Елка Божкова, Владимир Бостанджиев



Дата11.07.2017
Размер183.39 Kb.
#25483
СТРУКТУРА НА ОРИЕНТИРАНОТО КЪМ РЕШЕНИЯ ИНТЕРВЮ

Елка Божкова, Владимир Бостанджиев


STRUCTURE OF DECISION-MAKING ORIENTED INTERVIEW


The aim of this article is to analyze the Solution-Focused Brief Therapy by the ‘verification method’ used in mathematical logic. The article consists of two sections - introduction and therapy algorithm. The introduction contains brief outline of the therapeutic method discussed, with emphasis on solutions reached by the client. The therapy algorithm is presented by a block diagram showing the sequence of stages: formulation of goal, miracle question, progress scale, first step, and message, as well as the goals to be achieved at each stage. This section winds up with a recapitulation and conclusions. The main problem discussed is the research of efficiency of this type of therapy. A basic efficiency factor is the formulation of a realistic and attainable goal. The use of the progress scale during the therapy enables the quantitative measurement of the results achieved.

Въведение във Фокусираната към решения кратка терапия
През 50-те години в Пало Алто, САЩ, възниква школа, която изучава междуличностната комуникация, нейните нарушения и отражението им върху социалните системи и особено върху системата семейство. Създадената от Грегъри Бейтсън и неговите сътрудници теория е разгледана от проф. Ачкова като едно от четирите основни теоретични направления в психиатрията (Ачкова, М. и съавт., 1998, с. 19). В него се приема, че психичните разстройства са последица от патологична интеракция и породената от нея дисфункция на семейството. Поставя се началото на стратегическата краткосрочна терапия, а по-късно и на други родствени психотерапевтични модели, сред които е и Фокусираната към решения кратка терапия (ФРКТ).

Методът е създаден през 80-те години от Стив де Шейзър, Инсу Ким Берг и техния екип от Центъра за кратка семейна терапия в Милуоки, Уисконсин. Изненадващо високият процент успех – над 80%, който откриваме в серия издания за студенти и професионалисти (O’Connel, В., 1998, с.5) ни провокира да изследваме стандартното за ФРКТ интервю чрез модел от математическата логика. В същото време прилагаме и психологична обосновка на основните етапи от терапията.

Във ФРКТ вниманието се насочва към целите и ресурсите на клиента и към изключенията от проблема. Основно значение имат решенията, които човекът взема, независимо дали има някаква психиатрична диагноза или не. Терапията се нарича “кратка”, защото средната й продължителност е 3-4 сесии. След достигането до определени идеи, по-важно е как клиентът ги прилага в живота. Типично е изчакването за действието на медикаменти, различни видове “облъчвания” или зарастването на рани, докато думите – те действат веднага. Големият български психиатър проф. Никола Шипковенски изтъква, че “дълговременното страдание не винаги изисква дълговременна терапия.” (Shipkowensky, N., 1965, с. 108). Дълготрайността на проблема често се дължи на това, че решението просто не е било търсено.

Всеки човек има “свой неповторим начин на възприемане и оценяване на света, а следователно и свой “собствен свят”, изпълнен с истини и лъжи” (Николов, Б., 2000б, с. 124). Клиентът идва на терапия със своята теория, която включва в частност и обясненията му за проблемната ситуация и всичко свързано с нея. Във ФРКТ се приема, че клиентът притежава необходимата информация за разрешаването на своя проблем. Ролята на терапевта е да организира и насочва разговора по такъв начин, че двамата заедно да намерят решение, използвайки езика и теорията на клиента. За тази цел не е необходимо да се събират пълни сведения за детството и родителите на клиента, за интимния му живот, за професията, за приятелите, за доходите и т.н., нито за диагнозата, лечението и използваните медикаменти. Понякога клиентите отказват да говорят за проблема. Има и такива, които не спират да говорят за проблемите, сякаш това е единственият им начин да ги разрешат. Да се мисли непрекъснато върху едно и също нещо с малък брой думи е безсмислено и изтощително занимание. Това натоварва едни и същи невронни мрежи без почивка и води до силна преумора и тежък сън. В момент на криза човек е объркан и не е наясно със себе си; той трудно може да разбере постъпките си, чувствата и желанията, за да ги сподели с другите. В началото на разговора клиентът не вижда изход и затова не придава значение на информацията, която ще му помогне да се справи с проблема. Той се ограничава до страданието, като го обяснява чрез житейски вярвания, популярни теории и притъпява неприятните преживявания чрез оплакване, отвличане на вниманието, успокоителни, посещаване на лекари, и все по-голямо объркване, което трябва да разреши някой друг. Терапевтът задава въпроси, докато клиентът се откаже или стигне до отговор.

Във ФРКТ стремежът е да се задават въпроси за минималното, което е достатъчно за намиране на решение като се пренебрегва излишната информация. Стив де Шейзър казва за себе си: “Аз съм максимално минималистичен” (de Shazer, S., 1991, с. xvi). Затова понякога разговорът изглежда странен и като че ли откъснат от проблема.

Какви са правилата за водене на такъв разговор, за да е наистина ефективен? Провеждането на терапията може да се разглежда като алгоритъм, при който се преминава през определени етапи, съобразява се с някакви начални условия и е необходимо да се достигне до конкретен краен резултат. Това дава основание за разглеждането й да използваме метода на Флойд за верификация на компютърни програми (Соскова, Николова, 1997, с. 15). Той дава доказателство за това, че една програма достига до решението на точно определен проблем. Програмата се представя с помощта на блок-схема и условия, които трябва да бъдат изпълнени на всеки отделен етап. Ще намерим такива условия и за провеждането на терапевтично интервю.



Алгоритъм на терапията
В представената блок-схема на алгоритъма на терапията всеки от етапите на разговора приключва, когато се достигне до удовлетворяването на съответното междинно условие в края на този етап.


Вход (0)


Входното условие А сме означили още с числото

0. Това означава, че при започване на интервюто е

т.1. условие А по-добре да се абстрахираме от информацията за


Въпрос

за целта
клиента. Необходимо е да се “забрави” диагнозата му

(ако има такава). Не се твърди, че тя няма значение, а

само че няма отношение към провеждането на

интервюто по дадената схема. Ако клиентът се


Отговор


представя с диагноза – “имам шизофрения”, “аз съм

наркоман”, “аз съм гей”, “аз съм невротик”, “аз съм

алкохолик”, това с нищо не подсказва решението на



проблема.

Форму- Етикетирането блокира търсенето на информация



не лирана ли е като обяснява проблемите с болести. Затова първите

целта? умения, които усвоява терапевтът, са въпроси за

дезетикетиране. Например: 1) “Какво друго имате,

да освен шизофрения? Как я имате? По какъв начин я

Въпрос “ЧУДО”

т.2. условие В1 притежавате?” 2) “Какво друго сте освен наркоман (невротик или гей)?” и т.н.



Във ФРКТ се приема тезата на Милтън Ериксон за

т.3. условие В2 предимство на интуицията и спонтанността на



терапевта пред следването на парадигми, теории и

Скала

школи (de Shazer, S., 1982, с. 156). Според нас идеите



на психоанализата, на психодрамата, на когнитивно -

т. 4. условие В3 поведенческите терапии, на системната фамилна

терапия и на хуманистичната психология могат

Първа стъпка

много да допринесат за високия професионализъм



на терапевта, когато са добре осмислени и неразделни

т.5. условие В4 от неговия собствен опит. Това се отнася също и за

психиатричните знания и професионален опит.

Послание

Интервюто не бива да се води по наизустени



правила, въпросници и схеми.

Добрият професионалист проявява креативитет в


Изход (С)
зависимост от конкретния клиент.

Третото нещо, което е добре да игнорираме, е

желанието ни за бързината на успеха в терапията.

Опитите за ускоряване на нещата не решават

проблеми, а създават нови.

Психотерапевтът, ако работи като психиатър или по назначени от съда експертизи, не бива да смесва двете функции едновременно – да издава и прекъсва болнични, да определя дееспособност или вменяемост и др. Обратно, необходимо е да се абстрахира максимално от диагнозата, да “повярва” на налудностите, да влезе в логиката на клиента и да говори на неговия език.



Първи етап – формулиране на целта
Отправна точка за провеждането на успешна терапия е формулирането на цел. Тя може да бъде позитивна – като “присъствие на нещо” или негативна – като “отсъствие на нещо”. Формулирайки целта, вниманието се фокусира върху перспективите за успех и намиране на пътя към тях. Дефинирането на позитивна цел е трудна задача и в практиката рядко се постига веднага. Затова в началото терапевтът се присъединява към негативната цел, отразена в заявката или оплакването на клиента - да няма кошмари, натрапливости, повръщане, употреба на хероин, заекване и т.н. В хода на интервюто се търси положителната картина на ситуацията, която ще настъпи след намирането на решението.

Традиционно под цел на терапията се подразбира отпадането на диагнозата на клиента. По този начин се налага едно неоправдано ограничение на всички други положителни ефекти, които биха могли да се постигнат. По-широкото разбиране на понятието “цел” включва случаите, когато: 1) Клиентът няма диагноза, а търси помощ за лично развитие или решаване на конкретен проблем; 2) Клиентът има психично разстройство, което не може да бъде отстранено – тогава въпросът е как човекът да живее с тази диагноза – как да създаде семейство или да го запази, какво да работи, как да решава имуществените отношения с близките си; 3) Клиентът не желае отстраняването на диагнозата заради социална помощ или емоционална подкрепа; 4) Клиентът е дошъл само да се оплаче или от пръв поглед е решил, че няма да се довери на този терапевт. В този случай желанието на всяка цена да се помогне се превръща в личен проблем на терапевта; 5) Понякога именно отсъствието на някаква позитивна цел, към която да се стреми, е причина за проблема на клиента. Виктор Франкъл (1994, с. 99) говори за “онзи вид депресия, която сполетява хората, осъзнаващи липсата на съдържание в живота си”.

Първите въпроси на психотерапевта са от вида: “С какво смятате, че този разговор може да бъде полезен за Вас?”, “Какво трябва да се случи, за да си кажете: “имаше полза за мене от това посещение”?” По този начин понятието “успех на психотерапията” (и съответно изходно условие С) се дефинира с помощта на клиента. Принципно във фокусираната към решения терапия успехът се формулира така: “клиентът да живее по-добре, отколкото е живял преди”, а не “пациентът да се излекува от болестта”. На първите въпроси, ориентирани към позитивна цел, клиентите обикновено представят проблем с идеята, че искат да го разрешат. Съвсем малко хора заявяват, че имат нужда да поговорят; да им задават въпроси, за да решат какво да правят; или пък посочват черти от характера, които желаят да променят, например, избухливост, нерешителност, срамежливост, трудности в общуването. В този момент терапевтът преформулира оплакването в конкретна и видима за работа цел. Желането “проблемът да го няма” е необходимо да се замести от идеята “какво ще замени проблема”. Например, ако клиентът се оплаква от агорафобия (страх от открити пространства), терапевтът пита: “Къде ще отидете, ако нямате агорафобия?” и така новата цел може да е: да започне работа, да се види с приятели, да спортува и т. н. Ако не се открие позитивна цел, често проблемът се замества с друг, вместо да бъде решен.

Формулираната на този етап цел трябва да бъде реална и изпълнима, ясно локализирана във времето и пространството и, разбира се, да не противоречи на социалните норми.

В блок-схемата първият етап е представен с цикъл: “Въпрос за целта” – “Отговор” – “Формулирана ли е целта?” (проверка за край на цикъла). Терапевтът прави преценка след всеки отговор дали целта отговаря на тези условия, което му позволява да премине към следващия етап. Така на изхода от този първи цикъл, в точка 2 е необходимо да е изпълнено условието:
В1. Целта произхожда от клиента и е реална, изпълнима, социално приета, ясна.
Тази цел е именно изходното условие С.
В условието В1 е възможно едно изключение – когато целта не е достатъчно ясна, нейното уточняване може да стане и на следващия етап.

Отделянето на голямо внимание на този стадий от терапията има своята научна обосновка от гледна точка на общата и когнитивната психология. Според Тр. Трифонов (1996, с. 187), “наличието на перспективи за бъдещето, стремежът на човека да си поставя големи цели го правят способен и устойчив в действията, той не се поддава на настроенията си, не се “загубва” в дреболиите”. В. Мадолев (1996, с. 183) сполучливо нарича целта “конструиращо условие за практическата активност”.

Ще опишем следващите етапи от терапията – “Въпрос “чудо”, “Скала” и “Първа стъпка” и съответните им условия В2, В3 и В4.
Втори етапвъпрос “чудо”
Въпросът “чудо” е изпозван още от Алфред Адлер (1994, с. 141): “Какво бихте започнали да правите, ако за кратко време успея да ви излекувам?” Във ФРКТ се предлага на клиента да си представи, че тази нощ, докато спи, става чудо и утре сутринта проблемът е решен, целта е постигната, болестта е изчезнала и т.н. (в зависимост от конкретния случай). Той трябва да опише подробно утрешния ден – какво ще прави, какво ще бъде по-различно, кой ще забележи промяната. След това терапевтът пита: “Какво от това вече се случва?”. На този етап има две задачи. За първата вече стана дума – конкретизиране на целта, ако тя е била неясна. Например, клиентът може да каже: “искам да съм герой” или “искам да сме нормално семейство”. Чрез детайлното описание на деня след “чудото” терапевтът се опитва да разбере какъв смисъл влага клиентът в тези думи. “Магическата” сила на този похват е демонстрирана в случая “Натоварвам Ви със страшна сила” (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат). Клиентката, която първоначално смята, че е изпратена на психотерапия, за да “оздравее”, описва (а в края на терапията и постига) целите си така: “Ще планирам деня. Ще искам да се виждам с хора и да разговарям… Ще дигам телефона… Ще си гледам внучето, да спя нормално, без приспивателни, да си върша работата вкъщи.”

От психологична гледна точка, в този случай терапевтът предизвиква включването на активното, целенасочено въображение, интегрирано с мисленето. Създава се един реален положителен образ на разрешаването на проблема. Този образ става основна движеща сила за преодоляването на затруднението. Ярко описание на този феномен дава Виктор Франкъл (1994, с. 72) в своя разказ за преживяванията си в концентрационния лагер: “Насила насочих мислите си към други предмети. Изведнъж се видях да стоя на подиума на добре осветена, топла и приятна аудитория. Пред мен в удобни тапицирани столове седеше внимателна публика. Аз изнасях лекция върху психологията на концентрационния лагер! Всичко, което в този миг ме потискаше, стана обективно, видяно и описано от далечната гледна точка на науката. Чрез този метод някак си успях да се издигна над ситуацията, над страданията на момента и да ги наблюдавам, като че бяха вече минало." И действително, този образ се е реализирал по-късно. Виктор Франкъл изнася лекции до 90-годишна възраст.

Съществено условие в терапията е да се създаде образ на деня след “чудото” с помощта на сензорно-базирани описания (видеоезик), а това означава – с преобладаващото участие на въображението. Тази картина е необходимо да се конкретизира дотогава, докато думите на клиента не накарат терапевта да “види” ситуацията след разрешаването на проблема. Това играе стимулираща роля за бъдещите действия на клиента: “ ... насищането на целта с богато информационно съдържание увеличава нейните регулиращи възможности относно волевите усилия на човека” (Мадолев, В., 1999, с. 183).

Построяването на този образ активизира останалите когнитивни процеси и пробужда положителната емоция, с която той е преплетен. В практиката въпросът “чудо” понякога води до директно внушение за настъпване на положителни промени – на следващата среща клиентът казва, че с него наистина се е случило чудо и той се е разделил с по-малка или по-голяма част от затрудненията си.

При всички случаи, този похват има мощно терапевтично действие, което е разбираемо като се имат предвид следните думи: “Мечтата усилва психиката, защото е по-осъзната и видима, зряла. И мечтата, и надеждата са утрешното битие на човека, неговото собствено аз, видяно в бъдещето” (Трифонов, Тр., 1996, с. 118).

Втората задача е свързана с конструкта в психологията, наречен “локализация на контрола”. Ако клиентът вижда причините за неуспеха у себе си, той е с вътрешна локализация на контрола (интернален тип), а ако ги вижда в обстоятелствата – с външна (екстернален тип). В последния случай, образно казано, той не може да види целта заради препятствията пред нея. С въпроса “чудо” препятствията се прескачат, външната локализация на контрола се пренебрегва и се насочва вниманието към това “какво правя?” и “какво вече съм направил?” В психотерапията екстерналните типове клиенти очакват докторът и лекарствата да ги излекуват, а интерналните търсят идеи за промяна на поведението си. В първия случай на терапевта се налага непрекъснато да “връща топката” в полето на вътрешната локализация на контрола: “Лекарствата са част от усилието да се справиш. Но на мене ми се ще да потърсим други начини да се справиш“ (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат).


И така, на изхода от втория цикъл имаме условие:
В2. Целта е ясна и подробна. Локализацията на контрола е вътрешна.

Трети етап – скала
На следващия етап се разглежда скала от 0 до 10, като “10” означава целта, максимума, идеалния случай (според клиента). “0” означава “когато е бил най-зле” (без да е необходимо да се разказва какво е било тогава). Терапевтът задава въпроси: “Къде си сега по скалата?” и ако отговорът например е: “на 4 съм”, “Какво направи, за да стигнеш от 0 до 4?” Задачата е клиентът да осмисли кои негови действия са били в положителна посока и да придобие навик да оценява по-точно състоянието си. Скалата може да се използва многократно и за оценка на различни действия и усещания. Тя е добър инструмент за степенуване по трудност на задачите, които терапевтът възнамерява да поставим на клиента, например:

“Представи си една скала от 0 до 10 и ако на 10 е най-трудно, а на 0 е най-лесно, колко трудно ти е сега да облечеш други дрехи, да отвориш гардероба? – Да ги приготвя, да ги извадя, да ги проветря, да ги изгладя. (Клиентката не разбира въпроса.)

- Колко трудно е това за тебе? – Девет може би.

- Дори на 9? – Да.

- А колко е трудно да приготвиш кафето, както го правиш сега?

- Едно.” (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат).

Използването на скалата е много подходящо, когато крайната цел изглежда далечна и непостижима. Например, при зависимост от транквилизатори и наркотици, пълното спиране в началото е непосилна задача и подобни опити се провалят многократно, без човек да знае защо, въпреки искреното му желание. Това води до самообвинения, упреци и задълбочаване на проблема. Затова клиентът се учи да наблюдава как решава да приеме съответното вещество като на първо време разрежда употребата на медикаментите, алкохола или дрогата така, че поне да не са опасни за здравето му. На депресивни, останали без сили хора се предлага незначителни на пръв поглед цели. Много от тях забелязват, че докато в началото на кризата им е било по-лесно да лежат, после това е много по-трудно, отколкото да свършат нещо полезно. Енергичните личности пък решават да пестят силите си и да не се нагърбват с много задачи едновременно, за да не се отчайват после, когато се преуморят или не успеят в организацията на времето.

Детайлно степенуване в три отделни скали на преживяванията, думите и действията на клиента се среща в случая “От никак много към голяма победа” (Бостанджиев, Вл., 1997, с. 163). Още в момента на разговора този подход помага на клиента да генерира изненадващи решения: ”Даже сега се досещам какво мога да направя, за да отида на 8... Ако създам връзка с момиче, то дори вече отивам на 9! Просто така ми изникна сега, като мислехме за този проблем. Преди това не съм го подреждал така по степени в главата, не съм ги редувал нещата стъпка по стъпка... Открих какво мога да направя. Вече имам план!”

Понякога разговорът остава неясен, с неопределени цели, чак до въвеждането на скалата, когато неочаквано клиентът се “отваря” и дава идеята за справяне със затрудненията. Такъв е случаят “Тайното лекарство” (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат). Подреждането на бъдещите задачи в скалата се оказва “предостатъчно” за клиента за справяне с неговата “депресия”: “Ако потърся материал за дипломната си работа, бих напреднал на “три”. А, ако отида при приятеля с компютрите, бих стигнал на “четири” и дори на “пет”, ако си поговорим за работа. Може да пийнем по бира, но без да се напивам... Тогава, ако видя момичето, което ме интересува, ще се почувствам на “шест”, но няма да я каня никъде, а просто ще си поговорим. Тя свири на цигулка и още не съм й казвал, че имам валдхорна. Можем да поговорим за музика, а по-нататък бих могъл да я поканя на концерт. Тогава ще стана на “девет”!”
Условието в края на третия цикъл е:
В3. Клиентът е наясно със скалата. Очертани са всички действия, които водят във вярната посока от 0 към 10.
За терапевта е естествено подреждането на задачите по степен на трудност и последователното им изпълнение. В същото време клиентът може да е стъписан и обезкуражен от поставената висока и трудна цел. Той често е нетърпелив и се опитва да “прескача” деленията от скалата. С нейна помощ, терапевтът го “връща” на по-реалистични позиции като същевременно се обръща внимание върху напредъка, който е постигнал клиентът.

Използването на скалата е особено препоръчително при клиенти със статична концепия за времето, които “не са в състояние да организират поведението си, поради невъзможността да проиграват във въображението си цялото събитие като организирано от сукцесивно редуващи се във времето последователности. На такъв човек му се струва, че е абсурдно да се занимава с писателска дейност, дори да е убеден във възможностите си да пише всеки ден по един лист” (Николов, Б., 2000а, с. 53). В този случай терапевтът е необходимо да поощри и изисква “написването на първия лист”.



Четвърти етап – “първа стъпка”
Етапът “първа стъпка” има за задача да се намери какво е необходимо за достигане на следващото деление от скалата. Това е “домашното” до следващата среща. Терапевтът е необходимо да търси малка първа стъпка, за да е реалистична: “Сега, има ли моменти, в които по-малко се ядосваш? Да речем да е на 8, на 7, да не е на 9? Може би това да бъде цел на нашата работа оттук нататък?” (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат). На третата среща със същата клиентка: “Аз ти възлагам най-леката задача. Това, което го правиш в 4 [часа], макар и с много усилия, да се опиташ да го правиш в 4 без 5 или в 4 без 10.” Първата стъпка трябва да се оценява като “лесна” от клиента, а не от терапевта: “Една част от всички възможни действия, имащи отношение към крайния резултат, се оказват не само целесъобразни, но и емоционално притегателни. Тъкмо тях човек ги предпочита и включва в процеса на непосредстеното движение към целта” (Мадолев, В., 1999, с. 185). Важно е да се чуе несъгласието на човека да извърши нещо и терапевтът да успее да измисли предложение “по негов вкус”. Например, за една учителка се оказва неприемливо да отиде и един ден неподготвена на училище, докато на идеята да става в събота и неделя в 5 часа сутринта отговаря: “Да, това няма да ми е трудно” (Бостанджиев, Вл., 2001, под печат).

За да се убеди клиента, че трябва да започне с много малък напредък, може да му се разкаже историята, описана от японския писател Ейджи Йошикава (1998, с. 415): “…когато конопът се засади през пролетта, не му трябва много време преди да се подаде малък филиз…прескачах го. Всеки ден се упражнявах да го прескачам напред-назад. Когато времето се затопли, филизът расте бързо – нищо друго не расте толкова бързо – така че всеки ден се налага да скачаш по-високо. Ако не се упражняваш всеки ден, скоро конопът става толкова висок, че не можеш да го прескочиш. Правих го миналата година. И по-миналата. От пролет до дъждовния сезон.”

От този цикъл се излиза при условие, че:
В4. Първата стъпка произхожда от клиента, съобразена е с неговите сили и е в посока от 0 към 10.
Пети етап - послание
Посланието съдържа две части:


  1. признание за трудната ситуация и усилията на клиента;

  2. “домашно упражнение” за клиента до следващата среща.

В 80% от случаите посланието е “прави повече от същото, което си правил досега”. Тази на пръв поглед странна препоръка е всъщност много полезна, тъй като от контекста на разговора се подразбира, че става дума само за тези действия, които водят от 0 до 10. Със сигурност клиентът е правил и много неща в обратната или в неутрална посока - за тях посланието не се отнася.


Работата на следващите срещи се насочва към оценка на свършеното, подаване на обратна връзка, поддържане на напредъка. Основната задача на терапевта е да разбере дали клиентът наблюдава и поддържа напредъка си към целта, което гарантира успешния край на терапията. Това е много важно при депресивни клиенти със “страхове от несправяне” – жилото на много упорити (“резистентни”) депресии. Такива хора отчитат работата не с постигнатото, което все им се вижда твърде малко, а с несвършеното. С тези клиенти целите е необходимо да се степенуват и детайлизират търпеливо, докато хората започнат да забелязват напредъка си, иначе усилията и успехите в началото са напразни, а разочарованията – големи.


Заключение
Ако са изпълнени условията: (1) целта произхожда от клиента и е реална, изпълнима, социално приета, ясна; (2) целта е ясна и подробна; локализацията на контрола е вътрешна; (3) клиентът е наясно със скалата; очертани са всички действия, които водят във вярната посока от 0 към 10; (4) първата стъпка произхожда от клиента, съобразена е с неговите сили и е в посока от 0 към 10, може да се очаква висока ефективност на проведеното интервю и деклариране на сериозно подобрение на следващата среща.

Разбира се, в реалната практика този идеален вариант трудно може да се достигне. Описаните условия са дадени, за да покажат какви са ориентирите за специалиста при провеждането на интервюто. Тяхното успешно удовлетворяване зависи преди всичко от отговорите на клиента. Полезно е дори и частичното постигане на тези цели. То води до напредък, който следва да се “улавя”, подчертава и развива по време на следващите сесии.

И накрая, могат да се направят някои по-обобщени изводи:

1. Съсредоточаването на вниманието върху позитивните събития и бъдещето предпазва от излишно фокусиране върху проблемите, което понякога ги поддържа само по себе си. От друга страна, клиентите свободно обсъждат тези теми и не се противопоставят на аудио- или видеозаписа на срещите. Това позволява анализирането на сесиите, което е полезно както за успеха на конкретната терапия, така и за научното изследване на метода.

2. Стандартното интервю почти не засяга личността на терапевта. По този начин се избягват много традиционни проблеми, характерни за дълготрайните терапии.

3. Стандартното интервю може да се използва от клиента за лично развитие, без да е налице сериозен психичен или друг проблем.

4. Представянето на интервюто чрез дискутираната блок схема дава възможност за изследване на ефективността му. Използването на скала, в която 0 е “най-зле”, а 10 е денят след “чудото”, позволява на клиента да оценява сам резултата. Той проследява фактите от живота и прави реалистична преценка на напредъка.

ФРКТ е метод, който съчетава помощта и терапевтичното въздействие с осигуряването на голяма свобода на клиента да определя и следва смисъла на живота си, да защитава интересите си и да носи отговорност за своите решения.




ЛИТЕРАТУРА
Адлер А. (1994) Индивидуална психология, С., ИК “Алегро”

Ачкова М. и колектив. (1998). Психиатрия. Стара Загора: Знание

Бостанджиев Вл. (1997) Езикът, който лекува. С., УИ “Св. Кл. Охридски”

Бостанджиев Вл. (2001) Психотерапия на игра и наистина (под печат).

Йошикава, Е. (1998) Мусаши, С., Вузев

Мадолев В. (1996) Обща психология. Благоевград: Пирин-принт

Мадолев, В. (1999) Емоции. Воля. Поведение. Благоевград

Николов Б. (2000а). Интегративни компоненти на психичната дейност. Благоевград

Николов Б. (2000б). Психологически аспекти на трудовата дейност. Благоевград

Соскова Ал., Николова Ст. (1997) Теория на програмите в задачи. С., Софтех

Трифонов Тр. (1996) Обща психология. ИК “Памет”

Франкъл В. (1994) Смисълът в живота. С., Фондация “Отворено общество”

Shipkowensky N. (1965) Jatrogenie oder befreinde Psychotherapie. Leipzig: Hirzel

de Shazer S. (1991) Putting Difference to Work. New York: Norton

de Shazer S. (1982) Patterns of Brief Family Therapy. New York: Guilford

O’Connell B. (1998) Solution-Focused Therapy. SAGE Publikations







Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница