагали с информация за практиките на ЦРУ във „войната срещу тероризма“ и трябва да им е бил известен рискът от малтретиране, на който е бил изложен жалбоподателят. Полша е била наясно и с опасностите от по-нататъшно малтретиране, свързани с извънсъдебното предаване на лица от една държава на друга. Следователно ответната държава носи отговорност за нарушенията на права-та на жалбоподателя по чл. 3 от Конвенция-та в материалноправния му аспект.
Твърдяното нарушение на чл. 5 от Конвенцията
515-526. Жалбоподателят се оплаква, че в периода от 5 декември 2002 г. до 22 септември 2003 г. е бил задържан тайно, без изпълнение на каквито и да било законови процедури, с цел да бъде лишен от гаранциите по чл. 5. Полша е дала възможност на ЦРУ за това, както и за прехвърлянето му от нейната територия в други тайни центрове за задържане, излагайки го на реален и сериозен риск от по-нататъшно такова задържане. Съдът отбелязва, че тайните задържания на заподозрени в тероризъм са били основен елемент на програмата на ЦРУ за предавания на лица, замислена именно с цел те да бъдат лишени от правна защита, включително срещу произволно задържане. Операциите са зависели до голяма степен от съдействието на националните власти чрез осигуряване на помещения, охрана, логистика. Полша е разполагала с инфор-мация и за последващото транспортиране на жалбоподателя извън територията й по пътя на извънсъдебното предаване. В това отношение и тук са валидни изводите, направени по чл. 3. Ето защо Съдът намира, че ответната държава е извършила наруше-ние на чл. 5 от Конвенцията.
Твърдяното нарушение на чл. 8 от Конвенцията
527-534. Жалбоподателят се оплаква, че Полша е дала възможност да бъде подложен на различни форми на физическа и психическа злоупотреба и да бъде държан без връзка с външия свят и семейството си. Съдът припомня, че понятието за личен живот е широко и може да обхваща физическия и психически интегритет, включително при лишаване от свобода. Член 8 защитава и правата на лично развитие и на отношения с други човешки същества и външния свят, а зачитането на човешкото достойнство е самата същност на Конвенцията. С оглед на заключенията си по членове 3 и 5 от Конвенцията, Съдът приема, че действията и бездействията на ответното правителство в случая представ-ляват и намеса в правото на жалбоподателя на личен и семеен живот и че тази намеса не се основава на закона. Поради това Полша е нарушила и чл. 8 от Конвенцията.
Твърдяното нарушение на чл. 13 от Конвенцията
535-545. Като се позовава на заключението си относно ефективността на наказателното производство, водено от полските власти по случая, Съдът установява нарушение и на правото на жалбоподателя на ефективни вътрешноправни средства за защита във връзка с оплакванията му по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията.
Твърдяното нарушение на чл. 6 от Конвенцията
546. Жалбоподателят се оплаква, че като е дала възможност на ЦРУ да го изведе от нейната територия, Полша го е изложила на реален и сериозен риск властите на САЩ да му откажат правосъдие, в нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Макар че те не са повдигнали обвинение срещу него, този риск е налице, докато продължават да го задържат.
555-558. Съдът припомня заключението си, че жалбоподателят е бил подложен на изтезания с цел изтръгване на признания или информация, и отбелязва, че в евентуален процес срещу него пред военна комисия, каквито САЩ сформира за съдене на чужди граждани в рамките на войната срещу тероризма, голяма част от важните или дори решаващи доказателства ще бъдат получени чрез изтезания. По времето на трансфера на жалбоподателя от Полша процедурните правила на тези комисии не са изключвали допускането на доказа-телства, събрани по този начин. Като взема предвид, че военните комисии не са били създадени въз основа на закона, не са осигурявали гаранции за независимост от изпълнителната власт и безпристрастност и не са били легитимни по американското и международното право, както и че е имало достатъчно голяма вероятност да допуснат доказателства, получени чрез изтезания, Съдът заключава, че по времето, когато жалбоподателят е бил изведен от Полша, е съществувала реална опасност процесът срещу него, който според публично достъпната информация би бил проведен от такава комисия, да представлява явен отказ на правосъдие. В допълнение Съдът отбелязва, че към датата на разглеждане на делото, т.е. повече от 12 години след въпросните събития, на жалбоподателя все още не е повдигнато обвинение. Послед-ното разглеждане на законността на задържането му е било извършено през 2007 г. Според Съда това само по себе си представлява явен отказ на правосъдие. Следователно съдействието на ответната държава за извеждането на жалбоподателя от нейната територия ангажира отговор-ността й по чл. 6, § 1 от Конвенцията и тя е е нарушила тази разпоредба.
По делото Al Nashiri v. Poland (no. 28761/11) Съдът също установява нарушения на членове 3, 5, 6, 8 и 38 от Конвенцията. В допълнение той приема, че Полша е нарушила чл. 2 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 6, като е съдействала на ЦРУ да изведе жалбо-подателя от територията й, въпреки че е имала информация за реалната и сериозна опасност в САЩ той да бъде осъден на смърт. Съдът заключава, че тези действия на ответното правителство ангажират и отговорността на Полша по чл. 3 от Конвенцията. На основание чл. 46 от Конвенцията Съдът приема, че ответното правителство следва да направи спешни постъпки за избягване на опасността жалбоподателят да бъде осъден на смърт, като поиска от властите на САЩ дипломатически уверения, че няма да му бъде наложено смъртно наказание. Съдът намира, че настоящото развитие на международното право и международните отношения дава на ответната държава възможност да вземе реални мерки, за да защити жалбоподателя от съществуващите рискове за живота и здравето му в рамките на чужда юрисдикция.








Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница