Емоциите и преодоляването на травмите

ПТСР като лимбично увреждане

Основните симптоми на тази заучена боязливост - включително и най-изразителният от тях, ПТСР - се дължат на изменения в лимбичната система, съсредоточени около амигдалата. Някои от ключовите промени настъпват в т.нар. синьо петно (locus caeruleus), структура, която регулира мозъчната секреция на две вещества, наречени катехоламини: адреналин и норадреналин. Тези съединения мобилизират тялото при спешни случаи, но не само това: те отпечатват и някои спомени с незаличима сила. При ПТСР системата, която ги отделя и контролира, става хиперреактивна и започва да секретира твърде големи дози адреналин и норадреналин в отговор на ситуации, в които няма никаква заплаха, но които по някакъв начин напомнят за първоначалната травма - също както децата в началното училище „Кливланд“ се паникьосват, когато чуят сирена на линейка, подобна на онази, която са чули веднага след стрелбата.

Синьото петно и амигдалата са в тясна връзка помежду си, както и с други лимбични структури като хипокампа и хипоталамуса; системата, отговорна за катехоламините, достига до мозъчната кора. Смята се, че промените в нея пораждат симптомите на ПТСР, които включват страх, тревожност, свръхбдителност, раздразнителност, готовност за бой или бягство, както и незаличимото отпечатване на емоционалните спомени в пaмeттa. (Някои от доказателствата за причинени от травма изменения в тази мозъчна система идват от експерименти, при които ветерани от Виетнам с ПТСР се инжектират с йохимбин - вещество, с което южноамериканските индианци намазват върховете на стрелите си, за да приведат плячката си в безпомощно състояние. В малки дози йохимбинът блокира действието на един специфичен рецептор (част от неврон, който възприема определен невротрансмитер), който обикновено действа като спирачка за катехоламините. Йохимбинът премахва задръжките и не позволява на рецепторите да регистрират количеството катехоламини, което в резултат на това расте безконтролно. След като инжекциите обезвреждат невронните регулатори на тревожността, йохимбинът причинява паника у девет от всичките петнадесет пациенти с ПТСР, а у шестима се наблюдават халюци- наторни спомени. Един от ветераните вижда как ударен хеликоптер пада и избухва в пламъци; друг вижда как противопехотна мина избухва под джип, в който има негови приятели - същата сцена, която го преследва в кошмарите му вече повече от двадесет години. Проучването е проведено от д-р Джон Кристал, директор на лабораторията по клинична психофармакология в Националния център по ПТСР към болницата за ветерани в Уейст Хевън, Кънектикът.) Едно проучване стига до извода, че при ветерани от Виетнам с ПТСР се наблюдават с до 40% по-малко рецептори, спиращи секрецията на катехоламини, отколкото при здрави мъже – което означава, че мозъците им са претърпели трайна промяна и не контролират както трябва отделянето на катехоламини. (Вж. Charney, “Psychobiologic Mechanisms”.)

Промени настъпват и във връзките между лимбичния мозък и хипофизната жлеза, която регулира секрецията на кортико- тропин - основният стресов хормон, освобождаван от тялото с цел мобилизация на рефлекса „бягай или се бий“ в случай на непосредствена опасност. Промените водят до свръхсекреция на този хормон, и то най-вече в амигдалата, хипокампа и синьото петно, като по този начин се поражда сигнал за тревога, без да е налице реална опасност. (Мозъкът се опитва да снижи секрецията на кортикотропин и компенсира това чрез намаляване на броя рецептори, които освобождават това вещество. Един от неоспоримите белези, че точно това се случва при хората с ПТСР, дължим на едно проучване, при което осем пациенти, лекувани от подобен проблем, се инжектират с кортикотропин. Първоначалната реакция е повишаване на нивото на АСТН - хормон, който отключва секрецията на катехоламини. При пациентите с ПТСР обаче нивата на АСТН не се променят - с други думи, мозъкът им е намалил броя на кортикотропиновите рецептори, защото те вече са претоварени със стресов хормон. Изследването е описано от Чарлз Немероф, психиатър от университета „Дюк“.)

Ето какво казва д-р Чарлз Немероф, психиатър от университета „Дюк“: „Твърде големите количества кортикотропин отключват пресилени реакции. Ако например сте ветеран от Виетнам с ПТСР и изведнъж чуете пукот от ауспуха на някоя кола на паркинга пред супермаркета, именно кортикотропинът ви залива със същите чувства, които сте изпитали и при първоначалната травма: започвате да се потите, уплашен сте, побиват ви тръпки, можете дори да имате халюцинации, макар и за миг. При хора, секретиращи твърде много кортикотропин, реакцията в такива случаи е удивително рязка и трайна. Ако например се промъкнете зад някого и плеснете с ръце, той ще се стресне първия път, но втория или третия - едва ли. Хората с излишъци от кортикотропин обаче не свикват с това: колкото и да пляскате, те ще реагират с все същия уплах“.

Още една промяна настъпва и в опиоидната система на мозъка, която отделя ендорфини, притъпяващи болката. Тя също става хиперактивна. Амигдалата е ангажирана и тук, този път заедно с един участък от мозъчната кора. Опиоидите са мозъчни вещества със силно упойващо действие и приличат на опиума и другите наркотици, които са техни химически братовчеди. При прилив на опиоиди (ненапразно наричани „мозъчен морфин“) хората търпят болката много по-лесно - феномен, отбелязан от полевите хирурзи, които забелязали, че тежко ранените войници имат нужда от по-малко наркотици, за да се справят с болката, в сравнение с цивилни с много по-леки наранявания.

Нещо подобно се случва и при ПТСР. (Така например при един експеримент с ветерани от виетнам с ПТСР на участниците се показва кратък филм, компилиран от кървави бойни сцени от филма „Взвод“. Една група от участниците е инжектирана с налоксон - вещество, което блокира ендорфините. След филма тази група не демонстрира промени в чувствителността към болка. В другата група обаче, при която ендорфините не са блокирани, чувствителността към болка спада с 30% - знак, че секрецията на ендорфини се е засилила. Същата сцена не оказва никакво влияние на ветерани без ПТСР, което означава, че при пациентите с ПТСР невронните вериги, които регулират притока на ендорфини. са твърде чувствителни или хиперактивни - състояние, което се проявява само когато пациентът бъде изложен на нещо, което му напомня за първоначалната травма. При тази последователност амигдалата първо преценява емоционалната важност на онова, което виждаме. Изследването е проведено от д-р Роджър Питман, психиатър в „Харвард“. Както и при другите симптоми на ПТСР, това мозъчно изменение не само се заучава в трудни моменти, но може да бъде и незабавно отключено, ако станем свидетели на нещо, което напомня първоначалното стресиращо събитие. Така например Питман открива, че когато лабораторните плъхове биват подлагани на електрошок в клетка, те развиват същата основана на ендорфина аналгезия, която се наблюдава и при ветераните от Виетнам, гледали „Взвод“. Седмици по-късно, когато плъховете били върнати в клетките, в които им било пускано електричество - този път без ток - те отново ставали безчувствени към болка, също както в началото. Вж. Roger Pitman, “Naloxone-Reversibile Analgesic Response to Combat-Related Stimuli in Posttraumatic Stress Disorder”, Archives of General Medicine, юни 1990. Вж. също Hillel Gloover, "Emotional Numbing: A Possibile Endorphin-Mediated Phenomenon Associated with Post-Traumatic Stress Disorders and Other Allied Psychopathologie States”, Journal of Traumatic Stress 5, 4, 1992.) Промените в нивата на ендорфините придават нова окраска на невронните реакции, отключени от повторното излагане на травма: този път някои от чувствата се притъпяват. Това вероятно обяснява част от „отрицателните“ психологически симптоми, често наблюдавани при ПТСР: анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие) и цялостна емоционална скованост, чувство, че си някак откъснат от живота и не те е грижа за чувствата на другите. Хора, които живеят в близост с подобни пациенти, могат да възприемат безразличието им като липса на емпатия. Друг възможен ефект е дисоциацията, включително и изтриването от паметта на най- важните минути, часове или дори дни, предшествали травмиращия инцидент.

Невронните промени при ПТСР правят жертвите по-податливи на последващи травми. Множество изследвания върху животни сочат, че когато животното е изложено дори на лек стрес като малко, за него има много по-голям риск от мозъчни изменения, причинени от травма, по-късно през живота (което означава, че децата с ПТСР трябва да се лекуват на всяка цена). Може би това е и причината при една и съща катастрофална ситуация едни индивиди да развиват ПТСР, а други - не; задачата на амигдалата е да засича опасности, и когато животът ѝ поднесе отново някоя реална опасност, сигналите ѝ стават по-силни.

Всички тези невронни изменения предлагат краткосрочни предимства за справянето с мрачните и жестоки събития, които ги предизвикват. В тежка ситуация е изключително важно да си нащрек, сърцето ти да подава достатъчно кръв, тялото ти да е готово на всичко, да не изпитва болка, да е в състояние да издържи всякакво натоварване, и най-вече да не мислиш особено много за всички тревожни неща, които стават наоколо. Тези краткосрочни предимства обаче се превръщат в трайни проблеми, когато мозъкът ги превърне в постоянно предразположение и кара непрекъснато на висока предавка. Когато амигдалата и свързаните с нея части от мозъка променят гледната си точка при тежка травма, готовността им да прибегнат до емоционално отвличане става постоянна и превръща живота на жертвата в една безкрайна аварийна ситуация, при която дори невинни събития могат да доведат до взрив от сляп ужас.

Обратно към здравите емоции

Психолозите наричат процеса, при който нещо безобидно се превръща в заплаха заради асоциация с нещо наистина ужасно, страхово кондициониране. Когато на лабораторни животни се внушат подобни страхове, те могат да траят с години. (Доказателствата в този параграф са извлечени от отличната статия на Денис Чарни, “Psychobiologic Mechanisms”.) Основната мозъчна зона, която заучава страховата реакция и я възпроизвежда след това, е комплексът, свързващ таламуса, амигдалата и префронталния лоб - с други думи областите, които са отговорни за невронното отвличане.

Обикновено когато някой се научи да се плаши от нещо чрез страхово кондициониране, страхът избледнява с времето. Това се дължи на естествен процес на обучение, който настъпва всеки път, когато се натъкваме на обекта на страха си, без да се случва нищо тревожно. Ако някое дете се страхува от кучета, защото в крехка възраст е било подгонено от озъбена и ръмжаща немска овчарка, страхът може да се стопи, ако например съседът му има дружелюбно куче, с което детето често си играе.

При ПТСР това спонтанно отучване не се наблюдава. Според Чарни това се дължи на мозъчните изменения при ПТСР, които са толкова силни, че амигдалата блокира съзнателните процеси всеки път, когато се натъкне на нещо, което дори и бегло напомня на първоначалната травма, и по този начин допълнително затвърждава страховата реакция. Това означава, че обектът на страха никога не се появява в спокойна ситуация, тъй като амигдалата така и не съумява да се „отучи“ от реакцията на пълна мобилизация. „Отшумяването на страха - отбелязва ученият - предполага активен процес на учене, който вече е достатъчно затруднен при хора с ПТСР, и така се стига до необичайно силни емоционални спомени". (Charney, "Psychobiologic Mechanisms”, 300.)

При правилна терапия обаче дори ПТСР може да отстъпи - силните емоционални спомени, както и моделите а мислене и реакция, обусловени от тях, могат да се променят с времето. Тази промяна настъпва в мозъчната кора. Първоначалният страх вече е станал неделима част от амигдалата и не може да изчезне напълно, но префронталния кортекс активно потиска сигналите на амигдалата и така пречи на целия мозък да реагира с неконтролируем ужас.

„Въпросът е колко бързо можем да се отучим от заучения страх“ - казва Ричард Дейвидсън, психологът от университета в Уисконсин, открил ролята на левия префронтален кортекс като спасителен буфер за дистреса. При един експеримент, в който участниците се научават да се страхуват от определен шум (по модела на заучения страх, един вид контролирана версия на ПТСР), Дейвидсън открива, че хората с по-силна активност в левия префронтален кортекс се справят със заучения страх по- бързо, и така доказва, че кората играе жизнено важна роля за това да се отървем от натрапения ни дистрес. (В изследването на Ричард Дейвидсън се измерва потенето на участниците (като мярка за тревожност), докато чуват определен тон, последван от силен, неприятен звук. Силният звук предизвиква потене. След известно време дори и сигналният тон предизвиква същата реакция - участниците са се научили да застават нащрек и да очакват силния звук. С повтарянето единствено на сигналния тон това очакване намалява и в крайна сметка потене не се наблюдава. Колкото по-активен е левият префронтален кортекс на участника, толкова по-бързо отшумява заученият страх. При друг експеримент, илюстриращ ролята на префронталния лоб за преодоляването на страха, лабораторни плъхове - честа жертва на подобни изследвания - се научават да се страхуват от звук, следван от електрошок. След това на плъховете се прави лоботомия и по хирургичен път се прекъсва връзката между префронталните лобове и амигдалата. През следващите няколко дни плъховете чуват звука, без той да е съчетан с електричество. Не след дълго плъховете, които са се научили да се боят от тона, лека-полека започват да губят страха си. Но за оперираните плъхове е необходимо почти два пъти повече време, което доказва, че префронталните лобове играят определяща роля при овладяването на страха и като цяло за усвояването на емоционалните уроци. Този експеримент е проведен от Мария Морган, докторант на Джоузеф Льоду в Центъра за неврологични проучвания към Нюйоркския университет.)

Превъзпитаването на емоционалния мозък

Едно от най-окуражаващите открития по отношение на ПТСР идва от изследване сред хора, оцелели от Холокоста, три четвърти от които имат активни симптоми на ПТСР дори и петдесет години по-късно. Положителното е, че една при четвърт от оцелелите, които някога са страдали от такива симптоми, те вече са отшумели - естествените събития в живота им някак са потиснали проблема. У хората, които все още страдат, личат типични за ПТСР мозъчни изменения, свързани с катехоламините. При оздравелите такива изменения няма. (За това научване научих от Рейчъл Йехуда, неврохимик и директор на програмата за изучаване на травматичния стрес в медицинския факултет „Синай" в Манхатън. За резултатите писах в „Ню Йорк Таймс“ от 6 октомври 1992 г.) Това откритие - и други подобни на него - обещават, че мозъчните изменения при ПТСР не са необратими, и че хората могат да се възстановят дори от най-тежките емоционални белези - с една дума, че емоционалният мозък може да бъде превъзпитан. Добрата новина е, че дори дълбоки травми като тези при ПТСР могат да бъдат излекувани и че начинът това да стане е процесът на повторно обучение.

Една от формите на това емоционално лечение, която - поне при децата - настъпва спонтанно, е чрез игри от типа на „Парди“. Те се повтарят непрекъснато и позволяват на децата да преживеят травмата без опасност за живота си, като игра. Това проправя пътя на два начина за лечение: от една страна споменът се повтаря в контекст на ниска тревожност, болката от него отшумява и позволява с него да се асоциира нетравматизиращ набор от реакции. Другият аспект е, че в съзнанието си децата могат да пресъздадат магически събитията така, че трагедията да има положителен изход: понякога децата убиват Парди, затвърждавайки чувството си за контрол върху този травматичен, белязан от безпомощност момент.

Игри като „Парди“ са напълно предсказуеми при малки деца, които са ставали жертва на жестоко насилие. Подобни мрачни игри сред травматизирани деца са забелязани за пръв път от д-р Ленор Тер, детски психиатър в Сан Франциско. (Lenore Terr, Too Scared to Cry, New York, Harper Collins, 1990.) Тя ги открива в Научила, Калифорния - само на час път от Стоктън, където се подвизава Парди - при деца, които през 1973 г. са били отвлечени с автобуса, с който са се връщали от лагер. Похитителите въвличат автобуса с децата в него в трагична сага, която трае двадесет и седем часа.

Пет години по-късно Тер открива, че отвличането все още присъства в игрите на жертвите. Момиченцата например си играят на отвличане със своите кукли „Барби“. Едно от децата, погнусено от урината на другите върху кожата си, докато всички се блъскали в плен на ужаса, миело куклата си непрекъснато. Друго си играело на „Барби на път“ - куклата пътувала нанякъде и се връщала жива и здрава, което било и целта на играта. Любимият сценарий на трето момиченце било да завре куклата си в една дупка и там тя да се „задуши“.

Докато възрастните, преживели подобна травма, могат да потиснат психическите си процеси и да блокират спомените за катастрофата, децата често се справят с проблема по друг начин. Те не притъпяват чувствителността си, тъй като използват фантазията, играта и мечтите, за да преживеят отново трагедията и да я преосмислят. Това доброволно пресъздаване на травмите предотвратява превръщането им в непреодолими спомени и позволява те да бъдат приемани спокойно в бъдеще. Ако травмата не е кой знае колко сериозна - например посещение при зъболекаря, - преиграването ѝ един-два пъти може да се окаже достатъчно. Ако е изключително потискаща обаче, детето има нужда от безброй повторения и затова я пресъздава под формата на мрачен, монотонен ритуал.

Един от начините да достигнем до застиналата в амигдалата картина е чрез изкуството, което само по себе си е инструмент на подсъзнанието. Емоционалният ум е изключително чувствителен към символичните значения и към онова, което Фройд нарича „първичен процес“ - посланията, скрити в метафората, историята, мита, изкуството. Този подход често се използва при работа с травмирани деца. Понякога изкуството може да подтикне едно дете да говори за някакъв ужасяващ момент, за който иначе не би посмяло да обели и дума.

Спенсър Ет, детският психиатър от Лос Анджелис, който се е специализирал в лечението на тези деца, разказва за едно петгодишно дете, което е било отвлечено заедно с майка си от бившия ѝ любовник. Мъжът ги отвел в един мотел, където наредил на момчето да се скрие под едно одеяло, след което пребил майка му до смърт. Напълно разбираемо, момчето не искало да говори с Ет за онова, което било чуло и видяло изпод одеялото. Затова Ет го накарал да нарисува картина - Каквато и да е картина.

На рисунката имало автомобилен състезател с огромни очи. Според Ет очите били свързани със спомените на момчето, което все пак посмяло да надникне навън и да наблюдава убиеца. В работите на травмирани деца почти винаги се появяват такива скрити препратки и Ет винаги започва терапевтичните процедури именно с тях. Болезнените спомени на децата населяват не само мислите, но и рисунките им. А освен това и самото рисуване е вид терапия и полага началото на процеса на овладяване на травмата.

Превъзпитаването на емоциите и възстановяването от травмите

Айрийн излязла на среща, която завършила с опит за изнасилване. Въпреки че успяла да отблъсне нападателя си, той не спирал да я тормози: цинични телефонни обаждания посред нощ, заплахи от насилие ... Дори я следял, наблюдавал всяка нейна стъпка. Тя се опитала да потърси помощ от полицията, но оттам ѝ отказали, понеже "нищо не било станало". Когато най-после се обърнала към терапефт, имала ясно изразени симптоми на ПТСР, вече се била отказала от всякакъв социален живот и се чувствала като затворник в собствения си дом.

Този случай е описан от д-р Джудит Луис Хърман, психиатър от „Харвард“, чийто основополагащ труд очертава основните стъпки за възстановяването от травмата. Според Хърман има три стадия: постигане на чувство за сигурност, припомняно на подробностите от травмиращото събитие и скръб по причинената загуба, и накрая - възстановяване на нормалния ход на ежедневието. В последователността на тези стъпки има биологична логика - тя отразява схемата, по която емоционалният мозък отново научава, че животът не се състои единствено в очакване на надвиснала трагедия.

Първата стъпка - постигането на чувство за сигурност - означава да съумеем да успокоим твърде плашливите реакции и напрегнатите мозъчни сигнали до такава степен, че пътят към спокойствието да стане изобщо възможен. (Judith Lewis Herman, Trauma and Recovery, New York, Basic Books, 1992.) Често в самото начало лекарят трябва да подаде ръка на пациента и да му помогне да разбере, че кошмарите, болезнената бдителност и паниката са симптоми на ПТСР. Така самите симптоми вече не са толкова плашещи.

Друга такава стъпка е лекарят да помогне на пациентите да възстановят чувството си за контрол върху онова, което им се случва, и така да забравят запечатания в ума си урок по безпомощност, породен от травмата. Айрийн например мобилизира приятелите и семейството си, за да създаде защитна стена между себе си и нападателя, и в крайна сметка успява да накара полицията да се намеси.

Несигурността на пациентите с ПТСР отива далеч отвъд страха, че над тях е надвиснала опасност; боязънта започва на едно много по-интимно ниво с чувството, че нямат контрол върху тялото и емоциите си. Това е напълно разбираемо, ако отчетем, че заболяването им ги държи на ръба на емоционалното отвличане, след като е изострило до крайност чувствителността на амигдалата.

Лекарствата са единият от начините пациентите да спрат да мислят, че не е необходимо да се оставят на милостта на емоционалните аларми, които ги заливат с необяснима тревожност, пречат им да спят и ги давят в кошмари. Фармаколозите се надяват някой ден да успеят да създадат лекарства, които да се справят именно с последствията от ПТСР в амигдалата и свързаните с нея невронни вериги. Дори и днес обаче има лекарства, които са в състояние да контролират някои от трайните изменения - такива са например антидепресантите, които въздействат върху серотониновата система, и бетаблокерите като пропанолола, които блокират възбудните процеси в симпатиковата нервна система. Пациентите могат да прилагат и техники за отпускане, които да им помогнат да противостоят на податливостта си към нервни изблици. Физиологичното успокоение може да помогне на подложените на брутално отношение емоционални неврони да преоткрият факта, че животът не е заплаха, и така пациентите да си върнат чувството за безопасност, с което са живели преди травмата.

Друга стъпка към здравето е преразказваното и пренаписването на историята на травмата в безопасен контекст. По този начин позволяваме на невронната система да се сдобие с ново, по-реалистично разбиране - а оттам и с по-умерена реакция на травмиращия спомен и алармените сигнали, свързани с него. Когато пациентите преразказват ужасяващите подробности около травмата, споменът започва да се изменя - както с оглед на емоционалното си значение, така и по отношение на ефекта, който оказва върху емоционалния ум. Ритъмът на това пресъздаване е изключително деликатен - в идеалния случай той следва естествения ритъм на хората, които са в състояние да се възстановят след травма, без да развият ПТСР. В тези случаи често се наблюдава нещо като вътрешен часовник, който „подава“ травмиращите спомени на поносими порции, които могат да облекчат травмата, разделени от седмици или месеци, в които жертвата почти не си спомня за ужасните си пpeживявaния. (Mardi Horowitz, Stress Response Syndromes, Northvale, N.J., Jason Aronson, 1986.)

Това редуване на връщане към спомена и периоди на почивка като че ли позволява спонтанно преразглеждане на травмата и смекчаване на емоционалните реакции спрямо нея. При пациенти с по-сериозни посттравматични разстройства преразказът може да отключи и силна страхова реакция, като в този случай терапевтът трябва да забави крачката и да сведе реакциите отново до границата на поносимото, без същевременно да прекъсва процеса на обучение.

Терапевтът насърчава пациента да преразкаже травмиращите събития възможно най-подробно, като филм на ужасите, и да се спира върху всеки мрачен детайл. Това включва не само онова, което жертвата е видяла, чула, подушила, усетила, но и собствените ѝ реакции - ужасът, отвращението, парализата. Целта е споменът да се изрази напълно с думи, т.е. пациентът да улови части от него, които може би са се дисоциирали и на пръв поглед не са достъпни за съзнанието. Чрез словесното изразяване на сетивни детайли неокортексът установява по-силен контрол върху спомените и по този начин реакциите спрямо тях могат да станат по-разбираеми, а оттам - и по-управляеми. Емоционалното превъзпитание се постига чрез преживяване на събитията и свързаните с тях емоции в безопасна обстановка и в присъствието на терапевт, на който пациентът има доверие. Емоционалната система започва да усвоява важен урок - а именно, че травмиращите спомени могат да бъдат придружени и от чувство на сигурност, а не само от неизказуем ужас.

Не се наложило петгодишното дете, нарисувало картината с огромните очи, след като станало свидетел на ужасяващото убийство на майка си, да рисува отново; вместо това то и неговият терапевт Спенсър Ет започнали да играят на различни игри и да изграждат основана на доверие връзка помежду си. Детето бавно започнало да разказва историята на убийството. Първоначално го правело съвсем стереотипно и представяло всеки детайл по абсолютно един и същи начин. Постепенно обаче разказът му станал по-свободен, а тялото му не се напрягало чак толкова. В същото време кошмарите му се разредили, което според Ет е знак за „овладяване на травмата“. Постепенно разговорите им се изместили от травмиращото събитие към ежедневието на момчето, което малко по малко свиквало с новия си дом, в който се преместило с баща си. Накрая детето било в състояние спокойно да говори за всекидневния си живот, освободено от хватката на травмата.

Хърман открива, че пациентите имат нужда да потъгуват, за да „преболедуват" загубата, която ги е травмирала, независимо дали става въпрос за нараняване, за смъртта на любим човек, за края на някоя връзка или просто за разклатено доверие в хората. Скръбта, която придружава преразказването на тези болезнени събития, играя жизнено важна роля - тя е знак за способността на пациента да се откопчи от травмата като такава. Нейното наличие означава, че вместо да останат завинаги пленени от този минал момент, жертвите могат да насочат поглед напред, дори да се надяват, и да изградят нов живот, освободен от желязната му хватка. Сякаш непрекъснатото преформулирано на ужаса от страна на емоционалната система е един вид заклинание, което в крайна сметка разваля магията. Не е нужно при всяка сирена сърцето да слиза в петите, нито всеки нощен шум да ни парализира от страх.

Хърман споделя, че страничните ефекти и симптомите понякога се задържат или пък се завръщат неочаквано, но като цяло има специфични белези за това, че травмата до голяма степен е преодоляна. Сред тях са намаляването на физиологичните симптоми до поносими нива и способността за понасяне на чувствата, породени от травмиращите спомени. Особено важен белег е отсъствието на неконтролирани изблици на такива спомени и умението на жертвата да ги извиква съзнателно и доброволно, подобно на всеки друг спомен - и, което е още по-важно, да ги отблъсква от съзнанието си подобно на всеки друг спомен. Най-красноречивият елемент обаче е началото на нов живот, изпълнен със силни и стабилни връзки, и изграждането на система от вярвания, която може да намери смисъл дори в свят, в който неправдите все пак се случват. (Поне при възрастните пациенти превъзпитанието се извършва и на философско ниво. Вечният въпрос на жертвата „защо аз?" трябва със сигурност да бъде разгледан. Подобно събитие разбива доверието на жертвата в света като място, в което цари доверие и справедливост - с други думи, подкопава мисълта, че можем да контролираме съдбата си, като живеем както трябва. Отговорът на този въпрос не е задължително да бъде философски или религиозен; целта е да се възстанови системата от доверени връзки на жертвата, за да може тя да живее така, сякащ на света и на хората в него може да се вярва.) Това са все белези за успешно превъзпитаване на емоционалния мозък.

Психотерапията като пътеводна светлина за емоциите

За щастие катастрофалните моменти, пораждащи травматични спомени, са сравнително редки за повечето от нас. Но същата мозъчна схема, отговорна за врязването на тези спомени в паметта, действа и в по-спокойни ситуации. По-обичайните изпитания в детството, например хроничната липса на внимание или нежност от страна на родителите, изоставянето, загубата, социалното отхвърляне, може и никога да не достигнат емоционалното равнище на пряката травма, но със сигурност слага отпечатъка си върху емоционалния мозък и поражда проблеми, сълзи и гняв в интимните връзки по-късно. Щом ПТСР може да се излекува, значи и по-малките емоционални белези, които толкова много от нас скрито носят, също са лечими. Това е и задачата на психотерапията. А и като цяло именно в уменията ни да се справяме с болезнените си реакции се проявява емоционалната интелигентност.

Динамиката между амигдалата и по-умерените реакции на префронталния кортекс може би представлява невроанатомичен модел за начина, по който психотерапията преоформя дълбоко вкоренените и неподатливи на адаптация емоционални схеми. Джоузеф Льоду, ученият, открил ролята на амигдалата за емоционалните изблици, стига до следното заключение: „Щом емоционалната ни система усвои веднъж нещо, тя като че ли никога не го забравя. Терапията само ни учи как да го контролираме - с други думи, тя учи неокортекса как да потиска действието на амигдалата. Готовността за действие се стопява, а свързаната с нея емоция се проявява в по-слаба форма".

Ако се вгледаме в мозъчната архитектура, която отговаря за превъзпитанието на емоциите, ще установим, че дори и след успешна психотерапия се наблюдава остатъчна реакция - сравнително безцветна версия на първоначалните чувствителност и страх, на които се дължи тревожният емоционален модел. (Фактът, че първоначалният страх не изчезва, дори и да е овладян, проличава в поредица от изследвания, при които лабораторни плъхове се научават да се страхуват от някакъв звук - например звънец, - при който получават и електрически шок. След това, щом чуят звънеца, те неизменно реагират със страх, макар и да не следва електрически удар. Постепенно, в течение на година (за плъха това е много дълго време - почти една трета от живота му) плъховете постепенно забравят за страха си от звънеца. Страхът се връща с пълна сила обаче, когато звукът отново бъде придружен от електрошок. Страхът се завръща практически незабавно, а са му били необходими месеци, за да избледнее. Паралелът при хората, разбира се, е случаят, при който страх, останал потиснат в продължение на години, изведнъж изскочи на повърхността при спомена за първоначалната травма.) Префронталният кортекс може да обуздае или да спре напълно импулса на амигдалата, но не може да предотврати реакцията ѝ. Така че макар и да не можем да определяме кога ще настъпи емоционалният изблик, ние със сигурност сме в състояние да определим поне колко дълго ще трае той. Бързото възстановяване от такива изблици може спокойно да се разглежда като един от белезите за емоционална зрелост.

В хода на терапията като цяло се променят действията на хората при емоционална реакция, но реакцията като такава никога не изчезва напълно. Доказателствата за това дължим на поредица от изследвания в областта на психотерапията, проведени от Лестър Аъборски и колегите му от Университета на Пенсилвания. Те анализират основните конфликти, породени от връзки

и довели десетки пациенти при терапевта - неща като дълбок копнеж за приемане или интимност или пък страх от провалили зависимост. След това на анализ се подлагат типичните (и винаги дразнещи) реакции на пациентите, когато тези страхове и желания се проявят във връзките им - прекалена взискателност, която води до отдръпване, гняв или студенина у другия, или пък самозащита във вид на изолация, която поражда гняв у събеседника заради привидния разрив в общуването. В такива тежки моменти пациентите, напълно разбираемо, се чувстват засипани от водопад от отрицателни чувства - безпомощност, тъга, гняв, страх, напрежение, самообвинения и какво ли още не. Какъвто и да е профилът на пациента, този модел на поведение се проявява в почти всяка важна за него връзка, независимо дали тя е между съпрузи, между родители и деца, между колеги или началници и подчинени на работното място.

В хода на дълга терапия обаче при тези пациенти настъпват два вида промени: емоционалната им реакция на стресиращи събития става по-умерена, дори спокойна или просто учудена, и като цяло поведението им е такова, че да получават по-лесно онова, което искат от съответната връзка. Онова, което не се променя обаче, е първоначалното им желание или страх, и съответно самото наличие на болезнена реакция. Към края на терапията пациентите споделят, че отрицателните им емоционални реакции са намалели наполовина в сравнение с началото на терапията, както и че има два пъти по-висок шанс да постигнат положителната реакция, която са желали от партньора си. Само че болезнената чувствителност, белязала тези нужди, така и не изчезва.

Казано на мозъчен език, можем да предположим, че лимбичната система продължава да изпраща сигнали за тревога в реакция на пораждащо страх събитие, но префронталният кортекс и свързаните с него зони вече са научили нова, по-здравословна реакция. С други думи емоционалните уроци, дори и най-дълбоко вкоренените навици от детството, могат да бъдат пренаписани. И тук можем да се учим, докато сме живи.

Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка
0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг

Изтегляне 5.02 Mb.

Сподели с приятели: