Електронно издание



страница1/3
Дата28.10.2018
Размер333.5 Kb.
  1   2   3


ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ


БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 22, юли 2012 г.

Съдържание

В настоящия двадесет и втори бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решения, постановени през юли 2012 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по всички дела срещу България и по дела срещу други държави, както и подбрани дела на Съда на Европейския съюз по дела, касаещи права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.


Подбрани и представени са решения в следните области:

  • право на живот;

  • забрана за изтезаниe и нечовешко и унизително отнасяне или наказание;

  • право на свобода и сигурност;

  • право на справедлив съдебен процес, разумен срок и презумпция за невиновност;

  • право на зачитане на личния и семейния живот;

  • свобода на изразяване, на съвестта и религията, на събранията и на сдружаване;

  • право на собственост;

  • забрана срещу дискриминация;

  • други права.

Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.






  1. ПРАВО НА ЖИВОТ






  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Властите не са успели да изпълнят задълженията си да осигурят ефективно наблюдение в училище, пред което момче е било намушкано с нож от ученик.

Решение на Съда по делото Kayak v. Turkey (no.60444/08)

Фактите: Жалбоподателите са роднините на Sedat Kayak, 15-годишно момче, което през 2002 г. било намушкато с нож от E.Г., 18-годишен ученик, на 150 м. от училище-пансион, в което E. Г. учел. През 2000 и 2001 г. директорът на училището правил искания пред образователната дирекция да бъдат поставени решетки на прозорците на общежитието, обръщайки внимание, че лесно можело да се проникне вътре, както и полицейскто присъствие, за да се осигури защитата на учениците от прояви на тормоз пред училището от младежки банди.

На 27 септември 2002 г. Sedat Kayak и негови приятели отишли до училището, за да посетят техните братя. В двора на училището станал скандал между тях и E. Г., следствие на който E. Г. намушкал Sedat Kayak с откраднат от училищния стол нож за хляб, следствие на което Sedat Kayak починал. Впоследствие Е. Г. бил осъден за убийството. Жалбоподателите завели дело за вреди заради бездействие на администрацията, но искът им бил отхвърлен, тъй като не била установена отговорност на административните власти.



Решението: ЕСПЧ отбелязва, че училищните власти имат важна роля в опазване здравето и живота на учениците и тяхната защита от насилие, докато са под училищен контрол. Наистина училищният персонал не може да се очаква да наблюдава всеки ученик по всяко време; същевременно обаче движението вътре и отвън пред училището изисква засилено наблюдение. Съдът в това отношение отбелязва, че директорът на училището неуспешно е обръщал внимание на образователните власти на проблемите със сигурността. В конкретния случай скандалът, възникнал между Sedat Kayak, приятелите му и E. Г., е станал в двора на училището, а E. Г. е успял да открадне нож от училищния стол, въпреки задълженията на персонала да осигурява наблюдение над стола по време на ядене, над общежитието и двора (поради ограничения персонал обаче училището понякога възлагало тази задача дори на ученици). Поради тези съображения Съдът намира, че властите не са успели да изпълнят задълженията си да осигурят ефективно наблюдение в училището, поради което е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията.



  1. ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Съдът отхвърля жалба срещу България във връзка с оплаквания на български граждани за действия, случили се на италианска територия в юрисдикцията на италианските власти, при положение, че българските органи са оказали необходимото съдействие в рамките на своята компетентност.
Решение на Съда по делото M and others v. Italy and Bulgaria (no. 40020/03)
Фактите: Жалбоподателите са четирима български граждани от ромски произход – двама родители, дъщеря им Л. М. и съпругата на сина им. През май месец 2003 г. семейството заминало за Италия, тъй като им била обещана работа във вила в Рим при сръбски гражданин, също от ромски произход. Жалбоподателите твърдят, че няколко дни след като пристигнали, те били малтретирани и заплашвани и принудени да се върнат в България, като оставят непълнолетната си дъщеря в Рим. Момичето било непрекъснато бито, изнасилвано и принуждавано да краде. Представените пред Съда медицински доклади сочат, че тя действително е имала редица наранявания и причинени инфекции и е възможно те да са причинени по описания от нея начин.
След като майката на Л. М. и снаха й се върнали в Италия десетина дни по-късно, те подали сигнал до италианските власти, които при полицейска операция на 11 юни 2003 г. освободили момичето. Жалбоподателите се върнали в България и неколкократно писали писма до италианските власти с искане за информация по случая, като настоявали да се образува наказателно производство срещу сръбското семейство. Вместо това обаче, след проведени разпити след освобождаването на момичето в Италия било заведено дело срещу тях за набедяване. Те се обръщали и към българските власти с искане за сътрудничество между органите на двете държави.
Версията, представена по делото от италианските и българските власти, е че жалбоподателите са отишли в Италия при сръбското семейство, където дъщеря им била дадена за съпруга на един от тях срещу няколко хиляди евро и следователно при наличието на ромска сватба и че не можело да се повдига въпрос за отвличане, трафик на хора и т.н.
Пред Съда жалбоподателите твърдят нарушение на забраната за изтезания по чл. 3 от Конвенцията, тъй като италианските власти не са освободили момичето своевременно и така не са предотвратили нейното продължително насилване, както и в процедурен аспект срещу властите на двете държави за това, че не са провели ефективно разследване по случая. Те твърдят още, че италианските власти са се отнесли лошо с майката на момичето при проведения разпит. Освен това жалбоподателите се оплакват срещу Италия и България и за нарушение на забраната за принудителен труд по чл. 4 от Конвенцията, като смятат, че Л. М. е била принуждавана да се занимава с организирана престъпност и била жертва на трафик на хора. Освен това те твърдят, че са били дискриминирани от двете държави поради ромския си произход, в противоречие с чл. 14 на Конвенцията.
Решението: ЕСПЧ намира нарушение на процедурния аспект на чл. 3 на Конвенцията срещу Италия във връзка с непроведено разследване по оплакванията на Л. М. и посочва, че дори да е бил налице брак, държавата е длъжна да извърши разследване в случай на оплакване за сексуално насилие, още повече с оглед на факта, че момичето е било непълнолетно. Властите не са разпитали други възможни свидетели по делото, а и са приключили проверката по жалбите на жалбоподателите в рамките на по-малко от ден, поради което е нямало как да установят точно фактите по тях.
По отношение на оплакванията на жалбоподателите по чл. 3 срещу България, Съдът ги отхвърля като недопустими, тъй като разглежданите събития са се случили под юрисдикцията на Италия и извън юрисдикцията на България. Следователно за България не съществува задължение да проведе разследване по случая и в Конвенцията не се съдържа право, според което държавата следва да осигури дипломатическа защита или да осъществи друг вид международна намеса с оглед защита на индивидуални права. Освен това Съдът отбелязва, че българските власти неколкократно са оказвали натиск върху италианските си колеги, за да бъдат предприети адекватни действия от тяхна страна.
ЕСПЧ обявява за недопустими и оплакванията по чл. 4 на Конвенцията срещу Италия, като отбелязва, че описаните обстоятелства можеше да представляват трафик на хора, но пред Съда не са представени доказателства, които да установяват това и да потвърждават версията на жалбоподателите, че Л. М. е била изпратена в Италия за извършване на незаконни действия. Поради това и италианските власти не са имали задължение да разследват трафик. По отношение на същите оплаквания срещу България Съдът посочва, че ако твърдяният трафик на хора е започнал на територията на нашата държава, то той би бил компетентен да разгледа съответните отговорности на държавата в тази връзка. Съдът обаче вече е установил, че обстоятелствата по случая не представляват трафик на хора и единственото оплакване на жалбоподателите е, че българските власти не са им оказали съдействие при отношенията с италианските органи, а не че не са разследвали евентуален трафик. Съдът смята, че българските власти са им оказали съдействие и са поддържали сътрудничество с италианските си колеги.
Съдът отхвърля и твърденията за нарушение на забраната за дискриминация по чл. 14 на Конвенцията. Той напомня, че при разследване на случаи на насилие, държавните власти имат допълнително задължение да предприемат адекватни мерки за разкриване на расистки мотиви и установяване дали събитията са повлияни от етническа омраза. ЕСПЧ обаче смята, че дори да се приеме версията за случилото се на жалбоподателите за достоверна, отнасянето към тях не би могло да се квалифицира като расистко или продукт на етническа омраза. Жалбоподателите освен това не са индикирали това пред полицейските власти, за да започне разследване по оплакването. Макар че приема, че италианските власти не са успели адекватно и ефективно да разследват твърденията на жалбоподателите, Съдът не смята, че този факт е повлиян или е следствие на дискриминация. ЕСПЧ отбелязва в тази връзка и че жалбоподателите нямат оплаквания за антиромско отношение или за произнесени расистки обиди от полицията, прокуратурата или съда в Италия.
ЕСПЧ не присъжда обезщетение за това нарушение, защото жалбоподателите не са поискали обезщетение към момента, когато Съдът е изискал това от тях. По делото има особено мнение на съдия Калайджиева във връзка с оплаквания по чл. 3 и чл. 4, по които не е намерено нарушение.


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Като не е осигурила адекватна защита на човек с психически и физически увреждания срещу тормоз, упражняван от малолетни ученици, държавата е нарушила позитивните си задължения по чл. 3.
Решение на Съда по делото Đorđević v. Croatia (no. 41526/10)
Фактите: Първият жалбоподател, който е с физически и психически заболявания, живеел с майка си (втората жалбоподателка) на приземен етаж в кооперация в близост до основно училище. И двамата жалбоподатели се оплакват, че в периода юли 2008 – февруари 2011 г. са били системно тормозени от ученици и че властите не са направили нищо, за да ги защитят. Децата звънели на вратата по различно време, плюели по първия жалбоподател, ритали го и го блъскали, горели ръцете му с цигари, вандалствали и крещели обиди и по двамата жалбоподатели. Тормозът се отразил крайно негативно на първия жалбоподателя – той бил объркан, уплашен и гневен. Не веднъж жалбоподателите подавали оплаквания до редица органи, включително социалните служби. Много пъти звънели в полицията и искали да им бъде помогнато. След всяко обаждане полицаи пристигали в дома им, понякога твърде късно, като често само казвали на децата да се махат или да престанат да вдигат шум. Освен това полицаите разпитали няколко ученика, но отбелязали, че макар да признават, че са упражнили насилие спрямо първия жалбоподател, те са твърде малки, за да носят наказателна отговорност.
Решението: По оплакването по чл. 3 от Конвенцията ЕСПЧ отбелязва, че първият жалбоподател е бил тормозен продължително време и в резултат се е чувствал безпомощен и уплашен, а поне веднъж е бил и физически наранен. Според Съда това малтретиране е достатъчно сериозно, за да е нужна защитата на чл. 3. Актове на насилие, които нарушават забраната на чл. 3, нормално изискват прилагане на наказателноправна мярка. В настоящия случай обаче повечето от твърдените извършители са били деца под 14-годишна възраст, които по националния закон не са наказателно отговорни. Много е възможно също така нито едно от деянията само по себе си да не представлява престъпление, но въпреки това всички деяния, взети заедно, са несъвместими с чл. 3.
Към случая на жалбоподателя следователно следва да се прилагат позитивните задължения на държавата, които тя има извън сферата на наказателното право, когато компетентните държавни органи са наясно, че спрямо човек с психически и физически увреждания се упражнява сериозен тормоз. Властите са знаели за тормоза от самото начало и са били длъжни да предприемат всичко необходимо, за да защитят първия жалбоподател. Макар полицаите да са разпитали децата, които се твърди, че са били замесени и макар, че проблемът е бил обсъждан в училището с учениците и родителите им, на практика не е било направено нищо, за да се прецени реално ситуация и да се предотвратят последващи инциденти. Съдът е шокиран от пълното отсъствие на социалните служби, които нито са осигурили специалист, който да работи с децата, нито са предоставили психиатрична помощ на първия жалбоподател. На тези основания Съдът намира нарушение на чл. 3 по отношение на първия жалбоподател.
По оплакването по чл. 8 Съдът отбелязва, че тормозът над първия жалбоподател неизбежно е накърнил личния и семейния живот на неговата майка. В светлината на заключението си за нарушение на чл. 3 Съдът не може да постанови друго, освен че властите не са предоставили адекватна защита на правата на втората жалбоподателка по чл. 8. Съдът е намерил нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 3 и с чл. 8 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са можели да се оплачат от актовете на насилие и тормоз спрямо тях.
За да изпълни задълженията си, произтичащи от предишни решения на Съда по аналогични случаи, Румъния трябва да въведе ефективна система от правни средства, която да позволи на националните власти да подобрят условията в затворите, включително като предоставят на лишените от свобода адекватна медицинска помощ, и да предоставят подходящо обезщетение на жертвите на нарушение на чл. 3 (нечовешко и унизително отнасяне).
Решение на Съда по допустимост по делото Iacov Stanciu v. Romania (no. 35972/05)







  1. ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Продължаването на задържането и принудителното психиатрично лечение на жалбоподателката не са били придружени с достатъчно законови гаранции срещу произвол.
Решение на Съда по делото X v. Finland (no.34806/04)
Фактите: Жалбоподателката, г-жа X., е педиатърка по професия. През април 2001 г. тя била арестувана по подозрение, че е помогнала на жена да отвлече дъщеря си, която била настанена в социален дом за подкрепа на семейства във Финландия. По-късно били повдигнати обвинения срещу жалбоподателката, че е повлияла на майката да вземе решение да отвлече детето. По време на наказателното производство съдът наредил на г-жа Х. да се извърши съдебнопсихиатрична експертиза, но тъй като тя се укрила, съдът наредил задържането й под стража и по-късно тя била трансферирана в психиатрична клиника, където доктор заключил, че се налага принудителното й лечение в клиника. Въз основа на заключението му Бордът на съдебномедицинската психиатрия при Националната медико-правна институция взел решение през февруари 2005 г. за принудителното й лечение. Това решение било потвърдено впоследствие от Върховния административен съд през октомври 2005 г.
Междувременно през март 2005 г. клиниката започнала да поставя принудително на г-жа Х. инжекции със Zyprexa и Risperdal Consta, тъй като тя отказвала да ги приема по орален път. Последвали две решения, взети от работещи в клиниката доктори за продължаване на лечението й. Тези решения били обжалвани от г-жа Х. пред административните съдилища, но без успех. Тя подала и жалби до различни институции срещу принудителното администриране на лекарства върху нея, които останали също без успех. През януари 2006 г. г-жа Х. била освободена от клиниката. Наказателното производство приключило срещу нея, като съдът намерил, че г-жа Х. е извършила престъплението, в което била обвинена, но не следва да носи наказателна отговорност поради липса на вменяемост по време на извършването му.
Решението: По отношение на оплакванията на жалбоподателката, че задържането й в психиатричната клиника не е било законно и противоречи на чл. 5 от Конвенцията, Съдът разглежда отделно оплакването за задържане за принудително лечение от 17 февруари 2005 г. нататък и отделно предхождащото го задържане за осъществяване на съдебнопсихиатрична експертиза.
По отношение на задържането за осъществяване на съдебнопсихиатрична експертиза Съдът го намира за законно и в съответствие с изискванията на чл. 5 за липса на произволност. Той го разглежда по чл. 5, § 1 (b), който позволява на националните власти да задържат някого заради неизпълнение на законосъобразно съдебно решение. В случая на жалбоподателката съдът е наредил осъществяването на експертизата с цел да прецени нейната вменяемост при извършването на престъплението, в което е била обвинена, като накрая на наказателното производство именно въз основа на заключенията от експертизата съдът е намерил, че г-жа Х. не следва да бъде наказателно отговорна. Освен това, макар престоят в болницата на г-жа Х. с цел извършване на експертизата да е бил сравнително дълъг – от 11 ноември 2004 г. до 17 февруари 2005 г., той е бил продължен поради необходимост от извършване на още изследвания, бил е под постоянния надзор на Националната медико-правна институция и не е излязъл извън законовия максимален срок. Поради това Съдът отхвърля като явно неоснователно оплакването на жалбоподателката, че задържането й от 11 ноември 2004 г. до 17 февруари 2005 г. за извършване на съдебнопсихиатрична експертиза по наказателното дело срещу нея е било незаконно.
Що се отнася до оплакването й, че след 17 февруари 2005 г. задържането й за принудително лечение е било незаконно Съдът приема, че то следва да се разгледа по чл. 5, § 1 (e) относно задържането на душевноболни лица. Първоначално решението за настаняването й за принудително лечение е било основано, макар и не на съдебно решение, на преценката на независим административен орган - Борда на съдебномедицинската психиатрия при Националната медико-правна институция, и на заключението на доктор, неучаствал във вземането на решението, че ако не бъде лекувана, състоянието й може да застраши сериозно здравето й. Това решение е било потвърдено от Върховния административен съд. Поради това първоначалното решение за настаняването на г-жа Х. за принудително лечение не поставя проблеми. Не е така положението обаче по отношение на решенията за продължаване на това задържане, взети на два пъти през юли 2005 г. и януари 2006 г., които за Съда не са предоставили на жалбоподателката достатъчно гаранции срещу произвол. По-конкретно, решенията не са се основали на независими мнения, тъй като те са били взети по закон от доктори от лекуващата клиника и пациентите така нямат право на друго, независимо медицинско мнение. Съдът намира това положение за проблематично, тъй като не създава гаранции срещу произвол при взимането на решение за продължаване на лечението в клиниката.
Освен това по финландския закон пациентите нямат право да искат преглед на нуждата от продължаване на лечението, а такъв периодичен контрол може да стане само по инициатива на властите на всеки 6 месеца. Съдът е намирал вече в други свои решения, че не е достатъчно инициативата за периодичен контрол над нуждата от продължаване на принудителното лечение да е само на властите. Този проблем се подсилва и от факта, че по финландския закон заповедта за принудително хоспитализиране на пациент в психиатрична клиника съдържа и автоматично разрешение за принудително администриране на медикаменти върху него, дори и против волята му, като пациентът няма своевременно правно средство да се защити срещу това. Поради тези причини ЕСПЧ намира, че в случая е нарушен чл. 5, тъй като законът не е в съответствие с Конвенцията – не е предоставил достатъчно гаранции на г-жа Х. срещу произвол.
Съдът намира още и нарушение на чл. 8 от Конвенцията – право на зачитане на личния живот на жалбоподателката, заради принудителното администриране на медикаменти върху нея въпреки волята й. Това администриране е било съобразно националния закон, но този закон не е предоставил достатъчно гаранции срещу произвол в тия случаи – докторите са имали право да предприемат най-драстични мерки независимо от волята на г-жа Х., те не са били длъжни да искат писменото съгласие на лицето или на неговите роднини или настойници/ попечители, като автоматично са можели да приложат принудително лечение при несъгласие на лицето. Освен това техните решения не са подлежали на съдебен контрол и преценка за пропорционалност на принудителното администриране на медикаментите с възможност да се иска неговото прекратяване. Поради това Съдът заключава, че изискването на законност на намесата в правото на личен живот по чл. 8 на Конвенцията не е било изпълнено в настоящия случай, тъй като не са били налице достатъчно гаранции срещу произвол при принудителното лечение.
Произволното задържане на известен украински опозиционен лидер, г-н Юрий Люценко, е в противоречие с изискванията на чл. 5, §§ 1, 2, 3 и 4.
Решение на Съда по делото Lutsenko v. Ukraine (no.6492/11)
ЕСПЧ отбелязва по-специално, че основанията, изтъкнати от властите за задържането под стража на г-н Люценко в подозрение за извършване на престъпления по служба, са били спорни, неадекватни и противоречащи на принципите на справедливия процес. Сред основанията на властите за задържането му са били например това, че той и адвокатът му са преглеждали твърде бавно делото, че не си признавал вината или че бил упражнил натиск върху свидетелите като давал интервюта в медиите. Съдът подчертава, че властите са имали други средства да дисциплинират страните в процеса при протакане на делото, а не да санкционират лицето чрез задържането му заради упражняването на правата му да се запознава с делото. Освен това за Съда е доста притеснително, че задържане може да е основано на това, че лицето упражнява свое основно право на справедлив процес - да не уличава себе си в извършване на престъпление, което означава, че някой може да бъде наказан от украинските власти за това, че упражнява свои основни права в процеса. Така също фактът, че г-н Люценко дава интервюта във връзка с процеса, украинското правителство по никакъв начин не е посочило как това застрашава свидетелите. Г-н Люценко е известен опозиционен лидер и е нормално да се очаква той да изразява публично мнение за процеса.
Освен това ЕСПЧ намира и нарушение на чл. 18 във връзка с чл. 5 от Конвенцията (ограниченията, допустими в съответствие с Конвенцията относно упражняването на правата, не могат да се прилагат за цели, различни от предвидените). Съдът приема, че арестът и задържането на г-н Люценко с мотива, че той изкривява общественото мнение, като прави изявления в медиите, определено показват, че властите са искали да го накажат заради публичното му изразено несъгласие с обвиненията и публичните му твърдения, че е невинен. Следователно задържането му е било използвано и за други цели, различни от тези по чл. 5 от Конвенцията.








Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница