Електронно издание
Принудителното автоматично администриране на медикаменти върху жалбоподателката не е било придружено с достатъчно законови гаранции срещу произвол
Изтегляне 333.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- 9. ДРУГИ ПРАВА ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел.: 02/980 39 67
Принудителното автоматично администриране на медикаменти върху жалбоподателката не е било придружено с достатъчно законови гаранции срещу произвол. Решение на Съда по делото X v. Finland (no.34806/04) – виж раздел 3
Налагане на дисциплинарно наказание на затворник поради оплаквания до прокуратурата срещу затворническите власти, възприети от тях като клеветнически, представлява непропорционална намеса в свободата на изразяване на лишения от свобода в нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Marin Kostov v. Bulgaria (no. 13801/07 Фактите: На 26 и 31 октомври 2006 г. последователно, директорът на затвора в Белене, където жалбоподателят излежавал присъда лишаване от свобода, наредил изолирането на г-н Костов в наказателна килия за по 5 дни поради сбиване с други затворници. През време на изтърпяване на дисциплинарните наказания г-н Костов получил колет от майка си, който обаче не му бил предаден. След като затворническите власти му отговорили, че колет не е получаван, жалбоподателят подал оплакване до прокуратурата, като настоявал да се извърши разследване по случая и посочил, че затворническата администрация често допускала грешки и в случая е извършила престъпление по чл. 171 от НК (скриване или унищожаване на чужда кореспонденция). Затворническата администрация възприела писмото на г-н Костов до прокуратурата като клеветническо и на 29.01.2007 г. му наложила наказание изолация в наказателната килия за 14 дни. Съдът формулира оплакванията на г-н Костов по повод наложеното му наказание за подаденото оплакване до прокурора в светлината на разпоредбите на чл. 8 (право на личен живот) и чл. 10 (свобода на изразяване) на Конвенцията. Решението: ЕСПЧ установява нарушение на чл. 10, като намира, че наказанието на жалбоподателя е явно непропорционално на преследваната с него цел и не е било необходимо в едно демократично общество. Съдът преценява, че налагането на наказание за 14 дни престой в изолирана килия поради изявления, квалифицирани от затворническата администрация като клевета, представлява намеса в свободата на изразяване на г-н Костов. Като прилага установените в практиката стандарти, Съдът установява, че наложеното наказание има своето правно основание във вътрешното законодателство и следователно е предписано от закона, освен това то преследва и легитимна цел, а именно – защита на репутацията и правата на другите, в случая служителите на затвора в Белене. При анализ на необходимостта от подобна намеса в едно демократично общество, ЕСПЧ напомня, че държавата има свобода при предприемане на мерки за адекватна реакция срещу клеветнически обвинения (вж. Heinisch v. Germany, no. 28274/08). Съдът още отбелязва особената необходимост от защита срещу обидни и клеветнически твърдения от естество да нарушат доверието в държавните служители и тяхната служба. Що се отнася до дисциплината в затвора обаче трябва да се има предвид особената уязвимост на лишените от свобода и следователно са необходими сериозни основания за налагане наказания на затворници за предполагаемо неверни обвинения срещу затворническите власти. Затова Съдът следва да прецени дали намесата е била пропорционална на преследваната с нея легитимна цел и дали нейните основания, посочени от националните власти, са достатъчни и относими (вж. Janowski v. Poland [ГО], и Raichinov v. Bulgaria). В настоящото дело Съдът прилага тези стандарти и отбелязва, че изказванията на г-н Костов са извършени в контекста на спор между него и администрацията по отношение ограничаване правото му да получи колет от семейството си. Те са посочени в писмо до прокуратурата, компетентна да извършва контрол над пенитенциарните институции. Поради факта, че първо е опитал да получи информация за колета от затворническите власти и след техния отговор, че такъв не е пристигал, е решил да подаде оплакване до прокуроратурата, Съдът смята, че г-н Костов е действал с убеждението, че твърденията му са верни и че той не е имал други намерения, освен да инициира разследване на поведението на администрацията. Още повече, че жалбоподателят е показал на затворническите власти писмото си до прокуратурата. Затова ЕСПЧ не смята, че е била налице належаща социална необходимост от намеса в свободата на изразяване на г-н Костов (вж Zakharov v. Russia, no. 14881/03). Въпреки че в писмото си жалбоподателят е преувеличил в твърденията си, то не съдържа обидно слово и не представлява заплаха за репутацията на служителите, тъй като съдържанието му не е станало публично достояние. Съдът смята, че оплакване до прокуратурата е бил адекватен начин по вътрешното право за атакуване на ограниченията върху личните права на затворниците, тъй като въпросът за колета не е могъл да бъде отнесен до съда и този факт е от съществено значение при оценка на пропорционалнността на намесата. В тази връзка ЕСПЧ се присъединява към решение от 16.03.2007 г. на зам.-министъра на правосъдието, според което дисцилинарната отговорност на затворниците не бива да ограничава техните права на жалби и оплаквания и с поведението си управата на затвора в Белене е предала доверието на жалбоподателя и е създала пречки за неговото поправяне. Съдът посочва и Препоръка от 11.01.2006 г. за Европейските правила за затворите, като смята, че наказание, наложено на затворници за оплаквания, които не представляват злоупотреба, може да има възпиращ ефект върху докладване на нередности в затвора. Според Съда наказанието освен това е явно непропорционално, тъй като жалбоподателят е наказан за максималния допустим от закона период и това е довело до ограничаване правата му на свиждане, кореспонденция и социални контакти, което е оказало влияние и върху личния му живот. Нито едно от посочените съображения обаче не е било взето под внимание от националните съдилища, нито е бил разгледан въпросът за свободата на изразяване на жалбоподателя. Съдът следователно установява нарушение на чл. 10 и не намира за необходимо да разгледа и оплакване по чл. 8 от Конвенцията. Съдът разглежда и оплакване на жалбоподателя по чл. 6, § 1 на Конвенцията във връзка с проведения контрол над наложените му наказания от 26 и 31.10.2006 г. и от 29.01.2007 г. ЕСПЧ не намира нарушение на правото на справедлив процес относно производството по повод наказанията от 26 и 31 октомври, тъй като не установява, че отказ за призоваване на свидетели, посочени от жалбоподателя, е повлияло на справедливостта на процеса. Съдът подчертава, че разпоредбата на чл. 6, § 1 не съдържа правила за допустимост на доказателства или тяхната оценка, понеже те са предмет на регулиране от националното право и националните съдилища. Относно оплакването, че не му е била осигурена правна помощ, жалбоподателят не е показал да му е било попречено да си наеме свой адвокат, а предметът на дисциплинарните производства не е бил от такава сложност, че да налага безплатна правна помощ (вж. mutatis mutandis, McVicar v. the United Kingdom, no. 46311/99, и обратно Airey v. Ireland). Съдът не намира за необходимо да разглежда отделно оплакванията по чл. 6, § 1 във връзка с производството по наказанието от 29.01.2007 г. и твърденията на г-н Костов, че съдът не е бил безпристрастен и обективен с оглед заключенията по чл. 10 на Конвенцията. ЕСПЧ присъжда обезщетение на жалбоподателя за неимуществени вреди в размер на 4500 евро.
Осъждането на журналист за това, че е спомогнал за разпространението на изявления, направени от друг по време на интервю, сериозно накърнява приноса на пресата към дискусията по въпроси от обществен интерес и не следва да се допуска, освен ако сериозни причини не го налагат. Решения на Съда по делата Björk Eiðsdóttir v. Iceland (no. 46443/09) и Erla Hlynsdottir v. Iceland (no. 43380/10) Фактите: Жалбоподателките са две исландски журналистки, осъдени за клевета да заплатят обезщетение на собственици на стриптийз клубове за това, че са публикували статии, в които има предадени части от интервюта с бивша стриптизьорка (в първия случай) и с клиент на стриптийз бар (във втория). В статията си първата жалбоподателка отразила твърденията на бивша танцьорка, че е била принуждавана да проституира, подтиквана да ползва наркотици и заплашвана от собственика на клуба. В статията било предадено и становището на собственика, който отричал обвиненията. В последствие собственикът завел дело за клевета срещу бившата си служителка, жалбоподателката и редактора на вестника, но по-късно оттеглил иска си срещу танцьорката. В крайна сметка жалбоподателката била осъдена да заплати обезщетение в размер на 3 000 евро. Втората жалбоподателка публикувала статия с подзаглавие „Слухове за мафия“, в която цитирала клиент на стриптийз клуб, който твърдял, че собственикът на клуба е разпространявал слуха, че „литовската мафия“ е в неговия клуб. По дело, заведено от собственика, жалбоподателката била осъдена да му заплати обезщетение от 1 000 евро, тъй като статията можела да остави читателите с впечатлението, че ищецът е член на организирана, международна престъпна група. Решението: И в двата случая ЕСПЧ е съгласен, че осъждането на жалбоподателките представлява намеса в правата им по чл. 10 и че намесата е била предвидена в закона. Съдът обаче не е съгласен със становището на правителството, че статиите не са били необходими за обществения дебат. Съдът отбелязва, че публикациите са направени по време, когато в исландското общество широко е дискутирана необходимостта от по-строга регулацията на стриптийз клубовете и споровете дали те не трябва да бъдат въобще забранени. В решенията си националните съдилища въобще не са отдали значение на това обстоятелство. Съдът посочва също така, че като са се ангажирали с подобен бизнес, собствениците на такива клубове е следвало да бъдат наясно, че неизбежно ще попаднат в обществения фокус, където границите на допустимата критика по необходимост са по-широки. Едновременно с това правото на журналистите да изнасят информация по въпроси от обществен интерес налага те да действат добросъвестно и въз основа на акуратно събрани данни, както и да предоставят достоверна и коректна информация в съответствие с журналистическата етика. Съдът обсъжда подробно съдържанието на двете статии, представените от жалбоподателките доказателства в процеса, както и мотивите на съдебните решения и намира, че жалбоподателките са действали добросъвестно, с грижата, която се очаква да положи един отговорен журналист, отразяващ въпрос от обществен интерес и че те не могат да бъдат обвинявани, че не са проверили достоверността на спорните твърдения. Съдилищата пък от своя страна не са мотивирали достатъчно решенията си, за да покажат, че намесата в правата на журналистите е била необходима в едно демократично общество. Забраната за поставяне на плакати поради неморалното поведение на издателите и съдържането на препратки към забранени Интернет сайтове е необходимо в едно демократично общество и не нарушава свободата на изразяване. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Mouvement Raëlien Suisse v. Switzerland (no.16354/06) Фактите: Асоциацията-жалбоподател – националният клон на Raelian Movement, има за цел да осъществява контакти и поддържа добри отношения с извънземни същества. През 2001 г. им било отказано да поставят свои кампанийни плакати на публични места, които изобразявали лица на извънземни и летящи чинии, както и посочвали Интернет адреса на Raelian Movement и техен телефонен номер. Отказът се основавал на това, че организацията била замесена в дейности, засягащи морала и обществения ред –проповядвали политически модел, основан на управлението на интелекта и човешкия клонинг, теоретично се застъпвала за педофилията и кръвосмешението, както и била обект на жалби относно сексуални практики с деца. В предишни години в други градове на Швейцария плакатите на асоциацията-жалбоподател били разрешавани, но в друг град през 2004 г. нейна кампания отново била отказана относно плакат с послание „Господ не съществува”. Решението: Намесата в свободата на изразяване на асоциацията-жалбоподател е била предписана от закона и е преследвала легитимна цел – предотвратяването на престъпления, защита на здравето и морала и правата на третите лица. В настоящия случай не е ставало въпрос за обща забрана за разпространяване на някакви идеи, а за забрана на използването на регулирани публични места, като лицата нямат неограничено право на използване на публични средства, особено по отношение на кампании и реклами. ЕСПЧ припомня също така, че свободата на преценка на държавите е тясна по отношение на ограниченията на политическата реч и по-широка относно търговски въпроси и реклами, а в случая плакатите по-скоро са били рекламни изявления, целящи да привлекат хора към движението. Безспорно плакатите сами по себе си не са съдържали незаконни или шокиращи послания. Същевременно обаче те са препращали към сайта на асоциацията-жалбоподател, който от своя страна препраща към сайт, предлагащ забранени от закона услуги, свързани с клониране. Тези сайтове са били достъпни на практика за всички, включително за децата, поради което интересът на властите да забранят плакатите е бил още по-съществен в този случай. Имайки предвид това, както и дейностите, в които асоциацията-жалбоподател е замесена, Съдът приема, че властите са имали достатъчно основания да не разрешат кампанията. Освен това забраната се е отнасяла само до публични места и асоциацията е можела да продължи да разпространява идеите си по Интернет, чрез брошури или с други средства. Поради това ЕСПЧ приема (с мнозинство от 9 срещу 8 съдии), че властите не са отишли отвъд допустимата им широка свобода на преценка в такива случаи, свързана с използването на публичните места и са представили достатъчни и относими основания за своето решение. То е било пропорционално и не е засегнало самата същност на свободата на изразяване на асоциацията-жалбоподател.
Няма нарушение на правото на собственост, когато властите са наредили събаряне на временна второстепенна постройка в съответствие с разпоредбите на вътрешното законодателство при преследване на легитимни цели и осигурен баланс на интересите. Решение на Съда по делото Tashev v. Bulgaria (no. 41816/04) Фактите: Жалбоподателят, г-н Ташев, е съсобственик на имот в гр. Пловдив, в който има гараж и който той е преустроил в работилница за ремонтиране на автомобили. Тази дейност била негов основен източник на додохи. През 1999 г. г-н Ташев придобил гаража по давност и му бил издаден констативен нотариален акт. През следващата година при проверка било установено, че гаражът е построен без необходимите разрешителни и без съгласие на останалите съсобственици. В резултат кметът на гр. Пловдив издал заповед за събаряне на гаража, като се позовал на чл. 44 от тогавашния ЗТСУ, даващ правомощия на кмета да задължава собственици на второстепенни постройки да ги поправят, преместват или премахват. След изслушване на експертизи, с решение от 30.12.2003 г. окръжният съд постановил отмяна на заповедта на кмета, тъй като не той бил компетентен, а директорът на Регионалната дирекция по строителен контрол. На 25.05.2004 г. ВАС се произнесъл, че кметът е компетентен, тъй като процесният гараж не представлявал строеж по смисъла на ЗТСУ, а временна второстепенна метална постройка. На 08.10.2004 г. гаражът бил съборен. Пред Съда г-н Ташев твърди, че заповедта на кмета е индивидуален административен акт и следва да посочва фактически и правни основания за събарянето на гаража с оглед избягване на произвол. Според него не е била налице хипотезата по чл. 44 на ЗТСУ и следователно заповедта не е била законосъобразна. Освен това липсата на яснота на заповедта е лишила жалбоподателя от възможността да защити ефективно правата и интересите си. Г-н Ташев твърди, че няма доказателства, че гаражът представлява опасност за общественото здраве или че местоположението и видът му са неподходящи и че той е построен незаконно. Решението: Съдът квалифицира оплакванията на жалбоподателя по чл. 1 от Протокол № 1 на Конвенцията в светлината на лишаване от собственост. ЕСПЧ намира, че приложеният закон е бил предвидим и ясен и следователно намесата е „предписана от закона”. Също така са налице легитимни цели от обществен интерес – осигуряване на безопасна и чиста градска среда, опазване на общественото здраве и спокойствието на жителите и др. Що се отнася до наличието на справедлив баланс на интересите, Съдът отбелязва, че не става въпрос за жилищна сграда, предназначена за обитаване от жалбоподателя или семейството му. Съдът признава, че събарянето на гаража неизбежно е довело до временна невъзможност жалбоподателят да упражнява своята дейност, но неговите инструменти и пособия не са били разрушени и той не е посочил, че е невъзможно да упражнява дейността си на друго място, например в помещение под наем или че ще загуби значителна част от клиентелата си, ако упражнява занаята си на друго място. Затова ЕСПЧ не се съгласява, че събарянето на гаража би имало значителен ефект върху основната професионална дейност на г-н Ташев. Съдът отбелязва още, че според националните съдилища градоустройственият план не е предвиждал строеж на подобни постройки в района, а самата постройка е представлявала метална барака. Следователно Съдът няма да оспорва решението на властите за събарянето на гаража, тъй като той е бил временна, второстепенна постройка, чието местоположение не е било в съответствие с регулацията на района. Поради това не е налице нарушение на правото на собственост. Съдът отхвърля като недопустими оплакванията на жалбоподатели за нарушение на правото на собственост и дискриминация във връзка с т. нар. „таван на пенсиите”, като се позовава на делото Valkov and Others. Решение по допустимост по делото Hristov v. Bulgaria и други жалби (no. 13684/03 и други) Съдът отхвърля като недопустими оплаквания на жалбоподатели за нарушение на правото на мирно ползване на притежанията по чл. 1 на Протокол № 1 на Конвенцията във връзка с т. нар. „таван” на пенсиите. Жалбоподателите още твърдят нарушение на забраната за дискриминация по чл. 14 на Конвенцията, както и на правото на справедлив процес по чл. 6 заедно с правото на ефективни вътрешноправни средства за защита по чл. 13, поради невъзможността да атакуват конституционосъобразността на съответните законодателни разпоредби, които установяват максимума. ЕСПЧ се позовава на заключенията по аналогичното дело Valkov and Others, за да отхвърли оплакванията по чл. 1 на Първия протокол и чл. 14. Що се отнася до твърденията във връзка с липсата на средство за оспорване на конституционносъобразността на закона, Съдът ги обявява за недопустими ratione materiae. Съдът отхвърля като явно необосновани оплаквания за прекомерна продължителност на реституционно производство, поради бездействие на жалбоподателката и липса на неоправдани забавяния, за които да са отговорни националните власти. Решение по допустимостта по делото Zagorchinova v. Bulgaria (no. 26471/06) Фактите: С влизане в сила на реституционното законодателство през 1992 г. жалбоподателката и останалите наследници на баща й инициирали процедура за реституция на земеделски земи в гр. Чирпан. Правото им на реституция било признато с две решения на местния районен съд от 30.10.1996 г. и от 29.10.1999 г. Впоследствие с решения от 20.04.2001 г. поземлената комисия определила лицата да бъдат обезщетени с компенсационни бонове или с предоставяне на общинска земя. През 2002 г. г-жа Загорчинова завела иск срещу поземлената комисия за вреди, поради неизпълнение на реституцията в разумен срок. На 23.11.2004 г. искът бил отхвърлен, тъй като съдът намерил, че на жалбоподателката вече са били предоставени компенсационни бонове. Г-жа Загорчинова твърди пред Съда, че тя не е получавала такива и че националният съд е допуснал грешка, а Правителството е предоставило документи на Съда, според които бонове са издадени на 30.05.2003 г., но че жалбоподателката не се е явила да получи необходимите документи пред земеделските органи, на което все още има право. Пред Съда г-жа Загорчинова се оплаква за прекомерна продължителност на реституционния процес в нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Решението: Съдът се позовава на делото Lyubomir Popov v. Bulgaria и отхвърля оплакванията като явно необосновани. Дори реституцията да е отнела известно време, което нормално технологично се налага, в процеса не е имало неоправдани забавяния и дълги периоди на бездействие. Съдът отбелязва, че в периода 1996 г. (когато е постановено първото решение, с което е признато правото на реституция) – 2003 г. (когато е постановено решението на съда, с което се споменава за издаването на компенсационните бонове) не е имало забавяния в процедурата, а след 2004 г. такива са се дължали на поведението на жалбоподателката, тъй като тя е разполагала с възможността да предприеме мерки за приключване на производството по обезщетяването й и да поиска получаването на издадените й бонове. Дори да не е било установено дали г-жа Загорчинова е била уведомена за компенсационните бонове към 2003 г, то след решението на съда тя вече е разполагала с информация и е могла да се снабди с необходими документи за приключване на реституцията, но тя явно е избрала да не ги търси, тъй като е настоявала вместо това компенсация със земи и е търсила друг изход от производството.
Съдът отхвърля като недопустими оплакванията на жалбоподатели за нарушение на правото на собственост и дискриминация във връзка с т. нар. „таван на пенсиите”, като се позовава на делото Valkov and Others. Решение по допустимост по делото Hristov v. Bulgaria и други жалби (no. 13684/03 и други) – виж раздел 7 Макар италианските власти да не са успели адекватно и ефективно да разследват твърдения на жалбоподателите, български граждани, за насилие, Съдът не смята, че този факт е повлиян или е следствие на дискриминация. Решение на Съда по делото M and others v. Italy and Bulgaria (no. 40020/03) – виж раздел 3
Директива 2000/78 допуска национална мярка, която дава възможност на работодателя да прекрати трудовия договор на работника само поради това, че същият е навършил 67 години, дори и тази мярка да не отчита размера на пенсията, която работникът ще получава, при положение че тази мярка е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и пазара на труда, и средствата, използвани за постигането й, са необходими и подходящи. Решение на СЕС по делото C-141/11 Фактите: Г-н Hörnfeldt започнал работа през 1989 г. в шведските пощи. До 2006 г. той работел почасово само един ден седмично, макар че няколко пъти заявявал, че иска да работи повече. Между 2006 и 2009 г. г-н Hörnfeldt работил на 75 % от пълното работно време. През месец май 2009 г. той навършил 67 години и трудовият му договор бил прекратен в съответствие с предвидената в шведското законодателство възможност трудовите договори да бъдат прекратявани без предизвестие в последния ден на месеца, в който работникът навършва 67 години („правилото за 67-годишната възраст“). Г-н Hörnfeldt предявил иск за признаване на уволнението за незаконно, тъй като „правилото за 67-годишната възраст“ представлявало незаконна дискриминация, основана на възраст. Решението: СЕС приема, че „правилото за 67-годишната възраст“ представлява разлика в третирането въз основа на възраст по смисъла на член 6, параграф 1, буква а) от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (Директива 2000/78). Тази разлика в третирането обаче няма да представлява забранена дискриминация, ако е обективно и обосновано оправдана от законосъобразни цели. Такива цели биха могли да са политиката по заетостта, трудовия пазар и професионалното обучение. Наред с това средствата за постигане на тази цели трябва да са подходящи и необходими. В шведския закон не се сочи каква е целта на „правилото за 67-годишната възраст“. Въпреки това от разпоредбите на Директива 2000/78 не може да се заключи, че липсата на уточнение в националното право за преследваната цел ще доведе автоматично до невъзможност разпоредбата да бъде оправдана. Каква е целта, с която дадена мярка е приета, може да бъде установено и от други данни, които да позволят да се упражни съдебен контрол върху това дали преследваната цел е законосъобразна, както и дали средствата, използвани за постигането й, са подходящи и необходими. Шведското правителство сочи редица цели, свързани с политиката по заетостта и трудовия пазар: да се увеличи размерът на бъдещата пенсия, като се позволи на работниците да полагат труд и след навършване на 65-годишна възраст, по-плавен преходът от активен живот към пенсия, противодействие на недостига на работна ръка поради предстоящите пенсионирания, както и освобождаването на места за по-младите работници на трудовия пазар. СЕС отбелязва, че по принцип такива цели „обективно и обосновано“ оправдават разлика в третирането, основана на възраст. За да се прецени дали „правилото за 67-годишната възраст“ надхвърля необходимото за постигането на преследваните цели и дали прекомерно уврежда интересите на навършващите 67-годишна възраст работници, следва мярката да бъде анализирана както от гледна точка на вредите, които може да причини на съответните лица, така и относно ползите от нея за обществото като цяло и за отделните му членове. СЕС отбелязва, че законът забранява да се предвижда задължителна пенсионна възраст под 67 години, което значи, че се предоставя безусловно право на работника да полага труд до навършване на 67 години и по този начин да увеличи доходите, въз основа на които се изчислява пенсията му и съответно тя да бъде в по-висок размер. Ако трудовият договор бъде прекратен, работодателят може да предложи на работника срочен трудов договор, като страните свободно договарят срока на този договор. В края на професионалната си кариера работникът получава финансово обезщетение чрез заместващ доход под формата на пенсия. Следователно Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална мярка, която дава възможност на работодателя да прекрати трудовия договор на работника само поради това че същият е навършил 67 години, дори и тази мярка да не отчита размера на пенсията, при положение че тази мярка е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и пазара на труда, и представлява необходимо и подходящо средство за постигането на тази цел. 9. ДРУГИ ПРАВА
Съдът е отхвърлил предварителното възражение на правителството по чл. 35, § 1 от Конвенцията относно условията за допустимост на жалбата, че тя е подадена девет години след изчезването на сродника на жалбоподателите. Решение на Съда по делото Er and Others v. Turkey (no. 23016/04) Съдът отбелязва, че в случаите на изчезване, повече от колкото в случаите на убийство, е много по-трудно за близките да преценят какво се случва или какво трябва да очакват от властите. Съдът следва да съобразява, че нормално след изчезването близките са несигурни и объркани. Нещо повече, фактът на изчезването е толкова тежък и сериозен, че не може твърде стриктно да се изисква от близките да са експедитивни в отправянето на оплакванията си до международен съд. На последно място, националните власти са тези, които могат най-добре да разследват фактите. Всички тези аргументи оправдават прилагането на един не дотам строг подход при преценката дали е спазен шест-месечния срок за подаване на жалба в случаите на изчезване. Наред с преценката на особената ситуация, в която са се намирали близките на изчезналия, Съдът е обсъдил и е приел, че те са спазили всички изисквания за своевременно уведомяване на властите, за оказване на сътрудничество при разследването, за търсене на информация и подтикване на разследващите органи да продължават действията си. Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел.: 02/980 39 67 Тел./Факс: 02/980 66 33 e-mail: hrlawyer@blhr.org www.blhr.org Редактор на броя Полина Русинова. За изготвянето допринесоха адв. София Разбойникова, адв. Диляна Гитева и Милена Ванкова. Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org © Всички права запазени Публикуваният текст не обвързва Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа или Съда на Европейския съюз. Настоящата публикация е осъществена с подкрепата на Институт „Отворено общество“ – София. Изложените в нея мнения и позиции принадлежат единствено на авторите на този материал. Те по никакъв начин не могат да се приемат за израз на мнения и позиции на Институт "Отворено общество“ – София. 
 
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 333.5 Kb. Сподели с приятели:
|