Електронно издание


ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС



страница2/3
Дата28.10.2018
Размер333.5 Kb.
#103004
1   2   3


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Нова квалификация на обвиненията срещу жалбоподателя при гледане на наказателното дело срещу него от последната съдебна инстанция е попречила на организиране на неговата защита и е довела до несправедлив съдебен процес в противоречие с изискванията на чл. 6, § 3, (a) и (b) на Конвенцията. Освен това временното отстраняване на жалбоподателя от длъжност поради наличието на висящо производство срещу него в продължение на над 6 години не е пропорционално и не представлява нормална и неизбежна последица на наказателното производство.
Решение на Съда по делото D.M.T. and D.K.I. v. Bulgaria (no. 29476/06)
Фактите: Жалбоподатели са Д.М.Т. и съпругата му Д.К.И. На 28.07.1999 г. бизнесмен подал сигнал до службите за борба с организираната престъпност, че г-н Д.М.Т. поискал от него голяма сума пари като подкуп във връзка с длъжността му в икономическа полиция към МВР. В резултат Д.М.Т. бил задържан и впоследствие бил осъден за пасивен подкуп на 20 години лишаване от свобода с присъда от 30.10.2002 г. на Военния апелативен съд. С решение от 14.07.2004 г. ВКС върнал делото, тъй като преценил, че деянията на жалбоподателя следва да се квалифицират като измама. При повторното гледане на делото исканията на защитата за още доказателства били отказани, а Военният апелативен съд потвърдил отново първоинстанционната присъда за пасивен подкуп. Друг състав на ВКС с окончателен акт от 21.10.2005 г. изменил решението, като осъдил г-н Д.М.Т. за измама на 7 години лишаване от свобода и постановил конфискуване на половината от дела му от семейното жилище.
Междувременно, поради висящото наказателно производство срещу него, още през август 1999 г. жалбоподателят бил временно отстранен от длъжност. Според вътрешното право той не можел да извършва друга дейност освен преподавателска или изследователска. Затова той неколкократно отправял искания да бъде уволнен, за да може да си потърси друга работа, но бил освободен едва на 09.12.2005 г., след като процесът приключил окончателно.
Пред Съда г-н Д.М.Т. се оплаква от нарушаване на правата му по чл. 6, § 1 и 6, § 3 (a), (b) и (d) на Конвенцията, поради продължителността на производството, преквалификацията на обвиненията срещу него при гледане на делото на последната инстанция, както и липсата на възможност да организира защитата си, като разпита свидетели и събере допълнителни доказателства. Освен това жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8 заради отсраняването му от длъжност, поради което не е получавал заплата и не е можел да си намери работа, а е трябвало да се издържа от доходите на съпругата си и да взима пари назаем от близки. Жалбоподателят се оплаква още за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по чл. 13 във връзка с чл. 6, § 1 и чл. 8 на Конвенцията, както и за нарушение на правото му по чл. 1 от Протокол № 1 във връзка с конфискация на половината от дела му от семейното жилище.
Решението: ЕСПЧ намира нарушение на разпоредбите на чл. 6, § 3, (a) и (b), поради извършената от ВКС преквалификация на деянията. Съдът отбелязва, че обвиненията в измама след връщане на делото от ВКС не са били преквалифицирани нито от прокурора, нито от апелативния съд, а последната съдебна инстанция не е уведомила страните по никое време при гледане на делото за точната квалификация, която възприема. ЕСПЧ подчертава, че е от еднакво значение жалбоподателят да бъде уведомен както за фактите, въз основа на които е обвинен, така и за правната квалификация на деянията му. Ако г-н Д.М.Т. беше правилно информиран, стратегията му за защита би била друга, особено с оглед различията в съставите на престъпленията измама и подкуп по НК. Съдът счита, че ВКС е трябвало да даде възможност на жалбоподателя да изложи своите аргументи по новото обвинение и следователно е налице нарушение на правото на справедлив процес и по-специално на разпоредбите на 6, § 3, (a) и (b) на Конвенцията. Поради това, ЕСПЧ не намира за необходимо да разглежда отделно твърденията във връзка със събирането на доказателства.
ЕСПЧ установява и нарушение на изискването за разумен срок на производството, тъй като намира, че за забавяне от около 2 години и половина от общо 6 години и 2 месеца продължителност на процеса са отговорни властите и този факт е с особено значение с оглед отстраняването на жалбоподателя от длъжност.
Поради нарушенията на чл. 6 на Конвенцията, ЕСПЧ не смята за необходимо да разглежда отделно оплакванията на жалбоподателя по чл. 1 от Първия протокол във връзка с конфискация на половината от дела му от семейното жилище.
Съдът намира нарушение и на чл. 8 на Конвенцията във връзка с отсраняване от длъжност на г-н Д.М.Т. ЕСПЧ смята, че наложената мярка е в съответствие със закона и преследва легитимна цел за превенция на престъпността, но не е налице справедлив баланс между правата на жалбоподателя и обществения интерес. Съдът отбелязва, че всяко неоправдано забавяне на производството повлиява и на продължителността на действие на принудителната мярка. ЕСПЧ посочва, че за разлика от обстоятелствата по делото Каров с/у България, в настоящото дело се повдига въпросът за небходимостта и пропорционалността на отстраняването от длъжност. Докато подобна мярка е оправдана с оглед недопускане конфликт на интереси в държавната служба, в случая прилагането на тази бланкентна забрана за около 6 години представлява неоправдано бреме за жалбоподателя. Българските власти не са посочили основателна причина за отказа да уволнят г-н Д.М.Т., което би му позволило да потърси друга работа, а това не би попречило на наказателното производство и следователно мярката не е пропорционална на преследваната легитимна цел и не представлява нормална и неизбежна последица от съществуващия наказателен процес.
В съответствие с постоянната си практика ЕСПЧ намира нарушение на правото на ефективни вътрешноправни средства по чл. 13 във връзка с оплакването по чл. 6, § 1 от Конвенцията за продължителността на процеса. Съдът намира и нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 8, тъй като правителството не е установило да съществуват правни средства, които да овъзмездят жалбоподателя в случая.
За намерените нарушения Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5800 евро.
Налице е нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6, § 1 , когато националните съдилища са приложили грешно процедурните правила за изчисляване на преклузивните срокове за подаване на жалба.
Решение на Съда по делото Radeva v. Bulgaria (no. 13577/05)
Фактите: През март 2003 г. г-жа Радева поискала от общинската социална служба да й бъде отпусната еднократна помощ за зъболечение. Службата й отказала, защото жалбоподателката вече била получила помощ за отопление. Г-жа Радева обжалвала отказа пред висшестоящия административен орган и след потвърждаване, при обжалването по съдебен ред с решение от 04.03.2004 г. СГС отхвърлил иска като недопустим, поради изтичане на 14- дневния преклузивен срок за подаване на жалба. Г-жа Радева депозирала жалбата си на 7-ми май; срокът изтичал на 1-во число, но дните от 1-ви до 6-ти май били неработни. С окончателно решение ВАС отхвърлил жалбата на г-жа Радева, като посочил, че срокът е изтекъл на първия работен ден след 1-ви май (събота), а именно - 3 май.
Пред Съда жалбоподателката твърди, че опкакването й не било разгледано по същество от националните съдилища, които изчислили сроковете грешно в нарушение на правото й на достъп до съд по чл. 6 и чл. 13 на Конвенцията.
Решението: Съдът напомня, че правото на дсотъп до съд не е абсолютно и държавата има свобода на преценка при поставяне на условията за обжалване, но въведените ограничения не бива да засягат същността на правото на достъп до съд, освен това трябва да преследват легитимна цел и да са пропорционални на тази цел. ЕСПЧ отбелязва, че при тълкуването на процедурни правила за спазване на срокове националните съдилища следва да действат с оглед правилното администриране на правосъдието и зачитане принципа на правната сигурност. (вж. Díaz Ochoa v. Spain, no. 423/03). ЕСПЧ намира нарушение на чл. 6, § 1 на Конвенцията, тъй като намесата в правата на жалбоподателката не е била оправдана и не е преследвала легитимна цел, като е засегното правото на достъп до съд, понеже националните съдилища са приложили грешно чл. 33, ал. 4 на тогавашния ГПК. Съдът посочва, че през 2003 г. първият работен ден след 1 май (четвъртък, а не събота, както посочва ВАС) е бил именно 7-ми май. Според Съда не е било необходимо г-жа Радева да прилага изричното решение на МС за официалните празници, както твърди правителството.
ЕСПЧ присъжда на жалбоподателката 800 евро за разноски по делото, като счита, че намереното нарушение представлява достатъчно обезщетение. Съдът също отбелязва, че подходяща индивидуална мярка би била възобновяване на делото по чл. 239, ал. 6 на АПК (вж. Yanakiev v. Bulgaria, No. 40476/98; Idakiev v. Bulgaria, No. 33681/05).
Съдът заличава жалби по три дела с оплаквания за прекомерна продължителност на гражаданско производство, поради постигане на приятелско споразумение или едностранни декларации на Правителството.
Решение на Съда по допустимост по делата Sotirov v. Bulgaria (no 19985/06), Vasileva and others v. Bulgaria и други жалби (no. 15423/07 и други) и Savov v. Bulgaria и други жалби (no. 24358/06 и други)
Съдът не намира нарушение на правото на справедлив процес по оплакване във връзка с проведения контрол над наложените дисциплинарни наказания на лишен от свобода.
Решение на Съда по делото Marin Kostov v. Bulgaria (no. 13801/07) – виж раздел 6







  1. ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Съдът обявява за недопустима жалба с оплаквания за нарушение на правото на личен живот поради неспазване на шестмесечния срок за подаване на жалба по правилата на чл. 35 на Конвенцията.
Решение на Съда по допустимост по делото Aramov v. Bulgaria (no. 28649/03)
Фактите: На 28.11.2000 г. полицейски служители посетили дома на жалбоподателя и го отвели в полицейското управление против волята му, за да дава писмени обяснения. В периода май 2001 г. - октомври 2003 г. г-н Арамов бил призоваван неколкократно. След като адвокатът му поискал информация относно причините и правните основания за разпит на жалбоподателя, полицията посочила, че името му било в списъка на криминално проявените лица за кражба на превозни средства. Жалбоподателят завел дело за вреди по ЗОДОВ срещу регионалната дирекция на вътрешните работи и посочил, че редицата незаконни и неоправдани задържания за разпит повлияли негативно на репутацията му. С решение от януари 2003 г., неподлежащо на по-нататъшно обжалване, окръжният съд отхвърлил иска на г-н Арамов, тъй като приел, че разпоредбите на ЗОДОВ не били приложими в случая. Жалбоподателят твърди, че не бил уведомен за постановеното решение и той и адвокатът му редовно правили справки в деловодството на съда, без да получат информация. Научил за решението през август 2003 г. при справка по интернет. Според данни от съдебния регистър делото било върнато в районния съд на 21 януари 2003 г. и архивирано през април с. г.
Пред ЕСПЧ г-н Арамов твърди, че многократните арести и включването му в списъка на криминално проявени лица, без срещу него да е било образувано някога наказателно производство, се отразили негативно на доброто му име. Жалбоподателят поддържа, че тази намеса в личния му живот е неоправдана и не преследва легитимна цел, в нарушение на чл. 8 на Конвенцията, както и на чл. 13 в тази връзка.
Решението: Съдът отхвърля жалбата на г-н Арамов като недопустима при условията на чл. 35, §§ 1 и 4 на Конвенцията, тъй като жалбоподателят не е спазил 6-месечния срок. Съдът изследва, съобразно материалите и доказателствата по делото, в кой момент жалбоподателят е могъл да узнае за решението на окръжния съд. ЕСПЧ приема за недоказани твърденията на г-н Арамов, че съдебните власти не са изпълнили задължението си да регистрират навреме решението в деловодната система, като отбелязва, че жалбоподателят не представя никакви доказателства за проверките си в деловодството и за липсата на обяснение. ЕСПЧ отбелязва, че от момента, когато делото е било върнато на районния съд, т. е. 21.01.2003 г, той е можел да се запознае с него и е могъл да получи копие. Като приема тази дата за начало на 6-месечния срок, Съдът счита, че той е изтекъл на 21.07.2003 г, а жалбата е подадена на 22.08.2003 г.
Временното отстраняване на жалбоподателя от длъжност поради наличието на висящо производство срещу него в продължение на над 6 години не е пропорционално и не представлява нормална и неизбежна последица на наказателното производство.
Решение на Съда по делото D.M.T. and D.K.I. v. Bulgaria (no. 29476/06) – виж раздел 4


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Непропорционално е засегнато правото на зачитане на личния живот на двойка, носители на генетично заболяване, заради забраната в италианския закон за извършване на генетичен скрийнинг преди ин-витро процедура.
Решение на Съда по делото Costa and Pavan v. Italy (no.54270/10)
Фактите: Делото касае италианска двойка, носители на генетично заболяване – цистофиброза. След едно забременяване на жената, при което била открита болестта в ембриона и последвал аборт, двойката желаела да заченат чрез ин-витро процедура и да се извърши генетичен скрийнинг на ембриона преди имплантирането му в жената, за да се избегне пренасянето на болестта. Италианският закон обаче забранява диагностиката преди имплантирането, като същевременно позволява ин-витро процедура за двойки, при които мъжът страда от предавани по полов път болести като ХИВ/ СПИН или хепатит B и C, с цел да се избегне риска от пренасянето на болестта.
Решението: ЕСПЧ не приема аргументите на италианското правителство, че забраната цели да защити здравето на майката и детето и избягването на рискове от злоупотреби, като отбелязва сериозните последствия за родителите и особено майката в случаи, когато по-късно по време на бременността се установи наличието на болестта и трябва да се прибегне към аборт. Съдът обръща внимание на противоречието в законовото решение в Италия – от една страна се забранява имплантирането само на здрави ембриони, а от друга – се разрешава аборта при плод, който показва симптоми на генетичната болест. Това законодателно решение е причинило на жалбоподателката страдание и притеснение да трябва да зачене по нормален начин и да се подложи на аборт, ако впоследствие се установи, че плода носи генетичната болест. Освен това много малка част от държавите членки на Съвета на Европа съдържат подобна забрана в законодателствата си. Поради тези съображения Съдът приема, че е налице непропорционално засягане на правото на зачитане на личния живот на жалбоподателите, в противоречие с чл. 8 от Конвенцията.
Като са отказали да разгледат по същество жалбата на мъж срещу отказа на властите да позволят на почти напълно парализираната му съпруга да се снабди с лекарство, с което да сложи край на живота си, властите са нарушили процедурните му права по чл. 8 на Конвенцията.
Решение Koch v. Germany (no. 497/09)
Фактите: Жалбоподателят е вдовец. След инцидент през 2002 г. съпругата му останала напълно парализирана до степен, че се нуждаела от апарат за дишане и непрестанно обслужване. Поради това желанието й да сложи край на живота си било непоколебимо. През ноември 2004 г. тя подала молба до Федералния институт за лекарства и медицинско оборудване да й бъде разрешено да се снабди с медикамент, с който да извърши самоубийство в дома си. Институтът отказал да й даде разрешение, защото искането й противоречало напълно на закона, който предвиждал предоставяне само на живото-поддържащи и подпомагащи средства, но не и средства, които да улесняват човек да отнеме живота си. Г-н Koch и съпругата му подали жалба по административния ред срещу решението. На 12.09.2005 г. г-жа Koch извършила самоубийство в Швейцария с помощта на организацията Dignitas.
На 3 март 2005 г. Институтът потвърдил решението си и уведомил жалбоподателя, че няма право да подава административна жалба, тъй като лично той няма правен интерес от такова дело. През април г-н Koch завел дело пред административния съд за прогласяване незаконосъобразността на решението на Института. Жалбоподателят твърдял, че Институтът е бил длъжен да издаде исканото разрешение на съпругата му. На 21.02.2006 г. съдът отхвърлил иска като недопустим и постановил, че жалбоподателят не е активно легитимиран, тъй като не може да твърди, че негови права са били нарушени. Съдът освен това приел, че решенията са законосъобразни и съобразени с чл. 8 на Конвенцията. Решението било потвърдено и от апелативния съд, а през ноември 2008 г. Конституционният съд не допуснал до разглеждане конституционната му жалба. Според мотивите на съда жалбоподателят не можел да се позовава на посмъртно право на съпругата си на човешко достойнство, а освен това наследник не можел да предявява иск за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя.
Решението: Жалбоподателят твърди, че като са отказали да разгледат жалбата му по същество германските съдилища са нарушили правата му по чл. 8.
Правителството оспорва, че е имало намеса в правата на жалбоподателя по чл. 8. Съдът отбелязва, че това дело следва да се разграничи от делата, заведени от името на починалия от наследници или роднини, защото в случая жалбоподателят претендира, че са нарушени неговите права по чл. 8. Той твърди, че страданията на съпругата му и последващите обстоятелства около смъртта й са го засегнали в качеството му на любящ и грижовен съпруг. Г-н Koch и съпругата му са били женени близо 25 години и са били много близки. Той е бил до нея и след 2002 г., приел е решението й да сложи край на живота си и я е придружил в пътуването й до Швейцария, за да изпълни решението си. Личното му отношение се доказва още повече от факта, че е подал заедно със съпругата си жалбата срещу отказа на Института и след смъртта й е предявил иск пред съдилищата от свое име. При тези изключителни обстоятелства, Съдът приема, че г-н Koch е имал силен и продължаващ интерес искът му да бъде разгледан от съдилищата.
Освен това, случаят засяга основополагащи въпроси, свързани с желанието на болен човек сам да определи кога да бъде сложен край на живота му, които въпроси са от обществен интерес, надхвърлящ конкретния човек и интересите на г-н Koch и починалата му съпруга.
И накрая, Съдът не може да се съгласи с аргумента на правителството, че не е имало нужда да се уважи искането на жалбоподателя да продължи делото на жена си, тъй като тя е можела да изчака приключването на производството пред германските съдилища. Съдът отбелязва, че въпросните производства са приключили повече от три години и девет месеца след смъртта й и не е негова задача да преценява дали съпругата на жалбоподателя, която вече е била решила да сложи край на дългогодишните си страдания, е трябвало да чака края на едно триинстанционно производство, за да е сигурна, че съдилищата ще се произнесат по иска й.
На тези основания Съдът приема, че г-н Koch може да претендира, че е бил директно засегнат от отказа на германските власти да позволят на съпругата му да се снабди с медикамент, с който да сложи край на живота си. Следователно е имало намеса в правата му по чл. 8. И тъй като правителството не твърди, а и Съдът не смята, че отказът да се разгледа иска по същество преследва някоя от легитимните цели, посочени в чл. 8, намира, че правата на г-н Koch, гарантирани от чл. 8, са били нарушени.
По същината на оплакването – дали е трябвало да бъде уважено искането на жалбоподателя и съпругата му и да й бъде предписан медикамент, който да й позволи да сложи край на живота си Съдът отбелязва, че само в 4 от разгледаните 42 законодателства на страни членки по Конвенцията е позволено на лекари да предписват медикаменти, които да позволят на пациент да отнеме живота си. Липсата на консенсус между страните членки на Съвета на Европа и свободата на преценка, която държавите имат в тази сфера, е основание Съдът да ограничи преценката си само до процедурния аспект на чл. 8 и да приеме, че германските съдилища са били тези, които е следвало да се произнесат по съществото на жалбата.
Според Съда оплакването на жалбоподателя за нарушаване на правата на починалата му съпруга е недопустимо ratione personae. Съдът не намира основание да се разграничи от последователната си практика, че правата по чл. 8 са строго лични и непрехвърлими, следователно г-н Koch не е правно легитимиран да предяви подобно оплакване.
Публичното оповестяване на запис на телефонен разговор на виден политик по време на производството по отстраняване от длъжност на литовския президент не представлява нарушение на правото на личен живот.
Решение на Съда по делото Drakšas v. Lithuania (no. 36662/04)
Фактите: Жалбоподателят е сред основателите на либералната партия в Литва, чийто председател е бившия президент Паксас. През март 2003 г. секретните служби подслушали и записали телефонен разговор на жалбоподателя с Юрий Борисов – основен спонсор на кандидат-президентската кампания на Паксас. През ноември 2003 г. записът бил излъчен по две национални телевизии. Секретните служби отричали каквото и да било участие в изтичането на информацията. Не било установено кой е дал материала на медиите.
Същата година жалбоподателят бил заподозрян в участие в различни престъпления и било дадено съдебно разрешение за подслушването му. Службите записали редица негови разговори с президента и с президентски съветници. Жалбоподателят неуспешно обжалвал разрешението за подслушване. Националният съд постановил, че то е било необходимо в интерес на националната сигурност и борбата с престъпността. На жалбоподателя било отказано да му се предостави събраната от службите информация, защото тя вече била препратена по наказателни дела срещу други заподозрени, както и да му бъде дадена информация за резултатите от разследването по повод изтичането на записите на разговора му със спонсора.
На заседание на Конституционния съд по делото срещу президента Паксас били прослушани част от записите на разговори на жалбоподателя с президента, както и този със спонсора. Тъй като заседанието било публично и се предавало пряко по телевизията, записите също били излъчени в ефир.
Жалбоподателят се оплаква по чл. 8 от подслушването и от това, че разговорите му са били изнесени публично. Позовавайки се на чл. 6 и чл. 13 той твърди, че не е имал ефективно правно средство, чрез което да се оплаче, че телефонът му е бил подслушван.
Решението: По оплакването чл. 8 Съдът отбелязва, че страните не спорят, че подслушването представлява намеса в личния живот и че в случая тази намеса има своето правно основание в литовския закон и е била разрешена от съдия въз основа на данни за участие на жалбоподателя в престъпления. Съдът не приема аргумента на жалбоподателя, че подслушването и записването на разговорите му с президента е било незаконно. Вярно, че законът не позволява подслушването на разговорите на държавния глава, но инцидентното участие на президента в телефонен разговор не прави автоматично подслушването незаконно и за другата страна в разговора. Съдът обаче намира нарушение на чл. 8 по отношение на подслушването на разговора със спонсора, тъй като, като са позволили да изтече секретна информация по време на наказателно разследване, която по закон трябва да се пази, докато тече разследването, а в допълнение и все още не са открили отговорните за това, службите са нарушили разпоредбите на закона.
Що се отнася до публичното изслушване на записите на разговорите на жалбоподателя по време на заседанието на Конституционния съд Съдът напомня, че медиите имат за задача да разпространяват информация и идеи, а обществото има право да ги получава, още повече, когато са замесени високопоставени политически фигури. Такива лица неизбежно и напълно съзнателно са се съгласили да бъдат внимателно наблюдавани от медиите и обществото. Следователно изслушването на разговорите на жалбоподателя в производството пред КС е било в съответствие със закона и е било необходимо в едно демократично общество за защита правата на другите – т.е. не е имало нарушение на чл. 8.
Претърсването на дома на жалбоподателя, който е адвокат и е ползвал дома си като офис и изземването на документи, свързани с негови клиенти, разследвани за данъчни измами, представлява друго нарушение на правата на жалбоподателя по чл. 8.
По оплакването, че жалбоподателя не е бил информиран за даденото разрешение за подслушването и че следователно не е можел да го обжалва (оплакване за липса на правно средство за защита по чл. 13), Съдът отбелязва, че неминуемо секретните средства за наблюдение се прилагат без знанието на наблюдавания и следователно изискването на Конвенцията за предвидимост не означава, че всеки следва да може да предвиди кога властите биха подслушвали комуникациите му. В допълнение липсата на предварително уведомяване на жалбоподателя е било компенсирано, поне на теория, от строгите изисквания на приложимия закон по отношение на специалните разузнавателни средства и употребата на събраната по този начин информация. Следователно, в това отношение не е имало нарушение на чл.13. Съдът обаче е намерил нарушение на разпоредбата по отношение на неуспешните опити на жалбоподателя в последствие да оспори разпореждането на съда за подслушването на разговорите му, тъй като в конкретния случай не е имало институция, която ефективно да контролира прилагането на специалните разузнавателни средства.
Съдът не намира нарушение на чл.13 по оплакването, че жалбоподателят не е имал средство да получи събраната чрез подслушването му информация, тъй като отказът на секретните служби е обоснован и мотивиран, а именно, че информацията е приложена по други две наказателни производства, по които са били повдигнати сериозни обвинения.



Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница