Emotional intelligence

Даниъл Голман

Американска, първо издание

© Петьо Ангелов, превод, 2011

© Издателство „Изток-Запад“, 2011

© http://openbooks.tk

© http://ekni.ga

© http://4eti.me

ISBN 978-954-321-889-9 (твърда подвързия)

СЪДЪРЖАНИЕ

Беше непоносимо задушен августовски следобед в гр. Ню Йорк - ден, в който всички се потят и заради това са ужасно кисели. Връшах се обратно към хотела си. Качих се на един автобус на „Медисън Авеню" и бях направо сащисан от шофьора, чернокож на средна възраст с блестяща усмивка, който ме посрещна с едно сърдечно „Здрасти, как си?" Поздравяваше всички нови пътници, докато автобусът се влачеше из трафика в центъра. Всеки пътник оставаше също толкова удивен, колкото и аз, и тъй като повечето бяха в плен на мрачното настроение, породено от жегата, малцина отговаряха на поздрава му.

Но докато автобусът пъплеше из града, започна да се усеща бавна, направо вълшебна промяна. Шофьорът рецитираше някакъв безкраен монолог - жизнерадостен коментар за всичко, покрай което минавахме: в онзи магазин имало страхотна разпродажба, в музея отсреща - невероятна изложба, а чухте ли за новия филм, дето тъкмо са го пуснали в киното на съседната пряка? Удоволствието му от безкрайните възможности, които градът можеше да предложи, беше направо заразително. Когато пътниците слизаха от автобуса, те вече се бяха отърсили от мрачния си покров, с който се бяха качили не чак толкова отдавна, и когато шофьорът викнеше: „Довиждане, приятен ден!“, всеки един му се усмихваше в отговор.

Споменът за тази среща не избледня почти двадесет години. Когато пътувах с онзи автобус по „Медисън Авеню“, аз тъкмо бях завършил доктората си по психология, но тогавашната наука не обръщаше почти никакво внимание на това как може да настъпи такава промяна. Специалистите не знаеха кой знае какво за механизмите на емоцията. И все пак, представяйки си как вирусът на доброто настроение, инжектиран в пътниците от автобуса, се е разпространил из града, аз разбрах, че този шофьор е един вид градски миротворец с почти магическата способност да стопи киселата раздразнителност на пътниците и да отвори сърцата им.

И в груб контраст на всичко това, ето ви няколко вестникарски теми от тази седмица:
В местно училище деветгодишно дете започва да буйства, разлива боя по чиновете, компютрите и принтерите и съсипва кола на паркинга на училището. Причината: негови съученици от трети клас го нарекли „бебе" и то решило да ги впечатли.

Осем младежи са ранени, след като случаен сблъсък сред тълпа тийнейджъри, скупчени пред рап-клуб в Манхатън, води до сбиване, а един от участниците започва да стреля с едрокалиб- рен автоматичен пистолет срещу тълпата. В статията се казва, че подобни престрелки по на пръв поглед дребни поводи, които обаче се възприемат като актове на неуважение, са все по-често явление през последните години.

Едно проучване стига до извода, че при жертви на убийство под дванадесетгодишна възраст 57% от убийците са собствените им родители, биологически или приемни. В почти половината случаи родителите казват, че просто са се опитвали „да дисциплинират детето“. Побоите с фатален край били предизвикани от „нарушения" като това, че детето закрива телевизора, плаче или цапа памперсите си.

Германски младеж е даде под съд за убийство на пет турски жени и момичета в пожар, който запалил, докато те спели. Младежът членува в неонацистка група и обвинява чужденците за невъзможността да си намери работа, заради пиянството и лошия си късмет. Почти безмълвно накрая той добавя: " Не мога да изтрия чувството за вина за това, което направихме, и изпитвам безкраен срам“
Всеки ден новините изобилстват с такива разкази за разпада на цивилизацията, за яростни взривове на развилнели се зли импулси. Но новините просто отразяват по-осезаемо едно пълзящо чувство за безконтролни, разюздани емоции, което се промъква в нашия живот и в живота на хората около нас. Разбира се, никой не е застрахован срещу гневните изблици и горчивото съжаление след тях; те бележат живота на всички ни - по един или друг начин.

През последното десетилетие ставаме свидетели на една усилваща се канонада от подобни случки, които говорят за епидемия от емоционално безсилие, отчаяние и ожесточение в нашите семейства и общности, в целия ни колективен живот. През тези години видяхме вълна от бяс и отчаяние, повлякла както тихата самота на децата, израснали сами, в компанията на някой телевизор, така и болката на други деца - изоставени, занемарени, насилвани, или на такива, дошли от грозната интимност на домашното насилие. Една емоционална болест набира сила и нейните следи личат в цифрите за увеличаващите се случаи на депресия по света, както и в останките от тайфуна на агресията - тийнейджъри с пистолети в училище, спречквания на пътя, завършили със стрелба, недоволни уволнени служители, избиваши бившите си колеги. Термини като „емоционално насилие“, „магистрална престрелка“ и „посттравматичен стрес“ станаха част от ежедневния ни речник през последните десет години, а пожеланията ни към другите се измениха от ободряващото „до скоро виждане“ до предизвикателното „я да те видим сега“.

Тази книга е пътеводител по пътя към разбирането на безчувствеността. Като психолог - а през последните десет години и като журналист в „Ню Йорк Таймс“ - аз проследявам напредъка на научното разбиране в областта на ирационалното. Като наблюдател бях поразен от две противоположни тенденции, едната от които е сигнал за растящ безпорядък в споделения ни емоционален живот, а другата ни дава средства за неговото преодоляване и надеждата, че е възможно да го постигнем.

Защо това изследване идва точно сега

Трябваше да изчакам научната жътва да стане достатъчно богата, за да напиша тази книга. Тези страници се появяват толкова късно тъкмо защото през годините изследванията са отделяли съвсем малко внимание на .мястото на чувствата в душевния ни живот и така са оставили на емоциите един почти неизследван от научната психология континент. В тази празнина се изля безреден водопад от книги за самопомощ, плод на добри намерения, основаващи се в най-добрия случай на някое клинично мнение, но лишени до голяма степен - а някои и напълно - от стабилна научна основа. Сега науката най-сетне е в състояние да говори авторитетно по тези наболели и объркващи въпроси за най-ирационалните кътчета на душата, а следователно и да очертае доста точна карта на човешкото сърце.

Подобно изследване отправя предизвикателство към онези, които са възприели един доста тесен възглед за интелигентността и твърдят, че коефициента а интелигентност е генетична даденост, която не може да бъде променена от опита, като същевременно нашият път в живота е до голяма степен определен еднозначно от интелектуалните ни способности. Подобна гледна точка пропуска един по-интригуващ въпрос: какво всъщност можем да променим, за да помогнем на децата си да се справят по- добре в живота? Какви фактори действат например, когато хора с висок коефициент на интелигентност се провалят, а такива с умерен коефициент се справят удивително добре? Според мен разликата често се дължи на способностите, които тук наричаме емоционална интелигентност и които включват самоконтрол, усърдие и настойчивост, както и способността сами да създаваме мотивацията си. А тези умения, както ще видим, могат да бъдат развити у децата и така те да получат по-добър шанс да използват интелектуалния потенциал, даден им от генетичната лотария, независимо какъв е той.

Отвъд тази възможност обаче съществува и един неумолим морален императив. Живеем във време, в което тъканта на обществото като че ли се разпада все по-бързо, в което себичността, насилието и злобата заразяват здравите корени на нашия обществен живот. Важността на емоционалната интелигентност личи във връзката между чувство, характер и морални инстинкти. Трупат се все повече доказателства, че фундаменталните етични настройки в живота са обусловени от емоционални способности. Няма никакво съмнение, че импулсът е средство за проява на емоциите, а същността на всеки импулс е чувство, което избухва и се проявява чрез действие. Хората, които са се оставили изцяло под властта на импулса, които са лишени от самоконтрол, имат сериозен морален недостатък: способността да се контролират импулсите е в основата на волята и характера. Освен това алтруизмът произлиза от емпатията, от възможността да разчитаме емоциите на другите - ако не усещаме нуждата или отчаянието на другия, няма да ни е грижа за него. А ако изобщо има морални качества, от които нашата епоха да има отчаяна нужда, то това са именно самоконтролът и състраданието.

Пътуването ни започва в първа част с новите открития за емоционалната архитектура на мозъка, които ни предлагат обяснение за най-озадачаващите моменти в живота ни, когато чувствата ни потъпкват всяка рационалност. Разбирането на взаимодействието на мозъчните структури, които управляват моментите на бяс и страх - или на страст и радост - ни разкрива много за начина, по който усвояваме емоционалните си навици, способни да подкопаят и най-добрите ни намерения, както и какво можем да направим, за да овладеем най-разрушителните за нас самите и за околните емоционални импулси. Най-важното е, че неврологичните данни ни дават възможност да оформим емоционалните навици на децата си.

Следващата голяма стъпка по пътя е във втората част на тази книга. Там ще видим каква роля играят неврологичните дадености за основната ни жизнена способност, наречена емоционална интелигентност: как можем например да обуздаем даден емоционален импулс, как да разчитаме най-интимните чувства на другия, как да управляваме правилно връзките си - с други думи, както казва Аристотел, да знаем „за какво и колко, кога, заради кого и как“ да се гневим. (Читателите, които не се интересуват от неврологични подробности, могат да преминат направо към тази част от книгата.)

Разширеният модел на истинското значение на интелигентността поставя емоциите в центъра на жизнените ни способности. В трета част изследваме някои от основните разлики при прилагането на тези способности: как подобни умения могат да съхранят най-ценните ни връзки, а отсъствието им може допълнително да ги подкопае; как пазарните сили, които прекрояват

трудовия ни живот, поставят безпрецедентен акцент върху емоционалната интелигентност за успеха в работата; и най сетне, как отровните емоции излагат физическото ни здраве на риск, не по-малък от този при страстното пушене, и как емоционалният баланс може да ни помогне да съхраним здравето и благоденствието си.

Генетичното ни наследство дава на всеки от нас поредица от емоционални модели, които определят нашия темперамент. Само че мозъчните връзки, които действат при тези модели, са изключително податливи на промяна; темпераментът не е съдба. Както ще покажем в четвърта част, емоционалните уроци, които усвояваме като деца у дома и на училище, оформят емоционалните ни мозъчни вериги, правят ни по умели - или неумели - в основните проявления на емоционалната интелигентност. Това означава, че детството и юношеството са периоди с изключителна важност за установяването на основни емоционални навици, които ще управляват живота ни след това.

В пета част изследваме опасностите, на които се излагат онези, които по пътя към съзряването си не успяват да овладеят емоционалната вселена - как недостатъчната емоционална интелигентност води до повишаване на риска в множество области, от депресия, през живот в насилие, та до хранителни нарушения и наркомании. Пак там ще стане въпрос и за това как няколко училища са дръзнали да преподават на децата емоционалните и социалните умения, от които те ще имат нужда, за да не излезе животът им извън релси.

Може би най-тревожната информация в тази книга идва от едно обхватно изследване сред родители и учители. То разкрива опасна световна тенденция - днешните деца са с повече емоционални нарушения от вчерашните. Те са по-самотни и потиснати, по-гневни и непокорни, по-нервни и тревожни, по-импулсивни и агресивни.

Ако изобщо има някакво лекарство за тази болест, според мен то се крие в начина, по който подготвяме младите хора за живота. В момента оставяме емоционалното възпитание на децата си на случайността - а резултатите от това са още по-ка- тастрофални. Едно възможно решение е ново виждане за това какво могат да направят училищата, за да възпитават цялостната личност на ученика, да съберат в класната стая ума и сърцето.

Нашето пътуване свършва с посещения в тези иновативни класове, които целят да дадат на децата стабилна основа за развитие на емоционална интелигентност. Несъмнено ще дойде денят, в който образованието задължително ще включва основни човешки умения като самоосъзнатост, самоконтрол и емпатия, както и изкуството да слушаме, да разрешаваме конфликти и да си сътрудничим с другите.

В „Никомаховата етика“ - труд, посветен на доблестта, характера и правилния живот - Аристотел изследва предизвикателството да управляваме емоционалния си живот с помощта на интелекта. Нашите страсти, когато се прилагат правилно, имат своя собствена мъдрост; те ръководят нашето мислене, нашите ценности, та дори и оцеляването ни. Но те лесно могат да кривнат от пътя и го правят доста често. Както и самият Аристотел осъзнава, проблемът не е в емоционалността, а в правилното насочване на емоцията и нейния израз. Въпросът е: как да внесем повече интелект в нашите емоции - а оттам и повече учтивост по улиците и повече загриженост в обществения живот?