Електронно издание



страница1/4
Дата28.10.2018
Размер395.5 Kb.
#104225
ТипРешение
  1   2   3   4


ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ


БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 16, януари 2012 г.

Съдържание

В настоящия шестнадесети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решения, постановени през януари 2012 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по всички дела срещу България и по дела срещу други държави. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.


Подбрани и представени са решения в следните области:

  • право на живот;

  • забрана за изтезаниe и нечовешко и унизително отнасяне или наказание;

  • право на свобода и сигурност;

  • право на справедлив съдебен процес, разумен срок и презумпция за невиновност;

  • право на зачитане на личния и семейния живот;

  • свобода на изразяване, на съвестта и религията, на събранията и на сдружаване;

  • други права.

Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.





  1. ПРАВО НА ЖИВОТ






  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Предсрочното освобождаване от затвора поради добро поведение на лице, осъдено за убийство, което впоследствие извършило ново убийство, не представлява нарушение на позитивното задължение на държавата по чл. 2 от Конвенцията.
Решение на Съда по делото Choreftakis and Choreftaki v. Greece (no. 46846/08)

Фактите: Жалбоподателите са родителите на г-н Choreftakis, който починал след като през май 2008 г. бил намушкан с нож на улицата от З. Л. По образуваното впоследствие наказателно производство психиатрична експертиза на З. Л. установила, че той не страдал от психични разстройства, но поведението му било антисоциално и показвал безразличие към социалните норми. З. Л. признал за убийството, но твърдял, че не е желаел да убие жертвата.

В миналото З. Л. бил съден за няколко престъпления, включително за умишлено убийство, опит за грабеж, незаконно притежание и носене на оръжие. При кумулиране на наказанията му съдът му определил общо наказание от 26 години затвор. През август 2007 г. директорът на затвора подал искане за предсрочно освобождаване на З. Л. заради много добро поведение в затвора от 2004 г. натам. Националният съд разрешил предсрочното му освобождаване, като му наложил задължението да се подписва в полицейското управление всеки месец и забрана да напуска страната. Съдът отбелязал, че до този момент З. Л. бил излежал 15 години от присъдата си, или три пети от срока на присъдата. Националният съд взел под внимание няколкото наложени дисциплинарни наказания на З. Л. от затворническите власти в периода от 1998 до 2004 г. за агресивно поведение към други двама лишени от свобода, използване на мобилен телефон и притежание на остри предмети. Съдът обаче се позовал на доклад от директора на затвора от август 2007 г., според който дисциплинарните нарушения били извършени от З. Л. заради младата му възраст и са заличени от досието му, а от август 2004 г. той нямал нови дисциплинарни наказания, имал добро поведение, проявявал прилежност и показвал, че съжалява за предишните си действия и че няма да създава отново проблеми на съдебната система.

Жалбоподателите се оплакват, че съдилищата са позволили предсрочното освобождаване на З. Л. и твърдят, че фактите по случая показват небрежното отношение на властите да освобождават от затвора опасни лица.

Решението: ЕСПЧ отбелязва, че чл. 2 създава задължение за държавите членки да предприемат подходящи мерки за гарантиране живота на тези, които са под тяхната юрисдикция. Това не означава обаче, че има позитивно задължение да се предотвратява всяка възможност от насилие – позитивно задължение за властите възниква, когато се установи, че те са знаели или е трябвало да знаят за съществуването на реален и непосредствен риск за живота на идентифицирано лице от престъпните действия на трето лице и че те не са успели да вземат мерки, които е разумно да се очаква да предприемат за избягването на този риск. Като подчертава, че една от основните функции на наказанието лишаване от свобода е да се защити обществото, Съдът същевременно признава за легитимна целта относно политиката на прогресивна реинтеграция в обществото на осъдените на лишаване от свобода, включително и на осъдените за насилствени престъпления.

Съгласно гръцката правна система лишен от свобода, когато е изтърпял определен минимален срок на лишаване от свобода, може да бъде предсрочно освободен, като това правило се прилага към всички, с изключение на случаите, когато са налице специфични основания, правещи строго необходимо лицето, поради неговото поведение, да остане в затвора, за да не извърши други престъпления. В настоящия случай властите са приложили това законодателство и са се уверили, че необходимите условия са били изпълнени. Следователно не са били налице някакви проблеми в процедурата, които да са довели до предсрочното освобождаване на З. Л.

Съдът отбелязва, че не може да критикува гръцката система на предсрочно освобождаване, при която мярката на освобождаване се прилага автоматично, когато са изпълнени законовите изисквания и лицето демонстрира добро поведение в затвора. Освен това в настоящия случай дисциплинарните наказания на З. Л. са били заличени, а националният съд се е позовал на доклада от затвора, според който З. Л. е демонстрирал много добро поведение от 2004 г. натам, както и че въпросните дисциплинарни наказания са били наложени за нарушения, извършени заради младата му възраст. ЕСПЧ още отбелязва, че не е имало пряка и ясна причинно-следствена връзка между начина на функциониране на гръцката система в това отношение и убийството на сина на жалбоподателите. Поради което той заключава, че системата на предсрочно освобождаване в Гърция е предоставила достатъчно гаранции за защита на обществото от лица, осъдени за насилствени престъпления и не може да се приеме, че е нарушила справедливия баланс между целите на социалната реинтеграция на лишените от свобода и превенцията на рецидивизма. Съдът намира, с четири на три гласа, че не е налице нарушение на чл. 2.

Позитивните задължения на държавата по чл. 2 включват и стриктен контрол при подбора на служителите на правоприлагащите органи, на които бива разрешено да носят служебно оръжие.
Решение на Съда по делото Gorovenky and Bugara v. Ukraine (nos. 36146/05 и 42418/05)

Фактите: Жалбоподателите са петима украинци, близки роднини на двама мъже, които през ноември 1999 г. били застреляни от пиян висш полицай (Д.) с личното му оръжие. Срещу Д. било образувано наказателно производството и той бил осъден на доживотен затвор, както и да заплати обезщетения на жалбоподателите.

В рамките на проведеното в полицията вътрешно разследване след инцидента било установено, че Д. системно е злоупотребявал с алкохол, че са му били налагани дисциплинарни наказания, но въпреки това е растял в кариерата си, че в полицейското управление, в което е служел, не е бил осъществяван адекватен контрол спрямо служителите, на които е било разрешено да носят постоянно оръжие. Проверката завършила с уволняването на двама офицери и налагането на дисциплинарни наказания на други шестима служители.

Жалбоподателите завели иск за вреди срещу полицейското управление, в което служел Д. Те се позовавали на резултатите от вътрешната проверка и на констатацията на наказателния съд, че причината за инцидента е била умишленото незачитане на разпоредбите на Закона за полицията от страна на Д, сериозните несанкционирани нарушения на дисциплината в полицейското управление и липсата на надлежен контрол относно използването и съхранението на служебното оръжие.

Националният съд отхвърлил исковете поради липса на причинно-следствена връзка между действията и бездействията на ответника и вредите. Решението било потвърдено от по-горните инстанции.



Решението: ЕСПЧ отбелязва най-напред, че близките на жалбоподателите са били застреляни от полицай, който не е бил на служба; освен това инцидентът не е бил свързан с планирана полицейска акция или инцидентно преследване на заподозрян. Следователно действията на въпросния полицай не могат да ангажират отговорността на държавата по материалния аспект на чл. 2.

Държавата обаче е длъжна да предприеме подходящи мерки за защита живота на лицата под нейната юрисдикция, включително в случаи, налагащи предоставянето на лична защита на едно лице, предварително идентифицирано като потенциална жертва на смъртоносни действия спрямо него, или пък налагащи осигуряването на обща защита на обществото. Такива случаи, по принцип, биха могли да възникнат в контекста на дейност, било тя публична или не, в които би могъл да се засегне човешки живот. Съдът приема, че държавата е тази, която може и следва да подбере средствата за реализиране на това свое позитивно задължение. В практиката си Съдът приема, че за да гарантира човешкия живот държавата следва да предприеме разумни стъпки, които да гарантират сигурността на лицата, а в случай на сериозно нараняване или смърт да има изградена ефективна независима съдебна система и правни средства, чрез които да е възможно да се установят фактите, да се ангажира отговорността на виновните и да се предостави подходящо обезщетение на жертвите.

В настоящия случай обаче съдилищата не са отчели констатациите на вътрешната проверка и на наказателния съд. Националните власти на няколко пъти са признали, че началниците на Д. не са направили коректна преценка на неговата личност и въпреки предишни инциденти, свързани с него, са му позволили да носи оръжие, което е довело до смъртта на двете въпросни жертви. Въпреки това за националните съдилища е бил достатъчен фактът, че Д. не е бил на служба по време на инцидента, за да изключат отговорността на началниците му, въпреки ясните заключения на властите в обратната посока. Съдът напомня, че от държавата се очаква да има високи професионални стандарти по отношение на правоприлагащите органи и по-конкретно, освен обучение в употребата на огнестрелно оръжие, държавата дължи и строг контрол при подбора на онези, на които бива разрешавано да носят оръжие.

В настоящия случай употребата на оръжие е била в нарушение на съществуващото законодателство, тъй като когато е било разрешено Д. да носи оръжие не е било проверено къде ще съхранява оръжието си когато не е на служба и личността му не е била правилно оценена в светлината на предишните му дисциплинарни нарушения. Следователно е имало нарушение на позитивното задължение на държавата по чл. 2.




  1. ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Изключително лошите битови условия в дома за хора с психични разстройства в с. Пастра представляват унизително отнасяне по смисъла на чл. 3 на Конвенцията.
Решение на Голямото отделение на Съда по делото Stanev v. Bulgaria (no. 36760/06) – виж раздел 3
Бездействието на властите в продължение на осем години да открият адреса на обвинен в изнасилване на малолетна и последвалата липса на наказание поради изтичане на предвидената давност водят до нарушение на процедурните изисквания за ефективно разследване по чл. 3 от Конвенцията.
Решение на Съда по делото P.M. v. Bulgaria (no. 49669/07)
Фактите: През март 1991 г. жалбоподателката – тогава на 13 години, била изнасилена от 17-годишен младеж (Д. И.) по време на купон в апартамент в Стара Загора. Същата вечер друг младеж (Т. З.) се опитал да я изнасили, но действията му били осуетени от пристигането на майка му в апартамента. При проверка по случая полицията разпитала двете момчета и наказателното производство срещу тях било образувано през януари следващата година. Скоро след това обаче било спряно поради липса на данни за местопребиваването на първия обвиняем. Едва осем години по-късно през 2000 г. той бил намерен на адреса, който посочил при разпита през 1991 г. и който никога не бил променял. Делото било възобновено и отново прекратено поради изтичане на давност относно Д. И., а спрямо Т. З. - поради липса на достатъчно доказателства. След повторно възобновяване районният съд намерил и двамата за виновни, но не наказал Д. И. поради изтичане на давността по закона. В крайна сметка процесът приключил с решение на окръжния съд от 20 октомври 2006 г. без наказания за нито един от двамата подсъдими, тъй като по отношение и на двамата била настъпила предвидената в закона давност. Жалбоподателката не подала касационна жалба срещу това решение.
Пред Съда жалбоподателката се оплаква от нарушение на чл. 3 в неговия процедурен аспект, а именно – липсата на своевременно и ефективно разследване на случай на тежко сексуално насилие, на което тя е станала жертва на 13-годишна възраст.
Решението: Преди да се произнесе по същество, ЕСПЧ обосновава своята компетентност ratione temporis. Съдът припомня, че в практиката си е установил, че процесуалното задължение да се извърши ефективно и бързо разследване в случаи на смърт или нечовешко и унизително третиране по смисъла на чл. 2 и 3 от Конвенцията е едно отделно и автономно задължение. То може да ангажира отговорността на държавата, дори когато актът е бил извършен преди датата на влизане в сила на Конвенцията по отношение на държавата. За да е приложимо това процедурно задължение в случая трябва значителна част от производството по разследване на случая да е станало след тази дата (виж делото Šilih v. Slovenia [GC]). В настоящия случай Съдът отбелязва, че макар деянието да е извършено преди влизането в сила на Конвенцията за България (7 септември 1992 г.), повечето действия по воденото производство са били предприети след тази дата, поради което компетентността ratione temporis на ЕСПЧ е налице.
Липсата на обжалване по касационен ред от страна на жалбоподателката пък не е счетено за неизчерпване на вътрешноправните средства с оглед действащата към онзи момент законодателна уредба и ясна практика на Върховния касационен съд за прекратяване на производството, когато е изтекла давността за наказване. Поради това касационното обжалване е нямало да доведе до някакъв различен от този резултат.
Относно съществото на делото Съдът отбелязва, че националните власти не са предприели никакви мерки, за да установят адреса на обвинения в изнасилване, а този адрес очевидно не е бил променян, нито са предприели действия да го издирят през 8-годишния период. Не е била обмислена и възможността делото да бъде разделено и това срещу Т. З. да продължи самостоятелно, докато бъде издирен Д. И. Тези бездействия на властите граничат с произвол въпреки сериозността на деянията и възрастта на жертвата, както и фактът, че идентичността на обвиняемите е била безспорно установена. Такова разследване не може да бъде прието за ефективно. Затова Съдът намира нарушение на чл. 3 на Конвенцията и присъжда 15 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, заедно с 3000 евро за разноски.
Съдът намира редица нарушения на чл. 3 на Конвенцията във връзка с употребата на сила от полицията, липсата на ефективно разследване на случая и лошите условия в затвора. Съдът разглежда и същността на наказанието доживотен затвор без замяна, като потвърждава заключенията си по делото Йоргов (2).
Решение на Съда по делото Iordan Petrov v. Bulgaria (no. 22926/04)
Фактите: Жалбоподателят понастоящем излежава присъда доживотен затвор без замяна във Варна. На 16.01.2001 г. по време на проверка за установяване на самоличността той участвал в престрелка с полицията, от която впоследствие починал един полицай. Г-н Петров бил арестуван на следващия ден и по негови твърдения в следващите две денонощия бил бит и изтезаван, за да признае, че той е убил полицая и че е участвал в извършването на грабежи и на друго убийство.
Той твърди, че полицаите са го накарали да стои прав с разкрачени крака към стената и с ръце, завързани с белезници зад гърба, като го удряли всеки път, когато падал и го връщали в същата позиция и настоявали да признае за деянията си. Той твърди още, че отново бил бит от затворническите власти във Варна през 2003 г. при извеждането му от килията, за да бъде закаран в съдебната зала. Наранявания, които са следствие от побой, били констатирани при медицинското му освидетелстване. Военната прокуратура обаче отказала да образува производство по случая с полицейското насилие с мотивите, че служителите са действали в рамките на закона при задържането на опасен престъпник. Производството срещу затворническата администрация във Варна пък било прекратено, защото според прокуратурата употребата на сила била необходима мярка срещу агресивното поведение на жалбоподателя.
Жалбоподателят бил намерен за виновен по повдигнатите обвинения срещу него. Апелативният съд, отменяйки решението на първоинстанционния съд, приобщил първоначалните обяснения на жалбоподателя към доказателствения материал, въпреки че били оттеглени от жалбоподателя заради твърденията му, че са получени насилствено. Съдът намерил, че те са получени съгласно закона и не са накърнили правото му на защита. Решението било потвърдено от ВКС.
Повечето оплакванията на г-н Петров пред Страсбург са във връзка с разпоредбата на чл. 3 на Конвенцията относно упражненото срещу него насилие, както и липсата на последвало ефективно разследване по случая, за лошите условия в затвора, както и за липсата на медицинска грижа там. Той формулира оплаквания и по чл. 6, § 1 за това, че бил осъден на базата на изтръгнати чрез насилие самопризнания. Отделно посочва и нарушение на чл. чл. 8 и 13 заради нарушаване тайната на кореспонденцията му от страна на затворническите власти.
Решението: Съдът намира нарушение на забраната за нечовешко и унизително отнасяне във връзка с употребеното насилие срещу жалбоподателя през първите два дни от задържането му. Той отбелязва, че въпреки че не е било доказано отвъд разумното съмнение, че жалбоподателят е бил каран да стои с разкрачени крака, докато падне, медицинските свидетелства показват наличие на наранявания върху тялото му. Съдът смята, че така констатираните наранявания достигат прага на суровост по чл. 3, като правителството не е представило обяснение за тях, а и няма данни по делото г-н Петров да е бил агресивен, да се е опитал да избяга или да се самонарани, което да оправдава действията на българските власти.
Съдът намира нарушение и на чл. 3 в неговия процедурен аспект заради твърде ограничения обхват на разследванията от страна на варненската и плевенската прокуратури, въпреки наличието на показанията на свидетели, на затворнически и полицейски служители и медицински експертизи.
Нарушение има и относно нараняванията от 2003 г., като Съдът намира, че няма спор, че те са нанесени от затворническите власти при извеждането на жалбоподателя от килията му, за да бъде закаран в съда, но според Съда използваните методи за потушаване агресията на жалбоподателя са били непропорционални – той е бил сам и невъоръжен срещу група професионални охранители с палки на територията на добре охранявания варненски затвор. Според Съда поведението на жалбоподателя не е изисквало употребата на сила от такъв интензитет и следователно е налице нарушение на чл. 3. Налице е нарушение и в процедурния аспект, отново поради прекалено ограничения обхват на разследването от прокуратурата и непретеглянето от нейна страна на използваната от властите сила спрямо степента на опасност, която е създал жалбоподателя. Оплакването за липса на медицинска грижа е отхвърлено поради липсата на достатъчно доказателства.
Съдът намира нарушение на чл. 3 и относно лошите условия в затвора (липса на течаща вода, недостатъчна и с ниско качество храна и т. н.), като потвърждава практиката си по подобни дела срещу България. В тази връзка е налице и нарушение на чл. 13 на Конвенцията заради липсата на ефективно средство за защита, тъй като както Съдът вече е установявал и по други дела, уважен иск по ЗОДОВ може да предостави само компенсация, а не гарантира последващо подобряване на условията.
Въпреки, че първоинстанционният съд е изключил самопризнанията от доказателствения материал, понеже били оттеглени от жалбоподателя с твърдения, че са получени насилствено, апелативният съд и ВКС са ги приобщили по делото, което е довело до накърняване правото на справедлив наказателен процес. Затова Съдът намира нарушение на чл. 6 на Конвенцията. По делото е намерено и нарушение на тайната на кореспонденцията по чл. 8, тъй като тя била преглеждана от затворническите власти. За всички нарушения България е осъдена да заплати на г-н Петров 10 000 евро за причинените неимуществени вреди и 6650 за разноски.
Съдът отхвърля оплакването по чл. 3 относно характера на доживотната присъда без замяна с оглед оплакването за липса на възможност за намаляване на присъдата или освобождаване. Съдът припомня заключенията си по решението Йоргов (2), че такава присъда не е несъвместима със стандартите по чл. 3 на Конвенцията и че осъдените на такава присъда могат да получат замяна или помилване от президента. В тази връзка съдия Калайджиева е изразила особено мнение.
Държавата не е изпълнила процедурното си задължение по чл. 3 на Конвенцията да проведе разследване в случай на упражнено сериозно насилие върху жалбоподателя.
Решение на Съда по делото Biser Kostov v. Bulgaria (no. 32662/06)
Фактите: На 21-ви април 2004 г. жалбоподателят – г-н Костов, бил пребит от управителя и собственика на магазин поради подозрение, че е откраднал бутилка водка, докато пазарувал. В резултат той прекарал близо две седмици в болница, където било установено, че имал десет счупени ребра, хематом на белите дробове, увреждания на бъбреците и други наранявания.
По образуваното наказателно производство срещу неизвестен извършител били разпитани свидетели, било извършено разпознаване на управителя и собственика, назначена била и експертиза, която потвърдила резултатите от болничната епикриза. Прокуратурата обаче четири последователни пъти прекратявала производството, поради липса на достатъчно доказателства. Националният съд отхвърлял постановленията за прекратяване като необосновани и връщал делото, но производството накрая било прекратено по искане на заподозрения управител по силата на чл. 239а от тогавашния НПК (в двумесечен срок делото или да бъде внесено в съда, или да бъде прекратено).
Решението: ЕСПЧ формулира оплакването на г-н Костов като такова по чл. 3 от Конвенцията в неговия процедурен аспект. Съдът припомня, че когато едно лице повдига защитимо твърдение за малтретиране, включително и за малтретиране от страна на частни лица, член 3 от Конвенцията поражда процедурно задължение за държавата за провеждане на независимо разследване, което трябва да бъде ефективно, независимо и експедитивно. Според Съда нараняванията на жалбоподателя са били достатъчно сериозни, че да представляват отнасяне, забранено от разпоредбата на чл. 3 и следователно националните власти са имали позитивно задължение да проведат разследване по случая. Именно поради липсата на такова ЕСПЧ намира нарушение – той изтъква, че макар да са предприети мерки за разследване на случая, прокуратурата не е работила с дължимата грижа и неоправдано е забавила производството чрез четирикратното му прекратяване, всеки път с идентични мотиви, въпреки заключенията на съда, че са налице достатъчно доказателства за предаване обвиняемите на съд. Това поведение на прокуратурата е направило съдебния контрол на практика неефективен.
В последна сметка поведението на прокуратурата е довело до прекратяване на наказателното преследване поради неспазване на процесуалните срокове за внасяне на делото в съда въз основа на чл. 239а от тогавашния НПК. Съдът отбелязва, че съгласно решение № 10 на Конституционния съд на България от 2010 г. институтът по чл. 239а е посочено, че има основната си слабост, че използва формален, чисто количествен критерий за измерване на понятието “разумен срок” на досъдебното производство, което в определени случаи, противно на обществения интерес да бъде реализирана наказателната отговорност на всеки извършител на престъпление, може да предостави неоправдана полза на обвиняемия. ЕСПЧ намира, че именно това се е случило в настоящия случай. В резултат Съдът намира, че е налице нарушение на процедурния аспект на чл. 3 на Конвенцията. По делото България е осъдена да заплати 4000 евро обезщетение за неимуществени вреди заедно с 1000 евро за разноски.
Съдиите Калайджиева и Гаетано са изразили допълнително мнение с фокус върху „независимостта” на разследването и добросъвестността, с която прокуратурата е упражнявала своята дискреция. Според тях подобно поведение де факто е довело до толериране от страна на властите на насилие, което достига прага на суровост, установен в чл. 3 на Конвенцията.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница