Елена Вайт " Познаването на Светия е разум."



страница5/27
Дата28.02.2018
Размер2.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27

Животът на велики мъже

Плодът на праведния е дърво на живот.”



Резултатите на истинското възпитание


Свещената история ни дава много нагледни илюстрации за резултатите от истинското възпитание. Представя ни много благородни примери на хора, чиито характери са били оформени под Божественото ръководство; мъже, чийто живот е бил за благословение на техните съчовеци и които са живели в света като представители на Бога. Между тях са Йосиф и Даниил, Мойсей, Елисей и Павел – най-великите държавници, най-мъдрият законодател, един от най-верните реформатори и най-знаменитият учител, познат в този свят с изключение на Този, Който говореше така, както никой друг не е говорил.

Йосиф


Още в ранните години на своя живот, тъкмо когато преминаваха от юношество към пълна възраст, Йосиф и Даниил бяха отделени от домовете си и отведени като пленници в езически страни. Особено Йосиф бе подложен на изкушения, които му предлагаха богати възможности за спечелване на богатства. В бащиния си дом той беше нежно обичано дете; в дома на Петефрий – роб, а после довереник и другар; делови човек, възпитан чрез учение, наблюдение и контакти с хората; в затвора на фараона – държавен затворник, осъден несправедливо, без надежда за оправдание или изгледи за освобождение; при една голяма криза бе повикан за водач на народа – това го направи способен да запази своята праведност.

Опасности при благоденствие


Никой не може да стои нависоко без опасност. Както бурята, която не поврежда малкото полско цвете, но изкоренява израсналото на върха на планината дърво, така и ужасните изкушения не докосват нискостоящите в живота, а се нахвърлят върху стоящите на високите места на успех и почести. Йосиф обаче понасяше изпитанията еднакво както при неуспех, така и в благополучие. Проявяваше една и съща вярност както в палата на фараона, така и в затворническата килия.

Ранните години на Йосиф


В детинството си Йосиф бе научен да обича Бога и да се бои от Него. Често пъти в шатъра на баща си под сирийските звезди той бе чувал историята за нощното видение във Ветил, за стълбата от небето до земята и слизащите и изкачващите се ангели, за Онзи, Който се откри на Яков от престола горе. Разказвана му бе и историята за борбата край Явок, когато, отхвърляйки подхранвани грехове, Яков излезе победител и получи титлата “княз Божий”.

Като момче Йосиф бе овчарче и пасеше стадата на баща си. Неговият чист и прост живот благоприятстваше за развитието както на физическите, така и на умствените му сили. Чрез общуване с Бога посредством природата и изучаването на великите истини, които се предаваха от баща на син, той бе придобил здрав разум и твърдост в отстояване на принципите си.



Кризата


В кризата на своя живот, когато предприемаше онова ужасно пътуване от дома на своето детство в Ханаан до робството, което го очакваше в Египет, поглеждайки за последен път хълмовете, що скриваха шатрите на близките му, Йосиф си спомни за Бога на баща си. Спомни си за уроците, на които го бе учил баща му, и цялата му душа бе обхваната от желанието да остане верен - винаги да постъпва като поданик на небесния Цар.

Обучен за служба


В своя горчив живот на чужденец и роб, сред гледки и гласове на порочност и примамки към езическо поклонение, заобиколен от цялата привлекателност на богатството, културата и помпозността на царския двор, Йосиф остана твърд на решението си. Той бе научил урока да се покорява на дълга си. Верността във всяко житейско положение – от най-низкото до най-високото, го обучи за най-висша служба.

По времето, когато бе извикан в двореца на фараона, Египет бе най-великата държава на земята. По цивилизованост, изкуство и наука тя нямаше съперник. През периоди на най-големи трудности и опасности, Йосиф управляваше делата на царството и това той вършеше така, че спечели доверието на царя и народа. Фараонът го постави “господар на дома си и управител на всички си имот, за да връзва първенците му по волята си и да поучава старейшините му” (Пс. 105:21, 22).

Боговдъхновеното слово ни открива тайната на Йосифовия живот. С думи, притежаващи божествена мощ и красота, произнасяйки благословение над децата си, Яков каза следното за своя най-любим син:

Тайната на Йосифовото величие


Йосиф е плодоносна вейка,

плодоносна вейка край извор;

клончетата й се простират по стената.

Стрелците го огорчиха и стреляха по него, и преследваха го;

но лъкът му запази якостта си

и мишците на ръцете му се укрепиха

чрез ръцете на Силния Яковов...

Чрез Бога на Отца ти..., Който ще те благославя

с небесни благословения отгоре,

с благословения на бездната, която лежи отдолу...

Благословенията на отца ти превишаваха

благословенията на праотците ми

до високите върхове на вечните планини;

те ще бъдат на Йосифовата глава

и на темето на превъзходния между братята си” (Бит. 49:22-26).
Котвата на Йосиф беше вярност към Бога и вяра в Невидимия. В това се криеше тайната на неговата сила.

И мишците на ръцете му се укрепиха



чрез ръцете на Силния Яковов.”

Даниил, опасности във Вавилон


Положението на Даниил и неговите другари през първите им младежки години във Вавилон, е било явно по-благоприятно от това на Йосиф в началото от живота му в Египет. Но и техният характер бе подложен на изпитания, които едва ли са били по-леки. От еврейските им домове със сравнително проста обстановка тези младежи от царско потекло бяха преместени в най-великолепния град, в двореца на най-великия монарх и бяха отделени, за да бъдат обучени за специална служба на царя. Силни бяха изкушенията, които ги заобикаляха в онзи покварен и луксозен дворец. Фактът, че те, поклонниците на Йехова бяха пленници във Вавилон, че съдовете на Божия дом бяха поставени в храма на вавилонските богове и че самият израилски цар беше пленник на вавилонците, се цитираше самохвално от победителите като доказателство, че тяхната религия и обичаи превъзхождат еврейските. Но точно при тези обстоятелства, чрез униженията, които Израил си докара поради отклонението си от Йехова, Бог доказа на Вавилон Своето превъзходство, светостта на Своите изисквания и сигурните резултати от послушанието. Това свидетелство Той даде, както единствено би могло да се даде, чрез останалите твърди във верността си.

Изпитване на характера


В началото на кариерата им, за Даниил и неговите другари настъпи решително изпитание. Нареждането да им се дава храна от царската трапеза беше израз на благоволението на царя към тях и на грижата му за тяхното здраве. Но тя бе посветена на идолопоклонство, тъй като част от нея се жертваше на идоли. Споделяйки царското изобилие, за младежите можеше да се сметне, че се присъединяват към почитта на фалшивите богове. В такова поклонение верността към Йехова им забраняваше да участват, нито пък смееха да рискуват да се подадат на изтощаващото въздействие на лукса и разточителството върху физическото, умственото и духовното развитие.

Даниил и другарите му бяха вярно наставени в принципите на Божието слово. Те се бяха научили да жертват земното заради небесното и да се стремят към най-висшето благо. И получиха награда за това. Навиците им на въздържание, както и чувството на отговорност като Божии представители, допринесоха за най-благородното развитие на тялото, ума и душата. В края на обучението им, когато за почетните постове в царството бяха изпитани заедно с други кандидати, между всички тях не се намери подобен на Даниила, Анания, Мисаила и Азария” (Даниил 1:19).



Първи измежду учениците


В двореца на Вавилон бяха събрани представители от всички страни, мъже с най-големи таланти, надарени с богати природни дарби и с най-висшата култура, която можеше да даде този свят. Въпреки това всред всички тях нямаше съперник на еврейските пленници. По физическа сила и красота, по умствени способности и литературни познания те бяха ненадминати. “И във всяко дело, което изискваше мъдрост и проумяване, което царят ги попита, намери ги десет пъти по-добри от всичките врачове и вражари, които бяха в цялото му царство” (Даниил 1:20).

Ненадминат държавник


Непоклатим във вярност към Бога и в самообладание, Даниил със своето благородство и учтиво, почтително отношение спечели в своята младост “благоволение и милост” пред езическия офицер, на чието подчинение бе. Тези черти характеризираха целия му живот после. Той бързо се издигна до положението на пръв министър в царството. През времето на царуването на няколко последователни монарси, пропадането на Вавилон и издигането на едно съперническо царство мъдростта и държавничеството на Даниил, неговият тъй съвършен такт, учтивост и истинска доброта на сърцето, съчетани с твърдо придържане към принципите бяха такива, че дори и враговете му биваха заставяни да признаят, че “не можаха да намерят никаква причина или вина, защото той бе верен” (Даниил 6:4).

Божи посланик


Докато Даниил се държеше за Бога с непоклатима вяра духът на пророческата сила дойде над него. Хората изразиха почитта си към него, като му възложиха отговорностите на двореца и тайните на царството. От друга страна Бог го почете, като го направи Свой посланик и го научи да чете тайните на бъдещите векове. Езически монарси, чрез общуването си с небесния представител, бяха принудени да признаят Бога на Даниил. “Наистина, каза Навуходоносор, вашият Бог е Бог на боговете и Господ на царете и откривател на тайни...” А Дарий, в своето възвание “до всички племена, народи, и езици, които живеят по целия свят”, възвеличи “Данииловия Бог” като живия Бог, Който е утвърден до века и Неговото царство е царство, което няма да се наруши”, Той избавя и отървава и върши... чудеса на небесата и на земята” (Даниил 2:47; 6:25-27).

Чрез мъдростта и справедливостта, чрез чистотата и благостта си, проявена в ежедневния си живот, чрез предаността си към интересите на народа (и то езически) Йосиф и Даниил останаха верни на принципите, на които бяха поучавани в младините си, верни на Този, Чийто представители бяха. Тези мъже бяха почитани от целия народ, както в Египет, така и във Вавилон. И езическият народ, както и всички народи, с които те бяха в контакт, виждаха в тях илюстрация за добротата и благотворителността на Бога, илюстрация за любовта на Христос.



Благородно доживотно дело


Какво само бе делото на живота на тези благородни евреи! Когато се сбогуваха с дома на своето детство не бяха и сънували дори за високото предназначение, което ги очакваше! Верни и твърди, те се поддаваха на Божието ръководство, за да осъществи Бог чрез тях Своето намерение.

Истините, открити чрез тези мъже, Бог желае да се откриват и чрез младежите на днешното време. Историята на Йосиф и Даниил е илюстрация на онова, което Той ще направи за хората, що Му отдават себе си и с цялото си сърце се стремят към осъществяването на Неговото намерение.



Най-голямата нужда на света


Най-голямата нужда на света е нуждата от хора; хора, които не ще могат да бъдат купени или продадени; хора, които са верни и честни до дълбините на душата си; хора, чиято съвест е така вярна на дълга, както стрелката към полюса; хора, които ще застанат за правото, дори и небесата да паднат.

Самодисциплина


Но такъв характер не е резултат на случая; не се дължи на специални благоволения или дарования на Провидението. Благородният характер е резултат на самодисциплина, на подчиняване по-низшето естество на по-висшето, на предаване на личното аз в служба на Бога и на човека с любов.

На младежите трябва да се внуши истината, че дарбите, които притежават, не са тяхна собственост. Силата, времето, интелекта, са само дадени в заем съкровища. Те принадлежат на Бога и всеки младеж трябва да бъде решен да ги употребява за най-висше добро. Той е един клон, от който Бог очаква плод; домакин, чийто капитал трябва да се увеличава; светлина, която трябва да осветява тъмните места на света.

На всеки младеж, на всяко дете предстои да извършат дело за прослава на Бога и за издигане на човечеството.

Елисей


Първите години на своя живот Елисей прекара сред тишината на провинцията, където бе поучаван от Бога и природата и дисциплиниран от полезния труд. Във време на почти всеобщо вероотстъпничество домът на неговия баща бе сред онези, които не бяха преклонили коляно пред Ваала. Домът им бе място, където Бог се почиташе и където се изпълняваха вярно всички задължения на всекидневния живот.

Син на богат земеделец, Елисей се залови за работата, която беше най-близо до него. Въпреки, че притежаваше способности на водач на народа, той прие да бъде обучаван в обикновените житейски задължения. За да може да управлява мъдро, нужно бе да се научи да слуша. Чрез вярност в малките неща, бе подготвен за по-високи длъжности.



Вярност в малките неща


По дух Елисей бе смирен и кротък, но също и енергичен и твърд. Изпитваше силна боязън и любов към Бога. При изпълнението на обикновения кръг от ежедневни задължения придобиваше твърдост във волята и благородство на характера и напредваше постоянно в благодат и знание. Докато сътрудничеше на баща си в домашните задължения, се учеше да сътрудничи на Бога.

Елисей бе призован за пророк, когато заедно със слугите на баща си ореше нивата. Упътен от Бога да потърси свой заместник, Илия метна кожуха си на плещите на младежа. Елисей разбра значението на призива и се покори. Той “стана, та последва Илия и му слугуваше” (3 Царе 19:21). Отначало от Елисей не се изискваше някаква голяма работа; той все още продължаваше да расте в дисциплината чрез обикновените житейски длъжности. За него се казва, че поливал вода върху ръцете на Илия, господаря му. Като личен прислужник на пророка, продължаваше да бъде верен в малките неща и с ежедневно увеличаваща се твърдост във волята се подготвяше да се посвети на мисията, за която беше избран от Бога.


Твърдост в постигане на целта

Решителността на Елисей бе изпитана, когато бе призован. Обърна се да последва Илия, но пророкът му нареди да се завърне у дома. Необходимо бе добре да размисли какво ще му струва да приеме или да отхвърли призива. Но Елисей разбра ценността на случая. За нищо на света не би пропуснал възможността да стане Божи вестител или да пожертва привилегията да живее в обществото на Неговия служител.



Изпит на вярата


Когато мина време и Илия бе приготвен да бъде възнесен, Елисей беше вече готов за негов заместник. Тогава вярата и решителността му бяха изпитани многократно. Той постоянно придружаваше Илия в неговата служебна обиколка, защото знаеше, че промяната скоро ще настане. И на всяко място, където се спираха, пророкът го поканваше да се върне обратно. “Седи тука, моля, му казваше той, защото Господ ме прати до Ветил.” Но в работата си с ралото Елисей се бе научил да издържа и да не се обезкуражава. Сега, когато бе сложил ръката си на ралото на една друга служба, не искаше да бъде отклонен от целта. И колкото пъти биваше поканван да се върне, отговорът му бе: “Заклевам се в живота на Господа и в живота на душата ти, няма да те оставя” (4 Царе 2:2).

Най-големият дар


“И тъй, отидоха и двамата... А те двамата застанаха при Йордан. И като взе Илия кожуха си, та го сгъна, удари водата; и тя се раздели на едната и на другата страна, така че двамата преминаха по сухо. И когато преминаха, Илия каза на Елисея: ‘Искай какво да ти сторя, преди да бъда отнет от тебе.’ И рече Елисей: ‘Моля, нека бъде в мене двоен дял от духа ти.’ А той рече: ‘Мъчно нещо поиска ти, но ако ме видиш, когато ме отнемат от тебе, ще ти бъде така; но ако не, не ще бъде.’ И докато те още ходеха и се разговаряха, ето огнена колесница и огнени коне, които ги разделиха един от друг; и Илия възлезе с вихрушка на небето.

А Елисей, като гледаше, извика: ‘Татко мой, татко мой, колесницата израйлева и конница негова!’ И не го видя вече. И хвана дрехите си, та ги разкъса на две части. И като дигна кожуха на Илия, който падна от него, върна се и застана на брега на Йордан. И взе кожуха, който падна от Илия, та удари водата и рече: ‘Где е Господ Илиевият Бог?’ И като удари и той водата, тя се раздели на едната и на другата страна; и Елисей премина. А пророческите ученици, които бяха в Ерихон, като го видяха отсреща, рекоха: ‘Илиевият дух остава на Елисея.’ И дойдоха да го посрещнат, и му се поклониха до земята” (4 Царе 2:6-15).



Отсега нататък Елисей щеше да заеме мястото на Илия. Той, който бе верен в малкото, се оказа верен и в многото.

Плодовете на практическото обучение


Илия, човекът на силата, беше инструмент на Бога за унищожаването на гигантски злини. Идолопоклонството, поддържано от Ахав и езичницата Езавел и развращавало народа, бе отхвърлено. Вааловите пророци бяха избити. Целият израилски народ бе дълбоко разтърсен и мнозина се връщаха към поклонение на Бога. Сега за заместник на Илия бе необходим човек, който с кротко и търпеливо наставляване би могъл да води Израил по безопасни пътища. Точно за това дело Бог подготвяше Елисей още от ранната му възраст.

Урок за всички


Този урок е за всички. Никой не може да знае каква цел преследва Бог със Своята дисциплина. Всички обаче могат да бъдат уверени, че верността им в малките неща е доказателство, за годността им и за по-големите отговорности. Всяко дело на живота е едно откровение на характера и само този, който се окаже в малките работи “работник, който няма от що да се срамува” (2 Тим. 2:15), ще бъде почетен от Бога с по-достойни постове.

Мойсей


Мойсей беше по-млад от Йосиф или Даниил, когато бе отделен от закрилящата грижа на дома на неговото детство. Но все пак същите средства, оформили техният характер, оформиха и неговия. Само дванадесет години той прекара с еврейските си роднини, но през тези години бе положена основата на неговото величие, положена от ръката на една, която малко познаваше славата.

Наставленията на неговата майка


Йохаведа бе жена и робиня. Нейният жребий в живота бе скромен, а товарът й – тежък. Но като се изключи Мария от Назарет, от никоя друга жена светът не е получавал по-големи благословения. Знаейки, че детето й скоро ще бъде лишено от грижите й и ще се даде в ръцете на хора, не познаващи Бога, тя се стараеше с голяма сериозност да свърже душата му с Небето. Стремеше се да всее в сърцето му любов и вярност към Бога. Тази своя задача тя изпълни вярно. Никакви влияния по-късно не бяха в състояние да заставят Мойсей да се откаже от принципите на истината, на които го бе научила майка му.

В училищата на Египет


От скромния дом в Гесен синът на Йохаведа премина в палата на фараоните, за да бъде приет от египетската принцеса като желан и възлюбен син. В училищата на Египет Мойсей получи най-висше гражданско и военно обучение. Силно привлекателен, с хубаво телосложение и с благородна осанка, с развит ум и княжеско държане, признат за безспорен военен водач, той стана гордостта на народа. Египетският цар бе също и член на свещенството и Мойсей бе запознат с всички тайни на египетската религия, въпреки че отказваше да участва в езическото идолопоклонническо богослужение. По онова време Египет бе все още най-мощната и най-цивилизованата държава в света и Мойсей като негов бъдеш монарх бе наследник на най-високите почести, които този свят можеше да даде. Той обаче направи по-благороден избор. За прославата на Бога и за избавлението на своя потъпкан народ, Мойсей пожертва почестите на Египет. И тогава, в особен смисъл, Бог се зае с неговото възпитание.

Урокът от поражението


Мойсей все още не бе подготвен за своето доживотно дело. Той все още не бе научил урока на зависимост от Божествената сила. Той не проумяваше Божията цел. Надяваше се да избави Израил със силата на оръжието. За тази идея той рискува всичко – и пропадна. В поражението и разочарованието си стана бежанец и изгнаник в чужда земя.

Обучение за водачество


В пустините на Мадиам Мойсей прекара четиридесет години като овчар. Наглед откъснат завинаги от мисията на своя живот, той получаваше дисциплината, жизнено необходима за нейното осъществяване. Нужната мъдрост за управляването на едно невежо и недисциплинирано множество се придобиваше само чрез самообладание. Като се грижеше за овцете и нежните агънца, той щеше да се сдобие с онзи опит, който би го направил верен и дълготърпелив пастир на Израил. За да може да стане Божи представител, той трябваше да се учи от Него.

Заобикалящите го влияния в Египет, любовта на неговата майка осиновителка, собственото му положение на царски внук, луксът и порокът, които примамваха по хиляди начини, елегантността, прелъстителността и мистицизмът на фалшивата религия бяха оставили своя отпечатък върху ума и характера му. В строгата простота на пустинята всичко това изчезна.



Сам с Бога


Сред тържественото величие на планинската усамотеност Мойсей беше сам с Бога. Навсякъде бе написано името на Създателя. На Мойсея се струваше, че стои в Неговото присъствие и че е покровителстван от Неговата сила. Тук самонадеяността му бе пометена. В присъствието на Безпределния съзна колко слаб, неспособен, колко късоглед е човек.

В пустинята Мойсей придоби онова, което го придружаваше през годините на неговия отруден и пълен с грижи живот – чувството за личното присъствие на Божеството. Той не само гледаше напред във вековете към времето, когато Христос щеше да бъде изявен в плът, но и Го виждаше да придружава израйлевото войнство през всичките му пътувания. Когато беше криво разбран и зле представян или заставян да понася укори или хули и да гледа в лицето на опасността и смъртта, той издържаше “като един, който вижда Невидимия” (Евр. 11:27).

Мойсей не просто мислеше за Бога, той го виждаше. Беше постоянно пред очите му; никога не изгуби от погледа си Неговото лице.

За Мойсей вярата не беше предположение или догадка, а действителност. Той вярваше, че Бог ръководи живота му по специален начин и Го признаваше във всички детайли. На Него се уповаваше за сила да противостои на всяко изкушение.

Желаеше да изпълни поверената му работа с възможния най-голям успех и постави цялата си зависимост на Божествената сила. Чувстваше нужда от помощ, искаше я, сграбчваше я чрез вяра и с увереност за поддържащата сила вървеше напред.

Резултати от обучението


Такава беше подготовката на Мойсей при неговото четиридесетгодишно обучение в пустинята. Безпределната Мъдрост не смяташе, че периодът е твърде дълъг или цената твърде голяма за придобиването на този опит.

Резултатите от обучението, от изучаваните в пустинята уроци са свързани не само с историята на Израил, но и с всичко онова, послужило оттогава до днес за световния прогрес. Ето най-висшето свидетелство за величието на Мойсей, оценката за неговия живот, дадена от Небето: “Не се издигна вече в Израил пророк като Мойсей, когото Господ познаваше лице с лице” (Втор. 34:10).



Павел


Към вярата и опитността на галилейските ученици, които придружаваха Исус, се добави в делото на евангелието и устремната енергия и интелектуалната мощ на един равин от Ерусалим. Римски гражданин, роден в езически град; евреин не само по рождение, но и по дългогодишно възпитание, с патриотична преданост и религиозна вяра; получил образование в Ерусалим от най-прочутия равин и обучен по всички закони и предания на отците, Савел от Тарс споделяше до най-висша степен гордостта и предразсъдъците на своя народ. Още като млад той стана почетен член на Синедриона. Смятаха го за многообещаващ мъж, ревностен защитник на древната вяра.

В богословските училища на Юдея Божието слово бе заместено от човешки разсъждения и ограбено от неговата сила чрез тълкуванията и преданията на равините. Ръководните принципи и подбудите на тези учители бяха себевъзвеличаване, любов към властване, ревниво поддържане на превъзходство, фанатизъм и презрителна гордост.



Водител в преследването


Равините се славеха с превъзходството си не само над другите народи, но и над масите от своя народ. Те страшно мразеха своите римски потисници и подхранваха решението да си възвърнат своето национално върховенство със силата на оръжието. Мразеха и убиваха последователите на Исус, чиято вест на мир бе толкова противоположна на плановете и амбициите им. В това преследване Павел бе един от най-ревностните и неумолими дейци.

Във военните училища на Египет Мойсей бе изучил закона на грубата сила и това бе повлияло характера му така силно, че бяха нужни четиридесет години на тишина и близост с Бога и с природата, за да стане способен да води Израил чрез закона на любовта. Същият урок трябваше да научи и Павел.



Видението за Разпнатия


Видението за Разпнатия при портите на Дамаск промени целия ход на живота му. Преследвачът стана последовател, учителят – ученик. В неговия опит дните на мрак, прекарани в Дамаск в самота, бяха равни на години. Старозаветните писания, съхранявани в паметта му, бяха предмет на неговото изучаване, а Христос бе учител негов и самотата на природата – училище. Той отида в Арабската пустиня, за да изучава Писанията и да се запознае с Бога. Освободи душата си от предразсъдъците и преданията, оформили живота му, и приемаше наставленията от Източника на истината.

По-нататък животът му бе вдъхновяван от един принцип - принципа на самопожертвувателност и служене от любов. “Имам длъжност, каза той, към гърци и към варвари, към учени и към неучени” (Римл. 1:14). “...Христовата любов ни принуждава” (2 Кор. 5:14).



Занаятчия, проповедник, мисионер


Павел, най-великият от човешките учители с готовност изпълняваше както най-висшите, така и най-долните задължения. Признаваше необходимостта както от умствения, така и от физическия труд и работеше като занаятчия, за да се издържа. Упражняваше своя занаят – изработване на шатри, и в същото време ежедневно проповядваше евангелието в големите центрове на цивилизования свят. “Вие сами знаете, че тия мои ръце послужиха за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене” (Деян. 20:34).

Съчувствие и проницателност


Освен че притежаваше големи интелектуални дарби, животът на Павел откриваше силата на рядка мъдрост. В ученията и в живота му се откриват принципи с голямо значение, засягащи неща, в които и най-големите умове на неговото време бяха невежи. Той притежаваше великата мъдрост да проявява силна проницателност и съчувствие, които правят човека способен да привлича другите, да пробужда по-добрата страна на природата им и да ги вдъхновява към по-добър живот.

Вслушвайте се в неговите думи, отправени до езичниците от Листра, когато им посочва Бога разкрит в природата, Източника на всяко добро, който “е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и родовити времена и е пълнил сърцата ви с храна и веселба” (Деян. 14:17).



Като Учител на другите


Вижте го в тъмницата във Филипи, където въпреки измъченото си тяло пее хвалебна песен, смущавайки среднощната тишина. След като земетресението е разтворило широко вратите на затвора, но пак го чуваме да изрича към езическия тъмничар ободряващите думи: “Недей струва никакво зло на себе си, защото всички сме тука” (Деян. 16:28). И наистина всеки стои на мястото си, задържан от присъствието на един другар по окови. А тъмничарят, убеден в реалността на вярата, която поддържаше Павел, попита за пътя на спасението и се присъедини с цялото си семейство към преследваната група Христови ученици.

Изпреварил времето си


Вижте Павел в Атина, изправен пред съвета на Аеропага, как отговаря на науката с наука, на логиката с логика и на философията с философия. Забележете с какъв такт, породен от Божествената любов посочва Йехова като онзи “непознат Бог”, на когото неговите служители се покланяха несъзнателно; и цитирайки думите на техен поет, Го описва като Баща, чиито чада са те. Чуйте го как говори в онова време на касти, когато човешките права никак не се признаваха, как излага великата истина на братолюбие между хората, заявявайки, че Бог “направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята”. След това показва как във всичките постъпки на Бога към човека е вплетено като златна нишка Неговото намерение за благодат и милост към човечеството. Той “е определил предназначени времена и пределите на заселищата им, за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас” (Деян. 17:23,26,27).

Пред Агрипа


Чуйте го в двореца на Феста, когато цар Агрипа, убеден в евангелската истина, възкликва: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин!” И с каква благородна любезност посочва оковите си и му отговаря: “Молил се бих Богу, щото, било с малко, било с много не само ти, но и всички, които ме слушат днес, да станат такива, какъвто съм аз, освен тия окови” (Деян. 26:28,29).

Усилен живот


Така премина неговият живот, описан със собствените му думи: “...пътешествия, в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от съотечественици, в опасност от езичници, в опасност в град, в опасност в пустиня, в опасност по море, в опасност между лъжебратя; в труд и мъка, много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и в голота” (2 Кор. 11:26,27).

Радостта от служенето


“Като ни хулят, благославяме; като ни гонят, постоянстваме; като ни злословят, умоляваме”; “като оскърбени, а винаги радостни; като сиромаси, но обогатяваме мнозина; като че нищо нямаме, но притежаваме всичко” (1 Кор. 4:12,13; 2 Кор. 6:10).

Павел намираше своята радост в служенето и в края на живот на усилен труд, с поглед назад към борбите и победите, можа да каже: “Аз се подвизах в доброто войнстване...” (2 Тим. 4:7).



Доволни от своя избор


Тези житейски истории са жизнено важни особено за младите. Мойсей се отказа от царски престол, Павел – от предимствата на богатството и славата в своя народ, за един труден живот в служба на Бога. За мнозина животът на тези мъже е живот на себеотрицание и жертва. Но наистина ли бе така? Мойсей смяташе укора заради Христос за по-голямо богатство от египетските съкровища. Той го смяташе, че това е така, защото то наистина беше така. Павел заявява: “Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия” (Фил. 3:7,8). Той беше доволен от своя избор.

Трайното величие


На Мойсей предлагаха палата на фараоните и трона на монарха. Но в онези господарски дворове се намираха грешните удоволствия, заради които хората забравят Бога. Вместо тях той избра “трайния имот и правдата” (Пр. 8:18). Вместо да се отдаде на египетското величие, предпочете да обвърже живота си с Божията цел. Вместо да стане законодател на Египет, предпочете да посвети живота си на Божията цел. По негово нареждане вместо закони на Египет, даваше закони на света. Стана Божий инструмент, чрез който Бог даде на хората принципите, представляващи защита както за дома, така и за обществото, които са краеъгълният камък за благоденствието на народите - принципи, признавани и днес от най-великите мъже на света като основа на всичко най-добро в човешките управления.

Величието на Египет се превърна на прах. Неговата сила и цивилизация преминаха. Но делото на Мойсей не може никога да загине. Великите принципи на правдата, които той живя, за да установи, са вечни.



С Христос


Мойсеевият живот на труд и тежко натоварващи сърцето грижи бе озаряван от присъствието на Този, Който “личи и между десет хиляди” и на Този, Който е “прелестен” (Пес. на пес. 5:10,16). С Христос при странстването из пустинята, с Христос на Планината на преображението, с Христос в небесните дворове. Неговият живот на земята бе благославящ и благословен, а в небето – почетен.

В своята разнородна работа Павел също бе подкрепян от силата на Христовото присъствие. “За всичко имам сила, каза той, “чрез Онзи, Който ме подкрепява”. “Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли, или утеснение, гонение, или глад, голота, беда, или нож?... Но във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ (Римл. 8:35-39).



Възнаграждението на живота


И все пак имаше една бъдеща радост, на която Павел гледаше като на възнаграждение за своя труд – същата радост, заради която Христос понесе кръста и презря срама, радостта да види плода на своя труд. “Понеже коя е нашата надежда, или радост, или венец, с който се хвалим?”, писа той на солунците, които бяха приели истината. “Защото вие сте наша слава и радост” (1 Сол. 2:19,20).

Кой може да измери резултатите, които целоживотната работа на апостол Павел даде на света? От всички благородни влияния, които облекчават страданието, утешават скръбта и обуздават злото, които издигат живота над себелюбивото и чувственото и го прославят с надеждата за безсмъртие, колко много се дължат на труда на Павел и неговите съработници, незабелязано пропътували с евангелието на Божия Син от Азия до бреговете на Европа?

Каква чест за един живот да бъде Божи инструмент и проводник на такива влияния за благословение? Каква слава ще бъде да се видят във вечността резултатите от делото на един цял живот?

Господ – Учител



“Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек.”



Изпратеният от Бога учител

Погледнете на Него.”


Най-доброто и най-великото на небето

“И името Му ще бъде Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира” (Исая 9:6).

В лицето на изпратения от Бога Учител Небето даде на човеците най-доброто и най-великото, което притежаваше. Този, Който присъстваше на съветите на Всевишния, Който обитаваше в най-вътрешното светилище на Вечния, бе избраният да разкрие лично на човечеството познанието за Бога.

Съвършеният идеал


Чрез Христос е предаден всеки лъч Божествена виделина, прониквал някога в нашия паднал свят. През вековете чрез Него мъжете изявяваха Божието слово на човека. От Него са всички превъзходства, разкрити чрез най-великите и най-благородните души на света. Чистотата и добродушието на Йосиф, вярата и кротостта на дълготърпеливия Мойсей, твърдостта на Елисей, благородната праведност и твърдост на Даниил, пламенността и себепожертвувателността на Павел, умствените и духовните сили проявени от тези мъже, както и от всички останали, живели на земята, са били само проблясъци от сиянието на Неговата слава. В Христос бе намерен съвършеният идеал.

За да разкрие този идеал като единствен истински образец за постигане; за да покаже какъв би могъл да стане всеки човек и какво биха могли да станат всички, които Го приемат, чрез обитаването на Божественото у човека – ето за това дойде Христос на света. Той дойде да покаже как трябва да се обучават, за да станат подобни на Божиите синове, на земята да практикуват небесните принципи и да живеят небесния живот.



Резултати от фалшивите учения


Бог даде най-големия Си дар, за да посрещне най-голямата човешка нужда. Светлината се яви, когато светът тънеше в най-дълбоката тъмнина. Чрез фалшиви учения умовете на хората бяха дълго време отдалечени от Бога. В преобладаващите системи на образование Божественото откровение бе заместено от човешки философии. Вместо дадения от Небето образец на истината, хората бяха възприели собствено измислен образец. Те се отклониха от светлината на живота, за да вървят в искрите на запаления от тях огън.

Измамна реалност


Като се отделиха от Бога, разчитаха само на човешка сила, но тяхната сила беше само слабост. Те не бяха в състояние да достигнат дори и поставения от самите тях образец. Нуждата на истинска добродетел бе запълнена с външен изглед и изповедание. Подобието заместваше действителността.

От време на време се издигаха учители, които насочваха умовете на хората към Източника на истината. Те изясняваха верните принципи и животът на много от тях свидетелстваше за силата им. Тези усилия обаче не оставяха трайно впечатление. Действието на злото се задържаше малко само за известно време и пак поемаше безпрепятствено своя път надолу. Реформаторите бяха като светлини, които блестяха в мрака, но не можеха да го разпръснат. “...човеците обикнаха тъмнината повече от светлината” (Йоан 3:19).



Формализъм и материализъм


Когато Христос дойде на земята, човечеството като че ли бе достигнало своята най-низка точка. Бяха подкопани самите основи на обществото. Животът бе станал фалшив и изкуствен. Лишените от силата на Божието слово евреи, даваха на света предания и тълкувания, които затъпяваха ума и умъртвяваха душата. Божието поклонение “в Дух и в истина” бе заменено с прославянето на човеци, в един безкраен кръг от наредени от хора церемонии. Всички религиозни системи по целия свят губеха влияние над ума и душата. Отвратени от басните и лъжите и мъчейки се да заглушат мислите, хората се обръщаха към неверието и материализма. Изключвайки вечността от пресмятанията си, живееха за настоящето.

Незачитане на човешките права


Като престанаха да признават Божеството, престанаха да ценят и човека. Истина, чест, справедливост, доверие, състрадание – се оттеглиха от земята. Безмилостна алчност и всепоглъщащата амбиция родиха едно всеобщо недоверие. Понятието за дълг, за задълженията на силните към слабите, за човешкото достойнство и човешките права бе захвърлено настрана като някой сън или измислица. На обикновения народ се гледаше като на товарни животни или като на инструменти и стъпала за задоволяване на амбицията. Богатството и властта, удобството и себеугаждането се търсеха като най-ценното благо. Физическо израждане, умствено вцепенение, духовна смърт характеризираха времето.

Фалшива представа за Бога, злото – необуздавано


Лошите човешки страсти и намерения пропъдиха Бога от умовете им, а със забравянето на Бога те станаха още по-склонни към злото. Сърцето, което обичаше греха, приписваше на Бога човешки качества и това схващане усилваше греха още повече. Разположени към себеугаждане, хората смятаха, че и Бог е като тях – Същество, чиято цел е себепрославяне и изискванията Му са подчинени да служат за собственото Му удоволствие; Същество, Което издигаше или унижаваше човеците според това, дали те подпомагат или пречат на Неговите себелюбиви намерения. По-нисшите класи смятаха, че върховното Същество не се различава с нищо от техните подтисници, освен с това, че ги превишава по сила. На тези идеи бе изградена всяка религия. Всяка от тях представляваше система от изисквания. За да си осигурят благоволението на Божеството за свои собствени цели поклонниците се опитваха да го умилостивят чрез разни дарове и церемонии. Такава религия нямаща власт над сърцето или съвестта, не би могла да бъде нищо друго освен верига от форми, от които хората се отегчаваха и копнееха да се освободят, ако не бяха придобивките, що тя предлагаше. Така злото, след като не се обуздаваше, растеше и ставаше по-силно и по-силно, докато преценката им и желанието за добро намаляваше. Хората изгубиха Божия образ и получиха отпечатъка на демонската сила, която ги контролираше. Целият свят се превръщаше в помийна яма на поквара.

Силата на новия живот


За човешкия род оставаше само една надежда – да се хвърли нов квас в тази смес от противоречиви и покваряващи елементи; да му се даде сила за нов живот; да се възстанови в света познанието за Бога.

Христос дойде да възстанови това познание, дойде да отстрани фалшивото учение, чрез което претендиращите, че познаваха Бога Го бяха представили погрешно. Дойде да изяви естеството на Своя закон и да открие в собствения Си характер красотата на светостта.



С любовта, която е от вечността


Христос дойде на света преизпълнен с любов, натрупана от вечността. Той освободи Божия закон от изискванията, които го бяха обременили и показа, че е закон на любовта, израз на Божествената доброта. Показа също, че в изпълнението на неговите принципи се крие щастието на човечеството и заедно с това стабилността – самата основа и скелетът на човешкото общество.

Божият закон не само не съдържа произволни изисквания, но е даден да служи на хората като ограда, като щит. Всеки, който приема неговите принципи, бива запазен от злото. Верността към Бога включва вярност и към човека. Така законът запазва правата, индивидуалността на всяко човешко същество. Той възпира високопоставените хора да не угнетяват по-низшестоящите, а подчинените – да не проявяват непокорство. Осигурява благополучието на човека както в този свят, така и за бъдещия. За послушните е залог за вечен живот, защото изразява вечните принципи.



Изявяване на истинските принципи


Христос дойде да изяви стойността на Божествените принципи като разкри силата им за възстановяването на човечеството. Дойде да научи хората как да развиват и прилагат тези принципи.

Простота


За хората от древността стойността на нещата се определяше от външния им вид. Силата на религията бе намаляла, за това пък се бе увеличило нейното външно великолепие. Учителите на онова време се стараеха да внушат респект чрез външен показ и изяви. Животът на Исус представляваше забележителен контраст с това. Той показваше безполезността на неща, които хората смятаха за житейски важни. Роден в скромната обстановка на прост селски дом, със селска храна, занимаващ се със занаятчийство, водещ уединен живот, уеднаквил Себе Си с неизвестните труженици на света – в тези условия Исус следваше Божествения план на възпитание. Той не търсеше училищата на онова време, които величаеха нищожните, а подценяваха великите неща. Възпитанието Си придоби направо от определените от Небето източници, от полезния труд, от изучаването на Писанията и природата и от натрупания житейски опит – Божиите учебници, пълни с поучения за всички, които отиват при тях с прилежни ръце, отворени очи и разбиращо сърце.

“А детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост; и Божията благодат бе на Него” (Лука 2:40).

Така подготвен се посвети на своята мисия, като във всеки момент от Своя контакт с хората им влияеше за благословение – сила, непозната за света, която ги преобразяваше.

Съчувствие


Който се опитва да преобрази човечеството, трябва да го разбира. Хората могат да бъдат достигнати и издигнати само чрез съчувствие, вяра и любов. По отношение на това Христос се разкрива като най-великия Учител. Единствен Той от всички, живели някога на земята, разбира съвършено човешката душа.

“Защото нямаме такъв първосвещеник” – велик учител, тъй като свещениците бяха учители - “Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евр. 4:15).



“Пострада, бидейки изкушен”; онова, което учеше, Той го и живееше


“Понеже в това, дето и сам той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага” (Евр. 2:18).

Единствено Христос е изпитал скърбите и съблазните, които сполетяват човешките същества. Никой друг, роден от жена, не е бил нападан така яростно от примамките. Никога никой не е носил толкова тежкия товар на греха и болките на света. Никой друг не е имал такова дълбоко и нежно съчувствие. Съучастник в преживяванията на човечеството, можеше не само да съчувства на всеки отруден, изкушаван и борещ се човек, но и да изживява всичко това заедно с него.

Онова, което учеше, Той го и живееше. “Защото ви дадох пример, казва на учениците Си, да правите и вие, както Аз направих на вас”. “...Аз опазих заповедите на Отца Си...” (Йоан 13:15; 15:10). Така думите на Христос намираха съвършена илюстрация и поддръжка в делата от живота Му. И нещо повече, в учението си изявяваше Себе Си. Думите му изразяваха не само преживяванията, но собствения Му характер. Не само учеше истината, но Самият бе истината. Точно това придаваше сила на учението Му.

Сила да печели сърца


Христос беше верен изобличител. Никога не е живял друг човек, който така силно да е мразил злото; никой друг не го е осъждал така безстрашно. Самото Му присъствие представляваше упрек за всяко неистинско и долно дело. В светлината на Неговата чистота хората се виждаха нечисти, а намеренията на живота им – недостойни и фалшиви. И все пак Той ги привличаше. Творецът разбираше стойността на човечеството. Осъждаше злото като враг на онези, които искаше да благослови и спаси. Във всяко човешко същество, колкото и паднало да бе то, виждаше един син на Бога, един, който би могъл да спечели отново привилегията да се свърже с Бога.

“Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Когато наблюдаваше хората в техните страдания и деградация, Христос съзираше основание за надежда там, където изглеждаше, че има само отчаяние и гибел. Където се усещаше нужда, там виждаше случай за подпомагане. Посрещаше падналите в изкушения, победените и изгубените души не с обвинение, но с благословение.



Поздравът на блаженствата


Блаженствата бяха Неговите приветствия до цялото човешко семейство. Гледайки голямото множество, събрало се да чуе Неговата планинска проповед, Той като че ли забрави за момент, че не е на небето и употреби обичайния поздрав от света на светлината. Благословенията се изляха от устните Му както вода избликва от някой дълго запечатан извор.

Отдръпвайки се от амбициозните, самодоволните любимци на този свят Той заяви, че са блажени онези, които въпреки голямата си нужда, биха приели Неговата светлина и любов. Протягаше ръцете Си на нисшите духом, на скърбящите и преследваните и ги канеше: “Дойдете при Мене... и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).



Разбиране на човешките възможности


Във всяко човешко същество Исус съзираше безкрайни възможности. Той възприемаше хората такива, каквито можеха да бъдат, преобразени от Неговата благодат – в “благоволението на Господа нашия Бог” (Пс. 90:17). Гледаше ги с надежда и им вдъхваше надежда. Посрещаше ги с доверие и им вдъхваше доверие. Като откриваше в Себе Си истинския идеал за човека, пробуждаше желание и вяра за неговото постигане. В Неговото присъствие хората съзнаваха, че колкото и презрени и паднали да са, все пак са хора и в тях се пораждаше силен копнеж да се окажат достойни за Неговата оценка. Той пробуждаше нови импулси в много сърца, които изглеждаха мъртви за всяко свято нещо. На отчаяните откриваше възможност за нов живот.

Христос привърза човеците към сърцето Си с връзки на любов и преданост; със същите връзки ги привързва и към техните ближни. При Него любовта е живот, а животът – служба. “Даром сте приели, даром давайте” (Матей 10:8).



В тайното място на силата


Христос не се пожертва за човечеството само на кръста. Като “обикаляше да прави благодеяния” (Деян. 10:38), Той всекидневно изливаше към другите от Своя живот. Само по един начин можеше да се поддържа такъв живот: Исус живееше в зависимост от Бога и общуваше с Него. В тайното място на Всевишния, под сянката на Всемогъщия от време на време хора отиват, за да станат по-добри; престояват там за известно време и резултатът се проявява в благородни дела. По-късно обаче вярата им отпада, връзката им с Бога се прекъсва и делата им се похабяват. Но Исус водеше живот на постоянно доверие, поддържан чрез постоянно общуване и службата Му за небето и земята беше без грешка или колебание.

Като човек се молеше пред трона на Бога, докато човешкото Му естество приемеше небесния поток на силата, свързващ човечеството с Божеството. Като получаваше живот от Бога, предаваше живот на хората.



Цел на Неговите учения


“Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек” (Йоан 7:46). Това би било вярно дори ако Христос поучаваше само във физическата и умствената област, или пък единствено по въпроси от теорията и мисленето. Той би могъл да отключи тайни, в чието проникване биха били необходими цели векове на труд и изследване. Би могъл да даде разни идеи в областта на научните дисциплини, които биха доставили храна за мисълта и биха дали подтик към изобретателност до края на вековете. Но не направи това. Не каза нищо, което би задоволило любопитството или би подбудило себелюбива амбиция. Не се занимаваше с отвлечени теории, но с нужното за развитието на характера; с онова, което би задълбочило способността на човека да познава Бога и би увеличило силата му да върши добро. Той говореше за истините, свързани с поведението на човека и го сливат с вечността.

Вместо да насочва хората към изучаване на човешките теории за Бога, за Неговото слово или за Неговите дела, Той ги учеше да Го наблюдават разкрит чрез Своите дела и думи и чрез Своето провидение. Довеждаше умовете им в контакт с ума на Вечния.



За всички хора и за всички векове


Хората “се учудваха на учението Му, защото Неговото Слово беше с власт” (Лука 4:32). Никога преди това не е говорил някой с такава сила да събужда мисълта, да запалва стремежа към възвишеното и да съживява всяка способност на тялото, ума и душата.

Христовото учение, също както Неговата любов, обхвана света. Няма обстоятелство в живота, нито криза в човешката опитност, които да не са предвидени там и за които принципите Му да не съдържат урок. Той е Князът на учителите, Неговите слова ще служат за пътеводител на съработниците му до края на времето.

За Него сегашното и бъдещето, близкото и далечното бяха едно. Той имаше предвид нуждите на цялото човечество. Пред внимателното Му око бяха открити всички сцени на човешко усилие и постижения, на изкушения и борби, на смущение и опасност. Познати Му бяха всички сърца, всички домове, всички удоволствия, радости и стремежи.

Той говореше не само за, но и на цялото човечество. Изговаряше Своята вест на малкото дете в радостното утро на неговия живот; на жадното, неспокойно сърце на младежа; на хората в разцвета на годините им, които носеха товара на отговорности и грижи; на възрастните в тяхната слабост и умора – на всяка рожба на човечеството във всяка страна и във всеки век.



Истинската цена на живота


В своето учение Христос обхваща както преходните, така и вечните неща – видимите в тяхното отношение към невидимите, преходните случки на всекидневния живот и сериозните тържествени въпроси на бъдещия живот.

Той поставяше нещата от този живот в тяхното истинско отношение към тези, които са от вечен интерес; но не подценяваше нито игнорираше тяхната важност. Учеше, че небето и земята са свързани в едно, и че познаването на Божествената истина прави човека по-добре приготвен да изпълнява ежедневните си житейски задължения.

За Него всяко нещо си имаше цел. Игрите на детето, трудът на възрастния, удоволствията, грижите и болките на живота – всичко това бяха средства за постигане на една цел: познаването на Бога за да бъде издигнато човечеството.

“Бог с нас”


От устните Му Божието слово влизаше в човешките сърца с нова сила и с ново значение и ни ставаше близко. Чрез Неговото учение нещата на сътворението се откриваха в нова светлина. Върху лицето на природата наново почиваха проблясъци от светлината, която грехът бе помрачил. Във всички факти и преживявания в живота се разкриваха Божествени уроци и възможности за общуване. Бог пак обитаваше на земята; човешките сърца чувстваха Неговото присъствие; светът бе обгърнат от Неговата любов. Небето слезе при хората. Човешките сърца виждаха в Христос Този, Който им бе разкрил науката на вечността - “Емануил, Бог с нас”.

“Първият и последният”


В Учителя, изпратен от Бога, всяко истинско дело на възпитание намира своя център. За това дело днес, както и за основаното преди деветнадесет века, Спасителят говори със следните думи:

“Аз съм първият и последният, и живият”.

“Аз съм Алфа и Омега, началото и краят” (Откр. 1:17; 21:6).

В присъствието на такъв Учител, на такъв случай за Божествено възпитание не е ли повече от глупост да се търси възпитание далеч от Него – да се търси мъдрост вън от Мъдростта? Да се претендира за истина, а да се отхвърля истината; да се търси просвещение далеч от Светлината и съществувание далеч от Живота; да се изостави Изворът на живата вода и да се изсичат пропукани водоеми, които не могат да държат вода?

Ето, Той все още кани: “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието”. “Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Йоан 7:37, 38; 4:14).


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница