Елена уайт и теологията на вдъхновението

ВЪВЕДЕНИЕ

Изследванията на Сандерс, Дън и Врайт, за които бе споменато в предишния коментар, предизвикват един бавен, но изглежда неизбежен процес на преосмисляне на основни положения в протестантската теология. Интересно е, че макар и Лютер да се е заблуждавал относно действителната позиция на опонентите на апостол Павел (в посланията до Римляните и Галатяните), той е стигнал до заключения (като тези за спасението по благодат), които са верни и които са същността и основата на Реформацията. Но заедно с това, той е имал погрешни представи за ролята на закона в спасителния план.

Проблемът е теологичен, тъй като според известното твърдение на Лютер, оправданието чрез вяра (така, както той го разбира) е основата на Евангелието, „върху която всичко стои или пада”. Но много по-сериозно за лютеранската църква, а и за всички протестантски общества стои въпросът с отражението на проблема в личен план, върху сърцето и умът на отделния вярващ. Осъзнаването на погрешимостта на водача на Реформацията е труден процес. Причината е свързана с нереалистичната представа, която сме си създали, както за Лютер в частност, така и за тези, които Бог използва за Свои инструменти през вековете.

И тук, адвентната църква има известен опит, към който искам да се обърна сега. От няколко десетилетия тя е в един процес, който Фриц Гай нарича „придаване на човешки характер на Елена Уайт”. Би могло да го наречем още: "откриване на реалната Е.Уайт”. За да разберем за какво става дума е необходимо да се върнем в началото на 20-ти век. 1915 година е годината на смъртта на пророка на адвентната църква. Да имаш пророк в редовете си е колкото предимство, толкова и предизвикателство за съвременното християнство. Съвсем естествено възникват въпроси за автентичността на пророческия дар, за неговата роля в пост-библейската история, за характера и действието на пророческото вдъхновение и много други, които ще се опитам да засегна по-нататък. Но смъртта на пророка е събитие, което създава и един вакум във водачествоото на църквата и една естествена тенденция за идеализиране и митологизиране на пророка.

Религиозния и културен климат в началото на 20-ти век, благоприятстват тази тенденция. „Висшата критика” на Библията и дарвинизмът имат опустошително въздействие върху християнството. Оформят се двата лагера в евангелските църкви: либерали и фундаменталисти. Либералите приемат Библията като предимно човешко дело, докато фундаменталистите защитават Божието Слово като буквално божествено откровение за всички области на живота, вклюрително за историята и науката. Адвентната църква живее в същия свят и е подложена на същите проблеми. Днес, този период (чак до късните 50-те на 20-ти век) е описван от историците на църквата, като период на фундаментализма. Битката за Библията в протестантския свят, е битка за Библията и Духа на пророчеството( делото на Е.Уайт) в адвентната църква. Идеята, че Библията е непогрешима се свежда до идеята, че в нея не може да има противоречия, различия и неточности от гледна точка на науката и историята.

Същото важи и за книгите на Е.Уайт, които за много искрени адвентисти, са продукт на директното диктуване от Божия Дух. Докато тези, които са работили заедно с нея по съставянето и издававането на нейните литературни произведения са били още живи (Уили Уайт, В.В. Прескот, Даниелс), като че ли е имало една балансирана представа за това, как действа вдъхновението. Свидетелство за това е библейската конференция от 1919, където свободно и творчески се дискутират въпроси за литературните заимствания, историческата точност на описаните във „Великата борба” събития и др.

Но след смъртта на свидетелите на нейното дело се наблюдава едно акцентиране върху ролята на Е. Уайт, като тази на пророк Самуил, Илия, Йоан Кръстителя (Франсис Вилкокс). Нейните писания са Божии думи (Роское Портер)

„Не думите на Библията са вдъхновени, а хората, които са ги писали. Вдъхновението действа не върху думите и изразите, а върху самия човек, който под влиянието на Светия Дух е изпълнен с мисли. Но думите, с които ще се изразят носят отпечатъка на индивида. Божията мисъл и воля се е изявила и свързала с човешката мисъл и воля ; така изказът на човека е Божие слово.”

„Библията не ни е дадена на свръхчовешки език. Исус, за да достигне човека, стана човек. Библията трябваше да бъде на човешки език. Всичко, което е човешко е несъвършенно. Различни смислови значения са изразявани с едни и същи думи. Няма думи, които да изразяват всяка отделна идея. Библията е дадена с практична цел..........

„Библията е писана от вдъхновени мъже, но тя не е Божия начин на мислене и изразяване...Бог не се представя в думи, в логика, в риторика...Писателите на Библията са писатели, а не инструмент за писане. ...

За съжаление, тези и други материали за това, как действа вдъхновението са публикувани в Избрани вести, чак в 1958г., а някои от тях в третия том в 1980. И макар, че във въведението на „Великата борба” също има значими пасажи относно нейнато разбиране за вдъхновението, те като че ли остават далеч от вниманието на изследователите.

Всичко това е важно защото показва, че разбирането на Е. Уайт за вдъхновението не я поставя нито в лагера на либералните християни, нито в този на фундаменталистите. Трябваше да се мине през драматични поврати за да се оцени и разбере по-добре нейното свидетелство, както и да се развие адвентната теология на вдъхновението.

Беше отбелязано вече, че библейската конференция от 1919 г. постави основните въпроси за това, как действа вдъхновението в творчеството на Е.Уайт, но в предвид на някои опасения, че коментирането на исторически и научни неточности в Библията и Духа на пророчеството, може да повлияе отрицателно на вярата на искрени, но неутвърдени вярващи, материалите от конференцията не получават широко разпространение. Дори може да кажем, че са напълно забравени до 6-ти декември 1974 г., когато случайно са намерени два пакета с документи, общо около 2400 страници, в хранилището на Генералната конференция във Вашингтон.

Други събития, което имат травмиращ ефект върху адвентната църква и които задълбочават необходимостта от добре изградена теология на вдъхновението е публикуването на работите на Роналд Л. Нумберс, един историк в областа на медицината , а по-късно и на Уолтър Ри (Walter Rea), пастор от Калифорния, които показват авторите и източниците, от които тя е черпила в своите книги, както и някои промени в нейните идеи в областа на здравната реформа.

За да отговори на предизвикателствата, през 1982 г. се провежда конференция на експерти, спонсорирана от настоятелството на Е. Уайт. Това е една от най- сериозните крачки към изграждането на представа, съобразена с всички познати факти за това, как Бог работи чрез пророческия дар.

Резултатите от тази конференция не са добре познати. Причините са много. Ние сме склони да мислим с абсолютни категории. Хората са или добри или лоши. Твърденията са или верни или неверни. Ние искаме прости и ясни отговори.

Една теза не може да съдържа противоречиви твърдения. И това е в духа на Аристотел и рационалното научно мислене.

Но Библията ни показва една друга действителност и често, една друга логика.

И най-положителните личности са белязани с несъвършенство и с явни грехове.

Истината не е „обективно отражение на действителността”, както е при гръцкото мислене, а една Личност, част от Триединството:

Йоан 16:13 А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина;

Библията ни представя Духът на истината, а не буквата или формулата.

Един пророк, една личност е дотолкова истинска, доколкото е била инструмент или средство на Духа. Пророкът не владее истината, а обратно: Истината владее пророка.

Вижте Пр.26;4,5:

”Не отговаряй на безумния според безумието му; да не би да станеш подобен нему.

Отговаряй на безумния според безумието му , да не би да се има мьдьр в своите очи”

Да отговорим ли на безумния според безумието му или да не отговорим?

Ако искаме прост и ясен отговор ще сме разочаровани. Истината не е нито в ДА, нито в НЕ, а в тяхното обединение.

Следователно, когато говорим за Е. Уайт е необходимо да съзнаваме в какъв контекст ще поставим нейното дело. Дали това ще е рационалния контекст на съвременната култура или един по-глобален, библейски контекст?

Тези разсъждения имат за цел да покажат какво е необходимо за да застанем с лице към проблема и защо темата е „трудна”. Тук даже, ще отворя една емоционална скоба:

Аз лично се притеснявам дали ще бъда разбран, когато твърдя, че Е. Уайт е Божии вестител и в същото време, че тя е заимствала от други автори или, че е допускала грешки, когато е интерпретирала историята или науката. Имам приятели, които просто ще си затворят ушите за второто твърдение и дори ще ми се разсърдят, че си позволявам да коментирам подобни „глупости”. Но имам и приятел, с който заедно се борихме за свободна събота в казармата и който сега се появява в този сайт за да „воюва” с Е.Уайт.

Има няколко възможни реакции на проблема.

Първата е, да си „заровим главата в пясъка” и да се борим срещу всеки, който ни смущава в удобната ни увереност. Това е губеща позиция.

Втората е да се хванем за прочетеното в десетките сайтове, видео и печатни материали „анти” Е. Уайт и да избиваме комплекси: Ето кой е виновен за нашите неудачи в духовния или светския ни живот! Както Греам Брадфорд твърди, след като прави една статистика на съдържанието на тези материали : „често възраженията идват от бивши членове на църквата, като бунт срещу законическото възпитание от страна на родителите си, които са ползвали авторитета на Е.Уайт по един не много просветен начин.”

Бунтът може да е провокиран и от неразбирателство и разочарование от членове на църквата и църковното ръководство. Уолтър Мартин е световно известен експерт по култовете, който през 50-те години на 20-ти век изследва доктрините на църквата и до края на живота си (1989) поддържа тесни контакти с лидери и учени на деноминацията. В резултат се ражда една симпатия :”Аз съм приятел на адвентния народ и обожател на истината... Мисля, че някои материали на Е.Уайт са пророчески. Аз чувствам някои от нейните прозрения изключително полезни за мен и гледам на нея, като на сестра в Господа....” И макар, че има неща, които не отговарят на неговото разбиране и очакване в творчеството и, той не може да се съгласи с бивши андвентисти, които оказват натиск върху него за да квалифицира Е.Уайт като фалшив пророк: „...Те искат да кажа, че Е.Уайт е в библейски смисъл фалшив пророк, което би значило, че не е християнка. Аз не мога да направя това”.

Цитирам тези редове от негови интервюта за да подчертая това, което винаги ме е очудвало: лошите чувства и ревността на бивши адвентисти да злепоставят Е. Уайт.

Сигурно има някакво обяснение!

Третата възможна реакция е да корегираме представите си за това, как действа пророческия дар.

Почти всички уроци, християнската църква е научила по пътя на разочарованията и грешките. Първото идване на Спасителя не беше по представите на Неговия народ, нито Голямото разочарование през 1844 г. беше в сметките на пионерите на адвентната църква. С Бога винаги ще бъдем изненадани !

Аз препоръчвам тази реакция. Собственото ми първоначално смущение и объркване не беше много драматично, въпреки че за моето поколение (и за тези, преди моето), Е. Уайт значеше много повече от колкото за младите днес. Това, което познавах от Духа на пророчеството имаше благотворно влияние върху мен в младостта ми и аз не бързах със заключенията. Не можех да пренебрегна собствения си положителен опит.

И преди да приключа с това лирично отклонение, искам да отбележа и една четвърта възможна реакция: без да съм комплексиран, от чисто теологични съображения, да загубя вярата си в Духа на пророчеството и в доктрините на църквата. Вярата в Бога е нещо много повече от вярата в доктрини и учения, но опитът показва, че духовния живот на напусналите църквата в повечето случаи е една катастрофа. Питал съм се понякога: къде мога да намеря това, което имам в тази църква? Не бих искал да коментирам този въпрос сега, още по-малко да правя пропаганда. Когато някой загуби вяра, мога само..... с болка да замълча.

Това, което ще следва е насочено към тези, които реагират по третия начин, които търсят една по- точна и библейски автентична представа за вдъхновението: как Бог действа чрез пророческия дар?

Източниците, които ще ползвам са: официални ( като тези на настоятелството на Е. Уайт и др.), представителни ( на учени като Артур Патрик, Фриц Гай, Джорж Найт , Алден Томпсън и др)., както и сведения от втора ръка (напр. коментари върху библейската конференция от 1982г.)